Валерий Панюшкин
Рубльовка (6) (Правилата на играчите)

Трендсетърът^[1]

 

23. „Отваряй бързо! Бегом, мърльо! Бегом, казах!“ — това или нещо подобно изкрещява интелигентна на вид блондинка с очила от предната седалка на черния мерцедес клас S. Охранителят се тутка. Според инструкцията, преди да вдигне бариерата, трябва да свери номера със списъка на поканените. Само че той има и очи. И вижда, че колата не е обикновена. Нов черен мерцедес означава, че това е човек на държавна служба. Но в такъв случай защо на задната му седалка има един господин, който изобщо не може да се нарече чиновник, а на предната — блондинка с айпад? Щастливият номер 117 с целенасочено подбрани букви и федерално знаменце вместо регионален код означава, че става дума за специални привилегии. Тогава защо, дяволите да го вземат, блондинката не е на задната седалка, а на предната? Да не би да е нечия дъщеря? Разбира се, че е нечия дъщеря, но тогава защо не прилича на модерна сладурана или на преднамерено скромна студентка, а на нагла зубрачка с очила? След още миг охранителят познава блондинката. Това е телевизионната водеща Ксения Собчак. Напълно шашардисан, охранителят вдига бариерата, без да сверява номерата. Тоест, допуска чиста проба длъжностно нарушение. И постъпва правилно. Точно такова впечатление трябва да прави на един мухльо рубльовският Играч от второ ниво, когото условно наричаме трендсетър или законодател в модата.

Веднъж попитах Ксения Собчак: „Ксения, защо крещите така на охраната?“. А в отговор получих скромно сведени очи, пърхащи като пеперудки мигли и извинителна интонация: „Прав сте, Валерий, това е ужасно. Старая се да не крещя, но разбирате ли какъв е проблемът — те не схващат. Те не са свикнали да разговарят с тях любезно. Те смятат любезността за слабост. И веднага щом видят слаб човек, моментално започват да му се подиграват. Това е условен рефлекс, изработен в течение на дълги години. Та затова ми се налага да крещя, въпреки че ми е неприятно!“.

Докато ми говореше, изпаднах в пълно раздвоение на съзнанието, като описания по-горе охранител. Пред себе си виждах интелигентно момиче от професорско семейство и бях видял същото това момиче да крещи по охранителя като простакеса на пазара. Двата образа не съвпадаха, както не съвпадат електродите на училищното динамо в час по физика, когато учителят иска да покаже на децата как възниква светкавицата. За да се появи светкавица, между електродите трябва да има луфт. По абсолютно същия начин трябва да има и логически луфт между постъпките на трендсетъра, ако иска да диктува трендовете на хората. В този смисъл биографията на Ксения Собчак се състои от безброй логически луфтове.

Ксения се появи за пръв път публично на погребение. Погребваха баща й Анатолий Собчак, бившия кмет на Санкт Петербург, за когото в началото на политическата си кариера работеше Владимир Путин. Путин дойде да се поклони на гроба на бившия си благодетел. Отиде при опечаленото семейство, изрази тихичко съболезнованията си и обеща да му помогне. Скоро майката на Ксения и вдовица на Собчак Людмила Нарусова стана сенатор и всички разбраха, че президентът е уредил семейството на бившия си началник на синекурна длъжност. Беше предвидено Ксения да живее кротичко, но охолно, както подобава на дъщерята на заслужил, но забравен от всички човек.

Само че не се случи нищо подобно. Следващата новина за Ксения беше, че са й откраднали черните диаманти, подарени от Умар Джабраилов. По това време Джабраилов се възприемаше от общественото съзнание като чеченски бандит, който е убил партньора си Пол Тейтум. Дори ако Джабраилов не беше убил никакъв Тейтум, пак беше странно, че една професорска дъщеря приема скъпи подаръци от човек с такава репутация.

Значи тя — помислиха си всички — е светска фльорца? Тогава защо се държа толкова достойно на погребението на баща си? Отговор не се намери, но още в този момент логическият луфт между двата образа на Ксения предизвика обществен интерес към момичето.

След това в течение на известно време Ксения се държа като абсолютна светска фльорца. Появяваше се на всички рубльовски купони, пътуваше с Рустам Тарико до Сардиния, следваше безкрайно в престижен университет, омъжи се за кратко за един богаташ. И точно когато общественото мнение вече беше готово да лепне на Ксения етикета на купонджийка, момичето най-неочаквано започна да върши нещо крайно нехарактерно за светска фльорца — да работи, и то много. Водеше телевизионното шоу „Къщата — 2“, токшоуто „Сребърен дъжд“ по радиото, церемониите на музикални и филмови премиери, фирмени купони, правеше много сериозни интервюта, между другото, за лъскавото списание GQ. И никаква политика. В общественото съзнание се утвърди убеждението, че Ксения е от онези доволни от Путиновия режим лустросани журналисти, на които нашето нефтено изобилие дава възможността да си живеят добре, при условие че не се завират в политиката. Така изглеждаше наистина, още повече че в рубльовските ресторанти Ксения казваше директно на приятелите и познатите си, че няма да насочи своето изострящо се все повече и повече перо срещу (в буквален смисъл) кръстника си Владимир Путин.

Даже я обикнаха. За трийсетгодишнината й направиха бенефис по Първи държавен канал на телевизията. Тя дори пя… И изведнъж ни в клин, ни в ръкав Ксения Собчак започна да участва в протестните акции след парламентарните избори през декември 2011 година. Върлите опозиционери й се присмиваха и дълго не я признаваха за свой човек, докато телевизионното й токшоу „Госдеп — 2“^[2] не се оказа едва ли не единствената трибуна на опозиционерите. Светските репортери свързаха протестните настроения на Ксения Собчак с това, че тя май имала интимна връзка с опозиционния политик Иля Яшин. Кремълските охранители наричаха декемврийските протести по московските улици „революцията на норките“, намеквайки на първо място за участието на персонажи от сорта на Собчак в протестите. Но така или иначе, в главите на всички се заби насажданият от Ксения логически луфт, който се засили още повече, когато се разбра, че Ксения ходи на протестните акции с кола с буркан, която е собственост или на Федералната служба за сигурност, или на прокуратурата от Московска област. Малко преди президентските избори през 2012 година Ксения извърши още две главозамайващо нелепи постъпки от гледна точка на последователната логика, но напълно оправдани от гледна точка на двойствената логика на трендсетъра. Първо, зададе „неудобен въпрос“ на актрисата Чулпан Хаматова. И второ, информира властите за провокаторите на Марша на милионите.

Преди президентските избори актрисата и попечителка на най-големия благотворителен фонд в Русия „Подари живот“ Чулпан Хаматова направи изявление по телевизията, заявявайки публичната си подкрепа за Путин, който се кандидатираше за трети президентски мандат. Хаматова каза, че Путин е единственият от кандидатите, който истински й помагал за децата, като построил модерна онкохематологична клиника в Москва. Естествено, това изявление на любимата актриса, която заради благотворителната си дейност се смяташе едва ли не за светица, беше удар за опозиционно настроената интелигенция. Опозиционерите единодушно решиха, че Чулпан е била принудена да подкрепи Путин, като са я заплашили, че ще закрият клиниката и ще фалират фонда. За да спаси децата (решиха опозиционерите), Чулпан е била принудена да го подкрепи.

Разбира се, смяташе се за неприлично публично да се задават въпроси на актрисата за тази история, защото Чулпан няма как да каже истината (нали точно затова е жертва на шантаж). Тя би могла само още веднъж да изрече болезнените за нея думи, че уж трябвало да се гласува за Путин.

По време на церемонията за връчването на наградите на филмовите дейци „Ника“, водещата Ксения Собчак попита на всеослушание: „Чулпан, кажи, би ли влязла в политиката, ако не се занимаваше с благотворителност?“. Залата я освирка. След известно време Ксения Собчак покани Чулпан Хаматова в токшоуто си и в течение на четирийсет минути по най-различни начини й задаваше същия въпрос: „Ако не бяха децата, ако не беше благотворителният фонд, щеше ли да подкрепяш Путин?“. В течение на четирийсет минути Чулпан героично се измъкваше от отговора, но всеки път го правеше така, че да не възникват съмнения, че подкрепя Путин. А Ксения… За Ксения като че ли не беше важно какво отговаря гостенката й, а това, че непрекъснато задаваше въпрос, който не трябва да бъде задаван. Тя нарушаваше правилата публично и дълго, та дори и най-тъпите зрители да разберат, че е трендсетър, човек, който целенасочено нарушава установените от другите правила и който установява свои. На фона на тази история дори някак незабелязано мина историята с откровения донос, който Ксения Собчак написа за своите приятели от опозицията.

Случи се следното. На шести май, в навечерието на инагурацията^[3] на президента Путин, избран за трети мандат, в Москва се проведе протестна демонстрация. Тя се наричаше Маршът на милионите. Имаше сблъсъци между демонстрантите и полицията. Беше използван сълзотворен газ. Полицаите биеха с палки. Демонстрантите хвърляха по полицаите камъни и парчета асфалт. Полицаите заявиха, че сред демонстрантите е имало провокатори, които първи са нападнали полицията. А демонстрантите заявиха точно обратното — че полицията първа е започнала да разпръсва разрешеното и съгласувано с властите шествие.

И изведнъж в интернет се появи изявлението на Ксения Собчак. Че тя уж била допусната в тесния кръг от организатори на митинга. Че предварително е знаела, че демонстрантите подготвят провокации срещу полицията и че затова за пръв път от началото на московските протести не е отишла на митинга.

Подобно изявление изглеждаше налудничаво. Допуснали са те в тесния кръг на организаторите, а ти разгласяваш тайните им? Значи си предателка. Научила си за подготвяните провокации и искаш да разкажеш за тях? Само че в такъв случай защо разказа след митинга, когато кървавите сблъсъци вече са факт, а не преди това, когато провокациите можеха да бъдат предотвратени?

Последователната човешка логика не е в състояние да обясни поведението на Ксения Собчак. Но ние ще го обясним — тя е трендсетър. А трендсетърът е нелогичен. Трендсетърът нарочно прави това, което не очакват от него, за да утвърди правото си да извършва невиждани, разчупващи всички досегашни конвенции постъпки.

 

 

24. Или ето ви и още един епизод — първенството на трендсетърите. Разказва го Олга Романова, която е образцов трендсетър и жена на богаташ, но носи евтини пластмасови бижута. Вкараха мъжа й в затвора, само че тя не си седеше кротичко вкъщи, както изискват правилата, а отчаяно се бореше за него и в крайна сметка го освободи. Ето нейния разказ за това, как Алфред Кох празнувал годишнината от сватбата си. Сама по себе си историята е парадоксална, защото Кох от трийсет години е женен за една и съща жена. А на Рубльовка това е рядкост. Сред гостите имало и един високопоставен държавен чиновник на преклонна възраст с младата си жена. За чиновника се знаело, че е гей, а съпругата му е необходима в качеството на реликва. Всеки си има млада жена с външност на манекенка, тъй че как може той да няма такава? А за жена му се говорело, че е от онези рубльовски момичета, които са „отглеждани за продажба“.

Има такава категория млади жени на Рубльовка. Те са израснали там. От най-ранното им детство техните майки мислят само за това, как дъщеря им да се омъжи изгодно и работят много сериозно в тази посока. Първо, с външността им. Ако нослето е чипо, гърдите са малки, а дупето — голямо, всичко минава под ножа на пластичния хирург. В устните се слага силикон. Не може и дума да става за корем, за целта има фитнес клубове. Обличат се само маркови дрехи и не дай си боже, да имаш дори чорапи от „Зара“ или „Ейч & Ем“.

Второ, извършва се сериозна предпродажна подготовка с психиката. С всякакви истини и неистини се ликвидира дори и най-нищожната романтична представа за живота. Няма любов. Няма принцове на бели коне. Сексът не бива да доставя удоволствие. Момичето, отглеждано за продажба, не бива да очаква вярност, нежност и почтеност. Значение трябва да имат само парите и за пари тя трябва да бъде готова на всичко. Но не и да се продаде евтино. Да не пуска на когото й падне за дрънкулки, а да докопа наистина богат и влиятелен мъж.

И ето че тази млада жена седяла край празничната маса и на всеослушание говорела за жената на Кох, която също била там, че просто е невъзможно един мъж да иска една жена след цели трийсет години съвместен живот. Един вид, съпругата на юбиляря постъпвала аморално, като продължавала да живее със своя богат и все още неостарял мъж. Отдавна би трябвало тихомълком да е заминала за някакъв си Съсекс или в Нормандия. Да доизживява незабележимо живота си, освобождавайки мястото до богатия мъж за младите и специално „отгледани за приятелки“ жени.

Общата вечеря приключила, гостите се заприказвали и се разделили на групички по интереси. Този млад боклук, който току-що оскърбил домакинята на вечерта, седнал при нея. Надникнал доверчиво в очите й и започнал да я разпитва на висок глас как да разпознае в един младеж бъдещия олигарх, в младия студент — бъдещия вицепремиер на правителството и изобщо, как едно красиво и романтично момиче да открие любовта. Нали вие сте успели, скъпа. Хайде, кажете как?

Ако на някой му се струва невъзможно първо да оскърбиш домакинята, а след това да й искаш интимни съвети, ние не виждаме нищо неочаквано в такова поведение. Защото младата жена, която никой не възприема дори като човек, а само като вещ, нещо като табакера, по най-дърварския начин се опитва да стане трендсетър и да утвърди правото си на парадоксално поведение.

Но не й стига мозъкът за това. Защото развитието на умствените способности не влиза в програмата за подготовка на момичето, „отглеждано за продажба“.

 

 

25. Защото не бива да се смята, че нечуваните и парадоксални постъпки са достатъчни, за да станеш трендсетър. Това е съвсем недостатъчно. Такива постъпки извършва и описаният в предишната глава „пич“-парвеню. Но той го причинява просто ей така, от селски тарикатлък и рядко се изхитрява да извлече някаква изгода от своята ексцентричност. Докато трендсетърът прави неочаквани постъпки с умисъл. За да могат хиляди хора да се учудят на поведението му, да се възмутят, да се оскърбят, да се възхитят, да го наблюдават и в крайна сметка да възприемат от трендсетъра маниера да говорят или да си връзват вратовръзката като него, тоест да станат последователи на тренда. Или, казано с други думи, за да бъдеш трендсетър, противоречивостта не е достатъчна. Трябва и желание да създаваш трендове. Ето ви един пример за безплоден трендсетър, за жена, която би могла да диктува модата, но не е успяла да въведе нито една модна тенденция.

Веднъж в Монако (не бива да забравяме, че много рубльовски обитатели възприемат това благословено княжество като филиал на Рубльовка) в един от любимите ресторанти на руснаците, журналистката и съпруга на милионер Олга Романова се запознала с една необикновена жена.

Тази жена била негърка, но говорела прекрасно руски, макар че дрънкала всевъзможни глупости. Била облечена прилично, но се държала предизвикателно — сядала от маса на маса при хората, ядяла от чуждите чинии. И предлагала с вилицата си на всички също да си хапнат от нейната чиния. Когато Романова отказала да опита нейната храна, жената започнала да настоява, обзета от недоумение защо Романова пренебрегва това толкова симпатично забавление.

В същото време руските посетители на ресторанта се отнасяли с огромен интерес, ако не и с раболепие към афрорускинята. Канели я на масите си, усърдно поддържали абсолютно безсмислени разговори, направо я гледали в устата дали няма да каже нещо особено. Ала през цялата вечер афрорускинята не казала нищо смислено, не извършила нищо забележително и Романова я запомнила само с това, че страшно й писнало от нея.

Когато се прибрала вкъщи, Романова, по стар журналистически навик, влязла в интернет да види каква е тая афрорускиня, която се превърнала в звездата на вечерта. И Гугъл много бързо й дал отговор — жената се казвала Анжела Ермакова. Същата онази Анжела Ермакова, която забременя и роди дете от световноизвестния тенисист Борис Бекер, че на това отгоре осъди Бекер за пари, че на това отгоре… В този момент Романова без малко не повърнала, като се сетила как всички са яли от чиниите един на друг. Защото пикантната подробност за бременността на Анжела Ермакова била, че тя правила секс с Бекер само веднъж, и то в помощния килер на един лондонски хотел. Като на това отгоре сексът бил само орален.

Романова си представила как познатата й от вечерта напълва устата си със спермата на прочутия тенисист. Как я изплюва в найлоново пликче, как я замразява, как изчаква овулацията си, как я изтегля със спринцовка и как я вкарва във влагалището си… А сетне със същата тази уста напира да опита храната от чинията на Романова! За да потисне позивите си за повръщане, Романова се опитала да разбере с какво по-точно описаната по-горе Анжела Ермакова е привлякла чак толкова сънародниците й. Защо те търсели запознанство с нея? Защо я канели на масите си? Защо слушали дрънканиците й? Защо я гледали в устата с някакво раболепие? (По дяволите! Отново тази уста!) Романова не открила отговора нито през онази вечер, нито по-късно.

А ние веднага го намираме. Работата дори не е в известността. Не е и в това, че за няколко месеца Анжела Ермакова стана героиня на жълтата преса. Работата е в това, че тя се представяла като идеалния трендсетър.

Цялата била изтъкана от невиждани противоречия. Рускиня, но чернокожа. Омъжила се за богат англичанин, но в Лондон не започнала да се прави на английска лейди (както е прието сред омъжените жени), а се захванала да се навърта около претъпкания с руски богаташи ресторант „Нобу“ (както е прието сред неомъжените). Забременяла от богат и известен мъж (традиционен бизнес на Рубльовка), но не по обичайния начин, а през устата. Идеален трендсетър!

Ако през онази вечер в ресторанта в Монако Анжела Ермакова бе показала нов начин за завързване на фишу, след един месец цяла Рубльовка щеше да го завързва така. Ако през онази вечер Анжела Ермакова носеше рокля на неизвестен моден дизайнер, след половин година бутик на този дизайнер щеше да бъде открит в Барвиха. Ако беше призовала към революция (дяволът си няма работа), дамите със самури и хермелини може би още тогава щяха да започнат да излизат по площадите с антипутински плакати.

Но…

Анжела Ермакова не предложила нищо нито през онази вечер, нито по-късно. За разлика от Ксения Собчак, която само през последните две години въведе в употреба на Рубльовка следните трендове:

— модата момичетата да носят очила с тежки рамки и да изглеждат не просто като интелектуалки, а като зубрачки и донякъде дори като антижени;

— модата момичетата да работят;

— модата момичетата да носят големи мъжки чанти за документи;

— модата момичетата да се возят с шофьор, но на предната седалка;

— модата момичетата да участват в протестни акции.

Тя въвеждаше тренд след тренд, докато не наруши основното и може би единственото правило за трендсетъра — „правилото на огледалото“.

 

 

26. Григорий Масльонников формулира „правилото на огледалото“ по следния начин — огледалото се обръща наляво и надясно, но никога не се обръща нагоре и надолу. Тоест трендсетърът винаги трябва да нарушава хоризонталните правила и никога вертикалните. Винаги да върши странни неща с равни на себе си, но никога да не си позволява ексцентричност с началството или с прислугата. Ако видиш на пътя забранителен знак за минаване, задължително да преминеш покрай знака. Но ако спират колата ти на пътя, за да мине кортежът на Путин, в никакъв случай не бива да засичаш кортежа, защото по този начин ти, който безусловно си нисшестоящ, се противопоставяш на Путин, който е висшестоящ. Просто ще убият такъв тъпанар и толкова. Опитът показва, че хората, които спазват необяснимото и деликатно „правило на огледалото“, имат успех, но ако го нарушат, ги застига нещастие. Много хора, които в йерархията на Голямата Рубльовска Игра отдавна вече са преминали през нивото на трендсетъра, въпреки това продължават (просто по навик) да изграждат живота си от трендсетърски парадокси, без никога (също по навик) да нарушават „правилото на огледалото“.

Например милиардерът Роман Абрамович отишъл в московския ресторант „Рагу“, който е едно успешно начинание на известния ресторантьорски критик Алексей Зимин. Трендсетърски парадокс е дори и самият факт, че един милиардер отива в евтин ресторант, предназначен за хора от средна ръка. Може би е изпитал желание да отиде при обикновените хора? Може би също като Харун ал-Рашид^[4] е решил да посети инкогнито квартала на бедните? Нищо подобно — сътрудникът на Абрамович се обадил предварително на собственика на ресторанта, съобщил му, че Абрамович ще го посети в неопределен час между обеда и вечерята, и помолил да не пускат готвача и сервитьорите да си ходят… Някъде към четири часа, когато ресторантът бил пуст, а готвачът и сервитьорите стояли опънати по конец в очакване на почетния гост, вратата се отворила. Нахлули осем души охрана, разпръснали се из ресторанта, сякаш ще го завземат, и влязъл Абрамович. Седнал скромно край една маса, дълго чел краткото меню и най-сетне казал: „Моля, пригответе ми една салата, само че без подправки“.

Той не се подигравал. Не се опитвал да обиди главния готвач или собственика на ресторанта. Той се държал като трендсетър, който е нарушил хоризонталното правило. Макар да е милиардер, отишъл в евтин ресторант, а когато влязъл в ресторанта, който се славел с главния си готвач, си поръчал просто нарязани зеленчуци, каквито всеки куриер би могъл да му донесе от близкия „Макдоналдс“. Казано накратко, проявил странност. Но дори и на Абрамович не би му хрумнало да проявява странности, когато Путин го изпрати на заточение за два мандата като губернатор на Чукотка. И той замина там като стой та гледай и наистина се грижеше за благосъстоянието на чукчите. И същият този Абрамович безпрекословно плати договора на футболния треньор Гуус Хидинк, когато Путин (по това време той вече не беше президент, но все пак беше върховният управник на страната) реши, че му е необходимо руският национален отбор да участва в световното първенство по футбол. Защото хоризонталните правила трябва да се нарушават всяка минута, но вертикалните — никога. Онези, които са нарушавали вертикалните правила, са в изгнание или в затвора.

Аналогичен случай е обядът на обитателя на Николиния хълм, богаташа и губернатор на Твер — Дмитрий Зельонин. Той намерил в салатата червей. Веднага написал в „Туитър“, че са му сервирали салата с червей, и публикувал снимки на червея и салатата. Но проблемът бил в това, че е обядвал в Кремъл. Според „правилата на огледалото“ Зельонин би трябвало да изяде червея с благодарност, щом са му го сервирали, или поне да не дрънка за конфуза. Резултатът бил оставка. Може би не само заради червея, може би президентът е насъбрал и други претенции към Зельонин, но е факт, че след инцидента с червея губернаторът бил принуден да напусне поста си. А пък медийният магнат Владимир Гусински веднъж отишъл при премиера Михаил Касиянов, помолил да му опростят кредита към държавата и получил отказ. И вместо да се поинтересува, да намери силни съюзници и да изчака удобен момент за отмъщение, Гусински се раздрънкал из целия си телевизионен канал НТВ, че Касиянов взема по два процента рушвет от всяка сделка, която одобрява. И че в правителството — казал Гусински на журналистите — точно така наричат Касиянов: Миша Двата процента. И шегата плъзнала от уста на уста. Сатирикът Виктор Шендерович поне петстотин пъти се пошегувал за двата процента в ефира си на НТВ. Уж нямало нищо страшно. Защото преди хем опрощавали кредитите на Гусински, хем позволявали на Шендерович да се шегува доста остро. Но този път — на зла круша зъл прът, защото било нарушено „правилото на огледалото“. Гусински не нападнал лично Касиянов (въпреки че по това време политическата тежест на медийния магнат била съпоставима с политическата тежест на премиера), а изпратил слугите. На върха запомнили това и при първа възможност Гусински се озовал в затвора.

Точно по същия начин и за същото нарушение на „правилото на огледалото“ се озова в затвора и нефтеният магнат Ходорковски, когато по време на заседание за борбата с корупцията при президента се опитал да се бори с корупцията, използвайки думите „всички ние сме виновни“. Как така всички? И президентът ли?

В затвора приключи дните си и юристът на компанията „Ермитаж Капитал“ Сергей Магницки, когато се опита да разкрие корупционните схеми на партньорите си, облечени във власт. Това не беше борба между равни, това беше нападение на нисшестоящ срещу висшестоящ, и то не с неоснователен опозиционен лай, а с юридически доказателства в ръце. И наруши „правилото на огледалото“.

И накрая, връщайки се към телевизията, ще си спомним как беше уволнен водещият на аналитичното предаване „Наскоро“ по НТВ Леонид Парфьонов, макар че му бяха прощавани много неща. Но тогава Парфьонов направи на живо интервю с Малика Яндарбаева, вдовицата на бившия чеченски президент Зелимхан Яндарбаев, убит от руските специални служби. И наруши „правилото на огледалото“ с това, че въвлече в политическата борба жена. При положение че в Голямата Рубльовска Игра жените винаги са се смятали за низши същества и (с редки изключения) не говорят.

Или поне не говорят на трендсетърския език.

 

 

27. Трендсетърският език, маниерът да говориш, е отделна област. Вече е нощ, цари тишина, къщата е пуста, зад прозореца се шири тъмната градина, за която знаем, че е охранявана по периметъра от трима въоръжени мъже, скрити някъде там, в тъмното. Банкерът Пьотър Авен ме развежда из стаите, показва ми колекцията си от живопис и от време на време ме пита, сочейки към някоя картина на стената: „Знаете ли кой е този?“.

Свивам рамене. Не зная кой е човекът с очилца и брадичка на портрета, който по всяка вероятност датира от началото на XX век. Че да не би по онова време малко хора да са били с очилца и брадички. Всички са носили очилца и брадички. Ако мъжът носеше дълга военна куртка, тогава бих казал… Може би…

— Троцки! — усмихва се Авен, преди да съм успял да изкажа предположението си. — А това знаете ли какво е? И защо е скъсано?

На стената виси лист хартия, на който доста схематично, но изключително трагично е изобразен човек. А главата на човека не се е побрала, затова към основния лист е залепено още едно парче хартия и портретът продължава на парчето.

— Знаете ли какво е това? — пита Авен.

Докато се замислям, той внимателно ме наблюдава. И веднага щом вече съм готов да изразя предположението си, Авен казва:

— Това е Врубел! Врубел! В края на живота си, в лудницата. Листовете не му стигали и той лепял парчета.

Авен се възползва от колебанието ми и дори от неудобството ми, че не познах Врубел, и ми прочете нещо като лекция (всъщност много съдържателна) за руския авангард. Тя се различава от това, което съм слушал като студент, само по интонацията. В студентските ми години, когато се обръщаше към аудиторията от двайсетгодишни тъпанари, професор Аверинцев започваше по следния начин: „Както знаете, Епикур се е родил през триста четирийсет и втора или четирийсет и първа година преди новата ера на остров Самос…“ Естествено, ние чувахме за пръв път за годината и мястото на раждане на Епикур, а много от нас чуваха за пръв път за самия Епикур и за остров Самос. Но професорът смяташе подобни аванси към студентите за правилни. Целта на интонацията в лекциите на Аверинцев беше да се поддадеш. А на интонацията на Авен — да доминира.

И то при положение че не му е нужно да доминира (просто това е трендсетърски навик). Веднага щом се концентрирам, за да поддържам разговора, Авен ме води при следващата картина и казва:

— А това е Кустодиев. Би трябвало да се сетите какъв е този сюжет.

— Това е пиесата на Островски б… б… — започвам да заеквам просто защото си заеквам по рождение.

Авен ме изпреварва: „… Буря“.

А сетне следва историята за това, как Авен намерил и купил тази картина на Кустодиев, как тя не могла да влезе в обикновения му мерцедес и как се обадил в банката и извикал микробус, тъй като се страхувал да остави дори за миг шедьовъра, с който най-неочаквано се сдобил.

Нашият разговор (като всеки разговор с трендсетър) прилича на игра на една врата. Трендсетърът винаги задава на събеседника си въпроси, които го объркват. И винаги се възползва от колебанието му, като буквално налива в главата на събеседника си онова, което трябва да се превърне в тренд. Трябва да признаем, че на Авен му прави чест, че точно той научи много хора на Рубльовка да събират живопис и всъщност той беше човекът, който изкупи повечето безстопанствени шедьоври на руските авангардисти. Интелигентният Авен пристрасти милионерите парвенюта към колекционерското изкуство, а самият той се оказа най-големият колекционер. Вкорени тренда и се оказа най-добър в много отношения благодарение на маниера си да разговаря. В този негов маниер няма нищо обидно. Нищо унизително. Той не ме обърква с въпросите си, за да ме упрекне, че не познавам Кустодиев или Врубел. Това просто е техническа хватка — да стъписа събеседника си с въпроса, сам да даде отговора и да продължи вече да се обръща (с цялото уважение) към неосведомения от позицията на осведомен човек. Тренсетърите са такива. Те разговарят така.

Още едно от правилата на трендсетърите се състои в това, никога да не отговарят на въпросите на събеседниците си директно. Това е излишна инициатива. Предпочитат да говорят за друго. Да сменят темата. И да отговарят директно само в случаите, когато отговорът дава предимство и позволява на трендсетъра да прочете лекция на събеседника си.

Нощ. Тишина, пуста къща. Ние се разхождаме от стая в стая. Аз питам:

— А не мислите ли, че трябва да издадете каталог с вашата колекция?

— Аз — казва Авен — отдавна съм издал каталог.

Протяга ръка, взема от масата една дебела книга и ми предлага да я прелистя. Аз я прелиствам, възхищавам се и се чудя как Пьотър Олегович успя да направи така, че каталогът, за който попитах, се оказа подръка. Дали това е случайно? Или, когато идва гост, на всяка маса в огромната къща е приготвен по един каталог? Или пък това е късметът на трендсетъра? Вечният роял в храстите…

— Виждам, Пьотър Олегович, че вие…

— Да — подхваща Авен. — Много съм навътре в темата. Елате, ще ви покажа фалшификати. През целия си живот съм купил само два фалшификата. Ей сега ще ви ги покажа.

И някак от само себе си стана така, че аз направих комплимент на Авен, а той скромно го прие, като приглуши компетентността, която оцених, с разказ за колекционерските несполуки. Тъй или иначе, ето че той отново ми изнесе лекция за това, как да различа фалшификат от оригинал, а аз стоя и го слушам със зяпнали уста. И Авен плете цялата тази словесна паяжина не заради някаква изгода. Той не иска нищо от мен. Аз просто му се натрапих на гости, а той любезно ме прие. Това е просто трендсетърски навик, макар че Пьотър Авен отдавна вече е преминал трендсетърското ниво в Голямата Рубльовска Игра.

 

 

28. Когато трендсетърът не разбира защо му задават някакъв въпрос, той никога не отговаря на него. Само че не отказва да отговори и не изрича стандартното „без коментар“. Вместо да отговори на зададения въпрос, отговаря на друг, който не му е зададен. Така се раждат легендите. Защото всеки трендсетър иска за него да не се разказват истории, а легенди.

— Кажете — питам ресторантьора Аркадий Новиков, — вярно ли е, че когато сте престанали да управлявате „Веранда край вилата“, печалбата на ресторанта веднага е паднала два пъти и затова собственикът му Емелян Захаров е бил принуден да поднови договора ви?

— Не — отвръща Новиков. — Това е красива легенда, но нещата изобщо не стояха така. Момчетата и сами управляваха добре „Веранда“. Следях успехите им и дори малко им завиждах. И много се зарадвах, когато ми предложиха да управлявам техния ресторант.

Забележете: аз питам Новиков дали е вярно, че след като известно време е управлявал „Веранда“, си е тръгнал и след това печалбите са паднали двойно, та затова собствениците са били принудени да го повикат отново. А Новиков ми отговаря, че бил много доволен, когато го поканили да управлява ресторанта. Аз го питам за един момент, а той ми отговаря за друг момент. Абсурдността на нашия разговор щеше да бъде очевидна, ако се поставеха и датите. Ако аз бях попитал: „Вярно ли е, че през ноември?…“, и ако Новиков беше отговорил: „Не, не е вярно. През януари аз…“, липсата на логика щеше да блесне. Но датите не са посочени. И разговорът тече плавно. Човек дори не може веднага да осъзнае, че аз питам за едно, а Новиков отговаря за друго. Но в душата ми се надига смътна тревога от това, че Новиков не отговаря на въпросите, които му задавам, а отговаря на такива, които не му задавам. Тази тревога е нормална реакция за балъка (защото аз съм балък, понеже спазвам правилата) на словесната игра на трендсетъра. Тя ме кара да слушам разсеяно — формално да задавам въпроси и формално да получавам отговори. Но всъщност да следя изражението на лицето му, детайлите на дрехите му, случайните събития наоколо… Защото в този момент за мен се разиграва спектакъл, който много ефективно залага в мозъка ми Легендата за Новиков.

Разговаряме в един от ресторантите на Новиков. И докато разговаряме, при него идва едно момиче от мениджърите му. То му казва, че е наругало охранителя, който петнайсет минути преди отварянето на ресторанта не пуснал някакви хора, които искали да влязат.

— Обясних му, че не може да постъпва така с гостите. Ако го направи още веднъж…

— Добре — казва Новиков, — после и аз ще си поговоря с него…

А освен това почти всяка минута Новиков получава есемеси с някакви цифри на мобилния си телефон. Хвърлям едно око към телефона и го питам какви са тези цифри, а Новиков ми обяснява, че това са справки от ресторанта му в Лондон — колко посетители е имало, какви ястия са поръчвали, каква е средната сметка за една вечеря, колко маси са запазени за вечерта… Оказва се, че макар да се намира в Москва, Новиков ръководи успешно лондонското си отроче онлайн.

Мои приятели журналисти са ми разказвали, че дори по време на интервюта или на фотосесии за елитни списания се е случвало при Новиков да идва главният готвач с някакъв въпрос, а Новиков молел да прекъснат снимките. Отивал в кухнята, захващал се да приготвя нещо заедно с главния готвач и толкова се увличал, че се налагало да местят студийното осветление в кухнята и да продължават фотосесията там. Допускам, че Новиков проявява това свое неспирно внимание към всяка дреболия във всеки свой ресторант съвсем искрено. Настина се интересува! Наистина вниква в проблема! Наистина е страхотен професионалист! Но въпреки това искрената и видима отдаденост на Новиков на най-дребните детайли в занаята му не е нищо друго, освен трендсетърска уловка. Пред очите ми, възползвайки се от моето неудовлетворение от анахроничните му отговори, Новиков изгражда в главата ми легендата за себе си.

Ако разсъждавам трезво, би трябвало да реша, че успехът на Новиков не може да се определя от личното му внимание към всяка подробност. Той има над сто ресторанта, разпръснати из цяла Москва и из Рубльовка, а и ресторант в Лондон. Той физически не може да ругае охранителите, да следи запазените за вечерта маси и да готви с четири ръце заедно с главните готвачи във всеки от тези ресторанти. Ако разсъждавам трезво…

Но аз не съм в състояние да разсъждавам трезво. Защото, като не отговаря на зададените въпроси и отговаря на незададените, Новиков обърква логичния ход на мисълта ми. Това е виртуозен трендсетърски финт.

Бих могъл да се огледам наоколо и да видя, че мъжете край масите ядат предимно месо, а жените — риба. Мъжете пият предимно концентрати, а жените — вино.

Бих могъл да съобразя, че всеки ресторант на Новиков всъщност е един усъвършенстван „Арагви“^[5], тоест една лустросана кръчма. Бих могъл поне да предположа, че успехът на Новиков се определя от тази все пак неразривна близост с кръчмата, която е по-приемлива за нашите неудържимо забогатели кръчмари. Бих могъл поне да допусна такава мисъл. Но къде ти…

След едночасовото интервю излизам от ресторанта с пълен диктофон безсмислени думи, но с увереността, че съм разгадал успеха на ресторантьора Новиков. Щях да разказвам, че Новиков е успешен, защото вниква във всички подробности, лично се кара на охранителите, лично следи броя на запазените маси и лично готви с главния готвач. И с тези мои разкази аз (както и други, които са се хванали на тази въдица) ще подхранвам Легендата за Новиков. Хиляди хора най-сериозно ще смятат, че трябва да ходят в ресторантите, в които Новиков се подвизава лично. Тези ресторанти ще бъдат модни и ще се превърнат в тренд. А печалбата в ресторантите, които Новиков е престанал да управлява лично, моментално ще паднат наполовина. Такава е силата на легендата.

 

 

29. Много често трендсетърите изграждат легендите си пряко волята си. Легендите непрекъснато избуяват от клюки, дори и от клевети. В този смисъл трендсетърите едва ли имат по-голяма полза от когото и да било, колкото от враговете си. За трендсетъра безценен подарък може да стане онова, което за обикновения човек е драма.

Например разводът. На обикновения човек — на балъка, който спазва правилата, разводът не може да даде никакви бонуси. Особено ако е скандален, с подялба на имуществото и децата в съда. Балъкът страда, когато по време на съдебните дела на бял свят излизат подробности от частния му живот. Когато се налага да мъкнат децата в съда, за да може Негова чест да попита: „При кого искаш да живееш? При татко или при мама?“. След бракоразводния процес балъкът е измъчен и потиснат и благодари на бога, че целият този ужас най-сетне е свършил.

А трендсетърът е друго нещо. Вероятно той също се измъчва и страда, тъй като все пак е човек. Но бракоразводните страдания дават възможност на трендсетъра да обясни на целия свят, че той е необикновен човек.

Един от най-гръмките разводи на Рубльовка беше и до ден-днешен си остава разводът на двойката Слуцкер. Владимир Слуцкер е успешен бизнесмен, милионер, сенатор и според слуховете човекът, с чието посредничество може да се реши всеки проблем в генералната прокуратура или обратното — да се създаде проблем. Олга Слуцкер е предприемач, собственичка на мрежата от фитнес клубове „Уърлд Клас“. Първият й клуб в Жуковка дълго бил единствен на Рубльовка и в него ходели всички — от недодялани новобогаташи с престъпно минало до изключително милия и интелигентен историк и телевизионен водещ Николай Сванидзе. Естествено, Олга познавала всички и волю-неволю станала ключова светска персона.

Докато Слуцкерови не стигнали до развод, за тях дори нямало какво повече да се каже. За Владимир се знаело само, че се увлича по кабала. А за Олга — че взела парите за своите фитнес клубове от мъжа си, но тъй като бизнесът й бил успешен, отдавна върнала дълга си. Нищо особено, хора като хора. На Рубльовка е пълно с успешни бизнесмени и сенатори, чиито съпруги въртят успешен бизнес и се мъдрят в светските хроники на елитните списания.

Но веднага щом Слуцкерови започнали бракоразводното си дело, и двамата тутакси се превърнали в герои на рубльовски епос и в истински трендсетъри.

Първо Владимир Слуцкер заявил, че децата трябва да останат при него, тъй като Олга дори не ги е раждала. Децата били износени от сурогатна майка. В консервативна Русия подобна информация вероятно би наклонила общественото мнение в полза на Владимир, но не и на Рубльовка. Точно обратното — обитателите на Рубльовка харесват всевъзможните заобиколни пътища, с които може да се промени естественото развитие на нещата.

Те харесват професорската дъщеря Ксения Собчак, която псува охранителите като каруцар. Те се интересуват от Анжела Ермакова, която е заченала чрез устата си. И сега те били увлечени по Олга Ермакова — по майката на две деца, която не е раждала нито веднъж. Не минал и месец, когато всички парвенюта на Рубльовка започнали да се обличат по маниера на Олга, обсъждали сурогатното майчинство. С абсолютно невероятна популярност започнала да се ползва детската психоложка, към чиито услуги Олга прибягвала в съда и по време на сблъсъците със съпруга си. Просто Олга се превърнала в трендсетър, какъвто не би могла да стане, колкото и фитнес клубове да построи в Москва.

На вълната на популярността си Олга извършила една сериозна трендсетърска грешка — дала няколко интервюта, които според логиката би трябвало да компрометират Владимир Слуцкер, но всъщност го митологизирали. Олга казала, че децата трябва да останат при нея, тъй като Владимир е див ционист. Сиреч обяснявал на децата, че нямат достатъчно чиста кръв, че тя не е чисто еврейска…

(С Олга седим в едно малко ресторантче и тя ми казва точно така: „Представяте ли си, дъщеря ми плачеше и се оправдаваше, че в нея има съвсем малко мръсна кръв. «Майче — каза ми, — нали мръсната кръв в мен е съвсем малко». Тя просто наричаше моята кръв в жилите си мръсна“.)

Освен това Олга заявила, че Владимир се е чалнал от кабалистичните си занимания. Най-сериозно се смятал за бог и за месия и най-сериозно обяснявал, че душата му живее в две тела. Едното било тук, в Русия, а другото — някъде в Германия.

В една православна страна такава информация вероятно би наклонила общественото мнение в полза на Олга. Но не и на Рубльовка. Обитателите й харесват всякакви деформации на традиционните вероизповедания. Както вярват в това, че мощите на свети княз Владимир могат да имат сертификат от археологическия институт, така вярват и в това, че сенатор Слуцкер може да се окаже… е… може би не точно бог, може би не точно месия, но при всички случаи изключително силен кабалист, който е направил състоянието си с помощта на хематрика^[6]. И в следващия миг половината обитатели на Рубльовка вече носели на китката си червен конец, по който кабалистите се разпознават помежду си.

Седя в кабинета на Владимир Слуцкер и слушам как заклеймява всички тези шарлатани с червени конци на ръцете. В остъклената библиотека зад гърба му има книги на иврит и на древен арамейски език. И без да щеш, започваш да се влияеш от тази рубльовска легенда и ти се ще час по-скоро да си плюеш на петите и да избягаш оттук, че току-виж, те превърнал в плъх.)

Ето как излиза, че разводът и обичайното в такива случаи взаимно заливане с помия изведнъж превръща едни не чак толкова интересни хора в легендарни приказни персонажи, в трендсетъри.

И на тях им остава само да вкарат в работа способността си да натрапват модни тенденции на хората. Да използват трендсетърството си, за да се изкачват нагоре по йерархията на Голямата Игра.

 

 

30. Целият майтап е в това, че сам по себе си трендът не върши никаква работа, той е кухо нещо. Владимир Слуцкер не е извлякъл никаква полза от това, че хиляди хора ще започнат да се занимават с кабала. На Олга Слуцкер не й е нито по-топло, нито по-студено от това, че стотици жени ще започнат най-сериозно да обмислят възможността за сурогатното майчинство. На Ксения Собчак може и да й е приятно да осъзнава, че безброй момичета са възприели маниера й да носи очила с дебели рамки, но и тя няма никаква полза от това.

Трендовете се появяват и се забравят. Нито появата на трендовете, нито изчезването им означава нещо. Просто някакъв трендсетър е ангажирал общественото съзнание с някакъв логически парадокс и в течение на известно време хората са започнали да подражават на трендсетъра. Без никакви последствия.

На главния редактор на руския „Вог“ Альона Долецкая й хрумнало никога да не носи чорапи, а рубльовските дами известно време й подражавали. И какво? Нищо. Забравиха това. И пак започнаха да носят чорапи.

Бившият шеф на администрацията на президента Александър Волошин обикна певицата Сезария Евора. Въведе модата да я слушат. Много хора я слушаха. И какво от това? Нищо. Освен че Сезария Евора имаше кяр от това — поканиха на няколко пъти старицата от Кабо Верде на Рубльовка да пее срещу астрономически хонорар. Толкова. Модата отмина още преди ексцентричната любителка на пури да се представи пред Бога.

Милиардерът Алишер Усманов въведе модата на узбекската кухня. И какво от това? Нищо. Във всяко уважаващо себе си имение през почивните дни покрай казаните, мангалите и глинените пещи шетаха узбекски готвачи. Но скоро модата на узбекската кухня премина, защото се увлякоха по японското суши. И същите таджики, които допреди това се преструваха на узбеки, сега започнаха да се правят на японци. А след това забравиха и японците и се увлякоха по фермерската продукция, а готвачите бяха принудени да се издокарват с руски рубашки. И какво от това? Нищо. Бързотечна мода. Променящи се трендове.

Например беше модерно да се строят къщи, които приличат на Бутирския затвор. След това дойде модата да се строят къщи, които приличат на Зимния дворец в Петербург. Сетне започнаха да строят финландски къщи, после швейцарски алпийски вили. След това се пристрастиха да разкъртват и да докарват от Европа цели стаи, че дори и замъци — автентичен паркет, стълбища, камини. И какво от това? Нищо. На територията на някои рубльовски имения тъй и си стоят едно до друго затвор, дворец, финландска къща, алпийска вила и замък — и четирите къщи пустеят, а собственикът им живее в пета, защото в момента на мода е тя. И какво от това?…

През 90-те беше на мода да направиш в мазето си стрелбище. А през първите години на XXI век вместо стрелбища започнаха да изграждат винарски изби. След 2010 година поколенията се смениха и младежите вече не складираха в мазетата си скъпи бутилки, а се захванаха да отглеждат марихуана на електрическо осветление. И какво от това? Нищо.

Модите, които се сменяха на Рубльовка, имаха смисъл само за онези трендсетъри, които се изхитриха да яхнат въведения от тях тренд и да спечелят пари от него, докато е актуален.

Григорий Масльонников строеше алпийски вили на равнинен терен, докато те не излязоха от мода. Ксения Собчак написа книга, в която обясняваше на момичетата как е модерно да се обличат. Сталик Ханкишиев обучи цял полк узбекски готвачи, които баеха на казаните, и написа три книги по темата. Аркадий Новиков построи стотина ресторанта върху узбекския гастрономически тренд. А когато на мода излязоха фермерските продукти, Алексей Зимин построи два ресторанта.

Има хора, които успяха да превърнат тренда в продукт. Тези хора са герои на следващата глава. Тези проекти не са нищо друго, освен мода, която трендсетърите насаждат не просто за развлечение, а с цел да спечелят от онези, които я следват.