Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уилям Маршъл (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Time of Singing, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Елизабет Чадуик

Заглавие: Розата на Уиндзор

Преводач: Мариана Христова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Калпазанов“; Kalpazanov

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Радост Георгиева

Технически редактор: Никола Христов

ISBN: 978-954-17-0293-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5057

История

  1. — Добавяне

Глава 13

Шинон, Великден 1181

През последните години на Айда често й се налагаше да се справя с нови и трудни преживявания, които подлагаха духа й на почти непосилни изпитания, но никога не бе изпитвала такъв ужас; никога не се бе чувствала толкова безпомощна. Легнала на леглото до малкия си син, тя избърса горящото му телце с хладка розова вода и се загледа как гърдите му се надигат и спадат бързо като на задъхано куче, докато треската го поглъщаше. Телцето му беше покрито с петна и вече бе повръщал няколко пъти тази нощ. Сега повдигането бе отминало, но на негово място дойде бухаща кашлица, която го разтърсваше толкова силно, че не оставяше място за дишане, още по-малко за сълзи. Айда успя да му даде малко мед и вода и макар че беше почти отбит, тя започна отново да го кърми, отчасти с надеждата Уилям да поеме нещо хранително и отчасти за нейно успокоение.

Внимателно избърса горящото му телце и му изпя някаква глупава песничка за птичка в клетка. Той скимтеше и подсмърчаше. Очичките му бяха отворени, но невиждащи и матови като кафяви камъчета. Айда беше чула, че в града върлувала треска; другите жени се опитаха да го запазят в тайна от нея, но тя знаеше, че няколко деца са умрели, включително и невръстният син на един обущар, който беше на същата възраст като нейния. Обзета от вина и ужас, обляна в сълзи заради болката на майката, загубила детето си, Айда се помоли на свети Климент и свети Буено да й помогнат, запали свещи, даде милостиня и се помоли на Бог да пощади Уилям.

Тя отново изцеди плата и усети топлината, която идваше от вътрешността на мокрия плат, докато бършеше сина си.

— Пресвета Дево — прошепна Айда. — Не позволявай той да страда за греховете ми. Не го оставяй да умре. Вместо това вземи мен!

Года се приближи до леглото и внимателно я докосна по рамото.

— Милейди, търсят ви.

Айда вдигна глава през умопомрачението си и срещна погледа на Бомон, един от церемониалмайсторите на Хенри. В очите му просветваше съчувствие, но лицето му беше безизразно.

— Кралят заповядва да отидете при него, мистрес.

Айда се ужаси.

— За бога! Синът му е болен и животът му е в опасност. Нима иска от мен да загърбя майчинския си дълг?

Бомон пристъпи от крак на крак.

— Милейди, това може да ви каже кралят, а не аз. Аз само му се подчинявам, както трябва да правим всички ние. Съжалявам, че детето е болно, но има други жени, които могат да се грижат за него, докато ви няма.

— Тези жени не са майка му — процеди тя през стиснати зъби.

— Въпреки това, мистрес — поклони й се Бомон, но й показа пределно ясно, че няма друг избор.

Айда се надигна от леглото. Знаеше, че сигурно изглежда ужасно, мръсна и разрошена, ала нямаше намерение да се преоблича и парфюмира за Хенри. Нека я види такава, каквато беше — измъчената отчаяна майка на дете, което се бори да задържи живота в телцето си. Единствената й надежда бе, че Хенри ще забележи в какво състояние е и веднага ще я изпрати обратно при сина им.

— Аз ще се погрижа за него — приближи се до леглото Ходиерна. — Той ще е добре с мен, нали, миличко?

Тя сковано се отпусна на болните си от артрит колене, взе плата от Айда и започна да бърше бебето.

— Върви, направи това, което трябва — каза и й хвърли поглед, изпълнен с предупреждение и разбиране.

Някак си Айда успя да направи в ума си място за нещо друго, освен за тревогата си и се съсредоточи върху това, което Хенри искаше от нея. Колкото по-скоро изпълнеше дълга си към него, толкова по-скоро можеше да се върне при сина си.

Кралят я очакваше в спалнята си, където крачеше неуморно пред огъня. В стаята имаше неколцина прислужници, но присъствието им беше дискретно и Хенри очевидно бе отделил малко време, за да остане сам със себе си. Когато Айда влезе, той погледна към нея, усмихна се и й направи знак да се приближи.

— Липсваше ми, скъпа. — Взе ръцете й в своите, целуна я по устните, а после я задържа малко назад, за да я погледне.

— Сълзи? — Прокара палец по мократа й буза. — Какво значи всичко това?

Айда подсмръкна и избърса ръката си в широкия ръкав на роклята.

— Съжалявам, сир. Синът ми… нашият син Уилям… Той е болен от петнистата треска и се боя за него. Мислех… — гласът й се пречупи. — Мислех, че знаете.

Гласът му беше умиротворителен:

— Скъпа, наистина знам, както знам и че ти трябва почивка. Нека другите се погрижат малко за него. Лекарят казва, че щом треската премине, той ще се оправи.

Хенри я привлече към леглото, накара я да седне и да изпие чаша вино със захар и подправки.

— Сир, знам какъв е дългът ми към вас — рече Айда, докато оставяше чашата, — но аз съм негова майка. Трябва да съм при него.

Тя го стисна умолително за ръкава. Виното тежеше в стомаха й като разтопено олово и я караше да изпитва чувство на гадене.

— Значи вече не носиш пръстена ми? — попита остро кралят.

Айда преглътна.

— В ковчежето ми е. Свалих го, докато се грижех за сина ни. Не исках да го одраскам и бях прекалено притеснена, за да се сетя да си го сложа, когато ме повикахте.

Чу задъханата паника в гласа си и разбра, че не се справя добре със ситуацията.

Нетърпелива гримаса набразди челото на Хенри.

— Сега другите жени ще се погрижат за него — изръмжа той. — Всичко ще се оправи, казвам ти.

Тя кимна мълчаливо.

— Айда, погледни ме — настоя Хенри и вдигна брадичката й с показалец, за да огледа лицето й. — Ах! — Гласът му се смекчи. — Ти си красиво, красиво момиче и аз много те обичам.

Гърлото на Айда се сви така, че тя почти се задави. Какво трябваше да отговори?

— Доколкото разбирам, брат ти е говорил с теб?

— За какво, сир? — изгледа го неразбиращо тя, защото съзнанието й бе обсебено от сина й и от нуждата да се върне при него.

— За идеята му да те омъжа за Роджър Бигъд.

Думите му накараха дъха й да секне. Стори й се, че са я ударили през лицето с мокра кърпа и за миг единственото, което успя да направи, беше да се взре в Хенри с отворена уста, зашеметена. Не можеше да се справи и с това, освен с всичко друго.

Хенри попита раздразнено:

— Да разбирам ли, че не е говорил с теб?

Айда се помъчи да се съсредоточи, да насочи мисълта си натам, където трябваше да бъде в този момент.

— Сир, говори, но оттогава мина доста време. Каза ми, че обмисляте въпроса.

— Все още го обмислям, любов моя. Той каза, че нямаш възражения. Вярно ли е?

Стомахът й кипна. В гърлото й се надигна киселина.

— Не, сир — прошепна тя. — Нямам възражения.

— Бракът с него ще ти се стори ли поносим?

Той погали косата и врата й с опакото на ръката си, Айда затвори очи и си заповяда да не повръща.

— Изглежда почтен мъж, сир.

— И си готова да се откажеш от живота в двора заради него? От всичките си рокли, от всички танци и развлечения?

Айда се помъчи да овладее дишането си.

— Ще направя всичко възможно да се приспособя, сир.

— Ти си не само красиво, а и смело момиче. Понякога се оказва, че нежните и деликатните са тези, които притежават най-голяма сила.

Тишината се проточи за няколко удара на сърцето. Айда чу как една свещ изпращява върху някакъв примес във восъка, забеляза как пламъкът трепка и припламва пак. Опита се да не си представя, че вижда живота на сина си — трепкаща между живота и смъртта свещ.

— Не искам да се отказвам от теб… — измърмори Хенри, обърна лицето й към себе си и я целуна, отначало нежно, но после все по-собственически и енергично. — Не искам да те отстъпя на друг мъж.

Докато я любеше, Айда се оттегли вътре в себе си и отдели ума си от тялото. „Скоро ще свърши“ — каза си тя. И тогава можеше да се върне към своето бдение над Уилям. За другите неща щеше да мисли по-късно, защото не можеше да гледа едновременно в две посоки.

Хенри свърши, легна до нея, за да си поеме въздух, и преметна ръка над очите си. Айда прехапа устна, загледа се във върха на балдахина и се зачуди кога кралят ще й даде разрешение да си тръгне. Свещта все още гореше, но докога? Айда я гледаше и се боеше да не се разтече отново на вадички. Събра краката си.

Хенри обърна глава на бродираната възглавница.

— Може би вече съм те загубил — каза той с уморена въздишка. — Облечи се и се върни при детето. Тази вечер няма да те безпокоя повече.

Айда припряно навлече ризата си.

— Благодаря ви, сир!

С облекчението, че й позволява да се върне при Уилям, се появиха благодарността и вината. Беше си помислила, че може да я накара да остане, за да му разтрие гърба или краката.

— Утре сутринта ще дойда да го видя — каза Хенри. — И теб — и я целуна по бузата.

Айда се втурна обратно към стаите на жените. Матилд, една от прислужничките, която бе родила наскоро, държеше Уилям на гърдата си, а той спеше, все още налапал зърното й. Бузките му бяха лъскави и червени като ябълки. Ходиерна седеше до момичето и наблюдаваше и него, и бебето. Айда усети буря от любов към сина си и ревност, когато видя, че друга го кърми.

— Вече се поуспокои и сега спи, Бог да го благослови — усмихна се Ходиерна. — Струва ми се, че състоянието му се е подобрило малко.

Айда бутна полите си на една страна, за да не й пречат, седна на леглото и взе Уилям от Матилд, без да я поглежда. Момичето прибра гърдата си обратно в процепа за кърмене на своята рокля и размени унил поглед с Ходиерна. Уилям изхленчи, но докато майка му го гушкаше и го галеше по лицето, той се успокои. „Може би вече не е толкова горещ“ — помисли си тя. Поне за момента треската беше спряла да се надига.

Ходиерна и Матилд тактично се отдалечиха, за да оставят Айда насаме с детето. Ходиерна се спря, сложи ръка на рамото й и я целуна майчински по слепоочието. Айда прошепна „благодаря“ на двете жени, изпълнена с разкаяние и вина за ревността си сега, когато Уилям отново беше в ръцете й.

Прекара останалата част от нощта, облегната на възглавници в леглото си с детето в ръце. На стабилната светлина на свещта Айда го наблюдаваше как диша. Косата му беше мокра от пот и подвита в краищата, миглите — лепкави, а обривът по кожата му — смесица от тъмночервени петна. Обичаше го толкова много, та й се струваше, че и самата тя гори от силата на чувствата си. Дори и прелюбодеянието да беше грях, дори да се беше отчаяла при новината, че очаква дете, любовта, която сега изпитваше към своя син, я унищожаваше.

 

 

На сутринта на път за лов Хенри дойде да види сина си. С ботуши и шпори, жаден да потегли, той все пак остана за кратко до люлката.

— Малко по-добре е, сир — каза Айда.

Чувстваше се ужасно уморена от нощното си бдение, но треската на Уилям беше намаляла, а очите му вече не изглеждаха толкова замъглени. Неотдавна отново беше успял да посуче малко. Прекалено рано беше, за да кажат, че се подобрява, но състоянието му изглеждаше по-стабилно.

Хенри раздразнено вдигна рамене.

— Жените постоянно се притесняват прекалено много.

След още един продължителен поглед той се извърна настрана от люлката, като взе Айда със себе си. Прибра един кичур коса зад ухото й и рече:

— Много мислих; наистина е редно да имаш съпруг и дом пред Бога. Реших да позволя на брат ти да повдигне пред Роджър Бигъд въпроса за евентуален брак.

Айда погледна към него, без да знае какво да каже. След изминалата нощ думите му бяха като сламки, разпилени по повърхността на потока.

— Какво, да не онемя от мисълта за късмета си, или това е ужас? — Усмивката на Хенри не беше съвсем приятелска.

Айда се помъчи да се овладее.

— Не, сир — отвърна тя. — Благодаря ви много. Но покрай Уилям съм си загубила ума. Тази сутрин не знам дори как се казвам. Радвам се, наистина.

— О, Айда… — усмивката му се смекчи и стана малко тъжна. — Един ден ще станеш по-дебелокожа и това ще ме натъжи, но мисля, че така ще е по-добре за теб. — Хенри свали от пръста си един пръстен, взе ръката й и го сложи на средния пръст на дясната й ръка. — Ще поръчам да прочетат молитви за малкия.

Потупа я по бузата и излезе. Вече викаше останалите ловци, мигът на интимност бе останал зад него, сякаш не бе нищо повече от поредната добре свършена работа.

Айда знаеше, че би трябвало да изпадне в еуфория, но усети единствено още по-голямо изтощение — сякаш е дърпала въже много, много дълго време и силата й най-накрая я е напуснала. Тя погледна към пръстена, който й даде кралят: преплетени ивици злато, в които блестеше скъпоценен камък с рядка резба. Още един трофей за сврачешката й колекция. Един за началото, един за края. Айда се олюля и Ходиерна се втурна към нея, като извика на Года да дойде. Заедно, двете жени я отведоха обратно до леглото.

— Заспивай — нареди Ходиерна и дръпна завесите около нея. — Детето вече не е в опасност и няма да си му от полза, ако не си починеш поне малко. Ако трябва, ще те събудя, обещавам.

Айда се чувстваше прекалено уморена да спори, но си остана все така тревожна, докато ги гледаше как слагат Уилям в люлката до леглото. Все още изпитваше ужас, че ще го загуби.

— Аз може и да остарявам, но ушите ми още са си на мястото — измърмори Ходиерна, докато затваряше завесите. — Приливът май се надига, а?

— Надявам се — призна Айда, а после потъна в неспокоен сън и сънува дълга, равна брегова ивица с мокър пясък от матово злато, отмивана от неуморно синьо-сиво море.