Метаданни
Данни
- Серия
- Рискована любов (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Be Still My Vampire Heart, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Димитрия Иванова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 37 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Керелин Спаркс
Заглавие: Сърце на вампир
Преводач: Димитрия Петрова
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Тиара Букс
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Излязла от печат: 30.01.2014
Редактор: Яна Иванова
Коректор: Галя Иванова
ISBN: 978-954-2969-16-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2150
История
- — Добавяне
Глава 12
Ангъс знаеше, че трябва да каже нещо успокояващо, да увери Ема, че е в пълна безопасност, но не го направи. Не можеше. Подразни се, че тя участва в атаката на Шон Уилън. И този едва сдържан гняв го накара да иска да я измъчва. Или неразумно да я целуне.
По-добре да стои на разстояние. Тръгна към кухнята.
— Искаш ли нещо за пиене? Имаме неща като безалкохолни напитки и сокове в хладилника.
— Така ли? Защо? — Тя продължаваше да го гледа с този притеснен поглед, сякаш щеше да налети върху врата й всеки момент.
Шията й бе красива с бледа, нежна кожа, но това не означаваше, че иска да направи дупки в нея. Да я целува, все пак, би било много…
Той поклати глава, опитвайки се да продължи с разговора. О, да, изненадата й от смъртните напитки.
— Смъртните, които пазят къщата през деня, ожадняват.
— Имате смъртна охрана през деня?
— Да. Много са добри. И заслужаващи доверие. Работят за мен. — Той спря с ръка върху въртящата се врата. — Нещо за пиене?
Тя се поколеба.
— Малко… вода, благодаря.
Безопасен избор. Би могла да познае, ако бе добавено нещо странно. Мамка му. Бе ли загубил доверието й толкова лесно?
— Чувствай се като у дома си — промърмори той, а след това не успя да се сдържи и добави: — Ако се опиташ да избягаш, ще се включи алармата.
Ангъс влезе в кухнята, за да избегне тревожното изражение на лицето й. Дявол да го вземе. Вече бе ядосан. Защо я предизвикваше и правеше нещата по-лоши?
Той грабна една бутилка с кръв тип нулева от хладилника и я пъхна в микровълновата. Може би нейното недоверие беше благословия. Можеше да го използва, за да се държи на разстояние. Той сипа чаша ледена вода за нея и извади бутилираната кръв от микровълновата печка. Фоайето беше празно, но той я забеляза в библиотеката. Тя обикаляше из лавиците, разглеждайки книгите. Едва снощи той стоеше в същата тази стая и се доверяваше на Роман, обявявайки намерението си да защитава Ема от разстояние.
И ето че тя беше тук — сама в къщата с него. Той се приближи тихо.
— Водата ти.
Тя се завъртя към него.
— Аз… аз не те чух да влизаш.
Той вдигна чашата към нея и тя неохотно я взе. Мамка му.
— Мислиш, че ще те отровя?
Тя примигна.
— Какво?
— Държиш се, сякаш вече не можеш да ми имаш доверие. Мислех, че вече сме преминали този момент.
— Така е. — Тя отпи малко вода.
— Тогава защо продължаваш да ме гледаш странно?
— Не е вярно. Просто не съм сигурна, че това… приятелството ни е добра идея. Създава ми неприятности в работата.
— Наистина ли? Изглеждаше ми достатъчно щастлива, за да ни нападнеш заедно с Уилън.
Тя въздъхна и влезе във фоайето.
— Опитах се да го разубедя, но мъжът не слуша гласа на разума. Няма да повярва на нищо, което съм разбрала от теб. И съм в ужасно положение. Той имаше твоя снимка тази вечер и трябваше да излъжа, че не те познавам.
— Излъга заради мен? — Сърцето на Ангъс се отпусна.
Тя го изгледа гневно.
— Не изглеждай толкова щастлив от това. Цялата тази работа ме поставя в толкова неудобно положение.
— Съжалявам. — Ангъс се усмихна. — Просто съм щастлив, че не съм изгубил доверието ти.
Тя завъртя чашата в ръцете си.
— Разстроена съм заради друго убийство в Сентрал парк. Знам, че не искаш да ловувам…
— Не, не искам.
Тя го изгледа раздразнено.
— Но ти каза, че Бунтовниците са и твои врагове. Защо не ми помогнеш да ги убия? Няма ли това да е приятелско нещо?
Ах, значи това бил проблемът. Той я дари с успокоителна усмивка.
— Ние сме приятели. — Ангъс посочи салона. — Хайде да поговорим мъничко.
— Добре. — Тя влезе в салона. — Хубава стая. — Направи кръг вдясно около трите канелени дивана. — Голям телевизор. Предполагам, че гледаш много ДВК.
Той изчака до вратата и отпи от бутилката си.
— Всъщност не много. Обикновено работя цяла нощ.
Тя остави ледената си вода на масичката за кафе.
— Не си ли взимаш ваканции? Нали знаеш, седмица почивка на всеки петдесет години или нещо такова?
— Много смешно. — Той се запъти към дивана вляво. — Давам на служителите си по няколко седмици всяка година.
— Ами ти? — Тя свали раницата си и я хвърли на дивана вдясно.
Той не обърна внимание на въпроса, тъй като не можеше да си спомни последната си ваканция.
— Какво има в раницата ти?
— Обичайните парти играчки. Дървени колове, сребърни белезници, камшици и вериги. — Тя седна на дивана до раницата. — Ще се гордееш с мен. Дори съм си взела тиксо.
— Бързо се учиш. — Той седна срещу нея на дивана вляво. — Ще задържа раницата ти.
— Какво? Да не би да искаш да ме уволнят?
Ангъс се наведе напред да остави бутилката си на масичката за кафе.
— Можеш да кажеш на шефа си, че съм я взел от теб насила.
Тя се изправи на крака, гледайки го гневно. Той веднага стана.
— Имам нужда от оръжията си, за да отида на лов. А и си мислех, че след като си мой приятел, ще дойдеш с мен. В края на краищата, ти твърдеше, че се тревожиш за моята безопасност.
— Така е, но ти не знаеш цялата история. — Той й посочи дивана. — Ще ти кажа.
— Добре — отвърна тя и седна.
Той зае мястото си.
— Бунтовниците вярват, че убиецът е някой от сборището на Роман. Те приемат, че само вампир може да успее да убие друг вампир.
— Вампирска арогантност — промърмори Ема.
— Обещали са, че ще обявят война на сборището на Роман, ако някой друг от Бунтовниците бъде убит.
Тя се намръщи.
— Значи искаш да спра, за да спасиш живота на сборището на Роман?
— За да предотвратя войната.
Тя скочи на крака.
— Проклет да си. Искаш да спасиш вампири, но си готов да позволиш невинни хора да умрат?
Той се изправи.
— Не е така. Повярвай ми, когато избухне война, всички умират — и вампири, и хора. Настава невероятно клане. Не искаш да го виждаш.
Тя стисна юмруци.
— Значи да не правим нищо? Просто ще оставиш Бунтовниците да убиват хора, когато си поискат, защото се страхуваш от кървава война?
— Не, имам план.
Тя скръсти ръце, хвърляйки му гневни погледи. Той пристъпи към нея.
— Ема, довери ми се.
Тя седна с пухтене.
— Надявам се да е добър.
Той седна по средата на дивана.
— Бунтовниците ще обявят война само ако убием някой от тяхното сборище. Все още можем да охраняваме парка и да предпазим от убийство невинните хора.
— Значи, хващаме ги в действие и след това… удряме ги през ръцете и ги пускаме?
— Всъщност, мислех да ги изплашим до смърт.
Устата й трепна.
— Това не е толкова зле.
— Радвам се, че го одобряваш. — Той вдигна бутилката и отпи голяма глътка.
— И така, от колко време се бориш с Бунтовниците?
Той въздъхна.
— Откакто се помня. Техният лидер, Касимир, е този, който е превърнал Роман. Опитал се е да накара Роман да върши зли неща, но Роман избягал и започнал да превръща вампири, като мен. В крайна сметка създадохме армия и се изправихме срещу Бунтовниците.
Тя се изправи.
— Отишъл си на война срещу тях?
С тих стон той се изправи. Защо тя не можеше да седи за повече от две минути?
— Да. Това бе Великата вампирска война през 1710 година. Бях генерал на нашата войска.
Устата й остана отворена.
— Проклятие. Уби ли много от Бунтовниците?
— Да. — Той свали кожената си торба, тъй като пистолета в нея силно притискаше слабините му.
Тя му хвърли любопитен поглед.
— Защо стоиш прав?
Той потръпна вътрешно.
— Защото ти стоиш.
— Имитираш ме?
— Не. Това е… глупав навик. Преживях няколко века, през които един мъж трябваше да се изправи, когато една жена го направи.
Тя се изсмя.
— Искаш да кажеш, че си един старомоден джентълмен?
Той я изгледа намръщено.
— Искаш да кажеш, че досега не си забелязала?
— Вампир-джентълмен? — Тя се ухили. — Това звучи като оксиморон.
— Напълно способен съм да бъда груб — изръмжа той.
— Вярвам ти. — Тя се премести в средата на дивана и се отпусна.
С въздишка на облекчение, той седна.
— Така, предполагам, че си основал компанията си през 1927 година? Ти си Ангъс, трети и четвърти и Александър, нали?
— Да. — Той наведе глава. — Ангъс Александър Маккей на вашите услуги.
— Такъв джентълмен. — Устата й се изви. — Някога пускал ли си Ангъс Трети или Александър в почивка?
— Сега просто ми се подиграваш.
Тя се ухили.
— Кой от вас е посветен в рицарско звание?
— Забравил съм.
— О, да. Чувала съм, че паметта си отива с възрастта.
Той повдигна вежди.
— Паметта ми е наред.
— Тогава си спомняш за какво беше посветен в рицарско звание?
— Да.
Тя изчака, а след това му хвърли раздразнен поглед. Плъзна се по дивана, за да бъде по-близо.
— Защо не ми разкажеш?
— Това е правителствена тайна.
— Мога да пазя тайна. Не съм казала на никого за теб.
— Опитваш се да запазиш работата си.
Тя направи гримаса.
— Хайде. Няма да кажа.
— Ще се закълнеш ли с официалната клетва на Ангъс?
— Какво е това?
— Не знам. — Той се усмихна. — Току-що си го измислих.
Тя се засмя.
— Кълна се, стига да не включва хапане.
— Без хапане. — Погледът му се плъзна по тялото й. Сега тя седеше много близо до него. — Никога няма да те нараня.
Усмивката й изчезна. Тя отмести поглед.
— Аз също не искам да те нараня.
Той преглътна. Не знаеше дали това приятелство е добро или лошо. Харесваше му да говори с нея, но ръцете го сърбяха да я прегърне. Просто да бъде в една стая с нея се превръщаше в мъчение.
Тя се изкашля.
— Така, защо те посветиха в рицарско звание?
— Няколко момчета от кралските въздушни сили бяха свалени над окупирана Франция. Германците твърдяха, че всички са мъртви, но ние подозирахме, че някои са оцелели и са скрити и измъчвани.
Тя докосна ръката му.
— Колко ужасно.
— Мисията ми бе да се телепортирам от самолет в територията на врага, да намеря момчета, и да ги телепортирам на безопасно място. Изтрих спомените им след това.
Ема скочи на крака.
— Това е брилянтно!
Той се изправи.
— О, съжалявам. — Тя се засмя и се върна на мястото си. — Колко хора в британското правителство знаят за теб?
Той седна до нея.
— Трима. Кралицата, ръководителя на МИ6 и министър-председателят. Щом напуснат офиса си, изтривам спомените им за мен.
— Колко интересно. — Ема леко се надигна.
Ангъс почти се бе изправил, когато осъзна, че това е фалшива тревога. Тя просто се преместваше, за да пъхне крак под себе си. Той седна отново. Устата й трепна.
— Какъв вид услуги правиш за кралицата?
— Едно от нейните кучета се изгуби в Хайд Парк и аз го намерих.
— Това ли е?
Той я изгледа раздразнено.
— Ти не осъзнаваш колко важни са за нея кучетата й.
Ема се усмихна и посегна към чашата с ледена вода на масичката за кафе. Тя отпи глътка, после трепна.
— О, съжалявам. — Ема посочи към мокрия пръстен на масата.
Изправи се и огледа стаята.
— Нямаш ли някакви подложки за чаши?
Той също се изправи.
— Не се тревожи за това.
Тя забеляза, че той е изправен и се изкикоти.
— Такъв джентълмен.
— Не е смешно. Никога не съм виждал толкова неспокойно девойче. Кълна се, че си наполовина заек.
Усмихвайки се, тя остави чашата. Кехлибарените й очи проблясваха развеселено.
— От теб също става добър заек. — Тя почти седна, а след това стана отново.
Ангъс се дръпна назад в изправено положение, докато тя се кикотеше. Дявол да го вземе, играеше си с него. Ема седна.
— Представи си, че това са аеробните ти упражнения за деня.
Ангъс също седна.
— Свърши ли?
— Не. — Тя скочи на крака.
— Достатъчно! — Той я сграбчи през кръста и я дръпна надолу. Тя се приземи със смях в скута му.
Той се засмя. Ръцете му се плъзнаха нагоре по гърба й. Смехът й се превърна в дълга въздишка.
— Съжалявам. Не трябваше да те дразня. — Тя го погледна с притеснено изражение и се опита да се премести от скута му.
Той я задържа на място.
— Правиш го отново.
Лицето й стана безизразно.
— Какво правя?
— Гледаш ме, сякаш съм някакво страшно чудовище.
— Не, не го правя. Това е… нищо. — Червенина заля бузите й в красиво изчервяване.
Мамка му. Нищо не го възбуждаше по-бързо от изчервяването на жена, особено когато то е причинено от него. Можеше да усети кръвта, изпълваща бузите й като влудяващ парфюм. Слабините му моментално реагираха.
— Страхуваш се, че ще те целуна отново? Че ще изгубя контрол?
Тя се изчерви още повече.
— Не. — В очите й отново проблесна страх.
Истината го удари силно. Ема се страхуваше, че тя може да изгуби контрол. Погледите им се срещнаха за една напрегната секунда, след това тя се обърна.
— Не трябва.
— Не, не трябва. — Той я придърпа по-близо. Беше грешно. Не би довело до нищо друго, освен мъка и отчаяние. Но все пак, той я искаше. Трябваше да я има. — Ема — прошепна той, точно преди да сведе устата си към нейната.