Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (20)

Глава 20

Фрамлингам, октомври 1182

Отпуснала ръце на издутия си корем, Айда надзираваше прислужничките си, които окачваха новите завеси на леглото. Тежката червена вълна беше подплатена с хубаво платно, за да виси добре и да е още по-топла, както и да осигурява още по-голямо уединение на леглото. Ръбовете на кувертюрата в същия цвят бяха избродирани с червените кръстове на Бигъд на златист фон, каквито бяха изрисувани и на балдахина. През лятото бяха варосали стените, а след това ги украсиха с резба със спирали, наподобяващи растителна зеленина, и деликатни яркочервени огнивчета. Стената до прозореца беше украсена с драперии в червено и златисто, които през зимните нощи можеха да се дърпат пред кепенците, за да стане стаята по-уютна.

— Отлично — каза тя, докато прислужничката зашиваше последната халка и прикрепяше завесата към балдахина, така че леглото се превърна в диван за през деня.

— Достойно за крал, милейди — грейна жената.

Айда потръпна.

— Достатъчно е да е достойно за милорд Бигъд — отговори тя.

— Да, но ако ни посети кралят, няма да се посрамим.

Жената, която заемаше длъжността отскоро, очевидно не подозираше за предишния живот на Айда, макар че несъмнено скоро щеше да разбере, тъй като клюките работеха с пълна сила.

Избягвайки погледите на Года и Бъртрис, Айда се извърна настрана от леглото. Малкият син на Ройз, Робърт, препускаше из стаята на дървеното си конче и крещеше нещо на въображаем приятел. Бебето в утробата на Айда я ритна силно и усещането й донесе утеха. Тя отпусна ръка върху мястото на ритника и беше възнаградена от притискането на малко краче срещу дланта си.

Айда се спря пред солидна люлка от черешово дърво, поставена до леглото. Беше се натъкнала на нея, докато разчистваше подземните помещения. Развеселен и малко тъжен, Роджър й каза, че навремето е била негова, а преди това на баща му и дядо му. Айда не го попита дали и полубратята му са били приспивани в нея — навярно беше така. Тя леко побутна със стъпало едно от крачетата за люшкане и изражението й стана замислено и изпълнено с копнеж.

— Мадам, съпругът ви пристигна — съобщи жената на шамбелана от прага.

Настроението на Айда веднага се повдигна. Роджър отсъстваше от няколко дни — беше заминал за Ипсуич, а после трябваше да участва в заседанията на най-различни съдилища на стоте^[1]. Тя забърза към един от прозорците и отвори кепенците. В спалнята нахлу влажният мокър въздух на късната октомврийска сутрин. Роджър бе слязъл от коня си и даваше заповеди в двора на двама слуги, заети с опашка от превити от товар понита. Той погледна към прозореца, зърна Айда и й се усмихна. Тя му помаха в отговор, обърна се и след като даде няколко оживени заповеди на прислужничките, се втурна надолу да го посрещне.

Роджър я прегърна, завъртя я във въздуха и я целуна със студените си от пътуването устни. После погледна към издутината, която заемаше пространството помежду им.

— Добре ли си?

— Сега, когато се върна, съм още по-добре — засмя се тя тихо и задъхано. — Гладен ли си?

Въпреки товара на бременността си Айда ненадейно се почувства лека като перце.

— Умирам от глад — увери я Роджър и отиде да стопли ръцете си на огъня.

Хората му го последваха, всички в прекрасно настроение, и Айда се погрижи да поднесат хляб, сирене и кани с вино за всички.

— Как са пътищата?

Той се намръщи.

— С всичкия този есенен дъжд — мочурища. Поне водехме товарни понита, а не каруци с багаж.

Роджър започна да гали едно куче, което се приближи към него с размахана опашка, и посочи на неколцината души, които бяха влезли с вързопи и пакети, да ги качат в частта за живеене.

— Само дреболии — махна той небрежно с ръка, докато Айда поглеждаше любопитно нататък. — Успях да ти намеря конците, които искаше, и два топа фламандски плат… О, и още малко розова вода и онзи кимион, който искаше.

Храната пристигна и прислужниците сложиха една маса близо до огъня. Айда забеляза, че Роджър си е купил нова шапка, и се възхити на широката периферия, на дискретните наситени зелени оттенъци и на жизнерадостното изобилие от фазанови пера.

— Можеш да скриеш много мисли тук отдолу — пошегува се тя.

Той я погледна развеселено.

— Защо си мислиш, че я купих? Цената на хубавата шапка се избива от тайните, скрити под нея.

— Значи изобщо не е било, защото обичаш шапки?

Роджър посегна към едно парче хляб и отчупи от края му.

— Съвсем не. Шапката е най-практичната част от всяко облекло и е от първа необходимост. Нали така, Оливър?

— Да, милорд — съгласи се сериозно рицарят.

Докато се хранеше, Роджър разказа на Айда за делата на съдилищата на стоте, които бе ръководил, за нарушаването на закона за горите в Уестън и за условията, поставени от адвокатите в Тасбърн, където бе постигнал съгласие с арендаторите, че са длъжни да осигуряват услугите на мъж с копие по време на война в замяна на земята си. Айда слушаше и се опитваше да проумее това, което й говореше, защото ставаше въпрос за управлението на имотите им и беше полезно тя да знае такива неща, макар че Роджър разполагаше с пълномощници и управители, които да се занимават с тях по време на отсъствието му.

След като засити първоначалния си глад, той отърси трохите от туниката си и подаде едно останало парче хляб на хрътка, която се навърташе наблизо.

— В Ипсуич чух нещо, което ме натъжи. — Изражението му стана мрачно. — Не знаех дали да ти кажа, но така или иначе скандалът скоро ще се разнесе навсякъде и по-добре да го чуеш от мен, отколкото от клюките. Прогониха Уилям Маршал от двора под страх от смъртно наказание. Обвинен е в прелюбодеяние със съпругата на Младия крал.

Айда го погледна стъписана.

— Не вярвам! Той не би го направил! Той е като теб — почтен човек. Кой говори такива неща?

Роджър се усмихна кисело.

— Той си има врагове сред хората на Младия крал — хора, които завиждат на положението и влиянието му и смятат, че трябва да са техни. Стана прекалено обичан и преуспял и това не е добре за него.

— Но да съчинят такава история! — настоя Айда и си представи Уилям Маршал. Той винаги се държеше учтиво и любезно с нея, дори докато беше любовница на краля, и тя знаеше, че двамата с Роджър са свързани с чувства на уважение и другарство.

Роджър преплете ръце между коленете си.

— Маршал и Младата кралица са големи приятели. Не е трудно да се преувеличат подробностите. Младия крал вече завижда на необикновените дарби на Маршал и на това как го ласкаят мъжете; Хенри смята, че Уилям е отговорен за разпуснатостта на Младия крал и ще се зарадва, ако го види да губи благоразположението му.

— Да, често съм го чувала да се оплаква колко пари пръска синът му за свитата си. Струва ми се, че според него Уилям Маршал беше отговорен.

Роджър раздели ръцете си и направи многозначителен жест.

— Никой не може да отрече, че маршалът обича хубавите неща от живота, но не е прахосник, а Младия крал няма нужда някой да го окуражава да харчи много и бързо.

— И какво ще стане с него?

Роджър въздъхна.

— Той се оттегли от поста си като маршал на Младия крал и замина на поклонение на гроба на тримата влъхви в Кьолн.

— А когато се върне?

— Не знам, но има много приятели и дава под наем няколко къщи във Фландрия. С умения като неговите няма да остане без работа. Но дори накрая да го оправдаят, скандалът ще остане горчив привкус. — Ъгълчетата на устата му се извиха надолу. — В това и кралят, и синът му ги бива много: да приготвят горчиви чаши за другите.

Айда не каза нищо. Думите му бяха верни, но не беше сигурна как да отговори. Хенри я беше прелъстил, не даваше на Роджър наследството му и я раздели със сина й. Суровият блясък в очите на съпруга й й подсказа, че си мисли за всички тези неща.

— Точно така се посяват семената на недоволството и бунта — добави мрачно Роджър.

— Но Уилям Маршал няма да се обърне срещу господаря си — промълви Айда и името на самия Роджър увисна във въздуха между тях, неизречено, но ясно.

Той я изгледа мрачно.

— Не, няма, защото е честен човек, макар че господарят му и неговият баща опетниха честта му. А у мен тези семена няма да покълнат, защото съм видял каква жътва дава такава реколта. Кралят отне на баща ми земите му, срина замъка му, наложи тежки глоби и от тези глоби построи Орфърд, за да ограничи властта ни. Ако баща ми не се беше разбунтувал, нямаше да ни отнемат графство Норфолк.

— Ти ще си го възвърнеш — постави Айда ръка върху неговата. — Това е само въпрос на време.

— Също като деня на Страшния съд — отвърна Роджър и вдигна рамене, сякаш физически се освобождаваше от тежките мисли. — Ела — подкани я той и се надигна. Изражението му се смекчи. — Като говорим за бъдещето, искам да ти покажа нещо.

Усмихната, озадачена, Айда пое ръката му и го последва в спалнята им. Засмя се, когато съпругът й я накара да закрие очите си, преди да отвори вратата, а после я вкара вътре, обвил с ръка това, което някога беше талията й.

— Сега — каза той. — Погледни.

Тя свали ръце и огледа стаята. Прислужниците бяха сложили топовете плат, които бе поискала, на леглото, а имаше и още няколко топа с великолепни цветове, които просто молеха да ги огледа. После погледът й падна върху фино изработения месингов леген за къпане на новородено, а до него — люлка, издялана от топъл златист дъб с фина украса от листенца на детелина, изваяни от двете страни и над крачетата за люшкане. Беше застлана с меки избелени платове и чудесна покривка с бродерия в същия цвят.

Айда вдигна ръце към устните си, сподавяйки своето удивление и тихото „О!“, което понечи да се изтръгне от гърлото й. Веднага се зае да погледне, да проучи с допир. Дървото беше гладко и блестящо под пръстите й. Нямаше неравности, никакви трески. От едната страна проблясваше връв със сребърни звънчета, които запяха тихо, когато Айда залюля люлката. Ненадейно очите й се наляха със сълзи. Предвидливостта на Роджър я порази. Повечето мъже не биха и помислили да купят подобно нещо — оставяха този вид покупки на съпругите си. Тя не беше купила люлка, защото реши, че в името на традицията Роджър ще иска да запази старата.

— Прекрасна е! — възкликна Айда, обърна се и обви ръце около врата му. — Наистина! Прекрасна!

— Това е ново начало — промълви той, като галеше нежно закръгления й корем. — Тя е за нашите синове и дъщери. Те ще бъдат възпитани да уважават връзките и задълженията, произтичащи от потеклото им, но се заклевам в спасението на душата си, че няма да допусна тези връзки да ги оплетат.

Докато говореше, клепачите му се напрегнаха и Айда не пропусна ударението, което Роджър постави върху думата „нашите“. Осъзна, че люлката е нещо повече от обикновен подарък, предназначен да й достави удоволствие. Това беше заявяване на намерение — символична замяна на миналото им с бъдещето. Тя кимна с яростно съгласие.

— Не — заяви с преливащи от сълзи очи. — Няма да ги оплетат.

 

 

Точно една година след сватбата си Айда лежеше в голямото легло във Фрамлингам и се бореше да роди детето в утробата си. И преди бе преживявала тези мъки и знаеше какво да очаква, но все пак беше трудно и болезнено. Беше се изповядала, в случай че стане жертва на опасностите на раждането, макар акушерките да изглеждаха уверени, че всичко върви както трябва. Поддържана от една от жените, седнала зад гърба й, Айда напъваше с всички сили. Беше прекарала часове на колене, молейки Бог за прошка, изпълнена със страх, че Той ще я накаже заради прелюбодеянието й с Хенри. Ами ако малкият Уилям се окажеше единственото живо дете, родено от нея?

— О, ето главата! — промълви акушерката. Ръцете й действаха между бедрата на Айда. — Сега раменете. — Ненадейно тембърът на гласа й се промени. — Внимавайте — предупреди тя. — Внимавайте, милейди, не напъвайте!

— Какво има? — попита Айда, обзета от паника.

— Нищо, милейди, няма нищо, но не напъвайте. Пъпната връв е увита около вратлето на бебето и не искаме да се затегне…

Задъхана, Айда затвори очи и започна да се съпротивлява срещу почти непреодолимата нужда да напъне. „Пресвета Дево, и ти, света Маргарет, направете така, че бебето да оживее. Не позволявайте да се роди мъртво… О, моля ви, о, моля ви!“

Акушерката й кимна.

— Така, отвихме я. Напънете пак — нареди тя, — но внимателно, милейди, леко като ветрец.

Айда изпълни заповедта и след миг жената повдигна нещо синкаво измежду бедрата й.

— Имате прекрасно момченце — каза тя, докато почистваше устата и носа на бебето, а друга жена срязваше пулсиращата пъпна връв. — Хайде, мъничкият ми, вдишай дъха на живота. С благословията на светата Божия майка.

Хвана го за петите, плесна го силно по дупето. Детето изхленчи и започна да плаче. Звукът, отначало слаб и несигурен, набра сила, докато акушерката го изправяше и го носеше към голямата месингова купа, която друга жена бе напълнила с топла вода, ароматизирана с розово масло.

— Добре ли е? — Обезумяла от тревога, Айда наблюдаваше акушерката.

— Да, милейди — увери я тя. — Просто се поуплашихме за малко, но всичко е наред. — Усмихна се широко. — Прекрасно оформено мъжле.

Жената над купата свърши с миенето на бебето. Сега го донесоха при Айда, увито в топла кърпа.

Айда го пое в ръцете си, изпълнена почти със страх да го погледне. Споменът как държеше първия си новороден син беше неразривно свързан със сегашния миг. Тогава бе уплашена, изтощена и объркана. Сега я измъчваха чувства, които бяха различни, но не по-малко сложни. Изтощението беше същото, но този път имаше и вина заради случилото се в миналото. Изпълваха я облекчение и радост, че е родила на Роджър наследник, и първична нежна любов, ала пронизана от ужас, че може да не се окаже достатъчно добра майка, че Бог ще прозре в душата й и ще я накаже, като й отнеме и това дете. Необходимо й бе да призове цялата си смелост, но успя да събере сили и погледна към новородения си син.

За нейно облекчение той почти не приличаше на своя полубрат. Чертите му носеха отпечатъка на веждите на Роджър. Веждите му бяха деликатни нишки от светло злато, а не тъмно очертани като тези на Уилям. Порив на любов потече от нея към него. Гърлото й се сви от сладката болка, предизвикана от това чувство, а утробата й се сгърчи. Щяха да го нарекат Хю — име, традиционно носено от синовете на семейство Бигъд, и сега Айда му го прошепна с обещанието, че никога няма да му липсва нищо, стига любовта й да може да му го осигури.

— Кажете на милорд — промълви тя. По миглите й блестяха сълзи като скъпоценни камъни. — Кажете му, че има син.

 

 

Изпълнен с опасения, въодушевление и огромна неловкост, предизвикана от влизането му в царството на женските дела, Роджър прекрачи прага на спалнята. През последния месец, докато раждането наближаваше, той се бе преместил да спи в един ъгъл на залата, който бяха отделили със завеса за него, и вършеше цялата си работа от главната стая, та да могат Айда и жените да разполагат с дневното помещение за усамотението преди раждането.

Стоеше на тръни, откакто болките й започнаха преди повече от половин ден. Никога досега не бе осъзнавал как времето може да се проточи цяла вечност и да се превърне в наказание. Мислеше, че е обигран в изкуството на чакането и запазването на спокойствие, но откакто започна раждането, Роджър не спря да крачи из залата като звяр в клетка и да се сопва на мъжете, които го молеха за съвсем безобидни неща. Новината, която му донесе една жена, докато се усмихваше и стъпваше на пръсти — че Айда е добре и е родила син, — го изпълни с такова облекчение, че се почувства вцепенен.

От новата люлка от златен дъб подобният на котешко мяукане звук го накара да прекоси стаята и да погледне. Бяха разповили сина му и го бяха сложили голичък на мека агнешка кожа, за да може Роджър да го огледа и да се увери сам, че всичко е наред и както трябва да бъде. Бебето скимтеше и размахваше малките си ръчички и крачета като пиян танцьор на карол. Личицето му беше червено, а останалата част от него — поруменяла до розово. Вцепенението на Роджър се разнесе като дим на вятъра.

— Хубаво здраво момче, милорд — оповести акушерката и му се усмихна.

Роджър кимна, неспособен да продума. Изпитваше гордост, ликуване и усещането, че го изпълва мъжка сила. Сега вече спокойно можеше да погледне Хенри в очите.

Госпожа Сесили вдигна бебето и след като го уви с опитни ръце първо в ленена пелена, а после и в топло одеяло, го подаде на Роджър. За миг той се почувства объркан. А после инстинкт, който не знаеше, че притежава, го накара да намести крехкото черепче и малкото телце в сгъвката на ръката си. Бебето го погледна с озадачено изражение, в което се четеше мъдростта на вековете. Древно и новородено. Лицето на баща му; лицето на дядо му. Неговото и на Айда. За миг почти му се стори, че може да види редица от поколения, водеща към хоризонта на далечното минало, и към бъдещето, което щеше да продължи дълго след като него вече нямаше да го има.

Много внимателно той занесе бебето до леглото. Айда седеше, подпряна на бухналите възглавници. Току-що бяха заплели косата й и макар че изглеждаше уморена, очите й блестяха, а на устните й играеше усмивка. Роджър я целуна нежно и седна.

— Жените казват, че си добре… — започна неловко той.

Айда кимна.

— Добре съм, милорд, макар че се потрудих много.

— Ти донесе гордост на името Бигъд, а също така и на Де Тосни.

— Надявам се. — Айда продължаваше да се усмихва, но очите й се наляха със сълзи.

— Не се съмнявай. Ти ни даде син и още една причина да продължим да се борим за бъдещето си. — Роджър положи свободната си ръка върху нейната, обзет от внезапна загриженост. — Айда?

— Казват, че е нормално — успокои го тя с треперлив смях. — Жените винаги плачат след раждане. Течностите в тялото им са небалансирани. Дай ми го.

Роджър предпазливо й подаде бебето и я видя как го гушва. Начинът, по който държеше сина им, сведените й очи със сълзи по ресниците, широката синя нощница, която носеше, му напомниха на Богородица. Тази мисъл може би беше богохулство, ала се надяваше, че Бог ще го разбере и ще му прости. Това не беше непорочно раждане, но Айда беше добродетелна съпруга.

— Изпратих вест на брат ти и майка ми — каза той. — Ще накарам да съобщят и на васалите ми и на абата в Едмъндсбъри. Ще изпратя човек и до краля.

В стаята изведнъж се появи напрежение. Споменаването на Хенри беше като болката от повърхностно остро убождане, което зарастваше бавно и можеше да пари дори и в радост като днешната.

— Кой знае, сега, когато имаме наследник, може да ми даде наследството.

Говореше с повече надежда, отколкото убеденост. „Всъщност — помисли си Роджър — може да стане точно обратното.“ Хенри можеше да се окаже достатъчно дребнав да ги лиши от благосклонността си сега, когато мъжката линия на рода беше подсигурена.

Роджър остана с Айда, докато очите й започнаха да се затварят от изтощение и акушерката дипломатично, но твърдо измърмори, че милейди има нужда от почивка. Той би предпочел да остане с жена си и новороденото си дете, но знаеше, че рицарите му го чакат, за да празнуват с него и да отворят голямата бъчва с вино, запазена специално за този повод.

— Утре сутринта ще дойда пак — обеща той, целуна Айда и неохотно се отправи към вратата. На прага се обърна и я видя как целува бебето по главичката, преди да го подаде на акушерката, и изпита прилив на всепоглъщаща любов.