Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (22)

Глава 22

Гринуич, Лондон, краят на юли 1183

Топъл вятър раздвижваше водите на Темза и леко полюшваше покритата баржа, която се люлееше на въжето си край кея. По-навътре в реката галери, нефове, коги^[1] и баржи с най-различен размер плаваха срещу вятъра към лондонските кейове или надолу към естуара на реката и открито море. Айда пристегна иглата на лекото си лятно наметало и проследи с поглед как една елегантна бяла галера с червен горен стрингер се отправя главоломно към града. Двамата с Роджър бяха дошли в Гринуич за погребението на съпруга на Джулиана, Уокълин, който бе умрял от апоплектичен удар. Сега се приготвяха да се върнат в лондонската си къща на Фрайди стрийт.

— Фини платове от Камбре — отбеляза Джулиана и кимна към кораба. Сивите й очи се бяха присвили, за да вижда по-добре. — Навярно и подправки, и сапуни.

Айда погледна към свекърва си. Джулиана изглеждаше ведра и спокойна. Смъртта на втория й съпруг сякаш почти не я бе засегнала. Тя изпълняваше дълга си към него, докато беше жив, и се погрижи да го погребе както подобава, но това сякаш бе образувало в живота й по-малко бразди от тези, които трепкаха по повърхността на реката. От няколкото кратки споменавания и цялостното поведение на свекърва си Айда се бе досетила, че Джулиана не е изпитвала нищо друго, освен отвращение и презрение към първия си съпруг, бащата на Роджър, а към втория, с когото нямаше почти нищо общо — единствено примирено безразличие. Всъщност беше решена да внесе в кралската съкровищница такса от хиляда марки, за да се освободи от задължението да се омъжи за трети път против волята си. Смяташе да се върне във вдовишкия си имот в Дувъркорт и да живее така, както единствено на нея й харесва.

— Откъде знаете какъв е товарът му? — попита любопитно Айда. Водата се разделяше пред носа на белия кораб на сребърни къдрички, които й напомняха на бродерия.

— Това е „Сен Фой“. Понякога Уокълин правеше сделки с капитана му. — Джулиана погледна проницателно Айда. — Такива кораби винаги носят товар от новини, също толкова важни, колкото платовете и боите за тях.

— Тогава се надявам новините да са добри — каза Айда и погледна замислено към Роджър, който разговаряше с рицарите си.

През последния месец не бяха чули почти нищо за бунта на Младия крал — знаеха само, че продължава да отказва да се подчини на баща си и ограбва църкви и манастири, за да плаща на наемниците си. Чуха също така, че е умолявал Уилям Маршал да се върне при него и да поеме командването на рицарите му, сякаш предишният скандал и пропъждането са дреболии, които можеха да се отърсят така, както пухчета от туника. Айда не можеше да проумее защо Уилям се е съгласил да се върне и отново да служи на такъв господар.

— Прави това, което трябва — каза й Роджър, когато една вечер обсъждаха въпроса край огъня. — Той дължи вярност на лорда, пред когото е положил клетва, и тъй като този лорд е Младия крал, честта го задължава да се отзове на призива му. Всички ние в един или друг момент сме се озовавали в такова положение. Пътят, който избира човек, определя какъв е той. Някои може да видят почтеността му като безразсъдство, но всички се възхищават на неговата смелост да вземе решение, без да се поколебае.

Тя отново осъзна каква важна част от характера на самия Роджър представлява чувството му за чест, защото думите му за положението на Уилям Маршал идваха от сърцето. Нямаше нужда да пита дали на мястото на Уилям и той би направил същото — знаеше, че е така, и това я караше да изпитва и гордост, и тревога.

Джулиана насочи вниманието на Айда обратно към настоящето, като каза:

— Успокоявам се с това, че този път в Англия няма бунтове. С Глостър и Лестър под арест няма кой да обедини размирниците и хората не горят от такова желание да последват Младия крал, като си спомнят какво се случи миналия път.

— Полубратята на моя съпруг го подкрепят.

Джулиана издаде презрителен звук.

— Да, точно това очаквах от тях.

— Роджър казва, че главният съдия ще ги държи под контрол, защото това е в интерес на семейството му.

— Да, сякаш ще има някаква полза — процеди Джулиана през зъби и очите й станаха твърди като кремък. — Синът ми ще стане граф на Норфолк. Това е негово рождено право.

Роджър приключи разговора с хората си и се приближи, за да се сбогува с майка си. Прегърна я нежно и я целуна по бузата. С обещания скоро да й дойдат на гости той помогна на Айда да се качи в баржата, която бе снабдена с черги и възглавници. Докато четиримата гребци изкарваха лодката на течението, Айда взе Хю от ръцете на дойката му, сложи го в скута си и го зави с наметалото си, за да го предпази от острия вятър над реката. После започна да му пее, докато накрая клепачите му натежаха и той заспа в ръцете й.

Роджър усети буца в гърлото си, когато Айда се наведе над бебето, за да го целуне по главата и да го погали по челото. Собственото му детство бе лишено от толкова много от тези неща. Може би и той бе преживявал такива мигове с майка си, но ако беше така, е бил прекалено малък, за да запомни. Спомените му бяха почти единствено за раздяла и загуба. За това как се превърна в чужденец, когато издърпаха изпод краката му сигурното гнездо и го замениха с тръни.

Айда вдигна глава, видя жадния му поглед и му отвърна със сияйна усмивка, която направи празнотата от тези загубени години още по-силна и го изпълни с решителност синът му никога да не познае тези лишения.

След като пристигнаха в лондонската си къща, Роджър се извини и отиде да говори с управителя си по административни въпроси, а Айда сложи Хю в люлката му, за да си доспи. Остави Ема да го наглежда, изнесе бродерията си навън на ярката слънчева светлина и седна на пейката пред вратата на залата.

Едва беше вдянала конеца в иглата си, когато в двора влезе един мъж, следван от оръженосец, който водеше изгърбено под товара си муле. Айда остави бродерията и забърза да го посрещне.

— Месир Маршал! — възкликна тя, протегна ръка към него и успя да придаде на тона си нотка на приятна изненада, вместо на тревога. Маршал със сигурност би трябвало да е с Младия крал. Присъствието му тук можеше да се окаже опасно за нея и Роджър.

Той примигна и Айда разбра, че изобщо не е забелязал присъствието й, преди да му заговори. Но Маршал незабавно се върна към добрите си маниери и се поклони над ръката й.

— Лейди Бигъд.

Лицето му беше хванало червеникавокафяв загар от лятото, прекарано на седлото, а кестенявата му коса беше прошарена с избелели от слънцето по-светли кичури. Би трябвало да изглежда като самото олицетворение на здравето, но лицето му бе изпито — измъчено, би казала Айда, с хлътнали скули и тъмни сенки под очите.

— Много се радвам да ви видя — каза тя. — Влизайте, и ще ви предложа нещо, за да утолите жаждата си. Ще останете ли за вечеря?

Маршал се поколеба, сякаш не бе сигурен в отговора си, и кимна.

— Благодаря, милейди. Много сте любезна.

— Искате ли и място за нощувка? Простете ми, но изглеждате така, сякаш идвате от дълъг път.

Клепачите му потрепнаха.

— Милейди, така е и ми остава още много път, но тази вечер смятам да пренощувам при тамплиерите. Тук съм, за да помоля съпруга ви за един знак за добрата му воля.

Думите му прозвучаха зловещо, но Айда не позволи на опасенията си да проличат. Заповяда на прислужничките си да приготвят баня за госта им и извади чисти одежди. Изпрати едно момче да повика Роджър, въведе Уилям в залата и го насочи да седне под прозореца, а после му донесе вино със собствените си ръце.

— Съжалявам, че ни заварвате така — каза тя. — Току-що се върнахме от погребението на съпруга на свекърва ми.

По лицето му премина спазъм.

— Съжалявам да го чуя, лейди Бигъд. Бог да упокои душата му. И аз се…

Той млъкна и погледна към вратата, на която току-що се бе появил Роджър. Айда видя как съпругът й забелязва състоянието на госта им, както бе направила и тя преди него, и се спира за миг, преди да закрачи напред.

— Добре дошъл — поздрави Роджър и двамата мъже се прегърнаха. — Мислех, че сте в сърцето на Лимузен.

Уилям рече тихо:

— Младия крал, моят млад господар и син на крал Хенри, издъхна от дизентерия. Скоро градските камбани ще разкажат историята на всички. Аз съм на път към кралицата в Солсбъри, а оттам — към брат ми в Хамстед. След това заминавам за Йерусалим. — Отправи празен поглед към Роджър. — Заклех му се, докато умираше, че ще положа наметалото му върху гроба на църквата при Божи гроб.

Айда и Роджър се спогледаха изумени. Гласът на Уилям Маршал беше спокоен както винаги. Той се владееше чудесно, но Айда се зачуди какво ли му струва това. Съзнанието й се изпълни с образа на младия мъж, когото бе видяла за последен път преди повече от година, наскоро след сватбата си. Красив и арогантен, убеден, че светът е негов. И невероятно чаровен — към тези, които искаше да спечели. Синът на Хенри. Най-големият жив син на Хенри. Тя стисна устни.

— Бог да упокои душата му — каза Роджър и се прекръсти. — Ще накарам капелана си да изнесе литургии за него и ще организирам бдение.

Уилям наклони глава.

— Благодаря ви — каза той с достойнство. — И аз трябва да се покая и да направя някои благодеяния — за неговата душа, както и за моята. Имам да се разкайвам за много неща. Тук съм, за да попитам дали имате коне, които искате да ми преотстъпите за пътуването. Жребците ми са у краля, а мулето е уморено и трябва да го върна там, откъдето го взех.

— Разбира се, вземете дорестия скопец от конюшните — махна с ръка Роджър. — Отпочинал е и е надежден. Походката му е плавна, а темпераментът — спокоен. В конюшнята има и един як товарен кон — жребецът с белия преден крак.

Айда вече се бе научила да разпознава маниерите на Роджър и нюансите в поведението му — малките жестове, които го издаваха. На повърхностно ниво той беше любезен домакин, но на по-дълбоко тя виждаше, че осмисля новината и се мъчи да реши как да действа. Дорестият скопец беше един от любимите му ездитни коне. Фактът, че го предлагаше на Уилям Маршал и навярно никога нямаше да го види пак, беше проява на щедрост, която издаваше мнението на Роджър за госта им по-ясно от всякакви думи.

— Благодаря ви — каза Уилям простичко и искрено. — Няма да забравя великодушието ви.

Един прислужник пристигна и дискретно съобщи, че банята е готова. Айда заведе Уилям в стаята и използва мига далеч от Роджър, за да попита как кралят е приел новините за смъртта на най-големия си син.

— Скърби, милейди, но го прикрива пред хората. Загуби пораснал син, а това е ужасно. Има и друго, което го разяжда — когато младият ми господар умря, двамата бяха отчуждени и непознати. — Изражението на Уилям стана тъжно и замислено. — Толкова неща се объркват заради липса на една прегръдка, не е ли така? Изричаме толкова много думи, които не трябва, вместо тези, които трябва, и ги превръщаме в пречка по пътя си.

Айда преглътна, неспособна да отговори, защото думите му я накараха да усети прилив на скръб в собствените си гърди. Измърмори, че трябва да се погрижи за сина си, и го остави да се измие.

Хю беше буден и когато майка му се наведе над люлката, загука от радост. Тя го вдигна и го притисна яростно към себе си, макар че пелените му бяха мокри. И макар че го прегръщаше заради самия него, прегръдката й беше също така и за уязвимото малко момченце, което бе оставила на грижите на Хенри. Хенри, който оставяше синовете си да жадуват за прегръдки и думи на обич.

— Какво ще правите, когато се върнете? — обърна се Роджър към Уилям по време на обяда от печени птици, ашуре и подбрани листа за салата от градината зад кухнята, полята със сок от ягоди.

Банята, чистите дрехи и малко време да дойде на себе си бяха направили чудеса за госта им. Вече не изглеждаше толкова измъчен, а изправените му рамене сякаш се бяха освободили от тежко бреме. Той остави ножа си.

— Заклех се, че ако оцелея след пътуването, ще се върна при краля и ще му съобщя, че съм положил наметалото на младия си господар на гроба на Исус. Той обеща да ми намери място в домакинството си. После ще видим. Нека се изпълни това, което Бог ми е отредил.

Уилям посегна към чашата си и на лицето му се изписа замислено изражение.

— Имам много грехове за изкупване… и много неща, за които да мисля. Когато някой близък до теб умре, това те кара да се замислиш за собствения си живот.

Роджър кимна в знак на мрачно съгласие. Току-що завърнал се от погребението на пастрока си, за да чуе тази новина, и той самият бе склонен към размишления и остро осъзнаваше как времето минава. Беше на годините на Уилям Маршал — все още не на средна възраст, но вече лишен от ентусиазма на първата младост, който преодоляваше всякакви неудачи с една неподатлива гъвкавост. Имаше своите цели, своите амбиции — те бяха като буйна река, която го носеше към морето. Но той поне се намираше в лодка и знаеше в каква посока плава. Бъдещето на Маршал беше далеч по-несигурно.

— Значи сега Ричард е наследникът на Хенри — промълви замислено Роджър, докато прислужниците носеха купи с късни череши, тъмни като косъма на Васал. — Какво означава това за бъдещето, как мислите? Той определено ще е по-различен владетел от Младия крал, но не го познавам толкова добре, колкото вас.

Ричард бе прекарал толкова малко време в Англия, че в действителност Роджър изобщо не го познаваше.

Уилям забави отговора си, докато миеше ръцете си в купата с розова вода и ги бършеше в кърпата, предложена от един прислужник.

— Ричард обича хората, които казват това, което мислят, и се отличават с непоколебима вярност. Този, който върви по права линия и не се отклонява от нея, ще спечели благосклонността му. Има пламенен темперамент и изисква трезва преценка и бърза мисъл. Не очаквайте от него да се съобразява с вас. Може да ви възнагради, а може и да не ви възнагради, но със сигурност ще ви съсипе от работа. Освен това е син на майка си — добави гостът. — Когато работите с него, мислете за кралицата, не за Хенри, и не забравяйте, че стана наследник на Аквитания много преди да стане наследник на Англия.

Уилям се сбогува с Роджър и Айда почти по залез-слънце, яхна дорестия скопец и поведе товарния кон, понесъл багажа му. Роджър го гледаше как излиза от двора им и се насочва към Людгейт и се запита дали някога ще види отново конете си или Уилям.

И двамата с Айда се върнаха в къщата умислени. Настроението на Роджър бе предизвикано от думите на Уилям. Трябваше да начертае планове и да обмисли различните възможности. Потънал в собствените си сериозни размишления, той не забеляза нито мълчанието на Айда, нито тъжното и замислено изражение в очите й.