Валерий Панюшкин
Рубльовка (15) (Правилата на играчите)

Епилог: Мъртвецът

62. До ден-днешен единственият човек, който е живял на Рубльовка и си е отишъл нормално, си остава първият президент на Русия Борис Николаевич Елцин. Престъпните босове не влизат в сметката, защото тяхната смърт е юнашка и случайна — от куршум или от пластичен взрив. През 90-те години престъпните босове приличаха на елфи от приказките на Толкин — безсмъртни по принцип, неподвластни на времето, на старостта и на болестите, но рискуващи да загинат в бой. Тяхната смърт беше висша проява на хлапашка храброст.

Но когато става дума за това, някой да умре от старост и болест, от тази гледна точка Елцин е единствен. Той почина от естествена смърт, сякаш за да потвърди истината, която не се побира в ума на рубльовските Играчи — че всеки трябва да има своята смърт. Може би някакви други жители на Рубльовка също са умирали, но незабелязано. Тъй че тяхната смърт не е засягала никого. И никой, освен близките им роднини, не е отивал на погребението им. А пък Елцин умря така, че цяла Рубльовка отиде на погребението му. И по изумителен начин никой не повярва, че смъртта му е реална. Или по-точно, по някакъв виртуозен начин се оттласнаха от мисълта за смъртта към мисълта за достойнствата на пропуска за Кремъл.

Сбогуването и опелото се извършиха в храма „Христос Спасител“. От входа му по целия „Самойловски проход“ до крайбрежната улица се точеше огромна опашка от обикновени хора. Те искаха да се сбогуват с първия президент. Но откъм „Валхонка“ имаше и друг вход, за ВИП скърбящите. До този ВИП вход непрекъснато спираха черни мерцедеси, от които слизаха хора с черни костюми и показваха на охраната някакви пропуски.

Един от тези скърбящи ВИП-ове беше Михаил Фридман. Възползвах се от добрите ни отношения, полюбопитствах какъв е този пропуск, който позволява да се пререди опашката и дори нещо повече — това да стане, без да се засичаш с общата маса от обикновени хора. Фридман с готовност ми показа пропуска. Това беше грешка, защото аз бях от опашката, от „Самойловски проход“. Но Фридман ми го показа в пристъп на необяснимо великодушие. Пропускът беше за Кремъл. Представляваше документ, с който пускат в Кремъл хора, които си имат работа с Кремъл. Показа ми пропуска и си тръгна. А хората с черни мерцедеси пристигаха ли, пристигаха до ВИП входа на „Валхонка“. Гледах ги, разговарях с тях и се учудвах колко различни са преживяванията тук, до ВИП входа, и там, на общата опашка на „Самойловски проход“.

На опашката смъртта на първия свободно избран президент обединяваше хора, изравняваше ги, свеждаше до нула имуществените, възрастовите, половите и интелектуалните различия. Всички бяха руснаци и всички ги очакваше смърт. А тук, до ВИП входа, за всеки човек смъртта (чуждата) беше само повод да подчертае своята изключителност. Имаше хора от опашката и хора с пропуски — елит. Такъв, който не би поел заедно с всички по Ахеронт^[1] дори по пътя към Аид, а щом покаже пропуск на Харон, ще премине по специален мост в специално уредена ВИП зона в царството на мъртвите.

Никой не осъзна неизбежността на смъртта над ковчега на първия президент. Желанието им да не се смесват с народа се оказа по-силно. По-силно от скръбта, по-силно от мрачните мисли, по-силно от дълга и уважението към покойника. Това „да не се смесват“ беше толкова важно, че дори някак си забравиха за смъртта. Защото с тази цел на Рубльовка се правеха страшно много неща — издигаха се огради, купуваха се частни самолети, слагаха се неописуеми цени в магазините и ресторантите просто за да пропъдят обикновените минувачи и туристи. Наемаше се охрана, строяваха се часовои, печатаха се ВИП карти.

Дори за болестите е прието да се мисли, че те спохождат само простолюдието, но не и елита. Журналистката Ирина Ясина, която се разболя от множествена склероза и опря до инвалидна количка, разказваше, че много високопоставени чиновници не можели да повярват в това. Как така? Ира? Ира в инвалидна количка? Ира, дъщерята на Евгений Григориевич Ясин, от когото всички те са се учили на икономика, е инвалид? Това е невъзможно!

Дори и смъртта, въпреки цялата й реалност, им се струва невъзможна и неприложима спрямо самите тях. Дори смъртта не може да обясни на рубльовския Играч, че той също е човек като всички останали. Или поне смъртта на Елцин не успя.

63. Може би работата е там, че макар Борис Николаевич Елцин да беше първият президент на Русия, той не бе последователен рубльовски Играч в строгия смисъл на думата. Единствената реликва, която истински го интересуваше, завинаги си остана ядреното куфарче, което за днешните наши властници е сменило държавата и скиптъра. Единственият тренд, утвърден от Елцин, бе модата да се играе тенис. Имаше времена, когато заедно с Елцин или като Елцин на корта отиваха всички чиновници. Но отдавна престанаха да го правят, тъй като последваха президента Путин и се пристрастиха към еднообразното скиорство. Единственият проект на Елцин беше демократична Русия. Няма съмнение, че това беше смел и ексцентричен проект, но твърде продължителен и в крайна сметка той се обърна срещу автора си. Но Елцин никога не се покланяше на Парите. Не беше и истински богат. А това означава, че не си е задавал въпроса как да запази Парите си или как да ги изхарчи за благотворителност.

Когато Елцин умря, на Рубльовка вече не беше прието да му се подражава. Следователно смъртта на Елцин не би могла да подтикне никого да умре. И не беше обществено опасна.

Смеете ли се? Може би си мислите, че смъртта не може да се превърне в мода? Само почакайте Путин и Абрамович да умрат. Тогава ще видим.

Путин носи часовник на дясната си ръка и много рубльовски Играчи започнаха да го носят така. Путин кара ски и всички рубльовски Играчи карат ски дори без да си спомнят кога са се научили. Путин получи травма, докато спортуваше, и на другия ден министърът на външните работи Лавров също получи травма, докато спортуваше. Травмите от спорт заплашваха да се превърнат в същинска епидемия на Рубльовка, а гипсът — в най-модерната реликва, ако своевременно не беше станало ясно, че слуховете за травмата на Путин, получена, докато спортувал, са фалшиви или преувеличени.

Когато Путин умре, когато стане ясно, че плешивата кръстоска между плъх и къртица от Сколково не е спасила никого, когато рухне великата надежда за безсмъртие, купено с пари, стотици хора на Рубльовка ще последват Путин като леминги^[2]. Несъзнателно, без да си разпарят коремите, без да се превръщат в кайсак^[3] един за друг. Но някак от само себе си ще стане така. Те няма да умрат от преданост и вярност. Защото на Рубльовка няма нито преданост, нито вярност.

Но трендовете трябва да се следват. Неотменно. А ако бъде въведен трендът да се умира, това вече наистина ще е

Край