Керелин Спаркс
Сърце на вампир (18)

Глава 18

Ангъс погледна новия си служител, докато облекчението преминаваше през него. Финиъс не беше ухапал Ема. Тя не беше мъртва. Поне не още.

— Къде е Ема? Тя трябваше да бъде с теб.

Близката врата се отвори.

— Ехо, д-р Фанг! — Една блондинка, облечена в дантелено черно плюшено бельо се облегна на рамката на вратата.

— Кога ще дойде моят ред?

Ангъс си спомни, че това е една от най-глупавите смъртни жени, с която се бе запознал преди няколко нощи. Линдзи или Тина, не можеше да си спомни коя точно.

Очите й се разшириха.

— О, помня те. Ти си геят ирландец. Ако все пак търсиш Остин, нямаш късмет. Някаква чуждестранна принцеса се крие в апартамента му.

— Връщай се вътре и затвори вратата — нареди й Ангъс.

Блондинката изсумтя.

— Толкова си груб. И напълно си губиш времето с д-р Фанг. Той е невероятен мъжкар. Всъщност беше толкова добър с Тина, тя все още е в безсъзнание.

— Влизай! — извика Ангъс.

— Загубеняк! — извика тя и затръшна вратата. Всичко стана ясно на Ангъс. Новият му служител е бил зает с чифтосването с Тина, когато Ема е решила да тръгне. Ангъс го сграбчи за ризата и го блъсна в стената.

— Напуснал си поста си.

— Аз… — Финиъс трепна. — Беше само за няколко минути. Ема нямаше нищо против. — Той погледна към апартамента на Остин. — Попитай я. Тя ще ти каже. Всичко е наред. Освен Тина. Тя изглежда доста зле.

Ангъс се приближи и стисна зъби. Юмрукът му се сви в ризата на Финиъс.

— Напуснал си поста си. Виждал съм войници, убити заради това.

Финиъс преглътна.

— Съжалявам, човече. Няма да се случи отново.

— Какво става? — Грегори се запъти по коридора към тях.

Ангъс пусна Финиъс и се обърна към Грегори.

— Къде, по дяволите, беше? Видя ли Ема?

— Не, тя е с… — Грегори хвърли на Финиъс разтревожен поглед. — Паркирах колата. Какво се е случило?

— Ема я няма. — Ангъс излая думите.

— Какво? — Финиъс погледна към апартамента на Остин. — Тя беше тук само преди няколко минути. Как се е измъкнала?

Ангъс го хвана за врата.

— Измъкнала се е понеже си напуснал поста си!

— Хей! — Грегори сграбчи ръката на Ангъс. — Спокойно, Монго. Отпусни се! Ще я намерим.

Ангъс освободи Финиъс и пое дълбоко дъх.

— Ще се оправям с това по-късно. Трябва да я намеря. Тя е на път за Хъдсън Ривър парк.

— Чудесно! Знаеш къде отива. — Грегори му отправи окуражаваща усмивка. — Всичко ще е наред. Ще те закарам.

— Не. Ще й се обадя и ще се телепортирам. — Ангъс бръкна в спорана си за мобилния си телефон. — Грегори, имам нужда да разчистиш бъркотията, която Финиъс е забъркал. — Той изгледа новия служител.

Финиъс трепна и потърка гърлото си.

— Наистина съжалявам, човече. Тина беше толкова гореща. Не исках да я нараня.

Грегори се намръщи на Финиъс.

— Наранил си я? Къде е тя?

— Тук. — Финиъс блъсна и отвори вратата към апартамента на Тина.

Линдзи изпищя и отскочи назад. Финиъс въведе Грегори вътре, докато Ангъс остана в коридора, набирайки мобилния телефон на Ема.

— Ало?

— Ема! — Обзе го такова силно чувството на облекчение, че се олюля на краката си. — Продължавай да говориш. Ще се телепортирам при теб.

— Не сега — прошепна тя. — В такси съм.

— Мислиш ли, че ми пука?

— На мен ми пука. Не искам да катастрофирам. Ще ти се обадя веднага щом стигнем до парка. Дай ми номера си.

Той го направи.

— Дяволите да те вземат, Ема. Казах ти да останеш скрита.

— Ще се оправя. Ще ти се обадя скоро — отвърна тя и затвори.

Упорита жена. Мърморейки проклятие, той набра номера на Роби.

— Да?

— Роби, искам ти и Джак да отидете в Хъдсън Ривър парк, в района на хеликоптерната площадка.

— Какво става? — попита Роби. — Конър се обади и каза, че нещо не е наред, но не знаеше какво.

— Бунтовниците може би са убили няколко смъртни. Ема е на път за там. — Ангъс стисна зъби. — Сама.

— Тръгваме — отвърна Роби и затвори.

Бълвайки още ругатни, Ангъс влезе в апартамента на Тина. Линдзи се носеше покрай вратата, треперейки.

— Извинете ме. — Той се промъкна покрай нея. Тя отскочи назад с писък.

— Има кръв на врата!

Тина лежеше на леглото. Финиъс прокарваше кърпичка нагоре към брадичката й.

— Добра новина — каза Грегори. — Жива е.

— Да. — Ангъс се намръщи на двете идентични дупки на врата й. — Все още мога да чуя как бие сърцето й.

— Можеш ли? — Финиъс наблюдаваше Тина, объркан.

Ангъс хвърли на новобранеца един раздразнен поглед.

— Имаш много да се учиш, момче. — Той се обърна към Грегори. — Трябва да я телепортираме в „Роматех“ за кръвопреливане, а след това да я върнем.

— Аз ще се заема — увери го Грегори. — Ти в състояние ли си да стигнеш до Ема?

— Да. — Ангъс спря да говори, когато Линдзи се появи в стаята, размахвайки един дълъг пластмасов келтски кръст пред себе си.

— Идете си, демони! — Тя се прицели с кръста към всеки един от тях. — Върнете се обратно в ада, където ви е мястото!

Ангъс въздъхна.

— И когато приключиш — продължи той към Грегори, — не забравяйте да изтриете паметта им.

— Какво? — Линдзи разклати кръста така сякаш беше счупен. — Защо не работи? Момчета не сте ли вампири или нещо такова?

Грегори направи знак на Финиъс да вдигне Тина.

— Да тръгваме.

— Къде я водиш? — Линдзи хвърли кръста и падна на колене. — О, господи. Ти ще я превърнеш във вампир. Тя ще бъде млада и готина завинаги. — Лицето й светна и тя скочи на крака. — Вземи и мен!

Ангъс поклати глава и напусна стаята.

— Вампирският свят никога няма да оцелее с вас двете.

 

 

Полицията беше отцепила входа на площадката за хеликоптери, така че Ема каза на шофьора да я остави наблизо. Промуши се през шумната тълпа, отправи се към най-близкия полицай и започна да рови в пазарската си чанта за идентификационната си карта. Ръката й напипа мобилния телефон и тя се замисли дали да се обади на Ангъс, но наоколо имаше твърде много хора, застанали един до друг, за да може да се телепортира безопасно или незабелязано. Ема намери баджа си и го показа на най-близкостоящия, който упорито преграждаше пътя й.

— Извинете ме. Вътрешна сигурност.

Това обикновено караше хората да се махнат от пътя й.

Тя най-накрая стигна до лентата на местопрестъплението и извика на един полицай. Показа значката си и изкрещя, за да надвика шума.

— Трябва да видя телата!

— Ще трябва да говорите с капитана първо. — Офицерът посочи към един мъж облечен в тренчкот на около стотина метра от него до линейката. Двама медици товареха на носилка едно тяло, обвито с чувал.

Ема се шмугна под лентата и тръгна към капитана. Намираше се на десетина метра, когато друг офицер извика, за да я спре.

Тя вдигна значката си.

— Вътрешна сигурност.

След още петдесет метра, мина покрай една полицейска кола. Наложи й се да присвие очи срещу блясъка на мигащите светлини.

Един униформен полицай се отдръпна от колата, за да блокира пътя й.

— Това е местопрестъпление.

Ема вдигна значката.

— Вътрешна… — Тя ахна, когато той я хвана за горната част на ръцете.

— Това ще бъде много грозна сцена на местопрестъпление.

Руски акцент. Беше се усетила твърде късно. Зашеметена, гледаше в лицето на Алек. Мигащите червени и жълти светлини направиха усмивката му да изглежда зла.

— Харесва ли ти костюма? Служителят вече не се нуждае от него. — Той наклони глава към колата.

Беше трудно да се види нещо със светлинните ефекти, които блестяха в очите й, но Ема забеляза човек на предната седалка, а главата му беше извита под странен ъгъл. Без предупреждение, тя заби коляно в слабините на Алек.

Той се олюля. Тя отправи серия от удари в гърдите му, след това се завъртя и го ритна в лицето.

Алек падна, от носа му бликна кръв.

— О, боже мой! — извика някой от тълпата. — Тя атакува полицай!

— Стой! — извикаха няколко гласа.

Ема се обърна и видя двама офицери да бързат към нея. Значката й, къде ли беше? Беше я пуснала, когато удари Алек.

— Това ли търсиш? — Алек скочи на крака със значката й в ръката си. Усмивката му беше оцветена с кръв. Той облиза кръвта от устните си, после се отдалечи, заедно със значката й.

— Спри или ще стрелям! — извика един офицер.

Ема се шмугна в тълпата и тръгна по посоката, в която беше поел Алек. Пристан 66. Извади мобилния си телефон и набра Ангъс.

— Крайно време беше! — избухна той. — Къде си? Добре ли си?

— Да, добре съм. Нека да намеря добро място. — Зад тълпата забеляза един ван на местен новинарски екип. Застана зад него.

— Добре, сега можеш да дойдеш. Бунтовниците определено стоят зад тези убийства. Видях Алек тук. В действителност, той се опита да ме хване, но… — Тя спря, когато Ангъс се появи до нея.

Той я хвана за раменете.

— Ти добре ли си?

— Да. Разкървавих носа на Алек и той избяга.

Ангъс се засмя и я придърпа в прегръдката си.

— Това е моето момиче. — Той се наведе към нея и я изгледа строго. — Недей да ме плашиш така отново.

— Аз мога да се грижа за себе си — усмихна се тя. — Но се радвам, че си тук.

— Алек все още ли е наблизо?

— Затича към Пристан 66. — Ема пусна мобилния си в чантата и извади шепа колове. — Трябва да се погрижим за него. Убил е най-малко четирима души тази вечер, включително един полицай. — Тя затъкна коловете в колана си.

— Все още не. Искам да останеш тук. Или още по-добре, да се върнеш у дома.

— Не мога да те оставя. — Тя прехвърли пазарската си чанта през врата и едното си рамо. — Ако не довършим Алек тази вечер, той ще продължи да убива.

Ангъс се намръщи.

— Много добре. Но първо ще се обадя за подкрепление. — Той набра някакъв номер.

— Роби, тръгваме след Алек. Адрес — Пристан 66. Побързайте — нареди той и пусна телефона в спорана си.

— Готова ли си?

Ангъс я поведе към посоката на пристана, като използваше коли и кофи за боклук за прикритие. Притичаха покрай задната стена на един склад.

Една жена изпищя.

Ема тихо изруга. Колко хора плануваше да убие Алек тази вечер?

Ангъс надникна зад ъгъла.

— Има малка сграда на брега на реката. Писъкът дойде оттам.

Ема хвърли бърз поглед. Място, от което се наемаха джетове. Тя извади един кол от колана си.

— Да вървим.

Придвижиха се отстрани на склада, като се криеха в сенките, след това поотделно се доближиха до целта. Ема се появи от юг и надникна зад ъгъла. Правоъгълният кей стърчеше над реката. Там, на слабата лунна светлина, тя видя жена, притисната под мъж, облечен в полицейска униформа. Алек. Жената лежеше неподвижно върху дървените дъски, докато той стоеше отгоре й и се притискаше към врата й.

Ангъс се доближи към тях и насочи меча си в шията на Алек.

— Освободи я.

Ема спокойно пристъпи върху кея, като се оглеждаше внимателно. Нямаше никой друг наоколо.

— Освободи я! — извика Ангъс.

— Трябва ли? — попита Алек спокойно и се отмести от тялото.

Ангъс погледна към жената, след това отстъпи назад.

— Ема, махай се оттук, бързо!

Жената започна да се смее.

Ема отстъпи, не искаше да тръгне без Ангъс. Жената се изправи на крака, невредима. Модерно срязани дънки висяха ниско на хълбоците й. Под черното кожено яке, един червен потник едва покриваше гърдите й. Тя отметна дългата си, тъмна коса през рамо и отправи към Ангъс поглед, изпълнен с омраза.

Това беше лично, осъзна Ема. Обърна се и ахна, когато линията на сенките започна да трепти около кея. Шест вампира. Бяха се крили отдолу, а сега се приземиха леко върху дървения парапет.

Тя сви пръстите си около кола, като разшири позицията си и сви коленете си. Общо осем вампири срещу нея и Ангъс. Ако можеха просто да ги задържат, докато Роби и Джакомо пристигнат.

Един вампир скочи във въздуха с изваден меч. Ангъс го посрещна, като отблъсна меча му настрана със своя клеймор, завъртя се и заби един кол в сърцето на вампира. С писък, вампирът избухна в облак от прах, който се понесе надолу към кея.

Двама вампири се спуснаха към Ема. Тя избегна първия, след това се обърна и го ритна в гърба. Това го запрати напред и го накара да се блъсне в сградата. Доизвъртайки се, тя се обърна с лице към втория нападател и го посрещна с кол в гърдите. Той се превърна на прах.

Първият вампир бързо се съвзе, нахвърли й се и изби кола от ръката й. Тя не обърна внимание на болката и се хвърли напред със серия от удари. Той беше твърде бърз, за да може да му нанесе солиден удар. Изведнъж бе хваната отзад. Тя изрита с крак назад, за да прекъсне хватката на вампира, след това грабна друг кол от колана си. Когато я сграбчи отново, тя заби кола в ребрата му. Изревавайки, той я пусна. Ема се завъртя и заби кола в сърцето му, превръщайки го в прах.

Първият вампир я сграбчи отзад. Тя погледна към Ангъс тъкмо навреме, за да види как набучва на шиш друг вампир. Четирима повалени. Това беше добре. Друг вампир я атакува отново и тя се облегна на похитителя си, за да изрита нападателя си в главата. Той се олюля.

Първият вампир притисна кама в гърлото й.

— Би трябвало да те убия, кучко.

Ема сграбчи ръката му и отблъсна ножа настрани. Чу Ангъс да вика, след това ръката на вампира се превърна в прах и ножът му издрънча на земята. Тя се обърна, за да види Ангъс зад нея, а мечът му беше покрит с праха на първия вампир.

— Благодаря — каза Ема и се наведе, за да вдигне падналия кинжал. Останаха двама мъже-вампири, Алек и още един. Жената стоеше наблизо, а в тъмните й очи проблясваше омраза. Тя вдигна една дървена тръбичка за изстрелване към устните си.

— Внимавай! — извика Ема.

Ангъс вдигна меча си, а след това замръзна. На лицето му се изписа шокиран поглед.

— Ема, бягай — прошепна той.

Тя отстъпи назад, не искаше да си тръгне. Ахна, когато мечът на Ангъс се изплъзна от ръката му.

— Ангъс!

Той се свлече на кея. А стрелата стърчеше от гърба му.

Мъжете вампири се приближиха към Ема. Тя замахна към първия с камата си, но той се изплъзна. Алек я сграбчи отзад. Първият ритна ножа от ръката й, а след това я удари в стомаха. Тя се облегна на Алек само за миг, преди да започне да се бори. Първият вдигна ножа и го подаде на Алек.

Жената тръгна към Ангъс и проговори с руски акцент:

— Трябваше да те убия още преди години. — Тя го обърна по гръб с ботуш.

Ема трепна при мисълта за стрелата, която се заби няколко сантиметра по-навътре. Жената се наведе над Ангъс.

— Можеш да ме чуеш, нали? Беладоната те парализира, но все още можеш да виждаш и чуваш. — Тя постави крака си на бузата му и притисна главата му по посока на Ема.

— Видя ли това? Заловихме твоята смъртна курва. — Жената го ритна в ребрата с острия връх на ботуша си.

— Стига! — Ема се бореше, но вампирите я държаха здраво. Вцепени се, когато забеляза лицето на Ангъс. Той я наблюдаваше, а очите му бяха пълни с болка. О, боже, какво беше направила? Тя ги беше вкарала в капана.

Жената погледна Ема с отвращение, след това сграбчи брадичката на Ангъс с дългите си червени нокти и принуди лицето му да се обърне към нея.

— Не гледай към нея. Можеше да притежаваш света заедно с мен. Но когато те помолих да убиеш един недорасъл малък смъртен, ти отказа. И си тук да убиваш собствения си вид, за какво? За още една смъртна кучка?

— Катя, достатъчно! — изкрещя Алек. — Изтезавай го по-късно. Трябва да телепортираме тези двамата преди да е станало твърде късно.

— Добре, добре. — Катя се наведе да хване ръката на Ангъс и двамата изчезнаха.

— Не! — изпищя Ема и ритна похитителя си.

Алек я придърпа плътно към себе си и притисна ножа към врата й.

— Никога не си бил там преди, Юри. Трябва да се обадиш.

Юри набра номера на телефона си.

— Ало?

— Спри!

Ема погледна и забеляза Роби и Джакомо на покрива, движещи се към тях с ножове в ръцете си.

— Освободи я! — изкрещя Роби.

— Ела по-близо и ще разпоря гърлото й. — Алек се обърна към Юри, влачейки Ема със себе си. — Хвани я. Да вървим!

Юри сграбчи ръката на Ема и заговори в телефона:

— Париж, nous arrivons^[1].

Ема погледна към ужасените лица на Роби и Джакомо.

— Париж! — извика тя точно преди всичко да потъне в мрак.