Кристина Дод
Съблазън (33)

Трийсет и три

На сутринта Мак се събуди с мрачно чувство. Беше предаден, но това не беше за първи път, ако трябваше да си говорим истината, и той го очакваше. В края на краищата хората в живота му бяха доказали за кой ли път, че човек не трябва да вярва на никого.

Така че той направи онова, което винаги беше правил в подобни случаи; позвъни на секретарката си:

— Къде е Радклиф?

— Той и екипът му се отправиха към Хюстън, но… — Той чу потракването на клавиатурата от другата страна на линията — … самолетът им каца в момента и ще са в града навреме за изслушването за пускане под гаранция на сестрите Дал.

— Знаете ли кога е?

— В Луизиана подобно изслушване трябва да се състои пред съдията в рамките на четиридесет и осем до седемдесет и два часа, а изглежда обществеността оказва силен натиск сестрите Дал да бъдат пуснати колкото е възможно по-скоро. Така че изслушването е насрочено за този следобед. Когато приключи, ще ви уведомя.

— Направете го. Осведомихте ли се за ипотеката им?

— Да, сър.

— Започнете процедура по обявяването й за просрочена.

— Аз… Господин Макнот? Това не е възможно. Те я изплащат — каза госпожа Фрейтаг.

— По време на трансфера компютърът се е прецакал и записите от плащанията им са се изгубили.

Госпожа Фрейтаг прозвуча изненадано и обидено.

— Наистина ли е необходимо?

— Съжалявам, госпожо Фрейтаг. Май не ви чух правилно. Поставяте под въпрос решението ми, или…

Той не можеше да види изражението на секретарката си.

— Не, сър. Ще се погрижа за това веднага.

С ефективност, която му служеше отлично, той използва останалия разговор да се осведоми за работата в офиса му.

Когато секретарката го въведе във всичко, което изискваше неговото внимание, той затвори, наля си чаша кафе, отпусна се на стола и закова поглед към мястото, на което Неса бе седяла само преди двайсет и четири часа.

Беше станал такъв, за какъвто го мислеше Неса. Безчувствен банкер, който обявява за просрочена ипотека на възрастни, безпомощни жени.

Трябваше да вземе решение.

Неса се беше оказала същата предателка, каквито бяха майка му и баща му, и за каквато я беше смятал.

Но това не променяше ни най-малко факта, че сексът не бе намалил желанието му да я има. Беше влюбен в нея, или най-малкото изпитваше безумна страст към нея, и като мъж, който се гордееше, че е способен да гледа фактите в очите, знаеше, че не би могъл да се върне към живота си и да съществува по предишния начин.

Така че пред него имаше два избора.

Да живее без нея и да се окаже един ден деградирал до онази представа, каквато тя имаше за Мак Макнот: ужасен, отвратителен тип, карикатура на чичо Скрудж.

Или да я приеме в живота си, знаейки прекрасно каква усойница прегръща до гърдите си, знаейки, че ще прекара остатъка от живота си в очакване на времето, когато тя ще простреля сърцето му и ще се опита да го убие. Е, в преносен смисъл, разбира се.

Нямаше избор.

Щеше да живее с нея.

Само че по своите правила.

В момента силата беше у него. Неса трябваше да плати гаранция, а неговите адвокати се бяха погрижили гаранцията да е висока. Тя също трябваше да наеме защитник за лелите си, а неговите адвокати направиха така, че единствените адвокати с изгледи за успех да са най-скъпоплатените в града.

В същото време неговата компания за отпускане на заеми щеше да изиска незабавно изплащане на тяхната ипотека. Ако този случай влезеше в съда, състоянието на семейство Дал щеше да бъде пометено.

Мак беше сигурен, че не е изтълкувал погрешно Несината привързаност към лелите й. Тя щеше да дойде отново при него, да предложи себе си и каквото друго той поискаше, а той щеше да се пазари търпеливо, да й плаща, за да е негова метреса, да се грижи за сексуалните му нужди, да показва пред него привързаност…

— Не! — Той се изправи, раздразнен силно на себе си. Никаква фалшива привързаност. Нищо, освен чиста, недвусмислена страст. Не искаше после да му шепне, че го е обичала, не искаше да се залепи за него и той да бърше сълзите от очите й. Да си мисли за това как го е накарала да повярва, че е любимият от сънищата й, че се е надявал някой ден да спечели любовта й… Усети, че му прилошава като си помисли как го беше изоставила.

Само че тя още не знаеше какво чувства той — но сега истинската му самоличност беше вече разкрита. Да, нека и тя усети малко от измяната, която го разяждаше.

Запита се дали тя си спомня всичките неща, които му беше казала за Мак Макнот и разкайва ли се за тях.

Входният звънец иззвъня и когато отвори, видя на прага изтощения, със зачервени очи Гейбриъл Прескът.

Мак отстъпи и му направи място да влезе.

— Как стигна дотук толкова бързо?

— Наех самолет да ме докара от Хюстън. — Гейбриъл влачеше малък куфар и куфарче с лаптоп. — В този град няма една свободна стая. Всички се оправдават с Марди Гра. Ще имаш ли нещо против, ако си оставя багажа тук и спя на пода?

— Ще накарам да ти донесат едно походно легло. Или… не, може би ще е по-добре ти да помолиш управата. Точно сега аз съм най-мразеният човек в Ню Орлиънс. — Слава богу, Мак беше запазил Градинския апартамент за още две седмици, преди да гръмнат новините. Ако можеха, хотелиерите биха го изхвърлили. Предишната вечер след излъчените с него кадри по всички телевизионни канали той беше чакал за маса в „Бренанс“ два часа в ресторанта, въпреки че имаше свободни.

— Веднага щом видя репортажите по Си Ен Ен, си спомних това. — Гейбриъл извади лаптопа си и го сложи на масата. Включи един видеозапис. — След първия обир полицията записала свидетелите. Това е Мелиса Джъд, обраната касиерка.

— Знам, че е абсурдно — каза Мелиса, седнала в сгъваем метален стол, като извиваше ръце в скута си. — Знам, че е невъзможно. Но изглеждаше, сякаш… мислех си, че те…

— Какво искате да кажете, госпожице Джъд? — подтикна я полицаят, който не се виждаше в кадър.

Тя вдигна очи, точно към камерата.

— Колкото повече мисля за това, толкова повече ми се струва… че тези типове бяха жени.

Мак гледаше в екрана и чувстваше как в него се надига горчивина.

— Значи това е било, за което на Мелиса не й достигна смелостта да ми каже.

— Стояло си е тук през цялото време, под носовете ни — съгласи се Гейбриъл. — Когато ми изложи теорията си за Йонеса Дал, не мислех, че си прав, но ето че се оказа. Разигравала ни е и е направила на глупаци както нас, така и полицаите.

— Знам.

— Когато гледах тези ясни сини очи на видеото, си помислих, че тя трябва да е най-възвишената, най-милата и чиста душа на света. Неслучайно казват, че човек не трябва да съди по опаковката.

— Така е.

— Да. — Гейбриъл изтръска праха от дланите си. — Ще се преоблека. Ще посетя банките. Искам да поговоря с моите хора. Този последен обир не ми харесва. Изобщо не ми харесва.

— Не се тревожи, няма да има друг. Крадците са задържани.

Гейбриъл изгледа Мак с присвити очи.

— Шегуваш се, нали?

— То е очевидно. Момичетата Дал са ограбвали банките ми от години. Те са Мънистените бандити.

— Съгласен съм. Но не и вчера. Вчерашните бяха подражатели. Начинът им на действие е същият само външно, погледни записите! Единият крадец е по-висок от Мънистените бандити, а другият — по-нисък. Освен това единият е пълен.

Мак изгледа хладно Гейбриъл, чуваше думите, но не искаше да ги разбере.

— Гледал си лентите, нали? — попита Гейбриъл.

— Не.

— Гледал си всяка лента безброй пъти, но не си си дал труда да видиш това. Какво, по дяволите… Харесва ти да мислиш, че сестрите Дал са извършили и този обир, нали? — Гейбриъл трябва да беше видял някакъв издайнически проблясък на емоция върху лицето на Мак, защото отстъпи назад. — Така е. Искаш те да са виновни за всичко. Какво? До такава степен ли си свикнал хората, на които вярваш да те предават, че се чувстваш по-комфортно по този начин?

Мак се дръпна назад, сякаш го бяха ритнали.

— Какво знаеш ти за това?

— Всичко. Аз съм човек, който се занимава с охрана, а ти стоиш в сянка, само че информацията си е тук, ако гледаш на правилното място.

Мак пристъпи напред със стиснати юмруци.

Гейбриъл също направи крачка към него.

Двамата мъже заковаха погледи.

В този момент Мак осъзна грубата истина. Гейбриъл нямаше да отстъпи.

Затова отстъпи той.

Ако капитулацията му бе победа за Гейбриъл, то Гейбриъл не я показа.

— Окей. Не изглеждаш като човек, който не го иска. Игнорирай истината, щом ти харесва. Само че ми плащаш за това да виждам онова, което ти не искаш да видиш. Ще се уверя, че банковите клонове са в безопасност, ще се уверя, че камерите са включени както трябва и не привличат внимание в трезора на банката на госпожица Дал. Предполагам, че щом тази дупка е била отворена в продължение на сто години, не е нужно да се трепем да я затваряме точно сега, но както са тръгнали нещата, цялото население на Ню Орлиънс в момента е там и пуши джойнт.

— Ще се обадя да изпратят колата ми за теб.

— Щом никой не ти говори, по-добре да го направя аз. — Гейбриъл отвори куфара си, извади си чисти дрехи, преоблече се и излезе.

Мак изпита облекчение, виждайки го да се маха. Гейбриъл беше прав. Мак беше приветствал опустошителния си гняв — така беше по-лесно да понесе болката от предателството на Неса.

Никой никога не бе предавал Гейбриъл. Никой никога не го бе изоставял на улична банда, избягвайки, докато онези го ритат до смърт… Мак направи нещо, което никога не бе правил. Опипа изучаващо белезите по лицето си. Разкопча ризата си, погледна към следите на гърдите си и докосна една от тях.

Някои белези бяха оставили записи по плътта му. Беше свикнал да мисли, че те са най-ужасните.

Сега вече знаеше: най-лошите следи бяха оставили следи върху душата му.

Един разговор от Радклиф го осведоми, че юристите са кацнали и са се насочили към залите на корпорацията в „Хилтън“, а после към съда, където се бяха уверили, че определената гаранция е достатъчно висока. Съдебната система в Ню Орлиънс беше толкова корумпирана, колкото повечето; те не предвиждаха по-нататъшни проблеми.

За няколко часа щеше да се наложи Неса да избере между това да остави лелите си да гният в затвора или да дойде да проси милост от Мак. А той… той нямаше да й остави избор.

Седна пред компютъра си и се опита да работи, но не можа да се концентрира. Това предателство го беше разтърсило. Всеки път, когато погледнеше към постланите чаршафи се питаше какво ли прави Неса сега. Сега Неса щеше да реагира като го види. Представи си предстоящия сценарий: как тя щеше да се хвърли в краката му, да моли за милост, докато той се преструва на безразличен и остави юристите си да преговарят за капитулацията й.

Само че не. Мак не можеше да остави юристите сами с нея. Докато тя свършеше с Радклиф, той щеше да се изпоти. По-добре сам да води преговорите с нея. Щеше да се наслаждава, оставяйки я да прилага своите малки хитринки върху него… Погледът му пробяга към витото желязно стълбище и пред очите му оживя споменът за свирката, която му беше направила, за начина, по който се усмихна, когато свърши и вдигна нагоре очи към него…

— По дяволите! — Той се изправи и закрачи из стаята.

Нищо, свързано с нея, не беше реално. Нито усмивката й, нито страстта, нито грижливо изиграната неопитност. Трябваше най-после да спре да иска да вярва.

Когато моментът настъпи, той облече сакото си. Прекоси хотела. Портиерът го изпрати навън. Обичайната му усмивка липсваше и Мак чу съскащ шепот.

Ясно. Онзи сигурно беше гледал новините.

Той се обърна към младия мъж в ливрея:

— Правилно. Такъв съм. Във всеки смисъл на думата. А сега ми повикайте такси.

Портиерът използва свирката си.

Таксито пресече улицата и спря под опънатата пред сградата тента.

— Къде отивате, сър? — попита портиерът.

— В градския съд.

— Разбира се. — Той се наведе и промърмори дестинацията на шофьора, който изгледа Мак със студени очи, после се обърна напред.

Мак благоразумно закопча предпазния колан на седалката си секунди преди таксито да излезе изпод тентата и да се понесе по улицата. Явно в желанието си да убие Мак таксиджията изобщо не го бе грижа, че може сам да се убие — а може би беше решил, че си струва?

Мак се държеше безучастно, изобщо не му пукаше, че е станал най-мразената личност в града. В края на краищата, бяха го мразили и преди. А този път беше достатъчно голям, за да си върне.

Улицата пред съда беше претъпкана с ванове на пресата. Таксито спря на ъгъла.

— Това е най-близкото място, където мога да ви оставя.

Мак му подаде парите.

— А това е най-близката сума, която мога да докарам до точната сметка. — Той се престори на изненадан. — О, почакайте. Така всъщност ще е по-точно. Без бакшиш за вас. — Той излезе от колата.

Репортерите го видяха веднага и се стълпиха като пчели — убийци. Сега знаеха името му и му викаха.

— Господин Макнот, какво се надявате да постигнете днес?

— Господин Макнот, ще настоявате ли за пълна присъда?

— Господин Макнот, ще вземете ли предвид възрастта на сестрите Дал, когато доказвате тяхната виновност?

Той си проби път през тълпата, безжалостно използвайки ръста и теглото си, за да напредва.

Юристите му образуваха фаланга и тръгнаха към него, а после заедно се заизкачваха по стъпалата към сградата на съда.

Радклиф викаше:

— Господин Макнот няма какво да каже този път. Господин Макнот няма какво да каже.

Мак го остави, но когато се изкачи на най-горното стъпало, той се обърна и погледна към камерите. Заговори директно в тях:

— Не ме трогва нито възрастта на виновниците, нито тяхната слабост и беззащитност. Тези жени са престъпнички, които откраднаха от мен и аз ще искам да се приложи пълната сила на закона. — После се обърна и влезе вътре.

Предполагаше, че Неса ще дойде при него и ще започне да го моли за лелите си.

Последните му думи щяха да я накарат да дотича.