Дженифър Л. Арментраут
Оникс (14)

Глава 14

Лиса едва дочака да си седна на мястото и буквално се нахвърли отгоре ми:

— Чу ли?

Полузаспала, аз поклатих глава. След всичко случило с Деймън миналата вечер нощес почти не бях мигнала. Стомахът ми пърпореше, защото не бях закусила.

— Саймън е изчезнал — уведоми ме Лиса.

— Изчезнал? — Не обърнах никакво внимание на топлината, която се разстла по врата ми, нито на Деймън, когато той влезе наперено в клас. — От кога?

— От миналия уикенд. — Лиса стрелна очи зад мен и се ококори. — Уха. Това вече е дори по-неочаквано.

Усетих познат, сладък аромат. Обърнах се объркано напред. Една разцъфнала яркочервена роза се забоде в носа ми. Нечии златисти пръсти стискаха зеленото стебло. Вдигнах очи.

Деймън стоеше пред мен, а очите му блестяха като лъскави зелени гирлянди. Той пак ме потупа с розата по носа.

— Добро утро.

Взирах в него слисана, без да обеля и дума.

— Това е за теб — добави той.

Всички в класа бяха вперили поглед в нас. Увих пръсти около хладното, мокро стебло. Деймън седна зад мен, преди да мога да кажа нещо. Стоях така с розата в ръка, докато накрая влезе учителят и започна проверката по имена.

Гърленият смях на Деймън стопли гърдите ми.

С пламнали страни сложих розата на чина и без да си кривя душата, не свалих поглед от нея. Деймън ми беше казал, че няма да се откаже, но кой да предполага, че от самото начало ще се хвърли с главата напред. Защо правеше това? Може би просто искаше да спи с мен. Това трябва да беше причината, нали? Омразата се бе превърнала в похот. Преди няколко месеца той бе настроен против мен, а сега искаше да излиза с мен против волята на своята раса? Може би тайно взима наркотици.

Светлината отвън озари капчиците роса по розата.

Вдигнах очи и срещнах погледа на Лиса. Тя каза беззвучно: Мил жест.

Мил жест? Да, жестът беше мил, чаровен, романтичен и хиляди други неща, които караха сърцето ми прави задно салто. Погледнах крадешком през рамо и видях, че Деймън пише нещо върху бял лист хартия от тетрадка. Беше свил съсредоточено вежди. Гъстите черни мигли скриваха очите му.

Повдигнаха се и устните му се разтеглиха в широка усмивка.

Здраво бях загазила.

* * *

През следващите два дни училището гъмжеше от полицаи, които разпитваха учениците и учителите за Саймън. Така се случи, че аз и Деймън бяхме сред първите разпитани. Приличахме на съвременни Бони и Клайд, които замислят убийства на спортисти навсякъде из страната. Фактът, че Деймън бе натупал и уплашил до смърт Саймън, го злепоставяше, но полицаите не се отнесоха с нас като със заподозрени. След първия и последен разпит в кабинета на директора, реших, че двама от сержантите бяха извънземни. Освен това ми стана ясно, че те заподозряха, че аз знам тайната им.

Взех да се питам дали някой не ни бе натопил. Ашли бе най-вероятният заподозрян, особено след като Деймън започна редовно да ми поднася подаръци. Единият ден ми донесе лате с канела и инДиско орехче — любимото ми, на следващия ден кроасан с яйце и бекон, донати с глазура в четвъртък, а в петък бяла лилия. Той с нищо не криеше намеренията си.

Част от мен съчувстваше на Ашли — през целия си живот тя бе вярвала, че с Деймън ще заживеят заедно. Не можех дори да си представя какво ли си мисли — дали оплакваше последния провал на връзката им, или просто бе изгубила нещо, което е вярвала, че й принадлежи. Ако свършех захвърлена в някоя канавка, главата си залагам, че това щеше да е дело на Ашли или на Андрю. Адам бе излязъл из тъмните сенки и на обяд вече открито сядаше на една маса с Ди. Двамата не можеха буквално да държат ръцете си мирни и те ту се спускаха към телата им, ту… към храната ни.

Всяка вечер Деймън поглъщаше свободното ми време. По неговите думи той ме наглеждал, чакал да види дали няма пак да ме нападне някой стол. Преведено на неговия език, това означаваше, че си търси, всевъзможни поводи да се приближи до мен така, че да прекърши волята ми и да накара тялото ми да закопнее изтръпнало.

Блейк… ами Блейк говореше с мен в клас. Няколко пъти ми прати съобщения късно вечер, но аз винаги трябваше да изчакам Деймън да си тръгне, преди да мога да му се обадя, но за нова среща така и не стана дума.

Тактиките на Деймън да го сплаши дадоха резултат, от което той невъзмутимо се гордееше.

Беше събота следобед и аз тъкмо бях на средата на един маратон от рецензии, когато на вратата се почука. Довърших последното си изречение: Хипнотичен дебют със спиращо дъха действие и романтика, която ще разтупти сърцата ви, „Тайният кръг“ е роман, който ще изчетете на един дъх и ще ви накара да забравите да напишете домашните си, да нахраните децата си и дори да напуснете работата си. После затворих лаптопа си.

Приближих вратата и усетих топлината по врата си. Деймън. Спънах се в подвитото нагоре ъгълче на чергата, спрях се за няколко секунди да изпъна рипсения си пуловер и чак тогава отворих вратата.

Познатото чувство на тревога се плъзна по тялото ми. Какво ли бе намислил днес? С други думи колко още може да продължи да усложнява живота ми? От понеделник до днес политиката ми да не се целуваме бе останала силна. Но странно, при все че срещите ни бяха съвсем невинни и тайни, помежду ни съществуваше ниво на интимност, която човек трудно би могъл да отрече.

Деймън се променяше.

Бях свикнала със саркастичния и груб Деймън. По някакъв странен начин с него ми бе по-лесно да се справя. По цял ден можехме да си разменяме обиди. Но този Деймън… този, който твърдо бе решил да не се отказва, бе мил и нежен, забавен и — о, мили боже — сериозен, замислен.

Деймън чакаше на верандата с ръце, затъкнати дълбоко в джобовете на дънките му. Беше се загледал в далечината, но щом отворих вратата, се извърна. Мина край мен и влезе в коридора. След него вътре се вмъкна и ароматът му — смесица от дъх на треви и сандалово дърво. Упоителен мирис, който беше само негов.

— Днес изглеждаш добре — рече той неочаквано.

Погледнах сивото си горнище с качулка и затъкнах един сплетен кичур коса зад ухото си.

— Хъм, благодаря — покашлях се. — Е… какво става?

Неговите извинения за това, че прекарва времето си с мен, винаги бяха смътни, неясни: „Наглеждам те“, затова и днес не очаквах нищо по-различно.

— Просто исках да те видя.

— О. — Виж ти, виж ти…

Той се засмя дълбоко:

— Помислих си, че може да излезем на разходка. Навън е приятно.

Хвърлих поглед към лаптопа, взех да претеглям нещата. Не биваше да прекарвам толкова време с Деймън, защото това окуражаваше… доброто му поведение.

— Ще бъда примерен. Обещавам.

Засмях се.

— Добре, да вървим.

Навън въздухът режеше, но щом слънцето залезеше, щеше да стане още по-студено. Вместо да тръгне към гората, Деймън ме поведе към джипа си.

— Къде отиваме на разходка?

— Сред природата — сухо отвърна той.

— Да, струва ми се, че толкова и аз се досетих.

— Знаеш ли, много въпроси задаваш.

— Казвали са ми, че съм любопитна.

Той се наведе напред и прошепна:

— Струва ми се, че толкова и аз се досетих.

Изкривих лицето си в смешна физиономия, но бях заинтригувана. Качихме се в колата. Той излезе от алеята на заден ход.

— Чул ли си нещо за Саймън? — попитах го.

— Не съм.

— И аз не съм чула нищо.

Деймън полетя по магистралата и край нас се зареди мъглива, размазана върволица от златисти, червени и кафяви листа.

— Мислиш ли, че арумийците са замесени в изчезването му?

— Не вярвам — поклати глава той. — Не съм виждал аруми, но не може да бъдем сигурни.

Нямаше много смисъл някой от Арумиец да отвлече Саймън, но когато децата в нашия край изчезваха, обикновено в това бяха замесени лускените или арумийците. Загледах се през прозореца в познатия пейзаж. Не след дълго се досетих къде отиваме. Гледах объркано как Деймън отби встрани от пътя и паркира джипа до полето, в което бе минал купонът за Хелоуин.

Същото място, на което бяхме водили битката срещу Барук.

— Защо тук? — попитах, докато слизам. Сухи листа в най-различни цветове покриваха земята. При всяка крачка краката ми затъваха на три-четири сантиметра в тях. Известно време вървяхме заслушани в шумоленето на краката ни, докато газехме в разноцветното море от есенни листа.

— Мястото може би крие остатъчна енергия от битката и смъртта на Барук. — Деймън заобиколи един паднал клон. — Внимавай, навсякъде има нападали клони.

Минах край един, който беше крайно възлест и разкривен.

— Не знам как ще ти прозвучи, но отдавна искам да се върна тук. Не знам защо. Шантаво, а?

— Не — тихо отвърна той. — Струва ми се логично.

— Дали е заради енергията?

— Само тя е останала след битката. — Деймън се наведе и премести още един паднал клон от пътя си. — Искам да видя дали ще почувствам нещо. Ако от МО са идвали тук, за да проверят мястото, по-добре да знаем дали са открили нещо.

Останалият път извървяхме в мълчание. Аз го следвах малко назад, като внимавах да не се спъна в неравния терен. Щом мястото се появи пред погледите ни, усетих особено вълнение. Земята бе покрита с листа, но дърветата бяха все така прегънати и изглеждаха дори по-гротескни, както бяха извити надолу. Спрях на края и се опитах да открия мястото, на което бе застанал Барук.

Избутах с крак мъртвите листа и скоро отдолу се подаде белязаната земя. Пръстта сякаш поменеше случилото се през онази нощ и отказваше да се раздели със спомена.

Мястото приличаше на ужасно гробище.

— Земята никога няма да се излекува — тихо произнесе Деймън зад мен. — Не знам защо, но тя пое неговата същност и на това място никога нищо няма да израсне. — Той излезе пред мен, разчисти листата и накрая мястото се оголи напълно. — Отначало убийството ме притесняваше.

Откъснах очи от изгорялото парче земя. Малкото слънчеви лъчи, които надничаха иззад облаците, осветиха тъмната му коса и кестенявите отсенки заблестяха под тях. Деймън се усмихна напрегнато.

— Не ми хареса да отнемам чужд живот. Все така не ми харесва. Животът си е живот.

— Но понякога човек няма избор. Това не може да се промени. Само се измъчваш, като мислиш за това. Аз също се терзая, че убих… двама от тях, но…

— Ти постъпи правилно. Никога не мисли за това. — За миг очите ни се срещнаха и той се покашля. — Нищо не усещам.

Пъхнах ръцете си в предния джоб на горнището и стиснах в ръце телефона си.

— Как мислиш — дали МО са открили нещо?

— Не знам. — Той прекоси краткото разстояние, което ни делеше, и спря чак, когато стана нужда да вдигна глава, за да го виждам. — Зависи дали са използвали апаратура, за която не знам.

— Какво би означавало това? Има ли защо да се тревожим?

— Не мисля, дори енергийните нива да са по-високи. — Той приглади един кичур, който се бе измъкнал от опашката ми. — От тях нищо няма да научат. Скоро имала ли си енергийни избухвания?

— Не — отвърнах аз, защото не исках излишно да го тревожа. Същия ден бях взривила лампата в стаята. И бях преместила леглото си с около метър.

Ръцете му се застояха на лицето ми, сетне той улови ръката ми, поднесе я към устните си и ме целуна съвсем лекичко точно в центъра на дланта ми. Тревожен трепет плъзна нагоре по ръката ми. Той надникна през черните си мигли и тлеещият огън в очите му ме изгори.

Устните ми се разтвориха, а сърцето запърха в гърдите ми като листата, които падаха на земята край нас.

— Да не ме доведе тук, за да останеш изцяло насаме с мен?

— Това може и да беше част от грандиозния ми план. — Деймън сведе глава, косата му падна напред и ме погали по бузата. Склони глава на една страна и след един вълнуващ миг, допря устните си в моите. Сърцето ми се разтвори.

Отскочих назад, като едва си поемах въздух.

— Никакво целуване — прошепнах.

Пръстите му ме стиснаха здраво.

— Старая се.

— Тогава се постарай повече. — Измъкнах ръката си, отстъпих назад и мушнах ръце в джоба на горнището ми, — по-добре да си тръгваме.

— Както искаш — въздъхна той.

Кимнах. Тръгнахме обратно към колата в мълчание. Вървях забила поглед в земята, във война с онова, което исках и от което се нуждаех. Деймън не можеше да бъде и двете.

— Мислех си — подхвана той след известно време.

Погледнах го дебнешком:

— За какво?

— Трябва да направим нещо. Заедно. Извън твоята къща и да не е просто разходка. — Той гледаше право напред. — Трябва да отидем на вечеря или на кино.

Глупавото ми сърце отново подскочи.

— Да не би да ме каниш на среща?

Той се изсмя едва чуто.

— Така изглежда.

Дърветата взеха да оредяват. Пред погледа се показаха огромни бали сено.

— Ти не искаш да ме изведеш на среща.

— Защо непрестанно ми казваш какво не искам? — Любопитството пропи в гласа му.

— Защото не можеш — казах му. — Не може да искаш да имаш нищо подобно с мен. Може би с Ашли…

— Аз не искам Ашли. — Чертите на лицето му станаха твърди, когато се обърна към мен. — Ако исках нея, щях да бъда с нея. Но съм с теб. Защото не искам нея.

— И мен не искаш. Нали не искаш да ми кажеш, че ще рискуваш всички луксени в нашия край да ти обърнат гръб само заради мен?

Деймън поклати невярващо глава.

— Трябва да престанеш да си мислиш, че ти знаеш какво искам и какво бих направил.

Тръгнах отново.

— Всичко е заради предизвикателството и връзката, Деймън. Чувствата ти към мен не са истински.

— Това е нелепо — изплю той.

— Как можеш да бъдеш сигурен?

— Защото знам. — Деймън изскочи пред мен и присви очи. Тупна се с длан по гърдите, точно над сърцето. — Защото знам какво чувствам тук. И не съм човек, който бяга, независимо от трудностите. По-скоро бих забил лице в някоя тухлена стена, отколкото през остатъка от живота си да се питам какво ли можеше да бъде. И знаеш ли какво? И за теб си мислех, че не си от хората, които бягат. Но може би греша.

Слисана, аз извадих ръце от джобовете и пригладих косата си назад. Стомахът ми се сви на топка — но топла и хубава.

— Аз не бягам.

— Нима? Защото точно това правиш — възрази той. — Преструваш се, че чувствата ти към мен не са истински и не съществуват. И много добре знам, че не изпитваш нищо към Боби.

— Блейк — поправих аз механично. Минах край него и тръгнах към колата. — Не искам да говорим…

В края на гората и двамата се заковахме на място. Два огромни черни джипа бяха паркирани от двете страни на джипа на Деймън, блокирайки изхода му. До всеки от тях стоеше мъж, облечен в черен костюм. Тревогата ме заля като черна, ледена вълна. Деймън излезе пред мен с ръце отстрани до тялото си. Мускулите му се изопнаха от напрежението. Нямаше нужда да питам кои са.

МО беше тук.