Дженифър Л. Арментраут
Оникс (20)

Глава 20

Дните се изнизваха, а след тях и седмиците. Всяка сутрин започваше като предишната. Събуждах се замаяна и се чувствах така сякаш цяла нощ не бях мигнала. С всеки изминал ден черните кръгове под очите ми ставаха по-тъмни и по-големи.

Повечето сутрини не обелвах дума на майка ми, а това бе единственото време, когато се виждахме. Тя бе заета с работата си и Уил, аз бях заета с училището, Блейк и Деймън, който бе станал далечен и затворен. Той прекарваше повече от упражненията, следейки Блейк като ястреб, тръгнал на лов.

Помежду ни се настани мраз и колкото и пъти да понечвах да подхвана разговор за връзката ни, той бързаше да му сложи край. Сърцето ми се свиваше от болка.

При все че не сложи край на тренировките ми и рядко ги пропускаше, Деймън продължаваше да им бъде върл противник. По-голямата част от времето ни заедно той се мъчеше да ме убеди, че Блейк не е искрен, че у него има нещо нередно и то не е, че е хибрид. Като мен.

Но седмиците минаваха, а МО така и не влетяха в къщата, за да ме заловят, и аз отдадох всичко на основателната параноя на Деймън. Той имаше своите причини да не се доверява на Блейк. След случилото се с Доусън и Бетани, той изпитваше подозрение към всички хора.

А Блейк, трябва да му го призная, даде всичко от себе си, за да усмири Деймън. Малцина биха продължили да упорстват, особено като се има предвид, че мен хич ме нямаше в овладяването на тези способности, а Деймън караше момчето да се чувства като натрапник. Блейк бе търпелив и благосклонен; Деймън беше огромният трън, който ни вадеше очите.

Упражненията след училище ме лишиха от целия ми социален живот. Всички знаеха, че аз и Блейк прекарваме доста време заедно, но никой не знаеше, нито дори Ди, че Деймън също беше при нас. Тя прекарваше цялото си време у Адам и нито знаеше къде е Деймън, нито с какво се занимава. Кариса и Лиса твърдо вярваха, че с Блейк сме гаджета, а аз спрях да правя опити да ги разубедя. Двете си мислеха, че така бях погълната от него, че оставах сляпа за всичко друго наоколо. В техните очи аз се бях превърнала в едно от онези момичета, чийто живот секва извън компанията на приятеля й.

А аз дори нямах приятел.

Опитите им да ме върнат в техния свят бяха подробно планирани и нескончаеми, но всеки път, щом Ди поискаше да излезем по магазините или пък Лиса ме поканеше да хапнем нещо след училище, аз трябваше да им отказвам.

Вечер се отдавах единствено на упражненията. Нямаше време за четене, нито за блога ми. Нещата, с които до скоро запълвах свободното си време, бяха изтласкани настрани.

Преди да започнем винаги задавах на Блейк един и същ въпрос:

— Видя ли днес някой арум?

Отговорът неизменно биваше:

— Не.

А след това обикновено цъфваше Деймън и по някое време наставаше бъркотия. Блейк се опитваше да ме научи как да използвам способностите си, докато в същото време се стараеше да не обръща внимание на опасния извънземен, който заемаше огромно пространство в стаята.

— Технически погледнато, когато използваме способностите си, ние изпращаме част от себе си при обекта — обясни ми той. — Например, ако поискам да взема нещо, част от мен, един вид мое продължение, вдига предмета. Именно затова после се чувстваме така отпаднали.

Блейк сякаш ми говореше на китайски, но аз кимнах. Деймън подбели очи. Блейк се засмя:

— Изобщо не разбираш за какво говоря.

Усмихнах му се:

— Не, не разбирам.

— Добре, да се върнем на ръцете тогава. — Пръстите му се плъзнаха по извивката на раменете ми и бъркотията започна.

За една наносекунда Деймън скочи от канапето и принуди Блейк да отстъпи назад. Поех си дълбоко дъх, заредих се с търпение и погледнах извънземния в лицето. С гневния си поглед той бе подчинил Блейк.

— Аз ще й помогна с тази част.

Блейк седна на страничната облегалка на фотьойла и махна с ръка.

— Разбира се. Давай. Тя е напълно твоя.

— Точно така — усмихна се Деймън широко.

Ръката ме сърбеше да осъществи контакт с лицето му.

— Не съм твоя! — Но на малка част от мен й се прииска да отрече собствените ми думи.

— Шшшът — рече той и се приближи.

— Ах защо аз не ти шътна един право в…

— Кити, езикът ти е недостоен за една дама. — Той застана зад мен и сложи ръце на раменете ми. Не мога да си кривя душата — статичното електричество от неговия допир беше далеч по-мощно и… изкусително. Той се облегна на мен, допря лице в косата ми. — Нашият Бен е напипал истината. Когато използваме способностите си, тоест черпим сила от Извора, ние изпращаме част от нас да свърши тази работа. Това е нещо като продължение на материалното ни тяло.

Деймън говореше същите врели-некипели като Блейк, но аз се съгласих с него.

— Представи си, че имаш стотици ръце.

Изпълних указанията му. Представих си, че приличам на онази индуска богиня и се закисках.

— Кейти — въздъхна Блейк.

— Извинявай.

— Вземи сега тези ръце и ги превърни в ума си в прозрачни — Деймън замълча. — Виждаш ръцете, виждаш книгите, разпръснати из цялата дневна. Виждаш ли ги? Знам, че знаеш къде си оставила всяка една от тях.

Знаех, че ако проговоря, това ще разсее концентрацията ми, затова само кимнах.

— Добре. Браво. — Пръстите му се стегнаха. — Сега искам да превърнеш ръцете в светлина, наситена, ярка светлина.

— Като… твоята ли?

— Да.

Поех си дъх и си представих, че индуските ми ръце са дълги, тънки ивици от светлина. Да, изглеждах доста смешно.

— Виждаш ли ги? — попита той тихо. — Вярваш ли в това, което виждаш?

Помълчах, преди да отвърна, като се стараех упорито да повярвам. Ръцете от ослепително бялата светлина бяха мои. Както ми казаха Деймън и Блейк, те бяха продължение на съществото ми. Представих си как всяка една от тези ръце взима по една от разпръснатите наоколо книги.

— Отвори очи — нареди Блейк.

Послушах го. Книгите се носеха из стаята. Преместих ги на масичката за кафе и ги подредих една върху друга по азбучен ред, без да ги докосвам с пръст. Главата ми се замая от вълнение. Най-сетне! Изпълнена с възторг, едва не заскачах и не запищях от радост.

Деймън ме пусна; усмивката му представляваше странна смесица от гордост и нещо много повече от това. Толкова повече, че трябваше да извърна взор встрани и тогава погледът ми се сблъска с този на Блейк. Той ми се ухили и аз отвърнах със същата широка усмивка.

— Преместих ги!

— Да, успя. — Той се изправи. — Много добре. Отлична работа.

Обърнах се да кажа нещо на Деймън, но усетих силен порив на топъл въздух и осъзнах, че мястото, на което стоеше той, бе празно. Вратата се отвори, а после се затвори.

Изненадано се извърнах към Блейк.

— Аз…

— Ама Деймън е много бърз — клатеше той глава. — И аз съм бърз, но дявол го взел, не толкова като него.

Кимнах и примигнах, за да спра горещите си сълзи. Единственият път, в който бях постигнала нещо, Деймън изхвърча от къщата като стрела. Колко ужасно типично за него.

— Кейти — нежно рече Блейк и ме улови за ръката. — Добре ли си?

— Да — освободих ръката си и въздъхнах дълбоко.

Той ме последва в дневната.

— Искаш ли да поговорим?

— Не. — Едва не се изсмях засрамена. Блейк помълча няколко секунди.

— Може би така е по-добре.

— Нима? — Скръстих ръце аз, като се молех сълзите ми да пресъхнат. Плачът нищо нямаше да оправи.

Той кимна.

— От онова, което съм видял и научил, връзките между луксените и хората не се получават. И преди да си ми казала, че между вас няма нищо, знай, че аз виждам всичко. Виждам как се гледате един друг. Но нищо няма да се получи.

Ако Блейк бе възнамерявал да ме успокои с речта си, то той се провали напълно. Взе най-горната книга от купчината и поглади с ръце лъскавата лилава корица.

— По-добре един от двама ви да прекъсне отношенията ви. Преди някой да е пострадал.

Стомахът ми се сви:

— Да е пострадал?

Блейк кимна важно:

— Погледни от тази страна на нещата. Ако той смята, че МО са по петите ти, какво мислиш, че би направил? Ще рискува живота си, нали? А ако МО научат, че си мутирала посредством лечение, тогава ще искат да разберат кой те е излекувал. Първото им предположение ще бъде Деймън.

Понечих да отвърна, че не е той, но това би прозвучало подозрително. Блейк имаше право — Деймън бе явният заподозрян. Седнах и потрих чело с дланта си.

— Не искам никой да пострада — казах накрая.

Блейк се настани до мен.

— Кой от нас би желал такова нещо? Но желанията ни рядко променят изхода от събитията, Кейти.

* * *

На следващия ден в часа по тригонометрия Деймън заби химикалката си в гърба ми, за да затвори капачката й.

— Днес няма да присъствам на упражненията ти — рече той с тих глас.

У мен се надигна разочарование. При все че той обикновено само се пречкаше, аз искрено вярвах, че успях да преместя книгите с негова помощ.

И освен това чаках с нетърпение да го видя. Въздъхнах. Свих насила рамене и се опитах да си придам безразличен вид.

— Добре.

За кратък миг очите му с цвят на изумруд срещнаха моите, а сетне той се отпусна назад и задраска нещо в тетрадката си. Почувствах се така, сякаш ме бяха отпъдили; обърнах се напред и бавно въздъхнах.

Кариса подхвърли една сгъната бележка на чина ми. Разгънах я с любопитство.

Защо е тази :( физиономия?

Боже мой, нима толкова ми личеше? Надрасках набързо отговор:

Просто съм уморена. ♥ новите ти очила.

И това бе самата истина. Зебровата шарка беше великолепна. Успях да хвърля бележката обратно. Не се бояхме от учителя ни — надали можеше да види чак до дъното на класната стая. До него и дядо Коледа младееше.

Само след секунди бележката се върна на чина ми. Щом я разтворих, се усмихнах.

Благодаря. Лиса иска да ти кажа, че „Деймън днес изглежда страхотно“. Трябва да се съглася.

Изсмях се тихичко и написах:

Деймън винаги изглежда страхотно!!!

Пресегнах се през пътечката и се наканих да хвърля бележката обратно на чина на Кариса. Но преди да е полетяла от ръката ми, някой я грабна от там. Ах ти, магарешки сине! Зяпнах с отворена уста, а страните ми пламнаха. Извърнах се и изгледах кръвнишки Деймън.

Той придържаше бележката до гърдите си и се усмихваше.

— Подаването на бележки в час е невъзпитано — измърмори той.

— Върни ми я — изсъсках аз.

Той поклати глава и разви бележката за мой ужас, но и за ужас на Лиса и Кариса. Исках да умра, докато гледам как тези ярки, живи очи прочитат набързо редовете. Разбрах кога стигна до моята част, защото черните му вежди скочиха чак на челото.

Деймън се усмихна, махна капачката на писалката си с уста и написа нещо на листа. Изстенах и погледнах към Лиса и Кариса. Устата на Лиса зееше отворена, а бузите на Кариса пламтяха в тон с моите. Боже, какво толкова дълго пишеше този човек!

Най-накрая Деймън сгъна листчето и ми го подаде обратно.

— Заповядай, Кити.

— Мразя те. — Обърнах се напред тъкмо навреме, защото учителят бавно оглеждаше класа. Когато се върна към дъската, взех внимателно в ръце бележката, сякаш бе бомба. Бавно, полека развих проклетото нещо.

И умрях.

Тази бележка никога повече нямаше да види бял свят. Сгънах отново хартията и я мушнах в раницата си. Движенията ми бяха сковани, цялото ми тяло гореше.

Деймън се засмя.

* * *

В няколко поредни дни работехме само двамата с Блейк. За никого не беше изненада, че нещата вървяха далеч по-гладко без заплашителното присъствие на Деймън. Под наставленията на Блейк умението ми да местя дребни предмети за кратко време се разви и аз успях да се науча да пренареждам цялата дневна с една-единствена мисъл. При всеки мой успех Блейк скачаше от радост, но аз, при все че се опитвах да се присъединя към веселбата, винаги изпитвах известно разочарование, което ме гризеше отвътре.

Исках да споделя успеха си с Деймън, но него го нямаше.

Накрая с Блейк минахме на по-трудни задачи. Чрез серия от проби и грешки той се опита да ме научи да контролирам по-мощни неща. Първият ми опит да овладея огъня завърши — бих се заклела в това — с второстепенни изгаряния по пръстите ми.

Той бе поставил пред мен една редица от бели свещи, а моята задача бе да ги запаля наведнъж като се концентрирам. Имах позволението му да ги докосвам и след като няколко часа поред се бях взирала в тях с напълно празен стомах, накрая успях да запаля една, като си представих пламъка в ума ми и задържах образа там.

След като овладях това умение, вече нямах право да докосвам свещите и трябваше да ги запаля само с поглед. Блейк махна с ръка над свещите и на всички фитили заискриха дребнички пламъчета.

— Фасулска работа — рече той и отново прокара ръката си над свещите. Пламъците угаснаха.

— Как го направи? Как ги угаси? Луксените могат ли да палят свещи?

Той ми се усмихна.

— Те могат да контролират неща, които са свързани с определена форма на светлината, нали така? Това означава, че могат да движат предмети и да ги спират, да създават огън. Могат да генерират достатъчно енергия, за да произведат електричество и да предизвикат буря.

Кимнах и си спомних силната буря в деня, в който Деймън се върна от езерото, а господин Гарисън го чакаше.

— Това е все едно да притеглиш атоми от въздуха край нас и да, права си, те могат да създават вятър. Но нашите способности са по-силни от техните.

— Ти все това повтаряш, но аз не разбирам как.

Той сви рамене.

— Те имат само един вид ДНК. — Той замълча, намръщи се. — Ако изобщо имат ДНК, но да приемем, че имат, за да ти стане ясно. Ние притежаваме две различни вериги ДНК. Един вид притежаваме най-хубавото и от двата свята.

Обяснението не беше много научно.

— Както и да е, опитай — и той ме мушна с коляно.

Направих съвсем същото както когато държах свещта, но нещо се обърка и пръстите ми се запалиха като че беше празникът на четвърти юли.

— Мамка му! — Блейк скочи настрани и ме задърпа след себе си към кухнята. Мушна ръцете ми под струята студена вода. Уплаших се много. За първи път чувах Блейк да ругае.

— Кейти, помолих те да запалиш свещта, а не проклетите си пръсти! Хич не е кой знае каква работа. Исусе!

— Съжалявам — измрънках аз, докато гледах как кожата ми придобиваше грозен розов оттенък, а сетне почервеня. Не след дълго пръстите ми се надуха и набръчкаха.

— Може би няма да можеш да контролираш огън и да го запалваш — отбеляза Блейк и внимателно уви пръстите ми в кърпа. — Ако притежаваше тези способности, огънят не ми трябвало да те изгори. Той щеше да бъде част от теб. Но какво тогава беше това? Кълна се пред бога, това си беше истински огън.

Пръстите ми пулсираха болезнено. Намръщих се.

— Чакай малко. Съществува възможност да не умея да боравя с огън, а ти си ме оставил да пробвам?

— Как иначе щях да разбера какво можеш и какво не можеш?

— Да му се не види! — издърпах ръката си. Бях побесняла. — Блейк, това изобщо не е смешно. Какво ще последва сега? Ще ме накараш да се изправя пред движещо се превозно средство и да го спра, но опа, изведнъж се оказва, че това не го умея и вече съм мъртва?

Блейк облещи очи.

— Това не би трябвало да те затрудни. Поне така се надявам.

Погнусена от него, аз се върнах към свещите. Имах нужда да докажа уменията си и затова опитах отново и отново. Но въпреки всичките ми усилия, не можах да запаля огън, без да докосна свещите.

На следващата сутрин измислих добро оправдание за пред майка ми. Обяснението ми включваше нещо глупаво като това че съм сложила ръката си върху включения котлон, но тя се върза и дори спечелих няколко слаби болкоуспокояващи.

Късно вечерта на същия ден Блейк ми обясняваше, че не бил способен да лекува. Тъкмо го попитах кога и защо му се е наложило да излекува някого, но той така и не получи възможност да ми отговори. По врата ми се разнесе топлина и след секунда-две на вратата се почука.

Скочих на крака.

— Деймън.

— Ура! — Блейк излъчваше такъв престорен ентусиазъм, че спокойно можеше да мине за актьор.

Не му обърнах внимание, а се затичах към входната врата.

— Здрасти — възкликнах аз. Стана ми горещо и се почувствах замаяна, щом го видях. Всеки път се удивлявах колко необикновен и привлекателен бе Деймън. — Ще помагаш ли тази вечер?

Деймън сведе поглед към превързаните ми пръсти и кимна.

— Да. Къде е Билбо?

— Блейк — поправих го аз. — В дневната е.

Той затвори вратата.

— Ами ръката ти…

По-рано днес в училище Деймън вече ме бе питал какво се е случило, но аз избягнах отговора, защото не вярвах, че ще приеме инцидента за безобидна случайност. А само това ни трябваше — да вземе да убие Блейк заради моята непохватност.

— Изгорих се на печката снощи. — Свих аз рамене и сведох поглед към върховете на черните му обуща, които се подаваха изпод сините дънки.

— Хъм… доста…

— Тромаво? — въздъхнах аз.

— Да, тромаво, Кат. Може би временно трябва да стоиш далеч от печката?

Той се промъкна покрай мен и тръгна към дневната. Последвах го, защото знаех, че не бива и за секунда да го оставям насаме с Блейк.

Блейк го посрещна с вяло помахване:

— Много мило, че отново си сред нас.

Деймън му се ухили, пльосна се на дивана до него и разпери ръката си на облегалката, притискайки другото момче.

— Знам, че съм ти липсвал. Спокойно, вече съм тук.

— Да — рече Блейк с искреност в гласа.

Започнахме с местене на предмети. Деймън нищо не каза, нито дори едно „Уха“ или „Поздравления“, но ме следеше с очи. Непрестанно.

— Местенето на вещи е просто евтин трик. — Блейк бе притиснал ръце към гърдите си.

— Уха — Деймън наклони главата си на една страна. — Нима сега го проумя?

Блейк не му обърна внимание.

— Добрата новина е, че вече можеш да го правиш по своя воля, но това все още не означава, че контролираш умението. Надявам се да е така, но не знаем със сигурност.

По дяволите. Понякога Блейк беше песимист.

— Имам идея, но ще трябва напълно да ми се довериш. Ако поискам от теб да направиш нещо, нямаш право да ме засипваш с куп въпроси. — Той замълча, а Деймън го изгледа с присвити очи. — Трябва да видим нещо изумително.

Изумително? Та аз местех предмети, без да ги докосвам! Това според мен си беше доста изумително. Но да не забравяме и шумния провал с огъня.

— Старая се.

— Старанието ти не е достатъчно. — Той въздъхна шумно. — Добре. Стой тук.

И Блейк изчезна в антрето, а аз погледнах към Деймън.

— Нямам никаква представа какво е намислил.

Деймън изви вежди:

— Досещам се, че ще бъде нещо, което няма да ми хареса.

Човек би си казал, че имаше куп неща, които Блейк би могъл да направи и които Деймън да хареса. Но той не знаеше или не разбираше, че Блейк не се бе и опитал да ме съблазни. Нито веднъж след опита му да ме прегърне онзи ден в ресторанта. Но може би всичко се дължеше на обикновена неприязън.

Докато чакахме, от кухнята се дочу отваряне на шкафчета, подрънкване на прибори. О, божке, още чаши за чупене.

Блейк се завърна и спря на вратата с една ръка зад гърба.

— Готова ли си?

— Разбира се.

Той се усмихна и замахна с ръка. Светлината се отрази в острия ръб на метала. Нож? В следващия миг касапския нож полетя право към гърдите ми.

Викът заседна на гърлото ми. Вдигнах ръце уплашена, ужасена. Ножът замръзна във въздуха на сантиметри от гърдите ми с острието към мен. Просто си стоеше така, без да падне.

— Знаех си! — заръкопляска Блейк.

Вгледах се в него. Способностите ми да мисля логично бавно се завръщаха.

— Блейк, какво за бога правиш?

Няколко неща се случиха едновременно. След като загубих концентрация, ножът падна и отскочи безобидно от пода. Блейк продължаваше да ръкопляска. Аз изрекох една върволица от ругатни, които щяха да разплачат майка ми, ако ги беше чула, а Деймън, който сякаш бе изпаднал в ступор от постъпката на Блейк, изведнъж дойде на себе си.

Деймън се изстреля от канапето като ракета и в същото време се преобрази в истинската си форма. Само след секунда той бе приковал Блейк насред стената, обгърнат в наситена бяло червеникава светлина, която осветяваше цялата дневна.

Проточих врат и прошепнах:

— Мътните ме взели!

— Уха! Уха! — извика Блейк и размаха ръце на светлината. — Трябва да се овладееш. Кейти не беше в опасност.

Отговор от Деймън не дойде, поне не такъв, че Блейк да го чуе. Но аз го чух. Ясно и силно. Дотук беше. Сега ще те убия.

Прозорците взеха да треперят, стените се разтресоха. Плоският екран на телевизионната уредба затрака. Въздухът край нас се изпълни с малки облачета мазилка. Светлината на Деймън лумна ярко, поглъщайки изцяло Блейк, и за един ужасен миг аз наистина си помислих, че той е убил Блейк.

— Деймън! — изпищях аз и се втурнах край масичката за кафе. — Спри!

Тогава се чу някакво пукане, сякаш въздухът се бе сгорещил и наелектризирал след падането на светкавица. Все така в тялото си на луксен Деймън се отдръпна рязко назад и пусна Блейк. Момчето падна на крака и се олюля настрани, докато се изправяше.

Деймън измърмори нещо и тръгна към Блейк, но аз се изпречих по средата им.

— Така, вие двамата трябва да престанете.

— Аз нищо не правя. — Блейк приглади с ръце ризата си.

— Ти хвърли касапския нож по мен — сопнах му се аз, но не биваше да го правя, защото чух как Деймън обеща: Ще го прекърша на две. — Спри.

Една ръка се появи сред светлината и ме погали с пръсти по бузата. Докосването бе нежно като коприна, кратко, половин секунда, и толкова бързо, че аз не вярвах Блейк дори да го е забелязал. Сетне светлината се разпадна. Деймън стоеше в човешкото си тяло и трепереше от едва сдържан гняв. Очите му бяха бели и остри като ледени висулки.

— Ти какво си мислеше, че правиш?

— Тя не беше в опасност! Ако и за миг се бях усъмнил, че няма да спре ножа, никога нямаше да го хвърля по нея!

Деймън ме заобиколи. Огромната му ръка бе свита в юмрук. Човек или извънземно, Деймън можеше да нанесе сериозни наранявания.

— Нямаше как да бъдеш сигурен, че ще сполучи! Не и на сто процента!

Блейк извърна ококорените си, умоляващи очи към мен и разклати глава:

— Кълна се, Кейти, ти не беше в опасност. Ако вярвах, че няма да спреш ножа, нямаше да го хвърля по теб.

Деймън отново изруга и аз се изпречих на пътя му.

— Кой прави това? — попита Деймън. Топлината се носеше на талази от тялото му.

— Кийфър Съдърланд. В оригиналния филм „Бъфи, убийцата на вампири“ — обясни той. Аз продължавах да го зяпам и той направи гримаса. — Даваха го по телевизията преди няколко вечери. Той хвърли един нож по Бъфи и тя го улови.

— Това беше Доналд Съдърланд — бащата — поправи го Деймън за моя изненада.

— Все същото — сви рамене Блейк.

— Аз не съм Бъфи! — изкрещях с пълно гърло.

Устните му се разтеглиха в бавна усмивка:

— Ти си далеч по-привлекателна от Бъфи.

Това не биваше да го казва. От гърлото на Деймън се чу ниско ръмжене.

— На теб май ти се мре? Защото тази вечер наистина си го просиш, приятел. Говоря сериозно. Наистина си го просиш. Мога да те държа на стената, докато ти свършат соковете. Колко дълго ще можеш да удържиш фронта? Вечно? Надали.

— Добре. — Блейк издаде напред долната си челюст. — Съжалявам. Но ако тя не бе успяла да хване ножа, аз щях да го спра. Точно както и ти щеше да направиш. Всичко е добре, когато свършва добре.

Вихрушка от гняв набираше сила у Деймън и този път се съмнявах, че ще успея да го удържа, ако се нахвърлеше срещу Блейк. Усетих напрежение.

— Мисля, че за тази вечер стига.

— Но…

— Блейк, струва ми се, че трябва да си тръгваш — рекох аз многозначително. — Ясно ли ти е? Трябва да си вървиш.

Блейк хвърли поглед над рамото ми и явно проумя всичко, защото кимна:

— Добре. — Запъти се към вратата, но спря. — Кейти, ти се справи отлично. Не знам дали разбираш какъв изумителен напредък постигна тази вечер.

Ниско бучене разтресе дъските на пода и Блейк съобразително побърза да се изнесе от къщата. Отдъхнах си едва когато чух грохота на двигателя.

— Край вече — с нисък глас рече Деймън. — Никакви упражнения повече.

Обърнах се бавно към него. Очите му все така светеха, но отблизо бяха по особен начин красиви — странни, но поразително красиви.

— Блейк можеше да те убие, Кат. Това не ми харесва. Няма да го преглътна.

— Деймън, той не се е опитал да ме убие.

— Ти да не би да полудя? — той ме гледаше невярващо.

— Не съм полудяла. — Наведох се уморено да вдигна огромния нож за серийни убийства. Докато го държах в ръка, изведнъж проумях, че бях спряла нож, както летеше като снаряд към гърдите ми. Обърнах се към Деймън и преглътнах. От устата му се лееше високопарна тирада:

— Не искам повече да се упражняваш с Блейк. Не искам дори да припарва до теб. На това момче му хлопа дъската.

Да замразиш нещо беше трудна работа. И Блейк, и Деймън ми бяха заявили, че това бе една от най-могъщите сили на Извора, с изключение на употребата му като оръжие.

— Ще му разкрася лицето като незаконен пластичен хирург. Не мога…

— Деймън — прошепнах аз.

— … да повярвам, че хвърли ножа по теб. — Изведнъж той ме обгърна в ръцете си и ме дръпна към гърдите си. По някакво чудо не го наръгах. — Исусе, Кейти, можеше да пострадаш.

Не смеех да се помръдна — бях сепната от близкия контакт, който Деймън избягваше от вечерта, в която ми направи сандвича. Цялото му тяло жужеше от електричество. Ръката, която обгърна главата ми отзад, леко трепереше.

— Виж, явно вече придобиваш известен контрол. Мога да ти помогна да продължиш да работиш върху него — рече той и облегна брадичка на главата ми, и божичко, ръцете и тялото му бяха топли, съвършени. — Не мога да допусна това да се повтори.

— Деймън. — Гласът ми беше приглушен от гърдите му.

— Какво? — Той се отдръпна малко и приведе глава.

— Аз накарах ножа да замръзне.

— А? — Той сви вежди.

— Ножът замръзна. — Измъкнах се от ръцете му и го размахах. — Не просто го спрях, но го накарах да замръзне. Това чудо просто си стоеше във въздуха.

Той най-сетне разбра:

— Майчице…

Аз се разсмях.

— Боже, това не е шега работа, нали?

— Не е — кимна Деймън. — Това си е… сериозно нещо.

Обзе ме вълнение.

— Не може да спрем упражненията.

— Кат…

— Не може! Виж, не е хубаво, дето Блейк хвърли ножа по мен и господ ми е свидетел, че не съм очарована от този факт, но той даде резултат. Работата ни не е напразна…

— Коя част от „Той можеше да те убие“ не разбра? — Деймън отстъпи назад, което обикновено означаваше, че е много, ама много ядосан. — Не искам да се упражняваш с него. Не и когато той застрашава живота ти.

— Той не застрашава живота ми. — Ако не броим подпалените ми пръсти и инцидента с ножа, но дори така, рискът си струваше. Ако успеех да контролирам способностите си и да ги използвам, за да защитя Деймън и Ди, тогава нямаше да бъда просто човек или мутирал човек, който всеки миг е на прага да ги издаде пред света.

— Не може да спрем — увещавах го аз. — Скоро ще мога да контролирам силата и да използвам Извора, точно както теб и Ди. Мога да ти помогна…

— С какво ще ми погнеш? — Деймън се вгледа в мен, после се разсмя. — Ще ми помогнеш в битката срещу арумийците?

Добре, де. Чак толкова далеч нямаше да отида, но след като отвори дума по въпроса, защо пък не? Според Блейк аз притежавах по-голям потенциал от Деймън. Скръстих ръце на гърдите си и потупах ръка с ръба на ножа.

— Ами ако аз това искам?

Той отново се засмя, а на мен ми се прииска да го ритна.

— Кити, ти няма да ми помагаш в битката срещу арумийците.

— Защо не? Ако мога да контролирам Извора и да помогна, защо не? Аз мога да се бия.

— Мисля, че причините са доста сериозни — извика той и цялото му чувство за хумор се изпари. — Първо на първо, ти си човек.

— Не съвсем.

— Така да е — присви очи той, — ти си мутирал човек, но човек, който е далеч по-слаб и уязвим от един луксен.

Въздъхнах бавно:

— Не знаеш колко слаба и уязвима ще бъда, когато се обуча докрай.

— Все едно. Второ, не е твоя работа да преследваш арумийците. Това никога няма да стане.

— Деймън.

— Не и докато аз съм жив. Разбра ли ме? Никога няма да тръгнеш срещу арумийците. И хич не ме е грижа дали можеш да спреш света да се върти.

Опитах се да потисна гнева си. Ако имаше нещо, което мразех у Деймън повече от това да се държи като задник, то това беше да ми казва какво да правя.

— Деймън, аз не съм твоя собственост.

— Изобщо не става дума за това, глупаче такова.

— Глупаче? — изгледах го аз свирепо. — Аз не бих се осмелила да се обиждам така, докато държа нож в ръката си.

Той не ми обърна внимание.

— Трето, има нещо странно у Блейк. Не ми казвай, че не го виждаш и не си го почувствала.

— О, не започвай…

— Ти не знаеш нищо за него, нищо по-съществено от това, че кара сърф и има блог. Голяма работа.

— Причините не са достатъчно основателни.

— Защото не искам да попаднеш в опасност — това как ти се струва? Това достатъчно добра причина ли е за теб? — извика той и аз подскочих. Деймън извърна поглед встрани и пое няколко глътки въздух.

Не си бях дала сметка, че това може да е истинската причина за всичко. Всяка частица у мен омекна и гневът ми се стопи като снежинка.

— Деймън, не можеш да ме възпреш само за да ме предпазиш.

Той извърна рязко глава към мен.

— Аз трябва да те защитя.

Трябва беше силна дума, която секна дъха ми и спря сърцето ми.

— Деймън, поласкана съм, наистина, но не твоя работа да ме защитаваш. Аз не съм Ди. Аз не съм твоя отговорност.

— Много си права, че не си Ди! Но ти си моя отговорност. Аз те забърках в тази каша. Но няма да те въвличам по-навътре в нея!

Зави ми се свят. Причините му да не желае да продължавам упражненията с Блейк бяха добри, но все погрешни. Трябваше да му докажа, че не съм пречка или човек, над който вечно трябва да бди. Ако той продължаваше да се чувства така и да излага живота си на опасност заради мен, можеше да загине, а също и Ди.

— Няма да спра, продължавам.

Деймън ме гледаше вторачено.

— За теб има ли изобщо някакво значение, че не искам да попадаш в подобна опасност? Че не бих искал да улесня нещо толкова безразсъдно като това да се подготвиш за битка срещу арумийците?

Свих се. Ох, това ме жегна.

— Наричаш желанието ми да помогна на теб и расата ви безразсъдно?

— Да, такова е. — Той стисна зъби.

— Деймън — прошепнах. — Разбирам, че си загрижен…

— Не, не разбираш. Точно там е проблемът! — Той замълча, преглътна гнева си и с него погълна целия въздух в стаята. — Няма да стана част от това. Говоря сериозно, Кейти. Избереш ли да продължиш, тогава… все едно. Не искам и това да виси над главата ми, както става всеки скапан ден с Доусън. Няма да направя нова грешка и да изкупвам вината за нея.

Поех си рязко дъх. Гърдите ме боляха при мисълта за вината, която носеше — вина, която не беше негова.

— Деймън…

— Какво избираш, Кейти? — Той ме погледна право в очите. — Казвай.

— Не знам какво да ти кажа — прошепнах аз, а сълзите изгаряха очите ми. Нима не виждаше? С тренировките аз имах по-добър шанс да не свърша като Бетани и Доусън, щях да се науча да се грижа за себе си и да го защитавам, защото някой ден той щеше да се нуждае от помощта ми.

Деймън направи крачка назад, сякаш го бях ударила.

— Не биваше да казваш това. — Лицето му доби твърд израз, очите му станаха като ледници. Студенината, която струеше от него, вкочани костите ми. Никога досега не бе изглеждал толкова далечен. — Дотук бях.