Керелин Спаркс
Сърце на вампир (14)

Глава 14

Моментното виновно изражение върху лицето на Ема малко успокои болката, свиваща вътрешностите на Ангъс. Как можа? Как можеше да се гърчи под докосването му, да крещи от удоволствие, а после да го шпионира при първа възможност?

Когато бръмченето на принтера започна, Ема вдигна брадичка предизвикателно.

— Това е информация за родителите ми. Ти каза, че ще я споделиш с мен.

— Пристигнало е съобщение от агента ми в Москва?

— Ако имаш предвид Михаил, да.

— Тогава очевидно ти си по-информирана, отколкото съм аз.

— Защо да не съм? Те са мои родители.

— А това беше моята електронна поща на моя компютър. — Той пусна дрехите и раницата й на червения кадифен диван. — Надявам се, че телефонът ти е някъде тук. — Със сигурност не бе по тялото й. Беше изследвал всеки сантиметър от него.

— В раницата ми е. Защо? — Тя взе хартията от принтера.

Той потисна гнева, надигащ се в него.

— Шон Уилън ще ти се обади всеки момент. Той е на долния етаж и отказва да си тръгне, докато не е сигурен, че си добре. Мисли, че те държа като затворник и те измъчвам.

— О! — Лека червенина оцвети бузите й. Одеялото около кръста й се разхлаби и тя остави листа на бюрото, за да оправи импровизираната си пола. — Какво му каза?

Ангъс стисна зъби. Тя бе толкова дяволски красива, когато се изчервяваше.

— Излъгах. Казах му, че съм те завел у дома.

Музикален звук дойде от раницата й. Тя заобиколи бюрото и се насочи към дивана и разкопчаната раница. Телефонът продължи с досадната си музикална фраза.

— По дяволите — промърмори тя, докато преравяше раницата. Одеялото се плъзна точно, когато намери телефона си.

Той хвана одеялото около ханша й.

— Благодаря — въздъхна тя, след това вдигна телефона. — Ало?

Ангъс дръпна одеялото. Устата й се отвори от възмущение.

— Здравей, Шон — отвърна тя по телефона, като хвърли раздразнен поглед на Ангъс.

Той отстъпи, пусна одеялото на бюрото и вдигна хартията, отпечатана от принтера.

— Добре съм. — Тя изгледа гневно Ангъс. — Направо превъзходно.

Той се облегна на бюрото, разглеждайки списъка с имената, който бе пратил Михаил. Всичките на Бунтовници, които са били в Москва през лятото, в което родителите на Ема са били убити. Ангъс се запита дали не е прекалил в реакцията си към тършуването й. Бе естествено да е любопитна относно родителите си. Как би могла да устои на такова съобщение?

Чуваше резкия глас на Шон Уилън през слушалката на Ема.

— Не, не ме е наранил. — Тя приглади края на ризата си, сякаш за да се увери, че всичките й интимни части са покрити. Когато вдигна поглед, Ангъс й намигна. Тя му се намръщи и се обърна с гръб към него.

Той наклони глава, възхищавайки се на сладката извивка, където горната част на бедрата срещаше закръгления й задник. Един мъж не трябваше да е вампир, за да поиска да забие зъбите си в тази възхитителна плът.

— Той ме заведе у дома, като използва телепортация. — Ема продължаваше да говори с Шон. — Не, добре съм. Чувствах се малко замаяна, но това е всичко. Заведоха и Гарет у дома. Какво стана с теб?

Ангъс трепна, когато чу тирадата на Шон относно зли експерименти, дъщеря му, превърната в жертва и бебето демон, което щеше да роди след няколко дни.

Ема погледна към Ангъс с притеснен поглед.

— Не знам какво да кажа, Шон. Можем само да се надяваме на най-доброто.

Тя се наведе, за да разгледа дрехите, които Ангъс бе сложил върху дивана. Той наклони глава още повече. Каква гледка.

— Няма какво повече да направиш сега. — Тя се наведе още. — Сигурна съм, че ще те пуснат. Пуснаха мен.

Ангъс се наклони още. Мили боже, можеше да види рая.

— Добре. Довиждане. — Тя затвори телефона и го пусна в раницата. — Шон казва, че шотландецът го ескортира до колата му. Но има и друг проблем. Не мога да намеря бельото си. — Тя погледна назад, после се изправи с рязко движение.

Ангъс се изправи. Бузите й се изчервиха. Тя дръпна краищата на ризата си.

— Очите ти са червени отново.

— Видях видение.

— Видя задника ми. Къде е бельото ми?

— Видях красиво видение. Видях бъдещето ни.

Болка премина през лицето й.

— Ние нямаме бъдеще. Знаеш това.

Той пристъпи към нея.

— Знам, че ти обещах да те накарам да крещиш няколко пъти, а аз съм мъж, който държи на думата си.

— Аз… аз те освобождавам от обещанието ти.

— Не желаеш това.

— Невинаги получаваме онова, което искаме. — Тя грабна панталоните си и започна да се обува.

— Какво ще правиш с този списък? Планираш да убиеш всичките седемнайсет?

Тя се обърна с гръб към него, за да закопчае панталона си.

— Ако искаш да ми помогнеш, ще ти бъда благодарна.

— А ако не искам?

Тя го погледна и се намръщи.

— Трябва да го направя. Последните думи на баща ми към мен бяха: „Отмъсти за нас“.

— Тогава ти си била свидетел на убийствата. Ето откъде знаеш за вампирите.

Тя седна на дивана.

— Част от мен умря онази нощ заедно с тях.

— Девойче, отмъщението няма да върне родителите ти.

— Не е отмъщение! Това е справедливост.

Той взе списъка с имената.

— Познавам повечето от тези мъже. Те са най-големите убийци във вампирския свят. — Тя се опитваше да убие мъката си с насилие. Той разпознаваше признаците. Беше го извършил сам, след като жена му го бе отхвърлила.

Ема пъхна крака в обувките си.

— Стигнах твърде далеч, за да се откажа сега. Всичко, което съм правила и научила за последните шест години ме водеше до този момент.

— Тогава всичко те е водило към мен.

Очите й се разшириха.

— Не вярвам в съдбата. Сами вземаме решенията си в живота.

— И ти избра да ми се довериш. Моля те, Ема, не тръгвай след тези мъже. Не трябва да убиваш всеки дракон в света, за да докажеш любовта си. Родителите ти знаят, че ги обичаш.

Тя извърна глава, стискайки юмруци.

— Позволи ми да разбера кои двама са отговорни.

Тя срещна погледа му.

— И после?

— Ще ти помогна да намериш справедливостта, от която се нуждаеш. Междувременно, ще прехвърля двама от моите служители тук, за да наблюдават Сентрал парк.

— Мислех, че аз и ти ще охраняваме парка.

Тя всъщност изглеждаше разочарована. Щеше ли да й липсва?

— Ще го правим, докато пристигнат моите хора. Не мога да остана тук за неопределено време. Трябва да намеря Касимир. Той събира зла армия и ако има друга война, много хора ще умрат.

Ангъс се отблъсна от бюрото и тръгна към нея.

— Представи си армия от над петстотин Бунтовници, които ще се хранят от смъртните всяка вечер, след това ще ги убиват, защото знаят твърде много. Ще бъде клане.

Лицето й пребледня.

— Това ли се случи през първата война?

— Да. Битката бушува в продължение на три нощи. Десетина села в Унгария бяха унищожени. Няколко смъртни избягаха и историите им създадоха част от легендите, които чувате и днес.

— Истории за зли вампири?

— Да. — Той седна на дивана до нея. — Това беше много преди синтетичната кръв. И двете страни трябваше да се хранят от хората. И двете страни убиваха. Въпреки че се опитвахме никога да не убиваме смъртни, изглеждахме зли като врага.

— Ако има друга война, ти ли ще бъдеш генерала?

— Да.

Тя трепна.

— Не искам да бъдеш в толкова голяма опасност.

— Надявам се, че няма да се стигне до това.

— Искаш ли да кажа на Шон за това? Мога да му предам, че сме говорили преди да ме заведеш у дома.

— От това, което видях от шефа ти, се съмнявам, че ще повярва на думите ми.

Тя въздъхна.

— Той мрази вампирите ожесточено. Не знам защо.

— Ти също имаш причина да мразиш, но ми повярва.

Усмихната, тя докосна бузата му.

— Харесвам те прекалено много.

Ангъс я хвана за ръката и целуна дланта й. Нямаше такова нещо като твърде много. Той искаше всичко.

— Къде да те телепортирам — в апартамента ти или в този на Остин Ериксън?

— Исках да те попитам. Откъде знаеш за Остин?

— Той работи за мен.

Устата й остана отворена.

— Мислех, че работи в строителството на нещо в Малайзия.

— Той и съпругата му Дарси са в Източна Европа, помагат в издирването на Касимир.

Очите на Ема се разшириха.

— Остин е женен за вампирския режисьор на риалити шоу?

— Тя вече не е вампир.

— Вече не е мъртва?

— Вече не е нежива. Това е дълга история, но Роман успя да я промени.

— Шегуваш се! Има лек? — Ема го изгледа с недоверчив поглед. — Защо повече от вас не се превърнете отново в смъртни?

Той стисна зъби.

— Може би на някои от нас им харесва да са такива каквито са.

— Оу. — Тя трепна. — Не исках да те обидя.

Той повдигна вежда.

— Да бъдеш вампир си има някои ценни предимства. Да бъдеш смъртен, също. Доста смъртни работят за мен. Имате преимуществото на дневната светлина.

— Значи Остин все още се бори с вампирите.

— Да, с лошите. — Ангъс наклони глава. — Ти можеш да работиш за мен. Бих те наел веднага.

Устата й се отвори отново.

— Ще ме наемеш, след като се опитах да те убия?

— Някак си, докато свършваше в ръцете ми, останах с впечатлението, че си се справила с лошите чувства.

Бузите й порозовяха.

— Вярно е, че вече не тая лоши чувства към теб.

— Добротата ти е поразителна. Но ти изглеждаше направо щастлива, когато потръпваше и крещеше в…

— Добре! — Тя вдигна ръка. — Но това е една много добра причина, поради която не трябва да работя за теб. Хората ще подозират, че бяхме малко… забъркани и затова никога…

— Малко забъркани? — Той махна към спалнята. — Ако Конър не се бе върнал с шефа ти, сега щяхме да сме там, чифтосвайки се като зайци.

Тя се присмя.

— Това не е вярно. — Ема погледна към спалнята. — Аз щях… може би щях да съм казала „не“.

— Кога? — Той се приближи. — Щеше ли да кажеш „не“, след като целунех всеки сантиметър от красивото ти тяло? Или може би щеше да изчакаш, докато те накарам да крещиш за втори или трети път?

Тя притисна ръце към зачервените си бузи.

— Моля те. Аз… аз не мога…

— Какво? — Той я държеше за раменете.

Тя затвори очи и прошепна:

— Не мога да те обичам.

Думите се блъснаха в него като гръм. Той я пусна и се отдръпна. Сърцето му се стегна в гърдите му. Дявол да го вземе, той искаше любовта й. Кога, по дяволите, се бе случило? Ема изглеждаше толкова нещастна. Мамка му.

— Съжалявам. Ще те заведа вкъщи.

Тя кимна, отказвайки да го погледне. Той й подаде раницата.

— Кой апартамент?

— Моя.

— Телепортирал съм се там преди. Спомням си пътя. — Той застана до нея, ръцете му се разтвориха. — Трябва да те държа.

— Разбирам. — Тя стоеше сковано, когато той я прегърна.

— Трябва да се държиш. — След като тя постави ръцете си на раменете му, той затвори очи и се концентрира. Когато телата им затрептяха, пръстите й се напрегнаха и тя се вкопчи в него. След няколко секунди пристигнаха в малката й всекидневна. Веднага след като се материализираха го пусна. Остави раницата си на канапето.

— Кога твоите хора ще могат да пазят Сентрал парк?

— След една или две нощи. Повечето от тях в момента работят под прикритие в Източна Европа, така че има проблем с разликата във времето и намирането им. Ще трябва да направя малко проучване, за да се уверя, че клиентите ми все още са защитени.

— Тогава утре, ти и аз ще патрулираме в парка?

— Да. Но трябва да разбереш, Ема, не можем да убиваме Бунтовници през това време. Единственото, което ще постигнем, е да въвлечем вампирския свят във война, която не искаме.

Тя кимна.

— Добре. Стига хората да са защитени. Да се срещнем на каменния мост до езерото в девет часа?

— Ще бъда там. — Той протегна ръка. — Съюзници? — Той искаше да каже любовници, но и това щеше да свърши работа засега.

Тя стисна ръката му за кратко, след това я пусна.

— Съюзници.