Кристина Дод
Съблазън (17)

Седемнайсет

След една сутрин, прекарана в гледане на видеозаписи и водене на записки, Неса беше доволна да отиде на обяд — сама, Джеремая разсеяно я бе помолил да му донесе сандвич.

Не беше видяла нищо особено интересно на дивидитата. Беше забелязала няколко познати лица: съседи, приятели, клиенти. Записа си хитрите методи, приложени от крадците, методи, които се променяха при всеки обир и го правеха уникален. Но не откри нищо полезно за разследването, което я караше да се чувства сякаш се е провалила.

Когато тръгна, очакваше Стефани да е в някое от нейните раздразнени настроения, които караха секретарки, касиерки и банкови служители да мълчат, а клиентите да си носят ядосано парите в други банки.

Вместо това Стефани се усмихна приятно, когато Неса тръгна да излиза, толкова приятно, че й напомни за сериен убиец, който се радва над следващата си злочеста жертва. Не че Неса беше жертва, но… Усмивките на Стефани обикновено бяха прелюдия към поредни разочарования за Неса.

Странно, в този момент в съзнанието й изникна предложението на Пати за работа. Сигурно защото Пати беше толкова независима; нищо и никой (освен семейството й в Ню Йорк) не й създаваше проблеми. А точно сега Неса би се радвала да има само свои си проблеми. Не искаше да си спомня касиерите и неспокойните им изражения, или начина, по който стария господин Карнейшън я спря на излизане от банката и я поздрави с треперещ глас. Лелите й казваха, че поемала прекалено много на плещите си; може би бяха прави.

Останалият следобед премина в превъртане на дивидита, тя се опитваше да се концентрира върху онова, което беше гледала пет-шест пъти, докато събитията от петък вечер бяха толкова по-интересни.

Веднъж й се стори, че вижда познат жест, но не можа да го свърже с никой от хората, които познаваше. Друг път си помисли, че разпознава походка, когато осъзна, че е сбъркала. Истината беше, че й се искаше да съзре нещо повече, да свърже нишките в едно, всичко, което би го впечатлило, би затворило този случай, би ги поставило на равна основа… И тогава какво?

Тогава той щеше да си замине, ето това.

Но това нямаше значение. Нямаше значение колко силно се напряга, не можеше да съзре нищо убедително в тези дивидита.

В края на работното време изключи телевизора и се протегна, като изпружи крака и опъна ръце над главата си.

Вратата се отвори.

Тя скочи мигновено.

Беше Джеремая. Разбира се, трябваше да е Джеремая.

— Някакъв късмет? — попита той.

— Не. — Тя откъсна един лист от бележника си и му подаде списъка, който беше направила. — Това е всичко, което забелязах, но не мисля, че има нещо полезно.

Без да си дава труд да погледне бележките й, той го сложи на една от купчините върху бюрото си.

— Аз ще реша това. — Хвана ръката й и я поведе към банковия салон.

Последните клиенти стояха на гишетата пред Лиза, Каръл и Мари. Ерик стоеше пред вратата с ключ в ключалката, пропускайки ги да излизат един по един. Джефри, Джулия и Дона приключваха деня, брояха кеша в чекмеджетата си. Стефани ги връхлетя веднага щом свършиха. Банката ехтеше с целия този студен мрамор и поривите на климатика, а украсите за Марди Гра висяха вяло, разкривайки възрастта си, в очакване на Великите пости.

Всички вдигнаха очи, забелязаха ръката на Джеремая върху тази на Неса и побързаха да ги сведат. Каръл се усмихна, но останалите не смееха да помръднат и мускулче.

Е, с изключение на Стефанозавъра, който се намръщи. Джеремая не забеляза. Естествено, че няма да забележи. Той огледа сцената хладно, след което каза:

— Преди да си тръгнем, бих искал да погледна трезора.

— Трезора? — Неса си помисли, че сигурно се шегува.

— Прочутият трезор, където Фредерик Вайкър е бил убит.

Тя го погледна. Трезорът нямаше нищо общо с Мънистените бандити. Джеремая не беше човек, който ще се впечатли от истории за призраци, но въпреки всичко се съмняваше, че той прави някога нещо без причина. Затова се запита какво ли си е наумил сега.

Той отвърна на погледа й. Лицето му беше безизразно. Празно.

Но тя знаеше вече, че невъзмутимостта му означава единствено, че е много добър в това да прикрива мислите си… страстите си.

Топлината на тялото му я обгърна. А може би това, което чувстваше, беше топлината на собствената й безизходица. Той вдигна вежди.

— Какво искаш, Йонеса?

— Какво искам? Аз не искам… — Дори не успя да довърши лъжата си.

Хвърли поглед към касиерките.

Всички брояха парите си. Бяха свършили за деня.

Очите й се преместиха към вратата.

Ерик изпращаше последния клиент.

Часовникът на китката й показваше 6:20 вечерта.

— Веднага след изброяването на чекмеджетата касиерът на трезора ще ги остави вътре в трезора. А тази вечер предполагам, че касиерът ще е… Стефани Декър.

Джеремая отиде до Стефани, която потропваше нетърпеливо с крак, изчаквайки Лиза да довърши последната трансакция.

— Декър, Неса и аз ще направим обиколка на трезора — каза той.

— Обиколка на трезора? Искате да обикаляте трезора? — Гласът на Стефани премина във фалцет, почти в кучешки вой. — Защо? Защо бихте искали да правите такова нещо?

Джеремая отстъпи, сякаш щеше да опръска снежнобялата му риза.

— Има ли някакъв проблем?

— Господин Макнот няма да одобри.

Неса и Каръл размениха погледи.

— Забранявате ли ми? — Той звучеше меко, но под кадифените нотки Неса усети стоманата.

Както, очевидно, и Стефани. Гласът й се върна до нормалната човешка тоналност.

— Разбира се, че не. Съдействала съм на разследването ви и ще продължа да го правя по всякакъв начин. Бихте ли изчакали един момент, докато приключа с работата тук?

Лиза предпазливо плъзна чекмеджето си към Стефани.

— Благодаря ти, скъпа. — Стефани се усмихна толкова мило на Лиза, че момичето си хвана костюма и почти избяга.

Докато Стефани проверяваше сумата, касиерките си взеха нещата и извикаха довиждане. Отправиха се към вратата с такава скорост, сякаш бързаха да се спасят преди бомбата да е гръмнала.

Веднага щом Ерик заключи вратата след тях, Стефани го повика с пръст.

Той натрупа чекмеджетата едно върху друго и последва Стефани, която ги поведе към трезора.

Тя набра кода на електронния панел. Кръглата стоманена врата се отвори.

— Както виждате — оповести тя, — имам собствен код, който отваря трезора. Госпожица Дал е единственият друг човек в тази банка, който има свой личен код.

— Щом госпожица Дал е била смятана за ненадеждна, защо тогава е получила достъп до трезора? — попита Джеремая.

— Ненадеждна? Какво искаш да кажеш? — Неса не можеше да повярва, че го е изрекъл.

— Разбрах, че досието ти не е чисто — каза той.

— Това беше отдавна. — Би трябвало да се досети, че ще я проучи. Което и беше направил. Но се почувства така, сякаш чекмеджето с бельото й е било измъкнато без нейно знание, което я вбеси.

— Освен това трябва да има още някой, който да може да отвори трезора, когато не съм на разположение. — Обидата на Стефани беше почти равна на тази на Неса. — Всъщност, ако се нуждаех от помощ при управлението на банката, щях да помоля господин Макнот.

Дори да беше забелязал негодуванието и на двете, Джеремая не го показа.

— А защо да не сте на разположение?

Ерик промърмори нещо под нос.

— Понякога съм болна и си вземам отпуска… Ама чакайте, защо съм тръгнала да го обяснявам на вас? — Стефани изтръгна чекмеджетата от ръцете на Ерик. — Дай ми ги.

Той ги пусна.

Тя залитна под тежестта им, после влезе в трезора и изчезна от поглед.

Джеремая погледна към Ерик.

— Какво казахте?

— Казах: „Тя никога не е тук навреме, за да отвори трезора“. Това казах. — Ерик погледна предизвикателно към Неса. — Все някой трябва да им каже истината, госпожице Неса. Не е ли така?

— Господин Мак няма нищо общо с банката. Той разследва — напомни му тя.

— Може и така да е, но изглежда като човек, който е решен да сложи край на неразбориите — отвърна Ерик.

Стефани излезе от трезора тъкмо навреме, за да чуе последните думи на Ерик и глупавото момче се издаде, изчервявайки се.

— Мислих си… — каза Стефани. — В забележката ви за трезора има логика, господин Мак. Затова смятам, че ще е мъдро вие и Йонеса да се регистрирате, за да се знае, че сте влизали тук. — И като вдигна клипборда с листа за регистрации, тя го подаде на Джеремая.

Той го взе.

— Защо я наричате Йонеса?

Стефани примига объркано. Никой никога не я бе нападал така.

— Защото… амиии… не се ли казва така?

— Тя предпочита Неса. Не бих ви препоръчал да петните репутацията си на добър мениджър, пропускайки да забележите нещо толкова важно като името на помощник-мениджъра си. — Джеремая написа някакво неясно име върху списъка и й го върна.

— Разбира се, нямам съмнение, че вие знаете страшно много за това какво е да си банков мениджър — не закъсняха унищожителните нотки в гласа на Стефани. — Трябва да ви осведомя, че съм завършила с пълно отличие „Тюлейн“ и никога не съм имала курсове или лекции за това дали трябва, или не трябва да помня името на някой като…

— На ваше място бих спрял веднага. — Джеремая не повиши тон.

Но нещо в тона му сигурно бе засегнало някакво чувство в Стефани, защото тя зяпна.

— Недей. — Неса докосна ръката му. — Наистина. Не е необходимо.

Той я погледна отново и този път показа емоция. Тя не можа да я разчете. Не знаеше дали това е страст, или собственическо чувство. Но знаеше, че той не отдава голямо значение на любезностите.

Стефани също го знаеше.

Той бе разкрил прекалено много за жена, до такава степен изпълнена със злост, че очите й направо бяха помътнели.

Ръката на Стефани трепереше, когато протегна списъка за подпис.

— Ето тук… Неса.

Неса старателно написа името си и попълни часа — 6:23 вечерта — срещу своето име и срещу това на Джеремая.

— Благодаря, Неса. Не забравяй, че трезорът автоматично се заключва в седем, и ако не се изключи от ей този панел — Стефани потупа електронната защита — се затваря, докато аз или някой друг с код за достъп го отворим на сутринта.

— Трийсет минути са ми напълно достатъчни, за да огледам наоколо — каза Джеремая.

Стефани се усмихна — мили боже, каква смразяваща костите усмивка! — и се отдалечи, с клипборда под мишница.

— Не искате да прекарате цялата нощ заключени тук.