Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (36)

Глава 36

Йоркшър, февруари 1196

Роджър влезе в двора на господарската къща в имението си в Сетрингтън. Целия ден беше прекарал в заседание и умът му бе и блокирал, и изпълнен с подробности от случаите, които се наложи да изслуша — предимно спорове за земи и молби за вдовишки наследства и зестри. Толкова лесно щеше да е да остави всички те да се слеят в едно, но беше длъжен да отсъжда всеки случай самостоятелно, затова трябваше да положи усилие да ги отдели в ума си и да не забравя нито че кралят има нужда от пари, нито че тъжителите са дошли при него за правосъдие. Не беше лесно да балансира двете неща и сега го измъчваше жестоко главоболие.

Отново валеше — неспирно ръмене проникваше в костите и постепенно караше костния мозък да замръзне. Беше влажен февруарски ден, какъвто можеше да се види само в тази част на света. Сивите стени се сливаха с небето, земята, покрита с разлюляна от вятъра трева, бе оцветена в сиво-кафяво, тъмно и светлосиво. Тук и там се виждаха купчинки полуразголен сняг покрай падините.

Хю, който яздеше до него, изглеждаше пребледнял от изтощение. И той пътуваше с Роджър в съдилищата в ролята на оръженосец на баща си и усвояваше повелите и подробностите на закона, защото един ден и той самият щеше да стане съдия, а Йоркшър беше област, в която семейството имаше голямо влияние и имуществени права. Роджър виждаше само предимства в това да обучи сина си по правните въпроси. Човек, въоръжен с такова знание, рядко можеше да бъде измамен. Наслаждаваше се не само на това да учи Хю, а и на компанията му, но днешният ден бе напрегнат и натоварен и двамата мълчаха, докато се приближаваха към къщата — пазеха вниманието си за ездата.

В двора войниците им слязоха от седлата и започнаха да разтриват гръб и хълбоци, преди с многогласни пъшкания на облекчение да се отправят към осветената от факли топла къща. Роджър уморено се изкачи по външното стълбище и влезе в солария над залата. Никъде не видя съпругата си, но стаята блестеше от светлината на восъчни свещи, а в камината пращеше червен огън. Прекрасният аромат на телешко месо и кимион накара устата му да се напълни със слюнка и докато сваляше шапката си и я оставяше на една ракла, видя, че масата е приготвена — с бяла покривка и чаши от зелено стъкло. Стената над нея бе украсена с нова бродерия на сцена с пилигрими и пътници. „Значи я е довършила“ — помисли си Роджър. При последното му посещение преди четири дни работата беше почти към края си. По-малките му синове тичаха наоколо и играеха някаква шумна военна игра с кончетата и оръжията си.

— Татко! — втурна се към него петгодишният Ралф, грабна шапката от раклата и я наложи върху тъмните си къдрици; после се ухили на Роджър изпод периферията и разкри два реда равни млечни зъби.

— Искаш ли утре да отидеш в съда вместо мен? — осведоми се Роджър. — Кълна се, че ще ти позволя.

Ралф поклати глава.

— Утре ще участвам в турнир — аз съм рицар!

Все още с шапката на баща си на главата, той яхна дървеното си конче и запрепуска из стаята.

Усмивката на Роджър се превърна в подхилкване.

— Надявам се да е платил таксата, в противен случай Лонгспе ще го изхвърли, без да се церемони.

Хю на свой ред свали наметалото и шапката си.

— Първо ще трябва да го хване, без да се препъне в онзи негов меч — отговори остро той.

Развеселен, Роджър вдигна вежда, но не каза нищо. Вместо това погледна към вратата, през която влетя Айда и забърза към него, за да го целуне.

— Тази вечер няма гости? — огледа се бързо наоколо тя.

Роджър поклати глава.

— Другите съдии останаха да вечерят в жилището на епископа, но аз казах, че ще се прибера и утре ще се срещна с тях на пътя. — Направи физиономия. — Нощта ще е неприятна, а пътищата сутринта — ужасни. Бродът ще прелее.

Подаде наметалото си на един прислужник и отиде да измие лицето и ръцете си над легена на бюфета.

— Трябва да добавя още две съдилища в списъка си. Когато свърша тук, кралят иска да продължа с Уорик и Лестър. Днес получих писмата.

— Съсипва те от работа — подметна неодобрително Айда.

Роджър я погледна уморено.

— Графството и привилегиите към него си имат цена, както и двамата добре знаем. Той държи Уилям Маршал постоянно зает по бойните полета във Франция. Като си направя сметка, на моята възраст предпочитам да седя на съдийската скамейка и да изслушвам жалби от зори до здрач, вместо да се катеря по обсадна стълба в пълно бойно снаряжение.

Айда потръпна при самата мисъл за това и му наля чаша горещо вино. Не знаеше как съпругата на Уилям, лейди Изабел, понася положението си, особено с това нарастващо семейство от уязвими малки деца. Момчетата на Маршал бяха на шест и пет години, а дъщеричката Изабел, родена около церемонията с носенето на короната, едва бе проходила. През половината година баща им беше на война като един от главните командири на Ричард, и съпругата му навярно постоянно се тревожеше. Роджър също трябваше да отбива военна служба, но неговата поне продължаваше шест седмици, а не шест месеца.

Айда подаде чаша вино и на Хю и го целуна по бузата. Той вече беше по-висок от нея и, изглежда, щеше да надрасне баща си. Гласът му бе започнал да става по-дълбок, на гърлото му се образуваше адамова ябълка, а над горната му устна се къдреше фин златист пух. Айда не знаеше дали да заплаче заради загубата на малкото си момченце, или да се пръсне от гордост от чудесния мъж, който излизаше от обвивката му.

— Неотдавна пристигна куриер с писма — каза тя и махна на един прислужник да донесе снопчето.

Докато дъвчеше горещо пържено тесто от блюдото, донесено току-що от кухнята, Роджър огледа печатите на различните документи.

— Архиепископ Хюбърт — каза той — и кралят.

Сряза шнуровете и бързо зачете.

— Още инструкции за вдовиците и поверениците. Кралят е като прегладнял събирач на баберки на стърнище — трябва да събере и последното зърно и да го пусне в мелниците. А, какво е това? — сепна се той и бързо огледа редовете.

Айда погледна към него.

— Нещо лошо ли?

С времето бе започнала да приема снопчетата с писма и куриерите, които бяха всекидневна част от живота на Роджър, извънредно подозрително, защото обикновено носеха заповеди и инструкции, които включваха или още работа, или дилеми, които съпругът й трябваше да разреши.

— Съвсем не — погледна я внимателно той. — Роджър де Гланвил е умрял от наплив на кръв.

Айда осмисли чутото и устните й оформиха думите.

— Какво означава това за нас? — попита тя.

— Гундреда отново е вдовица. Ще загуби влиянието си в двора, макар че канцлерът ще продължи да изслушва и нея, и брат ми благосклонно, защото е в негов интерес.

Устните му се свиха с отвращение. Лоншан продължаваше да му иска пари за най-различни имения, които Гундреда и Хуон му оспорваха. Хартата, с която му даряваха графството и всички наследствени земи, беше безполезна, докато кралят и канцлерът му продължаваха да го изнудват. Разбира се, изнудваха и Гундреда. Среброто си беше сребро, а съкровищницата бе празна. Това бе една от причините, поради които се влачеше от графство в графство, изслушваше жалби и глобяваше злодеи. Десет марки тук, три шилинга и осем пенита там, два коня, сокол, сребро…

— Хватката им отслабва — рече Роджър, — макар и с малко. Времето ще покаже.

Посегна към втори пакет, този път с печат върху тъмнозелен восък. Айда разпозна изображението на рицар на кон от едната страна и щит с малки лъвчета на другата и усети познатото пулсиране в утробата си.

Роджър отвори писмото, хвърли поглед към редовете, вдигна вежди и й го подаде. Айда прочете поздравите, написани с гладкия професионален почерк на писар, но в главата си чуваше думите на своя син и това, което й съобщаваше той, я накара да ахне тихо.

— Значи кралят му дава графство — каза Роджър. — Единственото, което трябва да направи, е да се ожени за деветгодишно момиченце.

Той погледна към Хю, който ядеше пържено тесто и беше спрял да дъвче.

— Кралят е дал Ела от Солсбъри за съпруга на твоя полубрат — обясни му Роджър. — Признавам, че се надявах да я омъжа за някой от вас, но предполагам, че от гледна точка на Ричард този брак е идеален за Лонгспе — достатъчен, за да го извиси по ранг, но не толкова, че да го превърне в заплаха. Солсбъри не е толкова важно графство — само шейсет и пет рицарски имота. Момичето обаче е роднина на Уилям Маршал.

Докато минаваше в галоп покрай тях на дървеното си конче, Ралф дочу разговора.

— Не искам да се женя — отсече той и сбърчи лице. — Момичетата са скучни.

Устните на Роджър потръпнаха.

— Когато пораснеш, ще станат по-интересни — увери го той. — Но засега не се тревожи за това.

Айда не беше сигурна какво изпитва. Тревожеше я мисълта, че най-големият й син ще се жени, след като едва е излязъл от момчешката възраст. Шестнайсетгодишен и обвързан с момиче на девет! Но пък на шестнайсет самата Айда вече бе любовница на баща му. Прободе я ревност, защото осъзна, че това момиче ще има правото да споделя живота му така, както самата тя не е могла, ала се насили да потисне това чувство.

— Това е голяма стъпка напред — отговори Айда — и доказателство, че кралят смята да се отнесе почтено с него.

— Разбира се, засега бракът ще е само на книга — добави Роджър, — но ще му осигури приходи и ще му даде възможност да се научи как се упражнява власт… Ако не е доволна, тя ще има право да се разведе с него, когато навърши дванайсет. Съмнявам се обаче, че ще я насърчат, дори да прояви подобно желание.

— Имате ли наум някоя партия за мен? — попита дяволито Хю.

Роджър се ухили.

— Майка ти ще иска и тя да има думата по тези въпроси — каза той и улови сина си за брадичката. — Да нямаш наум някоя подходяща? Видях те как гледаш дъщерята на Томас де Бохун в Йорк миналата седмица — и не мисля, че мнението ти беше същото като това на Ралф.

Хю се изчерви, но продължи да се усмихва.

— Според мен е хубава — вдигна рамене момчето.

— И има добра зестра — продължи замислено Роджър.

— Още е много млад! — тросна се Айда. Знаеше, че само я дразнят — и нея, и взаимно, но се вбеси достатъчно, за да се хване. — Той ти е наследникът. Виждам защо е благоразумно най-големият ми син да се възползва, когато му се е открила възможност — такъв шанс не се среща под път и над път, но за Хю имаме време да помислим.

Видя как бащата и синът си разменят погледи, изпълнени с мъжка веселост, в която нямаше място за нея.

— Права си, любов моя — съгласи се Роджър. — Ще търсим близо и далеч, за да намерим подходяща съпруга за Хю… и снаха, която да посрещнеш с радост. А дотогава трябва да се приготвим за сватба.

 

 

Роджър седеше пред огъня с протегнати крака и кръстосани глезени и се наслаждаваше на една последна чаша вино преди лягане.

— Колите и товарните понита ще са готови призори — обърна се той към Айда и погледна към купчината кожени дисаги, пътнически сандъци и препълнени кошници. — Виждам, че ще пътуваме почти без багаж.

Айда седна до него, наклони глава на една страна и започна да сплита косата си. Беше я сресала с гребен, намазан с лосиона с розова вода, и сега кичурите й ухаеха на цветя. На бузите й се появиха трапчинките.

— Ще има повече място, ако оставим този тук — кимна тя към сандъка с шапките му.

Роджър я изгледа с престорена обида.

— Това е може би единственият, който непременно трябва да вземеш. — Обърна се леко към нея и смени темата. — Той ще стане граф на Солсбъри.

— Това е прекрасна възможност за него, макар че ми се иска и двамата да бяха по-големи — отговори Айда, като успя да запази гласа си спокоен. Всъщност нямаше проблем с факта, че синът й се жени за толкова младо момиче, защото това щеше да й даде време да свикне с мисълта за брака му. Човек не можеше да ревнува от малко момиче. Само можеше да изпитва състрадание към него… И това се случваше толкова скоро след смъртта на баща му.

— В някои отношения той е по-зрял за годините си — каза Роджър — и тя ще има време да го опознае. — Посегна и прокара ръка по плитката й. — Шегувах се за Хю. Неговото положение не е като това на Лонгспе. Не му трябва наследница, за да си спечели място в живота, макар че, разбира се, трябва да потърсим някоя, която ще придаде блясък на графската му титла. Освен това има и братя, така че няма защо да бързаме.

Айда разбра, че се опитва да я ободри.

— Знам — каза тя и за миг постави ръка върху неговата. — Знам и че този миг ще дойде и макар че може да съм прекалено любяща и смешна, не съм глупава.

— В никакъв случай. Просто по отношение на сърдечните въпроси имаш повече белези от мен.

— Искам всичките ми деца да са щастливи, сигурни и защитени, дори ако за в бъдеще самите те са защитниците.

Той обви длан около плитката й, остави настрана виното си и я привлече към себе си.

— Ще направим всичко по силите си за тях, но въпреки всичките ни грижи, те сами ще намерят пътя си.

Гърлото й се сви. Двамата с Роджър бяха преодолели трудностите си. Най-вероятно щяха да изникнат нови и Айда се молеше на Бог да й даде мъдрост и сила, за да ги разреши. В живота й имаше периоди, в които не беше нито щастлива, нито сигурна, нито защитена. Едва на възрастта на Хю загуби и трите неща и оттогава трябваше да живее в постоянна несигурност. Да се усмихва и да се преструва, че всичко е наред, когато не е. Тогава бе загубила грижите на родителите си, а брат й живееше с настойника си. Никой не бе направил всичко по силите си за нея. Както бе казал Роджър, трябваше сама да намери пътя си. Понякога пътеката, която избираше, се оказваше камениста и тясна. Краката й се разкървавяваха, докато вървеше, без да знае какво я очаква зад завоя; но поне все още беше на нея, а мъжът, с когото бе избрала да потегли на път, беше до нея с ръка в нейната. Само можеше да се моли пътищата на децата й да са по-гладки от нейния.