Дженифър Л. Арментраут
Оникс (7)

Глава 7

Тази нощ почти не мигнах и на следния ден тригонометрията ми се видя по-скучна от всякога. Зад мен седеше сто и деветдесет сантиметров извънземен, но не ми говореше, само дъхът му леко ме докосваше по врата. И без значение колко далеч се отмествах от него, пак продължавах да го усещам. Долавях с необичайна свръхчувствителност всяко негово движение — когато си записваше нещо в тетрадката, когато се почесваше по главата.

На средата на часа се замислих дали да не избягам през вратата.

И освен другото, вече втори ден не ме мушкаше с писалката си.

А през това време Саймън не спираше да наднича през рамото си. Загледах се в главата му, тъй като имах нужда от нещо, което да отвлече вниманието ми. Бавно по врата му плъзна червенина. Саймън усещаше как пробивах дупки в главата му. Ха. Така ти се пада, нахалнико.

Кестенявата му коса се къдреше до слабо зачервената кожа. Обикновено той я поддържаше съвсем късо подстригана, като повечето момчета тук, чиито коси бяха най-много по няколко сантиметра дълги, но сега Саймън май се нуждаеше от подстригване. Сивата му риза се бе изпънала по широките му рамене под настойчивия ми взор. Той пак ми хвърли поглед през рамо.

Повдигнах вежди.

Саймън сковано се извърна напред, пое си дъх и раменете му се надигнаха. Гневът ми пламна, пръстите ми загоряха. Глупакът му с глупак бе накарал половината училище да си мисли, че съм лесно момиче. Насочих вниманието си към учебника, който лежеше пред него.

Тежкият учебник по английски скочи от чина и прасна Саймън право по лицето.

Седнах назад и зяпнах в почуда. Мили боже…

Момчето скочи на крака и впери очи в учебника на пода, сякаш беше някакво създание, каквото Саймън виждаше за първи път. Учителят присви очи и взе да търси източника на шума.

— Кътърс, има ли нещо, което искаш да споделиш с класа? — попита той с уморен и отегчен глас.

— М-моля? — запелтечи Саймън, после се огледа обезумяло и тогава погледът му падна върху учебника. — Не, просто бутнах учебника си на пода. Съжалявам.

— Ами вдигни го тогава — въздъхна шумно учителят.

Тук-там из класа се чу откъслечен смях, а Саймън, с лице почервеняло като домат, вдигна бързо учебника от земята, сложи го в средата на чина си и продължи да се взира в него.

Класът постепенно се успокои, а учителят се върна към дъската. Тогава Деймън ме мушна с писалката си и аз извърнах се.

— Какво направи? — прошепна той с присвити очи. При все това устните му бяха извити в развеселена усмивчица. — Лошо коте…

* * *

Блейк пристигна за часа по биология няколко минути преди звънеца. Днес беше облечен с хубава тениска на „Супер Марио брос“.

— Изглеждаш…

— Ужасно? — довърших аз и подпрях буза на юмрука си. Нямах никаква представа как да се подготвя за срещата с него след инцидента с клона. Не бях от хората, които умееха да пазят хладнокръвие.

— Канех се да кажа уморена. — Присвитите му очи ме наблюдаваха. — Добре ли си?

Кимнах.

— Виж, за вчера? Съжалявам, че така изгубих ума и дума. Клонът…

— Те уплаши? — рече той, без да откъсва поглед от очите ми. — Няма нищо. И аз се постреснах. Всичко стана бързо, но бих се заклел, че клонът спря — той наклони главата си на една страна, — сякаш увисна във въздуха за миг-два.

— Аз… — Какво можех да отговоря? Отричай. Отричай. Отричай. — Не знам. Може вятърът да го е уловил.

— Да, сигурно така е станало. Както и да е, големият купон наближава.

Усмихнах се едва и почувствах облекчение от смяната на темата. Нима всичко щеше да се размине толкова лесно? Ха. Ето на, че излязох по-добра лъжкиня, отколкото ме смяташе Деймън.

— Ще дойдеш ли?

— За нищо на света не бих го пропуснал.

— Добре. — Заиграх се с писалката си и си спомних какво ми беше казал Деймън — да не излизам с Блейк. Деймън да си гледа работата. — Радвам се, че ще дойдеш.

Усмивката на Блейк бе заразна. Поговорихме си малко за купона, докато чакахме часът да започне. На няколко пъти ръката му докосна моята. Съмнявах се да е случайност. И това ми харесваше. Нищо не го бе заставило да ме докосне, освен може би желанието му. Той изглежда ме харесваше, а това го правеше хиляди пъти по-привлекателен. Пък и тази негова момчешка усмивка помагаше. Можех да си го представя как кара сърф по вълните без риза, гол до кръста. Момчето ставаше за среща.

Поех си дълбоко въздух и направих нещо, което почти никога не правя.

— Ако искаш, отбий се у нас преди купона?

Ресниците на очите му се снишиха, засенчвайки златистите му страни.

— Звучи прекрасно. Това среща ли е?

— Да, нещо такова — изчервих се аз. — Може и така да се нарече.

Блейк се приведе към мен, а дъхът му по лицето ми бе изненадващо хладен. Ментов.

— Не съм сигурен, че „нещо такова“ ме устройва. Харесва ми идеята да нарека това среща.

Вдигнах поглед нагоре и срещнах очите му. Малките зелени петънца в очите му не бяха и наполовина толкова ярки като тези на Деймън… но защо изобщо мислех за него?

— Да го наречем среща тогава.

— Звучи по-добре. — И той се отпусна назад.

Усмихнах се и сведох поглед към тетрадката. Среща — е, не от онези с вечеря и кино, но все пак среща. Разменихме си телефонните номера. Аз му обясних как да стигне до нас. Вълнението се пенеше на балончета в мен. Погледнах го крадешком. Блейк ме наблюдаваше с усмивка на лицето.

О, купонът вече стана неимоверно по-интересен.

Отказах се да мисля какво ще направи Деймън, когато ме види да пристигам с Блейк. Но една малка частичка в мен се запита дали не бях поканила Блейк именно за да науча.

* * *

След училище в четвъртък, Ди се бе свила на кравай на кушетката у нас и си играеше с някакъв пръстен на ръката си.

— Новото момче май наистина е хлътнало по теб — с тих глас рече тя, за да не събуди майка ми, която спеше на горния етаж.

— Така ли мислиш? — И аз се пльоснах до нея.

Ди се усмихна, но малко кисело.

— Да, така мисля. Изненадана съм, че нямаш нищо против и той да дойде на купона. Мислех, че…

— Какво?

Тя отмести поглед встрани.

— Просто си мислех, че между теб и Деймън може би има нещо.

— О, не, между нас няма нищо. — Нищо, освен странната извънземна връзка и всичките ни тайни. Покашлях се. — Хайде да не говорим за брат ти. Какво става с Адам?

Бледите й страни поруменяха.

— С Адам се опитваме да прекарваме повече време заедно. Всички очакват от нас да се съберем и аз мисля, че го харесвам. Старейшините знаят, че и двамата вече сме навършили осемнайсет, а това означава, че сме достигнали зрялост.

— Достигнали сте зрялост?

Тя кимна.

— Щом навършим осемнайсет години, вече сме достатъчно големи, за да се съвкупяваме.

— Какво? — Очите ми щяха да изхвръкнат. — Да се съвкупявате? Тоест да се жените и да си имате бебета?

— Да — въздъхна Ди. — Обикновено изчакваме да завършим училище, но като знаем, че това все повече наближава, с Адам се опитваме да решим какво искаме да правим.

Но аз все още мислех за съвкупяването.

— Нима старейшините ви казват с кого да се съвкупявате?

— Не, не — възрази и се намръщи Ди. — Те искат от нас да се съберем с друг луксен и да се възпроизведем, колкото се може по-скоро. Знам, че всичко звучи объркано, но нашата раса загива.

— Разбирам, но какво става, ако не искаш да имаш деца? Или ако се влюбиш в друго момче… в човек от Земята?

— Тогава ще ни прокудят вън от общността. — Тя избледня, а след миг се намери от другата страна на масичката за кафе. — Ще ни обърнат гръб, всички до един. Точно така щяха да постъпят с Доусън, ако… ако беше останал жив, с него и с Бетани. Но аз знам, че той пак нямаше да я изостави. Доусън я обичаше.

И любовта на брат й в крайна сметка бе довела до смъртта им. Сведох поглед съчувствено.

— Насила ли ще ви прокудят?

Тя поклати глава.

— Ще ни накарат сами да поискаме да си тръгнем, само че не можем да го направим без разрешение от МО. Натискът е огромен.

Несъмнено. А аз трябваше да се тревожа в кой колеж да продължа да уча, а не как възможно най-скоро да забременея. Нима Деймън искаше да рискува всичко това, за да бъде с мен? Трябва да е полудял.

— Какво стана с теб и Адам?

Ди се спря пред телевизора и прокара пръсти през къдравите си коси.

— Правихме секс.

— Я повтори? — Допреди пет секунди бях убедена, че Ди дори не е привлечена от Адам.

Тя пусна малките си ръце и те изпърхаха като крилца на птиче до тялото й.

— Шокиращо, нали?

— Да, шокиращо е — примигнах аз.

— Не знам какво изпитвам към него. Изпитвам огромно уважение, а и той е привлекателен. — Тя отново взе да крачи из стаята. — Но досега ние бяхме само приятели. Или поне аз не съм позволявала да ми бъде повече от приятел. Не знам, но както и да е, реших, че искам да видя дали ние, нали разбираш, ще можем изобщо да го направим. Затова му казах, че трябва да опитаме да правим секс. И така — направихме го.

Уха, това звучеше наистина романтично.

— И как мина?

— Мина… — страните й поруменяха, — мина добре.

— Добре?

Ди се появи до мен на кушетката, сключила ръце.

— Беше повече от добре. Малко неловко отначало… добре де, доста неловко, но нещата… се получиха.

Не знаех дали да се радвам за нея или не.

— И какво означава всичко това?

— Не знам, там е проблемът. Харесвам Адам, но не знам дали го харесвам наистина или само защото трябва. — Тя се тръшна назад и провеси ръка от канапето. — Дори не знам какво означава да обичаш някого. Аз си мислех, че го обичам, докато го правихме. Но сега? Не знам.

— Ди, не знам какво да кажа. Радвам се, че е минало… добре.

— Беше чудесно. — Тя въздъхна. — Искаш ли да знаеш колко хубаво беше? Толкова, че искам пак да го направим.

Разсмях се.

Тя отвори едното си ярко оцветено око.

— Но сега коремът ми се е свил… на топка. Не мога да спра да мисля за него, все се питам какво ли си мисли той.

— Говори ли с него?

— Не. Трябваше ли?

— Ами да, та ти си спала с него. Трябва да му се обадиш.

Ди се надигна с широко отворени очи.

— Ами ако той не изпитва същото?

Странно беше да видя Ди в това състояние, да реагира по толкова… човешки начин.

— Според мен и той изпитва същото.

— Не знам. Ние бяхме само приятели и нищо повече. Дори не искахме да отидем заедно на тържеството на училището. — Тя отново стана на крака. — Но не съм сигурна, че той изпита същото заради мен и поведението ми. Може би той винаги ме е харесвал повече.

— Обади му се. — Това бе най-добрият съвет, който можех да й дам, тъй като аз нямах никакъв опит в тези работи. — Чакай малко. Използвахте ли някаква предпазна мярка?

Ди облещи очи.

— Изобщо не съм готова за едно бебе Ди. Разбира се, че използвахме предпазни мерки.

Заля ме облекчение. Тя постоя още малко, сетне си тръгна, за да се обади на Адам. Аз продължавах да съм шокирана от това, че Ди е правила секс. Това бе огромна стъпка даже и за… извънземна. Поне всичко е минало чудесно. Но да правиш секс с някого само за да разбереш дали го харесваш? Къде остава романтиката? Но пък коя ли бях аз, че да я съдя? Аз поканих на среща едно момче, вече бях съвсем сигурна, само за да видя дали другото ще забележи. Да, определено аз не бях човекът, от когото да поискаш съвет относно любовните връзки. Горката Ди.

Майка ми се събуди и преди да тръгне за работа, си поръчахме пица. Докато я чакахме да пристигне, се изтегнахме на канапето както някога, преди татко да почине.

Майка ми поднесе чаша димящо какао.

— Не забравяй, че искам да прекараме целия ден заедно в събота, докато тръгна за работа, затова не си прави никакви планове.

Усмихнах се и обвих с ръце топлата чаша.

— Цялата съм на твое разположение.

— Добре. — Тя си вдигна краката с пантофите върху масичката за кафе. — Исках да те питам нещо.

Сръбнах от какаото и повдигнах вежди. Майка ми кръстоса крака, после отново, но на другата страна.

— Уил иска да вечеря с нас в събота за рождения ти ден.

— О.

Лека усмивка се изписа на устните й.

— Казах му, че първо ще те питам ти какво мислиш. — Тя замълча и сбърчи нос. — Ти имаш рожден ден най-сетне.

— Само веднъж навършвам осемнайсет, нали? — Усмихнах се сърдечно аз. — Разбира се, мамо, може да вечеряме с Уил.

Тя присви очи. Аз отново си сръбнах от какаото.

— Трябва ли да се издокарам? Той е доктор все пак. О! Да не би да ни заведе в някой луксозен ресторант, където ще обсъждаме политиката и събитията на деня?

— Мълчи. — Но се усмихна и се отпусна назад. — Мисля, че ще го харесаш. Той наистина е…

Почувствах се странно.

— Като татко?

— Да, като татко.

Няколко минути стояхме в мълчание. Мама се бе запознала с татко през първата година от стажа си в болницата във Флорида. Той си бил счупил крака, падайки от терасата, докато се опитвал да впечатли някакво момиче. Но по думите му още щом погледнал в очите на майка ми, името на другото момиче се изпарило от ума му завинаги. Двамата бяха излизали като гаджета в продължение на шест месеца, после се сгодили и преди да е изтекла една година се оженили. Малко след това съм се появила аз. Не познавах други двама души, които толкова много да се обичат. Дори когато спореха, думите им бяха заредени с любов.

Бих дала всичко, за да изживея такава любов.

Допих си какаото и се сгуших по-близо до майка ми. Тя повдигна тънката си ръка, аз се мушнах под нея и вдъхнах аромата на ябълка от лосиона за тяло, който тя винаги ползваше есенно време. Майка ми имаше този навик да сменя парфюмите и лосионите си според сезона.

— Радвам се, че сте се запознали — рекох накрая. — Уил ми се вижда наистина свестен човек.

— Такъв е. — Тя ме целуна по главата. — Харесва ми да си мисля, че баща ти би го одобрил.

Татко би одобрил всеки, който направи майка ми щастлива. Аз бях там в деня, в който ни казаха, че не му остава много. Стоях пред стаята и го чух да казва на майка ми отново да се влюби и да обича. Друго не искаше.

Затворих очи. Такава любов би трябвало да има силата да победи болестта. Такава любов би трябвало да надвива всичко.