Дженифър Л. Арментраут
Оникс (10)

Глава 10

Като бях дете, си мислех, че ще бъде много вълнуващо да навърша осемнадесет. При все че това не се оказа кой знае каква работа, денят мина в приятни емоции. Успях да изкарам по-голямата част от съботата, без да се тревожа за случилото се от миналата вечер. Блейк се обади да си побъбрим. Получих чисто нов, лъщящ лаптоп с инсталирани програми, готов за ползване.

Най-напред влязох в блога си и бързо написах „Върнах се!“. Една голяма, липсваща част от живота ми се завърна. Но майка ми побърза да ме отлепи от компютъра. Остатъкът от деня прекарах в пътуване през огромни разстояния, за да се срещнем с Уил в най-близкия ресторант „Олив Гардън“.

Уил беше от чувствителните, сантиментални мъже.

Не знаех какво да мисля. По време на цялата вечеря той държа ръката на майка ми и не я пусна нито за миг. Беше мил жест, а той бе красив и очарователен човек, но се чувствах странно да я видя с друг мъж. По-странно отколкото предполагах. От друга страна той ми подари ваучер за местната книжарница, а това му спечели допълнителни точки.

Обичайната сладоледена торта тази година беше различна. Уил дойде на гости, за да я опита.

— Дай на мен — той взе ножа от мама. — Ако пуснеш отгоре му топла вода, става по-лесно да се реже.

Майка ми засия, сякаш Уил току-що бе открил лекарство против рака. Те си бъбреха, докато аз седях на масата и се опитвах да скрия досадата си.

Уил сложи едно парче от тортата пред мен.

— Благодаря.

— За нищо — каза той и ми се усмихна. — Радвам се, че напълно си се възстановила от вируса. Никой не обича да боледува на рождения си ден.

— Съгласна съм — обади се майка ми.

Тя не свали очите си от него, докато не стана време да се приготви за смяната си в Уинчестър. Уил остана с мен в кухнята, дояждайки тортата си, а в това време мълчанието помежду ни стигна ниво на неловкост от епични пропорции.

— Добре ли изкара рождения си ден дотук? — попита той и заклати вилицата си в дългите си пръсти.

Преглътнах и последното парче от хрупкавата част — единствено нея ядях от сладоледената торта.

— Да, мина приятно.

Уил вдигна чашата си и я наклони към мен.

— Да пием тогава за многото бъдни рождени дни — рече той. Аз вдигнах чашата си и се чукнахме. Той се усмихна и кожата край очите му се набръчка. — Възнамерявам да бъда тук и да ги споделя с теб и майка ти.

Не знаех какво да изпитвам при мисълта, че Уил и догодина ще бъде тук. Оставих чашата и прехапах устни. Беше странно — от една страна исках майка ми да е щастлива, но от друга — се чувствах като предател спрямо татко.

Уил се покашля и наклони глава на една страна, докато ме наблюдаваше. В очите му, които бяха толкова светли, че почти сивееха като моите, припламна весело пламъче.

— Знам, че това може би не ти харесва. Кели ми каза, че с баща ти сте били близки. Разбирам неохотата ти да ме виждаш край майка ти.

— Не се противя срещу идеята — признах честно аз. — Просто е различно.

— Различните неща не са лоши. Същото важи и за промяната. — Той отпи една глътка и хвърли поглед към вратата. — Майката ти е изключителна жена. Разбрах го откакто постъпи на работа в болницата, но нещата между нас се задълбочиха от нощта, в която ти се разболя. Щастлив съм, че бях до нея в онзи миг. — Той замълча, а усмивката му се разтегна. — Странно е как нещо хубаво може да се роди от нещо ужасно.

Сбърчих вежди.

— Да… странно е.

Крайчетата на устните му се вдигнаха нагоре, Уил ме гледаше почти снизходително. Майка ми се върна и сложи край на странния му опит да се сприятели с мен… или да маркира територията си. Мъжът остана до последния момент, когато мама тръгна за работа, отнемайки цялото й време. Отидох до прозореца и ги видях да се целуват, преди всеки да се качи в своята кола. Противна работа.

Слънцето вече залязваше. Аз написах една кратка рецензия за понеделник, а сетне и една по-дълга за вторник. Втората се дължеше на факта, че думите просто не можеха да спрат да се леят. Мисля, че си намерих нов приятел по книги, който се казваше Тод. Сладко.

Нагласих телевизора на една от онези досадни програми, които пускат само музика на черен екран. Спрях се на канал, който пускаше хитове от осемдесетте, и усилих звука така, че да не мога да чувам мислите си. Трябваше да пусна пералнята, а кухнята се нуждаеше от едно хубаво почистване. Беше станало твърде късно да събера сухите растения от лехите навън. Градинарството винаги ми помагаше да си избистря мислите, но есенно и зимно време никак не беше приятно. Преоблякох се в чифт къси панталонки, чорапи на малки еленчета, които стигаха до колената ми, и топла блуза с дълъг ръкав.

Приличах на красиво момиче, което не бе съвсем на себе си.

Хукнах през къщата, събирах дрехите, пързалях се от време на време по дървения паркет. Напълних пералнята и запях една от песните. „Свързан съм със земята. По твоите следи съм. Идвам след теб“.

Измъкнах се от пералното помещение и заподскачах по коридора, като размахвах ръце около главата си подобно на някоя от онези розови кукли от филма „Лабиринт“. „Мирис, звук, изгубих се тук. Ах, прегладнял съм като вълк. Нещо си в стиха, дисонанс и рима — все едно какво, все едно какво, ла-ла-ла — устата ми е жива, всичко в мен се движи, а аз съм гладен като…“

По врата ми се разнесе топлина.

— Всъщност се пее: „Вия и скимтя. Идвам след теб“, а не бла-бла или нещо си.

Сепната от дълбокия глас, аз изпищях и се обърнах рязко. Кракът ми се подхлъзна на излъскания паркет и аз се пльоснах по задник на пода.

— Мътните те взели — ахнах аз и се улових за гърдите. — Мисля, че получих инфаркт.

— А според мен си счупи костите на дупето — смееше се Деймън.

Останах просната насред тесния коридор, като се опитвах да се успокоя.

— Какво правиш, по дяволите? Как може да влизаш така в хорските къщи?

— И да слушам момичета, които съсипват безогледно една хубава песен само за секунди? Ами, всъщност започва да ми става навик. Освен това почуках няколко пъти, но те чух да… пееш, а вратата стоеше незаключена — той сви рамене — и аз влязох.

— Да, виждам. — Изправих се и потрепнах от болка. — О, божичко, май си счупих някоя кост на дупето.

— Надявам се, да няма счупено. Тъй де — хич не ми е безразлично. — Зъбите му лъснаха в усмивка. — Лицето ти е доста зачервено. Сигурна ли си, че не си се ударила, докато падаше?

— Мразя те — простенах аз.

— Ами, не вярвам. — Той ме измери с поглед от главата до петите. Веждите му се повдигнаха още сантиметър нагоре. — Хубави чорапи.

— Искаш ли нещо? — потърках се аз отзад. Деймън се облегна на стената и мушна ръце в джобовете си.

— Нито нещо, нито нищо.

— Тогава защо се вмъкна незаконно в къщата ми?

— Не съм се вмъкнал — той пак сви рамене. — Вратата не беше заключена и чух музиката. Предположих, че си сама. Защо переш и пееш песни от осемдесетте на рождения си ден?

Изненадата ме фрасна по главата.

— Ти… ти от къде знаеш, че днес имам рожден ден? Не съм го споменавала дори пред Ди.

Деймън изглеждаше самодоволен, което можеше да навреди на него самия… или на мен.

— Нощта, когато те нападнаха в библиотеката и аз дойдох с теб в болницата? Като даде личните си данни, аз дочух.

— Наистина ли? И си запомнил? — зяпах го аз.

— Да. Но остави това, ами кажи защо чистиш на връх рождения си ден?

Не можех да повярвам, че е запомнил.

— Явно съм доста глупава.

— Не, това е доста глупаво. О, чуй! — Искрящите му очи се плъзнаха по посока на дневната. — Това е „Окото на тигъра“. Искаш ли да попееш? Може би дори да потичаш нагоре по стълбите и да размахаш юмрук във въздуха?

— Деймън. — Минах край него, като стъпвах внимателно, влязох в дневната, взех дистанционното и намалих звука. — Кажи честно, какво искаш?

Той беше точно зад мен и ме принуди да отстъпя неспокойно назад. Близостта му правеше странни неща с мен.

— Дойдох да се извиня.

— Моля? — Бях шокирана, изпълнена с благоговение, и пак шокирана. — Ще се извиниш за втори път? Не знам какво да кажа. Уха.

Деймън се намръщи:

— Знам, че за теб е огромна изненада да научиш, че и аз имам чувства и понякога се терзая заради това, което може би съм… предизвикал.

— Стой така. Това трябва да се запише. Чакай да си взема телефона. — Обърнах се и огледах масите, търсейки кажи-речи неизползваемия лъскав предмет, който никога нямаше пълен обхват тук.

— Кейти, не ми помагаш. Говоря сериозно. Трудно ми е.

Облещих очи. Извинението можеше да е трудно само за Деймън.

— Добре, съжалявам. Искаш ли да седнеш? Имам торта. Тортата би трябвало да подслади мъничко благоразположението на духа ти.

— Мен нищо не може да ме разнежи. Аз съм студен като буца лед.

— Твърд и непоколебим. Тортата е от сладолед, а по средата има вкусна хрупкава част?

— Добре, може и да помогне. Хрупкавата среда ми е любима.

Усмивката ми застина на лицето.

— Добре, да вървим тогава.

Влязохме в кухнята в неловко мълчание. Взех от плота един ластик и пристегнах косата си назад.

— Колко голямо да е парчето? — попитах аз и извадих тортата от фризера.

— С колко голямо парче си готова да се разделиш?

— С колкото ти поискаш. — Взех нож от чекмеджето и отмерих едно парче, което ми се струваше, че ще му стигне.

— По-голямо. — Той надничаше през рамото ми. Преместих ножа още навътре.

— Още по-голямо.

Извих очи и го преместих с още четири-пет сантиметра.

— Отлично.

Но щом опитах да отрежа половината от тортата, ножът отказа да ми сътрудничи. Потъна на два-три сантиметра, но отказа да влезе по-навътре.

— Мразя да режа сладоледени торти.

— Дай на мен да опитам. — Той се пресегна през мен и докато поемаше ножа, ръцете ни се докоснаха. По кожата ми затанцува електричество. — Първо трябва да го намокриш с топла вода. След това става много лесно.

Отдръпнах се и го оставих той да се оправя. Деймън направи същото, което бе сторил и Уил по-рано и ножът се плъзна леко през тортата. Ризата се опъна по раменете му, когато се надвеси над мивката и за втори път намокри ножа под топлата вода. Сетне отряза едно по-малко парче.

— Виждаш ли? Отлично — каза той.

Задъвках устната си, грабнах две чисти чинии и ги сложих на плота.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Не бих отказал мляко, ако имаш?

Взех млякото и напълних две високи чаши. Взех две сребърни вилици и го подканих да вървим към дневната.

— Не искаш ли да ядем тук?

— Не, не обичам да се храня на голямата маса. Изглежда ми много официално.

Деймън сви рамене и ме последва. Седнах на кушетката, а той се настани в другия й край. Не бях гладна и взех да мушкам парчето в чинията. Стомахът ми се беше свил на топка.

Деймън се покашля.

— Хубави рози. Брад?

— Блейк. — Откакто Деймън се появи в коридора ми, нито за миг не се бях сещала за Блейк. — Хубави са, нали?

— Не ме интересува — измърмори той. — Е, защо прекарваш вечерта сама? Днес е рожденият ти ден.

Намръщих се при това недодялано напомняне.

— Майка ми е на работа, а на мен не ми се прави нищо. — Продължих да бода тортата с вилицата. — Не е чак толкова лошо. И не ми е за първи път — често се е случвало да остана сама на рождения си ден.

— Тогава може би предпочиташ да не се бях отбивал?

Аз вдигнах глава и видях как Деймън отдели сладоледа от средата и лапна едно парче от хрупкавите бисквитки.

— Наистина дойдох да ти се извиня за снощи.

Оставих чинията настрана и придърпах краката си под мен.

— Деймън…

— Почакай. — Той вдигна вилицата си. — Става ли?

Той заби поглед в чинията и стисна челюст.

— Снощи между нас с Ашли не се случи нищо. Тя просто… нарочно те подразни. Знам, че ти е трудно да повярваш, но съжалявам, ако… това те е засегнало. — Деймън си пое дълбоко въздух. — Противно на това, което ти си мислиш, аз не скачам от момиче на момиче. Харесвам те много, затова не бих се забъркал отново с Ашли. И не съм го направил. С нея не сме правили нищо от месеци още преди ти да се появиш тук.

В гърдите ми запърха особено вълнение. Никога досега не бях срещала такава трудност да разбера себе си, както когато станеше дума за Деймън. Разбирах книгите. Но не разбирах момчетата — особено извънземните момчета.

— Нещата между мен и Ашли са много сложни. Познаваме се, откакто пристигнахме тук. Всички — особено старейшините — очакват от нас да заживеем заедно, след като „навършим пълнолетие“ и дойде време да се правят бебета. — Той потрепери.

Казвам го сериозно — втори път чувах да се говори за това, и тази работа с бебетата все по-малко ми харесваше.

— Дори Ашли очаква, че ще се съберем — продължи Деймън и заби вилица в тортата. — А с отношението си я наранявам. Знам го, при все че никога не съм искал да я заболи. — Той замълча, подбирайки точните думи. — И теб никога не съм искал да обидя. А накрая засегнах и двете ви.

Две ярки червени петна цъфнаха на бузите му. Прокарах ръка по крака си и погледнах встрани. Не исках да разбере, че съм видяла смущението му.

— Не мога да бъда с нея така, както тя го желае, така, както тя го заслужава. — Той спря и въздъхна. — Но все едно, исках да се извиня за снощи.

— Аз също — прехапах долната си устна. — Не биваше да ти се тросвам така. Струва ми се, че инцидентът с прозорците доста ме уплаши.

— Това, което си направила с прозорците, показва страховита сила, но ти не умееш да я контролираш. — Той ме погледна без укор. — Мислих върху случилото се. И не спирам да мисля за Доусън и Бетани. Онази вечер те се върнаха от разходка, а той целият беше оцапан с кръв. Мисля си, че тя сигурно се е ударила.

— А той я е излекувал?

— Да. Повече нищо не знам. Те… те загинаха два дни след това. Мисля си, че това е като деленето на два фотона — хем са отделни, хем са едни и същи. Това обяснява как можем да се усещаме от разстояние. — Деймън сви рамене. — Не знам. Това е само теория.

— Мислиш ли, че това, което се случва с мен, ще престане?

Той обра последното парче от тортата и остави празната чиния на масичката за кафе.

— Кой знае, може да излезем късметлии. Способностите ти може да стихнат с времето, но трябва да внимаваш. Не искам да те притискам, но това е заплаха за всички нас. Не се опитвам да бъда… груб. Това е истината.

— Не, разбирам те. Бих могла да ви издам. Вече няколко пъти едва не го направих.

Деймън се изтегна лениво, арогантно назад.

— В момента проверявам, за да разбера, дали се е разчуло. Но трябва много да внимавам. Твърде многото въпроси ще събудят подозрение.

Заиграх се с огърлицата си, а Деймън се извърна към телевизора и се усмихна. Някаква група от осемдесетте свиреше и грачеше за изгубената и намерена любов, която след това отново била изгубена.

— След като видях уменията ти с танците по-рано, мисля, че се вписваш точно в осемдесетте.

Погледнах го с учудване.

— Какво ще кажеш да не говорим повече за това.

Той се обърна с усмивка към мен. На лицето му бе изписан лукав израз.

— Ето толкова малко ти оставаше да го изиграеш майсторски като Walk Like an Egyptian.

— Глупак.

Деймън се засмя.

— Знаеш ли, че някога носех лилав гребен?

— Какво? — разсмях се, без да мога дори да си го представя, особено в тези географски ширини. — Кога?

— Да, черно-лилав беше. Преди да се преместим тук, живяхме в Ню Йорк. Предполагам, че минавах през онази фаза — пробит нос и какво ли не още — рече той усмихнат.

— Разсмях се с глас, а той хвърли една възглавница по мен. Вдигнах я и я сложих в скута си.

— Бил си скейтър, а?

— Нещо такова. Матю беше с нас тогава. Зае се да ни бъде нещо като настойник и все си блъскаше главата какво да прави с мен.

— Но Матю не е чак толкова по-възрастен от вас.

— По-възрастен е, отколкото изглежда. Някъде на около тридесет и осем.

— Уха, никак не му личи.

Деймън кимна.

— Той пристигна по едно и също време с нас. Струва ми се, че се е почувствал отговорен, тъй като беше най-големият от всички ни.

— Къде…? — Как за бога да формулирам въпроса? Нищо не ми хрумна и аз се свих. — Къде кацнахте?

Той се пресегна и взе едно мъхче от пуловера ми.

— Близо до Скарос.

— Скарос? — Набръчках лице. — Ама това на Земята ли е?

— Да. — Той се усмихна леко. — Това е малък остров край Гърция. Известен е със скалите си, върху които някога се издигала крепост. Някой ден ми се иска да се върна там. Чувствам го като роден дом.

— Колко от вас се приземиха на острова?

— Две дузини, или поне така казва Матю. Аз не помня нищо от началото. — Деймън сви устни. — Останахме в Гърция, докато станахме на пет, а след това дойдохме в Америка. Бяхме двайсетина и щом пристигнахме, се появиха хората от МО.

Не можех да си представя какво са изживели той и другите деца. Толкова млади, дошли от друг свят, а после захвърлени право в ръцете на чуждо правителство — трябва да е било страшно.

— Какво стана после?

Той ме погледна.

— Не беше лесно, Кити. Не знаехме, че хората са наясно за съществуването ни. Знаехме само, че трябва да се пазим от арумийците, но МО ни дойде като гръм от ясно небе. Явно бяха научили за нас още от мига, в който бяхме пристигнали. Бяха заловили стотици от нас при пристигането им в Америка.

Извърнах се към него и стиснах възглавницата до гърдите си.

— Какво ви направиха?

— Държаха ни в една база в Ню Мексико.

— Стига бе — ококорих очи. — Нима Зона 51 наистина съществува?

Той ме изгледа, а очите му се развеселиха.

— Уха. — Помълчах, докато проумея смисъла. Значи всички онези щураци, които се опитват да влязат в свръхсекретната военна база, имат пълни основания. — А аз си мислех, че цялата тази Зона 51 е просто хорска измислица.

— Семейството и приятелите ми пристигнали тук преди петнайсет години, но това не означава, че луксените не са идвали и преди това. — Той се засмя на изражението ми. — Както и да е. Държаха ни там през първите пет години. Хората от МО от години интегрират луксените в обществото. През това време научихме много за хората на Земята и когато… сметнаха, че сме готови да се слеем със земното население, ни пуснаха. Обикновено с някой по-възрастен луксен, който да се грижи за нас. Тъй като Матю ни познаваше, бяхме причислени към него.

Направих набързо една сметка в главата си.

— Но тогава сте били само на десет години. До скоро с Матю ли сте живели?

— Може и да не ти се вярва, но ние съзряваме по-различно от хората. На десет аз вече можех да ида да уча в колеж. Ние се развиваме много по-бързо от вас, мозъците ни, всичко. В действителност съм по-умен, отколкото се представям. — Още една мимолетна усмивка на лицето му. — Матю живя с нас, докато се преместихме тук. На петнайсет ние вече сме зрели хора. МО ни осигурява къща и пари.

Това май обясняваше отчасти националния ни дълг.

— Ами ако хората започнат да задават въпроси, да търсят родителите ти?

Деймън ми хвърли кос поглед.

— Винаги се намира някой по-възрастен луксен, който да мине за майка или баща, а и ние също можем да се преобразим в наша по-възрастна версия. Но гледаме да избягваме това заради следата.

Поклатих глава и се облегнах назад. Значи откакто бяха навършили петнайсет, те сами се грижеха за себе си, а Матю само ги е наглеждал. В известен смисъл и моят живот приличаше на техния — след като татко почина, майка ми работеше много.

Погледнах към Деймън и видях, че той ме наблюдаваше по своя ревностен начин.

— Искаш ли да си тръгна?

Ето ми благоприятна възможност да го оставя да си иде.

— Не, остани. Аз нямам работа и ако ти нямаш какво да правиш, можеш да останеш, о, все едно… — Май беше най-добре да млъкна.

Гледаше ме настойчиво и в гърдите ми се надигна нежност, която заплашваше да ме погълне цялата. Погледът му се премести върху лъскавия червен лаптоп, поставен върху масичката за кафе.

— Виждам, че някой е получил подарък за рождения си ден.

— Да, майка ми го купи — усмихнах се широко аз. — Бях без компютър, откакто… ами оттогава.

— Да, аз не се извиних за това, нали? — И той се почеса по бузата.

— Не — въздъхнах. Пак се върнахме към неловкия разговор и не само това — спомних си как бях останала без лаптоп. Деймън се покашля:

— Никога преди не ми се е случвало да взривя нещо.

Бузите ми пламнаха, докато се взирах в лаптопа.

— И на мен.

Той отново се загледа в телевизора.

— Подобно нещо се случи и с Доусън, донякъде. Бетани така научи за нас. — Последва мълчание и аз затаих дъх. Деймън рядко говореше за брат си. — Докато я целувал, изгубил контрол и се превърнал в луксен.

— Майчице, трябва да е било…

— Неловко?

— Да, неловко.

Помежду ни се настани мълчание и аз се запитах дали си мислехме за едно и също нещо — за целувката… за докосването. Кожата ми пламна неприятно и аз потърсих някоя безопасна тема за разговор.

— Ди ми каза, че често сте сменяли градовете. На колко различни места сте живели?

— Живяхме малко в Ню Йорк, после се преместихме в Южна Дакота. Ако мислиш, че тук никога нищо не се случва, то просто не си живяла в Южна Дакота. После се преместихме в Колорадо и накрая пристигнахме тук. Винаги аз бях този, който настояваше да сменим обстановката. Сякаш все търсех нещо, но не го намирах на никое от онези места.

— Обзалагам се, че Ню Йорк е бил любимият ти град.

— Всъщност не. — Сърдечно се усмихна. — Тук ми харесва най-много.

Аз се засмях изненадана.

— Западна Вирджиния?

— Не е чак толкова лошо. Тук живеят много от нашите. Повече отколкото на други места. Имам приятели, пред които не е необходимо да се преструвам — цяла общност в действителност, а това е важно.

— Разбирам. — Стиснах възглавничката до гърдите си и облегнах глава върху нея. — Мислиш ли, че Ди е щастлива тук? Говори така, сякаш не може да напусне града. Никога.

Деймън се намести и качи крака на кушетката.

— Ди иска сама да отъпка пътя в живота си и не мога да я виня за това.

Но това я бе отвело до секса с Адам. Питах се дали все още мечтае да замине да учи в колеж отвъд океана.

Той се протегна сякаш искаше да се освободи от някакво напрежение, което изведнъж го бе завладяло. Отдръпнах се, за да му направя място.

— Ако все още не си забелязала, сред нас има повече мъже, отколкото жени. Затова жените бързо си намират партньор и най-вече биват защитавани.

Направих физиономия.

— Намират си партньор и се съвкупяват? Разбирам — расата ви трябва да се възпроизвежда. Но не може да насилвате Ди да направи това. Не е честно. Всеки от вас трябва да може да избира собствената си съдба.

Той ме погледна с дълбоките си очи.

— Но в живота не става така. Кити.

— А не трябва да е така — поклатих глава аз.

— Не трябва. Повечето луксени не искат нищо по-различно от живота. Доусън обаче искаше. Той обичаше Бетани. — Деймън въздъхна тежко. — Ние бяхме против. А аз мислех, че е глупак, задето се бе влюбил в човешко същество. Не се засягай.

— Не съм се засегнала.

— Трудно му беше. Нашата група се тревожеше за него, но Доусън… Той беше силният. — Деймън поклати глава с усмивка. — Не се предаде и ако колонията беше открила истината, аз се съмнявам, че щяха да го променят.

— Дали не е избягал с нея, може би се е промъкнал покрай МО, без да го усетят?

— Доусън обичаше местността. Обичаше да прави походи, обичаше природата. Харесваше му простия живот извън града. — Деймън ме погледна. — Никога не би си тръгнал от тук, без да се обади на Ди или на мен. Знам, че и двамата са мъртви. — Той отново се усмихна. — Доусън щеше да ти хареса. Приличаше на мен, но беше по-добър. С други думи, не беше глупак.

На гърлото ми заседна буца.

— Сигурна съм, че щях да го харесам, но ти не си лош.

Той изви вежди.

— Добре де, понякога имаш склонност да се държиш като магаре, но не си лош. — Замълчах и стиснах по-силно възглавницата. — Искаш ли да знаеш какво мисля наистина?

— Имам ли причина да се тревожа?

Засмях се.

— Под магарето се крие наистина мило момче. Зървала съм го да се подава мимолетно. И макар че през повечето време ми идва да те удуша, не мисля, че си лош. Ти носиш на раменете си тежка отговорност.

Деймън отметна глава назад и се засмя.

— Е, мисля, че това не е чак толкова зле.

Свих рамене.

— Ако те попитам нещо, ще ми кажеш ли истината?

— Винаги — закле се той.

Вдигнах ръка и извадих фината верижка. Обсидианът се показа навън и аз го стиснах в ръка.

— МО е по-голямата ви грижа от арумийците, нали?

Устните му се свиха, но не ме излъга:

— Да.

Прокарах пръст по усуканата нишка на върха на кристала.

— Какво ще направят, ако научат, че мога да местя предмети като вас?

— Вероятно същото, което биха направили с нас, ако знаеха. — Деймън протегна ръка и обви с дланта си ръката, с която държах обсидиана. Той сложи пръстите си отгоре, възпирайки движенията им. — Ще те заключат… а може би и нещо по-лошо. Но аз няма да позволя това да се случи.

Кожата ми пламна на мястото, на което той ме докосна.

— Но как може да живеете така — просто да чакате някой ден да разкрият, че умеете много повече неща?

Пръстите му се извиха около моите, обгръщайки камъка; така и двамата го държахме в ръцете си.

— Друг живот, освен този не познаваме — никой от нас.

Примигнах, за да прогоня неочакваните сълзи в очите ми.

— Това е тъжна история.

— Това е животът ни. — Той се умълча. — Но не се тревожи за МО. Нищо няма да ти се случи.

Само няколко сантиметра деляха лицата ни. Ръката му все още стискаше моята. Изведнъж ме осени мисъл:

— Ти винаги закриляш другите, нали?

Той стисна ръката ми, после ме пусна. Облегна се назад и подпря глава на ръката си. Не отговори на въпроса ми.

— Този разговор не е подходящ за рожден ден.

— Няма нищо. Искаш ли още мляко или нещо друго?

— Не, но искам да знам нещо.

Намръщих се и протегнах десния си крак в малкото пространство, останало свободно. Деймън беше доста голям и не беше оставил много място на дивана.

— Какво?

— Често ли тичаш из къщата, докато пееш? — попита ме той сериозно.

Ритнах го, но той ме улови за палеца.

— Вече можеш да си вървиш.

— Тези чорапи наистина много ми харесват.

— Върни си ми крака — заповядах аз.

— Не толкова заради това, че имат еленчета по тях, нито затова че стигат чак до коляното. — Сякаш това беше някакво огромно разстояние. — Ами заради факта че приличат на ръкавици с един пръст, но за крака.

Облещих очи и размърдах пръстите на краката си.

— На мен ми харесват такива, каквито са си. Само да посмееш да ги критикуваш. Ще те изритам от дивана.

Той повдигна вежди и продължи да ги оглежда.

— Чорапи — ръкавички, а? Никога не съм виждал нещо подобно. На Ди ще й харесат.

Издърпах крака си и той ме пусна.

— Все едно — казах. — Сигурна съм, че има и по-банални неща от моите чорапи. Не ме съди — това е единственото нещо, което им обичам на празниците.

— Единственото нещо? А аз си мислех, че си от хората, които още в Деня на благодарността искат да украсят елхата.

— Вие празнувате Коледа?

— Да — Деймън кимна. — Така правят всички хора. Ди обича Коледата. Всъщност според мен май просто харесва идеята за подаръците.

Засмях се.

— Някога обичах семейните празници. И да, много обичах да украсявам елхата, когато баща ми беше жив. Украсявахме я, докато гледахме парада за Деня на благодарността.

— Но?

— Но сега майка ми никога не си е у дома за празниците. И тази година ще бъде същото — тя е нова в болницата и ще я преметнат да даде дежурство по време на празника. — Свих рамене. — Вечно сама стоя на празниците като някоя стара жена, която гледа котки.

Той не отвърна, но ме гледаше съсредоточено. Струва ми се, че долови колко неловко се почувствах от това признание, защото смени темата.

— Значи този Боб…

— Казва се Блейк и недей да започваш, Деймън.

— Добре. — Устните му се извиха нагоре. — Той и без друго не е проблем.

Аз сбърчих вежди.

— Какво означава това?

Деймън сви рамене.

— Бях доста изненадан, когато влязох в стаята ти, след като те донесох от езерото.

— Не съм сигурна, че искам да науча какво те е изненадало.

— На стената ти имаше плакат на Боб Дилън. Очаквах да видя братята Джонас или нещо подобно.

— Ама ти сериозно ли говориш? Не, аз не харесвам поп музика, но съм голям фен на Дейв Матюс и по-стари изпълнители, като Дилън.

Деймън остана изненадан, а сетне се впусна да обсъжда любимите си групи и двамата установихме, че имаме еднакви вкусове. Поспорихме за това коя част от „Кръстника“ е най-добрата и кое риалити шоу е най-глупавото. Часовете се нижеха и аз научавах все повече за Деймън. Той имаше и друго лице, което бях зървала два-три пъти в миналото. Беше спокоен, дружелюбен и дори закачлив, без да поражда у мен желанието да го фрасна по главата. Поспорихме малко разпалено по някои въпроси, но той не беше глупак и магаре.

Изведнъж всичко си дойде на мястото и разговорът течеше лесно и гладко, а това страшно ме изплаши. Вече минаваше три през нощта, когато осъзнах, че сме говорили часове наред. Откъснах очи от часовника и погледнах към Деймън. Той бе притворил очи, а гърдите му се повдигаха равномерно.

Изглеждаше толкова… спокоен. Не исках да го будя, затова дръпнах покривката от облегалката на дивана и внимателно я разстлах отгоре му. За себе си взех едно по-малко одеяло и увих с него краката си. Можех да го събудя, но сърце не ми даде. А и една мъничка частица в мен искаше той да остане. Не знаех какво означаваше това, а и не си заблъсках главата да мисля. Не сега, когато знаех, че мозъкът ми ще се вглъби в тази момчешка територия.

— Благодаря ти — лениво измърмори Деймън.

— Мислех, че си заспал — ококорих аз очи.

— Почти, но ти си се вторачила в мен.

— Не е вярно — изчервих се аз.

Деймън отвори едно око.

— Винаги се изчервяваш, когато лъжеш.

— Не се изчервявам — усетих как руменината се разпростира надолу по врата ми.

— Ако продължаваш да лъжеш, май ще трябва да си тръгна — заплаши ме той вяло. — Струва ми се, че целомъдрието ми е застрашено.

— Целомъдрието ти? — оскърбих се аз. — Както и да е.

— Знам как можеш да се разбеснееш. — Той затвори очи.

Усмихнах се и се сгуших в моя край на кушетката. Така и не бяхме сменили канала.

По някое време по-късно през нощта си спомних нещо, което Деймън беше казал по време на разговора ни и попитах сънливо:

— Намери ли го?

Ръката му се смъкна върху гърдите.

— Какво да съм намерил, Кити?

— Онова, което търсеше?

Деймън отвори очи и улови погледа ми. Онова чувство на нежност отново изпълни гърдите ми и се разля по цялото ми тяло. Ниско в корема ме прободе още нещо — възторг? — докато мълчанието се проточваше сякаш цяла вечност.

— Да, понякога си мисля, че съм го намерил.