Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (35)

Глава 35

Уинчестър, април 1194

Айда се огледа нервно в солария на къщата, която наеха в Уинчестър. Мебелите блестяха, прясно лъснати с восък, рогозките на пода бяха нови и посипани с билки. Виното в гарафата бе рейнско, а стъклените чаши, бледозелени на сини спирали, чакаха да ги напълнят. Ръцете й трепереха, когато за десети път размачкваше възглавниците на пейката пред огнището, за да бухнат. Докато побутваше с крак една табуретка на мястото й, си спомни първия път, когато трябваше да премести подобно столче за крал Хенри и да го сложи там, където бе най-удобно за ранения му крак, а той я наблюдаваше с поглед на хищник.

Айда приглади с овлажнели ръце зелената си рокля. Деколтето, подгъвите и ръкавите бяха корави от бродерия, тя самата също се чувстваше втвърдена, сякаш крайниците й са от дърво. Гърдите й бяха като куха пещера. Айда се приближи към прозореца и погледна към моравата. Хю се беше увлякъл в бурна игра на топка с оръженосците на баща си и крясъците им кънтяха в солария през отворените кепенци. Помисли си дали да не го повика вътре, за да се измие и преоблече, но реши, че ще е по-добре да пристъпва към нещата едно по едно. Не искаше Хю да е в стаята, докато поздравява по-големия му брат. Не искаше и Роджър да е наблизо, преди да е преминал първият момент. Макар и очевидно притеснен за нея, той се подчини на желанието й и сега се бе заел с някаква юридическа работа в онази част на залата, отредена за писарите.

Шамбеланът й Джефри, който стоеше на пост, подаде глава през вратата.

— Графиньо, пристигна.

Айда преглътна. Стомахът й сякаш бе залепен за гърлото. Сутринта на няколко пъти й се повдигна. „Все едно очаквам дете“ — помисли си тя и се зачуди дали болките ще се върнат, когато го види. И все пак, също като раждането, тази среща трябваше да се състои. Не можеше да избяга от нея и Айда изпитваше нужда да се освободи от бремето.

Повика прислужничките си, пое си дълбоко въздух и излезе на двора. Синът й слизаше от красив черен кон, за който Айда знаеше, че е подарък от Роджър. Платът на седлото бе позлатен, от нагръдника и начелника висяха сребърни украшения. Младият мъж имаше гъста, блестяща тъмна коса. Беше строен и с изправена стойка, гъвкав и красив. На хълбока му висеше дълъг меч и лекотата, с която той не му позволяваше да спъва движенията му, показваше дълга практика. Сърцето на Айда набъбна така, че изпълни целите й гърди. Ненадейно почувства, че й е трудно да диша.

— Мадам.

Една от прислужничките й понечи да я подкрепи, но Айда застави коленете си да не трепват и овладя нервността си със силата на своята воля.

— Добре съм — отговори тя, макар че не беше. Събра цялата си смелост и се отправи да го посрещне. Направи реверанс, така както би поздравила всеки гост от благородно потекло при пристигането му.

— Добре дошъл — промълви. — Добре дошъл… сине.

Думите излязоха от устните й, макар че почти я задавиха. Бърз поглед нагоре й показа, че лицето му е бледо и напрегнато — и властно. Имаше челото и носа на Хенри, но очите му бяха кафяви като нейните, а челюстта му — като мъжки вариант на нейната. Айда искаше да прокара пръсти по очертанията на лицето му, но знаеше, че този жест би бил прекалено интимен. Нямаше никаква следа от бебето, чиито пелени бе сменяла, над което бе бдяла и се бе молила, докато то се бореше с треската. Нямаше следа и от тънкокракото момченце, което танцуваше с други деца в залата в Уестминстър. Всичко, което й бе останало през годините, които можеха да бъдат и не бяха, беше кичур коса и чифт малки обувчици.

Видя помръдването на наболи косъмчета по врата му, когато преглътна. Вече беше достатъчно голям за наченки на брада. Той вдигна брадичка.

— Почитаема майко — рече. — Или поне така ми казаха.

Гласът му беше леко задавен — може би признак на силно чувство, а може би чисто и просто наследство от баща му.

— Аз… не знам какво са ти казали, но ти наистина си мой син. Ще влезеш ли вътре? — посочи тя към отворената врата. — Моля те.

Уилям кимна сковано и несигурно.

— Имам прислужници. Скоро ще пристигнат.

— Конярите ще се погрижат за конете им, а в залата ще им предложат нещо за хапване.

Тя го поведе по външното стълбище към солария. С цялото си тяло усещаше стъпките му зад гърба си, усещаше и че въздухът е натежал като че ли преди буря.

Уилям прекрачи прага и Айда го видя как оглежда стаята като подозрително куче, преди да навлезе в непозната територия. Погледът му се плъзна по излъсканите мебели, по гоблените и бродериите, по овчите кожи пред пейките и накрая се прикова върху по-малките деца, които играеха с бавачките си в един ъгъл на залата.

Айда заби нокти в дланите си.

— Това са братята и сестрите ти — каза тя и отново изпита трудност да проговори, защото се чувстваше притеснена. Признанието й се стори почти безчестно.

Уилям отклони очи от тях, но не погледна към нея. Вместо това прикова поглед към стената.

— Баща ми, кралят, каза, че сте имали други мечти и трябвало да родите други деца, но така и не ми спомена коя сте. Разбрах едва след смъртта му.

Айда отчаяно искаше да го докосне, да сложи ръка на ръкава му и да заличи изминалите години, но това беше невъзможно.

— Нямах друг избор. Повярвай ми, това е истината. Кралят искаше да израснеш в неговото домакинство. Не ми позволи да те взема със себе си, когато се омъжих, и това е нещото, за което съжалявам най-много в живота си. Моля те, седни — и посочи към една пейка.

— Благодаря, госпожо.

Държеше се любезно и дистанцирано. Какво друго бе очаквала? Мечтите й — не тези, за които говореше той, — бяха да се сближат, а кошмарите й — че ще я отблъсне. Средата беше болезнена, но в нея поне имаше учтивост и Айда можеше да напредне крачка по крачка.

Тя седна до сина си на пейката и стисна ръце в скута си.

— Бях много млада — започна. — И току-що бях пристигнала в двора. Баща ти…

Прехапа долната си устна. Това бе толкова болезнено. Какво трябваше да каже, за да обясни нещата, без да обвинява никого?

— Баща ти беше кралят, а аз бях възпитана в преданост и подчинение. Той пожела от мен другарство и утеха и аз не можех да се противопоставя на волята му. След като те родих, живяхме в Удсток, но понякога пътувахме с двора. Предполагам, че не помниш онези времена, но аз ги помня… Всеки миг от тях… И понякога си мисля, че това е моето проклятие.

Той бе свел мигли и изражението му бе непроницаемо.

— Исках да те взема с мен, наистина. Не исках да те оставям, но баща ти настоя. Не желаеше да се откаже от теб.

— Но вие… — Устната му се сви леко. — Вие сте избрали да напуснете двора.

— Да — потвърди Айда. — Защото, ако бях останала, накрая щях да загубя цялата си чест и всяка капка самоуважение. Рано или късно баща ти щеше да ме омъжи за някого, когото той избере, и аз пак щях да те загубя. Докато все още имах избор, го направих… И оттогава не съм спряла да живея с вината си. — Гласът й се пречупи. — Моля те да ми простиш за всяка вреда, която това ти е нанесло.

Устните му се извиха още повече.

— Да бъде каквото е писано — каза той. — Израснах в двора, радвах се на привилегировано положение и съм кралски син — нещо, за което малцина други могат да претендират. Не се оплаквам.

Двамата вдигнаха глави, когато чуха как Роджър прочиства гърлото си на прага. Айда се зарадва на прекъсването, защото не знаеше как би продължила разговора от този момент нататък. Уилям не каза, че й прощава — само да не говорят повече за това.

— Милорд Лонгспе — приближи се Роджър с напрегната усмивка и протегната ръка. — Добре дошъл.

Айда видя как синът й става и се покланя на съпруга й.

— Добре ли вървят упражненията с меча? — посочи Роджър към ножницата на младия мъж.

— Да, милорд, много добре. — Уилям сложи ръка на дръжката и гордо вирна брадичка. — Брат ми, кралят, смята да ме дари със земя и привилегии. Ще получа имение и ще отговарям за събирането на такси за турнирите.

— Турнири ли? — попита учудена Айда.

Хенри често бе говорил за този спорт с отвращение и беше забранил турнирите в Англия. Казваше, че подстрекавали към бунт и размирици и били просто глупава арена, на която младите мъже можели да демонстрират мускулите си и да се изперчат с дрънкулките си.

Синът й кимна.

— Кралят ще издаде разрешителни за пет места в страната, където ще може да се провеждат турнири, а за участие ще се иска такса. Две марки за рицар и десет — за барон. — Ентусиазмът направи гордостта му още по-силна. — Аз ще отговарям за събирането им, както и Теобалд Уолтър.

— Аха — каза Роджър с компетентен вид. — Това е добър метод за събиране на приходи и младите контета много ще му се зарадват. Теобалд Уолтър е брат на архиепископа на Кентърбъри, придворен и държавник с голям опит. Ти си брат на краля и си по-млад. Много добра комбинация. Мъжете ще имат желание и да тренират, а това може да е само от полза за уменията им на бойното поле.

Айда потръпна при думите „бойното поле“, но като цяло се чувстваше горда и доволна от новините. Това бе добър признак — знак, че първородният й син напредва в живота, и доказателство, че брат му, кралят, се грижи за него. Сега, когато разговорът се бе изместил към по-малко напрегната тема, можеха да продължат напред. Айда отправи към Роджър благодарен поглед, а той й отвърна с бърз окуражителен жест. Разговорът за турнирите продължаваше да разсейва напрежението и не позволяваше настъпването на неловки паузи. Имаше място дори за усмивки и шеги и въпреки че и едното, и другото бяха несигурни, все пак бяха положителни знаци. Айда започна да си мисли, че може би ще успее да вплете миналото в настоящето и така да създаде хармонично бъдеще за всички им.

 

 

Уилям Лонгспе се подготвяше за тази среща още откакто я уговориха след обсадата на Нотингам. Много пъти бе мечтал за нея, но действителността го бе лишила от цялата му смелост. По време на престоя си в Германия той стигна до нещо като примирие с граф Роджър. Спокойствието, което се излъчваше от него, уравновесеното му поведение при трудни обстоятелства предоставиха на Уилям кратък поглед към това какво означава наистина да бъдеш мъж. Макар че френският му бе белязан с подчертано носовия изговор на Източна Англия; макар че носеше скандални шапки и екстравагантни украшения и кожи; макар че предците му са били обикновени сержанти, той беше благороден човек, на когото можеше да се разчита. Лонгспе обаче не знаеше какво да мисли за майка си. Мислите и чувствата му бяха прекалено много и твърде объркани. Ами ако се окажеше, че Айда е безчувствена фаворитка, която го е изоставила веднага щом е зърнала възможност за изгоден брак? Не един и двама души му казваха, че била мила и добра, но милите добри жени не ставаха кралски любовници. Това го караше да се чуди дали баща му не е използвал принуда. Но ако наистина беше роден от такъв съюз, не искаше да вижда отражението си точно в това огледало.

Жената, която го поздрави при пристигането му, наистина изглеждаше свенлива и нежна. Имаше кафяви очи на кошута, деликатни черти и трапчинки, когато се усмихнеше, макар че беше бледа, а изражението й — безкрайно напрегнато.

Вече не си я представяше като пресметлива фаворитка, но не беше сигурен дали й вярва, че не е имала друг избор, освен да го остави. Думите на баща му за „други мечти и други деца“ го караха да се съмнява. Айда очевидно обожаваше графа и доказателствата бяха там, в другия край на помещението — цели пет броя. В Германия Роджър ги беше споменавал от време на време, но никога в подробности. За Уилям беше неприятна изненада да ги види в пълен състав, защото това означаваше да си представи как майка му многократно се въвлича в креватни занимания. Но беше доволен от себе си, от начина, по който се справи със ситуацията. Фактът, че е кралски син, определено му помогна. Като полубратята и полусестрите му имаше много, а освен това кръвта, която течеше във вените им, бе по-низша в сравнение с неговата. Негов дълг беше да е великодушен заради кралското си потекло.

— Видя ли вече братята и сестрите си? — попита графът усмихнат.

Уилям погледна към децата, които си играеха в другия край на стаята.

— Да, сър — отговори любезно той.

Графът също погледна в тази посока.

— А видя ли най-големия ми син? Запозна ли се с Хю?

Уилям бе прободен от чувство на неприятна изненада. Най-голям син? Присви очи. Най-големите от децата сред котилото в ъгъла бяха момичета. Две от момчетата бяха малки, а третото — новородено. Мисълта за син, който е по-близък до неговата възраст, разклати равновесието му. Уилям хвърли подозрителен, почти гневен поглед към майка си. Защо не му е казала? Нима не искаше той да разбере?

— Не — отговори Уилям, като успя да запази спокойствие въпреки горчивия вкус в устата си. — Не съм се запознал с него.

Видя как графът и съпругата му се споглеждат и се почувства изключен. В края на краищата все пак ставаше въпрос за заговор.

— Ела — стана Роджър от мястото си. — Ще ви запозная.

Стиснал дръжката на меча си за успокоение и подкрепа, Лонгспе го последва до прозореца с изглед към морава, на която няколко по-големи момчета и младежи бяха увлечени в енергична игра на топка.

— Ето — посочи Роджър. — Този със зеления панталон. Това е Хю.

Лонгспе погледна към момчето, което бе посочил графът. Хю беше бърз и изправен като стрела, гъвкав, грациозен, с лека мускулатура и коса с цвят на зряло жито в полето. Играта изглеждаше напрегната и панталонът му беше опръскан с кал. „Има вид, сякаш се е въргалял с прасетата“ — помисли си отвратено Уилям.

Гласът на момчето се извиси и долетя до тях, изпълнен с радост:

— Насам, Томас, насам, на мен!

Уилям почти потръпна, когато чу силния провинциален акцент.

— Сигурен съм, че с времето ще се сприятелите — каза Роджър.

Лонгспе откъсна поглед от своя полубрат и погледна към графа. Изражението на Роджър беше невъзмутимо, но веждата му бе красноречиво извита.

— Да, сър — отговори Уилям и си помисли, че адът ще замръзне, преди това да се е случило.

Роджър направи знак на Хю да свършва с играта и да влезе вътре. Междувременно запознаха официално Лонгспе с по-малките деца и той някак успя да намери сили да реагира подобаващо. Почти не погледна към майка си, макар че усещаше вътрешната й борба — и се радваше, че се чувства така, защото беше сърдит.

Хю влезе в солария, все още задъхан от играта. Лицето му пламтеше от физическото напрежение, а бузата му бе изцапана с пръска кал. Отвън и отдолу Уилям чуваше шума на другите, които все още играеха, и този шум го изпълни едновременно с ревност и презрение.

— Хю, това е брат ти Уилям Лонгспе — представи го графът.

Момчето се обърна към Лонгспе и усмивката на устните му направи очите му още по-морскосини.

— Добре дошъл, братко — поздрави то и протегна мръсната си ръка.

Последното, което искаше Лонгспе, беше да поеме ръката на хлапака, но учтивостта го задължаваше да го стори.

— Хю, иди се измий и облечи чиста туника — обади се бързо Айда. — В този вид не можеш да поздравиш когото и да било.

Момчето се огледа и удостои майка им със същата тази неподправена усмивка.

— Добре, мамо — отговори. Лекотата, с която изрече обръщението, засили антипатията на Уилям.

— Играеш ли на топка? — попита Хю, докато вървеше към вратата.

— Понякога — отговори високомерно Лонгспе. — Когато бях в Германия с брат ми, краля, и твоя баща, от време на време играехме.

Беше леко бодване — намек, че е разполагал с вниманието на Роджър, когато самият Хю е бил лишен от него. Момчето обаче не го забеляза и си остана все така ведро.

— Добре, тогава може би ще поиграем някой път. Мечът ти много ми харесва.

— Хю — обади се предупредително Айда.

Хю завъртя очи, но си тръгна все така ухилен.

Уилям тайно избърса длан в туниката си. В жилите му течеше същата кръв. Ненадейно почувства, че е много доволен, задето е израснал в двора.

— С времето ще разбереш, че Хю е точно такъв, какъвто изглежда — обади се графът. — У него няма нито измама, нито уловка.

„Значи е кален ухилен идиот“ — помисли си Уилям и се насили да отвърне на усмивката на Роджър, макар че устните му бяха толкова напрегнати, че го заболя. Той беше първият и най-добрият, защото беше кралски син.

 

 

След като забеляза начина, по който го изгледа неговият полубрат, когато си стиснаха ръцете, Хю много се постара да измие калта. Почисти ноктите си, изтърка зъбите си с лескова клонка и сдъвка малко кардамон, за да оправи дъха си. Облече чиста риза, синята си туника със златна бродерия и най-хубавите си червени панталони. Обу обувките с връзки от синя коприна. Щеше да покаже на новодошлия, че може да се облича както подобава винаги когато се налага.

Макар че се усмихна и направи всичко по силите си, за да накара своя полубрат да се почувства добре дошъл, присъствието на Уилям разклати равновесието на Хю. Първородният син на майка му… този, за когото бе слушал истории в детството си, този, за когото тя плачеше, когато мислеше, че никой не я вижда. Този, който бе отишъл в Германия с баща му. По природа Хю беше щедър и великодушен, но това бе препятствие, поставено толкова високо, колкото не беше скачал никога досега. Неговият полубрат имаше предимството, че е по-голям — почти мъж. Донякъде това беше добре, защото създаваше разделение, но донякъде — не, защото мъжете разполагаха с повече власт. От Лонгспе се излъчваше блясък, особено с този меч на хълбока му.

Хю среса косата си и изправи рамене. Заради майка си и заради принципите, в които го бяха възпитали, щеше да направи всичко възможно да приеме новодошлия, но нямаше да е лесно.

Когато се върна в солария, Ралф и Уилям стояха до Лонгспе и гледаха възхитени меча му. Сестрите му правеха същото с облеклото и лицето му. Майка му ги наблюдаваше усмихната, но стиснатите пред тялото ръце показаха на Хю, че е нервна. Той се присъедини към групата и показа приятелски интерес към меча, но по-големият младеж почти не му говореше, макар че с малките беше по-общителен. Забелязал, че Лонгспе е допил виното си, Хю взе празната чаша.

— Още малко? — попита той с намерението сам да го налее.

Лонгспе го изгледа с хладен поглед на превъзходство.

— Нямате ли прислужници за тази задача?

Хю вдигна рамене.

— Не е проблем — отговори той. — Освен това го правя като знак, че си почетен гост.

Лонгспе също вдигна рамене, макар че неговото беше изкуствен жест — вдигане и спускане, което подчерта златната брошка, блеснала на рамото му.

— Щом искаш, благодаря — каза той. — Предполагам, че в двора баща ти е виночерпец на брат ми, краля.

Хю погледна към баща си, но той се намираше прекалено далеч, за да ги чуе, потънал в разговор с един от рицарите за подробностите около церемонията с носенето на короната. Хю напълни чашата и се върна.

— Какво мислиш за светилището на свети Едмънд? — попита той, защото знаеше, че кралят е отседнал там на път към Уинчестър. — Не е ли красиво?

Самият Хю обичаше абатството. Панелите от ковано сребро, прекрасната изработка никога не преставаха да го привличат.

— Много — съгласи се Лонгспе, — но не колкото светилището на тримата влъхви в Кьолн. То е много по-пищно.

Хю стисна зъби. Не беше сигурен дали го предизвикват, или го отрязват надменно.

— Баща ми е носил знамето на свети Едмънд в битка — заяви той с гордост в гласа.

Неговият полубрат го погледна с високомерна усмивка.

— Моят баща беше кралят.

Хю се намръщи. Знаеше, че майка му иска тази среща да протече успешно, но как можеше да стане, когато неговият полубрат бе толкова самодоволен и ограничен? Преди си мислеше да му покаже новото котило кученца на любимата хрътка на баща си, но реши, че няма да са достатъчно велики за Лонгспе, който само щеше да се подсмихне и да отвърне, че е виждал по-красиви в Германия или в двора на брат си. А и бездруго Хю изведнъж почувства, че не иска да дели нищо с него.

— Аз ще съм един от носачите на балдахина по време на церемонията на носене на короната — осведоми го надменно Лонгспе.

— Баща ми ще носи меча на краля в катедралата — отговори Хю.

Все едно правеше залози, залагаше все повече и повече, докато накрая не му остане нищо.

— А ти какво ще правиш? — попита Лонгспе.

Хю го изгледа право в очите.

— Ще стоя до майка си — отговори и изпита вина, но удовлетворяващ прилив на триумф, когато видя как по-голямото момче се изчерви.

Скоро след това гостът трябваше да си тръгне, защото имаше много неща за вършене преди церемонията и всички ангажирани с нея постоянно бяха заети с трескава дейност.

Айда отново му направи реверанс, а той целуна официално ръката й.

— Трябва да ни дойдеш на гости във Фрамлингам — каза тя.

— Госпожо, с удоволствие.

В гласа на Лонгспе имаше искрено желание, а не нотка на безлична любезност. Въпреки инстинктивната неприязън, която изпитваше към Хю, беше много приятно малките да го гледат с възхищение и да го смятат за възрастен. Нямаше намерение да прекарва прекалено много време с роднините си от семейство Бигъд, не и когато кралските му роднини бяха много по-прославени, но му зададоха въпрос и той отговори. В много отношения се радваше, че не е израснал сред това котило. Бог да му е на помощ, ако беше, сега можеше да прави неща, които да са под достойнството му. Същевременно обаче изпита болка, като гледаше колко много любов получават братята и сестрите му. Метна се на седлото с чувство на постижение и дълбоко облекчение и насочи коня към двореца. Щеше да отиде гордо във Фрамлингам да посети майка си, но щеше да се появи там като кралски син, а не като полубрат на наследниците на Норфолк.

 

 

Уилям Лонгспе си тръгна и настъпи затишие, докато събитията от изтеклия ден полагаха пластове над случилото се и всеки един от членовете на семейството откриваше своето ново ниво. Хю отиде сам да види кутретата и след известно време Ралф и Уилям го последваха. Ралф крещеше и размахваше над главата си въображаем дълъг меч.

Роджър пое ръката на Айда.

— С времето ще стане по-лесно — успокои я той. — Днес мина напрегнато, защото трябваше да започнем всичко отначало.

Тя изглеждаше натъжена.

— Надявам се.

Той я привлече към себе си.

— Момчето има много хубави качества — рече безпристрастно Роджър. — Смел е, честен, добър ездач е и не се оплаква от трудностите при пътуване. Издръжлив е и решителен.

— Казваш го като комплимент, но усещам, че искаш просто да подсладиш горчилката.

Роджър поклати глава.

— Не съвсем, но за всички нас изтече много вода и ни отнесе далеч от мястото, където започнахме. Не можеш да уловиш миналото в мрежа и да го преправиш.

— Не това искам.

— Така ли?

— Да — заяви Айда и гласът й секна. — Искам да закърпя дупките, та бъдещето да не се изплъзне през тях.

— Не съм сигурен, че е възможно — целуна я по слепоочието Роджър, за да смекчи думите си. — Той е съсредоточен върху кралските си роднини. Да, мисля, че закърпихме най-големите дупки, но не очаквай чести посещения и особена обич, защото ще останеш разочарована.

— Няма — отговори смело тя, макар че сълзите заплашваха да се търкулнат от очите й всеки момент. — Случаен поглед от време на време — това е всичко, от което имам нужда. Надявам се да дойде във Фрамлингам и да опознае братята и сестрите си, но ще разбера, ако не пожелае.

Роджър се зачуди дали наистина ще разбере, но не каза нищо. Това беше въпрос, на който можеше да отговори само времето. Подозираше, че и някои други членове на семейството трябва да се приспособят към новата ситуация, особено Хю. Беше забелязал напрежението между полубратята и прекалено добре знаеше колко жестоко може да е такова съперничество и колко дълго може да продължи.