Керелин Спаркс
Сърце на вампир (15)

Глава 15

Той щеше да закъснее. Ема погледна часовника си отново. Две минути след девет часа, а той не се виждаше никъде. Съгласи се, че зрението й в тъмните, осветени от луната околности на Сентрал парк, не е и наполовина толкова добро, колкото неговото. Тя винаги можеше да стигне до него психически, но наистина не го искаше в главата си. Вече бе твърде дълбоко в сърцето й.

Облегна се на лакти върху каменната стена на моста и огледа района около езерото. Нямаше мъже в килтове. Макар че можеше да е обул панталон. Негодникът изглеждаше еднакво прекрасен и в двете. Погледът й се спря на млад мъж в далечината, носещ дънки и суичър. Не, не беше Ангъс. Не можеше да сбърка широките му рамене и дълга кестенява коса. Просто нямаше друг като него. Сърцето й натежа. Защо не можеше да бъде човек? След петдесет години, щеше да е забравил за нея. Щеше да е една от многото хора, които са се появявали и изчезвали, пометени като мъртвите листа на есента. Господ да й е на помощ, тя искаше да бъде различна. Искаше да бъде специална за него. Искаше да бъде обичана.

Сърцето й отново се сви болезнено. Защо не можеше да бъде привлечена от нормален мъж? Ха! Кой на земята ще бъде привлечен към нормален мъж, когато Ангъс е наоколо? Старомодното му чувство за чест и джентълменско поведение докоснаха сърцето й. Той бе героят от фантазиите на младо момиче. Силен, смел, надежден, интелигентен. Но той бе и фантазията на зряла жена — секси, агресивен и малко опасен. Как би могла да устои на такъв мъж?

— Добър вечер.

Тя се обърна с ахване.

— Не те видях да идваш.

— Беше се замислила.

Мислеше за него. Слава богу, че можеше да затвори ума си. Дори и така осъзна, че топлината нахлула в бузите й, издава най-съкровените й мисли. Ангъс изглеждаше страхотно, както обикновено. Бе облечен в синьо-зелен кариран килт. Тъмнозелените му чорапи отиваха на пуловера му. Дръжката на ножа му се показваше над десния чорап. Кожените каишки, пресичащи гърдите му, означаваха единствено, че клейморът е на гърба му.

Тя се прокашля.

— Дошъл си подготвен.

— Както и ти.

— Да. — Тя вдигна чантата с коловете по-високо на рамото си. — Благодаря, че дойде.

Той се усмихна бавно. Бе твърде красив. Чувството за неловкост я раздразни.

— Тръгваме ли? — Той протегна ръка.

Очакваше да държи ръката му? Или това бе просто знак да тръгва? Твърде неудобно. Тя се отправи на север, оставяйки моста отзад. Ангъс закрачи до нея. Близо до нея. За голям мъж се движеше много тихо. Тя подръпна чантата си, за да чуе как успокояващото подрънкване на коловете нарушава мълчанието.

Защо беше толкова тих? Тя се опита да измисли нещо нормално, за което да си говорят.

— И така, винаги ли носиш едно и същото каре?

— Това е тартана на Маккей. Не харесваш ли килтовете ми?

— О, напротив. Просто се чудех, дали имаш повече от един. — Тя трепна. Чудесно. Защо да не обиди човека? — Искам да кажа, повече от един стил.

Той се усмихна.

— Всъщност съм натрупал доста дрехи през вековете.

Няколко века мода натъпкана в един килер? Това беше изумително.

— Искаш да кажеш, че все още имаш перуки, жилетки и дантелени ризи?

— Да. Забутани са някъде в замъка ми.

Устата й остана отворена. Замъкът му? Небеса, как някой би могъл да води нормален разговор с Ангъс Маккей? Той бе… очарователен. Ръката му докосваше нейната, докато вървяха. Замисли се дали да не се премести малко вдясно, извън обсега му, но не го направи. Би било прекалено очевидно и още по… неудобно.

— Ще можеш ли да чуеш, ако някой бъде атакуван някъде в парка?

— Да. Само за да бъдем в безопасност, помолих Конър да патрулира в северната половина.

— Това е добре. Ще имаме подкрепление, ако се наложи.

— Да. — Ръката му се задържа близо до нейната. Сърцето й започна да бие по-бързо.

— Странно е, че се запознахме едва миналата петък вечер.

— Да. — Той преплете пръсти с нейните. Сърцето й се изпълни с копнеж.

— Това е само петата ни нощ заедно.

— Когато си живял толкова дълго, колкото мен, разбираш колко относително е времето. Изтърпях векове, които минаха като премигване на окото, сякаш едва дишах. — Той се спря и се обърна към нея. — Или мога да прекарам цял човешки живот в период от няколко нощи. Цялата надежда и страст, заради които си струва да се живее, ме заобикалят изведнъж като дар от Бога.

— О, Ангъс. — Тогава тя бе различна. Тя бе специална.

— Не можем да отричаме това, което ни се случва, Ема.

Тя пусна ръката му.

— Не го отричам. Но също така не можем да отречем, че няма никакъв шанс за нас.

— Ема…

— Не. — Тя вдигна ръка. — Не искам да бъда част от дългата поредица от човешки приятелки. Аз… аз се чувствам специална за теб точно сега, точно такава, каквато съм. И имам нужда да остане така. Искам да бъда в състояние да кажа довиждане, когато си отидеш, когато сърцето ми е все още пълно. Не сухо и пусто. Можеш ли да разбереш?

— Не. Ти приемаш, че края ще е тъжен.

— Как е възможно да бъде друг, освен тъжен? Ние сме от два различни свята.

Той се намръщи.

— Ние си приличаме повече, отколкото мислиш. И никога не е имало дълга поредица от смъртни приятелки.

— Хранил си се от човешки жени в продължение на векове. Каза ми, че си ги оставял много задоволени. Това ми звучи като дълга поредица от любовници.

— Това беше оцеляване. Това давах в замяна на безличните жени, които не помня, така че да не се чувствам виновен за кражбата на кръвта им. Ти си различна, Ема. Нямам нужда от теб в замяна на оцеляване. Но оцеляването не е същото като живеенето. Или същото като да се чувстваш човек отново. Аз съм жив, когато съм с теб. Ти нахрани душата ми.

Тя го изгледа, без да мига. Небеса, какво можеше да отговори на това? Вземи ме, аз съм твоя?

Той обърна глава на една страна.

— Чух писък.

Тя слушаше внимателно, но не чу нищо.

— Оттук. — Той й махна да го последва.

Тя изтича до него, насочвайки се на север.

— Не чувам нищо.

— Вече контролират жертвата си. Няма да има повече писъци. — След няколко минути, той спря. — Близо сме — прошепна той. — Коловете ти вдигат шум.

Ема свали чантата от рамото си и притисна коловете плътно един до друг.

— По-добре ли е? — Тя ги залюля срещу гърдите си. Той кимна и сложи пръст на устните си. Ема го последва тихо, когато той напусна тухлената пътека и тръгна през горичката. Лунната светлина едва проникваше през короните с млади листа отгоре. Въздухът ставаше все по-студен. Ангъс се превърна в голяма сянка, която тя следваше отблизо. Лек ветрец разлюля листата и донесе звука от един мъжки глас.

— Хей, човече, остави малко и за мен.

Кожата на Ема настръхна. Сега Ангъс се движеше много бавно. Тя се огледа нервно, надявайки се, че всички тъмни сенки около тях са само дървета.

— По дяволите, какво правиш? — оплака се същият глас шумно. — Това не е начинът да се отнасяш към една жена. Не бих постъпил и с проститутка така.

— Тихо, глупак такъв — изсъска друг глас.

— Хей, храненето е едно нещо, съвсем друго е да я убиваш. Просто не е правилно.

Ангъс дръпна Ема редом с него, така че да може да види полянката пред тях. Лунната светлина блестеше върху огромен гранитен камък, оцветявайки полянката в призрачните оттенъци на сивото. Мъж-вампир, облечен в черно, държеше една жена прикована към земята. Тя изглеждаше сребристо бледа на лунната светлина. Очите й бяха черни и безжизнени. Единственият цвят бе червената кръв, изтичаща от дупките на врата й.

Втори вампир, чернокож мъж, облечен в скъсани дънки и сив суичър с качулка, крачеше нервно отстрани.

— Мамка му, човече. Мразя това.

Първият вампир впи зъби в шията на жената отново. Ема трепна. Жената нямаше да оцелее след второ ухапване. Ангъс задържа ръката й, за да й попречи да тръгне напред.

— Стига, брато! — Чернокожият вампир подскочи, опитвайки се да привлече вниманието на другия вампир. — Пресушаваш я. Тя ще умре!

За миг, Ангъс се появи на полянката и извади клеймора си. Той притисна острието към шията на първия вампир.

— Освободи я.

Ема отвори чантата си и извади кол.

— Какво, по дяволите? — Чернокожият се отдалечи.

Ема изскочи на полянката и блокира бягството му. Тя насочи кола към сърцето му.

— Стой, където си.

— По дяволите. — Чернокожият се втренчи в нея, след това в Ангъс. — Кои, по дяволите, сте вие?

Първият вампир бавно се изправи на крака. От удължените му зъби капеше кръв. Той се отдръпна, но Ангъс го последва с меч, насочен към сърцето му.

— Този парк е под моя закрила — изръмжа Ангъс. — Повече няма да убивате тук.

— Помня те. — Злият вампир заговори с руски акцент. — Ти беше на бала миналата година в Роматех. Ти смачка часовника на Иван. Ти си Ангъс Маккей.

— Значи сега следваш заповедите на Катя? — попита Ангъс тихо. — Накара ли те да убиваш за нея?

— Бих направил всичко за нея.

— Тогава кажи й това, Алек. — Когато вампирът трепна, Ангъс продължи: — Да, знам кой си. Изпълняваше поръчки за Иван Петровски, а сега вършиш мръсната работа на Катя.

Ема погледна към пострадалата жена. Колко време щяха да си говорят тези момчета, докато тя лежеше там и кървеше до смърт?

— Ще се обадя на бърза помощ.

Алек ахна, когато я погледна.

— Ти! Ти си тази, която видях преди. Ти уби Владимир.

Ема преглътна. Това бе вампирът, който се бе измъкнал миналото лято. Единственият, който знаеше коя е тя.

— Бях прав. — Алек я погледна гневно. — Убиецът е смъртна жена. — Той погледна към Ангъс. — И ти й помагаш, нали?

— Ангъс. — Ема го изгледа с умолителен поглед. Ако този вампир оживееше, щеше да каже на всички Бунтовници, че тя и Ангъс работят заедно.

Той нападна Алек, но точно преди меча му да го докосне, Алек изчезна.

— Не! — Мечът на Ангъс се заби в едно дърво. — Дявол да го вземе — изруга той и освободи клеймора.

— По дяволите — промърмори чернокожият вампир.

— Кои сте вие, хора? Вампирска полиция?

Ангъс се отправи към него, мръщейки се.

— Не мърдай.

Вампирът вдигна ръце в знак на капитулация.

— Ти си шефът. Не се забърквам с брат с еднометрово острие.

Докато Ангъс насочваше клеймора си към сърцето на чернокожия, Ема се втурна към ранената жена.

— Тя умира. Трябва да й помогнем.

— Извиках Конър психически. Той трябва да е тук… — Ангъс замълча, когато Конър се появи до него.

Конър бързо огледа сцената. Очите му светнаха гневно, когато видя ранената жена. Изгледа сърдито чернокожия вампир.

— Копеле такова, заслужаваш да те удуша.

— Не съм го направил! — извика чернокожият. — Знам, знам, винаги казвам на полицията, че не съм го направил, но този път наистина го имам предвид. Не съм получил и капка от нея. Все още умирам от глад — оплака се той и погледна към Ема несигурно.

Тя посрещна погледа му.

— Дори не си го помисляй.

— Конър, ще заведеш ли жената в „Роматех“? — попита Ангъс. — Роман може да я спаси. После можеш да изтриеш спомените й и да я заведеш у дома.

— Ще го направя. — Конър взе жената в ръцете си, а след това изчезна.

— Къде отиват всички? — попита чернокожият.

— Кой си ти? — Ангъс пристъпи към него.

Той отстъпи.

— Ще стана на проклет шиш кебап, ако се приближиш още малко с този супер голям нож. Вече умрях веднъж тази седмица и не искам да мина през това отново.

— Ти си трансформиран миналата седмица?

— Да. Този руски психопат ми го причини. Аз си гледах бизнеса и бизнесът бе добър, ако разбирате какво искам да кажа. Имах добра репутация. Вървеше. След това, този кучи син Алек дойде…

— Продаваш наркотици? — Ема се приближи към него.

— Ето, не става ли винаги така? — намръщи се вампирът. — Само защото съм черен, решавате, че съм трафикант.

— Такъв ли си? — попита тя.

Той сви рамене.

— Човек трябва да си изкарва прехраната. Виж, скъпа, нямам нищо против теб, но умирам от глад, а ти миришеш много вкусно.

— Докоснеш ли я, умираш — изръмжа Ангъс.

— Стой, брато. — Той вдигна и двете си ръце в знак на отстъпление. — Не знаех, че си, ъъъ, че се интересуваш от жени, с тази пола, която носиш и…

— Достатъчно. — Ангъс плъзна клеймора в ножницата. — Изпий това. — Той отвори спорана и извади металната си бутилка.

— Готина чанта — промърмори другият вампир. — Знам един човек, който може да ти направи наистина евтини.

Ангъс стисна зъби.

— Това не е чанта!

— Както кажеш, човече. — Чернокожият прие бутилката. — Не е отрова, нали? Знаеш ли, затова ме убиха тези копелета. Правят някаква вампирска отрова.

— Безопасно е. Пий — заповяда му Ангъс.

— Вампирска отрова? — попита Ема.

— Беладона — промърмори Ангъс.

— Да, така го наричат. — Вампирът подуши съдържанието на шишето. — Уау! Това мирише добре. Каква е тази гадост?

— „Криски“. Смес от синтетична кръв и шотландско уиски.

Ах. Сега Ема разбра защо бе усетила аромат на уиски в дъха на Ангъс първата нощ. Тя чакаше другия вампир да завърши питието си. И чакаше. Погледна към Ангъс.

Устата му трепна.

— Очевидно, нашият гост е много гладен.

— Ооо, да! — Другият вампир избърса устата си. — Това е добро. — Надигна бутилката отново, но беше празна. — Имаш ли още?

— Имаме десетки бутилки у дома — отвърна Ангъс. — И може да получим още, когато си пожелаем.

— Без майтап? Знаеш ли, тези проклети руснаци нямат нищо за ядене в къщата си. Излизат всяка шибана нощ, за да атакуват хората. Казах им, че трябва да нападнат местната кръвна банка, знаете, и да съхранят малко храна в бърлогата, но чуха ли ме? Не.

— Ти не искаш ли да нараняваш хората?

— По дяволите, не. Аз не съм убиец. — Той намигна на Ема. — Аз съм по-скоро любовник, ако ме разбирате.

— Ти не си точно почтен гражданин — напомни му Ема.

— Трябва да си изкарвам прехраната. Аз… има хора, които разчитат на мен.

— Как се казваш? — попита Ангъс.

— Финиъс Маккини.

— Маккини?

Финиъс сви рамене.

— Братята ме наричаха Мастър Фин. — Той повдигна брадичката си предизвикателно. — Сега искам да ме наричат д-р Фанг.

Ангъс повдигна вежди. Ема пусна кола обратно в чантата си.

— Защо руснаците те трансформираха?

Финиъс се намръщи, премествайки тежестта на краката си.

— Искаха лесен достъп до някои лекарства. Тяхната царица-кучка прави тази отрова.

— Имаш предвид Катя? — попита Ема.

— Да, Нейно Кралско Височество пчелата кучка. — Финиъс махна с ръка във въздуха. — Нареди на злия си любимец да ме убие, а след това се държеше сякаш ми е направила някаква голяма услуга. Накара ме да спя на пода в мазето й като някакво куче. И когато се опитах да се върна при семейството си, тя… заплаши, че ще убие всички.

— Съжалявам — прошепна Ема.

— Останахме тук достатъчно дълго. — Ангъс извади мобилния си телефон от спорана. — Алек може да се върне с десетина Бунтовници. Ще се телепортираме в градската къща.

Финиъс трепна.

— Не съм много добър в телепортирането.

— Ще те заведа. — Ангъс набра номер на телефона си. — Иън? Искаше предварително предупреждение. Това е. Идвам с двама. — Пусна телефона обратно в спорана, после обви ръка около Ема и я притисна. След това махна на Финиъс да се хване.

Финиъс го погледна притеснено.

— Избирай или ние, или Бунтовниците — нареди му Ангъс. — Нима искаш да прекараш вечността атакувайки невинни само за да оцелееш?

Финиъс направи колеблива крачка напред.

— Но аз дори не те познавам, човече.

— Аз съм Ангъс Маккей. — Той сграбчи Финиъс около раменете. — Взе правилното решение.

Финиъс изсумтя.

— Може би идвам само заради „Криски“-то.

Всичко потъна в мрак, но само за няколко секунди. Краката на Ема се приземиха твърдо във фоайето на градска къща на Роман. Иън стоеше до стълбите, оръжието му бе извадено. Погледът му премина покрай нея, явно не я приемаше като заплаха, а след това се фокусира върху Финиъс.

— Кой си ти? — попита той, отправи се към Финиъс и вдигна меча.

— По дяволите! — Финиъс се шмугна зад Ангъс. — Какво ви става бе хора, с тези мечове?

— Всичко е наред, Иън — каза Ангъс. — Доведох го тук с цел.

Иън кимна.

— Трябваше да се уверя, че не те е принудил по някакъв начин. — Той плъзна клеймора си в ножницата.

Финиъс надникна иззад Ангъс.

— Знаете ли, нямаше да ви се налага да се държите така мъжки през цялото време, ако не бяхте облечени в тези поли. Това се нарича компенсация, нали знаете.

Иън направи гримаса.

— Сигурен ли си, че не мога да го пронижа?

— Не. — Ангъс потупа Финиъс по гърба. — Той ще остане тук за известно време.

Иън му хвърли подозрителен поглед.

— Кой всъщност си ти?

Финиъс повдигна брадичка.

— Аз съм д-р Фанг.

— Оу. — Очите на Иън се разшириха. — Значи си тук заради Шана?

— Коя Шана?

— Шана Драганести — каза Иън. — Тя ще има бебе.

— Не съм го направил! — Финиъс отстъпи назад и вдигна ръце. — Дори не познавам Шана.

Ема се засмя.

— Не си бащата — изръмжа Ангъс.

— Това е, което винаги съм казвал. — Финиъс подпря ръце на кръста си. — Но дали някой някога ми вярва? Не.

— Ние ти вярваме. — Ангъс се обърна към Иън. — Той не е истински лекар. Неговото име е малко… като почит към природата.

— Точно така. — Финиъс кимна. — Това съм аз, аз съм почетен.

— И сега работи за мен — обяви Ангъс.

Финиъс примигна.

— Така ли?

— Така ли? — Иън изглеждаше скептичен.

Ема се усмихна. Тази вечер имаше отличната възможност да види Ангъс в действие. Хареса й това, което видя. Благороден и добросърдечен човек.

Той скръсти ръце пред гърдите си, изучавайки Финиъс.

— Можеш ли да се биеш, момче?

— Ти как мислиш? Аз съм от Бронкс.

— Трябва да следваш нашите правила — продължи Ангъс. — И основното правило е, че не можеш никога да нараняваш смъртен отново. Без хапане. Ще се храниш от шише. Можеш ли да го направиш?

— Да, по дяволите. — Финиъс погледна към Иън. — Хей, имаш ли още от това „Криски“ тук? Все още съм гладен.

— Няма повече „Криски“ за тази вечер — нареди Ангъс. — Иън, донеси му топла бутилка с кръв тип нулева.

— Разбира се. — Иън тръгна към кухнята.

Финиъс обиколи фоайето.

— Всички ли живеете тук?

— Аз съм просто на посещение — обясни Ангъс. — Конър, Иън и Дугъл живеят тук. Ти също може да живееш тук.

— Без майтап? — Очите на Финиъс светнаха. Той надникна в библиотеката. — Яко.

— Очаквам да работиш за мен.

— В замяна на квартира и храна. Разбирам. — Финиъс надникна в хола. — Уау, това трябва да е царицата на широкоекранните телевизори. Хващате ли Никс?

— Ще работиш под ръководството на Конър и ще ти се плаща два пъти на месец.

Финиъс се завъртя и се взря в Ангъс.

— Плаща? Като истинска заплата?

— Да.

Ченето на Финиъс увисна.

— Никой не ми е предлагал истинска работа досега.

Ангъс го погледна строго.

— Не ме карай да съжалявам.

— Не, не. Ще бъда супер. Аз… аз имам нужда от работа. Имам семейство, което зависи от мен. Мога да им изпратя малко пари, нали?

— Разбира се. Но не може да им кажеш в какво си се превърнал или какво работиш. Повярвай ми, няма да разберат.

— Разбирам това. — В очите на Финиъс блестяха сълзи. — Имам по-малки брат и сестра. Те живеят с леля ми, но тя има тежък диабет, така че не може да работи. Всички те зависят от мен, а аз… аз истински се притеснявам за тях.

— Нямаш ли родители? — попита Ема.

Финиъс поклати глава.

— Майка ми почина от СПИН, а баща ми избяга, когато бях малък. Притеснявах се за семейството си. Те не знаят какво се е случило с мен и тези проклети руснаци не ми позволиха да отида.

Ангъс кимна.

— Иън може да те закара до дома ти за кратко посещение. — Той извади пачка банкноти от спорана си. — Това е аванс от първата ти заплата. Остави го на семейството ти, но не мога да ти гарантирам колко често ще можеш да ги посещаваш.

— Това е страхотно, брат. — Финиъс взе парите.

Иън се върна с бутилка кръв, която подаде на Финиъс.

— Аз съм Иън Макфий. И все още не знам истинското ти име.

— Финиъс Маккини. — Той отпи глътка от бутилката.

Иън примигна.

— Маккини?

Ангъс се усмихна.

— Явно е шотландец.

Иън го изгледа с присвити очи.

— Познавал съм няколко Маккини през годините, но те никога не са изглеждали като него.

Ангъс сви рамене.

— Той е един от нас. След като го закараш вкъщи за кратко посещение, трябва да започнеш обучението му.

— Какво обучение? — Финиъс отпи още кръв.

— Бойни изкуства и фехтовка — отвърна Ангъс.

— О, по дяволите, брат, аз вече знам как да укривам^[1] неща.

Иън се засмя.

— Имаме предвид бой с меч.

Ченето на Финиъс увисна.

— Искаш да кажеш, че ще получа едно от тези огромни остриета?

— Клеймор, да. — Иън сграбчи Финиъс за ръката и го поведе към входната врата. — Ще бъдеш воин точно като нас.

— Супер. — Финиъс погледна назад към Ангъс, преди да излезе. — Но няма да нося никаква пола!

Ема се засмя, когато вратата се затвори.

— Ти си сладък мъж, Ангъс Маккей!

Той изсумтя.

— Не му помогнах изцяло от доброта. Бунтовниците ни превъзхождат числено, а Роман се противопоставя на превръщането на повече почтени вампири. Това ни поставя в затруднение.

— Разбирам. — Ема кимна и се усмихна. — Но все още мисля, че си сладък. Видя добрина у Финиъс, която мнозина биха пренебрегнали.

Ангъс пристъпи по-близо до нея.

— Значи ме намираш привлекателен, а?

— Да. И ти вярвам. — Каква огромна промяна само за няколко дни. Единствено Ангъс можеше да направи това.

Той я задържа за раменете.

— Тогава ми се довери за още едно нещо. Ти си в смъртна опасност. Искам да прекараш нощта с мен.