9. Какво означава да си в Играта? Представете си, че вече сте в нея. На нулевото ниво нямате нищо, което да ви дава поне капчица могъщество и да ви позволява да действате както и да било. Вие дори нямате реална представа какво точно трябва да имате. И дори не можете напълно да си представите защо трябва да действате и какво трябва да постигнете. Но все пак имате нещичко, нали? Все пак не стоите голи тук, насред Рубльово-Успенското шосе?

Пък и дори да сте голи, какво от това? Та нали през лятото покрай „Пристан“ момичетата се разхождат почти голи, представяйки се пред погледите на богатите мъже. Носят само бански, но…

Първо, зависи какъв бански. Модерен? Това означава, че тя следи тенденциите и е наясно, че не бива да излага мъжа, който е седнал да си поговори с нея. Скъп? Това означава, че някой й е купил банския и следователно има защо.

Второ, маникюрът. Ако момичето има изкуствени нокти със звездички, значи трябва да работи като служителка в „Сбербанк“, а не да се разхожда из „Пристан“. Но ако маникюрът й е сдържан и скъп, значи разбира… Е, разбира поне нещичко.

Трето, прическата. Опитното око безпогрешно ще различи небрежността, придобита като запазена марка на салона „Жак Десанж“, точно както и перфекционизмът, който е запазена марка на салона „Алдо Копола“.

Четвърто, колието. На врата на момичето може да проблясва тънко синджирче със скъпоценен камък, например от онези, за които се говори, че милиардерът Михаил Прохоров пускал в чашите с шампанско миналата зима в Куршевел, та всички да ги изпият до дъно и така да получат новогодишни подаръци. Това означава, че тя е била в Куршевел. Значи, е била с някого, а не сама. Но сега е сама, а това означава, че не се е впила като кърлеж в мъжа, когото е придружавала, не е вдигнала скандал и не е поискала той да се ожени за нея. Сиреч разбира правилата и бижуто на врата й е доказателство за това.

Забележете, че в същото време красотата на момичето няма никакво принципно значение в Играта, както в куеста красотата на компютърната графика няма нищо общо с успеха ви. Значение имат артефактите (както ги наричат авторите на компютърните игри) или реликвите (както предпочитаме да ги наричаме ние). Така например в чантичката на блондинката може да се мъдри служебна карта от централен вестник, която удостоверява, че тази блондинка е светски репортер. Картата й позволява да влиза на частни партита. Колата на рижото момиче и охраната с джип след нея могат да послужат за доказателство, че момичето не е обикновено и че си има татко, който й е дал кола и е наел охрана. И дори когато рижото момиче се откаже от татковата кола и от охраната на баща си и започне да кара обикновена поддържана „Лада“, то пак ще запази в качеството на специална реликва бащината си фамилия — Шахновская. Фамилията като с вълшебна пръчица ще отваря затворени врати, ще увеличава заплатата й и ще кара хората, които я срещат, да се усмихват и да й кимат с уважение. Това работи изключително добре, ако носителят на необикновената фамилия не се фука с нея и не я демонстрира, а точно обратното — крие я и се прави, че тази фамилия изобщо не му трябва.

На първото ниво това няма значение, но на следващите нива рубльовските реликви трябва да се носят със скромно достойнство. Защото само рапърът Тимати излага реликвите си на показ — татуировки, аксесоари, коли. Но той така и ще си остане завинаги просто едно парвеню на Рубльовка, вечно ще тича след модите, които измислят другите, ще колекционира реликви и ще увеличава броя им, без каквато и да било надежда да премине на ново качествено ниво, за разлика от рижавото момиче, с което се запознаваш, а пък то подава ръка и казва: „Юля“. Просто Юля. Не знаете коя е тази Юля ли? Толкова по-зле за вас. В такъв случай на този етап се захванете с колекционерство.

Защото първото ниво на рубльовската Игра е нивото, което ние наричаме парвенюшко и което не е нищо друго, освен колекциониране на реликви. И трябва да си наясно, че реликвите не са скъпи вещи, нито са модерни вещи, нито са вещите, за които пише в списание „Вог“. Реликва може да стане какво ли не — пари, бижута, коли, жени, спортни уреди, имена, фамилии, писма, ноти, банкови карти… Реликвите са вещи, до които по някакъв начин се е докоснало и по някакъв начин е благоволило да удостои с вниманието си изменчивото и нетрайно рубльовско благополучие.

10. Дори и най-обикновената вещ може да се окаже реликва в рубльовската Игра. При определено стечение на обстоятелствата има смисъл да се пази и съхранява дори и някаква дреболия — парцалче, тресчица, случайна снимка, шишарка, намерена в гората, или… парченце шунка.

Например семейството на споменатия вече икономист Александър Аузан обядвало в един летен ден в края на 80-те. Масата била сложена насред вилния имот в селището Раздори. За бабата на Александър Аузан това било важно, защото нейният мъж, командирът на корпус Аузан, получил имота тук още през 30-те години. През 1937-а бил арестуван и разстрелян. И разбира се, конфискували имота от вдовицата на врага на народа. А когато през 1957 година реабилитирали командира на корпус Аузан, предложили на семейството парична компенсация. Почти никой в Съветския съюз не вземал компенсации, защото хората се отнасяли с презрение към парите и близките настоявали за реабилитиране само за да се възстанови справедливостта. Но бабата на Аузан взела парите и изкупила обратно имота в Раздори като реликва.

И ето че те седели край голямата маса в градината и обядвали. Саша Аузан все още не бил никакъв професор в Московския университет, а само студент. Били гладни времена. От околните области към Москва непрекъснато пътували тъй наречените „саламени мотриси“, защото след дълго чакане на опашка в Москва все още можело да си купиш някаква храна, но в Рязан например вече нямало абсолютно нищо.

Но според тогавашните представи семейството на Аузан не бедствало. Намирали им се някакви пари, успявали да купят някакви хранителни продукти. Смогвали криво-ляво да сготвят с тези продукти някакви сложни ястия от съветската кухня, чиято основна тайна се състоеше в това, че всяка гадост става годна за ядене, ако към нея се прибави готова майонеза.

Аузан вече не си спомняше какво бяха успели да сготвят през онзи ден — дали студено варено цвекло (с майонеза), дали студена супа от треволяци, зелен лук и салам със сладък квас (с майонеза), дали салата от варени картофи и варено пиле (с майонеза), дали месо по френски, печено с лук, гаден кашкавал и естествено, с майонеза. Семейството обядвало и оскъдната маса не го притеснявала чак толкова, защото хората били интелигентни и искрено смятали, че най-важното в техните семейни обеди не е чревоугодничеството, а общуването. Хранели се и разговаряли за университета на Саша, за започващото преустройство, за филма на Тенгиз Абдуладзе „Покаяние“ и за какво ли още не…

И изведнъж иззад оградата над цъфналите люлякови храсти или каквото там е цъфтяло при тях, откъм имота на маршала от авиацията Савицки долетяла врана.

Тя летяла ниско и семейството, което се хранело, много добре видяло, че в клюна на птицата има някаква плячка, някаква храна, която най-вероятно е откраднала от маршала. А когато прелитала точно над масата на Аузан, враната изведнъж се изплашила от нещо, гракнала силно, превъртяла се във въздуха и от клюна й върху масата на Аузан паднало парче унгарска пресована шунка.

Настъпила пауза. Парчето шунка от клюна на враната стояло самотно на покривката, а цялото семейство го гледало и не знаело какво да предприеме. Може би ще кажете, че трябвало да го изхвърлят? Или да го дадат на кучето? Сега Александър Аузан би постъпил точно така, подигравайки се на нещастната птица. Но в края на 80-те години парчето унгарска пресована шунка не беше просто храна, а беше реликва.

В края на 80-те тази шунка в червени тенекиени кутии се отпускаше само в специалните магазини за хранителни продукти (например на улица „Грановски“ в Москва) по специална поръчка и само на високопоставени военни и на високопоставени партийни работници. И ако на масата ви имаше пресована унгарска шунка от червена тенекиена кутия, това не означаваше, че просто ще си хапнете шунка. Това означаваше, че вие сте елит, че сте спечелили важен етап от състезанието. Шунката беше награда, беше като жълтата фланелка на лидера. Да изхвърлиш унгарска пресована шунка в края на 80-те, беше все едно днес да изхвърлиш пръстен „Шопар“. Нима ще го изхвърлите дори ако го е донесла някаква врана?

Но от друга страна, ритуалното изяждане на унгарската пресована шунка, която се е мъдрила в клюна на враната, вече минавало всякакви граници и в края на краищата било нехигиенично. Защото враните кълват мърша. Враните са преносители на орнитоза. Все пак ние не гладуваме! Да. Само че кой би могъл да вдигне ръка, за да изхвърли парче унгарска пресована шунка?!

След няколко секунди на вцепенение майката на Александър Аузан решително станала иззад масата, взела прословутата шунка, извикала кучето и то, въртейки опашка, приело с благодарност почерпката, без изобщо да подозира, животното му недно, че яде реликва, заради която по онова време много, страшно много хора бяха готови да излъжат, да се подложат на унижение, да извършат фалшификация, кражба и дори държавна измяна. Изплюскал го кучият му син, облизал се и хукнал да маркира свещената рубльовска територия по всеизвестния кучешки начин. Маркираната по онова време от него рубльовска земя в момента най-вероятно струва сто милиона долара и в никакъв случай по-малко.

11. А обитателите на тази земя продължават да събират реликви. Например в ресторант „Твербул“ организирали благотворителен търг. Край масата седели уж богати хора, но не чак толкова богати, а от онези, за които все още имало смисъл да колекционират реликви. Както и известни хора, включително писателят Виктор Шендерович, който нямал вид на човек от Рубльовка, но бил чест гост на това място, откакто отишъл при Гусински да обсъжда сатиричната програма „Кукли“, красяща програмата на телевизия НТВ. Притеснявал се, чувствал се неудобно и не виждал друг смисъл в мероприятието, освен да съберат пари за доктор Лиза Глинка^[1], която имала благотворителен фонд и хранела и лекувала бездомни, а точно в този момент помагала на пострадалите от наводнението в Кримск. И макар да била заможна жена, доктор Лиза също се чувствала неудобно и също смятала, че смисълът на този търг е само да се съберат пари.

Макар че в този момент смисълът на търга се състоял и в друго — да оставиш реликви. Водещата Ксения Собчак не разбирала това, но го усещала. Тя усеща всичко. Тя има талант за Играта. И Ксения казала в микрофона: „Най-модерните момичета на Рубльовка продават най-модерните си бижута в полза на доктор Лиза“.

Търгът започнал. Обеците на дизайнера Яна Расковалова се продали за петстотин хиляди рубли. Последвали дрънкулките на дизайнера Маша Цигал, бижутата на Полина Киценко — двете съсобственички на бутик са… известни жени на Рубльовка, но не чак толкова, че събирачите на реликви да се стремят към техните украшения, не чак толкова, че цената на обеците, които са били на ушите им, да скача.

Но водещият на вечерта Игор Верник настоявал да стане точно така: „Това са техните бижута. Те са ги носили. Те са предали на тези украшения своята топлина. И дори само заради това бижутата трябва да струват два пъти повече“.

И тъй, ще отбележим, че цената на бижутата расте не защото са ги носили модерни дами. А дамите вдигат цената си заради това, че са в състояние да увеличат цената на дрънкулките със „своята топлина“.

Така са устроени реликвите и собствениците на реликви — взаимно да повишават стойността си. Да се превръщат един за друг в ценност, която има смисъл да бъде пазена и охранявана.

12. И то много добре охранявана! Според най-скромните сметки армията от охранители на Рубльовка наброява хиляди. А функциите на охранителите са две — от една страна, те наистина охраняват, а от друга, представляват реликва, атрибут на властта и могъществото на охраняваното лице. Само служителите на Федералната служба за охрана, тоест хората, които се грижат за сигурността на висшите държавни чиновници на Рубльовка, са най-малко хиляда души.

И не бива да си мислим, че виждаме всички охранители, когато министър-председателят или президентът препускат по шосето покрай нас, докато стоим сврени до банкета на пътя. В действителност охраната е най-различна и разпределена в различни групи.

Има близък кръг — преки телохранители, тъй наречените прикрепени. Към всеки високопоставен чиновник са прикрепени между шест и осем души. Те работят през три дни. Знаят за подопечния си всичко на света, защото влизат и в спалнята му (не само при жена му, но и при любовницата му), а понякога проверяват и тоалетната, преди охраняваното лице да седне вътре. И виждат кога е пиян, как е закъснял, как крещи, кого е взел под крилото си, с кого се е скарал.

Много безобидни предмети в ръцете на прикрепения могат да се окажат оръжие — например куфарчето, което с едно натискане на копчето се превръща в автомат. Химикалката във вътрешния джоб на сакото току-виж се оказала многозаряден пистолет с малък калибър, който обаче със сигурност може да убие от близко разстояние (трудно е да се повярва, че съществуват такива пистолети, докато не ги пипнеш със собствените си ръце). Охраняваните лица по принцип се дразнят от денонощното присъствие на прикрепените (така например Михаил Ходорковски настоявал да ходи сам при родителите си. И какво от това? Само създавал проблеми на прикрепените, защото те при всички случаи трябвало да следват Ходорковски, само че тайно). Гонят ги, пъдят ги от стаите и им нареждат да вървят на голямо разстояние от тях по време на конфиденциалните им разходки. Но след това свикват, започват да ги използват като слуги, карат ги да вземат подаръците след някой банкет или цветята след юбилея и да носят кожените палта на жените им, ако изведнъж стане горещо.

Момчетата обикновено не роптаят. Не са научени да роптаят, пък и нямат възможност. Набират ги от Кремълския полк или от специалните поделения на принципа на отличното здраве, добрата реакция, необходимата бойна подготовка, ограничената фантазия и пълната липса на интерес към четенето на книги. Защото книгите сеят съмнения, а пък у прикрепения нито за миг не бива да се пораждат съмнения.

Биографията на прикрепения трябва да е праволинейна като стрела и прозрачна като стъкло — желателно е родителите му да са от военно градче, да е имал среден успех в училище с отлична оценка само по физкултура, да е бил на редовна служба в армията и на свръхсрочна служба във вътрешните войски, да има жена (която няма никакви амбиции за кариера и иска да си седи вкъщи и да отглежда деца) и деца (желателно е да са две — момче и момиче, и те да са здрави, та внезапно да не се наложи да търсят един милион евро за лечение в Германия). Всеки ден и всеки час от живота на прикрепения трябва да е ясен — къде е бил и с какво се е занимавал. И ако има дори и два месеца, за които не се знае къде е бил въпросният човек, той вече не може да бъде взет за лична охрана, защото току-виж точно по това време е бил на обучение в терористичен лагер или се е кланял на Аллах в някое нелегално медресе^[2]. Прикрепеният не бива да вярва в нищо — нито в Бога, нито в демокрацията, нито в братството на всички хора по земята, а само във величието на държавата и в нуждата от съществуването на охраняваното лице, за да го има и въпросното величие. И от друга страна, да се страхува и да е напълно убеден, че началството му е наясно с всички хора, които обича, до един — с жена му, с децата му, с майка му, и че те няма да живеят дори и час, ако прикрепеният извърши предателство. Само в такъв случай може да е наистина сигурно, че прикрепеният ще заведе охранявания обект от къщата му до кортежа.

А освен това е важно и в коя кола ще го сложи. Дали в тази, на която е забучено президентското флагче? Това изобщо не е задължително. Оттук нататък започва зоната на отговорността на придружаващата група. Точно затова кортежът се състои от няколко коли, за да не се знае в коя точно е охраняваният човек. Понякога, когато има заплаха, дори хвърлят монета, за да изберат колата. Защото самите те до последния момент не искат да знаят коя кола ще изберат. Точно затова опразват и шосето, за да карат с висока скорост, защото е много по-трудно да улучиш една бързо движеща се мишена. Точно затова не намаляват скоростта в завоите и затварят Московския околовръстен път в района на Рубльовка, докато кортежът премине. Защото мостът, под който минава Рубльовка на влизане в Москва, е най-опасното място.

Проверено е. Изчислено е. По сигнал на наблюдател, който се намира някъде в Жуково, от колите в задръстването на Московския околовръстен път към моста могат да се втурнат едновременно (в изчислен до секунди момент) няколко души с гранатохвъргачки. И ще бъде трудно да ги спрат.

Това вече е работа на снайперистите. Дълго преди кортежът да профучи, по Рубльовка преминава специална кола или автобус, от които слизат хора. На най-опасните предварително определени места, където самите те биха застанали, ако не бяха охранители, а диверсанти. И най-вече край моста. Работата на тези хора е да огледат околностите, да видят дали някой не се е скрил там, да се престорят на храстчета и да държат на мушка проклетия мост.

Колкото до оградите, които на много места опират в самото шосе, и къщите, които гледат към шосето, не ги проучват кой знае колко и не се боят чак толкова от тях, защото това е работа на агентурата.

Ако живеете на Рубльовка и ако вашата ограда, вашите прозорци или дори някакъв си бор в градината ви са обърнати към шосето, вгледайте се внимателно в гостите си. Дали на рождения ви ден при вас е дошъл да изпие една водка съседът ви, или човек от Федералната служба за сигурност, който проверява дали не сте пробили бойница в оградата? Дали голямата ви дъщеря е довела гаджето си да се запознае с вас, или това е човек от Федералната служба за сигурност, който иска да провери вашата лоялност? А инженерът от управата на вилната зона, който е дошъл да ви съобщи, че общото събрание е решило да се построи нова шестметрова ограда около селището, наистина ли е инженер? Или е човек от Федералната служба за сигурност? И наистина ли общото събрание е решило да строи ограда около вилната зона? Или това е станало в Кремъл, в сграда №9?

Да, и внимавайте с фойерверките. Защото шумът от фойерверките като нищо може да прикрие и много сериозни взривове. И Федералната служба за сигурност се притеснява. Например сенаторът Изместиев обичал да прави заря на рождените дни на сина си Марик, която повече приличала на артилерийска подготовка. И сенаторът Изместиев влязъл в затвора. Разбира се, формално причината за това не били веселяшките взривове на Рубльовка. Намерили за какво да го вкарат на топло. Но цяла Рубльовка знае, че Изместиев е зад решетките заради фойерверките. Пък и разселили цялото каре около неговия имот, та на всички да им държи влага.

13. Самите служители на Федералната служба за сигурност в свободното си време и в приятелска компания разказват следната история за себе си. Как веднъж Владимир Путин в качеството си на премиер уж отишъл на гости при тогавашния министър на извънредните ситуации Сергей Шойгу в родното му място Тива. Взел си отпуск. Да полови риба, да отиде на лов, да се изкъпе в студените реки, да поседи край огъня… Това пътуване е паметно за руския електорат от женски пол. Защото по време на тази екскурзия премиерът, който се готвеше да стане президент за трети път, мъжествено позирал пред фотографите — гол до кръста, яхнал кон, сред вълните, гребейки мощно с ръце в стил „бътерфлай“… Поплувал, половил риба, постоял пред фотоапаратите и си заминал, като оставил няколко служители от Федералната служба за сигурност да събират специалната апаратура из околните храсти и да разчистят скритите сред скалите наблюдателни пунктове.

Естествено, служителите на Федералната служба за сигурност не бързали да приберат апаратурата. Мястото, където Путин си направил пикник, наистина било хубаво, реката наистина гъмжала от риба, от подготвеното за печене на шишове месо останало за цяла рота, пък и имало напитки за цял взвод. Хората от Федералната служба за сигурност се наслаждавали на родния пейзаж, въртели шишовете с месо и пиели водка, когато най-неочаквано от тайгата излязъл един ловец и отишъл при тях. Ако се съдело по вида му, бил професионалист — имал хубави амуниции и пълна с дивеч ловджийска чанта, а на рамото си носел доста сносна винтовка с оптичен мерник. Те тъкмо решили да го поканят край огъня, когато той директно попитал:

— Момчета, да не би тук да е бил Путин?

— Какъв Путин? — захванали се по стар професионален обичай да прикриват истината хората от Федералната служба за сигурност. — Какво говориш? Какъв Путин? Тук ли?

— Ами да — не се отказвал ловецът. — Нали видях! Путин!

— Как така си видял? Къде го видя? — разсмели се момчетата, тъй като знаели какъв е периметърът на отцеплението.

— Ами да — свалил винтовката от рамото си ловецът. — През мерника! Нали видях, че е Путин.

В този момент се възцарила пауза. Казват, че след това в течение на цял месец във Федералната служба за сигурност правили разбор на положението, за да изяснят кой е виновен и как е станало така, че са допуснали на разстояние един изстрел от Путин човек, който, слава богу, не се оказал терорист, нито анархист, нито диверсант, а почтен мирен гражданин, използвал оптичния мерник единствено и само с цел да погледа държавния глава отдалеч.

Тази история като нищо може да ви прозвучи неправдоподобно. Но фактът, че хората от Федералната служба за сигурност разказват тази история за себе си, е неопровержим. Защо я разказват ли?

Не е трудно да се предположи, че тези професионални бодигардове разказват за куриозната си грешка точно заради уязвената си професионална гордост. Точно заради това, че на Рубльовка е прието Федералната служба за сигурност да се използва не толкова за охрана, колкото като атрибут на могъществото и властта на охраняваното лице или, казано с две думи, за стойки и чалъми, а не за сигурност.

Ако подходим сериозно, у нас в охраната на първите хора в държавата има дупка до дупка и проблем до проблем. А пък при милиардерите и тъй наречените олигарси само я наричат охрана. Това не е никаква охрана, а чиста профанация.

Подполковникът от запаса от частите със специално предназначение „Вимпел“ Анатолий Ермолин казва, че още през 90-те години, когато е бил на активна позиция, Федералната служба за сигурност често ги е викала в качеството им на професионални диверсанти, за да проверяват ефективността на охранителните им мерки. Според условията на военните игри се смятало, че охраняваното лице е убито, ако бойците от „Вимпел“ успявали да заснемат високопоставения чиновник, понеже е все едно дали ще натиснеш копчето на фотоапарата, или спусъка на снайперистката винтовка. Та според думите на Ермолин, те са заснели всички до един — президента, премиера, силовите министри, шефа на Центробанк.

И ако цялата разпределена на части охрана не чини пукната пара, цената й е поне грош само по една причина — че телохранителите не толкова охраняват тялото, колкото се явяват като атрибут в голямата рубльовска Игра.

Колкото и бързо да се движи кортежът и колкото и снайперисти да са разпръснати по маршрута на движението, този маршрут пак е дълъг, конкретен и единствено възможен и всеки добре обучен диверсант може да подготви хиляди огневи точки по пътя. Далеч по-безопасно би било първите хора в държавата отдавна вече да ходят на работа с хеликоптер — хем е по-бързо, хем могат да променят маршрута, хем е по-незабележимо. Но явно точно незабележимостта е била неприемлива за главния Играч на Рубльовка. Защото хеликоптерът само ще го закара до местоработата, докато кортежът предизвиква във всички хора наоколо такова вцепенение, че те покорно застиват за четирийсет минути. И точно заради това покорство сигурността е пренебрегната до ден-днешен.

Според представите на един професионалист, ако ще пренебрегваш сигурността, по-добре да го правиш като американския президент — да вървиш сред тълпата. Колкото и да е странно, в тълпата е по-безопасно, отколкото на пустото шосе. Сред тълпата задължително са разпръснати цивилни агенти. Евентуалният злонамерен тип не вижда агентите, смята за агент всеки минувач и не знае от кого да се крие. Докато на пустото шосе се крие само от пътните полицаи от Федералната служба за сигурност в униформи, които вижда, и от един-два храста в гората, които демонстрират признаци на човешки живот. А офицерите от охраната разказват тези дискредитиращи истории за самите себе си, защото е засегната професионалната им чест. Дори прикрепените, които не са свикнали да мислят, жлъчно се изплюват, когато си спомнят как им се е налагало да вървят с пълни с цветя и подаръци ръце, а пък автоматът във вид на куфарче да го носят под мишница. И ако им се наложи да стрелят, колко скъпоценни мигове биха изгубили, докато захвърлят цветята и подаръците. Неразумно ли ви изглежда това? Да, ако охраната е необходима само за да охранява. Но ако охраната е атрибут на властта, тогава е нормално, защото властелинът се отнася с пренебрежение към своите телохранители, като унижава хората, от които зависи животът му.

Има и частни охранителни структури. Формално те нямат никаква власт на Рубльовка. Когато се натъкнат на Федералната служба за сигурност, бодигардовете на всеки олигарх трябва безусловно да отстъпят — да се отдръпнат от пътя, да се предадат, да се лишат от оръжието си, да позволят клиентът им да бъде арестуван. И това се е случвало — държавните силови структури са просвали по очи на земята и охраната на Березовски, и охраната на Гусински. И бодигардовете на Ходорковски също не възпрепятстваха ареста на шефа си.

Но не всички отношения са формални. И на Рубльовка е прието да наемаш охраната си от държавните структури. Не защото там хората са обучени по-добре. Не защото не могат да дресират бодигардове под ръководството на най-добрите американски или израелски специалисти. А точно заради неформалните връзки — за да могат заради старото си приятелство държавните охранители да подскажат на частните как е най-добре да се разминат. За да си затворят очите за нарушаването на режима. За да предупредят за евентуален арест или обиск. За да не забележат частния самолет, който излита от „Внуково“. С тази цел олигархът Гусински е наемал за шеф на службата си за сигурност генерала от КГБ Филип Бобков, като е харчил за сигурността до шейсет процента от оборота на компанията. Със същата цел Михаил Ходорковски е наемал за шеф на своите охранители началника на управлението за борба с икономическата престъпност в Главното управление на вътрешните работи на Москва Михаил Шестопалов, както и ветеран от Афганистан, който има връзки с ветераните от специалните служби.

Формално на Рубльовка никой не е по-силен от държавния глава и неговата Федерална служба за сигурност. Но в действителност другите силови структури замират почтително само в мига, докато кортежът профучава покрай тях. А след като кортежът прелети, могат да вършат лудории като палави деца, веднага щом родителите им извърнат очи от тях.

И държавната охрана вижда колко по-малко са задълженията и повече парите на частната. Затова от време на време при частните охранителни агенции се появяват документи и други компромати за първите хора в държавата от държавната Федерална служба за сигурност. Казват, че продават снимки на заинтересовани хора за два милиона долара, но те не ги публикуват, а ги крият, докато настъпи подходящ момент — в случай че тези хора изпаднат в немилост или че има заговор.

14. Освен охраната, най-обикновената и най-разбираема реликва на Рубльовка са дрехите. Но не какви да е, а дрехи парола, дрехи пропуск. И смисълът им дори не е в това да са модерни, нито пък в това да са скъпи. Смисълът е в това, още от пръв поглед обитателят на Рубльовка да познае с набитото си око, че човекът е от неговата черга. Един господ знае по какви белези.

Между петък и събота бедните момичета от провинцията се тълпят пред входовете на нощните клубове, защото фейс контролът не ги пуска да влязат. Целта на тези момичета е простичка — да се промъкнат вътре, като се възползват от ангажираността на охраната или като се намърдат в някоя голяма компания — все едно как. И там, вътре, да прелъстят някой сериозен мъж със своята недвусмислена достъпност. Да отидат с него където поиска. Защото на другата сутрин той ще трябва да се отърве по някакъв начин от случайната провинциалистка, да я изпрати без грубости от специално предназначения за срещи апартамент или от вилата извън града, или от хотелската стая. И за да не изглежда абсолютен негодник, да й предложи: „Хайде да идем да ти купим една рокля“. А момичето чака точно това, защото случайният й любовник не само ще плати роклята, но и ще я избере. И тя ще бъде такава, че ще се превърне в пропуск за вечерните купони. Така че след една седмица фейс контролът вече ще пуска беднячката без проблеми, а тя ще влиза в клуба, ще си намира нов мъж, ще съблазнява с достъпността си, ще отива където й кажат, а на сутринта ще получава подарък и така седмица след седмица ще събира реликви, всяка от които ще я прави по-силна.

Парвенюто от Рубльовка и най-вече рубльовските новобогаташки са в състояние да обсъждат дрехите часове наред. Само защото на това място много предмети са нещо като свещени реликви. Смисълът на разните обувки „Маноло Бланик“, разните чанти „Биркин“, разните „шопарки“ (тоест бижута на компанията „Шопар“) е същият като на вълшебните доспехи и омагьосаните мечове в „Морувинд“ — те трябва да бъдат събирани и натрупвани.

Точно толкова дълго, колкото обикновените парвенюта на Рубльовка са в състояние да разговарят за дрехите, сериозните хора са в състояние да разговарят за пренебрежението си към дрехите.

Например през 2004 г. в ресторант „Веранда край вилата“. Олигархът и собственик на компания ЮКОС Михаил Ходорковски вече от няколко месеца лежеше в затвора. А ние с адвоката на Ходорковски Антон Дрел седяхме край масата и той най-подробно ми разказваше историята за това, как Ходорковски е изхвърлил смокинга си.

Тази история най-вероятно е недостоверна и най-вероятно е някаква басня, измислена неизвестно от кого, кога и защо. Но Антон я разказваше, защото…

Защото един ден Ходорковски бил поканен на прием от английската кралица. Това е някаква митологема. Още от съветските времена. „Да си поканен на прием от английската кралица“, беше висшата степен за признание, с което можеше да се сдобие един съветски човек. Гагарин бил поканен на прием от английската кралица. Първият човек в Космоса. А след това бил поканен и Ходорковски — значи той е почти Гагарин, почти пръв и почти в Космоса. А за да отиде на прием при английската кралица, на Ходорковски му липсвал само смокинг. Той си купил смокинг и посетил Нейно Величество, а когато се върнал от двореца в хотела, веднага съблякъл смокинга и го хвърлил в коша за боклук. С аргумента, че обича да ходи с дънки и пуловер и че със сигурност никога в живота няма да му потрябва смокинг, а пък, ако му потрябва, ще си купи нов.

Изхвърлил смокинга в коша за боклук, отишъл на летището и си заминал от Англия.

А след това, разказваше Антон Дрел, камериерката намерила чисто новия смокинг в коша за боклук в президентския апартамент. И го дала на химическо чистене, изгладила го, опаковала го в плик и го изпратила на Ходорковски в Москва с препоръчана поща.

А той отворил плика, видял смокинга и го изхвърлил в коша за боклук вече вкъщи. Но и домашната прислуга открила чисто новия смокинг в коша за боклук, помислила си, че Ходорковски случайно го е захвърлил там, занесла го на химическо чистене и го окачила в гардероба.

И така Ходорковски все не можел да изхвърли смокинга. И той все се връщал като в стария виц за австралийския абориген, при когото многократно и напразно изхвърляният бумеранг винаги се връщал.

Антон ми разказваше. А аз ядях суши, гледах Антон и не се опитвах да му възразявам. Фактологически историята не е правдоподобна, защото най-вероятно нито Ходорковски би изхвърлил новата вещ, нито пък обслужващата камериерка би изпратила на госта на хотела каквото и да било, изхвърлено в кофата за боклук. Но Антон разказваше, а аз седях и кимах.

И двамата разбирахме, че историята не е за това, как Ходорковски е изхвърлял смокинга, а за това, че на Ходорковски не му трябват реликви, понеже той е друго ниво. И в това няма никакви съмнения. С това съм съгласен.

15. Най-важната реликва на рубльовското парвеню е къщата. Ясно е, че къщата на Рубльовка трябва да е уредена някак специално. Но не е ясно как. Няма никаква рецепта как къщата на Рубльовка може да направи собственика си по-силен.

Често става точно обратното. Рубльовските къщи отблъскват и създават лоша репутация на собствениците си.

Доктор Анри например работел в клиниката в Жуковка и лекувал хората — денем лекувал богатите срещу пари, а нощем — бедните безплатно. Разните му бабички, които от незапомнени времена живеели в килнатите къщурки покрай шосето и които не разбирали, че само техните къщички пречат на имота да струва милиони долари. Или такива, които го разбирали, но въпреки това не продавали имота си за милиони, едни от сантиментални съображения, защото това било родното им място и под ябълковото дърво била заровена плацентата на родения в тази къщурка и загинал в афганистанската война син. А други от страх, защото с тези земи са извършвани безброй мошенически сделки и фалшивите нотариуси много пъти са мамили наивните местни хора. И те тъй си и живеели — продавали насечени дърва и нощем се лекували при доктор Анри.

Главният лекар намекнал на доктора, че май се досеща за неговата нощна филантропия. И го предупредил да внимава с филантропията, защото богатите пациенти едва ли биха желали да се лекуват в същите кабинети и със същите инструменти, които бедняците ползват през нощта. „Разбирам — казал главният лекар, — че си дал Хипократова клетва. Но все пак внимавай.“ Но всъщност се надявал, че докторът постепенно ще улегне, ще подхване частна практика и ще зареже вредното за медицинския бизнес слизане при народа. И станало точно така. Постепенно доктор Анри се сприятелил с богатите дневни пациенти, и то до такава степен, че веднъж един от тях го поканил на рождения си ден. И той отишъл на посочения адрес.

А там — чудо невиждано! — нямало къща, а се издигала православна църква. Докторът се обадил на рожденика и му казал, че се е объркал. Но се оказало, че не се е объркал и че църквата е къщата, тъй че да влиза. Портите се отворили, докторът влязъл в църквата както си бил в колата и не знаел да се кръсти ли, или да паркира.

А домакинът завел доктора в камбанарията над портите и му показал мощи. Казал му, че били на свети княз Владимир. Обяснил му, че изпратили специална експедиция от професионални археолози от водещия институт на Академията на науките да ги търси. Те ги намерили и дори му издали официален сертификат от научноизследователския си институт, че са истински и че това са останките точно на княз Владимир, мумифицирани по някакъв неизвестен за науката начин (сиреч че това е чудо). И ето че сега мощите се намирали в златен ковчег и докторът се чудел дали да ги докосне. Но от любезност ги докоснал.

Домакинът го повел нататък из къщата. Веднага след като излезли от камбанарията, се озовали в огромна трапезария, а в средата й имало подиум. А до самия подиум имало маса, сервирана за двама. Защото домакинът не очаквал никой друг на рождения си ден, освен доктора. И докторът вече дори започнал да се досеща защо — че кой би отишъл при човек, над чиито порти на къщата в златен ковчег се мъдрят мощите на свети княз Владимир със сертификат, издаден от археологическия институт, че са истински?

Седнали да вечерят. Налели си. И още на първата чаша вино по подиума започнали да дефилират манекенки в екстравагантни рокли от последната колекция на Роберто Кавали. А домакинът попитал дали докторът не иска манекенките да свалят роклите. Докторът не знаел как час по-скоро да се измъкне от тази къща, в която над портата имало сертифицирани мощи, в хола представяли ревю и нямало никакви хора освен прислугата и въпросните манекенки, които били докарани с автобус и щели да ги откарат пак с него. Изтърпял криво-ляво до десерта, сбогувал се и още на другия ден подал молбата си за напускане в клиниката. А след това започнал работа с пет пъти по-ниска заплата в една болница в Москва и се зарекъл никога повече да не работи като лекар в Рубльовка и още по-малко да има частна практика. А онзи рожденик отведнъж изгубил и лекуващия си лекар, и единствения си гост, който бил и последен.

Къщите на Рубльовка отдавна си правят такива шеги със собствениците си. Например Настя Чуковска тичала както винаги с приятелките си по тихите улички на вилното селище в Жуковка. Тичала, гушнала до гърдите си кукла, когато изведнъж на мястото на легендарната вила на академик Сахаров видяла булдозер и кран. На момичетата им станало интересно, промъкнали се през дупката в оградата и започнали да се катерят по вехториите, които при други обстоятелства биха приличали на музейни експонати. Най-много се заинтригували от безкрайно широкото и вече отлято от бетон и покрито с мрамор стълбище към бъдещата къща, която нямала дори основа. Каква ли щяла да е тази къща, щом като имала такава площадка пред входа? И колко ли души щели да живеят в такава къща — може би цял полк? Или пък тук щели да се заселят великани?

Вечерта по време на вечеря възрастните обсъждали, че къщата на академик Сахаров била купена и съборена от Мартин Шакум^[3], който се прочу само с това, че веднъж се кандидатира за президент на Русия и спечели малко повече от половин процент, а след това все става депутат от управляващата партия (независимо коя е тя). А може и да не бил Шакум, тъй като възрастните не знаели със сигурност, а селищата на Рубльовка вечно гъмжат от слухове. Но не било прието да се запознаваш със съседите и да проверяваш фактите. Било прието да мърмориш, че видите ли, рушат паметниците, ей на, като къщата на академик Сахаров! Настя слушала това от възрастните, докато вечерят, но те не казвали, че също не знаят как да опазят собствената си къща, която също била паметник, тъй като принадлежала на дядото на Настя — великия композитор Шостакович. Било трудно да я опазят, защото била много стара, с неудобна вътрешна архитектура, с непрактични и разнебитени мебели от сталинските времена, с древен железен асансьор, който вървял от първия до втория етаж и бил монтиран специално, когато великият композитор остарял, асансьор, в който геният понякога засядал в течение на половин ден, асансьор, от който малката Настя се страхувала, понеже, след като Шостакович умрял, неговата стая с асансьора се превърнала в нейна спалня. А всичко това било най-трудно да се опази, защото къщата с асансьора, която била паметник, само пречела на терена под нея да струва милиони долари.

На пръсти могат да се преброят случаите, когато дори някой много богат човек е успявал да опази къща, макар тя да е изключителен паметник. И то винаги със загуби. Много рядък случай е къщата на Пьотър Авен в Барвиха, в която е живял писателят Алексей Толстой. Държавната вила, която била дадена за ползване на най-важния по това време пролетарски писател лично от другаря Сталин.

Къщата е обградена с легенди, както всяка видимост за благополучие в Съветския съюз.

В спомените на съвременниците на Толстой и дори в по-късната компилация на Адриан Рудомино „Легендарната Барвиха“ за тази къща има дитирамби — какви официални обеди са се давали там, какви специални кисели краставички, мариновани с пирон, та пиронът да направи краставичките хрупкави, били сервирани… Но днешният й собственик Пьотър Авен, който е концентриран, педантичен и недоверчив човек и затова е проучвал къщата си от частната кореспонденция, свързана с Толстой, ми показа остъргани чак до дървото стаи и ми обясни, че предишният прочут господар на имота е бил много нечестен в това отношение. Качваме се по стълбището, което е изградено наново. Масивните стъпала едва доловимо проскърцват под краката на Авен (такава тишина цари наоколо), когато банкерът ми казва:

— На стари години Толстой, кой знае защо, решил да се ожени. И се оженил за Людмила Крестинская-Баршчевая. Само че тя май изобщо не го обичала. Докато имал сили, непрекъснато организирал празненства за жена си, но тя не се радвала на нищо.

— А Рудомино — прекъсвам го аз — пише, че Людмила Илинична е била щастлива, докато е живяла в Барвиха, и се почувствала нещастна едва след като я изселили от държавната вила.

— Не зная — свива рамене Авен. — Доколкото ми е известно, когато Толстой престарял, жена му го изпратила в партийния санаториум, който се намирал тук, наблизо. Оттам той непрекъснато й пишел, че иска да се прибере вкъщи, но тя не го приемала. И умрял там. А не вкъщи.

Качваме се на горния етаж, където има две детски креватчета и старателно подредени детски вещи, а под фотьойла се мъдрят пантофи, оставени с върховете един към друг, които най-вероятно са на гледачката. Но не се чуват нито детски гласове, нито стъпките на гледачка, която уютно влачи краката си. И изобщо не се чува никой. Цари кънтяща тишина. Семейството на Авен живее в Англия. Сегашният господар на имота като че ли също не е много щастлив в тази къща. За предишното щастие напомнят само редки снимки — Авен прегърнат с Гусински, засменият Авен със засмения Березовски, Авен под ръка с Елцин — живот, който върви нагоре, и време, което няма как да се върне. Защото човек е щастлив не когато живее върху планина от четири милиарда, а докато върви нагоре по тази планина, пък макар и тя да не е чак толкова главоломна. Казвам:

— А пък Рудомино…

— Тоя ваш Рудомино пише само глупости! — махва незлобливо с ръка Авен, но си личи, че е подразнен. — Самият той си призна, че пише глупости.

В книгата си „Легендарната Барвиха“ Адриан Рудомино пише, че след смъртта на Толстой вилата му била върната на стопаните й от Кремъл, за да се използва от министъра на съобщенията на СССР Псурцев. И че уж през всички години, докато Псурцев живеел в тази вила, грижовно пазел кабинета на Толстой, който се смятал за паметник. Докато Авен (пише Рудомино) разрушил този паметен кабинет, преустроил цялата къща отвътре, а пък той се разхождал с жена си и охранителя наоколо и „на лицата им е изписано пълно безразличие и презрително отчуждение“. А „за това да поздравяват съседите, както е прието, и дума не може да става“. Авен махва с ръка: „Рудомино дойде при мен точно когато трябваше да се защитава някаква горичка от застрояване. Попитах го: Защо пишете, че не поздравявам съседите? А той се притесни“. „А вие какво направихте?“ — питам аз. — „Ами помогнах да защитят горичката.“

Според думите на Авен, когато дошъл да види тази къща, все още собственост на Кремъл, тук нямало нито кабинет на Толстой, който да е съхранен като паметник, нито старинни мебели, нито дори работещ водопровод.

— Във всички стаи — казва Авен — имаше легла, защото тук е било бардак. Купих къщата на много прилична за онова време цена. И работниците дълго изнасяха всички тези гадости и мръсотии. Освен стените, нямаше какво друго да се запази.

Това казва Авен, но в същото време благодарение на Рудомино сред съседите се разпространява слух: „Макар да разправят, че той колекционира картини на майсторите от «Синята роза»^[4], се оказа, че Алексей Николаевич Толстой му е дълбоко безразличен“.

И ето че аз стоя в тази празна къща, а на стените висят картини не само на майсторите от „Синята роза“, а и от „Вале каро“^[5], и от Врубел, и от Серебрякова, и от Кустодиев — все живопис, на която Авен е тънък познавач. Стоя и си мисля: ето една къща, по чиито стени висят картини, които могат да напълнят един добър европейски музей. Но въпреки това собственикът й има репутацията на варварин, който разрушава паметник на културата, защото къщите на Рубльовка имат това свойство — в тях трябва не просто да живееш, но и да обясняваш на целия свят защо живееш така, а не другояче.

За да могат собствениците по-лесно да съчетават притежанието със социалните функции на своите къщи, в края на 90-те на Рубльовка дори се появила специална професия — не архитект, не оформител, а нещо като домашен продуцент. Неговата задача била да строи къщата и в същото време да изгражда и легендата за тази къща.

Дълго време един от тези хора беше моят познат Григорий Масльонников, докато не се увлече по проектирането на някакъв механизъм, който не съществува на белия свят. По професия Григорий е ски инструктор. Това обяснява много неща. Но се отнася лежерно към живота, флиртът в продължение на двайсет и осем дни (колкото траеше една карта за почивка на планина по съветско време) му изглежда като продължителна връзка, а пък за парите дори не знае откъде се вземат. Преструва се, разбира се. Просто се вземат отнякъде, и то само по деликатната причина че „готиният пич трябва да има пари в джоба си“.

Когато пристигнал от Кавказ в Москва, Григорий започнал живота си на Рубльовка с това, че си намерил място, което приличало на Домбай, по който тъгувал. Преценил, че ландшафтът в село Лайково прилича на кавказкия, защото там има хълмове и редки горички. А когато възникнал въпросът каква къща да си построи, Григорий създал жизнеспособната легенда, че къщата е лесно нещо и че бедният човек трябва да има нещо като колиба с огнище, а състоятелният — плюс-минус вила с камина. И си построил вила с камина, използвайки най-добрите алпийски образци.

Сега е трудно да си представим каква архитектурна революция е било това през 90-те години. По онова време главен вътрешен дизайнер на Рубльовка бил някой си Рубашкин^[6]. Той оформял къщата така, че единият салон да бъде в древноегипетски стил, другият — в древногръцки, третият — в древноримски, а четвъртият — в средновековен^[7]… Тъй че, когато човек се разхождал из някоя къща в Рубльовка, имал чувството, че е третокласник, когото са довели на екскурзия, и то не в „Ермитажа“, където всичко е оригинално, а в Румянцевския музей^[8], където има само копия. Но колкото повече интелектуалното развитие на собственика на къщата и на гостите му надхвърляло равнището на началното образование, толкова по-невъзможно ставало да се живее в къща, декорирана от Рубашкин.

Точно тогава се появила алпийската вила с камина по рецептата на Григорий Масльонников. И в течение на няколко години Григорий и къщите, които той продуцирал, се радвали на огромно търсене, но само до момента, в който хълмистите околности на Лайково не били застроени с тях. Защото на равнинната част на Рубльовка алпийските вили изглеждали точно толкова глупаво, колкото струпването на всевъзможна екзотика от Рубашкин. Защото, докато седиш на „Веранда край вилата“ и гледаш през прозореца швейцарската алпийска вила, която се строи отсреща, много ясно осъзнаваш, че с тази вила Жуковка няма да заприлича на Гщаад. Дори точно обратното — алпийската вила подчертава, че Жуковка не е Гщаад. А руската кал под гумите на ролс-ройсовете и ягуарите е още по-видима. Григорий Масльонников започнал да се оплаква от измирането на рубльовските ексцентрици, на които им е все едно дали ще им предложиш камбанария, алпийска вила или мощи. Вече всичко е усреднено и собствениците на къщи в Рубльовка са се строили в раболепна редица от желаещи да копират западните образци.

16. Един от първите хора на Рубльовка, измислил образцово-показния живот по европейски маниер, бе съседът на Григорий в Лайково, производител на водка, търговец на скъпи напитки и банкер Рустам Тарико. Той бе едва ли не първият на Рубльовка, на когото му хрумна, че ако се афишира и тиражира начинът на живот (рубльовският „лайф стайл“), той може да се превърне в същата реликва, каквато са къщата, колата или пропускът за Кремъл. Тоест може да придаде могъщество на човека. Рустам едва ли не пръв започна да си прави личен пиар и да си създава имидж не с някаква користна цел, а за лична изгода. Защото, както се разбра, имиджът винаги може да бъде използван за стабилизиране на личното обществено положение, за развитие на личните проекти, за разрастване на личния бизнес, за приближаване към парите и властта. Или казано накратко, за „вдигане“, както се изразяват геймърите, които наричат „вдигане“ преминаването през едно ниво на играта и усъвършенстването на различни полезни качества на своя игрови персонаж.

„Какво толкова? — сякаш казваше Рустам с всяко съобщение за неговите постъпки в списанията и с всеки телевизионен репортаж. — Живея като истински европеец. Приет съм във висшето европейско общество. Поддържам приятелски отношения с европейския елит…“

Рустам едва ли не пръв сред руските новобогаташи започна да харчи много пари за създаването на имиджа си и трябва да му се признае, че вършеше това, без да се скъпи, демонстрирайки добър вкус и дори известна изобретателност. Следвайки съветите на опитни пиари, той се заобиколи с журналисти и дейци на културата, ако попмузиката може да бъде наречена култура. Като в същото време не им плащаше пари директно, а си другаруваше с тях. И постъпваше правилно, тъй като парите са опасно нещо, те са същностен инструмент на много по-високо ниво на Играта от парвенюшкото, което описваме в момента.

Тук, на парвенюшкото ниво, парите са синоним на свободата. Когато получава пари, човек не се чувства задължен да прави нещо повече от посоченото в договора. Не е длъжен да съчувства и да бъде съпричастен. Свършва работата си и си отива. На човека, който оперира с пари, не му пука за реликвите. И затова Рустам Тарико се разплащаше със своята клиентела с дребни реликви на успешния живот — пътувания, нощувки в скъпи хотели, морски разходки. Взе под наем, а сетне и купи вила в Коста Смералда на остров Сардиния. Наемаше самолет, качваше в него веселата компания от журналисти, служители във фирмите му и бивши любовници и закарваше всички на морето. Там се настаняваха в хотелите „Порто Черво“ и „Кала ди Волпе“, търкаляха се на плажа, пиеха розов „Крюг“, ядяха омари, приготвени по специални местни рецепти, и се возеха на катери, на които Рустам беше голям поклонник. Естествено, за всичко, включително и за напитките от минибара, плащаше Рустам, а тълпите от журналисти живееха покрай него като паразити.

Веднъж в тази компания от весели и остроумни паразити се озовах и аз. И то в момент, когато Рустам бе организирал състезание с катери в Порто Ротондо. По това време май че вече разполагаше с цели три такива бързоходни лодки. Попитах го защо прави всичко това. Защо купува лодки, участва и организира състезания? Рустам ми отговори, че в Европа просто не е прието да живееш на море и да не участваш в морския живот. Говореше за това като за нещо, което се разбира от само себе си, и така, сякаш наистина съществува някакъв морски живот. А не че просто от скука богатите хора си купуват бързоходни катери и препускат с тях между Сардиния и Корсика.

Събраха се много гости. Една вечер, докато пиехме (къде ли влизаше всичко това?) шампанско преди вечеря, на масата ни седна да се запознае с нас бившият световен шампион на въпросните състезания с катери Гуидо Капелини. Оказа се, че той е симпатично яко момче, което не е в състояние или не иска да говори за нищо друго, освен за катери. При нас седна и един възрастен мъж, производител на лодки, на когото Рустам беше любимият клиент.

А на другия ден се проведе състезанието. И правилата бяха измислени по такъв начин, че някак си така победител не стана Гуидо Капелини, както се очакваше, а Рустам Тарико. Всички поздравяваха Рустам, а той скромно приемаше поздравленията и от радост организира голям празник в Порто Ротондо с фойерверки и с някакъв негодник с червени мокасини, за когото трябваше да се знае, че е известен актьор.

А след още един ден, по време на обяда, когато групичка московски журналисти се бе събрала покрай Рустам и давеше сервилността си с розов „Круг“, сътрудничката на банкера донесе най-авторитетното спортно издание в Италия „Газета дело Спорт“. В него цяла страница беше посветена на състезанията в Порто Ротондо. Обясняваха се хитроумните правила, описваха се техническите характеристики на спортните катери, а на снимка, вдигнал купата над главата си, се усмихваше победителят Рустам Тарико, за когото се казваше, че възражда забравения морски живот в Сардиния. Журналистите предаваха вестника от ръце в ръце и кимаха с разбиране. Всеки се готвеше да напише в изданието си за Рустам Тарико, когото тук, по Средиземноморието, фактически смятаха за свой човек.

От хората, които тогава седяха край масата, италиански знаехме аз и Рустам. Но и останалите журналисти не бяха скарани с чуждите езици и по аналогия с английския или с френския можеха да разберат надписа над вестникарската страница „Платена публикация“. Но Рустам мълчеше за това и всички ние също мълчахме.

В действителност Тарико много добре знаеше, че тук той изобщо не е никакъв „свой човек“. Че в Сардиния никога не е имало никакъв морски живот, тъй като островът беше населен с животновъди, а не с моряци. Че северният бряг, който беше беден на питейна вода, дори е бил напълно пуст, докато през 60-те години не надошли арабските нефтени новобогаташи и не настроили изкуствени вили и изкуствени улици с бутици. Че Гуидо Капелини беше нает срещу пари. И че собствениците на спортни катери се бяха съгласили да участват в състезанията, защото Рустам се бе нагърбил да плати морските развлечения през деня и банкета в Порто Ротондо вечерта.

Мисля, че Рустам осъзнаваше това. Както и това, че тук, в Сардиния, празникът около сеньор Тарико не би продължил и миг, ако сеньор Тарико престанеше да плаща за въпросния миг.

Дори нещо повече, мисля, че за разлика от клиентелата си, Рустам разбираше и нещо друго — че празникът е организиран не заради натурализацията на Рустам Тарико в Италия. А заради продължението и развитието на онази Игра, която го очакваше в Москва, на Рубльовка. Защото да станеш свой човек в Европа и Америка, фактически е невъзможно. И при всички случаи ще си останеш богат руснак, нещо като Пинокио, когото Лисицата и Котаракът вечно ще преследват. Но вкъщи, на Рубльовка, можеш да станеш значително по-силен, ако голям брой играчи повярват в това, че си проевропейски ориентиран. В това, че там, в Европа или Америка, имаш къща, банкова сметка, футболен отбор, хотел, музей, ресторант или например популярни състезания със спортни морски катери.

Европейците се чудят защо тези руски богаташи се държат толкова натрапчиво в Европа. Защо например обитателите на Рубльовка си купуват „Ферари“ и катастрофират с него на крайбрежната улица в Ница? Но отговорът е прост — за да забележат европейския им живот. И то отдалеч, от Рубльовка, където се вихри увлекателната Игра, която ги е завладяла.

17. Да направиш катастрофа в Европа, а още повече да направиш нарушение на правилата за улично движение, заради което ще те вкарат за малко в затвора в Монако, също е атрибут на Играта, който се зачита на далечната Рубльовка. А в случая има значение с каква кола ще направиш инцидента. Не с някой взет под наем „Опел“. Защото на скапаните френски полицаи им е все едно. Ако ще да нарушиш правилата и с велосипед. Но на Рубльовка не им е все едно. Там много внимателно следят каква е марката и цветът на колата, защото това е атрибут. А цветът и марката на колата могат да разкажат много неща за собственика им. Но могат и да излъжат.

Цветът на властта е черният. Черният мерцедес, последен модел, означава принадлежност към действащата власт. Големият черен джип говори за нещо военно. Кортежът на Първия човек се състои от черни „гелендвагени“^[9]. А режисьорът Никита Михалков непрекъснато сменя еднакви черни рейндж ровъри. И това не е случайно, тъй като той се позиционира не толкова като творец, колкото като военен. Снима филм за войната, оглави обществения съвет към Министерството на отбраната и в качеството си на шеф на съвета имаше (вече му го отнеха) не съвсем законен буркан на покрива.

А пък моят приятел, телевизионният водещ Евгений Ревенко, изтегли непосилен кредит само и само да си купи черен „Рейндж Ровър“. На пръв поглед това не съответстваше на статута му. От къде на къде телевизионен водещ ще кара военна кола?

Само че не е така, защото той е израснал във военно градче, сиреч по произход е военен, работи като пресаташе на правителството, което според йерархията на ранговете означава генерал. А сега в телевизията обяснява своето участие в държавната пропаганда точно с това, че е войник и че изпълнява заповеди дори когато не е съгласен с тях.

А на Рубльовка един човек, който не е военен и не е представител на държавата, трябва да има кола с какъвто и да било цвят, освен с черен. Но тя задължително трябва да е нова, разбира се, ако не си Александър Мамут, който кара едно овехтяло „Бентли“, защото Мамут е меценат, подкрепя и възражда културата, а доказателство за това е и демонстративно нелепата, но много скъпа и много красива кола.

Не е прието да имаш много коли. Това обърква. Ако някой има повече от две коли, той по-скоро е несериозен човек, нещо като рапъра Тимати или като телевизионния водещ Владимир Соловьов, който е вечен хлапак, макар да е баща на седем деца. Не е сериозно да имаш много коли, както и да носиш много пръстени.

За най-сериозно на Рубльовка се смята да имаш поддържана евтина „Лада“, особено ако си младо момиче и си дъщеря на милиардер. Значи си я купила със свои пари, а не с парите на баща си, а това е сериозна заявка за самостоятелно влизане в Играта.

18. Точно такава стара „Лада“ карала и Юля Шахновская (о, само почакайте, тя тепърва ще стане директор на Политехническия музей в епохата на имитацията на техническите иновации!). Тази кола била атрибут на самостоятелността. За да се сдобие с такава реликва, се наложило да си намери работа. А пък работата на „Рубльовка“ също е атрибут на Играта.

Тук рядко някой работи за хляба насъщен. Ако си купил къща на това място, значи би могъл консервативно да вложиш изхарчените за нея пари в инвестиционни фондове и банки и да живееш от лихвите. Не-е-е, тук не работят, за да се прехранват. Работата (точно както и демонстративното пренебрежение към нея, безделието и веселбите) предоставя на човека нови възможности, нови запознанства, нови шансове — „вдига“ човека, както биха казали геймърите. Проблемът се състои само в това, че е доста трудно да се обясни на младежите защо трябва да работят, при положение че получават наготово всичко в живота, а пък родителите им имат достатъчно пари, за да угодят на всеки техен каприз.

Всъщност Василий Шахновски много лесно обяснил на дъщеря си Юля необходимостта да работи веднага след като навършила седемнайсет години. Юля разказва, че буквално на другата сутрин след партито по време на закуска баща й заявил, че повече няма да й дава пари. В смисъл че, естествено, ще я храни. И разбира се, ще я облича, когато се налага. Но повече няма да й дава пари за всекидневни разходи. Нито копейка. Никога.

— Ти вече си голяма — казал Шахновски. — Ако имаш нужда от пари, иди и си ги изкарай.

Това се случило през последната година от щастливото съществуване на компанията ЮКОС. Шахновски живеели в селището Ябълкова градина. Къщата им се намирала непосредствено до къщите на Ходорковски и Лебедев. Живеели прекрасно, ходели си на гости. ЮКОС била толкова огромна компания, че в нея, естествено, би се намерило място и за едно седемнайсетгодишно момиче, чийто баща иска то да работи. Но Шахновски настоял:

— Ти вече си голяма. И трябва да си намериш работа сама.

На територията на селището имало спортен клуб. Момичето би могло да работи в него като помощник-мениджър. Комшията Ходорковски имал огромен благотворителен фонд „Отворена Русия“, който се занимавал с образователни програми, и момичето можело да бъде уредено и там. Също на територията на селището имало санаториум, а по-голямата му част била окупирана от Платон Лебедев, който настанил там финансистите си. Нима във финансовата служба на Лебедев не би се намерило място за Юля, която била като роднина на Лебедев? Но Шахновски настоявал: „Ти си голяма. Ти трябва да си намериш работа сама. И то извън компанията ЮКОС, защото работата в компания, където твоят баща ти е началник, никога няма да ти даде никакъв шанс“. На седемнайсет години Юля по-скоро не разбирала за какви шансове говори баща й. Вече разбира. Ставало дума за възможността да влезе в Играта. (Като онази възможност, която била предоставена на режисьора от НТВ Вера Кричьовская.) За шанса да влезе в Играта, както работата в московското кметство предоставила и на самия Василий Шахновски през август 1991 година.

Тогава, през август, когато метежът се провали, генерал Пуго се самоуби, а другите участници от Държавния комитет за извънредното положение бяха арестувани, ликуващите защитници на Белия дом, търсейки къде да излеят вълнението си, тръгнаха към сградата на Комитета за държавна сигурност (КГБ) на „Лубянка“. Вървяха и издигаха лозунги за свобода и демокрация. И отиваха там, за да превземат сградата на КГБ, да извадят на бял свят всички документи, всички архиви, всички тайни на охранителното ведомство. И така веднъж завинаги, да сложат край на съветската власт и да посочат и осъдят всички престъпници, които я представляват.

Не беше възможно тези хора да бъдат спрени. Първо, защото бяха огромна тълпа, която нямаше как да бъде възпряна дори с помощта на оръжие. Второ, защото на страната на тълпата премина армията, която Държавният комитет за извънредното положение погрешно вкара в Москва. И ако КГБ се бе захванал да защитава тайните си, използвайки оръжие, на площад „Лубянски“ в Москва щеше да се завърже битка, която хората от специалните служби щяха да изгубят. Тогава съд и смъртно наказание щеше да има не само за служителите на КГБ, но и за функционерите на комунистическата партия, за членовете на московското и държавното правителство и изобщо за всеки, когото ликуващата тълпа докопаше. Най-вероятно щеше да си го получи и служителят на кметството Василий Шахновски. И той, изглежда, е осъзнавал това.

Казват, че точно той измислил плана да оглавят тълпата, която било невъзможно да възпрат. Точно той само за един миг намерил и докарал на площад „Лубянски“ кран. И точно той пуснал сред тълпата лозунга, че паметникът на Дзержински трябва да се демонтира.

Дотогава способността на Василий Шахновски да докара кран не струвала кой знае колко. Но в този момент всеки генерал от КГБ би дал половин царство за въпросния кран. Тълпата, която само преди половин час искала да изтърбуши КГБ, сега ликувала, докато гледала как свалят паметника от постамента. А когато натоварили паметника на един камион и го откарали, хората се разотишли с чувство на изпълнен дълг. В същото време зад паметника, в сградата на КГБ, приключвали с изнасянето и извозването на архивите и с унищожаването на документите, неудобни за настъпилата нова епоха. Казват също, че високопоставените служители на КГБ се отблагодарили завинаги на Василий Шахновски за този кран. Казват, че тази благодарност се материализирала в шефския пост на Шахновски в компанията ЮКОС. И същата благодарност спасила Шахновски, когато разрушавали компанията, защото за същите обвинения, заради които Ходорковски и Лебедев бяха осъдени на осем години затвор, Шахновски получи само една година условно и замина за Швейцария.

Въпреки че все още не знаел какъв ще е краят на неговата история, Шахновски говорел на дъщеря си за този шанс. И тя пообиколила из юридическите кантори и си намерила работа като помощник. Разбира се, фамилията й помогнала. Само че това била нейната фамилия. Много скоро Юля си купила първата кола — една добре поддържана „Лада“, която изглеждала много интересно в селището на милионерите, тъй като предизвиквала уважение.

19. В същото време не бива да се забравя, че от всички рубльовски реликви работата е най-опасната. Хубаво е да имаш скъпа кола, но е опасно, защото могат да я откраднат, че дори и да изхвърлят собственика й от купето посред нощ на пустото шосе. Но точно за тази цел има охрана. Хубаво е да имаш бижута с диаманти, но някой може да се промъкне в дома ти, да разбие сейфа и да ги открадне. Но точно за тази цел има огради и кучета. Хубаво е да имаш къща, но и това е опасно, защото къщата ти може да се хареса на някого, който е по-силен, и могат да ти я отнемат по съдебен път, като подкупят свидетели. Но точно за тази цел съществуват юридическите врътки, според които собствеността на къщата се води на чуждестранни компании, а не на частни собственици.

Но с работата нещата стоят по-зле. Хубаво е да имаш престижна работа. Но тя е опасна сама по себе си и тази опасност е вградена в длъжностните характеристики, в щатното разписание и най-вече в неписаните правила за лоялност към компанията, в която работиш, в правилата, чието спазване е по-важно за репутацията на човека, отколкото всички писмени препоръки и характеристики от предишната му месторабота.

В това отношение работещият обитател на Рубльовка прилича на пожарникар. Дежури в уютен офис, чете вестници, спортува, проверява наличността на инвентара, а понякога дори просто спи и всичко това е само с цел на нужното място да има верен човек, защото, ако веднъж бъде обявена тревога, и ще се наложи някой да влезе в огъня. Миг преди тревогата да бъде обявена, всичко е спокойно и нищо не я предвещава, но звъненето на алармата внезапно се разнася.

Както в ранното утро на 5 октомври 2003 година. Телефонът иззвънял, адвокатът Антон Дрел още спял. Обаждал се помощникът на Михаил Ходорковски, собственика на нефтената компания ЮКОС, за когото Дрел работел. Работата му не била трудна — Дрел се занимавал с личните юридически проблеми на Ходорковски или, казано с две думи, оформял юридически намаляването на данъците на патрона си. Работата била рутинна и не изисквала никакво творчество. Но за сметка на това сега адвокатът Антон Дрел станал с телефона от леглото, отишъл до прозореца, загледал се в току-що навалелия сняг и си помислил: „Ето, започна се!“. А телефонната слушалка крещяла: „Хора от Федералната служба за сигурност! Арестуваха Михаил Борисович и го отведоха някъде. Ние седим в самолета и не знаем какво да правим!“.

Адвокатът задал допълнителни въпроси: „Колко души от Федералната служба за сигурност? Какви документи показаха? Откъде изобщо знаете, че те са от Федералната служба за сигурност? Кога точно е извършен арестът? Къде? В Новосибирск ли?…“ А в същото време си мислел: „Започна се!“. Жена му също станала и се захванала да приготвя закуската и багажа за път на Антон. На немия му въпрос, зададен само с очи, защо му е багаж, свила рамене и отговорила: „Нали сега ще заминеш за Новосибирск?“. Тоест тя също разбирала, че се е започнало.

От този ден нататък животът на Антон Дрел се променил. От педантичен автор на документи той се превърнал в политик, в шпионин, в Мата Хари, в нелегален, в организатор на съпротива и в какво ли още не, само не и в хладнокръвен юрист. Защото тук, на Рубльовка, юристите никога не са само съветници на клиентите си, а и техни разузнавачи или техни заложници.

Освен обичайната адвокатска работа (да оспорва ареста на Ходорковски в съда, да събира екип от адвокати, да присъства на разпитите, да ходи в следствения арест и да пише жалби), Дрел бил принуден и да предава молбите и нарежданията на клиента си извън затвора, да задава на клиента си въпросите, които искали да му зададат журналистите. Да организира явната и тайната кореспонденция на клиента си с външния свят, да говори от негово име с обществото, да води пак от негово име преговори дявол знае с кого, който се представя за преговарящ от името на властта.

Антон извършвал цялата тази дейност, която повече приличала на шпионски филм, в течение на няколко години. И през цялото време внимателно се взирал, следил знаците и улавял намеците. И веднъж… Веднъж от прокуратурата дали на адвоката Антон Дрел поредния том с материали по делото на Ходорковски. А в тези материали (би могло да се допусне, че това е станало по грешка на стенографката) Антон Дрел бил наречен не адвокат, а обвиняем. И то много пъти: „Обвиняемият Ходорковски в присъствието на обвиняемия Дрел даде показания, че…“ Един незапознат с Играта човек би отишъл в прокуратурата и би поискал да пренапишат документа. Би казал: „Тук сте направили грешка, аз не се явявам в качеството на обвиняем, аз съм адвокат“. Но Антон вече бил наясно с Играта. Антон знаел как става така, че с едно драсване на перото адвокатът на обвиняемия се преквалифицира в съучастник, след което го арестуват на място, право в кабинета на следователя. Още го нямало нашумялото дело на юриста Магницки, който бе арестуван по делото на свой клиент и убит в затвора. Още не били преквалифицирани в обвиняеми другите юристи на ЮКОС Василий Алексанян (починал, след като излежава дълга присъда) и Светлана Бахмина (също излежала дълга присъда, родила дете в затвора и освободена едва след това благодарение на обществения натиск). Тези драстични случаи още ги нямало, но съществували по-дребни инциденти.

И Антон Дрел разбрал съвсем еднозначно тази уж случайно попаднала в протокола „грешка на преписващия“.

Единствената дума „обвиняемият“ Дрел вместо „адвокатът“ Дрел представлявала намек. Прокурорите предупреждавали Антон, поставяли му ултиматум. „Грешката на преписващия“ означавала: „Зарежи тази работа и замини оттук, иначе ние много бързо ще те превърнем от адвокат в заподозрян и ще го направим толкова лесно, колкото сменихме една дума с друга в протоколите от разпитите“. Антон грабнал жена си и дъщерите си, заминал за Лондон, престанал да отговаря на обажданията от непознати телефонни номера и престанал да се среща с непознати хора. И вече не казва на никого къде живее, ако това не е крайно наложително.

20. Такива са правилата. Неписаните правила на Рубльовка. Ако имаш сили и средства, можеш да вкараш в затвора съперника си, врага си, конкурента си, но трябва да го предупредиш предварително. Антон Дрел бил предупреден. Михаил Ходорковски също бил предупреден, преди да го вкарат в затвора. И всеки Играч на Рубльовка, на когото му предстояло да се озове между воденичните камъни на нашата съдебна система, е бил предупреждаван предварително. В съответствие с правилата — ако си проумял предупреждението, ще успееш да заминеш за Лондон и да си живееш там спокойно. Ако не си го проумял, влизаш в затвора с фактически безкрайна присъда, която всеки път ще се увеличава. Такива са правилата. Пълният сборник от рубльовски правила е недостъпен, не е записан никъде, не може да бъде разбран чрез никакво разумно основание. Той е необхватен и ежеминутно се обновява. И ако си Играч, трябва неуморно да следиш как се променят правилата. Ако не успееш, значи си изгубил.

Например авторът на тези редове се среща с ресторантьора Аркадий Новиков, за да си поговори с него за успешното ресторантьорство, а Новиков го преценява (тоест, преценява мен) като по книга. Мокасини „Тодс“, дънки „Ливайс“, риза „Етро“, на китката вместо часовник разноцветни връвчици, за които си спомнях, че ми ги завърза един уличен марокански търговец в Торино. Тоест, бях облечен по правилата. Бях успешен журналист и бях облечен в карнавалния костюм на успешен журналист. Ако носех на ръката си скъп часовник, Новиков щеше да отбележи наум, че това не е по правилата. Ако бях облечен с костюм, ушит на „Севил Роу“, Новиков също щеше да отбележи, че това не е по правилата. А ако не бях облечен по правилата, това щеше да означава, че или не разбирам правилата и в такъв случай няма никакъв смисъл да се говори с мен, или че се опитвам да заблудя събеседника си и в такъв случай е опасно да се говори с мен. Но аз бях облечен по правилата. А това означаваше, че разговорът може да се проведе по правилата. И щях да задам въпросите, които ме интересуват, а Новиков щеше да даде отговорите, които са му изгодни.

От тези негласни правила можем да откроим и да формулираме много неща. И то в разпокъсан вид. Например казахме, че сериозният човек на държавна длъжност трябва да има черен мерцедес последен модел. Но не и да седи зад волана. Ако пък седи зад волана, тогава трябва да кара пак в черен цвят, но БМВ. Както премиерът Дмитрий Медведев, когато реши, че трябва да се обърне към гражданите с призив, че правилата на уличното движение трябва да се спазват. Един господ знае защо, щом седи зад волана, трябва да кара БМВ. Такива са правилата и те са по-важни от правилата за уличното движение.

Или още един пример: съпругата на успешния Играч трябва да се подстригва във фризьорския салон „Алдо Копола“ в Жуковка. Ако не се подстригва там, това означава, че дава сигнал за бедствие на целия свят — значи или семейството й е на ръба на разпада, или мъжът й има огромни проблеми, или е тежко болна. Същото е и положението с диамантите — на всяка Нова година успешният мъж трябва да подари на жена си или на приятелката си диаманти от новата колекция на „Шопар“. Ако не й подари или й купи от миналогодишната колекция, значи или семейството му е пред развод, или бизнесът му е пред крах. И обиците на ушите на жена му, както и пръстените са предупреждение за целия свят. Така например бизнесменът Алексей Козлов си нямал никаква представа от бижута, но въпреки това всяка година подарявал на жена си, журналистката Олга Романова, такива диаманти, каквито трябва. Тя пък не ги носела и предпочитала евтините бижута, които са подходящи за журналистка, а не за жена на милионер. Сутрин във фризьорския салон „Алдо Копола“ и вечер в ресторантите съседките й от Рубльовка я питали: „С какво да ти помогнем?“, „Да не би мъжът ти да те бие?“, „Толкова зле ли са нещата?“. И никой не се учудил кой знае колко, когато партньорът на Козлов — Владимир Слуцкер, насъскал генералната прокуратура срещу бившия си приятел и тикнал Козлов в затвора. Всички очаквали нещо такова. Та нали жена му не носела диаманти и това бил сигурен признак.

Да не носиш последната колекция диаманти, може и трябва само в един случай — ако е настъпила глобална икономическа криза. Жените в рубльовските ресторанти и спа центрове нарекли кризисната 2008 Нова година точно така — Нова година без „шопарчета“. И смисълът не бил в това, че през тази година мъжете им наистина нямали пари за нова дрънкулка. Но ако в кризисна година подаряваш на жена си нови диаманти, значи не усещаш остротата на момента, значи печелиш, когато всички губят. Тоест можеш да печелиш, но не може да демонстрираш, че си преуспял, когато другите са в криза. Такива са правилата.

Системата от рубльовски правила е по-лесно да бъде разбрана дори не като сборник от неписани закони, а като поредица от навици, необходима за продължаването на Играта. Това е, все едно да караш кола или да се спускаш със ски. Опитният човек несъзнателно натиска газта и спирачките, превключва скоростите, включва мигачите, засилва топлината на парното или охлаждането на климатика. Но това не е по силите на един новак, защото той се опитва да кара съзнателно, а не интуитивно. Така и новаците на Рубльовка не са в състояние да догонят променящия се сборник от правила, а това означава, че те са извън Играта.

На Рубльовка може да се живее без правила. Но не продължително и не интересно. През последните години тук много къщи бяха купени от нови и случайни хора. Например собственик на някоя газпромовска дъщерна компания от Когалим, дребен тюменски шеф на нефтена компания, началник от милицията, който се е нагушил с рушвети. Сега, когато Играта върви към края си, всички те могат да си купят къща на Рубльовка. И кротко да си живеят. Дори могат да направят отчаяни опити да се опитат да разберат правилата. Да изпратят жените си на курсове за носене на модни дрехи, самите те да се запишат в курсове за сомелиери, за да разбират от вина. Но колкото повече си мечтаят да живеят по правилата, толкова повече се отдалечават от заветната цел. Защото целият парадокс се състои в това, че правилата съществуват точно за да бъдат нарушавани.

21. Да спекулираш с правилата, е специална професия на Рубльовка. Забавна, макар и не чак толкова според рубльовските мерки, но и не много престижна. Ако си успял да откроиш и да формулираш някакво макар и съвсем дребно правило и ако това правило се приема от значителен брой Играчи, в качеството на изобретател на това правило можеш да спечелиш и пари. Сериозният Играч не би търгувал с правила и не би обяснявал правилата. Защото измислянето на правила е следващо, по-високо ниво на Играта. Но защо ли пък дребният Играч, който е докопал по своя линия или случайно някакво правило, да не го продаде? Нали и без това не знае какво да направи, за да му свърши работа.

Преди да стане професионален пътешественик из скъпите хотели на света, моят много стар приятел Генадий Йозефавичус беше организатор на тържества, сенешал^[10], както биха се изразили в Средновековието и както не се изразяват на Рубльовка, макар да е жалко, защото това би било едно добро правило. И ето че веднъж влизам в офиса на приятеля си, за да продължим заедно да дегустираме спиртни напитки, а там е пълно с посетители и клиенти, с които сенешалът провежда разговор.

Посетителите са някъде от Сибир. Шефът им — провинциален собственик на нефтена компания средна ръка (сиреч със състояние под сто милиона долара) има юбилей, навършва или трийсет, или четирийсет години. Те искат от сенешала да организира тържеството и предявяват желанията си: „Ами, щѐ ни се да е весело. Да има руска кухня. Искаме да има пелмени, разбира се, защото това си е наш сибирски специалитет. А освен това искаме…“

Сенешалът ги слуша в течение на известно време и изведнъж любезно ги прекъсва: „Извинявайте, но така, както искате, можете да си организирате тържеството сами. Само че вие сигурно сте дошли при мен, за да ви организирам празника така, както искам аз“. Казва това с императивен тон, който не допуска съмнения. И те застиват насред думата. На лицата им първо се изписва недоумение, но то почти в същия миг се сменя с възторг, с детинска сговорчивост, дори с някаква доверчивост и с облекчение от това, че ето на, пред тях седи човек, който знае правилата.

— А вие как искате? — питат посетителите.

— Ами, естествено, няма да има никакви пелмени. Естествено, ще има рукола и сирена. А като основно ястие…

Те още не бяха обсъдили хонорара. Но благодарение на тези думи сумата на възнаграждението му щеше да се увеличи двойно, защото сенешалът продаваше на рубльовските профани не просто едно добре организирано тържество, а правилото за организиране на тържества — да преживяш рукола и сирена, с които юбилярят и гостите му щяха тържествено да се давят, тъй като не познаваха вкуса им. И щяха да минат много години, преди юбилярят да разбере (ако изобщо разбереше), че няма такова правило — за ордьовър да се сервира рукола, че просто самият сенешал обича рукола, че на купоните на ЮКОС например поднасят малки пирожки и в никакъв случай рукола и че в ресторанта в Барвиха предлагат каша от елда с лук. И е допустимо да я преглъщат с водка.

И дали след няколко години същият този юбиляр няма да слуша с мрачна физиономия своята млада придружителка в някое бистро в Монако, която капризничи: „Не обичам шампанско, то е кисело“? И няма да й повтаря като на малко дете: „Трябва да го изпиеш, свиквай, трябва“. И няма да принуди нещастницата да изпие чашата „Дом Периньон“ като лекарство.

22. Григорий Масльонников дори има носталгична теория, която описва правилата за нарушаване на рубльовските правила. Носталгична, защото е била добре приложима в практиката през 90-те години, работела е трудно след 2000 година, а сега, когато Играта е към края си, вече изобщо не работи. Според тази теория хората се делят на два типа — „балъци“ и „пичове“.

Понятието „балък“ не съдържа нищо унизително, това е просто термин за човек, който спазва правилата. Кара кола от дясната страна на пътя, спира на червен светофар, плаща данъци, връща дългове… Като в същото време не е задължително „балъкът“ да е беден, той може да бъде и богат, и успешен човек. Но щом е постигнал богатството и успеха, спазвайки правилата, значи е „балък“.

„Пичът“ е човек, който нарушава правилата. Дори не с някаква цел, а просто винаги и по принцип нарушава всички правила, които може. Сякаш непрекъснато разширява личните си граници на възможното.

Например, ако на Рубльовка има задръстване, „пичът“ без капчица колебание отива при регулировчика (който, както вече знаем, може и да е офицер от Федералната служба за сигурност) и директно му предлага петнайсет хиляди рубли, за да може да мине по платното за насрещно движение. И освен това пътният полицай да предаде на колегите си нататък по трасето да не спират колата му. Това работи. Полицаят взема парите. „Пичът“ кара по платното за насрещно движение. Но ако и на другия ден има задръстване, на „пича“ вече не му е интересно отново да мине по платното за насрещно движение за петнайсет хиляди рубли. Той отива при полицая, отваря прозореца и пита, като нарочно повишава глас: „Полицай, а колко струва месечният ти абонамент, за да минавам по насрещното?“. И така се намира цена и за месечния абонамент.

Идеалните „пичове“ се стремят да нарушават не само конвенционалните правила на хората, но и физическите, че дори и физиологичните закони. Ако, да речем, жена му е забременяла и лекарят на ултразвука казва, че ще имат момиче, „пичът“ задължително ще попита колко струва да бъде момче. И ще го направи дори не защото иска син, а просто за да се изхвърли. А пък ако кажат на „пича“, че приятелят му е убит, „пичът“ задължително ще поиска от реаниматора да съживи покойника. А ако лекарят откаже, смъртта на приятеля на „пича“ ще бъде обяснена не с куршума в сърцето и не с разкъсаната аорта, а с това, че „докторът съвсем се е оял и дори вече не ще пари“. Това не е преувеличение, а истински случай, който ми разказа реаниматорът Н.

Друг истински случай от практиката си разказва рубльовският психотерапевт Виктория П. Един неин пациент — четиринайсетгодишно момче от много богато рубльовско семейство, се опитало да се самоубие, след като баща му уволнил шофьора, който бил единственият човек, с когото момчето разговаряло. Забележителното в този случай е това, че шофьорът бил уволнен, защото спрял на червено. Момчето разказало на психотерапевта, че баща му изскочил на самото кръстовище от колата и с крясъци: „Защо спря? Това червено да не е за теб? Марш навън!“, измъкнал шофьора от колата, седнал зад волана и продължил нататък.

Естествено, психиката на детето не издържала на тази сцена, но родителят се държал абсолютно последователно и може би дори осъзнавал, че травматизира сина си. И вършел това съзнателно. Защото, ако спираш на червено и ако не изгониш верния си служител насред пътя без никаква компенсация за уволнението, психиката на детето, разбира се, ще бъде опазена, но за сметка на това зрелият мъж ще изгуби пичовската си идентичност. И той избрал идентичността за сметка на психическото здраве на сина си.

Когато нарушава правилата, „пичът“ обикновено осъзнава какви могат да бъдат последствията. Ако не спреш на светофара, рискуваш да направиш катастрофа. Ако не връщаш кредитите си, рискуваш да влезеш в затвора. „Пичът“ го осъзнава, но въпреки това не спира на кръстовищата и не връща дълговете си. Готовността за възмездие заради това, че нарушаваш правилата, на пичовски език се нарича „да си платиш за гяволъка“. „Пичът“ е готов да отговаря, но тайничко се надява, че точно заради него правилата на възмездието ще бъдат променени благодарение на преплитането на бизнес интереси, на рушвети или просто на съдбата. Рано или късно тази сметка не се оправдава и „пичът“ умира. Подробностите за смъртта му не са важни — може да се лиши от буйната си глава по време на лов с хеликоптер (губернаторът Есиповски), да си счупи врата по време на надбягвания с моторни шейни (телевизионният водещ и продуцент Супоньов), да бъде убит от конкурентите си (не само престъпният бос Квантришвили, но и стотици други). Може заради заплаха от съдебно преследване да избяга от страната, спасявайки семейството си и остатъците от капитала си (банкерът Гусински, банкерът Смоленски, сенаторът Шахновски, кметът на Москва Лужков).

А „пичовете“ са още по-огорчени от това, че сега, когато Играта върви към края си, всички жертви и всички геройства от тяхна страна се оказват напразни. Въздишайки тежко, Григорий Масльонников признава, че неговата теория за „пичовете“ и „балъците“ вече не действа, защото Рубльовка се е населила с хора от нов тип. Григорий презрително ги нарича „джуджета“.

„Джуджетата“ са хора, които са нарушили правилата безнаказано, тоест без никакъв риск за себе си. Тях нищо не ги лови. Те безнаказано крадат, убиват, нарушават не само законите на страната, но и физическите закони. Тази книга започва с описание на инцидента на Рубльовското шосе с представителя на президента в Държавната Дума Гари Минх, чиято кола нахлула в насрещното движение и размазала малкия „Опел“ на гражданката Ярош. Но колко такива случки има по пътя? Рубльовската митология най-сериозно твърди, че в тежките катастрофи винаги получават травми или загиват шофьорите на високопоставените „джуджета“, шофьорите на размазаните от тях коли, пътниците в колите и минувачите… Но никога и самите „джуджета“.

Независимо дали става дума за Гари Минх, или за вицепрезидента на компанията „Лукойл“ Анатолий Барков, тях нищо не ги лови. Мерцедесът на Барков се забил челно в един малък ситроен. При сблъсъка загинал шофьорът на Барков и лекарите гинеколози Олга Александрина и Вера Сиделникова, които били в ситроена. А Барков се отървал с една драскотина на крака. Лесно е да се разбере защо и Минх, и Барков са били признати за невинни, въпреки протестите на обществеността. Това се обяснява с корупцията, с масовото застъпничество на високопоставени чиновници и бизнесмени от нефтената промишленост. Само че как да тълкуваме физическата неуязвимост на Барков и Минх?

В едно от интервютата си за катастрофата Барков казва, че е оцелял единствено и само заради това, че макар да се намирал на задната седалка, бил закопчан с предпазния колан. Невъзможно е да се повярва в това. Колкото и да съм пътувал в представителни коли с богаташи, сядайки на задната седалка, никой от тях никога не се е закопчавал с колан.

Като обяснява спасението си по този начин, Барков дава очевиден, но толкова неправдоподобен отговор, че сякаш нарочно отклонява вниманието. Пази свещената тайна на рубльовската неуязвимост, за която тепърва ще стане дума в тази книга.

Бележки

[1] Елизавета Петровна Глинка, известна още като доктор Лиза — руски филантроп, лекар анестезиолог, специалист в областта на палиативната медицина, изпълнителен директор на фонд „Справедлива помощ“. — Бел.ред. ↑

[2] Мюсюлманско средно или висше училище. — Бел.ред. ↑

[3] Мартин Люцианович Шакум (роден през 1951 г.) — политически деец, депутат от III, IV и V Държавна Дума, кандидат на психологическите науки, доктор на икономическите науки. — Бел.ред. ↑

[4] „Синята роза“ — сдружение на художници, получило наименованието си от една изложба през 1907 година. В сдружението участвали П. В. Кузнецов, Н. Н. Сапунов, М. С. Сарян, С. Ю. Судейкин, Н. П. Кримов, А. А. Арапов, Ал. В. Фонвизин, братя Н. Д. и В. Д. Милиоти, Н. П. Рябушински и др. Просъществува до 1910 г. — Бел.ред. ↑

[5] „Вале каро“ — сдружение на художници, получило наименованието си от една изложба през 1910 г. В сдружението влизали братята В. и Д. Бурлюки, Н. С. Гончарова, В. В. Кандински, П. П. Кончаловски, Н. Е. Кузнецов, О. В. Куприн, М. Ф. Ларионов, А. В. Лентулов, К. С. Малевич, И. И. Машков, А. А. Осмьоркин и др. Просъществувало до 1917 г. — Бел.ред. ↑

[6] Дмитрий Рубашкин, архитект, дизайнер и декоратор, който днес работи в Омск — Бел.ред. ↑

[7] Авторът е заимствал този стил на оформление от архитектите на руския модернизъм. В този стил е работил например Ф. О. Шехтел — Бел.ред. ↑

[8] Днес Румянцевският музей е известен като Държавен музей на изобразителното изкуство „А. С. Пушкин“ (Москва). В основата на колекцията са копия на най-известните скулптурни произведения, но в днешно време в експозициите и във фондовете има и много оригинали. — Бел.ред. ↑

[9] Мерцедес G-клас, популярен в България като „кубче“. — Бел.ред. ↑

[10] Опитен, висш чиновник в Средновековието. — Бел.ред. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Валерий Панюшкин Рубльовка (5) (Правилата на играчите)

Метаданни

Данни

Рубльовка

Информация

История

Сваляне / Връзки

Парвенюто

Валерий Панюшкин
Рубльовка (5) (Правилата на играчите)