Дженифър Л. Арментраут
Оникс (3)

Глава 3

За първи път в живота си с такова нетърпение бързах за часа по тригонометрия. Как ли бе научил Деймън за болестта ми? Сънят за езерото не може да е бил истински. Няма начин. Ако е бил… Аз щях да… Не знам какво щях да направя, но бузите ми със сигурност щяха да пламнат.

Първа за часа пристигна Лиса.

— Ехо! Върнала си се! Как се чувстваш? По-добре ли си?

— Да, добре съм. — Очите ми се стрелнаха към вратата. След една-две секунди влезе Кариса. Мина край мен, дръпна ме за косата и се усмихна.

— Радвам се, че си по-добре. Всички бяхме разтревожени. Особено когато се отбихме да те видим — ти съвсем не беше на себе си.

Зачудих се какво ли съм направила пред тях, но не можах да си спомня.

— Искам ли да знам какво съм правила?

Лиса се закиска и извади учебника си.

— Бълнуваше нещо и не спираше да викаш едно име.

О, не.

— Така ли?

Кариса ме съжали и тихо каза:

— Викаше насън Деймън.

Отпуснах лице в ръцете си и изстенах.

— О, боже.

— Беше много мило — засмя се Лиса.

Минута преди звънецът да удари, почувствах прекомерно познатата топлина по врата си и вдигнах глава. С наперена походка в класната стая влезе Деймън. Без учебник както обикновено. Носеше си тетрадката, но според мен никога не си записваше нищо в нея. Започвах да подозирам, че учителят ни по математика е извънземен, защото иначе не можех да си обясня как успява да му се размине това, че в час не прави нищо.

Той мина край мен, без да ме погледне. Извърнах се назад.

— Трябва да говоря с теб.

Той се настани на стола.

— Добре.

— Насаме — прошепнах му.

Деймън се облегна назад, без да променя изражението си.

— Ще се срещнем в библиотеката по време на обяда — тогава никой не стъпва там.

Направих физиономия, после се обърнах рязко напред. След около пет секунди усетих как ме мушка в гърба с химикалката си. Поех си дълбоко въздух, запасих се с търпение и се обърнах с лице към него. Деймън беше наклонил чина си напред. Деляха ни само няколко сантиметра.

— Да?

— Изглеждаш много по-добре отколкото последния път, когато те видях — ухили се той.

— Благодаря — измърморих.

Погледът му зашари по мен. Знаех какво прави — търсеше следата.

— Знаеш ли какво?

Килнах глава на една страна и зачаках.

— Вече не светиш — прошепна той.

Усетих как ченето ми увисва от изненада. В понеделник греех като дискотечна топка, а днес следата бе изчезнала?

— Ама никак ли?

Той поклати утвърдително глава.

Часът започна и трябваше да се обърна напред, но изобщо не внимавах. Мислите ми се въртяха около факта, че вече не светех. Трябваше да ликувам от радост, и да, аз ликувах от радост, но връзката все още бе тук. Надеждата ми, че ще се изпари заедно със следата, беше пълна измишльотина.

След часа помолих момичетата да предадат на Ди, че ще закъснея за обяда. Те бяха дочули част от разговора ни и Кариса не спираше да се кикоти, а Лиса се впусна във фантазиите как ще го направим в библиотеката. Все неща, които не ми трябваше да знам. Нито да мисля за тях. Но ето на, че тъкмо за тях мислех, защото много лесно можех да си представя как Деймън ме въвлича в подобно нещо.

Сутрешните часове се влачеха безкрайно. Щом ме видя да влизам, господин Гарисън ококори очи, а после продължи както обикновено да ми хвърля недоверчиви погледи през целия час по биология. Той беше нещо като неофициалният пазител на хората от Лукс, които живееха извън чуждоземната колония. Изглежда, че несветеща аз привличах пак толкова внимание, както и докато светех. Може би това се дължеше на безпокойството на учителя ни, че знаех кои са в действителност.

Господин Гарисън тъкмо тръгна към прожектора, когато вратата се отвори и в стаята влезе момче с тениска на Пакман, която беше просто фантастична. Тих шепот премина през класа, когато непознатото момче подаде една бележка на учителя.

Явно беше, че е нов тук. Кестенявата му коса беше ужасно рошава, но сякаш нарочно бе направена така. Беше привлекателен, със златиста кожа и самоуверена усмивка на лицето.

— Имаме нов ученик — рече господин Гарисън и остави бележката на бюрото си. — Блейк Сондърс от…?

— Калифорния — отвърна момчето. — Санта Моника.

Оттук-оттам се чуха няколко „ооо“ и „ааа“. Лиса се поизправи. А аз ликувах — вече няма да съм „новото момиче“ в класа.

— Добре, Блейк от Санта Моника. — Господин Гарисън огледа стаята и погледът му се спря на празното място до мен. — Седни ето там. С нея ще работите заедно в лабораторията. Приятно прекарване.

Присвих очи и изгледах господин Гарисън — не бях сигурна дали това „Приятно прекарване“ бе слабо прикрита обида или тайна надежда, че земното момче ще отклони вниманието ми от извънземното.

Блейк се приближи, сякаш без изобщо да забелязва любопитните погледи, настани се до мен и се усмихна.

— Здрасти.

— Здрасти. Аз съм Кейти от Флорида. — Усмихнах се сърдечно. — Вече съм известна като „момичето, което вече не е ново в класа“.

— А, разбирам. — Блейк погледна към господин Гарисън, който буташе количката с прожектора към средата на стаята. — Малък град, няма много нови лица, всеки се взира любопитно?

— На прав път си.

— Добре — той се засмя тихичко. — Вече започвах да си мисля, че на мен нещо не ми е наред. — Той извади една тетрадка и ръката му докосна леко моята. Статическото електричество ме сепна. — Съжалявам, извинявай.

— Няма нищо.

Блейк ми се усмихна още веднъж, после се обърна напред. Взех да си играя с верижката на врата и крадешком хвърлих поглед към новото момче. Поне в часа по биология вече си имахме някой, който да ни радва очите. Две мнения по този въпрос нямаше.

* * *

Деймън го нямаше пред двойните врати към библиотеката. Метнах раницата си на рамо и влязох в помещението. Вътре миришеше на плесен. Младата библиотекарка вдигна очи и ми се усмихна, докато аз се оглеждах наоколо. Тилът ми пареше леко, но Деймън не се виждаше никъде. Като го познавах, сигурно се беше скрил, за да не би някой да види Негово Прелестно Величество в библиотеката. Минах покрай няколко ученици от по-долните класове, които седяха на масите и пред компютрите и похапваха обяда си, а после се завъртях небрежно, докато накрая го открих на ничия земя, в най-отдалечения ъгъл на читалнята за Източноевропейска култура.

Беше се облегнал в малко ограждение до един допотопен компютър, мушнал ръце в джобовете на изтърканите си дънки. Вълнист кичур коса скриваше челото му и се опираше в гъстите му мигли. Устните му бяха полуизвити в усмивка.

— Вече започвах да се питам дали някога ще ме откриеш — той не се и помръдна да ми направи място в тази тесничка дупка. Оставих си чантата и седнах на бюрото срещу него.

— Срамуваш се, че някой ще те види и ще си помисли, че умееш да четеш?

— Трябва да си пазя репутацията.

— Ах, каква прекрасна репутация.

Той опъна крака и ходилата му се озоваха под моите.

— Е, за какво искаше да разговаряме — той сниши гласа си до дълбок, чувствен шепот — насаме?

Потръпнах, но не заради температурата.

— Не за това, на което се надяваш.

Деймън ми се усмихна самодоволно.

— Добре — стиснах аз ръба на бюрото. — От къде научи посред нощ, че съм болна?

Деймън се вторачи в мен:

— Не помниш ли? — Тайнствените му очи ме гледаха настойчиво. Сведох поглед… към устните му. Грешен ход. Преместих очи над рамото му върху картата на Европа.

Така беше по-добре.

— Не, не помня.

— Сигурно е заради треската. Цялата гореше.

Погледът ми се стрелна към очите му.

— Докосна ли ме?

— Да, докоснах те… ти беше почти без дрехи — каза и самодоволно се усмихна. — Беше вир-вода… само по една бяла тениска. Добре изглеждаше. Много добре.

Страните ми пламнаха.

— Езерото… това не е било сън?

Деймън поклати глава.

— О, божичко, значи съм излязла да се окъпя в езерото?

Той се отблъсна от бюрото и направи крачка напред, което го пренесе в моето кислородно пространство… в случай че Деймън се нуждаеше от кислород.

— Да. Не бях очаквал да видя точно това посред нощ в понеделник, но не се оплаквам — видях доста.

— Млъкни — изсъсках аз.

— Не се срамувай. — Той протегна ръка и подръпна ръкава на жилетката ми. Аз го цапардосах. — Какво толкова…

Скочих от бюрото и замахнах. Кокалчетата ми едва докоснаха лицето му, а след това Деймън улови ръката ми. Ухаа, беше бърз. Деймън ме притегли до гърдите си и сведе глава. Очите му святкаха от сдържан гняв.

— Не ме удряй, Кити. Това е лошо.

— Ти си лош. — Опитах се да се измъкна, но той ме стискаше здраво за китката. — Пусни ме.

— Не съм сигурен, че мога да те послушам. Трябва да се браня от теб. — Но все пак пусна ръката ми.

— О, нима? Затова ли ме малтретираш?

— Да те малтретирам ли? — Той пристъпи напред, докато гърбът ми не опря в ръба на бюрото. — Това не е малтретиране.

В главата ми затанцуваха захаросани картини — аз стоях опряна на стената на къщата ни, а Деймън ме целуваше.

Усетих тръпки по тялото си. Това не беше добър знак.

— Деймън, някой ще ни види.

— Е, и какво? — той нежно вдигна ръката ми. — Никой не би се осмелил да ми каже и дума.

Поех си дълбоко въздух. Усещах дъха му. Гърдите ни се допряха. Тялото ми казваше да. Кейти казваше не. Нито близостта, нито нежният допир на пръстите му под ръкава на жилетката ми въздействаха, повтарях си аз. Това не беше истинско.

— И така, следата ми е изтляла, но глупавата връзка продължава да е тук?

— Да.

Поклатих глава разочаровано.

— Какво означава това?

— Не знам. — Усещах как пръстите му вече галеха ръката ми. Кожата му жужеше от електричество и това не приличаше на нищо друго, което познавах.

— Защо продължаваш да ме докосваш? — попитах ядно.

— Харесва ми.

Божичко, и на мен ми харесваше, но не биваше.

— Деймън…

— Да се върнем на следата. Знаеш какво означава това.

— Че не се налага да виждам физиономията ти извън училище?

Той се разсмя и смехът му отекна през тялото ми.

— Означава, че вече си вън от опасност.

По необясним начин, без изобщо да разбирам как, свободната ми ръка се опря в гърдите му. Сърцето на Деймън биеше силно и учестено. Точно като моето.

— Струва ми се, че това, че няма да те виждам надделява над безопасността.

— Продължавай да си го повтаряш, ако това те кара да се чувстваш по-добре — брадичката му докосна леко косата ми, а сетне се плъзна по бузата ми. Потреперих. В заредения с електричество въздух наоколо една искра изпука и скочи от неговата кожа върху моята. — Но и двамата знаем, че това е лъжа.

— Не е лъжа. — Вдигнах глава нагоре. Дъхът му ме погали по устните.

— Ние пак ще се виждаме — измърмори той. — И недей да ме лъжеш. Знам, че това те прави щастлива. Ти сама ми каза, че ме желаеш.

Почакай малко.

— Кога?

— При езерото. — Той наклони глава на една страна, а аз в този миг трябваше да се отдръпна, но не го направих. Устните му се извиха многозначително и той пусна китката ми. — Ти каза, че ме желаеш.

И другата ми ръка се намери на гърдите му — ръцете ми действаха по своя воля. Аз не отговарях за тях.

— Било е от треската. Изгубила съм си ума.

— Говори каквото си искаш, Кити. — Деймън ме улови за кръста и с обезпокоителна лекота ме сложи да седна на ръба на бюрото. — Но аз знам истината.

Дишах на пресекулки.

— Ти нищо не знаеш.

— А-ха. Знаеш ли, много се уплаших за теб — призна той и като разтвори краката ми, се приближи застрашително към мен. — Ти не спираше да зовеш името ми, но колкото и да ти повтарях, че съм там, сякаш не ме чуваше.

За какво говорехме? Ръцете ми се намираха върху корема му. Мускулите под пуловера му бяха твърди и стегнати. Плъзнах ръце отстрани на тялото му с намерението да го отблъсна, но вместо това го стиснах силно и го притеглих към себе си.

— Уха, сигурно изобщо не съм била на себе си.

— Уплаши ме.

Преди да мога да отговоря или да осмисля факта, че Деймън се е уплашил от болестта ми, устните ни се срещнаха. Пръстите ми се забиха през пуловера, мозъкът ми ИЗКЛЮЧИ и… и, о, божичко, целувките му бяха страстни, те изгаряха устните ми, докато ръцете му се впиха в кръста ми и ме притиснаха плътно към него.

Деймън ме целуваше като човек, умиращ от жажда, който пие на големи глътки, без да си поема въздух. Той захапа долната ми устна, после се отдръпна за миг, след което отново впи устните си в моите. Опияняващи, буйни емоции водеха битка помежду си в мен. Не исках целувките му, защото те бяха плод единствено на връзката между нас. Не спирах да си повтарям това, дори когато плъзнах ръце нагоре по гърдите му, а после обвих врата му. Ръцете на Деймън се плъзнаха под тениската ми и сякаш докоснаха нещо дълбоко в мен, изпълниха с топлината си всяко кътче в мен, което тънеше в мрак.

От допира и целувките му сякаш отново ме хвана треската. В мен бушуваше пожар. Тялото ми гореше. Светът бе в пламъци. Разлетяха се искри. Аз простенах.

Тогава се чу ПУК! и ПРАС!

И миризмата на изгоряла пластмаса изпълни тясната преграда. Отделихме се един от друг задъхани тежко. Над рамото му видях как от един допотопен монитор се извиват тънки струйки дим. Мили боже, това всеки път ли щеше да се случва?

И какво за бога изобщо правех? Бях решила, че няма да имам никакво вземане-даване с Деймън — нито целувки… нито докосване. Още се чувствах уязвена от неговото отношение от първата ни среща. Болката и срамът още ме измъчваха.

Отблъснах го. Грубо. Деймън ме пусна и се вгледа в мен така, сякаш бях изритала кученцето му под гумите на някоя кола. Извърнах поглед и избърсах уста с опакото на ръката си. Това не помогна. Той беше полепнал по мен, беше в мен.

— Боже, та на мен дори не ми харесва да те целувам.

Деймън се изправи в цял ръст.

— Ще се осмеля да не се съглася. И ми се струва, че компютърът ще ме подкрепи.

Изгледах го мръснишки.

— Това… това никога повече няма да се повтори.

— Струва ми се, че и преди си се заричала — припомни ми той. Когато видя изражението ми, Деймън въздъхна. — Кейти, на теб ти хареса толкова, колкото и на мен. Защо ти е да лъжеш?

— Защото не е истинско. Първоначално ти не ме харесваше.

— Харесвах те…

— Не смей да ми казваш това, защото в началото ти се отнесе с мен все едно бях самият Антихрист! Не можеш да заличиш стореното само защото между нас съществува някаква глупава връзка. — Поех си рязко въздух и усетих неприятна болка в гърдите си. — Ти ме засегна дълбоко. Мисля, че дори не го съзнаваш. Ти ме унизи пред целия стол!

Деймън извърна очи встрани и прокара пръсти през косата си. Стисна зъби. Един мускул заигра отчетливо върху долната му челюст.

— Знам. Аз… съжалявам, че се отнесох така с теб, Кат.

Аз го гледах изумена — Деймън никога не се извиняваше. Ама никога. Може би наистина… поклатих глава. Извинението не беше достатъчно.

— Дори сега сме се скрили в библиотеката, сякаш не желаеш хората да знаят, че в онзи ден допусна грешка и се държа като кретен. А аз трябва да съм доволна, така ли?

Очите му се разшириха.

— Кат…

— Не казвам, че не можем да бъдем приятели — аз искам да сме приятели. Харесвам те мно… — Спрях, преди да съм казала твърде много. — Виж, това не се е случило. Ще хвърля вината върху последиците от боледуването ми или ще си кажа, че някое зомби ми е изпило мозъка.

— Какво говориш? — свъси вежди Деймън.

— Не искам това между мен и теб. — Понечих да се обърна, но той ме улови за ръката. Изгледах го гневно. — Деймън…

Той ме погледна право в очите.

— Ти си ужасна лъжкиня. Искаш това точно толкова силно, колкото и аз.

Отворих уста, но оттам не излязоха никакви думи.

— Искаш го толкова силно, колкото искаш да отидеш на АБА тази зима.

Ченето ми увисна.

— Ти дори не знаеш какво значи АБА!

— Американската библиотечна асоциация организира състезание в средата на зимата — той се усмихна гордо. — Видях, че живо се интересуваш от това на блога ти, преди да се разболееш. Съвсем сигурен съм, че каза, че би се отказала от първородното си дете, за да отидеш.

Да, май така казах.

Очите на Деймън светнаха.

— Но да се върнем на въпроса.

Слисана, аз поклатих глава.

— Ти ме искаш.

Поех дълбоко въздух и възпрях гнева и… смеха си.

— Прекалено самоуверен си.

— Имам достатъчно самоувереност, че да ти предложа облог.

— Сигурно се шегуваш.

— Обзалагам се, че до Нова година ще признаеш, че си дълбоко, лудо, безвъзвратно… — ухили се Деймън.

— Леле майчице. Няма ли да прибавиш още някое друго наречие? — бузите ми горяха.

— Какво ще кажеш за неустоимо?

Обелих очи и измърморих:

— Учудва ме, че знаеш какво означава наречие.

— Престани да ме разсейваш, Кити. Да се върнем на облога — до новогодишната вечер ти ще си признала, че си дълбоко, лудо, безвъзвратно и неустоимо влюбена в мен.

Смаяна, аз се задавих от смях.

— И си мечтаеш за мен. — Той ме пусна, скръсти ръце на гърдите си и повдигна вежди. — Обзалагам се, че ще си признаеш за всичко. Може би дори ще ми покажеш тетрадката си, върху която си изписала името ми, обградено в сърчица…

— О. за бога…

Деймън ми смигна.

— Облогът вече е в сила.

Аз му обърнах гръб, взех си раницата и забързах между рафтовете с книги, оставяйки Деймън в раздела за Източноевропейска култура, преди да съм направила нещо необмислено — като например да захвърля здравия разум и да се втурна обратно при него, за да се изясним, като се престоря, че всичко, което бе направил и казал преди месеци, не е оставило дълбока рана в сърцето ми. Защото това щеше да е преструвка, нали?

Спрях се чак като стигнах до шкафчето ми в другия край на училището. Бръкнах в чантата си и извадих папката с рисунки, които всички до една бяха плява. Ама че адски ден. През половината от часовете дремах, после се целувах с Деймън и взривих още един компютър. Честно, май беше по-добре да си остана вкъщи.

Посегнах към дръжката на шкафчето. Преди пръстите ми да са я докоснали, вратата се отвори широко. Възкликнах и отскочих назад. Папката по рисуване тупна на пода.

О, боже, какво става?

Не е възможно… Сърцето ми бе на път да спре.

Деймън? Той имаше способността да придвижва предмети от разстояние. Отварянето на вратичката на шкафа би било детска играчка за него, като се има предвид, че можеше да изкоренява цели дървета. Огледах топящата се навалица наоколо, но вече знаех, че него го няма. Не бях почувствала присъствието му посредством зловещата ни извънземна връзка. Отстъпих назад от шкафчето.

— Хей, внимавай къде стъпваш — прекъсна мислите ми нечий шеговит глас. Извиках стреснато и се извърнах. Зад мен стоеше Саймън Кътърс и стискаше парцалива раница в месестия си юмрук.

— Извинявай — дрезгаво изрекох и хвърлих поглед към шкафчето. Дали беше видял какво стана? Коленичих, за да събера рисунките си, но той ме изпревари. Последва епическа неловкост, докато и двамата се опитвахме да съберем листовете, без да се докоснем.

Саймън ми подаде една купчина с ужасни рисунки на цветя. Нямах никакъв талант за рисуване.

— Заповядай.

— Благодаря. — Изправих се, мушнах папката в шкафчето и се приготвих да побягна.

— Почакай за секунда. — Той ме хвана за ръката. — Исках да поговоря с теб.

Погледът ми се спусна към ръката му. Имаше пет секунди да ме пусне, преди острият връх на обувката ми да се е забил между краката му. Саймън явно усети това, защото ме пусна и се изчерви.

— Искам само да се извиня за всичко, което се случи на училищното тържество. Бях пиян, а когато съм пиян… правя глупости.

Изгледах го кръвнишки.

— Тогава може би трябва да спреш да пиеш.

— Да, може би. — Той прокара ръка през късо подстриганата си коса. Светлината се отрази в синьо-златния часовник на дебелата му ръка. На верижката имаше гравиран надпис, но не можах да го разчета. — Както и да е, просто не…

— Ей, Саймън, какво правиш? — Били Кръмп — момче с малки кръгли очички от отбора по футбол, което не забелязваше друго, освен гърдите ми — се промъкна до Саймън. Плътно зад него го следваше група от подивелите му съотборници. Били се вторачи в мен и се ухили. — Виж ти… какво си имаме тук?

Саймън отвори уста, но едно от момчетата го изпревари.

— Нека да позная — тази отново се опитва да се яхне върху лоста ти?

Няколко от момчетата се засмяха и се сръгаха с лакти. Аз примигнах към Саймън:

— Моля?

Страните на Саймън почервеняха ярко, а в това време Били излезе напред и провеси ръка през рамото ми. Ароматът на одеколона почти ме задави.

— Виж, дарлинг, Саймън не се интересува от теб.

Едно от момчетата се разсмя.

— Както казваше майка ми: защо да купуваш крава, когато млякото е без пари?

Яростта бавно потече във вените ми. Какво, по дяволите, бе разправил Саймън на тези негодяи? Измъкнах се изпод ръката на Били.

— Млякото не е без пари и дори не е за продан.

— До ушите ни стига друга информация. — Били вдигна победно юмрук към почервенелия Саймън. — Нали така, Кътърс?

Очите на всичките приятели на Саймън се залепиха отгоре му. Той сподави смеха си, отстъпи назад и преметна раницата си на гръб.

— Да, но аз не се интересувам от чаша мляко втора ръка. Тъкмо това се опитвах да й кажа, но тя не ще и да чуе.

Бях бясна.

— Ах, ти лъжец такъв…

— Какво става там? — провикна се от края на коридора треньорът Винсент. — Момчета, защо още не сте в час?

Те се разсмяха и тръгнаха. Един от тях се завъртя, направи ми знак с ръка да му се обадя, а друг направи доста неприличен жест с ръка и уста.

Исках да ударя нещо с юмрук. Но Саймън изобщо не беше най-големият ми проблем. Обърнах се отново към шкафчето си и се свих от болка, а стомахът ми се преобърна. Шкафчето се бе отворило само.