Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (21)

Глава 21

Ипсуич, май 1183

Айда пееше някаква глупава песничка на Хю и го разсмиваше, като духаше във вратлето му, когато Роджър влетя в спалнята на дома им в Ипсуич. Щом го зърна, сърцето й заби по-бързо. Той беше заминал с Хенри на кампания отвъд Ламанша и се бе прибрал съвсем наскоро. Войнишкият живот беше направил тялото му по-кораво и стегнато, а походката — по-енергична. Липсваше й ужасно и дори сега й бе трудно да го изпусне от поглед, макар че малко след зазоряване той замина да обсъди делови въпроси с Александър, отговорника си на кея.

Хю зърна баща си, нададе писък и заподскача нагоре-надолу в скута на Айда. На лицето на Роджър се появи изражение на удоволствие и гордост. Той взе сина си и го вдигна над главата си. Това накара Хю да се разкикоти неконтролируемо и за миг Роджър също се засмя в отговор, вдигнал глава към малкия, преди да го свали и да го намести в сгъвката на ръката си, срещу гърдите. Хю незабавно сграбчи кръста със скъпоценни камъни на врата на баща си и опита да го захапе с новото си зъбче. После се отдръпна, главичката му се залюшка леко, а погледът му се прикова в блестящите червени камъни. От устата му потече ивица слюнка, която го свърза с тях.

Роджър се ухили.

— Виждам, че отсега обича златото.

— Обича цветовете, също като мен — отговори сладко Айда. — Успя ли да свършиш всичко?

— Почти, но останаха още няколко неща.

Той целуна Хю по бузката, завъртя го във въздуха и го подаде на Ема — розовобуза млада жена, която бяха наели за бавачка.

— Наглеждай го за малко — каза й Роджър. — Айда, вземи си наметалото.

Леко озадачена, но усмихната, тя си облече наметалото, улови го за ръката и го остави да я изведе от сградата. Блеснала на пролетното слънце, река Оруел се въртеше в променящи се нюанси на зелено, сиво и синьо. На въжетата си на кея се поклащаха множество съдове. Екипажът на една балтийска галера се трепеше да разтоварва мед, восък и бъчви с катран, донесени от сърцето на Киевска Рус, кожи от бобър, самур и вълк. Зърнаха дори рядката и великолепна кожа на бяла мечка, която заплени Айда.

— Моят прапрадядо е имал наметало от такава кожа — каза тя и докосна дебелата сребриста козина. — Мисля, че сега е у краля на Шотландия. Моята пралеля я е взела със себе си, когато се е омъжила за него.

Роджър се усмихна сам на себе си. Айда не говореше за това, но Уилям Лъва, кралят на Шотландия, беше неин далечен братовчед.

— Би ли искала такава кожа за Фрамлингам? — попита той.

Тя му хвърли таен поглед през дългите си мигли.

— Може би за завивка за най-студените нощи.

Роджър я обхвана през кръста.

— Идва ми наум една завивка, която е по-хубава от меча кожа!

— И на мен, но понякога не разполагам с нея. Мисля обаче, че все пак бих предпочела сама да ушия завивката ни — съгласи се повторно Айда и вдигна ръка да го погали по бузата, защото й беше приятно да го докосва. — Все пак това е част от удоволствието.

Роджър се изчерви и се засмя дрезгаво.

— Така е — потвърди.

— Така че може би трябва да купим още платове и коприни за бродиране?

Той се разсмя още по-силно.

— Как да ти откажа?

Ръка в ръка, те закрачиха по кея, оглеждайки стоките за продан. По-навътре в града се намираха пазари, но много от капитаните имаха разрешение да продават направо от корабите си срещу такса. Един предлагаше африкански пипер и Айда го накара да счука малко в хаванче за проба. Помириса ароматите, опита съвсем малко от праха на езика си и обеща да изпрати управителя на домакинството, за да обсъдят количеството и цените. Глътка бургундско вино от галера с вина премахна лютенето от езика й и Роджър поръча три бъчви за къщата. Купиха също така и кръгче от слонова кост, окачено на панделка от яркочервена коприна, за Хю, за да облекчи никненето на зъбките, и нова шапка за Роджър, ненабиваща се на очи, но от луксозна мъхеста вълна в оттенък между пурпурно и тъмносиньо. Айда изпита огромно удоволствие, докато стоеше близо до съпруга си, отместваше косата, която му пречеше, и наместваше шапката. Радостта идваше от допира и по времето, когато остана доволна от ъгъла и начина, по който му стоеше шапката, вече беше малко задъхана и изпълнена с топлина.

Верен на думата си, Роджър й купи хубава фламандска вълна от един капитан, който караше платове, и купчина коприни във всички цветове на дъгата от друг търговец. Айда се нахвърли на коприните с радостен вик, който накара съпругът й да се ухили и да изпита желание да я заведе право в леглото — както обсъждаха преди малко.

Когато обаче се върнаха от набега си, всички мисли за лудории бяха пометени при гледката на конете, завързани в двора.

— Посетители — каза Роджър с любопитство и лека загриженост, щом разпозна аристократичния черен жребец с подплатено с брокат седло и сребърни висулки, закачени на нагръдника. — Това е вуйчо Обри. Чудя се какво иска.

 

 

Седнал на полукръглия стол на Роджър край огъня със сериозно изражение, Обри де Вер потърка коленете си с длани.

— Предполагам, че пратеникът на Ранулф де Гланвил още не те е намерил?

Роджър поклати глава.

— Де Гланвил обикновено ми оставя съобщения, докато не се види принуден да ги изпрати.

Вуйчо му вдигна вежди.

— Тъй като единият от братята на главния съдия е женен за мащехата ми, а другият е конетабъл на крепостта в Орфърд, ако мога така да се изразя, не се обичаме особено.

Де Вер го изгледа проницателно, но се въздържа от коментар.

— Трябва да знаеш, че Де Гланвил е поставил цяла Англия под наблюдение и графовете на Глостър и Лестър са арестувани. — Изгледа сурово Роджър. — Ти, племеннико, се смятай за предупреден.

Роджър го изгледа удивено.

— Какво?

Вуйчо му направи гримаса.

— Младия крал отново вдигна бунт отвъд Ламанша. Ограбва църкви и гробници, за да плаща на войниците си, и Лимузен е в пламъци. Уби двама от херолдите на баща си, които отидоха при него под бяло знаме, а когато самият крал пристигна там да преговаря с него, войниците на момчето изстреляха арбалетен залп, който мина през наметалото му.

Докато изричаше „момчето“, устните му се извиха, а самото определение показваше ясно чувствата му, защото Младия крал беше почти трийсетгодишен.

— Хенри остана жив само по Божията милост. Не иска бунтът да се прехвърли и в Англия, както стана последния път, и Де Гланвил има разрешение да арестува всички, които биха се вдигнали срещу него. Предпазлив е заради случилото се преди десет години.

Роджър почувства, че чак му прилошава от гняв.

— Кралят нали не вярва, че ще се вдигна на бунт?

На лицето на вуйчо му се изписа мрачно изражение.

— Ако вярваше, вече щеше да си в килия, а земите ти да са конфискувани. Това е само предупреждение да внимаваш какво правиш. Ако искаш да спечелиш от ситуацията и да не пострадаш, бъди нащрек и внимавай за всичко.

— Кралят е моят господар и аз ще му служа с всички сили, както съм правил винаги — заяви сковано Роджър, който се почувства оскърбен.

— Изобщо ли не си чул за бунта? Никакви слухове? — Де Вер посочи към вратата. — Никой ли от капитаните или моряците не каза нищо?

— Нито дума — изви саркастично устни Роджър. — Дори и кралят и синовете му да се карат отвъд Ламанша и да се мъчат да си пуснат кръв, никой не се е опитал да ми предложи графство за подкуп, нито от едната, нито от другата страна. Жалко! Може би главният съдия Де Гланвил трябва да потърси бълхите в собствената си постеля, преди да тръгне да проверява моята.

Вуйчо му му отправи красноречив поглед.

— Де Гланвил е верен на краля. Смея да твърдя, че ще провери постелята си много внимателно, но не пред хората.

— Не — въздъхна дълбоко Роджър и махна с ръка в жест, че се е примирил. — Да, милорд. Ще се грижа за земите си и ще предупредя управителите на крайбрежните села да са нащрек:

Де Вер кимна одобрително и запретна ръкави, сякаш се канеше да пристъпи към работа, след като вече бе съобщил новините.

— Те са размирно люпило, две мнения няма. Виждал ли си новоизлюпени птички в гнездата? Отварят уста за още и още, повече, отколкото могат да натъпчат вътре родителите им. Синовете на Хенри са такива. Колкото и да им даде, все няма да е достатъчно.

Роджър погледна към собствения си невръстен син, сгушен в скута на Айда и доволно задъвкал новото си кръгче за облекчаване на болките.

— Може би с птиците и кралете наистина е така — отговори той, — но се заклевам в Бог: никога няма да възпитам децата си така, че да станат като наследниците на Хенри.

Айда прехапа устна и наведе очи, подуши меката руса косичка на Хю.

— Нима и ти не воюваш със собствените си братя за това, кое е твое и кое е тяхно? — попита Де Вер с язвителна усмивка.

— Не, воювам с тях за своето — отговори Роджър и се засмя неохотно. — Ха, добре ме хвана в собствената ми мрежа. Но говоря сериозно. Наследникът на Хенри е суетно, разглезено дете, което иска света на златен поднос и смята, че външността и усмивката му са достатъчна причина да го получи. Ричард вижда живота си отразен в острието на меч. Джефри е лукава змия, а Джон — невъзпитан хлапак, който смята, че е забавно да подпали опашката на котката и да я слуша как пищи от болка. Може и да не съм от кралско потекло, но мога да се справя десет пъти по-добре от това.

 

 

Свил ръце под главата си, Роджър лежеше в шкафа легло^[1], който шамбеланът му бе поставил на подиума на къщата им край пристанището. Двамата с Айда бяха отделени със завеси от хората, които спяха в другата част на стаята. Вуйчо му като почетен гост бе получил лукса на главната спалня на горния етаж и голямото хубаво легло.

Айда сложи ръка на гърдите на съпруга си и разпери пръсти над триъгълника кожа, разкрит между развързаните шнурове на ризата му.

— Много си мълчалив.

Той изсумтя тихичко и смъкна едната си ръка надолу, за да я погали по косата.

— Просто се мъча да осмисля новините, които ми донесе вуйчо ми.

— Кралят няма да предприеме нищо срещу теб… срещу нас.

Роджър долови тревожната нотка в гласа й.

— Кой може да каже какво ще направи или няма да направи кралят? — попита я рязко. — Той ме цени, но ми няма доверие, това е очевидно. — Изсумтя нетърпеливо. — Мисля, че сме в безопасност. Както каза вуйчо ми, Хенри можеше да заповяда да ме арестуват заедно с графовете на Глостър и Лестър, стига да искаше. А Гланвил не би се поколебал да го стори, стига само да му се удаде възможност.

Айда нежно подръпна космите по гърдите му.

— Жал ми е за краля, както и за синовете му. Аз…

Роджър долови болката в гласа й и се напрегна също като нея, защото знаеше накъде бие.

— Когато по-рано каза, че за нищо на света не би искал да отгледаш синове като неговите, не можах да не си помисля за… за всички тях.

От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка.

— Айда, не можеш да го промениш. Кралят реши да задържи момчето и правилно или грешно, решението му беше окончателно.

— Да, знам, знам. — Тя се обърна в ръцете му и притисна лице към врата му. — Но така боли… боли всеки ден, макар че се заклех да не мисля за това.

— Тогава се съсредоточи върху красивия син, който имаш — сина, който ти дадох аз и който никой никога няма да ти отнеме.

Тонът му беше груб, защото и Роджър таеше у себе си незарастваща несигурност. Никога нямаше да признае, че ревнува, защото това беше недостойно за мъж, но чувството го обземаше с голяма сила, когато си помислеше какво представляваше някога Айда за Хенри.

— Така и правя — промълви тя с треперещ глас. — Всеки ден благодаря на Бог за него. Вие с него сте целият ми свят и моята утеха.

Роджър бе използвал тази дума в овощната градина в деня, в който решиха да се оженят, и сега му се прииска да не го беше правил, защото Айда я бе заела от него и сама я използваше. Утеха можеше да бъде или облекчаване на мъката, или заместител за нещо, което човек не може да има.

Той се обърна в леглото и я целуна бавно, нежно, всепроникващо. Развърза шнура на ризата й и я издърпа през главата й, после направи същото със своята. Започна да я люби със смесица от яростна страст и деликатност, която не оставяше място за нищо друго. Айда откликна жадно, първо прошепна името му, а после го извика и го притисна до себе си. Докато се движеше в нея, Роджър се закле, че ще заличи от ума й всички мисли за Хенри, всички спомени, които пазеше тялото й за докосването на друг. Щеше да остане само той.