Кристина Дод
Съблазън (23)

Двайсет и три

Неса се спъна назад, но запази равновесие, завъртя се на токчетата си и излезе сковано от кабинета на Стефани. Колкото се може по-бързо и без да поглежда, тя отмина офиса на Джеремая. Не искаше да го вижда. Не искаше да обяснява какво се е случило току-що. Като всяка чувствителна жена искаше само да отиде в дамската тоалетна, да се заключи в една кабинка и да даде воля на сълзите си.

Но когато зави зад ъгъла, той беше там, стоеше до бюрото й.

Висок. С широки рамене. Груб. Не с привлекателността на модел, но енергичен. Всички жени в салона го зяпаха. А той беше фокусиран върху Неса.

— Какво има? — попита я той.

— Нищо.

— Хубаво. — Хвана ръката й в стегната хватка и я поведе към офиса си.

Тя се опита да се отскубне.

Той спря.

— Готов съм да направя сцена тук, в банката, пред погледите на всички, които ни гледат. А ти?

Разбира се, че не беше. Ако той се развикаше тук, тя щеше да бъде унижена.

Така че го остави да я отведе до офиса си и затвори вратата. Той я настани в стола си, седна в единия край на бюрото и я подкани:

— Разказвай.

Тя си пое дълга глътка въздух.

— Господин Макнот няма да ми позволи повишение. Никога.

— И защо не?

— Заради онази тъпа грешка, която направих преди години. — Тя изви ръце в скута си. — Мразя го. Мразя господин Макнот. Надявам се да получи брадавици по гениталиите.

— Мисля, че няма такава опасност.

— От брадавици на гениталиите? Предполагам. Кой ще тръгне да спи с него?

Джеремая разтърка длани в коленете си.

— В този случай ще трябва да се съглася с господин Макнот.

Тя вдигна очи към него и изстреля червени мълнии с погледа си. Или поне си мислеше, че го е направила. Надяваше се да го е направила.

За съжаление, той не изглеждаше поразен.

— Моля? — произнесе тя ледено.

— Позволила си на касиерка със съмнително реноме да излезе от тази банка, без да провериш чекмеджето й, защото тя е разчитала на добрия ти характер. Наистина ти вярвам, когато твърдиш, че това е само грешка.

Тя стана.

— Това проклето твое благородство!

Той продължи:

— Да, работила си добросъвестно и не си допускала друг гаф. Но си мека. Любезна. От чисто благородство някой ден ще направиш друга грешка и ако си на по-висока позиция, грешката ще е по-голяма, може би дори подсъдна.

Вперила в него очи, Неса внезапно осъзна, че той наистина го вярва. Ето защо беше отвлякъл вниманието й в трезора — за да не обсъждат темата. Не защото е бил завладян от такава страст, че да не може да мисли, а защото е знаел, че тя ще е бясна на онова, което минава за нещо разумно в неговото съзнание.

Той я изгледа с присвити очи, сякаш очакваше да се съгласи с всичко.

— Господин Макнот си гледа собствения интерес.

— По дяволите, прав си. Господин Макнот получи седем години робски труд от мен, докато си мислех, че правя нещо и за собствения си интерес. Ама че гадняр! — Тя почти се задави от жлъч.

Той произнесе със спокоен глас:

— Виж. Ще поговоря с него.

— Не ми прави никакви услуги.

— Ще му обясня, че се нуждаеш от позиция, в която могат да се използват уменията ти да се държиш вежливо и приятно.

— Не. Наистина. Не ми прави никакви услуги. — Караше я да се чувства евтина, сякаш беше спала с него с надеждата да получи повишение.

Подхвърли й:

— Може би в „Човешки ресурси“.

Тя беше като гола струна и той я бе дръпнал точно в този момент.

— „Човешки ресурси“? Какво ще правя в „Човешки ресурси“? Аз съм добра във финансите, дяволски добра съм. Разбирам от числа. Знам как да ги управлявам. Как, според теб, тази банка е привлякла толкова много инвеститори? Вземам профилите им, помагам в инвестициите им и им правя състояние! — Тя махна с ръка. — Не искам да се забивам в „Човешки ресурси“!

Той я погледна изненадан, сякаш никога не му се беше случвало жена да иска нещо друго, освен топла, уютна службица, свързана с хора.

— Искам да напусна. — Тя прекоси стаята. — Не мога да повярвам… работех допълнително, държах банката на Макнот на върха в отлично състояние, с надеждата, че той ще забележи, а цялото това време е било за нищо. Не можах да направя нищо достатъчно добро, че да изтрие миналото. — Тя спря, заби очи в стената и си пое дъх на пресекулки. — Такава глупачка съм!

— Значи ще си потърсиш друга работа.

— Не, аз… защото… не. Просто… не. — Не можеше да му каже за бикините. Бяха паднали от джоба й, но само минута преди това той бе доказал, че е от онзи тип мъже, които поемат отговорност за всичко. Той можеше да се опита и да промени нещата, но това само щеше да влоши положението. Последното, от което имаше нужда, беше някой с разговорните умения на камък да говори с господин Макнот за онова, което се е случило в трезора.

Тя отметна косата от челото си. Всичко я болеше. Имаше чувството, че я поваля грип. Измъчваше се от чувство на безсилие и смущение — глупачка, каква глупачка само — и внезапно осъзна, че не може да остане тук повече. Нямаше значение какво е направила Стефани; Неса трябваше да се махне.

— Излизам. — Тя тръгна към вратата, готова да изпадне в ярост, ако той се опита да я спре.

— Окей. — Джеремая се дръпна настрана със странно изражение на лицето, полумногозначително, полуядосано.

Тя нямаше представа какво означава това, но не я беше грижа. Точно сега единствената й грижа беше Йонеса Дал, най-голямата глупачка.

Като отиде до бюрото си, тя си взе чантата и се насочи към вратата, игнорирайки слисаните касиерки, клиентите и смаяното изражение на Ерик. Излезе на улицата и се огледа.

Не знаеше къде да отиде. Не можеше да се прибере вкъщи, да застане пред лелите си и да обясни, че заради собствената й наивност те трябваше да държат пансиона, докато са живи.

Тогава къде?

Извади клетъчния се телефон и набра един номер. И когато Джорджия вдигна, Неса чу шума на Бърбън стрийт.

— Имаш ли възможност да се срещнем някъде? — извика тя.

Джорджия, слава богу, не я попита нищо.

— Разбира се. Искаш ли да дойда да те взема?

— Не, само ми кажи къде.

— Трябваше да направя почивка преди шест часа. Можеш ли да стигнеш до онази пекарна? „До“?

— Тръгвам.

— Неса… Искаш ли да дойда да те взема?

Но Неса прекъсна. Тя слезе на улицата и първото такси, на което махна, спря.

При положение че й даваше такси като компенсация за всичките глупости, с които се беше сблъскала през тези години, то Господ трябваше да направи нещо по-добро.

Тя влезе в колата и каза:

— Пекарна „До“.

Шофьорът я погледна и стартира като ракета, карайки пешеходците да се пръснат, като пресичаше на червено на всички кръстовища. Стигнаха пекарната за рекордно кратко време и тя му даде солиден бакшиш.

Защо не? И без това никога нямаше да спести достатъчно пари, за да спрат лелите й да работят. Поне да ги изхарчи смислено.

След няколко минути влезе в „До“ и Джорджия й помаха иззад малката кръгла маса. Като всяко добро ченге, Джорджия беше подпряла гръб в стената и гледаше към вратата.

Неса сигурно изглеждаше отвратително, защото когато се приближи, приятелката й се изправи и я прегърна.

— Всичко ще се оправи, Неса — прошепна тя. — Каквото и да е, можем да го оправим.

— Не, не можем. Никой не може да го оправи. В такава каша съм се забъркала…

— Хей! — провикна се Джорджия към една келнерка. — Искаме кафе, силно и черно, и чиния сладки, а също и пралини, ако имате. — Тя погледна лицето на Неса отново. — А, и шоколад. Много. — После побутна Неса да седне и се наведе срещу нея. — А сега ми разкажи всичко. Онзи мъж ли е? Защото ако е това, мога да го изгоня.

На Неса й се прииска да се засмее. Наистина. Почувства се така, сякаш е изгубила способността си за това.

— Не е той. Аз съм. Точно това ме убива. Сама си го направих. — И без да бърза, тя разказа цялата грозна история.

Отначало, когато спомена, че е повдигнала въпроса за повишение и й е било казано, че никога няма да го получи, Джорджия кимна, сякаш не е очаквала нищо различно. И когато Неса й каза, че е била заключена в трезора и й представи съкратена версия на случилото се вътре, кафявите очи на приятелката й заблестяха. Историята за скрития вход към трезора я накара да се изправи в стола си, а новината, че Стефани Декър е намерила злополучните бикини, я накара да простене отчаяно.

Но когато Неса стигна до момента, в който Стефани й бе казала, че ще остане и ще работи за нея завинаги, Джорджия издаде просташки звук.

— Скъпа, това е шантаж, а шантажът е престъпление.

— Тя ме държи на къса каишка.

— Единственото, което трябва да направя — и съм страшно доволна, че ще го направя на тази кучка — е да подшушна на момчетата от патрулката, че госпожица Стефани Декър е подозрителна и щом я подхванат, тя ще се изниже от Ню Орлиънс през блатата като мокра връв и ще благодари на бога, че се е измъкнала жива. Неса се наведе над масата.

— Опитваш се да ме разсмееш.

— Успявам ли?

Неса се замисли.

— В блатото има ли отровни водни змии?

— И още как.

Неса кимна.

— Е, тогава да, успяваш.

Мобилният телефон на Джорджия иззвъня и тя се ухили, като видя дисплея. Но миг след прочитането на съобщението усмивката изчезна от лицето й.

— Какво не е наред? — Неса я хвана за ръката.

— В момента се извършва обир в клона на „Премиер Сентрал“ на Айбървил, на пресечка оттук. — Тя понечи да стане, но когато Неса се изправи, Джорджия вдигна ръка: — Стой тук. — След което изтича навън.

Неса гледа известно време след нея, после също излезе.

Джорджия беше с униформа и ниски обувки, което й позволяваше да се движи с лекота през тълпата.

Неса беше облечена в бизнес костюм и деколтирани обувки с токчета, които използва, за да разблъска хората от пътя си.

По едно време изгуби от поглед приятелката си, после я видя, че измъква оръжието си и тича към вратата на банката.

Трийсет секунди по-късно Неса пристигна, останала без дъх, разтревожена, че Джорджия е вътре. Тя мина през вратата и влезе в салона, пълен с уплашени клиенти, които се блъскаха един в друг.

— Мишка! — изпищя някаква жена.

— Има и друга!

Едно малко, сиво създание се стрелна в краката на Неса. Тя отскочи. Навсякъде се виждаха мишки, бягаха, паникьосани от писъците и тропащите крака.

После тълпата се разцепи и тя видя Джорджия с протегнати ръце, насочила пистолет към двамата високи, маскирани — и въоръжени — обирджии.

С дълбок, дрезгав глас единият от крадците произнесе:

— Скъпа, не го прави.

Този глас. Този познат глас.

За първи път Неса чу и видя онова, което видеото бе скрило от нея.

Джорджия извика:

— Пуснете оръжията бавно и вдигнете ръце!

Неса направи единственото, което можеше да направи.

— Мишка! — извика тя и се затича към приятелката си.

Джорджия се извърна леко.

Неса я събори.

Глупаво. Недодялано. Тъпо и изтъркано. Но това бе единственото, което можа да измисли, за да попречи на приятелката си да стреля срещу пралелите й.

Пралелите й… Мънистените бандити.