Дженифър Л. Арментраут
Оникс (23)

Глава 23

На другия ден успешно се отървах от Блейк, като се оправдах с баналната причина, че искам да прекарам вечерта с майка ми. Не срещнах и никакви трудности да измъкна ключовете от нея. Тя се прибра от двойна смяна и веднага откърти, а скоро нямаше да се събуди и да забележи, че колата я няма. Изчакахме да падне мракът, което стана към пет и половина.

Деймън ме чакаше отвън и се опита да ми измъкне ключовете.

— Не. Щом взимаме колата на майка ми, значи аз ще карам.

Той ме изгледа свирепо, но се пъхна на предната седалка. Дългите му крака едва се побраха в тясното пространство отпред. Сякаш колата му беше отесняла. Разсмях се. Деймън ме изгледа навъсено.

Пуснах някаква рок станция, но той я смени на друга, където звучаха стари хитове. Мурфилд се намираше на петнайсет минути път, но това щеше да бъде най-дългото шофиране в живота ми.

— Е, как разкара Бътърфейс? — попита той, преди да сме излезли от алеята. Стрелнах го мръсно с очи.

— Казах му, че имам планове за вечерта с майка ми. Деймън, трябва да знаеш, че аз не прекарвам всяка свободна минута с Блейк.

Деймън изсумтя.

— Какво? — изгледах го аз. Той се обърна към прозореца, стиснал с една ръка аварийната спирачка. Ще рече човек, че чак толкова зле карах. — Какво? — попитах наново. — Ти знаеш какво правя с момчето. Ние не сме тръгнали да се веселим и да гледаме филми.

— Нима наистина знам какво правиш с него? — попита той тихо. Стиснах здраво волана в ръце.

— Да.

Мускулите в челюстта му изпъкнаха, а сетне той се обърна към мен, колкото можа в тясното пространство.

— Знаеш ли, не разбирам защо целият ти живот трябва да се върти около тренировките с Брадли. Защо не си починеш малко?

— Ти също можеш да дойдеш при нас. Харесваше ми… когато ми помагаше, когато присъстваше на упражненията — признах аз и усетих как страните ми пламват.

Той помълча.

— Знаеш какво мисля по въпроса, но трябва да спреш да отбягваш Ди. Липсваш й. Тя не знае какво да си мисли.

Вината ме загриза с малките си остри като резци зъби.

— Съжалявам.

— Съжаляваш? За какво? Затова че си ужасна приятелка?

За секунда гневът избухна в мен — ярък и необуздан като огнена топка.

— Не се опитвам да бъда ужасна приятелка, Деймън. Знаеш с какво съм се захванала. Ти си този, който ме помоли да я държа настрана. Кажи на Ди, че съжалявам, моля те.

— Няма — познатото предизвикателство отекна в гласа му.

— Може ли да не говорим по пътя?

— И на този въпрос отговорът е не.

Но той не пророни повече и дума, докато ме упътваше как да стигнем до квартала, в който живееше Вон. Паркирах колата на средата между шестте заподозрени къщи и изпитах признателност, че майка ми бе потъмнила стъклата.

Тогава Деймън почна наново:

— Как вървят тренировките ти?

— Ако идваше, щеше сам да знаеш.

Той се изсмя.

— Още ли караш предметите да замръзват във въздуха? Още ли ги местиш? — Кимнах и той присви очи. — Имала ли си нови случаи, в които да не можеш да овладееш внезапната поява на силата?

Като изключим мини циклона, който се завихри в стаята ми, след като видях Бетани, нямах.

— Не.

— Тогава защо продължаваш упражненията? Целта беше да успееш да овладееш силата. Това е изпълнено.

Идеше ми да си заблъскам главата в кормилото, но само простенах.

— Това не е единствената причина, Деймън, и ти го знаеш.

— Явно не го знам — отвърна язвително той и се облегна плътно в седалката.

— Боже, невероятно е как си вреш носа в личните ми работи, а после не щеш да се забъркваш в тях.

— Обичам да разисквам личните ти работи. Обикновено ме развеселяват и човек хубаво може да се посмее.

— Е, аз не обичам да ги разисквам — креснах аз.

Деймън въздъхна и се извъртя на седалката, за да се намести удобно.

— Тази кола за нищо не става.

— Идеята да я вземем беше твоя и освен това колата е идеална на големина. Но може би мисля така, защото не съм грамадна като планина.

— Ти си съвсем мъничка, дребничка като кукла.

— Ако кажеш празноглава кукла, ще те ударя. — Навих сребърната верижка около пръстите си. — Ясно ли ти е?

— Да, госпожо.

Загледах се навън през предното стъкло, разкъсвана между гнева си — защото това бе най-лесно — и желанието да му обясня какво мисля. Но от толкова много мехури, които клокочеха в мен и напираха навън, нищо не излезе от устата ми.

— Уморена си. Ди се тревожи. Не спира да ми натяква да проверя как си и какво не е наред, тъй като вече не идваш у нас.

— О, значи пак почваш да правиш това или онова, за да ощастливиш сестра ти? Получаваш ли допълнителни точки за това че си ме питал? — изстрелях аз, преди да се опомня.

— Не. — Той нежно улови брадичката ми и ме застави да го погледна. Срещнах очите му и дъхът ми секна. Те кипяха. — Безпокоя се за хиляди различни неща и това ме подлудява — мразя чувството на безпомощност. Всичко се повтаря и при все че виждам това ясно като бял ден, нищо не мога да предотвратя.

Думите му отвориха дупка в гърдите ми и изведнъж си спомних баща ми. Когато бях малка и се разплаквах за нещо глупаво като някоя играчка, която исках, никога не успявах да облека в думи гнева си, затова заплаквах яростно или почвах да се цупя. А татко… той винаги ми повтаряше едно и също нещо.

Използвай словото, Кити котенце. Използвай думите.

Думите бяха най-мощното оръдие — просто, но често подценявано. Думите можеха да облекчат страданието. Те имаха силата да разрушават. Сега имах нужда да говоря. Стиснах китката му, приветствайки токовия удар от докосването.

— Съжалявам — прошепнах аз. Деймън изглеждаше объркан.

— За какво?

— За всичко. Прав си, ужасна приятелка съм — изоставих Ди, а също Кариса и Лиса. — Поех си дълбоко дъх и притеглих нежно ръката му. Погледнах през предното стъкло и примигнах, за да спра сълзите си. — И съжалявам, че няма да мога да спра с тренировките. Разбирам защо настояваш, наистина. Разбирам, че не искаш да попадна в опасност и че не вярваш на Блейк.

Деймън се облегна назад и аз се насилих да продължа.

— Но най-вече разбирам, че се боиш, че ще свърша като Бетани и Доусън — каквото и да се е случило с тях — и поради тази причина искаш да ме предпазиш. Разбирам. Боли ме от твоята болка, но трябва да проумееш защо е необходимо да се науча да контролирам способностите си.

— Кат…

— Остави ме да довърша, моля те. — Погледнах го и когато той кимна, си поех отново дъх. — Тук не става дума единствено за теб и това, което ти искаш или от което ти се страхуваш. Тук става дума за мен, за бъдещето, за живота ми. Вярно е, че нямах понятие в кой колеж да отида да уча, но сега пред мен стои бъдеще, в което ако пристъпя извън обсега на бета кварца, ще стана лесна плячка. Точно като теб. Майка ми също ще бъде в опасност, ако някой арум ме проследи до вкъщи. Да не говорим за аферата около МО.

Стиснах обсидиана.

— Аз трябва да умея да се защитя сама, а също и хората, които обичам, защото не може вечно да разчитам, че ти ще бъдеш до мен да ме предпазиш. Това няма да е честно нито спрямо теб, нито спрямо мен. Ето затова тренирам с Блейк, а не за да те ядосам. Нито заради него. Правя това, за да мога да застана до теб, като равна с равен, а не като човек, който има нужда от закрилата ти. Правя това заради себе си, за да не разчитам на спасение от никого.

Деймън спусна ресниците си и те скриха очите му. Помълчахме известно време, сетне той се обади:

— Разбирам. Разбирам защо искаш да се научиш да използваш силата си. И уважавам решимостта ти. Наистина. — Едно „но“ се канеше да се появи на хоризонта. Усещах го чак с костите си. — Но е трудно да стоиш настрана и да оставиш всичко на произвола.

— Деймън, ти не знаеш какво ще се случи.

Той кимна, после се обърна към прозореца. Вдигна ръка и се почеса по брадичката.

— Трудно е. Само това мога да кажа. Уважавам това, което искаш да направиш, но ми е трудно.

Въздъхнах, а дори не бях осъзнала, че съм затаила дъх. Кимнах. Знаех, че той вече каза всичко. За мен зачитането на решението ми бе по-важно от едно извинение. Поне сега имахме съгласие, а това бе от голямо значение.

Надникнах към него.

— Така, какво ще правим, ако видим Вон?

— Чак толкова напред не съм мислил.

— Брей, страхотен план — замълчах. — Съмнявам се, че Бетани е скрита в някоя от тези къщи. Това би било прекалено опасно.

— Съгласен съм, но не разбирам защо са я извели на обществено място. — Това бе въпрос за един милион долара. — Там всеки би могъл да я види.

Поклатих глава.

— Останах с впечатлението, че Вон бе ядосан. Може би се бе опитала да избяга.

— Това би обяснило нещата. — Той ме погледна. — Но Вон винаги си е бил глупак.

— Познаваш ли го?

— Не особено добре. Той започна да работи с Лейн няколко месеца преди изчезването на Доусън. — Тази дума, „изчезването“, сякаш залепна на езика му, като че той все още се опитваше да свикне с възможността брат му да е жив. — Лейн отговаряше за нас от господ знае колко време и един ден Вон се появи с него. Той също беше там, когато ни казаха за Доусън и Бетани.

Адамовата ябълка на Деймън се раздвижи.

— Лейн беше искрено разстроен, сякаш за него Доусън не бе просто вещ, а личност. Може би с годините се бе привързал към него. Доусън — покашля се той — притежаваше харизма, даже и когато се държеше като задник, всички го обичаха. Но Вон не даваше пет пари.

Не знаех какво да кажа, затова се пресегнах и стиснах ръката му. Той ме погледна с ярките си очи. Зад него няколко големи снежинки паднаха тихичко.

Деймън притисна ръката ми за миг. Помежду ни пламна нещо по-силно от физическото привличане, което беше необичайно, защото то подклади физическия копнеж у мен. Той отдръпна ръката си и се загледа в снега.

— Знаеш ли за какво си мислех?

Защо все още не съм изпълзяла в скута му? И аз си задавах същия въпрос, но колата бе прекалено тясна за подобни лудории. Покашлях се.

— За какво?

Деймън се облегна на седалката и загледа снега.

— Ако МО знаят какво умеем, тогава никой от нас не е в безопасност. Ние винаги сме живели в опасност, но това все пак променя всичко. — Той извърна главата си към мен. — Мисля, че не ти благодарих.

— За какво?

— За това че ми разказа за Бетани. — Той се умълча, а после устните му се разтегнаха в напрегната усмивка.

— Ти трябваше да знаеш. Аз… стой малко. — Два фара тъкмо се появиха иззад завоя. Петата поредна кола, но тази поне беше джип. — Ето го.

— Експедишън е — рече Деймън с присвити очи.

Видяхме как черният Форд намали и спря в алеята пред едноетажен дом през две къщи от нас. При все че колата ни имаше тъмни стъкла, на мен ми се прииска да се свлека надолу по седалката и да скрия лицето си. Предната врата се отвори и от шофьорското място слезе Вон. Погледна смръщено небето, като че му искаше обяснение как смее да го гневи като пуска снежинки. Другата врата се затвори и на светлината се показа една фигура.

— По дяволите — изруга Деймън. — Нанси е с него.

— Нали не си планирал да говориш с него?

— Нещо такова се въртеше в главата ми.

— Това е лудост — поклатих аз глава слисана. — Какво мислеше да направиш? Да нахлуеш в къщата му и да му поискаш обяснение? — Той кимна и аз зяпнах. — А после?

— Ето още нещо, което не бях доизмислил.

— Божичко — измърморих. — От теб шпионин не става.

Деймън се засмя.

— Е, тази вечер нищо няма да успеем да свършим. Ако само един от двамата изчезне, може би това няма да ни създаде главоболия, но двама вече отварят много въпроси.

Стомахът ми се обърна, докато гледах как агентите изчезнаха в къщата. Вътре светна лампа и нечий тънък силует застана пред прозореца и дръпна плътно завесите.

— Ха. Тези двамата обичат усамотението, а?

— Може би ще правят боу-чика-поу-уоу.

Погледнах го с отвращение.

— Пфу, гадост.

Той обели зъби в усмивка.

— Тя определено не е мой тип. — Погледът му се спусна към устните ми и част от мен потръпна в отговор на жаркия копнеж, който се четеше в очите му. — Но тази муха вече ми влезе в главата.

— Като разгонено псе си.

— Ако ме погалиш, аз ще…

— Не си помисляй дори да довършиш изречението — прекъснах го аз, като се борех с усмивката, която напираше на устните ми. Тя само би го окуражила, а той нямаше нужда от допълнителни причини да се държи като същинска божа напаст. — И махни този невинен израз от лицето си. Много добре знам…

Обсидианът пламна неочаквано и запари гърдите под пуловера ми, сякаш някой бе опрял горещ въглен в кожата ми. Извиках и подскочих на седалката така, че си ударих главата в покрива.

— Какво?

— Арумиец — зашепнах аз. — Наблизо има Арумиец! Нямаш ли обсидиан в теб?

Застанал изопнат нащрек, той огледа тъмната улица.

— Не, оставих го в колата.

Изгледах го шокирана.

— Наистина ли? Оставил си единственото нещо, което погубва неприятелите ти в колата си?

— Обсидианът не ми е нужен, за да убивам арумийците. Стой тук. — Той понечи да отвори вратата, но аз го стиснах за ръката. — Какво?

— Не бива да слизаш от колата. Ние сме точно пред къщата им! Ще те видят. — Загърбих ужаса, който винаги се надигаше у мен с появата на арумийците. — Все още ли сме достатъчно близо до планините?

— Да — изръмжа той. — Те ни защитават в разстояние от петдесет мили във всяка посока.

— Тогава стой мирен.

Той имаше вид на човек, който не разбира добре смисъла на тези думи, но все пак свали ръка от дръжката и се облегна назад. След няколко секунди една сянка, по-тъмна и от самата нощ, премина по улицата. Плъзна се към тротоара, понесе се нагоре по поляните, покрити с тънък слой сняг, и спря пред къщата на Вон.

— Какво по дяволите става? — Деймън се подпря на таблото.

Арумът придоби човешко тяло пред самата врата, на открито. Беше облечен като онези, с които се бяхме сблъскали в миналото: черни панталони, черно сако, но без слънчеви очила. Светло русата му коса се раздвижи леко, щом пристъпи към вратата и натисна с пръст звънеца.

Вон отвори и направи физиономия. Устните му се раздвижиха, но не можах да разбера какво казва. Сетне отстъпи встрани и покани арума да влезе.

— Майчице мила — рекох аз с ококорени очи. — Нали не сънувам!

Деймън стоеше облегнат назад. Когато заговори, гласът му тежеше от гняв.

— Не сънуваш! Струва ми се, че тъкмо открихме от къде МО знаят за нашите способности.

Главата ми се въртеше. Погледнах към него.

— МО и арумийците работят заедно? Извънземна майчице… Защо?

Деймън сбърчи вежди и поклати глава.

— Вон произнесе едно име, Резидън. Прочетох го по устните му.

Този развой на нещата не бе никак благоприятен за нас.

— Какво ще правим сега?

— Ако питаш мен, искам да взривя къщата на секундата, но това ще привлече твърде много внимание.

— Така е — свих устни аз.

— Трябва да отидем при Матю. Още сега.

* * *

Матю живееше още по-навътре сред пустошта и от нас и ако снегът продължаваше все така да вали, взех да си блъскам главата как щях да закарам колата на майка ми у дома. Къщата му представляваше голямо бунгало, построено в една от страните на едно възвишение. Внимателно вървях по стръмната чакълеста алея, която Пирусът на майка ми не посмя да преодолее.

— Ако паднеш и си счупиш нещо, много ще се ядосам. — Деймън ме улови за ръката, щом понечих да се хлъзна.

— Извинявай, но не всички можем да бъдем така великолепни като… — изпищях, защото Деймън плъзна ръка по гърба ми и ме гушна в ръцете си. Профуча по алеята, а вятърът и снегът обрулиха лицето ми. Остави ме на земята и аз, замаяна, залитнах. — Би ли ме предупредил следващия път?

Той се ухили и почука на вратата.

— И да пропусна това изражение на лицето ти? За нищо на света.

Понякога наистина ми се искаше да го цапардосам по лицето, но усетих как топлината се разля по тялото ми, защото отново виждах тази негова страна.

— Ти си непоносим.

— Но на теб това ти харесва.

Преди да смогна да му отвърна, господин Гарисън отвори вратата. Очите му се впериха присвити в мен, като ме видя да зъзна до Деймън.

— Това е… неочаквано посещение.

— Трябва да говорим — рече Деймън направо.

Господин Гарисън ме огледа внимателно и едва тогава ни въведе в почти голата всекидневна. Стените бяха от голи дървени трупи, а огънят в камината пукаше и разпръскваше топлина и боров аромат. Нямаше ни една коледна играчка или венец за украса. Бях премръзнала, затова седнах близо до огъня.

— Какво става? — попита Матю и взе една малка стъклена чаша, пълна с червена течност. — Догаждам се, че ще е нещо, което няма да искам да узная, щом и тя е с теб.

Възпрях се, преди да съм се изпуснала да отвърна нещо остро. Това беше извънземен мъж, но от него също така зависеше и оценката ми по биология.

Деймън се настани до мен. За мое облекчение по пътя насам двамата се бяхме разбрали да не казваме на господин Гарисън, че съм била излекувана.

— Май най-добре ще бъде да започнем от началото. А ти защо не седнеш?

— О, тази история започва просто фантастично — и Гарисън завъртя рубинената течност в чашата си.

— Вчера Кейти е видяла Бетани с Вон.

Учителят по биология повдигна вежди. Дълго време стоя, без да помръдне, а накрая отпи глътка от питието си.

— Не очаквах да чуя точно това. Кейти, сигурна ли си, че момичето е било Бетани?

— Тя беше, господин Гарисън — кимнах аз.

— Матю, обръщай се към мен с Матю. — Той отстъпи назад и поклати глава, а аз се почувствах като човек извършил подвиг и заслужил честта да се обръща към него с малкото му име. Матю се покашля. — Не знам какво да кажа.

— Нататък става още по-зле — рекох аз и потрих ръцете си една в друга.

— Знам къде живее един от офицери в МО и тази вечер отидохме до там.

— Какво? — Матю остави чашата. — Ти луд ли си?

Деймън сви рамене.

— Докато наблюдавахме къщата, се появи Нанси Хъшър и познай още кой?

— Дядо Коледа? — отвърна Матю сухо.

Изсмях се гръмко. Уха, той имал чувство за хумор.

Деймън подмина забележката му.

— Появи се един арум и те го пуснаха да влязат. Дори го поздравиха по име — Резидън.

Матю изгълта чашата до дъно и я остави на камината.

— Деймън, това е опасно. Знам, че искаш да нахлуеш при тях и да разбереш как така Бетани е жива, но не може. Твърде опасно е.

— Разбираш ли какво означава това? — Деймън пристъпи напред, изпънал напред ръце с дланите нагоре. — МО държат Бетани. Вон беше един от офицерите, които дойдоха да ни кажат, че те и двамата са мъртви. Излиза, че са ни излъгали за нея. А това означава, че може да са излъгали и за Доусън.

— Но защо им е да държат Доусън? Те ни казаха, че той е мъртъв. Явно Бетани не е, но това не означава, че брат ти е жив. Тъй че избий си тази мисъл от главата, Деймън.

В тъмно зелените очи на Деймън блесна гняв.

— Ако това беше някой от твоите братя или сестри, ти щеше ли „да си избиеш тази мисъл от главата“?

— Всичките ми близки са мъртви. — Матю прекоси стаята и спря пред нас. — Вие сте единственото, което ми е останало и аз няма да стоя отстрани и да ти вдъхвам сляпа надежда, която само ще те погуби или дори още по-лошо!

Деймън седна до мен и си пое дълбоко дъх.

— Ние също те чувстваме като част от нашето семейство. Доусън също гледаше на теб по този начин. Матю.

В ясно сините очи на Матю припламна болка и той отвърна поглед настрани.

— Знам, знам. — Отиде до фотьойла, седна тежко и поклати глава. — Да си призная, най-добре би било да не е жив и ти сам знаеш това. Не мога да си представя…

— Но ако е жив, трябва да направим нещо. — Деймън замълча. — А ако наистина е мъртъв, тогава…

Тогава що за завършек би бил този? Те вече бяха повярвали в смъртта му. Но ако за нея не бяха виновни арумийците, това само щеше да отвори старите рани и да ги посипе със сол.

— Деймън, ти не разбираш. МО не биха проявили интерес към Бетани, освен ако… освен ако Доусън не я е излекувал.

Блейк все това повтаряше. Потвърждението ме накара да изпитам облекчение.

— Какво говориш, Матю? — попита Деймън, като се престори, че не знае нищо. Матю се почеса по челото и се сви.

— Старейшините… те не обсъждат защо не ни е позволено да лекуваме хората и имат основателна причина за това. Лечението е забранено не само от страх, че така ще разкрием нашата раса, но и заради онова, което причиняваме на хората. Те знаят. Аз също.

— Какво? — Деймън хвърли поглед към мен. — Знаеш ли какво се случва?

Той кимна.

— Лечението променя човека, свързва неговото ДНК с нашето. Но за да се получи, луксенът трябва истински да поиска да помогне. Тогава човекът приема нашите способности, но те невинаги са постоянни. Понякога просто отмират. Понякога човекът умира от тях или промяната дава нежелана реакция. Но ако е всичко е успешно, между двамата се установява връзка.

Матю продължи да разказва, а възбудата на Деймън растеше все повече и повече, и с основание.

— Връзката между човек и луксен след сериозно лечение е неразривна на клетъчно ниво. Тя обвързва двамата заедно завинаги. Ако единият от двамата загине, другият не може да оцелее без него.

Ченето ми падна. Блейк не бе обелил и дума за това, но това означаваше…

Деймън бе скочил на крака, а гърдите му се надигаха рязко, болезнено при всяко вдишване.

— Но тогава щом Бетани е жива…

— То и Доусън също трябва да е жив — довърши Матю уморено. — Ако той я е излекувал.

Но друго обяснение нямаше. Иначе защо МО ще се интересуват от Бетани.

Деймън се взираше в огъня, който се гънеше и виеше в камината. Исках да го утеша, но какво ли можех да сторя, за да облекча страданието му?

— Но ти току-що каза, че не е възможно Доусън да е жив — поклатих аз глава.

— Това бе неубедителният ми опит да предпазя Деймън от това да се впусне към смъртта.

— Ти… ти през цялото време ли си знаел? — Неовладяна болка изпълни гласа на Деймън. Тялото му започна да избледнява, сякаш губеше пълен контрол. — Кажи.

— Не, не! — поклати глава Матю. — Вярвах, че и двамата са мъртви, но ако той я е излекувал, ако я е променил, и тя е жива, тогава и той трябва да е жив. Това е едно голямо „ако“, „ако“, което се крепи върху това дали Кейти наистина е разпознала едно момиче, което никога не е срещала.

Деймън пак седна, а очите му заблестяха на светлината от огъня.

— Брат ми е жив. Той е… жив. — Той сякаш се бе вцепенил, сякаш бе изгубен.

Изпитах съчувствие към Деймън и едва успях да си поема дъх.

— Според теб какво са му причинили?

— Не знам. — Матю се изправи неуверено и аз се запитах колко ли беше изпил преди нашето пристигане. — Каквото и да е, не е било…

Не е било добро. А аз таях ужасно подозрение. Според Блейк МО искали да се сдобият с повече мутирали хора. А какъв по-добър начин да постигнат целта си от това да заловят един луксен и насила да го карат да лекува хора? Горчивината се надигна у мен. Но ако луксенът наистина трябваше да поиска да излекува някого, за да може човекът да мутира успешно, как биха могли насила да накарат Доусън? Дали той се проваляше и ако беше така, какво се случваше с тези хора? Матю вече беше казал. Ако промяната не бе постоянна, те мутираха ужасно или умираха. Мили боже, какво ли би причинило такова изпитание на някого — на Доусън?

— МО знаят, Матю. Знаят за способностите ни — рече Деймън накрая. — Сигурно дори от самото начало.

Матю вдигна клепачи и очите му срещнаха тези на Деймън.

— Ако трябва да съм честен, никога не съм вярвал, че не знаят. Единствената причина да не споделям убежденията си гласно е, че не исках никой от вас да се тревожи.

— Ами старейшините? Те знаят ли?

— Старейшините са благодарни, че имат къде да живеят мирно и в общи линии са отделени от човешката раса. Кажи-речи живеят с глави, заровени в пясъка. Вероятно са избрали да вярват, че тайните ни не са застрашени. — Матю хвърли поглед към празната чаша. — За тях… е по-лесно.

Помислих, че това бе ужасно глупаво и го изразих гласно. В отговор Матю се усмихна кисело:

— Момичето ми, ти не знаеш какво значи да бъдеш гост. Представи си да живееш със съзнанието, че във всеки миг домът ти, целият ти живот могат да ти бъдат отнети? Но трябва да водиш хората, да им вдъхваш спокойствие, да ги накараш да се чувстват щастливи, в безопасност, най-лошата стратегия би била да изразиш на глас пред масите най-мрачните си опасения. — Той замълча и изгледа чашата. — Кажи ми какво биха направили хората, ако разберат, че сред тях живеят извънземни?

Страните ми пламнаха.

— Вероятно ще настанат размирици, хаос, хората ще се уплашат.

— Точно така — измърмори той. — Нашата раса не е по-различна.

След това никой не каза нищо повече. Всички седяхме, потънали в тревожните си мисли. Сърцето ми се бе разбило на хиляди парчета, защото знаех, че точно сега Деймън умира да нападне Вон и Нанси, но все пак не бе толкова безразсъден. Трябваше да помисли за Ди, защото всяко негово действие щеше да повлияе и нейния живот.

А очевидно и моя. Ако Деймън загине, загивах и аз. Умът ми все още не можеше да побере напълно този факт, не и с всичко, което се развиваше пред очите ми. Реших да оставя страховете си за по-късно.

— Ами онзи арум, който влезе при тях? — попитах аз.

— Не знам. — Матю си напълни чашата. — Не мога дори да си представя защо МО биха работили с тях, какво биха могли да спечелят. Арумите поглъщат нашата сила, но не умеят да лекуват и изобщо не умеят нищо от подобна величина. Те имат различна температура от нашата, тъй че ако разполагат с необходимата апаратура, МО ще разберат, че си имат работа с друга чуждоземна раса. Но ако човек се приближи на улицата до един арум или луксен, той няма как да различи единия от другия.

— Чакай. — Затъкнах косата си назад и погледнах към смълчания Деймън. — Ами ако МО са заловили някой арум, но са вярвали, че той е луксен. А вас те са изучавали подробно, нали? Насила са ви накарали да заприличате на хората? Не знам какво включва това, но вероятно е някакъв вид наблюдение. Така че все някога са щели да забележат, особено заради температурата?

Матю се изправи и отиде до шкафа в другия край на стаята. Отвори го, извади една четвъртита бутилка и си наля от нея.

— По време на уподобяването ни, те така и не видяха способностите ни. И ако приемем теорията, че МО знаят с какви способности сме надарени, това означава, че те са ги изучавали върху луксени, които никога няма да могат да ни разкажат.

Прилоша ми рязко.

— Искаш да кажеш, че тези луксени са…

— Мъртви — рече той, обърна се и отпи. — Не знам какво ти е казал Деймън, но съществуват и луксени, които не успяват да заприличат на хората и не се вписват в света. Те биват умъртвявани… като диви животни. На човек не му трябва развихрено въображение, за да си представи, че МО е използвало някои от луксените, за да изучат способностите им, да научат повече за нас, а след това са се отървавали от тях.

Или са ги вербували като шпиони и са ги пратили обратно, за да държат другите под око, да докладват на МО за всяка подозрителна дейност. Изглеждаше параноично, но тук ставаше дума за правителството.

— Но това не обяснява защо арумийците биха работили с МО.

— Така е. — Матю се премести до камината. Подпря се с лакът на лавицата и с другата ръка разклати рубинената течност. — Страх ме да си помисля какво може да означава това.

— Част от мен не дава пукната пара в момента — обади се уморено най-сетне Деймън. — Някой е предал Доусън. Някой е казал на МО.

— Би могъл да бъде всеки — изтощено отвърна Матю. — Доусън не се и опитваше да крие връзката си с Бетани. И ако някой ги е следил отблизо, може да е за подозрял, че нещо се е случило. От самото начало ние всички ги наблюдавахме. И съм сигурен, че някои така и не престанаха.

Както и очаквах, това с нищо не успокои Деймън. Малко след това си тръгнахме от Матю, смълчани и увиснали някъде между надеждата и отчаянието.

При колата на майка ми той поиска ключовете и аз му ги дадох. Понечих да тръгна към другата врата, но спрях. Обърнах се, приближих се и обгърнах с ръце напрегнатото му тяло.

— Съжалявам — прошепнах и го стиснах силно. — Ще измислим нещо. Ще го върнем обратно.

След миг колебание, той ме прегърна така силно, че за малко щеше да ме спои за себе си.

— Знам — с твърд и силен глас каза той, облегнал се на главата ми. — Ще го върна, ако ще това да е последното нещо, което ще направя.

Част от мен вече знаеше и се страхуваше от това, което Деймън бе готов да пожертва заради брат си.