Дженифър Л. Арментраут
Оникс (6)

Глава 6

Клонът седеше във въздуха и се поклащаше, сякаш вързан с невидима връв. Дъхът секна в гърдите ми, без да може да излезе навън. Аз спрях клона, аз го направих. Страхът и силата прииждаха в мен и ме замайваха.

Блейк ме зяпаше с ококорени очи, в които се четеше — какво? Страх? Вълнение? Той отстъпи встрани и вдигна очи нагоре. Приливът на сила внезапно ме напусна. Тежкият клон се разби с трясък и напука паважа, както щеше да стори и с черепа на Блейк. Отпуснах рамене и си поех въздух. В слепоочията ми избухна остра, раздираща болка и аз се свих.

— Уха… — Блейк прокара ръка през косата си. — Този клон щеше да ме убие.

Преглътнах, без да мога да обеля и една дума. Уплахата се плисна, разля се по тялото ми. Усетих познатата топлина да пролазва по врата ми, но не можех да се помръдна. Дребната „случка“ бе изцедила всичката ми енергия, а главата ми… тя пулсираше жестоко — изпитвах някаква страховита болка, която показваше, че нещо не е съвсем наред.

О, господи, дали беше това? Дали имах кръвоизлив в мозъка?

— Кейти… всичко е наред — Блейк пристъпи напред, а очите му се стрелнаха зад мен.

Една топла, силна длан се уви около ръката ми.

— Кат.

Щом чух гласа му, краката ми омекнаха. Обърнах се към него, сведох глава и закрих лицето си с косата.

— Съжалявам — прошепнах.

— Добре ли е? — попита разтревожено Блейк. — Клонът…

— Да, добре е. Падналият клон я уплаши. — Всяка дума бе произнесена сякаш през стиснати зъби. — Това е всичко.

— Но…

— До скоро. — Деймън тръгна и ме повлече със себе си. — Добре ли си?

Кимнах, загледана право напред. Всичко ми се виждаше твърде светло за мрачен, облачен ден. Твърде реално. Целият следобед бе минал отлично. Нормално. А накрая аз го развалих. Щом не отговорих, Деймън взе ключовете от вцепенените ми пръсти и отключи вратата на колата.

Блейк извика името ми, но аз не успях да събера сили да го погледна. Нямах представа какво ли си мислеше, но знаех, че надали беше нещо хубаво.

— Качвай се — подкани ме Деймън почти нежно.

За първи път му се подчиних без въпроси. Той седна зад волана, премести седалката назад и тогава аз изведнъж излязох от вцепенението си:

— Как… как се озова тук?

Без да ме поглежда, той запали мотора и потегли от паркинга.

— Минавах с колата наблизо. Ще помоля Ди и Адам да я докарат обратно.

Аз се обърнах назад и видях Блейк да стои там, до колата си, точно както го бяхме оставили. Коремът ми се сви на топка. Повдигна ми се. Чувствах се като уловена в капан от постъпката си.

— Деймън…

Той тихо каза:

— Ще се преструваш, че нищо не се е случило. Ако той отвори дума за случката, ще му кажеш, че е отскочил встрани. Ако дори само намекне, че ти… ти си спряла клона, ще му се изсмееш.

Започнах да проумявам.

— Трябва да се държа както ти правеше в началото?

Той кимна отсечено.

— Онова, което току-що произтече на паркинга, никога не се е случвало. Разбра ли ме?

Кимнах, още малко и щях да се разплача.

Минутите минаваха в мълчание. Към средата на пътя към дома главоболието ми поотмина и се почувствах почти както обикновено, само дето изпитвах умора, сякаш бях будувала цяла нощ. Мълчахме, докато Деймън паркира пред нашата къща, извади ключовете и се облегна назад. Обърна се с лице към мен. Очите му бяха засенчени от дълъг, вълнист кичур коса.

— Трябва да поговорим. Трябва да ми кажеш истината. Не изглеждаш изненадана от онова, което направи с клона.

Кимнах отново. Деймън побесня и не можех да го виня. Може би бях изложила всички тях на опасност пред един землянин — човек, който можеше да се свърже с пресата, да се раздрънка в училище и да привлече вниманието на МО. От министерството щяха да научат, че хората от Лукс притежават необикновени способности. Щяха да научат за мен.

Влязохме в празната къща. Централният климатик духаше горещ въздух през отворите, но аз треперех неудържимо, когато седнах на фотьойла.

— Възнамерявах да ти кажа.

— Нима? — Деймън стоеше прав пред мен и ту стискаше юмруци, ту ги отпускаше. — И кога по-точно? Преди или след като извършиш нещо, което да те изложи на риск?

Трепнах.

— Не съм искала това да се случи! Исках само да прекарам един нормален следобед с момче…

— С момче? — изплю той, докато зелените му очи горяха яростно.

— Да, с нормално момче! — Защо ли тези думи звучаха така изненадващо? Поех си дълбоко въздух. — Съжалявам. Смятах да дойда тази вечер при теб, но Блейк ме помоли да хапнем заедно след училище, и на мен просто ми се прииска да прекарам един скапан следобед с някой като мен.

Смръщеното му лице се навъси още повече и аз си помислих, че бръчката ще остави пукнатина между веждите му.

— Кейти, ти имаш приятелки, които са нормални.

— Не е същото!

Деймън сякаш разбра онова, което аз така и не изрекох с думи. За миг очите му се разшириха и можех да се закълна, че в тях проблесна болка, но после бързо изчезна.

— Кажи ми какво става.

Вината ме прониза, оставяйки диря след себе си острите си шипове, които се забиха надълбоко.

— Струва ми се, че съм прихванала извънземни бацили, защото мога да местя разни неща… без да ги докосвам. Днес отворих вратата на кабинета на господин Гарисън, без да я пипам. Той май си помисли, че е станало течение в коридора.

— Колко често се случват такива неща?

— От около седмица способността ми ту се появява, ту изчезва. Първия път беше вратата на шкафчето ми, но аз си помислих, че това е случайност и не казах нищо. След това ми се допи чаша чай и чашата излетя от шкафа, а чаят потече сам от хладилника. Душът тръгва сам, вратите се отварят, а на два пъти дрехите ми полетяха от гардероба. — Въздъхнах. — В стаята ми настана същински хаос.

— Чудесно — подсмихна се той, а аз стиснах ръце в юмруци.

— Как може да се смееш? Виж какво стана днес! Аз не съм искала да спра клона! Тоест, не исках той да се стовари върху Блейк, но не съм спряла проклетото нещо съзнателно. Цялата тази работа с лечението… тя ме промени. Деймън. Ако все още не си се досетил, да ти кажа, че преди това не можех да местя нищо с поглед. И изобщо не разбирам какво ми има, защото след това получавам ужасно главоболие и се чувствам капнала. Ами ако умирам?

Деймън примигна и изведнъж се намери до мен, седнал на страничната облегалка на фотьойла. Краката ни се допряха. Дъхът му раздвижи косата ми. Отдръпнах се назад, а сърцето ми заби учестено.

— Защо трябва да се движиш толкова бързо? Това не е… редно.

Той въздъхна.

— Съжалявам, Кити. За нас бързото придвижване идва съвсем естествено. В действителност ни коства повече усилия да се движим бавно и да изглеждаме „нормални“, както ти се изрази. Май край теб просто забравям, че трябва да се преструвам.

Сърцето ме сви. Защо всичко, което излизаше от устата ми напоследък, звучеше критично?

— И спокойно, не умираш.

— От къде знаеш?

Очите му се впериха в моите.

— Защото никога не бих допуснал това да се случи.

Каза го толкова уверено, че му повярвах.

— Ами ако се превръщам в извънземно?

По лицето му премина присмехулна усмивка, и можех да се догадя защо. Въпросът ми звучеше нелепо.

— Не знам дали това е възможно.

— Но също не би трябвало да е възможно да местя разни работи с ума си.

— Защо не ми каза веднага, щом това се е случило? — въздъхна той.

— Не знам — отвърнах му, без да мога да отделя поглед от него. — Трябваше да ти кажа. Не искам да ви излагам на опасност. Кълна се, че не го правя нарочно.

Деймън се облегна назад. Зениците му станаха светещи.

— Знам, че не го правиш нарочно. Не съм си и помислил такова нещо.

Дъхът ми секна, когато той задържа погледа ми със странните си очи. Отново цялата настръхнах, кожата ми изтръпна. Всяка частица от мен усещаше болезнено присъствието му.

Той се умълча за кратко.

— Не знам дали това е плод на лечението ми, или на това, че се свърза с нас по време на атаката на Барук. Но дали едното или другото, ясно е, че използваш някои от моите способности. Никога преди не съм чувал за подобен случай.

— Никога? — прошепнах аз.

— Ние не лекуваме хора. — Деймън замълча и сви устни. — Винаги съм смятал, че причината за това е да не издадем способностите си, но сега започвам да се питам дали не е нещо повече. Дали пък истинската причина не е, че… така променяме хората.

— Значи аз все пак се превръщам в извънземно? — преглътнах аз.

— Кити…

Не можех да мисля за друго, освен за филма „Пришълецът“ и онова нещо, което изпълзява из корема на нашия човек, само дето моето извънземно щеше да бъде сияеща сфера от светлина или нещо подобно.

— Как ще спрем всичко това?

— Искам да опитам нещо, става ли? — И Деймън се изправи.

— Добре — рекох с вдигнати вежди.

Той затвори очи и изпусна дълга въздишка. Тялото му засвети и избледня. След секунди той се преобрази в истинската си форма, от която струеше мощна червено-бяла светлина. Тялото му беше оформено като човешко и ако го докоснех, щеше да бъде топло на допир. Все още ми беше странно да го виждам в този вид. Караше ме отново да осмисля въпроса — онзи, който все забравях — че Деймън не е от нашата планета.

Кажи ми нещо, прошепна гласът му в главата ми.

В своята истинска форма, луксените не говорят на глас.

— Ами, здрасти?

Смехът му ме погъделичка отвътре. Не на глас. Кажи ми нещо, но не на глас. Както това стана в просеката. Тогава ти ми проговори.

Докато Деймън ме бе лекувал, аз бях чула мислите му. Дали отново щеше да се получи така? Светлината ти е много красива, но ме заслепява.

Чух как духът му си поема въздух. Все така можем да чуваме мислите си. Светлината на Деймън избледня и той отново застана пред мен с физическото си тяло, а в очите му се четеше тревога.

— Значи светлината ми те заслепява, а?

— Да, заслепява ме. — Взех да си играя с верижката на врата ми. — Светя ли сега? — Обикновено така ставаше — когато приемаха обичайната си форма, луксените оставяха слаба сияйна следа.

— Не.

Значи това също се беше променило.

— Защо продължавам да те чувам? Държиш се, сякаш това е нередно.

— Не бива да ме чуваш, но ние все още сме свързани.

— Ами тогава как ще се развържем?

— Хубав въпрос. — Той се протегна мързеливо, докато погледът му обхождаше стаята. — Кити, та ти държиш книги навсякъде.

— Точно сега това няма никакво значение.

Той протегна едната си ръка. Една от книгите полетя от страничната облегалка на кушетката право в ръката му. Той я отвори напосоки и повдигна вежди. Погледът му бързо се понесе по страницата:

— Докосването му убива? Какви са тези книги, които четеш?

Скочих от стола, грабнах книгата от ръцете му и я притиснах в гърдите си.

— Да мълчиш! Тази книга ми е любима.

— А-ха — измърмори Деймън.

— Добре, да се върнем на въпроса от първостепенна важност. И спри да ми пипаш книгите. — Оставих романа обратно на мястото му. — Какво ще правим сега?

Погледът му се спря върху мен.

— Ще разбера какво става с теб. Само ми дай малко време.

Кимнах с надеждата, че разполагахме достатъчно с време. Не се знаеше какво ще направя по случайност следващия път, а последното нещо, което желаех, е да разкрия тайната на Ди и останалите.

— Нали разбираш, че всички тези аномалии се дължат на това, че ти…

Той изви вежди.

— Дължат се на това, че ти изведнъж взе да ме харесваш.

— Кити, съвсем сигурен съм, че и преди това те харесвах.

— Ама имаш просто ужасен начин да ми го покажеш.

— Права си — призна той. — Вече се извиних за начина, по който се отнесох с теб. — Той си пое въздух за кураж. — Винаги съм те харесвал. Още от мига, когато ме отблъсна.

— Но ти започна да прекарваш времето си с мен чак след първото нападение, когато ме излекува. Може би тогава сме започнали да се… знам ли, да се трансформираме в едно цяло.

Деймън се намръщи.

— Какво ти става? Сякаш искаш да убедиш себе си, че не е възможно да те харесвам. Така по-лесно ли ти става да си кажеш, че не изпитваш нищо към мен?

— Месеци наред ти се държа с мен като с някое доведено дете. Съжалявам, че сега ми е трудно да повярвам, че чувствата ти към мен са истински. — Седнах на кушетката. — И това няма нищо общо с моите чувства.

Деймън изопна рамене.

— Харесваш ли момчето, с което беше днес?

— Блейк? Не знам. Той е мил, приятен.

— Беше седнал до теб на обяд.

Аз вдигнах вежди.

— Защото мястото не беше заето, а ние живеем в свободен свят, в който хората могат да сядат, където си поискат.

— Имаше и други незаети места. Можеше да седне на друга маса.

Отне ми няколко секунди, за да му отговоря.

— Блейк е в един клас с мен по биология. Може би се чувства уютно в моята компания, защото и двамата сме нови тук.

Нещо премина по лицето му и в следващия миг Деймън се изправи пред мен.

— Той през цялото време не свали поглед от теб. И очевидно е искал да прекарате известно време заедно след училище.

— Може би ме харесва — отговорих аз и свих рамене. — Лиса го покани на купона в петък.

Очите на Деймън потъмняха до вечнозелен цвят.

— Струва ми се, че не бива да излизаш с него, докато не разберем какво става с теб. Инцидентът с клона не бива да се повтаря.

— Какво? Очакваш от мен да не излизам и да не се виждам с никого?

— Забраната важи само за земляни — усмихна се Деймън.

— Все едно — поклатих аз глава. — Водим глупав разговор. И без това не излизам с никого, но и да излизах, нямаше да се спра само, защото ти си казал така.

— Нямаше ли? — Ръката му се стрелна напред и затъкна зад ухото ми кичур коса. — Ще я видим ние тази работа.

Направих крачка встрани, за да запазя разстоянието помежду ни.

— Нямам какво да гледаме.

— Щом казваш, така да бъде Кити! — Но очите му се изпълниха с предизвикателство. Аз скръстих ръце и въздъхнах.

— Това не е игра.

— Знам, но ако беше, аз щях да изляза победител. — Той изчезна, за да се появи на вратата към антрето. — Между другото, чух какви ги разправя Саймън.

Лицето ми поруменя. Още един проблем, но по-маловажен на фона на всичко останало.

— Да, Саймън се държи като магаре. Мисля, че е заради приятелите му. Всъщност тъкмо ми се извини, но тогава се появиха приятелите му и той им каза, че се опитвам да го свалям.

— Това е ужасно. — Деймън присви очи.

— Не е кой знае какво — въздъхнах аз.

— За теб може би не е, но за мен е — той спря и изправи раменете си. — Ще се погрижа за това.