Керелин Спаркс
Сърце на вампир (8)

Глава 8

Ангъс се материализира на познато място — парижкият офис на Жан-Люк Ешарп. Ема залитна и той я задържа. Алармата се включи, тази, която Ангъс бе инсталирал сам и която тя не можеше да чуе. Обаче Жан-Люк я чу, защото изскочи иззад бюрото си с кама, насочена към тях.

— Merde. — Той свали камата си. — Трябва да ме предупреждаваш, когато идваш.

Вратата се отвори и Роби Маккей нахлу в стаята с изваден клеймор.

— Ох, туй си ти. — Той натисна един бутон до вратата, за да изключи алармата.

— Bonsoir, mademoiselle. — Жан-Люк премести погледа си към Ема. Гледаше я с голямо любопитство.

Ангъс задържа ръката си около нея и погледна приятеля си предупредително.

Жан-Люк отвърна с бавна усмивка.

— Bravo, mon ami.

— Жан-Люк, Роби, това е Ема Уолъс — представи ги той, държейки я близко до себе си. — Ема, това е Жан-Люк Ешарп.

— Прочутият моден дизайнер? — Тя погледна изненадано. — Значи сме в Париж?

— Да. — Ангъс посочи към шотландеца, облечен в килт. — Това е Роби, работи за мен и охранява Жан-Люк. Той ми е нещо като внук.

— Вече сме забравили, колко пра трябва да има преди туй. — Роби се поклони. — За мен е чест да се запозная с вас госпожице. — Той погледна въпросително към Ангъс.

Без съмнение двамата се питаха, защо се бе телепортирал заедно с една смъртна жена. Обикновено се интересуваше само от работа.

— Аз… мислех да заведа госпожица Уолъс на пикник. Роби, можеш ли да ни намериш една кошница с храна?

Роби остана с отворена уста.

— Ти? На пикник?

Жан-Люк се изкиска.

— Попитай Алберто. Той знае какво да направи.

— Добре. — Роби излезе от стаята със слисано изражение.

Ангъс се намръщи вътрешно. Те се държаха така сякаш той никога преди не бе ухажвал някоя жена. Е, може и да бе минал век или два. И не че той ухажваше Ема от романтични подбуди. Просто искаше да спечели приятелството й, за да могат да работят заедно срещу общия си враг.

Тогава защо все още държеше ръката си около нея, предявявайки претенциите си? Той я освободи.

— Госпожица Уолъс има нужда от… нещо, което да облече.

— Наистина ли? — Очите на Жан-Люк блеснаха закачливо. — Не бях забелязал.

Ема погледна към Ангъс и прошепна:

— Знаех си, че това ще е неудобно.

— Елате. — Жан-Люк ги поведе извън офиса си. — Складът е долу. Сигурен съм, че ще успеем да открием нещо подходящо за… пикник. — Той отново погледна Ангъс ухилен.

Щеше да се шегува с него цял век, осъзна Ангъс. Да се появи в ранните утрини часове с боса, полугола смъртна жена.

Жан-Люк им показа залата, в която излагаше творенията си, пълна с най-новите му модели. След това ги отведе в огромна стая, където бяха подредени стойки пълни с дрехи.

— О, боже мой — прошепна Ема, когато погледна цената на един етикет. — Не мога да си позволя това.

— Не се тревожи. Аз мога.

Тя ококори очи.

— Не мога да приема подарък от теб. Против правилата е.

Жан-Люк изсумтя.

— Ей, вие двамата. Не по този начин трябва да започне една романтична вечер.

— Това не е среща — настоя Ема.

Французинът се усмихна.

— Какво ще кажете да направим така — ще ви дам назаем за тази вечер онова, което си изберете и Ангъс може да ми го върне по-късно. — Той отправи към Ангъс закачлив поглед. — Стига да не е разкъсано.

Ангъс се изсмя.

— Няма да разкъсвам дрехите й.

— Колко жалко — измърмори Жан-Люк, след това посочи към стойките. — Изберете си, mademoiselle.

— Много мило от ваша страна — отвърна Ема и се отдалечи.

Жан-Люк се приближи до Ангъс.

— Ти, стар пес такъв. Не знаех, че имаш толкова добър вкус.

Ангъс кръстоса ръце върху гърдите си.

— Това е само работа.

Жан-Люк изсумтя.

— Да не съм вчерашен.

— Говоря сериозно. Печеля доверието й, за да престане да убива.

Жан-Люк остана с отворена уста.

— Тя ли е убийцата на вампири?

Ангъс кимна.

— Не оставяй милото й лице и хубавото й тяло да те заблудят. Тя е свиреп и изкусен воин.

Жан-Люк наблюдаваше Ангъс мълчаливо. Ангъс повдигна едната си вежда.

— Какво?

Жан-Люк сви рамене.

— Нищо. — Обърна се, след това измърмори: — Първо Роман, сега и ти.

— Между нас не се случва нищо.

— Точно така. — Жан-Люк го потупа по гърба. — Желая ви всичко най-хубаво.

Ангъс изсумтя и се отдалечи. Жан-Люк вдигаше прекалено много шум за нищо. Той откри Ема три стойки по надолу. Тя оглеждаше чифт черни панталони.

Панталони? Защо винаги криеше прекрасните си крака? Нещо със златисто-кехлибарен цвят привлече вниманието му и той го дръпна от стойката.

— Това ми харесва. Напомня ми за очите ти.

Тя го погледна със съмнение.

— Това е рокля. Една прекрасна рокля, но аз не нося рокли.

— Съкровище, не отиваме на турнир по карате, а просто излизаме. На пикник.

— На пикник в Париж, облечена в дизайнерска рокля? — Тя поклати глава и се приближи. — Малко ми е трудно да го повярвам. И другите мъже ли са вампири?

— Те са мои приятели, Ема. Да не планираш да ги убиеш?

— Не, ще се държа прилично. — Тя го удари по ръката. — Освен това, къде ще скрия коловете, в бельото си ли?

Той се усмихна.

— Мога да те претърся, за да сме в безопасност.

— Това не ми звучи много безопасно.

Той се разсмя и й подаде роклята.

— Защо не я пробваш?

Десет минути по-късно тя изглеждаше невероятно в златната рокля и чифт блестящи златни сандали.

Роби бе подготвил кошницата им с храна. Той се ухили, но постъпи умно като задържа устата си затворена.

Жан-Люк обаче обичаше да живее по-опасно.

— Насладете се на срещата си — извика той след тях щом се запътиха към входната врата.

Ангъс му отпрати поглед, който обещаваше отплата в близко бъдеще. Жан-Люк просто се разсмя.

Те излязоха от студиото на Жан-Люк на Шанз-Елизе. Улицата бе осветена и шумна, дори в четири часа сутринта. Триумфалната арка светеше в далечината.

Ема се усмихна.

— Прекрасно е! Със сигурност бие по точки седенето в самолет в продължение на осем часа.

— Да — съгласи се Ангъс и посочи светлините в далечината. — Това ми изглежда като добро място.

— Айфеловата кула?

— Да. — Той обви една ръка около нея. — Дръж се.

Тъмнината се простря около тях за няколко секунди, след това се стопи. Те стояха на най-горното ниво на Айфеловата кула, гледайки надолу към града на светлините.

Ема погледна над перилата.

— Това е страхотно — каза тя и се обви с ръце. — Но е малко хладно.

— Ето. — Ангъс й предложи своето палто. Докато тя го обличаше, той разстели карираното одеяло, което Роби бе сложил върху кошницата.

Ема седна и се разрови из кошницата.

— Уау, истинска храна. — Тя извади хляб, сирене и грозде, и една бутилка вино. — Надявам се, че тук има и нещо за теб.

Той откри една бутилка.

— Това е за мен. — Ангъс отвори капачката. От бутилката излезе пяна, затова той я задържа настрани.

— Това изглежда като шампанско. — Ема му подаде една чаша.

— Нарича се „Газирана кръв“, микс от шампанско и синтетична кръв. — Той напълни чашата. — Желаеш ли малко?

— Няма начин. — Тя го наблюдава любопитно, докато той пиеше. — Виждала съм рекламите на фюжън кухнята по ДВК, но си мислех, че е някаква шега, защото съм виждала как вампири се хранят от хората.

— Това са Бунтовниците, които отказват да пият от бутилка. Те се наслаждават да измъчват смъртните. — Ангъс отвори бутилката й с вино. — Те са наши заклети врагове. Борим се с тях от векове.

— Значи онова, което твърди Шана Уилън, е истина? Съществуват два вида вампири?

— Да. — Той напълни чашата й с вино. — Виждаш ли, Ема, имаме общ враг, Бунтовниците. И целта ни също е една, да защитим невинните. — Той й подаде чашата. — Би трябвало да сме… добри приятели.

Тя прие чашата.

— Трябва да си помисля за това.

— Разбирам. — Той се облегна назад. — Ти се опита да ме убиеш само преди час.

Тя хапна малко сирене.

— Трудно ми е да приема идеята за добрите вампири. Предполагам, че Жан-Люк и Роби са като теб?

— Да. Роби е мой потомък. Открих го умиращ на едно поле в Калоден. — Ангъс затвори очи за кратко. — В онзи ден изгубих толкова много хора от моето семейство.

— Не мога да си представя да стана свидетел на нещо толкова ужасно — потрепери Ема.

— Видяла си убийството на родителите си, нали?

Тя се сепна.

— Не искам да говоря за това. — Отпи от виното си и смени темата. — Разкажи ми за себе си. Кога си роден?

— През 1480 година.

— И имаш потомци? Значи си… бил си женен?

— Да. Три деца. — Ангъс бързо отклони посоката на разговора. — Бях смъртоносно ранен в битката при Флодън Филд през 1513 година. Роман ме откри онази вечер. Бях едва жив. Мислех си, че сънувам, когато чух онзи глас да ме пита дали искам да продължа да се боря срещу злото. Мислех, че е ангел. И казах „да“. — Той се усмихна. — И не само защото исках да ида в рая. Бях ядосан, че умирах толкова млад. Наистина исках да направя нещо повече.

— Беше ли разстроен, когато разбра, че си вампир?

Той сви рамене.

— Бях малко изненадан. Не знаех, че подобни създания съществуват. Но никога не съм се чувствал зле от това, както Роман. Рано осъзнах, че смъртта не ме е променила. Все още бях същият, само че много по-добър.

Тя го замери с едно зърно грозде.

— Вампирска арогантност.

Той се усмихна.

— Това е само истината. Ние можем да правим неща, които един смъртен никога не би могъл.

— Не можете да излизате навън докато грее слънце.

— Но можем да живеем векове.

Тя отчупи малко хляб.

— Разкажи ми за миналото — за местата, на които си бил, хората, които си срещнал.

Ангъс се впусна да разказва някои от любимите си истории за това как се бе срещнал с шотландската кралица Мери, как е укривал Хубавия принц Чарли. Ема бе пълна с въпроси и той бе щастлив да види колко спокойна бе в негово присъствие. Тя можеше да се смее и да се шегува с него.

След час той запуши полупразната бутилка с „Газирана кръв“ и я остави в кошницата.

— Опасявам се, че зората ще настъпи съвсем скоро, така че трябва да вървим.

— Добре. — Тя събра остатъците от храната си и ги прибра в кошницата. — Аз… не ми се ще да го призная, но наистина се насладих на това.

— Имаш предвид срещата ни?

Тя го погледна раздразнено.

— Това не е среща.

Той се разсмя.

— Аз съм доволен, стига да си разбрала, че не сме врагове. Можеш да ми се довериш. — И на него му бе харесало. Повече от всяка вечер, която можеше да си спомни.

Тя се изправи и изтупа няколко останали трохи от сакото му.

Той подскочи и сгъна одеялото.

— Направих грешка. — Ема скръсти ръце намръщено. — Отнесох се, слушайки всичките ти истории за миналото.

Той постави одеялото в кошницата.

— В това няма нищо лошо.

Тя поклати глава.

— Трябваше да събера повече информация за Бунтовниците. И да разбера къде държите Шана Уилън.

— Да я държим? Тя е щастливо омъжена жена.

— Шефът ми мисли, че сте промили мозъка й. Главната му задача е да я спаси.

Ангъс изсумтя.

— Тя е напълно щастлива, където е. Толкова ли е трудно да повярваш, че една смъртна жена може да се влюби във вампир?

Ема го погледна учудено.

Ангъс преглътна трудно. Дълбоко в него желанието растеше. Един невъзможен копнеж. Искаше онова, което имаше Роман. Любовта на една смъртна жена.

Ема вдигна кошницата.

— Как ще слезем оттук?

— Остави ме да те хвана. — Той се приближи до нея. — И се дръж за мен.

Тя се усмихна нервно.

— Или винаги може да слезем по стълбите.

Той обви ръцете си около нея.

— Ще отнеме само секунда.

Ема изглеждаше тъжна докато слагаше ръка около врата му.

Мракът ги обгърна за няколко секунди, а след миг вече стояха в основата на Айфеловата кула. Ема го освободи.

— Благодаря ти, Ангъс.

Той отстъпи назад.

— Пак заповядай.

Тръгнаха мълчаливо по каменистата пътека в малкия парк. Ангъс се намръщи. Приятелската атмосфера, която споделиха, бе изчезнала. Въздухът между тях изглеждаше напрегнат и тъжен. Сякаш нещо липсваше. Сякаш приятелството не бе достатъчно. Той погледна към нея, питайки се дали и тя го усещаше.

Откъм храстите се дочу звук. Ангъс спря. Ема спря до него с въпросително изражение. Вероятно още не го бе чула. Той вдигна пръст до устните си и пристъпи напред, а тя остана зад него.

От храстите се дочуха още звуци. Приглушени звуци. Женско стенание. Вероятно някой от френските Бунтовници бе нападнал невинна жена. Ангъс се наведе и извади ножа от чорапа си. Даде знак на Ема да стои зад него.

Поглеждайки го раздразнено, тя поклати глава.

Упорита жена. Но се възхищаваше на смелостта й. Тя остави кошницата на земята и извади бутилката от вино. Хващайки я за гърлото, Ема се насочи наляво. Той се запъти към дясната страна на храстите.

Ангъс изскочи иззад храстите.

— Освободи я и отстъпи назад!

Ема застана на позиция.

Ангъс се намръщи. Те прекъснаха двойка, правеща любов. Ема стоеше до краката им, всъщност до краката на мъжа, тъй като тези на жената бяха обвити около голия задник на мъжа. Ангъс бе до главите им, камата му бе насочена към мъжа.

Ахвайки, мъжът се измъкна от жената. Сграбчи захвърлените си панталони, за да прикрие чатала си. Той извика нещо на френски за voleur^[1], след това извади портфейла от панталоните си и го хвърли в краката на Ангъс.

Шотландецът не обърна никакво внимание на портфейла, защото бе забелязал нещо ужасно. Около зачервения врат на жената бе увит чорапогащник.

— Би трябвало да те изкормя! Душиш горката жена.

Мъжът посочи към жената на земята, която бе заета да се прикрива с ризата му. Двамата бъбреха на френски толкова бързо, че за Ангъс бе трудно да ги разбере. Но доказателството бе на лице.

— Ти я душеше! — Ангъс престъпи към мъжа, а ножът му бе насочен към лицето му.

— Боже — прошепна Ема.

— Не ни наранявайте, моля ви — изпъшка жената на английски със силен акцент, докато отвиваше чорапогащника от врата си.

— Да ви нараним ли? — Ангъс я погледна объркано. — Опитвам се да спася живота ви. Този негодник ви душеше.

— Аз го помолих да го направи! — Жената се вгледа в Ангъс, след това в Ема.

— Трябва да вървим. — Ема даде знак на Ангъс да я последва.

— Не! Не мога да оставя беззащитна жена с един удушвач.

Мъжът и жената сипеха ругатни в изобилие.

— Ангъс! — Ема сграбчи ръката му и го задърпа. — Хайде.

— Но… — Той отново погледна към френската двойка, които все още проклинаха след тях. — Безопасно ли е да я оставим?

— Да. — Ема взе кошницата и продължи по пътеката, дърпайки го със себе си. — Няма да я убие. Поне се надявам на това.

— Но той я душеше.

— Тя е помолила да го направи. — Ема пусна ръката му и се заигра с кошницата. — Те го правят заради… еротичната тръпка. Душенето предизвиква по-силен отклик по време на секс. Предполагам, че ще има по-силен оргазъм. Не че има откъде да знам, но това съм чела.

Ангъс спря.

— Тя го е помолила да я нарани?

— Да.

Ангъс бе изумен. Взираше се в Ема с неверие, след това продължи да върви по пътеката. Ема го последва.

— Добре ли си?

Той поклати глава и забърза напред.

— Жената ще бъде добре. Наистина бе по взаимно съгласие.

Изръмжавайки, Ангъс хвърли ножа си, който се заби в едно дърво с тъп звук.

— Не разбирам. — Той измарширува до дървото. — Живях прекалено дълго. Вече не разбирам този свят.

— Знам, че е малко странно, но хората правят странни неща…

— Не! — Той измъкна ножа от дървото. — Един мъж никога не трябва да наранява една жена. Дори и ако тя го умолява. Няма чест в това да нараниш жена!

— Ами, аз…

— Не мога да го повярвам. — Той се наведе и пъхна ножа в канията на прасеца си. — Ако един мъж обича една жена, как би понесъл да я нарани? — Той смъкна дънките си върху канията, след това се изправи. — Как може да й причини това?

Ема сви рамене.

— Тя го е помолила.

— Защо? Що за мъж ще достави удоволствие на жена си, като я нарани? — Ангъс закрачи по пътеката. — Дълг на мъжа, не, негова привилегия е, да даде на своята жена цялото удоволствие, което тя може да понесе. Тя трябва да се задъхва и да се гърчи от наслада.

Ема остана мълчалива, наблюдавайки го. Да не би да не му вярваше? Той тръгна към нея.

— Истинският мъж би посветил, ако се налага цяла нощ, за да е сигурен, че неговата жена е напълно задоволена. Тя трябва да крещи, че не може да понесе повече.

Очите на Ема станаха огромни.

— За мъжа най-голямото удоволствие трябва да е гледката на жена му, тръпнеща от страст.

Тя пое дълбоко въздух и прехвърли тежестта си от единия крак на другия.

Той сновеше напред-назад.

— Само когато тя умолява за него, той може да обърне внимание и на своите нужди. И абсолютно никога не трябва да я наранява. — Той спря пред нея. — Напълно ли греша за това?

— Не — изписка тя.

Той присви очи, изучавайки лицето й.

— Ох, девойче, не трябва да ме гледаш по този начин.

— Не те гледам. — Тя се обърна настрани. Бузите й бяха почервенели от притока на кръв в тях. Сърцето й биеше бързо, той можеше да го чуе.

— Ема.

— Мисля, че е по-добре да се връщаме вкъщи. — Тя погледна към него, очите й блестяха от желание.

Ангъс пристъпи по-близо.

— Сърцето ти бие учестено.

— Очите ти станаха червени.

— Ема, ще трябва да приемеш фактите. Това е среща. — Той докосна бузата й.

Кошницата за пикник, която тя държеше в ръка, тупна на земята. С тихо ръмжене той я придърпа в обятията си и сведе устни към нейните.

Ангъс изтръгна всяка капка удоволствие от целувката. Вкуси устните на Ема, плъзгайки език по тях, захапвайки ги, докато всяка извивка и усещане бе запечатано в паметта му за вечни времена. Държеше я плътно, затова усети точно кога гърдите й се опряха в неговите. Плъзна ръце по гърба й, за да опознае извивката на гръбнака й, превъзходния начин, по който хлътваше навътре, а след това изпъкваше при ханша й.

Захапа леко врата й. Пулсът й биеше точно под тънката й кожа, изпълвайки сетивата му с аромат на кръв и желание. Дъхът й обля бузата му с тихи женствени стенания. Сладкото й тяло се разтопи срещу него. Ароматите, звуците и усещанията замъглиха разума му, докато той вече не можеше да мисли, можеше само да усеща радостта, страстта и глада, който изискваше още и още.

Със стон той се върна на устата й и настоя за достъп. Тя я отвори, без да се колебае и този момент на отдаване изпрати вълна от топлина към слабините му. Той се бореше с възбудата от момента, в който тя го бе възседнала тази нощ. И сега, когато бе мека и отзивчива в ръцете му, а езикът й докосваше неговия, започна да го боли от желание.

Той постави ръце върху сладкия й закръглен задник и я притисна силно към ерекцията си. Тя прекъсна целувката, ахвайки. Разтревоженият й поглед би трябвало да го предупреди, но той бе прекалено зашеметен от страст, за да забележи.

— Ема, искам да се любя с теб.