Дженифър Л. Арментраут
Оникс (22)

Глава 22

Бетани — приятелката на Доусън — беше жива. И беше с МО. Звучеше нелепо и докато карах обратно към къщи, аз минах през всички фази на отричането, но момичето в колата беше тя. Това лице се бе запечатало в ума ми завинаги. Смаяна от изводите, закрачих напред-назад из къщата, докато Блейк се появи.

Той ми хвърли един поглед и се намръщи:

— Имаш вид на човек, който е видял призрак.

— Май наистина видях. — Отворих и затворих ръце до тялото си. — Мисля, че видях днес Бетани с онзи мъж от МО.

— Коя е Бетани? — намръщи се Блейк.

Не ми се струваше правилно да казвам на Блейк, но трябваше да споделя с някого.

— Бетани беше приятелката на Доусън. А Доусън е брат на Деймън и Ди. Говореше се, че са били нападнати и убити от арумийци, но телата им бяха отнесени от МО, преди Деймън и Ди да успеят да ги видят.

Очите му се проясниха.

— Боже, аз се чудех защо. Всички луксени се раждат по трима.

Кимнах.

— Но ако това наистина е тя, а аз съм сигурна, че е тя, какво означава всичко?

Блейк седна на страничната облегалка на фотьойла и взе да премята дистанционното над ръцете си… без да го докосва.

— Доусън и Бетани бяха ли близки?

И тогава ме осени. Всичко изглеждаше от ясно по-ясно. Паниката проби дупка в гърдите ми и стените леко се наклониха.

— О, боже мили, Доусън излекува Бетани. Поне така смятат всички. Всички си мислят, че тя се е наранила по някакъв начин, а той я е излекувал. Това означава, че тя се е променила, мутирала е, нали?

— О, майчице… — кимна Блейк.

— Обзалагам се, че Бетани е галено от Елизабет и… Как изглеждаше онова момиче, Лиз, дето ти е разказала за МО?

Блейк вдигна вежди.

— С кестенява коса, малко по-тъмна от твоята. Някак остри черти на лицето, но много хубави.

Всичко започна да си идва на мястото.

— Това е лудост. Как са научили в МО за нея? Двамата с Доусън изчезнаха два дни след онова, което се е случило между тях — все едно какво е било. Освен ако… освен ако някой не е заподозрял, че Бетани е била излекувана и ги е предал на МО. — Хванах косата си назад и я усуках в рошава опашка. Коремът ми се обърна. — Но кой ли е бил? Дали някой от луксените?

— Не знам. Аз не бих се учудил, ако МО разполагат с луксени, които им служат като уши и очи — рече той и се почеса по челото. — Боже, ужасна история.

„Ужасна“ съвсем не стигаше да я опише. Това означаваше, че някой близък до семейство Блек най-вероятно ги бе предал по най-подлия начин. Гневът се надигна у мен. Обърнах се и видях как пердетата се издуват, сякаш порив на вятъра бе нахлул в стаята. Малък циклон от книги и списания се завихри в кръг насред стаята.

— Уха, успокой се, Бурьо.

Примигнах и циклонът се разпадна. Въздъхнах и събрах разпилените из стаята книги и списания. Пулсът биеше тежко в ушите ми, докато умът ми се блъскаше в това, което бе открил.

— Ако МО държат Бет, тогава какво е станало с Доусън? Мислиш ли, че той също е жив?

Тази мисъл възкреси надеждата. Ако Доусън беше жив, това би… Би било същото, ако моят баща бе все още жив. Животът ми щеше да се промени. Животът на Деймън и Ди щеше да бъде по-щастлив. Отново щяха да бъдат семейство…

Блейк нежно ме улови за ръката и ме извърна към себе си.

— Знам какво си мислиш. Колко хубаво би било, ако той все още е жив, но Кейти, Доусън не им трябва на МО. Те искат Бетани и биха направили всичко, за да контролират мутиралите хора. Ако МО са казали на семейството му, че Доусън е мъртъв…

— Но ти не знаеш дали са им казали истината — възразих аз.

— Кейти, защо им е да го държат жив? Ако това наистина е била Лиз… Бет… тогава те са получили, каквото искат. Значи Доусън е мъртъв.

Не можех да повярвам в тази логика. Съществуваше възможност братът на Деймън да е жив и аз не знам как щях да продължа да живея, без да кажа на Деймън и Ди.

— Кейти, той не е жив. Те са безскрупулни — настоя той и ме стисна още по-силно за ръката. — Разбираш, нали? — Той разтърси ръката ми. Силно. — Нали?

Учудена от настойчивостта му, аз повдигнах брадичка. Очите ми срещнаха неговите и в тях прочетох нещо нередно, нещо гнило, плашещо. Същия поглед бях прочела и когато хвърли ножа по мен. Кръвта във вените ми се вледени.

— Да, разбирам. Може би това дори не е била Бетани. — Преглътнах, насилих се да се усмихна. — Блейк, пусни ми ръката. Боли ме.

Той примигна и изглежда едва тогава осъзна, че ме е стискал през цялото време. Пусна ме и се изсмя кресливо.

— Съжалявам, просто не искам да храниш празни надежди, защото после ще се разочароваш. Нито пък да извършиш нещо необмислено.

— Не храня никакви надежди. — Разтрих ръката си и отстъпих. — И без друго няма какво да направя. Никога не бих казала на Деймън и Ди, щом не съм сигурна.

— Добре — той се усмихна с облекчение. — Хайде да почваме тренировките.

Кимнах и приключих с обсъждането на въпроса с надеждата Блейк да забрави. Упражненията днес се състояха в това да карам предметите да замръзват и щом Блейк си тръгна, аз хукнах към телефона си. Наближаваше полунощ, но въпреки това изпратих съобщение на Деймън.

Можеш ли да дойдеш?

Почаках десет минути и му пратих ново.

Важно е!!!

Нови десет минути изтекоха и вече започвах да се чувствам като някое от онези момичета, които се превръщат в психопати и пращат съобщения на гаджетата, докато не получат отговор от тях. Мътните го взели. Ругаейки, му пратих още едно съобщение.

Става дума за Доусън.

След по-малко от минута почувствах топлината, която плъпна по врата ми. Отворих вратата със свит стомах.

— Деймън…

Думите ми замряха и аз ококорих очи. Сигурно бях го събудила, защото…

Без риза. Отново.

Навън сигурно беше под нулата, но Деймън стоеше пред мен по памучното долнище на пижамата си и нищо друго, освен божествената, съвършено изваяна кожа, изпъната гладко върху мускулите му. Не бях забравила как изглежда без риза, но паметта ми и на йота не му бе отдала дължимото.

Деймън се намъкна в къщата с ококорени, искрящи очи.

— Какво си научила за Доусън?

Затворих вратата; сърцето ми препускаше. Ами ако допусках грешка? Ако Доусън наистина бе мъртъв? Само допълнително щях да объркам живота му. Може би трябваше да послушам Блейк.

— Кат — нетърпеливо викна той.

— Извинявай. — Минах край него, като много внимавах да не го докосна, и влязох в дневната. Той изникна пред мен и скръсти ръце на хълбок. Поех си дълбоко дъх. — Днес видях Бетани.

Деймън наклони глава на една страна, примигна, после още веднъж.

— Какво?

— Приятелката на Доусън…

— Чух какво каза — прекъсна ме той и прокара две ръце през чорлавата си коса. Мускулите на ръцете и раменете му се нагънаха и за миг ме разсеяха. Концентрирай се. — Как може да си сигурна, че е била тя, Кат? Та ти никога не си я виждала.

— Виждала съм разлепените листовки, когато изчезна. Не мога да забравя лицето й. — Седях и потривах колената си. — Тя беше.

— По дяволите… — Деймън седна до мен и отпусна ръце между краката си. — Къде я видя?

Забелязах объркването, което набразди лицето му; не желаех нищо друго, освен да мога да го утеша.

— Пред пощата, след училище.

— И си чакала чак досега, за да ми кажеш? — Преди да мога да му отговоря, той се изсмя тихичко. — Имала си тренировки с Билбо Бегинс и се е наложило да изчакаш, докато си тръгне, за да говориш с мен?

Стиснах колената си и кимнах рязко с глава. Трябваше първо на Деймън да разкажа. Бях шокирана от видяното, а тренировките хич не бяха важни, нито служеха като добро извинение.

— Съжалявам, че чак сега ти казвам.

Той кимна отсечено и отново се вторачи в коледната елха. Струваше ми се, че е минала цяла вечност, откакто я вдигнахме.

— Боже, дори не знам… какво да кажа. Бет е жива?

Кимнах и стиснах устни.

— Деймън, Брайън Бон от МО беше с нея. Бяха спрели от другата страна на улицата и вратата на колата се отвори. Затова успях да ги видя. Мъжът затвори вратата. Изглеждаше ядосан.

Деймън бавно извърна глава към мен и погледите ни се срещнаха. Минутите се нижеха. През очите му преминаха различни емоции и преобразиха цвета им от яркозелено в тъмен, буреносен цвят и аз видях мига, в който той проумя накъде биех — мига, в който целият му свят се срина и за секунди се вдигна наново.

Никак не беше трудно човек да направи извода, че щом Доусън, както подозирахме, е излекувал Бетани, то тогава причината за тяхното изчезване бе МО, а не арумийците. Не и след като вече бяхме открили, че с лечението си Деймън също ме бе променил. Прибавяме и Блейк в кюпа, плюс всичко онова, което ни бе разказал за МО и техните издирвания на мутирали хора.

Деймън бе умен.

Той скочи на крака и за секунди от човек се превърна в луксен и ме заслепи. Светлината му искреше ярко в бяло-червени багри, докато той свистеше насам-натам из стаята. Образува се вятър и топките по коледната елха се заклатиха. Тя е била с МО? Шепнеше гласът му гневно. Нима вината е на МО?

Трябваха ми няколко секунди, за да привикна с гласа на Деймън в главата ми, и по навик отвърнах гласно:

— Не знам, Деймън, но това не е най-лошото. Как са могли МО да научат за случилото се между Доусън и Бетани, ако…

Ако някой не им е казал? Светлината му запулсира и гореща вълна изпълни стаята. Доусън дори на мен не бе казал, че е излекувал момичето или че нещо се е случило. Как би могъл някой друг да научи? Освен ако не ги е видял, заподозрял е какво е станало и ни е предал…

Кимнах, без да съм сигурна, че гледа към мен. Виждах единствено очертанията му, без лице, без очи.

— И аз това си помислих. Трябва да е бил някой, който е знаел, а това стеснява кръга от заподозрени.

Минаха няколко секунди и температурата в стаята продължи да се покачва.

Трябва да разбера кой ни е предал. Тогава ще го накарам да поиска никога да не бе кацал на тази планета.

Седях с широко отворени очи и само дръпнах нагоре ръкавите на пуловера ми. Преглътнах и реших да опитам. Деймън?

Светлината му примигна. Чувам те.

Още едно доказателство, че връзката ни си беше тук и не се бе разпаднала. Знам, че си дяволски решен да отмъстиш, но най-важният въпрос е дали Доусън все още е жив?

Деймън се приближи и челото ми се ороси от капки пот. В такъв случай не знам дали трябва да се радвам или да тъжа. Ако е жив, къде се намира? Ако МО го държат, тогава що за живот живее? Вече две години? Следващите му думи прозвучаха задавено дори в ума ми. Какво ли са му сторили?

Сълзите изпълниха очите ми и замъглиха светлината му. Съжалявам, Деймън, наистина съжалявам. Но ако брат ти е жив, значи е жив. Протегнах ръка през светлината, за да докосна гърдите му, а тя запулсира силно, сетне се успокои. Пръстите ми зажужаха. А това означава нещо, нали?

Да, да, така е. Той отстъпи назад и след секунда възвърна човешкия си образ.

— Трябва да узная дали брат ми е жив, а ако не е… — Той извърна поглед и раздвижи челюст. — Тогава трябва да науча как и защо е загинал. Очевидно е защо имат нужда от Бет, но брат ми?

Седнах и обърсах с длан челото си.

— Не знам… — Деймън сграбчи ръката ми толкова бързо, че аз възкликнах сепнато. — Какво правиш?

Той обърна ръката ми на другата страна и свъси вежди:

— Какво е това?

— А? — погледнах надолу и сърцето ми спря. Тъмно лилава синина опасваше китката ми точно там, където ме бе стиснал Блейк. — Нищо — побързах да кажа. — Ударих си ръката в шкафа.

Той вдигна очи и ме прониза с поглед.

— Сигурна ли си, защото кълна се, ако нещо друго се е случило, само ми кажи и този проблем ще бъде решен.

Изсмях се насила и за по-убедително обелих очи. Не се съмнявах, че Деймън ще причини нещо ужасно на Блейк, при все че всичко стана случайно. Той виждаше всичко в черно-бяло.

— Няма друго, боже.

Той ме изгледа внимателно, отдръпна се и седна на дивана. Мина известно време.

— Не казвай на Ди за станалото, става ли? Нека първо открием някакви следи. Не искам да научава, преди да знаем нещо със сигурност.

Отлично. Още една лъжа, но разбирах защо се налагаше.

— Къде ще ги търсиш тези следи?

— Нали каза, че си видяла Бетани с Вон?

Кимнах.

— Е, по една случайност знам къде живее. А той вероятно знае къде е Бет и какво е станало с Доусън.

— От къде знаеш къде живее?

— Имам си начини — и той се усмихна зловещо.

Нов страх заби ледените си пръста в сърцето ми.

— Стой. Не може да хукнеш след Вон. Това е лудост! Опасно е!

— Нима те интересува какво ще стане с мен, Кити — изви Деймън катранено черните си вежди. Зяпнах с отворена уста.

— Разбира се, че ме интересува, глупаво магаре такова! Обещай ми, че няма да правиш глупости.

Той ме погледа няколко секунди, сетне изви устни в тъжна усмивка.

— Не мога да дам обещание, което знам, че няма да спазя.

— Аргх! Вбесяваш ме! Не ти разказах какво съм видяла, за да хукнеш сега и да извършиш някоя глупост.

— Няма да правя щуротии. Планът ми може да е рискован и луд, но това е много добре обмислена глупост.

— Много успокоително — извих очи аз. — Както и да е. От къде знаеш къде живее Вон?

— Ние сме заобиколени от хора, които не биха се поколебали да наранят семейството ми, затова аз ги следя така, както и те мен. — Той се облегна назад и изтегна ръце, докато гърбът му се изви като дъгата на лък. Мили боже, трябваше да извърна поглед встрани. Но не и преди да зърна доволния блясък в очите му. — Отседнал е в къща под наем в Мурфилд, но не съм сигурен къде точно.

Наместих се на канапето и се прозях.

— Какво смяташ да правиш? Да завардиш улицата му?

— Да.

— Какво? Ти да нямаш фетиш към Джеймс Бонд?

— Възможно е. Трябва ми само кола, която той няма да разпознае. Майка ти на работа ли е утре?

Повдигнах вежди:

— Не, утре вечер е почивка и вероятно ще спи, но…

— Колата й е идеална. — Той се наклони към мен и голата му ръка почти се опря в моята. — Дори Вон да е виждал колата й, няма да заподозре, че е нейна.

Отдръпнах се.

— Няма да ти позволя да вземеш колата на майка ми.

— Защо? — Той се приближи и се ухили. Обаятелна усмивка — онази, с която се усмихна на майка ми при първата им среща. — Аз съм добър шофьор.

— Не е там работата. — Опрях се плътно в страничната облегалка. — Просто не мога да ти позволя да вземеш колата й без мен.

— Ти няма да се месиш — намръщи се той.

Но аз исках да се меся, защото всичко това ме засягаше. Поклатих глава.

— Щом искаш колата на майка ми, заедно с нея получаваш и мен. Това е специален бонус.

Деймън надигна брадичка и надникна иззад гъстите си ресни.

— Получавам и теб? Тази сделка звучи интересно.

Бузите ми почервеняха. Деймън вече ме имаше, само че не го знаеше.

— Деймън, получаваш ме като партньор.

— Хъм — той тръгна към вратата. — Да си готова утре след училище. На всяка цена разкарай Бартоломео. И нито дума пред него. Аз и ти ще си играем на шпиони само двамата.