Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (7)

Глава 7

Шатеру, френската граница, есента на 1177

Задъхан, Роджър избърса меча си в ръкава на пешака, когото бе повалил току-що. До него Анкетил свали долната част на наличника от брънки, който предпазваше лицето му, и задъхано започна да си поема въздух като пияница, поглъщащ първата си чаша вино след период на въздържание.

— Кълна се в костите Христови! — изхриптя той и прокара ръка по устата и челюстта си. — На косъм беше!

Роджър оголи зъби и се ухили безрадостно. Нямаше въздух да възрази, че превземането на замък от обитателите му едва ли някога ще мине гладко. Той превзе част от пътеката на стената^[1] с помощта на подвижни стълби, но борбата да я опази беше жестока и все още не беше свършила. Битката продължаваше да бушува по другите бастиони. Шатеру беше стратегическа крепост в оспорваните покрайнини между Франция и Анжу. Господарят й, който се бе заклел във вярност на Хенри, беше умрял по време на кръстоносен поход, оставяйки за наследница петгодишната си дъщеря. Французите бяха предявили претенции към замъка и го бяха заели и Хенри бе твърдо решен да си възвърне и него, и контрола над наследството на малката Дениз де Шатеру.

Роджър и преди си бе пробивал с бой път в замъци. Битката за Холи се беше врязала неизличимо в неговата памет: обвиненията, които му отправи баща му, неговото чувство на провал, загубата на хората му. В известен смисъл презреният му баща му бе направил услуга. В онзи ден Роджър научи трудни уроци, преживя бойното си кръщение и излезе от огъня като по-сурова, по-устойчива стомана. Тази стомана бе заблестяла с новия си блясък във Форнъм, а сега, с патината на опита, му позволяваше да организира хората си, да осигури това, което бяха завоювали, и да се приближи към следващото гнездо на съпротива с мрачна и уравновесена ефективност.

— A Bigod! A Bigod^[2]! — възвърна си достатъчно дъха да изреве Анкетил, докато златните щитове с червени кръстове разцъфнаха на кулите като огън, а знамената на Бигъд заедно с английските кралски лъвове се развяха и заплющяха на вятъра, сигнализирайки победа.

Тази нощ в стаята на стражите цареше шумно веселие, докато войниците на Хенри празнуваха изтръгването на Шатеру от френския крал. Седнал на една маса заедно с Анкетил, Хамо Ленвайс и Оливър Во, Роджър наля вино от каната в чашата, вдигна ръка и отпи. Главата му бучеше и той знаеше, че ако се изправи, краката му ще са несигурни. Време беше да спре, макар че все още се владееше. След тежка битка винаги бе едно и също: напий се. Забрави. Дай време на кървящите алени рани на спомена да се покрият с кора, за да може умът ти да ги понесе. Но сега Роджър не беше само един от многото млади рицари; сега бе командир и безпаметното напиване вече не беше вариант.

Беше се погрижил за затворниците; увери се, че са получили добри грижи в рамките на възможното и раните им са промити и превързани. Каза си, че го прави, защото трябва да оцелеят, за да могат да ги откупят, но имаше и нещо друго. Което бе достатъчно — бе достатъчно, а ритането на поваления враг приличаше твърде много на поведението на баща му.

Крал Хенри беше влязъл триумфално в Шатеру на белия си боен кон. Беше обещал богатства и награди на всички, които се бориха да превземат обратно замъка. Говореше предимно за плячка, но бе намекнал и за по-широк спектър от награди за някои от участниците, включително и Роджър. Приятно мъчителни поличби за бъдещето. Роджър така и не си позволи нещо повече от няколко секунди оптимизъм. Политиката на Хенри беше да раздава малки, но апетитни хапки и да държи хората си гладни. Роджър подозираше, че в неговия случай „наградата“ всъщност ще е още работа. Хенри щеше да види с колко задачи може да го натовари — да провери кога ще се пречупи.

От слуховете край огньовете Роджър знаеше, че си изгражда репутация на спокоен и прагматичен човек, както и на добър съдник на ситуациите — и на бойното поле, и извън него. Човек, който може да запази тона си учтив, но да го използва със смазващо презрение, без да повишава глас. Справедлив мъж с добра преценка. Запита се колко ли време ще мине, преди да го разобличат като измамник, защото понякога яростта и нетърпението у него просто кипяха.

Съпроводена от хор от ликувания на войниците близо до вратата, една от лагерните блудници, която флиртуваше с мъжете, започна да танцува за тях. Размаха ръце над главата си като клони, а после ги свали, за да погали съблазнително тялото си. Събра шепи от своята рокля на ханша и повдигна полите си, като разкри добре оформени глезени и дори кратък поглед към прасеца си. Роджър се загледа, както гледаха всички останали. Жената беше висока и пищна и макар че роклята й беше безформена, той виждаше плавните движения на гърдите й, докато танцуваше, и си представяше останалото.

— Още! — изкрещя някой и хвърли монета на една от масите. — Покажи ни косата си!

Тя се разсмя и тръгна към масата с монетата, където посегна и дръпна воала си, извади карфиците и разтърси глава, така че по раменете й потече водопад от твърди черни къдрици. А после, използвайки воала като кърпа, жената се качи на масата и затанцува. С всяко завъртане тя вдигаше полата си все по-високо, разкри прасеца и коляното си, червените панделки, които придържаха чорапите към долната част на бедрата й. С всяко предизвикателно откриване на плът на масата се сипеше още сребро, а окуражителните викове на мъжете ставаха все по-пронизителни и животински. По-смелите протегнаха ръце да докоснат голите й крака.

— Кръв Христова! — изхриптя Анкетил. Очите му сякаш щяха да изскочат, когато тя развърза жартиера си и чорапът отлетя на земята. Войникът бръкна в кесията си и хвърли монета при другите. — По-високо, моме, по-високо! Покажи ни цепката си!

Оливър и Хамо я гледаха с увиснала челюст и потекли лиги. Роджър задържа устата си здраво затворена и се престори на безразличен, но не беше неуязвим и почувства как се възбужда.

Измъчвайки публиката си, останала без дъх от своята собствена власт, жената показа на мъжете бърз проблясък на горната част на бялото си бедро, а после остави роклята си да падне обратно около краската. Първоначалният вой на протест се преля в одобрителен рев, когато тя се засмя, облиза устните си и разкопча деколтето на своята рокля. Роджър преглътна. Гърлото му бе пресъхнало, в слабините му биеше горещ пулс. Искаше да отклони погледа си, но също като останалите, и той бе в плен на похотливостта на мига.

Гърдите й бяха огромни бели възглавници, пронизани от сини вени, увенчани с дълги кафяви зърна; жената очевидно имаше малко дете някъде, защото когато обхвана едната си гърда с длан и я стисна, избликна струя мляко в пародия на мъжка еякулация.

Хамо Ленвайс измърмори нещо неприлично под нос, а Анкетил едва не се задави. Роджър стисна зъби и се застави да продължи да седи неподвижно, докато другите мъже се скупчваха около нея като кучета, устремени след елен. Похотта се виеше във въздуха, гъста като дим. За мъже, възпитани с мисълта, че плодовитостта и майчинството са две от най-желаните черти у жената, за мъже, които боготворяха образи на Богородица, която кърми бебето Исус и чийто най-ранен контакт със света извън утробата беше мократа утеха на пълна с мляко гръд, гледката бе невероятно възбуждаща.

Дразнещият усещанията, шокиращ танц дойде прекалено много на някои от по-възбудените войници сред публиката й, които я сграбчиха, свалиха я от масата и я понесоха към сламата в ъгъла на стаята. Един мъж застана между разтворените й бедра, докато приятелите му предявяваха претенции към ръцете й, устата й, цепката между нейните налети с мляко гърди. Анкетил, Хамо и Оливър си пробиха с рамене път напред, за да гледат, докато обмисляха дали и те да не се възползват. Роджър ги последва малко по-назад, но докато гледаше ликуващата разгонена тълпа, похотта му веднага изчезна, оставяйки на свое място отвращение и усещане за утаена скръб, както при събуждане след греховен сън. Това, което правеха хората му, си беше за сметка на собствената им съвест, но той бе видял достатъчно. Обърна се и излезе от стаята на стражите, ала на път за навън метна монета сред купчината сребро на масата и отново изрече наум личната си клетва никога да не обладава жена по друг начин, освен с уважение и чест.