Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уилям Маршъл (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Time of Singing, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Елизабет Чадуик

Заглавие: Розата на Уиндзор

Преводач: Мариана Христова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Калпазанов“; Kalpazanov

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Радост Георгиева

Технически редактор: Никола Христов

ISBN: 978-954-17-0293-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5057

История

  1. — Добавяне

Глава 32

Шпайер, Германия, януари 1194

Роджър се приведе над седлото си, за да избегне един нисък клон, покрит с белезникави влакънца, и даде надясно с окуражителен вик към дорестата си кобила. Тя отговори, като помръдна уши и се впусна в лек галоп. Скреж посребряваше голите клони и блестеше като фини захарни кристали по приведените бодливи зеленики и покрити с мъх паднали дървета. Дъхът на Роджър излизаше като бял пушек, докато препускаше с ловната групичка, подгонила един глиган през пищните гори отвъд стените на Шпайер. Знаеше, че крал Ричард е някъде напред, защото бе видял задницата на белия му жребец между дърветата само преди секунди, както и боядисаното със сапаново дърво и подплатено с хермелин наметало, което се издуваше около него.

— Ха! — изкрещя отново Роджър на кобилата и пак почувства как тя се устремява напред под него.

От двете им страни тичаха кучкари и хора, които пропъждаха птиците. Ловните кучета бяха по четири на каишка. Воят на хрътките за проследяване изпълваше гората. Тропотът на копита създаваше вибрация, от която от дърветата падаха малки лавини скреж, а усещането, че си жив, се отличаваше с кристална яснота, остра като чисто нов нож. Кобилата на Роджър прегази един поток, на чийто бряг имаше надвиснал камък с кинжали от ледени висулки. Сега кучетата лаеха по-шумно и Роджър усещаше горещия поток на кръвта във вените си.

Крал Ричард се намираше под домашен арест, но му беше разрешено да ходи на лов с кучета и соколи — всъщност да се занимава с делата на двора си от своите покои в Шпайер. Не му позволяваха единствено да се завърне у дома, преди откупът му да се е влял в съкровищницата на императора. Бягството беше невъзможно. Позволяваха му да гони глигани, вълци и елени през тъмните гори отвъд градските стени, но го наблюдаваха отблизо.

Роджър служеше при него от пет месеца и през това време бе свикнал с живота в германския двор с всичките му протоколи и ритуали, церемонии и почти византийска пищност на облеклото и обстановката. Дните може и да бяха тъмни, кратки и леденостудени, но стаите бяха озарени от сиянието на коприна и злато, а вината — плътни и силни. Понякога му бе трудно да си спомни как изглеждат домът и семейството му. Понякога, когато се опитваше да си спомни как изглежда лицето на Айда, виждаше единствено празен овал и трябваше да си го припомни, като погледнеше към лицето на сина й. От време на време това помагаше, но друг път виждаше Хенри и трябваше да се извърне настрана.

Сега момчето се присъедини към него. По-дребният му червеникавокафяв скопец дишаше тежко и от ноздрите му се вдигаше пара.

— Нужен ми е по-бърз кон — изрече задъхано Уилям. Дрезгавият глас, който извиси, за да се чуе през шумовете от лова, бе уловен в пространството между момчето и мъжа.

— Несъмнено ще ти дадат, когато се върнем в Англия — отговори Роджър.

Момчето не каза нищо, прекалено заето да увещава коня си да ускори ход и да се опитва да не изостава, докато завиваха рязко надясно, а после и наляво. И двата коня прескочиха един повален дънер, при което Роджър мина малко по-напред. От двете им страни имаше други хора — германски лордове крещяха на родния си език и забиваха шпори в хълбоците на конете си. Пред тях бурни крясъци, придружени от оглушителни писъци, показаха, че в момента някой убива плячката.

— Закъсняхме! — В гласа на Уилям звучеше дълбоко разочарование.

Роджър не отговори, че такава е природата на лова, особено когато придружават краля, и че ще има други възможности да покажат смелостта си. Младият Фицрой, изглежда, бе наследил страстта на баща си към лова и обичаше да е в центъра на действието, затова изглеждаше толкова разочарован от коня си. Но никой нямаше да даде някой от най-добрите коне на малолетен заложник, пък бил той и полубрат на краля на Англия.

Ловците бяха заети да изкормват един огромен глиган. Хрътките тичаха въодушевено наоколо, а конете размахваха опашки и тупаха по земята с копита. Миризмата на прясна кръв ги караше да въртят очи. Ричард, ухилен от ухо до ухо, говореше с неколцина от германските лордове, тупаше ги по гърба и споделяше с тях опиянението на мига. Шапката му беше нахлупена над ушите и се виждаха само няколко кичура от меденозлатистата му коса. Бузите и устните му бяха станали яркочервени от студа. На техния фон зъбите му изглеждаха много бели, докато се смееше. Роджър го наблюдаваше как упражнява алхимията си върху своите придружители и се възхити на начина, по който ги очароваше и предразполагаше. Императорът можеше да си има свои планове и цели, но нищо не можеше да попречи на Ричард да се опита да ги осуети или поне да си изгради буфер, печелейки приятели и симпатизанти в германския двор.

Кралят се обърна на коня си и срещна погледа на Роджър. Помежду им премина безмълвно разбиране, преди погледът на Ричард да се насочи към Уилям.

— Ето, братко Лонгспе! — провикна се той. — Подарък за теб. Направи си дръжка за нож!

Хвърли някакъв бял предмет във въздуха към тях. Младежът инстинктивно протегна ръка напред и сграбчи изцапания с кръв бивник на глигана.

Роджър погледна към острата извивка от окървавена слонова кост, която държеше Уилям. Напоследък момчето бе започнало да се назовава Лонгспе[1], на някакъв предшественик от кралско потекло, наречен така, защото мечът му бил особено дълъг. С оглед на това Уилям бе започнал да се упражнява с по-дълъг меч и огромна решителност. Доста хора се забавляваха за негова сметка, не на последно място Ричард, но когато присмехът не успя да го откаже и Фицрой дори прояви известни способности, кралят му стана партньор в тренировките и обеща, че когато го освободят, ще му купи оръжие, за да го възнагради за новооткритото умение. Освен това Уилям бе прекарал известно време в проектиране на щит върху късчета пергамент и каза, че щом го посветят в рицарство, ще приеме герба на дядо си по бащина линия Жофроа льо Бел[2]: яркосин фон, обсипан със златни лъвчета. Когато го чу, Роджър повдигна вежди, но не каза нищо. Яркосиньото беше скъпа боя като за фон на щит, но напълно съответстваше на вкуса на младежа. Несъмнено щеше да иска и скъп кон — нищо под петдесет марки.

Когато се върнаха в града, здрачът набраздяваше небето с ивици индиговосиньо и пурпурно, а атмосферата беше весела. Очакването за хубава храна и напитки и разказите около бумтящ огън не бяха единственото, което повдигаше настроението: всички знаеха, че основната част от откупа на краля пътува от Кьолн по река Рейн, придружена от кралица Елинор, архиепископа на Руан и свита от графове и прелати. Бяха определили освобождаването на Ричард за седемнайсети януари; всички те бяха само на една седмица разстояние от свободата и на един месец от дома.

Пристигнаха в замъка. Роджър слезе от коня, подаде поводите на един коняр и се запъти към стаята си, за да се измие и да смени панталона за езда с нещо подходящо за вечеря в дворцова компания: панталони от червен плат с диагонална сплитка плътно по крака, украсени с позлата обувки и дворцовата си роба от тъмносиня вълна, избродирана от Айда със сложни шарки от малки златни възли. Наметалото му беше поръбено с кожа от норвежки катерички. Навремето всичко това му се стори малко претенциозно, но на фона на великолепието на германския двор и на самия Ричард одеждите му изглеждаха направо скромни. Среса косата си, а после и брадата. Все още се чувстваше странно, че има брада, но докато пътуваше, беше по-лесно да я остави да израсне. Освен това тя му придаваше достойнство на възрастен държавник, непостижимо за обръсната челюст — нещо, което точно в този момент бе особено полезно.

Откакто се присъедини към Ричард, Роджър бе изцяло погълнат от документи, съвети, слушане на спорове, балансиране между различни линии и преценяване на ситуации, точно както в Кралския съд у дома. Работата не беше кой знае колко по-различна и понякога почти можеше да си представи, че е в Уинчестър. Езикът, който го заобикаляше, беше германски, а не френски, но всички образовани хора можеха да се разберат на латински.

Тъкмо се канеше да излезе от стаята си, когато дотича Уилям Фицрой, зачервен и задъхан.

— Милорд, кралят ви вика в заседателната зала, веднага — изхриптя той. — Изпрати ме да ви доведа!

— Защо, какво има? — грабна Роджър наметалото си и го закопча.

Уилям притисна ръка до хълбока си. Очите му бяха неимоверно разширени.

— Императорът казва, че няма да го пусне!

Роджър се втренчи ужасен в момчето.

— Казва… казва, че залозите са се променили. Предложили му повече сребро, за да задържи Ричард като заложник до есента!

— Кой му е предложил?

— Френският крал и… и графът на Мортен.

Роджър усети стягане в гърдите. От време на време се ядосваше във всекидневието си, но беше минало много време, откакто за последен път бе изпитал абсолютна ярост. След Форнъм винаги се бе опитвал да я избягва.

— Няма да стане! — изръмжа той и излезе с широка крачка от стаята.

Момчето хукна след него и каза, че било оръженосецът, дежурен при Ричард. Роджър обаче почти не го чу — умът му кипеше, погълнат от други мисли. През цялото време на преговорите имаше извинения и отлагания. Отначало определиха откупа на сто хиляди сребърни марки, но после увеличиха сумата с още една втора. Макар че затворът на Ричард представляваше позлатена клетка, той вече бе прекарал в нея повече от година и беше и незаконно, и неморално някой да попречи на един кръстоносец да се завърне у дома. Пратеникът навярно бе пристигнал по време на лова и император Хайнрих най-вероятно беше чел пергамента в същия момент, в който Ричард бе убил глигана.

Пред вратата на краля Роджър спря и си пое дълбоко въздух няколко пъти, за да се успокои. Не се съмняваше, че вътре вече бушува достатъчно ярост и без той да добавя своята. Трябваше му ясна мисъл, ако искаха да намерят начин да се измъкнат от примката.

Ричард кръстосваше стаята с дивашка енергия, сякаш не бе прекарал целия ден на лов. Лоншан го следваше по петите като кълвяща птица и ръкавите на робата му трепкаха като криле. Роджър забеляза на стената голямо петно от вино, сякаш някой бе плиснал към нея съдържанието на чаша.

— Чух новините, сир — каза Роджър и се поклони. — Това е позор и безчестие.

Ричард рязко се извъртя, за да застане с лице към него. Сега в чертите му нямаше и капка веселост. Дори замаскиран от светлината на свещите, на лицето му ясно личеше отпечатъкът на ярост.

— Френският крал е вероломен лъжец, но не вярвах, че ще падне толкова ниско! — изръмжа той. — Джон — да, защото той открай време копае тунели за всичко. Няма да позволя да ме задържат тук. Няма да търпя повече това пленничество!

— Няма да ви се наложи, сир — обади се Лоншан. — Ще намерим начин да заобиколим тази пречка.

— Колко са обещали? — попита Роджър.

— Двеста хиляди марки — усмихна се презрително Лоншан. — На части.

— Обещанието не струва нищо, ако решат да не го изпълнят — заяви Роджър, приближи се към огъня и протегна ръце към яростната червена светлина. — Откъде ще дойдат парите? Крал Филип ще трябва да обложи поданиците си, а подозирам, че те ще се възпротивят на перспективата да платят такса, за да задържат английския крал в затвора. В Англия не остана нищо. Джон ще е късметлия, ако успее да изтръгне квичене от заклано прасе, още по-малко пък подобна сума.

Ричард бе спрял да кръстосва помещението, макар гневът все още да се излъчваше от него на вълни, горещи като огъня.

— Ние знаем, че не могат да съберат парите, императорът също го знае, но блъфира. И той не обича Филип Френски, така че защо да се съюзява с него за това?

— Знае, че скоро трябва да ви пусне — каза Лоншан. — И че когато го стори, няма да има с какво да ни държи. Просто се опитва да изцеди от нас и последните капки.

— Мисля, че възможността да получи пари от Филип Френски го радва — добави Роджър, — но знае, че среброто от Англия е сигурно и е почти в ръцете му. Има нужда от него за войната си срещу Сицилия. Няма да го изтърве.

Ричард се хвърли на пейката пред огъня и задърпа брадата си.

— Не мога да остана на това място нито ден повече. Трябва да съм се прибрал до пролетта, когато започва сезонът за походи.

— Така е, сир, имате да се справяте с много предатели там — съгласи се мрачно Лоншан. — Не всички, на които се доверихте, оправдаха доверието ви. Трябва да се пазите от маршала си. Брат му е доверен съветник на графа на Мортен, а самият маршал открай време е показвал предпочитания към брат ви.

Ричард погледна с вдигнати вежди към канцлера си.

— Ще ми трябват повече доказателства от хорска мълва, преди да нарека маршала предател.

Роджър изгледа Лоншан с присвити очи. Епископът на Илай беше от хората, които поддържаха омразата си като добре наточен кинжал, който да забият в предполагаемите си врагове в мига, в който те им обърнат гръб.

— Грешите за маршала, милорд. Той може и да е имал разногласия с вас, но такива имаха всички съдии, както и аз, като стана дума за това. Това не ни прави неверни към господаря ни. Нито пък е въпрос, който трябва да ни занимава точно сега, не е ли така? Сега трябва да решим как да реагираме на новото развитие на ситуацията. С всичко друго можем да се заемем, когато му дойде времето.

— Норфолк е прав — каза Ричард. — Нямам причина да се съмнявам в маршала си.

Лоншан наклони глава на една страна.

— Мой дълг е да ви съветвам по всички въпроси така, както ги виждам, сир.

— Е, добре, заеми се да си изградиш визия по въпроса как да ме измъкнеш от тази клетка — изръмжа Ричард.

 

 

Роджър се поклони ниско, когато кралица Елинор мина покрай него, но знаеше, че не е забелязала нито него, нито всички останали, които също се покланяха, защото имаше очи само за Ричард. Цялата сияеше.

— Сине! Светлина моя, сине мой!

Елинор докосна лицето му с треперещи ръце и по бузите й потекоха сълзи.

— Знаех си, че този миг ще дойде. Не спрях да се надявам — нито за миг!

Очите на Ричард също бяха овлажнели, когато се усмихна и целуна пръстите й.

— Почитаема майко, и аз не съм се съмнявал, нито пък се съмнявам, че скоро ще съм свободен да отида където пожелая.

Дворът се бе преместил от Шпайер в Майнц, където щяха да поздравят кралицата и да обсъдят все така актуалния въпрос с откупа. Роджър се зачуди дали Елинор знае за опитите на по-малкия си син и Филип Френски да възпрепятстват освобождаването на Ричард и реши, че сигурно знае. Елинор никога не бе оставала без своя собствена мрежа от информатори, дори когато съпругът й я държеше като затворничка, и макар че вече беше над седемдесетгодишна, притежаваше енергията и решителността на жена на половината на годините й.

Ричард я проследи с поглед как се овладява. Макар да продължаваше да проявява радостта си, че отново вижда Ричард, сега се бе превърнала в кралица и дипломат. Майчината й тревога беше искрена, но това не накърняваше решителността, която всички забелязваха да се излъчва от нея. Все още им предстоеше тежка битка, съчетана с деликатни политически машинации, ако искаха да си възвърнат свободата.

Император Хайнрих изглеждаше любезен и загрижен за гостите си, но в очите му блестеше суров пламък и той също се подготвяше за предстоящата битка. Никой не се съмняваше в твърдата му решителност да спечели всичко, което може, от заровете, които е хвърлил. След официалния прием дискусиите започнаха и императорът показа на Елинор и Ричард писмата, които е получил от Джон и Филип. Печатът на второто все още висеше от ръба на пергамента като доказателство.

— Какво да направя? — попита той и разпери извинително ръце. — Предложението е много изкусително и трябва да действам така, както смятам, че ще е най-добре за мен и за управлението ми.

— Готов ли сте да вечеряте с дявола, милорд? — попита Елинор.

Хайнрих вдигна рамене.

— Зависи колко ще е дълга лъжицата ми — отговори и поклати глава. — Те обаче не са дяволи, а хора, които са също толкова амбициозни, колкото и всички ние. Аз не се оставям да ме излъжат толкова лесно.

— Нито пък аз, милорд — отговори остро Елинор. — Изпълних изискванията ви и съм наскърбена от мисълта, че ще измените на думата си и ще продължите да държите като затворник крал, който се е сражавал за Христа.

— Тази мисъл наскърбява и мен — отговори императорът. — Нищо не би ме зарадвало повече от това да стигнем до споразумение… ако успеем.

— Откупът е тук, в ръцете ви — каза Елинор. — Ще поемете ли риска да повярвате, че от друго място изобщо ще ви дадат нещо? Ще предизвикате ли разкол между мъжете, които ви следват, защото сте се полакомили за още няколко монети? Честно казано, никъде няма да намерите достатъчно дълга лъжица.

— Майка ми е права — обади се Ричард и скръсти ръце на гърдите си. — По-добре ще е да се споразумеете с нас, отколкото с брат ми и краля на Франция. Ако Джон някога удържи на думата си, ангелите в рая ще запеят от радост.

Императорът поглади големия сапфирен пръстен на средния си пръст.

— Прави сте, като казвате, че количеството сребро е просто „още няколко монети“. — В очите му светна лукав блясък. — Но има нещо, което вие можете да ми дадете, а брат ви и Филип не могат.

Ричард вдигна вежда. Роджър, който седеше тихо от едната страна и слушаше, почувства как косъмчетата по врата му настръхват.

— Кралство — уточни императорът. — Дайте ми Англия.

 

 

Мъглата обгръщаше всичко в бял воал и макар че имаше видимост от единия край на кралската галера до другия, пространството отвъд него спокойно можеше да е краят на света. Роджър си спомни разказите, които бе слушал като дете за предшествениците си: викингите дошли в Нормандия, като се спуснали с кораби по река Сена и стягали и отпускали мускули и сухожилия на греблата си, докато те прорязвали водата и изскачали от нея и я карали да блести като острата стомана по ръба на оръжията им.

Влажният февруарски въздух се промъкваше между костите като дима от свещите на Сретение Господне, пробиваше си път в ставите и костния мозък. Увит във вълна и кожи, за да се предпази от студа, Роджър облегна рамо на стената на „Моресекач“ и се заслуша в плискането на греблата. Чуваше и как противната вода от устието се удря в кила на кораба. С изключение на това, наоколо бе почти тихо — моряците не пееха, а всяко действие се извършваше без излишен шум. Император Хайнрих най-после бе освободил Ричард. Ричард бе коленичил пред него, беше сложил ръце между неговите и се бе заклел да бъде негов васал в качеството си на английски крал. Това обаче не означаваше, че веднага ще ги освободят. При пристигането си в Антверпен предишния ден бяха чули тревожни слухове, че Филип Френски е увеличил предложената сума и увещава императора да се впусне в преследване след Ричард и пак да го плени. Бяха чули и че френски кораби патрулират водите на Ламанша, така че ако императорът отклони предложението, Филип да може лично да пристъпи към действие. Понякога слуховете бяха истина, понякога — лъжи, но винаги представляваха мъгла, която човек трябваше да пробие, за да намери яснота.

Роджър се размърда и напрегна слух. През плисъка на морското течение се приближаваше друг съд. Бигъд посегна към меча, който бе оставил до себе си. Дишането му понечи да се ускори, но той препречи пътя на въздуха от дробовете си, докато те пламнаха и му се стори, че ще се пръснат. Другият съд изсвири със сирената си и мина близо от дясната им страна — търговска галера в посока към Антверпен, с фламандски екипаж. От двата кораба закрещяха, за да се разберат кой къде отива, размениха се и ругатни, защото „Моресекач“ нито светеше с фенер, нито надуваше сирена, а се промъкваше тихомълком през морето като пиратски кораб.

Роджър издиша, най-после свободен от напрежението, и пое въздух в жадните си дробове. От лявата му страна Анкетил измърмори, че навярно няма да има значение дали императорът, или французите ще ги заловят, защото най-накрая сами ще се блъснат в някой друг кораб и ще потънат или ще се забият в някое от многобройните островчета около устието на река Шелда.

— Добре ли си, момко? — погледна Роджър към Уилям Фицрой, сега прероден като Лонгспе.

Ричард му бе направил дар: меч с дълго острие, който момчето получи, когато групата им спря в Кьолн на път към Антверпен. Оттогава Уилям не се бе разделял с оръжието нито за миг. Спеше, като го държеше по-плътно до себе си, отколкото някои мъже държаха жените си, и се отнасяше с него с такава грижа, която надхвърляше и най-смелите очаквания на съпругите. В дръжката бяха инкрустирали бивника на глигана, а после я бяха обвили със сплетени ивици червена кожа. В момента момчето я стискаше в юмрук. И то дишаше повърхностно.

Уилям кимна и гърлото му се раздвижи — преглъщаше мъчително.

— От чакането е — обади се Анкетил. — Това може да ти го потвърди всеки войник. — Прокара длан по лицето си. — С малко късмет чакането ще е единственото ни неудобство.

— Някога участвал ли си в морска битка? — обърна се Роджър към рицаря.

Анкетил поклати глава.

— Веднъж за малко да стане, когато едни пирати подгониха кораба ни на път от Саутхемптън към Барфльор, но ги изпреварихме и това може само да ме радва. Достатъчно е неприятно да се биеш и на твърда земя, без палубата да се люшка под краката ти.

Роджър изсумтя, развеселен и напълно съгласен.

— Според мен пък ще е интересно — каза Уилям Фицрой.

Роджър вдигна вежди.

— Да, нали?

Момчето кимна.

— Ако се сражава от седлото, човек трябва да се научи да управлява коня си по същия начин, по който се учи как да борави с оръжието, така че боят на палубата е просто още едно умение — и ако другите не го притежават, дава предимство.

Роджър го погледна одобрително, защото думите му бяха зрели, резултат от наблюдения и размишления.

„Моресекач“ продължи да плава през мрака и когато малкото светлина започна да избледнява, мирисът на открито море стана по-силен, а водата — солена.

— Англия — промълви Анкетил. — Мога да помириша Англия.

Роджър се усмихна кисело.

— Само така ти се иска. Трябва да пресечем целия океан и да избегнем французите. Ще минат още няколко дни, преди да стигнем там.

— По-добре няколко дни, отколкото няколко месеца — отговори рицарят. — В момента мога да унищожа горещ пай със змиорка и един рог истинска бира от Норфолк, приготвена от Гите във „Ведрото“ в Ярмът.

— Също и самата Гите — подсмихна се Роджър.

От устата на Анкетил се разхвърчаха слюнки.

— Прекалено е голяма, за да я унищожа — каза той, — но една-две хапки са добре дошли. Липсваха ми и кнедлите от Норфолк.

През мъгливия здрач долетя висок звук — песен на корабна сирена прекъсна тихите им шеги. Прокънтя три пъти, а след това още три. Идваше някъде отблизо, макар че разстоянията можеше да се окажат измамни. Роджър бързо се изправи с ръка на дръжката на меча. Ричард излезе от покрития с брезент навес на палубата, където беше насаме с майка си, приближи се и застана до него.

— Спокойно, милорд Бигъд — каза той. — Това са приятели и освен ако не греша много, мечът няма да ви трябва.

Още три протръбявания на сирената раздвижиха мъгливия силует на водата и Ричард се обърна към капитана на „Моресекач“ Стивън де Търнам.

— Отговорете — заповяда той. — Сложете фенер на носа. Тази вечер всички ще се насладим на вкусна храна и сухи легла.

— Сир — отговори Де Търнам, направи знак на един от моряците си и скоро на носа им светна фенер, а тръбачът огласи отговора на „Моресекач“. Нотите отекнаха над водата, разделяйки талазите от мъгла, и получиха отговор, но въпреки това като че ли измина цяла вечност, преди другият кораб да се появи пред погледа им, очертан на фона на мъглите като призрак, но такъв, който постепенно придоби солидна мокра форма. „Божия милост“ беше голяма галера, кораб за провизии от Рай, снабден с нови бойни кули и пълен с рицари, сержанти и стрелци. От гърдите на пътниците на „Моресекач“ се изтръгна всеобща въздишка на облекчение.

Все още не бяха у дома и със сигурност не бяха сухи, но се намираха по-близо до тези две неща от когато и да било.

 

 

Вече на борда на „Божия милост“ Роджър седеше пред една маса в навеса на по-голямата палуба заедно с Ричард, Лоншан и многобройните барони и духовници, дошли да придружат краля до дома. Елинор се бе оттеглила заедно с придружителките си в навес за дамите на другия край на кораба и мъжете също вече мислеха за лягане.

Лоншан бе в стихията си, защото архиепископът на Руан, когото ненавиждаше, бе останал в Германия като гаранция за плащането на останалата част от откупа, а това даваше на Лоншан възможност да се перчи и да се прави на много важен. Никой не биваше да се съмнява кой е работил най-усърдно, за да осигури освобождаването на краля и че Лоншан се връща в Англия, обдарен с благосклонността на монарха, която щеше да причини много щети на определени лордове и прелати. В очите на Лоншан блестеше и пламъче на допълнителна злоба. Новините, които капитанът на „Божия милост“ бе донесъл от Англия, сякаш оправдаваха предупреждението му от Шпайер.

— Не ви ли казах, че на Уилям Маршал не може да му се има доверие? — провикна се той. — Кръвта вода не става. Баща му беше прочут бунтовник.

Ричард се облегна назад на стола си. Носеше една от любимите си шапки: зелен филц с широка периферия, която оставяше очите му в сянка. Това заедно с допълнителното прикритие, предложено от брадата му, му вдъхваха чувството, че е задоволително заслонен.

— Както и моят, милорд епископ — напомни му Роджър, — но това не ни прави еднакви. Дори и братът на маршала да се е обявил за лорд Джон и да е подготвил замъка Марлборо за война, това не прави самия маршал предател.

Очите на Лоншан заискриха.

— Не, милорд, не го прави, но когато са видели маршала да отива в Марлборо, тогава всичко изглежда по-подозрително. Може би тази негова дружелюбност към предателите е нещо повече от действията на загрижен съдия. Аз поне се съмнявам какви са мотивите му.

— Не съм видял нищо с очите си и мога само да предполагам, но смятам, че е отишъл, за да преговаря с тях. Човек не може да издаде присъда, без да е запознат с всички факти — или поне с толкова от тях, колкото успее да събере.

— Бигъд е прав — погледна Ричард остро към канцлера си. — Не знаем всичко и съм готов да го оправдая поради липса на доказателства. Спокойно можеше да ме убие по пътя от Льо Ман, просто като промени ъгъла на копието си. Но не го направи. Продължи да защитава баща ми, когато всяка надежда бе загубена и щеше да спечели повече, като го изостави.

— Когато се завърнете, ще откриете, че във ваше отсъствие е станал човек на брат ви — не се отказа Лоншан.

— Милорд канцлер, на ваше място не бих правил подобни изявления, без да съм узнал повече — настоя Роджър тихо, но упорито. — Просто не знаем.

Осъзнаваше, че Ричард преценява и него, и канцлера, и знаеше, че предимството е на страната на Лоншан, защото шпионите му навярно са видели маршала в Марлборо.

— Ще разберем, когато пристигнем в Англия, нали така? — каза Ричард. — Ще изпратя да доведат маршала и ще отсъдя по заслуги, както ще постъпя и с всички останали.

— Ако маршалът дойде при вас — отговори скептично Лоншан.

Роджър стисна зъби. Лоншан винаги трябваше да има последната дума и разговорът щеше да продължи да се върти в едно и също русло цяла нощ.

Ричард изгледа канцлера си и търпеливо, и развеселено.

— Ти си стар гарван и черен пророк, Лоншан. Очаквам маршалът да дойде при мен и да ми даде обяснение. Ако не го стори, можеш да ми кажеш, че съм сбъркал и да получиш удовлетворението да се увериш, че е трябвало да те послушам.

Лоншан изглеждаше опечален.

— Това няма да е удовлетворение, сир. Напротив, ще ме наскърби.

Роджър прикри недоверчивото си изсумтяване с кашлица.

Лоншан го изгледа гневно.

— Винаги съм мислил само за доброто на краля.

— Не го оспорвам, милорд епископ — отвърна Роджър с равен глас. — Но се съмнявам, че ще останете наскърбен, ако видите падането на определени хора. Говоря това, което мисля.

Лоншан се сдържа и не отвърна, но погледът, който хвърли на Роджър, бе достатъчен отговор. Бигъд добре знаеше, че думите му са съвсем верни и че отсега нататък няма да е зле и той да се пази.

Бележки

[1] Името идва от старофренския вариант на „дълъг меч“. — Б.пр.

[2] Хубавия (фр.). — Б.пр.