Кристина Дод
Съблазън (8)

Осем

Неса и Джеремая излязоха от полицейския участък в топлия късен следобед, натежал от влага и неестествена за сезона горещина. Само няколко пресечки по-надолу Бърбън стрийт се тресеше от музика, танци и смях.

— Ще взема такси. — Неса извади мобилния си телефон.

— Колко далече е от тук?

— Петнайсет преки.

— По-бързо ще стигнете пеша.

За един кратък ден той бе открил истините за придвижването в Ню Орлиънс; по време на Марди Гра беше трудно да се хване такси, отнемаше прекалено много време да те закарат до, където и да било, и често пъти попадаха в задръстване.

— Прав сте — парадите започват в шест. Но ние трябва да пресечем Бърбън стрийт, за да стигнем обратно до банката.

— Страхотно. — Докато вървяха, Джеремая разхлаби вратовръзката си. — Как издържате ден след ден?

Неса не хареса тона му. Изобщо не го хареса. Типичният северняк. Осъдителен, убеден, че неговият начин на живот е по-добър, и груб. Толкова груб. В полицейското управление си беше дал труда да се усмихне едва когато тя го подкани. Но, както лелите винаги казваха: Скъпа, трябва да си по-снизходителна. Янките са варвари и не разбират от нищо.

Така че Неса произнесе приятно:

— Да издържам какво? Времето или празнуването? Той вдигна очи към небето. На запад се кълбяха облаци; горещината скоро щеше да бъде укротена.

— Не можете да направите нищо срещу времето.

— Да, бога ми. — Мътните да те вземат, сухар такъв, противен, дребнав егоист, помисли си тя.

Но той не разбра. Къде ти, янки да разбере.

— Как издържате на този шум? На миризмите? На шествията, които блокират улиците? На постоянното празнуване? — Той огледа солидната редица от полицаи, които водеха залитащите мъже и жените, украсени с мъниста и пайети.

— Това не е постоянно. Това е Марди Гра.

— Седмиците между Богоявление и Великите пости.

— Туристите идват отвсякъде да пият, да танцуват, да слушат музика, а честно казано, след урагана Катрина Ню Орлиънс има нужда от приходи. — Тълпата стана по-плътна и по-шумна. — Но семейството ми е живяло тук дълго преди Междущатската война и тачим традицията.

— Разбирам.

Не му повярва, че е разбрал. Всичко у него показваше, че не разбира нищо от празнуване или шега. Никога не беше виждала толкова неприветлив мъж, толкова скаран с духа на забавленията.

Нарастващите тълпи и шумът правеха невъзможно воденето на разговор и тя беше доволна. Доволна, защото колкото и пламенно да оправдаваше нежеланието си да го покани на партито в дома Дал, изпитваше вина. Да остави чужденец да се оправя сам по време на Марди Гра беше пълната противоположност на всичко, на което бе научена. Но ако го поканеше на партито в къщата им, той щеше да помрачи празничното настроение. Тя беше човекът, отговорен за това да се опита да го направи част от тържеството, но тази година нямаше настроение. Когато си спомни тази сутрин как глупаво се бе надявала да получи най-после повишението, си даде сметка, че през цялото време ще трябва да поддържа една изкуствено щастлива фасада.

Като го хвана под ръка, двамата пресякоха Бърбън стрийт.

Макар да изглеждаше от мъжете, които не обичат да бъдат управлявани и насочвани, той стисна пръстите й и й позволи да води.

Тя се усмихваше в тълпата, докосваше някого по рамото и се извиняваше. Избягваше групичките от противни млади мъже, отскочи, когато някой разплиска напитка и примигна, когато някаква доста пийнала лелка им се ухили. Оскъдно облечени травестити носеха табелки, рекламиращи представленията в нощните им клубове. Прочутите „Танцуващи монаси“ на Брокс изпълняваха обичайните си номера на препълнените тротоари.

На Неса й се прииска да обясни, че Бърбън стрийт не е всъщност Марди Гра. Марди Гра бяха партитата, шествията, прекараното със семейството време. Но какъв беше смисълът? Джеремая така или иначе нямаше да й повярва.

Тя се обърна назад и го хвана да я гледа напрегнато.

Беше много странен мъж. От погледа му я побиха студени тръпки и тя изведнъж се почувства доволна, че не го е поканила на партито Дал.

От другата страна на Бърбън стрийт преминаха през най-неприятната сган. Тълпата се разреди достатъчно, за да чуят самотния вой на невидим музикант, който свиреше тъжен блус на саксофона си.

Тя извиси глас да надвика музиката.

— Добре, Джеремая, банката е на дванайсет преки оттук. Сигурен ли сте, че не искате да ви повикам такси?

— Мога да извървя разстоянието, стига вие да можете — каза той.

Саксофонът простена раздразнено. Музиката замря, после неуверено започна отново.

— Музикантите трябва да се учат някъде — каза тя и продължи да върви.

Музиката и шумът постепенно заглъхнаха след тях, всичко, с изключение на грохота на една машина за чистене, а може би… Слънцето залезе и тя погледна небето.

— О, не!

Грохотът беше от гръмотевица. Облаците бяха високи и черни. Горещината щеше да бъде прекратена от студен северен фронт и топъл въздух от залива. А тя беше заседнала тук с господин Мърморко, който несъмнено щеше да се гневи на бурята толкова, колкото на горещината и на Марди Гра. Трябваше да се отърве от него колкото е възможно по-бързо, а това означаваше да пресече няколко алеи. Не беше най-добрата част от Ню Орлиънс, която да покаже на един турист, но Джеремая Мак си беше създал мнение още преди да излети самолетът му за насам.

Тя се опита да освободи ръката си, но той не я пусна.

Интересно. Изглеждаше жилав, не от онези мъже, които искат да се държите за ръце. Всъщност, не и като застрахователен следовател. А повече като бодигард. Или бияч.

Развеселена, тя го погледна.

Втренченият му поглед обхождаше редеещите тълпи, взирайки се изучаващо в един мускулест просяк, клекнал на ъгъла на улицата. Но усетил очите й върху себе си, той почти сърдито я попита:

— Често ли използвате този маршрут? Мястото е опасно за сама жена.

— Но сега съм с вас! — Тя никога не казваше на лелите си, когато минаваше оттук, защото той наистина беше прав. Човек трябваше да внимава.

Тя ускори крачка.

Той я настигна.

Първите тежки капки започнаха да падат по тротоара.

— Неподходящ момент — каза тя. — Ще ни накваси.

До слуха й достигнаха слаби викове откъм тълпата.

Хората гледаха нагоре, правеха гримаси, наизвадиха чадъри и забързаха по пътя си. Улицата внезапно опустя.

През целия ден беше с Джеремая, но не насаме. Сега го погледна и установи, че той също я гледа.

Ерик и господин Брусард бяха прави; Джеремая не бе красив в истинския смисъл на думата, но изглеждаше като човек, който винаги печели, винаги успява и винаги получава каквото иска. Би държал една жена в безопасност, далече от всяка заплаха, и би търсил отплата в леглото. А това щеше да е плащане без ангажимент от негова страна. Без разговори за любов или съвместно бъдеще. Не беше човек, който ще изрича красиви лъжи. Щеше да иска добър секс, щеше да дава добър секс и толкова. Този тип беше студен като лед и ако тя възнамеряваше да наруши своето дълго, много дълго, прекалено дълго, почти фатално целомъдрие, не трябваше да го прави с тази ледена близалка.

Изведнъж дъждът се усили. Улиците се смрачиха. Температурата спадна.

— Да избягаме! — Тя хукна напред.

Той я хвана за ръката и я побутна към една алея.

— А може би не? — После я дръпна, притисна я към една врата с олющена боя и табелка, на която пишеше: „Авточасти «Клод» — за доставка, натиснете звънеца“.

Обхвана я паника. Почувства се застрашена. Застрашена и… задушена. Протегна ръка да го отблъсне.

— Какво? Хей, господин…

— Слушайте. — Той погледна към улицата.

Тя я чу. Градушката. Носеше се към тях, удряше асфалта, ламаринените покриви, кофите за боклук. Вълната черен дъжд се промени, превърна се в бяла пелена от ледени късове, които се сипеха от небето и експлодираха по улиците.

Почувства се глупаво. Как не беше чула това? Тя примигна, опитвайки се да види, но бурята беше в разгара си, черна и яростна. Леденият въздух щипеше плътта й, но Мак стоеше между нея и стихията, прикривайки я с раменете, с тялото си, с краката си.

Защо дъхът й секна и се почувства напрегната? Та той съвсем не беше нейният тип. Беше прекарала целия ден, без да го покани на партито на лелите си. Да, беше висок и с широки рамене, но това не беше причина внезапно да почувства порив, а и неловкост.

Тя изправи гръб да види лицето му, но единственото, което можа да види бяха две блестящи очи, които я изучаваха…

Над главите им проблесна светкавица. В следващия миг гръмотевица разтърси земята. На бялата светлина Неса видя Джеремая Мак. Чертите му изглеждаха като изсечени от мрачна и безутешна скала.

Светлината изчезна.

Обви ги мрак.

Той стоеше близо до нея, почти докосвайки я, но не съвсем. Тялото му излъчваше горещина; косъмчетата по кожата й настръхнаха, сякаш той пусна електрически ток през нея. Усети го, че трепна, когато един леден къс отскочи от асфалта и го удари. И все пак той не се помести; беше като стена, защитавайки я от стихиите.

Кавалерство. От янки.

Прииска й се да каже нещо, но изведнъж се оказа, че дарбата й за безцелна южняшка вежливост я е напуснала. Мълчанието му беше толкова тежко, толкова плътно, че я обгръщаше като живо одеяло и я успокояваше.

Но не мълчанието му беше, което я обгръщаше. А неговото желание.

Той я желаеше и тя… о, не. Тя също го желаеше. Какво си мислеше тя?

Добре де, не мислеше. Чувстваше. Чувстваше напрежението да се издига от най-дълбоката й вътрешност, да завладява сърцето, ума й, нервите й. Трепереше от влагата, която проникваше през сакото до кожата й, от студения въздух, който разби горещината като ковашки чук.

Тя си пое дълга глътка въздух, опитвайки се да си възвърне контрола. Можеше да помирише дъжда, но можеше също така да помирише и него… сапун и лек дъх на… ъъъ… ами… той я караше да мисли за секс.

Сигурно излъчваше феромони. Това бе единственото обяснение защо клепките й трепкаха и се спускаха надолу, защо кръвта във вените й течеше бавна и гореща, защо си прехапа устната, за да спре една флиртуваща усмивка.

Сякаш това имаше значение. Той не можеше да я види, не и ако нямаше зрение на котка. Мракът стана още по-черен. Бурята разтърсваше въздуха, градушката правеше вдлъбнатини по пластмасовите боклукчийски контейнери, светкавиците се сипеха над главите им призрачно бели.

Този човек беше чужденец. Олицетворяваше всичко, което представляваше един янки — безцеремонен, нетърпелив, невъзпитан, едър, дързък, груб… изцяло доминиращ мъжкар. И я караше да осъзнава за първи път от много време, че е жена, жадуваща чифтосване.

Мили боже, ако не се вземеше в ръце, скоро щеше да я обземе възбуда и да започне да му говори нежности с провлачения си южняшки маниер.

Но тялото й не се интересуваше. Ръцете й се вдигнаха. Щеше да опре длани на гърдите му, да види дали обещанията, които даваше с неподвижното си тяло и неочакваното му кавалерство бяха така надеждни, както изглеждаха.

След това, така рязко, както беше започнала, градушката спря. Гръмотевиците още се търкаляха по небето, но отминаха на изток. Дъждът продължи; след трополенето на ледените късове, обаче, това беше като тишина.

Тя отпусна своенравните си ръце върху закопчалката на чантата, надявайки се да не е забелязал движението им към гърдите му.

С бурен пристъп на вятъра южняшкото слънце огря улиците.

Тя примигна и осъзна, че се взира в две тъмни очи.

Той я разглеждаше изучаващо, събличаше я до голите й емоции. Съблече я гола… и онова, което видя, не му хареса.

Шокирана, тя осъзна, че той не я харесва. Не знаеше защо, но беше очевидно, че не я харесва.

Тогава беше глупак, тъй като тя знаеше отлично собствената си стойност.

— Можем вече да тръгваме. — Тя мина зад него.

Той се дръпна настрани без колебание и плътното сексуално напрежение се разсея в студения въздух.

Дали изобщо го беше имало. По-скоро е било фантазия на жена, която не е имала връзка от много време. Може би лелите й имаха право. Може би й беше време да започне да излиза. В края на краищата, посветеността й на банката не й носеше никакво удовлетворение.

Слънцето отново се скри зад облаците. Подухна отново. От асфалтираните улици се надигна пара.

— Трябва да се връщаме… в банката. — После можеше да се прибере вкъщи и да се приготви за партито. — Времето обикновено не е такова. Толкова непостоянно. — В алеята тя се наведе и вдигна по един леден къс с всяка ръка. Бяха грапави, с големината на топка за голф. Тя ги претегли, учудена от големината им. — Никога досега не съм виждала толкова големи. — Прозвуча като сексуален намек. — Искам да кажа… — Млъкна, преди да е произнесла друга дума.

Какво у него я бе накарало да загуби дар словото си? Трябваше да го заведе до банката още сега. Направи една крачка и се подхлъзна по покритата с ледени топки улица.

Той я хвана за ръката, помогна й да се изправи, преди да е успяла да се просне долу.

Вдигна очи към него. Изглеждаше опасен, като крадец, при това добре запознат със закона на улицата, като човек, който взема онова, което иска.

После той бавно обърна глава. Погледна право към ръждясалия контейнер за боклук.

Иззад него се измъкна мъж с ниско спусната над очите шапка и увит над устата шал. Насочи пистолет към тях. Към Мак.

— Дай ми портфейла си!

Обзе я безсилие.

Ню Орлиънс наистина показваше гадните си номера. След това дулото се насочи към нея, към гърлото й.

Нейният портфейл ли? Не и сега.

Без да мисли, тя запрати ледените късове към нападателя.

Той приклекна.

Едното парче го удари по рамото. Другото отскочи от главата му с глух звук.

Преди мъжът да се съвземе, Мак излетя във въздуха и изрита мъжа.

Пистолетът гръмна.

Мак го изби от ръката на непознатия.

Онзи се удари в стената зад себе си.

Мак се приземи на крака. Тръгна към него. Хлъзна се по парчетата от градушката и тупна по задник.

Не изруга. Изправи се, но нападателят им не чака да види дали Мак ще го ритне отново. Избяга.

Мак се отпусна отново на земята и си пое дълбоко въздух.

— Добре ли сте? — Неса измъкна мобилния си телефон от чантата.

— Какво правите? — Гласът на Мак прозвуча рязко.

— Звъня в полицията.

Той хвана ръката й.

— Не си правете труда. Отдавна е далеч от тук.

— Но има пистолет. Могат да вземат пръстови отпечатъци…

— И какво ще направят? Ще хванат някой купувач на дрога, пуснат условно. Както ми беше изтъкнато днес много пъти, по време на Марди Гра полицията няма време за друго, освен да наглежда хората. — Мак се изправи на крака с гримаса, после впи тъмните си очи в нея. — Защо, по дяволите, хвърлихте онези ледени буци? Не знаете ли, че не трябва да се съпротивлявате при нападение?

— А вие защо го ритнахте? — Тя го изимитира. — Не знаете ли, че не трябва да се съпротивлявате при нападение?

Той не отговори. Използва мълчанието, за да поиска обяснение и тя се хвана, че промърморва:

— Мразя крадци.

Той се засмя развеселен.

Това я слиса. Не знаеше, че той може да се смее.

— Не виждам кое е толкова смешно. Мразя да ме ограбват. Работя прекалено усилено за парите си, за да ми ги вземат ей така.

— Можеше да пострадате.

— Можело е да пострадам. Ами вие? Не аз имитирах Брус Лий. Да не споменаваме… — Една дупка привлече вниманието й. Отстрани, под мишницата му, точно в плата. Можеше да се види светлината през нея.

— Какво направихте? Да не би…

Пистолетът беше изгърмял.

— По дяволите, улучил ви е. — Тя вдигна плата. Очакваше да види, че куршумът е уцелил само сакото. Защото иначе как той щеше да стои прав?

Но по бялата риза се беше разляло червено петно.

— Боже, улучил ви е — повтори тя, гласът й стана по-висок. Хвана го. — Седнете. Позволете ми…

— Няма нищо.

Той извади кърпичката от джоба на сакото си и я притисна отстрани.

— Само ме одраска, това е всичко.

— Ще извикам спешна помощ.

Тя вдигна телефона до ухото си, но той отново я възпря.

— Не.

— Ранен сте. — Този човек не разбираше ли колко сериозно е положението?

— Ще отида в хотела си и ще се превържа.

— Ще превържете… ами че това е прострелна рана. Не може просто да я превържете!

Той я загледа развеселен.

— Куршумът не е засегнал никакъв орган.

— О, браво тогава. Щом няма засегнат бъбрек или нещо друго — подхвърли тя саркастично.

— Ако го бях ритнал малко по-бързо, нямаше да има изстрел изобщо.

— Как не ви е срам! Това да не би да ви е карате!

Той изглежда я вземаше на сериозно.

— Тренирам три пъти седмично, но бях на двайсет, когато започнах. Бях прекалено голям, за да развия необходимата скорост.

Неса не разбираше упорития му отказ да отиде в болница, но пък никога не беше проумявала това с твърдо стиснатите устни.

— Държите се като хлапак! — Тя вдигна телефона си и когато той отново хвана ръката й, го изгледа кръвнишки. — Звъня на таксиметрова компания. Те ще намерят начин да дойдат и да ни вземат.

Той вдигна вежди.

— Къде отиваме?

— Ще ви заведа у дома.

* * *

Момче, ти си пълен глупак.

Ръсел Уимпъл изтича, като се стараеше да избягва ледените късове по асфалта.

Не можеш да улучиш мишената с две ръце.

Въздухът гореше дробовете му. Потта се стичаше под шапката и шала на лицето.

Спри да хленчиш, глупако, и си понеси заслуженото.

Ръката го болеше от ритника. Знаеше отлично какво е счупена кост, така че нямаше нищо счупено, но, боже господи, откъде да подозира, че този огромен ненормалник ще скочи така? И онази кучка — беше го ударила здраво с ледената буца и му беше спукала главата.

Лайно такова, едно нещо не можеш да направиш както трябва.

Той използва момента и погледна назад.

Беше сам. Е, с изключение на двойка разхождащи се туристи, които изглеждаха като че ли се бяха загубили, и келнера, който пушеше на задната врата на един ресторант.

Задъхан, Ръсел се облегна на стената, свали шапката, използва шала да избърше потта от лицето си и реши да се облекчи.

Тъкмо беше започнал, когато хвана с периферното си зрение Джеремая Макнот.

Не можеше да повярва. За миг си помисли, че се е взирал прекалено дълго, че мозъкът му започва да си прави с него шеги. Но не, той беше, вървеше си от плът и кръв, главата му и раменете му стърчаха над туристите. После тълпата се раздели и Ръсел видя кой го държеше за ръка.

Йонеса Дал.

Да я обира, беше пълна глупост, трябва да беше откачил от прекалено много работа и твърде малко сън. Не го беше планирал.

Лайно, пълен нещастник.

Но отмъщението към Мак беше напълно умишлено. В продължение на месеци беше обмислял подробностите и фактът, че Мак беше в града… Добре де, щеше да направи още един план.

Защото, според Ръсел, Мак трябваше да умре.

Следващият път щеше да го остави на място.