Керелин Спаркс
Сърце на вампир (23)

Глава 23

Ема си спомняше болката и мрака. Страхът и ужасът. Зъбите на Катя, разкъсващи шията й. Един последен вик за оцеляване и отчаянието, с което използва кола. Още тъмнина. Мърморещи гласове. Още зъби. Как бе успяла да се върне Катя. Нали уби тази кучка. Още тъмнина, докато Ема потъваше дълбоко в черната дупка.

Последва странен сън. Устните й вкусиха кръв. Задави се от металната горчивина.

— Гълтай — настоя един глас. — Трябва да гълташ.

Още кръв покапа по устните й. Давеше се в кръв. Катя я убиваше. Ема завъртя главата си и се изкашля.

— Ема — умоляваше гласът, — изпий я, моля те.

Ангъс? Тя отвори устни, за да проговори, но думите не дойдоха. Дори не можеше да отвори очите си.

Още кръв се изля в устата й. Ема преглътна и по тялото й се разля успокояваща топлина. Преглътна отново и вкуси сладост. Какъв глупав сън. Това не можеше да е кръв. Беше твърде вкусно, а тя пиеше и пиеше.

— Това е, скъпа. Справяш се добре.

Ангъс беше щастлив с нея. Ангъс я обичаше. Ема се усмихна. Той бе с нея, а Катя си бе отишла. Този път, когато мракът настъпи, тя не се страхуваше.

Ема се събуди с разтърсване. Сърцето й блъскаше силно в гърдите, толкова силно, че можеше да го чуе. За един миг бе обхваната от паника. Сигурно получаваше инфаркт. Чувстваше се толкова странно и не знаеше къде се намира.

— Дарси, тя се събуди. Приготви бутилка.

Ема видя Остин, изправен до отворена врата. Беше я открил. Тогава двамата с Ангъс бяха спасени.

— Тъкмо я сложих в микровълновата — извика женски глас от разстояние.

Ема седна и около главата й се завъртяха черни точки.

— Леко! — Остин пристъпи към нея с разтревожено изражение.

— Аз… предполагам, че все още съм слаба — каза Ема, премигна и се фокусира върху Остин. Изглеждаше по-ясен от обикновено. Можеше да види наболата му брада и всеки отделен кичур коса върху главата му. И сърцето му биеше толкова силно. Как би могла да го чуе? Как можеше да чуе ударите на собственото си сърце? Притисна ръка към гърдите си и забеляза, че носи мека пижама.

— Как се сдобих с това?

— На Дарси е — отговори Остин. — Тя се опита да те почисти малко.

Вярно. Катя я бе нападнала. Ема подозираше, че старите й дрехи са покрити с кръв. Стомахът й изкъркори.

— Чувствам се толкова гладна.

— Сигурен съм, че си — отвърна Остин и я изгледа предпазливо.

Ема огледа стаята. Беше хубава спалня — синя завивка, голямо легло, без прозорци. Светеше само една малка стенна лампа. Как виждаше толкова добре тогава? Стомахът й изкъркори отново по-шумно и последва спазъм. Тя притисна ръка към корема си.

— Ауч!

Остин се отправи към вратата.

— Дарси, побързай.

Ема пое дълбоко въздух и издиша.

— Къде съм? — попита тя.

— В Будапеща, в дома на Золтан Заквар.

— Кой? — Пореден спазъм от глад разтърси Ема. Тя се намръщи. Сърцето на Остин сякаш блъскаше в ушите й. Почти не чуваше, не мислеше.

— Золтан Заквар. Той е господарят на Източноевропейското сборище.

— Аз съм в къщата на вампир?

Ема забеляза вената върху врата на Остин, която пулсираше. И миришеше добре, като храна.

— Какво се случва с мен?

Бе повалена от силна болка, причинена от глада. С вик тя падна на леглото и се сви на кълбо.

— Добре ли е? — Дарси се втурна в стаята с поднос и го постави на нощното шкафче.

Дарси беше толкова близо и ухаеше толкова хубаво, а Ема трябваше да се бори с желанието да я сграбчи.

— Нося ти закуска. — Дарси й предложи чаша. — Тип нулева, малко е посредствена, но трябва да започнем с проста диета.

Очите на Ема се разшириха. Чашата бе пълна с кръв.

— Не!

Внезапно пробождане от болка прониза устата й и тя изплака.

Дарси остави чашата.

— Горкичката. Същото се случи и на мен. Винаги излизат през първата нощ.

Ема покри устата си и изскимтя. Венците й бяха разкъсани на две. С писък, тя усети пробождане. Свали ръката си и видя кръвта, бликнала върху дланта й. Беше ужасно и ухаеше превъзходно. Болката в устата й утихна, когато поредния спазъм от глад я атакува.

Дарси потопи сламка в чашата и я подаде на Ема.

— Ето. Трудно е да се използва чаша, когато зъбите са се показали.

Зъбите? Ема докосна устата си. Кучешките й зъби бяха дълги, остри и режещи.

— Не!

Тя поклати глава. Това беше поредният лош сън. Не можеше да е истина.

— Знам, че си притеснена. — Дарси се настани на леглото до нея и притисна чашата към ръката й. — Ще се почувстваш по-добре, веднъж щом се нахраниш.

Ръката на Ема трепереше, докато поемаше чашата. Имаше ужасното желание да я захвърли и да забие зъбите си в Дарси. О, боже, беше вярно. Тя е вампир.

Вгледа се зашеметена в чашата. Всъщност кръвта миришеше добре. Това ли беше типът болка, която Ангъс бе понесъл през цялата нощ, когато бе отказал да я ухапе. Ема сключи устни около сламката и засмука. Кръвта беше сладка и топла. Изливаше се в нея и я изпълваше с тонизиращото чувство за сила и мощ. Твърде скоро стигна до дъното на чашата.

— Имам нужда от още — каза Ема, венците й изтръпнаха и тя осъзна, че зъбите й се бяха прибрали.

— Връщам се веднага. — Дарси се изправи, вземайки чашата. — Нормално е да си много гладна през първата нощ.

— Ти беше вампир — прошепна Ема.

— Да, за четири години. Но не е нужно ти да оставаш такава за дълго. Роман може да те промени отново. Всичко ще бъде наред.

Ема кимна в отговор. Наблюдаваше как Дарси напуска стаята. Остин се усмихна на съпругата си, докато тя преминаваше покрай него. Нежна, любяща усмивка. И Ема разбра от какво точно се нуждаеше.

— Къде е Ангъс?

Усмивката на Остин изчезна.

— Той, ъм, не е тук в момента.

Ема огледа стаята. Все още се чувстваше странно. Някак вцепенена. Може би всичко това бе сън. Имаше много такива напоследък. Или бяха спомени? Беше се любила с Ангъс. Катя я бе отвела и нападнала. О, небеса, Катя я бе убила.

Ема вдигна ръка към шията си. Кожата бе гладка и непокътната.

Остин тръгна към нея.

— Оздравя по време на мъртвешкия си сън. Едно от предимствата на неживите — усмихна й се той. — Изглеждаш чудесно, но трябва да се довериш на думата ми за това. Не можеш да видиш отражението си в огледало. Един от недостатъците на неживите.

— Няма недостатъци — обади се Джакомо, шляейки се безцелно из стаята, докато пиеше кръв от винена чаша. — Бона сера, синьорина. Дойдох да проверя как се справяте. — Кафявите му очи заблестяха. — И да ви приветствам в клуба.

Пълната яснота за състоянието й достигна до съзнанието й. Тя беше мъртва. Издърпа синята завивка до брадичката си. Къде беше Ангъс? Искаше да го види. Копнееше за силната му прегръдка. Докосна шията си, там където се бе нахранил от нея, докато правеха любов, но прободните рани бяха изчезнали. Сякаш никога не се е случвало.

Без да бърза, в стаята влезе Роби.

— Госпожице Уолъс, как сте?

Мъртва съм. Ема обви ръце около себе си под завивката.

— Мисля, че е в шок — прошепна Остин, но Ема можеше да го чуе.

Можеше да чуе всичко, включително и бръмченето на микровълновата от другата страна на къщата.

— Искам да говоря с Ангъс.

Роби размени разтревожен поглед с Джакомо.

— Той не е тук. Отиде в Париж заедно с Жан-Люк и Иън.

— Тогава се обади в Париж и го помоли да се телепортира тук. Моля те. — Ема потръпна под одеялото. Мразеше да бъде така нуждаеща се. Винаги преди е била силна и решителна. Но никога досега не беше умирала.

— Замина за Ню Йорк — продължи Роби. — Няма да е буден в момента.

Ню Йорк? Тя преживяваше криза, а той беше в Ню Йорк? Ема стисна зъби. Трябваше да бъде с нея. Беше мъртва, по дяволите. Той трябваше да покаже уважение към смъртта. И към жената, която обича.

— Имам нужда да говоря с него.

— Ще му изпратя имейл — предложи Роби. — Ще го види, когато се събуди.

— Обзалагам се, че ще го видиш скоро — добави Остин. — Веднага щом си достатъчно силна, за да отидеш в Ню Йорк, където Роман ще те промени.

— Да — кимна Роби. — Ангъс ми остави тениската си, напоена с твоята кръв.

— Билетът ти към смъртността. — Джакомо отпи от чашата си. — Въпреки че не мога да си представя защо някой би искал да бъде смъртен отново.

— Нямаш достатъчно въображение, Джак. — Дарси влезе в стаята, държейки чаша пълна с кръв. — Заповядай — каза тя и я подаде на Ема.

Как бе възможно кръвта да е толкова вкусна? Сега, когато зъбите й бяха нормални, можеше лесно да отпива. Беше като да отпива груба сила.

Друг мъж влезе в стаята. Беше по-нисък от Ангъс, среден на ръст с тъмнокафява коса и бадемовидни, кехлибарени очи.

— Как сте, скъпа? — попита той с лек акцент.

— Добре.

Как така спалнята й се бе превърнала в гара Сентръл Стейшън? Всеки искаше да дойде и да позяпа чисто новия вампир.

— Няма да изпълнявам никакви трикове днес.

Мъжът се засмя.

— Радвам се, че си добре. Тревожехме се за теб.

Очевидно Ангъс не бе твърде разтревожен. Беше заминал за Ню Йорк, оставяйки я сама да се приспособява към новата си безсмъртност.

— Аз съм Золтан Заквар. — Мъжът леко се поклони. — Добре дошла си тук, толкова дълго, колкото пожелаеш.

— Благодаря. — Погледът на Ема изучаваше Золтан, Роби и Джакомо. — Вие сте приятни момчета. По-лесно е когато знам колко мили са някои от вас.

Дарси седна на леглото.

— Ема, не е нужно да оставаш такава. Можеш да бъдеш смъртна отново.

Но Ангъс беше вампир. Ако останеше нежива, можеше да бъде като него. Би могла да профучава с невероятна скорост, да се телепортира, да левитира. Би била по-силна от всякога. Беше добър убиец като смъртна, но като вампир щеше да е супер убиец.

Но ако останеше нежива, щяха да минат векове преди да види родителите си, или брат си, или леля Ефи. Това беше лошо.

Но това бяха векове, през които можеше да обича Ангъс. И той да обича нея. Резервите й относно връзката им щяха да си отидат сега, когато бяха еднакви.

— Нуждая се да говоря с Ангъс — повтори тя. Защо тези хора не разбираха. Защо Ангъс не разбираше. Защо я бе изоставил? Тя забеляза разтревожените погледи, които всички си размениха. Нещо ставаше.

Внезапно бе обзета от една мисъл.

— О, не! Бил е ранен? — Ема се изправи на крака, но черните точки се завъртяха отново около главата й.

Дарси се пресегна към нея.

— Тази нощ трябва да останеш в леглото. Отнема време тялото ти да се адаптира.

— Не! Искам истината. Ангъс ранен ли е? Затова ли е хукнал да се види с Роман?

Роби премести тежестта си.

— Добре е. Сега ще му изпратя имейла — каза той и напусна стаята.

— Ще ти покажа компютъра — забърза Золтан след него.

Джакомо поклати глава.

— Трябваше да остане. Казах му, но…

— Но какво? — попита Ема. — Защо си е тръгнал?

Джакомо я погледна тъжно.

— Той се чувства виновен.

— Остави ти бележка. — Дарси извади лист хартия от джоба на панталоните си и го постави на леглото.

Бележка? Ема се намръщи. След всичко, което бяха преживели, той бе оставил бележка? Погледна Джакомо объркано.

— Защо Ангъс се чувства виновен? — Изведнъж прозрението я заля. — Защото Катя ме нападна? Но всички ние бяхме атакувани. Разбирам нуждата му да се защити.

Джакомо въздъхна:

— Чувства се зле, защото те е направил слаба.

— Това не е по негова вина, Катя ме уби.

Джакомо трепна:

— Всъщност ти уби Катя.

Ема се втренчи в него. Трябва да е била жива, за да убие Катя. Тогава как е станала вампир?

— Аз трябва да вървя — каза Джакомо и забърза към вратата.

— Ема, той нямаше друг избор. — Остин също напусна стаята.

Той? Имаше нещо ужасно, което никой от мъжете не искаше да й каже. Тя се обърна към Дарси:

— Катя не ме е превърнала?

— Не. — Очите на Дарси бяха изпълнени със съчувствие. — Щеше да умреш, ако не го беше направил. Той наистина нямаше друг избор.

Той? Боже, не! Коленете на Ема се подкосиха и тя седна на леглото. Очите й се изпълниха със сълзи. Ето защо бе избягал, измъчван от чувство за вина.

— Толкова съжалявам — каза Дарси и докосна Ема по рамото. — Той настоя да го направи сам. Чувстваше се… отговорен. И знаеше, че промяната не е необратима.

Една сълза се търкулна по лицето на Ема. Тя я улови с пръста си и видя розовия оттенък. Кървави сълзи, точно като вампир.

Дарси я потупа по гърба.

— Той ти даде втори шанс за живот.

Ема преглътна трудно. Беше се превърнала във вида създание, което бе убило родителите й. За да бъде трансформирана във вампир, е трябвало първо да умре. Стомахът й се сви.

— Ангъс ме е убил.

Повдигна й се и Ема изгуби първото си хранене като вампир.

 

 

— Ан гард — Джакомо поздрави Ема с шпагата си, след което се насочи към нея.

Ема атакува със замах, нападна и се опита да нанесе удар. Джакомо се защити твърде лесно, но Ема знаеше, че е постигнала напредък. Преди три дни по време на първия си урок по фехтовка, би могъл да я победи със затворени очи. Сега вниманието му беше повишено.

— Не забравяй, че Бунтовниците не се бият честно. — С едно движение на китката си Джакомо изби шпагата й, която се приземи с трясък в стаята за упражнения. — Как ще се справиш с това? — Той я взе на мушка, рапирата му сочеше право към сърцето й.

Ема се оттласна силно от земята, толкова силно, колко можеше, мислейки за левитация. Издигна се прекалено бързо и удари шумно главата си в тавана.

— Ауч. — Носеше се във въздуха, масажирайки върха на скалпа си.

Джакомо й се ухили.

— Дива си.

Остин стоеше до вратата и се смееше.

— Мисля, че тя подценява силата си.

Ема го изгледа.

— Вчера те туширах след четиридесет и пет секунди.

Той сви рамене.

— Да, но и когато беше смъртна, също ме биеше.

Джакомо се засмя.

— Ла синьорина е свирепа.

— И не го забравяй.

Ема издърпа кинжала от колана си, телепортира се зад Джакомо и го прободе в задните части.

— Ауч! — Той скочи напред, завъртайки се с лице към нея.

Ема се усмихна сладко.

— Учителю, как се справям?

Джакомо присви очи:

— Белисима, скрит гняв ли усещам?

Ема въздъхна, докато поставяше кинжала обратно под колана си. Може би беше ядосана. Със сигурност беше разочарована. Беше в къщата на Золтан от седмица и Ангъс не отговаряше на имейлите й и не вдигаше телефона си. Беше прочела бележката му толкова много пъти, че накрая я наизусти.

„Скъпа Ема,

Не очаквам прошка за ужасното нещо, което ти причиних. Само се надявам възможно най-скоро да се трансформираш отново, за да можеш да възстановиш живота си. Заслужаваш щастлив живот, изпълнен със светлина и мир.“

Мир? Наистина ли си мислеше, че тя иска мир, когато зли вампири като Касимир бродеха по земята. Тя беше воин като него. А сега беше и вампир като него. Разбира се, призля й, когато за първи път си помисли, че Ангъс я е пресушил и трансформирал, но след няколко нощи на сериозно обмисляне, Ема реши, че е радостна от факта, че именно той е бил онзи, който я е въвел в новия й живот. Беше нежива, защото някого, когото обичаше, бе извършил милостив акт. Много по-добре, в сравнение с това, да умреш насила като жертва на врага. И беше съвсем логично, че Ангъс е единственият подходящ да го направи. Той беше единственият през цялото време.

Беше я научил да различава търсенето на отмъщение, от това на справедливост. Ема вече не желаеше да убие всеки вампир, изпречил се на пътя й, за да облекчи болката от убийството на родителите си. Искаше да остави тази болка зад себе си и да продължи напред. Щеше да използва новата си сила, за да защитава невинните, така че други да не страдат като семейството й.

Беше я научил, че любовта е толкова силна, че надживява смъртта. Тя все още го обичаше с цялото си сърце. И разбираше, че смъртта не може да загрози или поквари душата на човек. Беше заобиколена от любящи, почтени вампири.

Така че, защо Ангъс я пренебрегваше? Имаше ли нещо против обвързване, което можеше да продължи векове?

Дарси застана до съпруга си при вратата.

— Получихме имейл…

Но Ема я прекъсна:

— От Ангъс?

Дарси я погледна съчувствено.

— От Роман. Съобщава ни, че бебето Константин е здраво, щастливо и нормално.

— Това е добре — промърмори Остин.

Дарси предложи на Ема лист хартия.

— Част от съобщението му е за теб, затова го принтирах.

„Скъпа, г-це Уолъс,

Не можах да не забележа имейлите и телефонните съобщения, изпратени тук за Ангъс. Реших, че трябва да знаете, че той замина за Англия преди две нощи. Очакваше пристигането ви в Ню Йорк, за предстоящата промяна и не вярвам, че желаеше да присъства. И не защото не го е грижа. Напротив, той е прекалено загрижен. Страда много за това, което ви причини. Може би след време ще успее да си прости. Мисля, че ще започне да се подобрява веднъж щом разбере, че безопасно сте се завърнала към смъртния си живот. Аз съм на ваше разположение веднага щом сте готова.“

С уважение: Роман Драганести

Ема сгъна бележката.

— Защо всички искат да бъда смъртна отново?

— Предпочиташ да си вампир? — попита Дарси невярващо.

— Естествено, че предпочита — намеси се Джакомо. — Това е по-висш живот.

Дарси изсумтя.

— Не ми пукаше за диетите.

— Харесва ми вкуса на кръвта — каза Ема и скръсти ръце, мръщейки се. — Защо да не остана такава? Мъжът, когото обичам, е вампир. — Тя се намръщи. — За съжаление, той не иска да говори с мен.

— Аморе. — Джакомо притисна ръка към сърцето си. — Как страдаме заради нея!

Дарси кимна:

— Особено ти, Джак, откакто си толкова влюбен в себе си.

Той се олюля, сякаш го бяха ранили.

— Не издържам повече. — Ема се обърна към Джакомо. — Ще ми помогнеш ли тази нощ да се телепортирам в Англия.

— Бих направил всичко за любовта — ухили се вампирът. — Има две места, където Ангъс би могъл да бъде — или офиса в Единбург, или този в Лондон.

— По-добре опитай в Лондон — предупреди Дарси.

— Разбира се. — Тъмните очи на Джакомо заблестяха.

— Единбург, ще бъде… неудобен.

— Защо? — Ема пристъпи към него.

Джакомо сви рамене.

— Там Ангъс държи харема си и се съмнявам…

— Харема си? — изпищя Ема.

Джакомо трепна.

— Опа.

Дарси въздъхна:

— Браво, Джак. Ема, не е толкова лошо, колкото изглежда.

— Така ли мислиш? Проклетият мъж има харем!

Сърцето на Ема гръмогласно туптеше. Затова ли отказваше да я види? Защо ще иска една вампирка за гадже, когато вече има шибан харем?

Ема смачка бележката в юмрука си и я хвърли през стаята.

— Джакомо, заведи ме в Лондон. Ангъс ще говори с мен, независимо дали му харесва или не.