Валерий Панюшкин
Рубльовка (14) (Правилата на играчите)

Да се отървеш от парите

60. Старият милиардер взима писалката, отваря красивия каталог за книги и започва да пише посвещение на титулната страница. Това е каталог за научнопопулярни издания на благотворителния фонд, основан от него. Помолих стареца да ми напише посвещение. Той пише бавно. Аз вече почти се срамувам от молбата си, отмествам очи и се оглеждам наоколо, само и само да не гледам как ръката му трепери, защото няма как да купиш крепкостта на ръката си. Интериорът се състои от скъпи антикварни мебели, но не по-скъпи от тези, които и аз имам вкъщи и каквито има всеки, който е наясно, че мебелите не се продават само в „Икеа“. Тоест всеки, който не е имал самотно детство. Той е израснал в семейството на търговеца староверец и пламенен депутат Гучков. Детството му продължило цели две години — от 1933 до 1935, когато арестували баща му за „антисъветска агитация“.

Приключвам с огледа на кабинета и отново обръщам очи към стареца, а той е написал само една дума „На Валерий“, изпъшква и ми казва: „Не, не мога, извинете. Напишете си сам посвещение, а пък аз ще се подпиша“.

Облечен е с обикновена дреха, нещо от сорта на „Зара“ или „Ейч & Ем“. Дошъл е с метрото, обядвал е в ресторант „Ми Пиаче“, не много скъпа верига от заведения, в която дори не бизнес обядът, а и обедното меню от три блюда никога не може да надхвърли петдесет евро, ако не се брои виното. Но той не е пил вино. А списанието „Форбс“ посочва, че състоянието му възлиза на милиард и половина евро. И брандът, който е създал, се смята за един от трите най-скъпи в Русия и за един от стоте най-скъпи в света.

Дмитрий Борисович Зимин като че ли е първият човек в Голямата Игра, който по силата на ума и на възрастта си е стигнал докрай, до последното ниво, на което единствената цел е да се отървеш от парите.

Глупавите журналисти непрекъснато го питат защо, каква е причината? Защо трябва да се отървеш от Парите, за които всички на света само си мечтаят? И аз също за пореден път го питам. Защо напусна бизнеса и вложи деветдесет процента от състоянието си в благотворителност? Той казва:

— А какво да правя с тях, с тези пари?

— Завещайте ги в наследство.

— На кого? На сина си ли? Толкова пари ще го убият. Не е ли ясно? Ще убият всеки, който не ги е спечелил сам. На сина си можеш да оставиш апартамент, къща, да му дадеш добро образование, но не бива да му завещаваш състояние.

Той говори за сина си Борис, на когото май наистина не бива да му се оставят в наследство милиарди. Борис е автомобилен състезател и максималният му успех в бизнеса е създаването на отбор за автомобилни състезания. Големите Пари май че наистина ще го убият, както убиха…

… и в този момент зад гърба на Дмитрий Борисович Зимин застава призракът, обектът на премълчаването, по-големият син Сергей, за когото не е прието да се говори, за когото няма нито дума нито в официалната биография на милиардера, нито в неофициалната, нито в Уикипедия, нито в Гугъл, нито в сайта „Компромат.ру“^[1], нито в сайта „Антикомпромат“^[2]. Напълно достоверно изглежда, че този по-голям син изобщо не е съществувал, а всичко, написано за него през 90-те години, е просто една вестникарска измислица.

А пък доста се понаписа. Вестникарите наричаха Сергей Зимин или бос на престъпна групировка, или всеизвестен убиец, или бизнесмен, свързан с престъпна групировка. И той или беше загинал в мафиотска война, или беше изчезнал, като за последно се бе видял с баща си в Куршевел. А може би изобщо не е съществувал? Казано накратко, ето какво получава глупавият журналист, когато пита Дмитрий Зимин защо трябва да дава състоянието си за благотворителност — стандартен отговор и призрак.

Умните журналисти не питат защо трябва да се отървеш от парите. Умните питат как да се отървеш. И аз питам това. Защото не е лесно да продадеш компанията „ВимпелКом“, ако си неин собственик. Веднага щом започнеш да я продаваш, компанията тутакси ще поевтинее, тъй че ще бъдеш щастлив, ако получиш поне половината цена на акциите. Пък и какво ще кажат другите акционери? Та нали те не са се канили да продават своите пакети акции? И нали техните пакети акции ще поевтинеят двойно, щом най-големият собственик е започнал да разпродава своите. Пък и току-виж, подали жалба в съда, че той е луд старец, на когото му е хрумнало да се занимава с благотворителност и нарочно разорява миноритарните акционери.

Пък и дори ако успее да продаде компанията на части, да се сдобие с кеш и да вложи спечелените пари в благотворителен фонд, с какво този фонд, в който има един милиард, ще се отличава от компанията, в която има един милиард, след смъртта на благотворителя? Нали става дума за същия милиард, за чието разграбване пак ще се намерят един куп желаещи.

Дмитрий Борисович Зимин отговаря подробно на този въпрос. Зимин обича да разказва как точно ще бъде защитен неговият фонд „Династия“ (Династия! Отново призрак!), който се занимава с подкрепа на млади учени и популяризиране на науката. Как е предвидено милиардът не просто да бъде изхарчен, а да бъде завъртян, да бъде вкаран в действие, та парите да се възстановяват и фондът да може да съществува „фактически вечно“, по думите на самия Зимин. Колко е важно фондът да има надзорен съвет, който се състои от също толкова едри бизнесмени, колкото е Зимин, та тези бизнесмени да могат да защитят милиарда, а не да искат да го разграбят. С течение на възрастта на самите тях, членовете на надзорния съвет, те ще пожелаят да се отърват от парите (както вече се замисли Потанин и се замисля Прохоров). И те ще създадат свои благотворителни фондове и ще влязат в надзорните съвети един при друг, за да защитят Парите един от друг. Тези средства няма да убият никого, а ще служат на общественото благо. Сиреч на практика ще живеят вечно — ако не притежателите на Парите, то поне самите Пари. Вечно! (На това място в паметта ми изплува и ми смига Плешивата кръстоска между плъх и къртица — вечно!)

— Само че Петя Авен е кръшкач — подсмихва се Зимин. — Пак не дойде на заседанието на надзорния съвет. Какво да го правя?

61. Навън е нощ. Пьотър Олегович Авен, когото Дмитрий Борисович Зимин нарича кръшкач и ругае заради нежеланието му да участва сериозно в спасяването на Парите чрез влагането им в благотворителност, завършва персоналната „екскурзия“ из къщата си, която ми бе обещал. Пьотър Авен (със състояние от 4,5 милиарда в списъка на „Форбс“, банка, нефтена компания, три телевизии, литературна награда и между другото, с благотворителна дейност за не по-малко от пет милиона годишно) казва:

— Хайде да пийнем малко шампанско, Валерий.

И тръгваме из къщата, която е била дом на писателя Алексей Толстой. Аз мисля, че ме води във винарската изба, а той ме завежда в едно помощно помещение. Това е специална стая, където по диваните, масите и столовете са струпани подаръци — бутилки със скъпи питиета, каталози на изобразително изкуство, книги…

— Тук някъде не може да няма шампанско — казва Авен. И след като разравя подаръците, изважда една книга. А сетне замислено я прелиства:

— Чели ли сте „Хороводът на водата“ на Сергей Кузнецов? Не сте ли? Прочетете я. Това е една прекрасна история за това, как хората в едно семейство се опитват дори не да развържат, а просто да разберат какви възли са се навързали в отношенията им за половин век. Прочетете я. Всички пишат нещо, но никой нищо не чете… Сигурно ще наградим тази книга.

(Но сгреши, не я наградиха. Членовете на литературното жури гледат по различен начин на живота и литературата от Играча на Най-високото Ниво.)

Той поразравя още малко подаръците и сред кутиите и пакетите наистина намира бутилка шампанско. Вземаме бутилката, минаваме покрай колекцията от живопис и скулптура на Авен, покрай „Вале каро“, Врубел, Коровин, Серебрякова, Кустодиев и отиваме до фотьойлите. Дори не слагаме лед във виното. Просто отваряме бутилката и веднага си наливаме, вдигнали крака на фотьойлите. Комиците говорят нещо по телевизията като фон. От време на време Авен поглежда към тях и се усмихва. Аз питам, а той отговаря.

— Не, за петдесет години в тази къща тъй и не се научих да си другарувам с комшиите. Всъщност и в Англия е така. Моето семейство живее предимно в Англия. Там имаме горе-долу същата къща. И там също водим много затворен живот. Не познаваме съседите.

Наливаме си втора чаша. Шампанското е топло, но на Авен като че ли му е все едно. На мен също. Човек бързо попива равнодушието на извисения Играч. Аз питам, а той отговаря.

— Да, елате в офиса. Ще ви покажа договора между мен и Миша (става дума за партньора на Авен в „Алфа груп“ Михаил Фридман. — В. П.), който лондонските юристи ни написаха. Същинска дебела книга (Авен показва дебелина като на стара Библия. — В. П.). И в него всичко е разписано. Как в крайна сметка да се отървем един от друг и да излезем от Играта.

— Ами държавата? — питам. — Имате ли договор с държавата как да се отървете един от друг?

— С държавата ли? Нямам такъв договор с държавата. — Той (бившият министър) се усмихва повече на това обстоятелство, отколкото на шегите на комиците по телевизията.

Не го питам за глупости. Естествено, че той има всички възможни степени на защита. Разбира се, че има специален телефон, по който довереният му човек в Кремъл може да му се обади и да каже: „Бягай!“ или „Късно е!“, или да му предложи условията за капитулация. Но се говори, че при тях в „Алфа груп“ имало и специален режим за тревога. При който целият отбор получава условен сигнал по телефона. Щом чуят този сигнал, всички трябва да се качат в колите и да започнат да се движат. Само и само да не стоят на едно място. И да не се обаждат по вече известните телефони. А в това време на няколко летища за излитане ще се подготвят няколко самолета. Само един специален диспечер ще знае с кой самолет е безопасно да се излети, ще координира движенията на членовете на отбора, ще ги заведе до самолета и ще ги прикрива, докато излетят. Питам дали това е истина. Дали наистина има такъв режим за тревога в „Алфа груп“?

Авен се усмихва:

— Не. Разбира се, че няма. Но ако се наложи, мисля, че… Ще успея да избягам.

Плъзвам поглед по живописта, скулптурите, книгите… Врубел, Коровин, Кустодиев, Серебряков… И казвам:

— Вие можете да избягате и ще успеете да го направите. Но как ще изнесете колекцията си? Имате ли план за това?

— Не. Нямам план как да изнеса моята колекция от живопис.

— Да не би да се каните да я подарите на държавата?

— Не, нямам намерение да я подарявам на никого. Просто нямам план за нейното спасяване.

— Как така? Защо?

Посягам към шампанското. Ръката ми се движи бавно, бутилката се накланя бавно, чашата се пълни бавно. Сякаш времето и пространството са станали разтегателни.

— Събирали сте колекцията дълги години.

— Да.

— Обичате живописта и разбирате от живопис.

— Да.

— Това е може бе най-добрата частна колекция.

— Да.

— И никога не сте се замисляли как ще я спасите, ако нещата тръгнат зле и ви се наложи да емигрирате? Защо сте толкова сигурен в бъдещето?

— Изобщо не съм сигурен. Семейството ми вече е в Англия. А за себе си просто се надявам. Ако се наложи, ще успея да се спася. Но нямам намерение да спасявам колекцията си. Защото нищо не може да бъде спасено.

Сигурно в очите ми се изписва въпросът: „Как така? Защо?“.

— Защото всичко е прах, Валерий. Нищо не може да бъде спасено, пък и не трябва. Всичко е прах. Колекцията, компанията, къщата — всичко това е прах. Не просто може да се превърне в прах, а вече е прах.

Аз не питам за глупости. Не питам дали парите са прах. Защото вече ми казаха, че всичко е прах.

Така казва Играчът, стигнал до края на Голямата Игра. Той наистина мисли така. Той е стигнал дотук, до това ниво, само защото за разлика от конкурентите си още от самото начало е смятал, че всичко е прах. Естествено, сега може да се поразходи още малко из последния лабиринт и да потърси нужните реликви. Но от този лабиринт вече няма никакъв изход наникъде, на никакво по-високо ниво.

Максималното, което може да постигне, е да излезе от Играта. Да се установи в Англия или в Нормандия. Като доста състоятелен човек, но не и като магьосник или жрец на Парите. Или казано накратко, може да види само надписа

GAME OVER (край на играта)