Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2017 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Георги Божинов

Заглавие: Калуня-каля

Издание: трето

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Отговорен редактор: Мартина Иванова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 978-954-26-1388-6; 954-26-1388-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3325

История

  1. — Добавяне

VI. Самак

И времето спря…

Костанда се зарадва, когато Калуньо сам отчупи крайщник от хляба и започна да яде бавно. Друг път тя не му даваше да чупи така още топъл хляб, казваше му да почака, докато хлябът обиколи нивите и поизстине — за да не се втести и отлетичи отчупеното. Сега стоеше до него и го гледаше радостно и благодарно. Чак горе му замирисало на топъл хляб, току-що изваден от фурната. Затова и слезе. Това беше на осмия ден. Цели седем дни не беше сложил троха в устата, от време на време само пиеше по малко вода и лежеше на одъра в горницата. Няколко пъти го пита какво му е, той нетърпеливо махаше с ръка и я пъдеше. Лежеше, подпрял теме на двете длани отзад, не искаше да види никого, не искаше никой да го види, ни искаше да знае какво става наоколо. Тя повика врача от Богулите, но Калуньо не го пусна в собата си. Човекът постоя два дни и си замина… „Божке, тоя луд човек така ще си умре, без дума да каже…“ — мислеше отчаяно жената, като го гледаше такъв потъмнял, обрасъл с косми, стопен и страшен. Беше се объркала и не знаеше какво да прави. Малката — и тя бе притихнала, не се чуеше и видеше, само скришом се лепеше за джамлъка и надзърташе да види какво прави чичо й; но и тя не смееше да му се мерка. Костанда си отдъхна чак на осмия ден. Не, на деветия. Тя сега си спомни, че оня, първият ден, бе пръв след петъка. Бе минал оттогава още един петък, а сега бе неделята след него. Така, девет дни… Сутринта Калуньо потропа отгоре и каза да прати Янко или зет му да го обръснат. Но и двамата ги нямаше, та прати друг. След това той сам слезе долу и сам си отчупи от хляба. Дъвчеше бавно, челюстите, отвикнали да дъвчат, мърдаха трудно и болезнено. Беше изцибрен, избелял на образ след бръсненето, образът хлътнал костеливо, погледът угаснал. А и ръцете като че трепереха малко, пипаха несигурно и някак с боязън. На лявото му слепо око Костанда забеляза два бели косъма. Дожаля й да го гледа такъв слаб и безпомощен. Той излезе на двора, постоя малко, мълчалив и замислен, с присвити очи. Може би очите го заболяха от дневната светлина, която и без това не беше много силна. В небето имаше рехави облачета, а слънцето вече слабееше. Полека се повлече към яхъра, искаше да види конете. Не усещаше, че стъпва по земя, струваше му се, че се носи като пух на глухарче по въздуха; и че ако се появи вятър, може да го отнесе… Вяло му мина това през главата. А главата му като че бе натъпкана със сено… Спомни си, че точно така му беше и тогава, през пролетта, когато се свести за пръв път след премеждията в онова село. Някъде много назад бе останало това време, толкова назад и толкова отдавна, че едва се мержелееше вече.

Бутна вратата и го лъхна острият мирис на коне, на конска пикоч и тор. Малката го гледаше от прозорчето на долната соба, а когато той влезе в яхъра — се спусна натам и тя. Той хвърли бръз поглед към Арапа, приближи го. Кончето дообираше сеното в яслата с косматите си бърни, които се движеха и пипаха ловко като пръсти. Добре изглеждаше. Само като че се бе ояло повечко, заоблено и позагубило сухотата на очертанията. Улежало се, нема кой да го разкарва… Когато се подпря на шията му — леко му се виеше свет и се подпря, — кончето дигна глава, престана да хрупа и го загледа с едното око, бяло и с кървави жилки. И тихо, ръмжащо процвили. „Арап, Арап…“ Кончето потърка муцуна в ръкава му. В светлата рамка на вратата бе застанала Малката и го гледаше боязливо и любопитно:

— Чичо Кале…

— Ела, ела… — Той прегърна Малката, за да се опре и на нея.

— Мож ли да донесеш седлото, мое момиче? Е го там…

— Мога, чичо Кале. Да го донеса ли! — И тя припна веднага.

Беше обрамчила тежкото седло и яростно се силеше да го мъкне през целия яхър, ремъците се влачеха отзад и обираха сламата. Той опита да го поеме от рамото й, но не го удържа и то се строполи в краката му. Наведе се да го вземе и пак му се зави свет. Ръцете затрепереха по-силно. Не, не, друг път… утре ще опита…

— Чичо Кале, какво ти е? — Челото на Малката се набърчи уплашено.

— Нищо, нищо…

Тя го гледаше жалостиво, с широко отворени очи, бузите й трепкаха — зина да каже още нещо, но не каза. Излязоха на двора и той пак зажумя срещу светлината. Един от кутраците, наякнал вече млад пес, излетя отнякъде, застана срещу него и стръвно го залая. Но го позна и засрамено подви опашка, отиде настрана и клекна на задните крака. И все го гледаше малко недоверчиво. Костанда ги повика да ядат. Беше сготвила бяла, незастроена с яйце кокоша чорба с много чесън и само от мириса и Калуньо усети, че е гладен. Кога сиромах човек яде кокошка? Когато кокошката е болна, или когато той е болен… А има ли по̀ сиромах от мен сега? Има ли по-болен?… Не можа да яде много, а беше гладен. Костанда принесе и ракия, но и от ракията отпи малко, беше отвикнал. И му се доспа. Заспа още там в мутвака. Там го и зави жената, на миндерчето, и го остави. Спа до вечерта, събуди се сам, беше тихо, нямаше никой в собичката. Сам си сипа от изстиналата чорба и яде пак. И пак легна. Спа непробудно до другата сутрин. Беше все така слаб, но малко по-бодър. И ръцете вече не трепереха… Първата работа бе да прегледа брадвите. Избра една от тежките, с дълга и здрава салкъмова дръжка, жълтеникава и мазна. Повика Малката да върти голямото каменно точило, за да я наточи. После пое за бранището.

— Дърва имаме — каза му Костанда.

— Нищо, зима иде… — отвърна й.

Тя гледаше подире му угрижено.

Имаше в северния край на бранишето една китка криви ясени — винаги го дразнеха, когато минаваше оттам. Със сенките си не даваха на младия подраст да се оттръгне и извиши. А и овците много обичат ясеновия листник… Почна с ясените. Но още при първите удари усети, че дръжката се върти в ръцете му. Прималя му и седна да почине. Тогава съгледа Малката — надзърташе от едни храсти наблизо, гледаше го и се усмихваше гузно, готова да побегне, ако й се скара.

— Ти що дириш тука, мари?

— Ми така… да бъда до тебе, чичо Кале, да ти помогна, ако тряба нещо.

— Нема кво да помагаш, ами стой настрана, да не падне…

 

 

Но докато падне първото дърво, мина доста време. После с мъка събори още едно, окастри и двете, Малката извличаше клонака настрана и го редеше. Помисли да пресече трупите на по-дребни парчета, но се сети, че от това здраво, жилаво дърво стават добри шейни. Може да опита… Захвана да сече още един от ясените, но усети изведнъж слабост в цялото си тяло и го остави. Заби брадвата в един дънер и се прибра. Малката потичваше подире му и се въртеше около него като кученце. Беше изморен и спа до вечерта. На другия ден работи непрекъснато, на следващия — също. Малката му носеше пладне и беше му драго да я гледа как се задава през поляните — задянала цедилник с хляба на гърба, с гърне-делвичка в ръката, също като голяма жена. И как излиза пред него радостна, зачервена, сияеща. Първия път имаше и ракия, но той видя, че ракията го размеква и омаломошава. И повече не пи на работа, неприятен му беше и дъхът й. Усещаше как силите прииждат в снагата му от ден на ден. Всяка привечер беше морен, но това беше здрава, работна умора на здрава снага. Прибираше се гладен, Костанда му слагаше веднага; после, застанала права срещу него, скръстила ръце на престилката — го гледаше просветнала:

— Едес като… като вук…

— Гладен съм.

— Яс, яс…

Опита да прави шейна — и нищо не излезе. Не му идеше отръки. Иска си тук майстор човек. Не е за него работа това. Неговата работа е друга. И го загложди това друго — защото сам не знаеше какво точно е то. Янко да намери майстор шейнар. За лека, хубава шейна — като за сам кон. А самият той да се пилее нанякъде — да не го задуши съклет. Поне това е ясно, при толкоз други неясни неща. И когато той разбра това, движенията и постъпките му станаха пак отчетливи и стегнати, както преди. Всичко ще се оправи. Тряба да се оправи. Светът тряба да застане на мястото си. Вечерта сам назоби Арапа и го напои. Прегледа седлото и оружието, напълни кобурите с нужните потреби и приготви дрехите. Нано беше на село, зет му също. И Янко го нямаше. Останалите стояха тук. Каза им да стоят. Малката пак се въртеше около него, усещаше нещо — тя винаги много тънко подушваше кога се готви нещо и умираше от мерак да пипне и тя това нещо, да го разчопли и разгледа отвътре. Но той не я виждаше, не я заговори, беше строг, намръщен и недостъпен, за да отбие мерака й. Да не се повлече подире му и да се плете в краката му.

Потегли сабайле в тъмно. Но нещо му беше лихо — не знаеше какво. Нещо като да бе забравил, а не можеше да си спомни какво точно. Когато извеждаше коня от яхъра, в здрача пред него се белна ризката и неразсъненото лице на Малката, тя го причакваше и трепереше от студ.

— Чичо Кале, леля каза да почакаш малко…

Прозорчето на мутвака светеше. Оттам излезе Костанда, изкривена на една страна под тежестта, която мъкнеше на другото рамо.

— Оружието… — каза тя и го строполи пред себе си на земята.

— Не го прекрачвай! — викна той рязко и жената се дръпна смутено назад.

Беше си забравил оружието. Не е на добро. И жена да те спира от път — и то не е на добро. Два пъти не е на добро. Той потегли, навъсен и суров, без да каже дума. Дните му веднага се завъртяха като панагирска люлка. И нито можеше да слезе от люлката, нито да я спре.

 

 

Първият ден.

Най-напред Църън, да види Менчо. Но спря насред път: ако с Менчо е станало нещо лошо — ще му обадят. Щом не са му обадили досега — значи няма нищо. И сви към Скрибеня. Каза на циганина да заминава на Стублата и да прави шейната. После се отби дома. Нано го нямаше, къде е? Отишъл на воденица — каза Гюла. На воденица? Коя воденица? Хладец мина през гърдите му… Воденицата на Луда ряка. Тя беше една, тая воденица, потокът й се провираше все между скали и нямаше други места, сгодни за воденици. Лете почти пресъхваше, но есени и пролети през него не можеше да се мине… Само един камък, и не мелеше добре, но все пак беше най-близо до село.

— Други път нема да го пращаш на воденица!

Заръча на Гюла да го върне още същия ден на село, млел не млел. А за утре да бъде готов. Не й каза за какво и що, тя и не пита. А когато той замина — замина и тя, за воденицата. На Нано още не беше излязъл ред. Остави мливото на воденичаря и взе момчето — не само защото така й бе заръчано, а и защото смътно се боеше за него; пък и не искаше да нощува сама и да го мисли.

Нощта прекара в собата му. Момчето беше морно, цял ден бе мъкнало чужди чували, чувалите на другите мливари, все възрастни, немощни хорица и заспиваше след всяка нейна ласка. Но тя безжалостно го будеше все отново и от ново, предусещаше някак, че може да не го види скоро и все отново и отново го караше да я люби. Когато момчето капна за сън, тя го остани да спи, а сама остана будна до него. Беше си сложила ръката под главата му и го галеше като по-голяма сестра негова. След всяка любов й се струваше и все повече се засилваше у нея това — че е негова по-голяма сестра. Сестра, която го жали за нещо, а не знае какво е то. Или понякога й се иска да го наплеска малко, като глупаво, непослушно братле ей тъй, без нищо, пак като негова сестра… Долавяше нещо, което ставаше между нея и това момче, не знаеше и това какво е, то беше радостно и тъжно едновременно, тръпно и остро-сладостно. Нещо ново, никога неизпитвано досега, нещо за пръв път. Боеше се от това нещо, но повече се боеше за момчето. И все й се струваше, че при това момче, едва познато, дошло отнякъде си тя става по-друга, по-свободна, по-разгърната. Не такава, както при мъжа си, с душа, сгърчена зиморничаво, готова да се стегне и сгърчи още повече при първата негова сурова дума. Боеше се от мъжа си, от момчето — не. А не можеше без него ни ден. Знаеше, че това, което прави с него, е престъпно и че ако мъжът й разбере — ще я убие веднага, и тряба да я убие. Но тя не се боеше. Защото у нея тлееше и се разгаряше пожар, който тя нито можеше да угаси, нито искаше. Сладък пожар… а започна от малка, случайна искрица, секната ей така, набързо и на игра… Тя остана при Нано будна през цялата нощ и излезе от собичката му на разсъмване, малко преди да дойде мъжът й да го вземе. И през целия ден, втория, й беше празно, тъжно и тревожно. А през всичките дни нататък, когато Нано го нямаше, ходеше като слънчасала и замаяна. Но за Калуньо първият ден още не бе свършил.

Когато влезе в Чиряша, забеляза, че улицата бързо опустява пред него. Които можеха да избегнат срещата — хлапаха вратниците и се нишеха зад дувари и плетища. Които не можеха, а и нямаха къде да свърнат, го гледаха накриво, или не го гледаха, отминаваха бързо и безмълвно, с извърнати глави. Където имаше хора по пейките жени, които предяха, или старци, които мъдро решаваха нещо, смълчаваха се с наведени глави и го чакаха да отмине. Даже и Гърка се смути като го видя. Така си остана със зяпнала уста, втренчен в него, и само продължаваше да върти синджира на часовника. Като подойде на себе си Гърка обади, че Мървака е жив и здрав. Какво, какво? Калуньо не вярваше на ушите си. Мървака жив? Това беше много странно, беше някакво невероятно, невъзможно чудо. Мървака беше застрелян във вира, сам Калуньо го стреля, беше се прицелил в главата му от десет крачки и нямаше колай да не улучи такъв едър и сигурен дивеч.

И сам видя как гъжвата му се разви и понесе от водата… „Да, да, всичко това може да е вярно въздъхна Гърка. А все пак Мървака е жив и здрав и шета наоколо.“ „От де знаеш, виждал ли си го?“ — пита Калуньо. Гърка смотолеви: „Не, но… то се усеща, тия работи се усещат, къде има леш понамирисва. Шушукат из село, подмятат това-онова с половин дума.“ А Гърка има добри уши — те ловят и това, което се мълчи. Някои обещали да докарат жива стока, па се разкандърдисали. Други ходели оклюмали, а сега изведнъж дигнали глави. Какво иска да каже това? Това иска да каже, че има нещо… Но пет-шест чифта все пак стоят у двора му, нека Калуньо ги дига по-скоро, да не му запалят чергата… че и не се знае какво още може да стане… „Нищо нема да стане — каза Калуньо, — не бой се.“ Но Гърка нетърпеливо махаше с ръце: не му е работа да гледа жива стока, има си друга работа.

— Ето що — каза по-тихо Гърка. — Тука има една тънкост, Калуньаа… По-добре е да не земаш добитъка направо от двора ми, нема що да гледат разни очи. Ами сео така… слугата ще изкара говедата ужкем на паша… там, зад панагирището, в оная закътана долчина, нали я знаеш? Там. Да не гледат. Може ли?

— Може. Добре. Утре?

— Утре. Рано сабайле… По тъмно…

Така се разбраха и Калуньо се дигна да върви. Но Гърка го спря пак. Ако е вярно, че Мървака е жив, а е вярно — защо да не опита да се сдобри с него? А? Гърка сам би се заел да помогне с нещо… с квото може, ако може… А? Само мир да е… Калуньо не отвърна нищо. Но по пътя се замисли: защо Гърка го пита така? Защо?… И не можа да си отговори.

Сепна се: беше наближил Църън. Какво ще завари там и как ще се оправя със сестра си, ако раната на Менчо отива на зле? Премина през кривите улички на селото и спря до къщата на Джумини. Но неочаквано съгледа сестриника си на двора — изриваше тора на добитъка и беше гърбом към него. Сърцето му се отпусна изведнъж. Жив е. Само малко бледичък и измършавял, но майка му ще го оправи. Или аз. Бащата го няма, отишъл по село някъде. Майката си беше вкъщи, тъчеше алище на стана.

Джума го посрещна тихо и спокойно, не беше настръхнала, както друг път. Но и не се зарадва, като видя брат си. Лицето й сякаш замръзна и се заключи и нищо добро нямаше в очите й. Калуньо просто не й обърна внимание. Да се сърди колкото си ще, затова е жена, да се сърди. Лицето на жената е като пролетно небе — ту черни облаци, ту слънце. А Джуминото е все облачно… Накара момчето да се съблече, да види раната му. Покрита с пресен жиловлак и увита с парцали, тя вече се затягаше. И огънят бе спрял. Той не се бави много тук. Джума не го покани да седне, а и не му се седеше. Изпрати го Менчо. Каза на момчето, щом се прибере баща му — одма двамата на Стублата. Ама одма, още тая вечер. Най-късно утре заран. Че всякакви шарят наоколо и не се знае от коя страна ще доде я олово, я железо. А при него е по-завардено… Момчето искаше да тръгне с него още сега, но Калуньо го спря: само с бащата…

 

 

Вторият ден.

Не дочака Менчо и баща му, те дойдоха по-късно — той вече беше заминал с Янко за Скрибеня. Завариха Нано да се стяга, Гюла мълчаливо редеше сухоежбина в дисагите му. Тръгнаха за Черяша. Заобиколиха селото, нагазиха в обраните празни лозя, после покрай панагирището влязоха в рога — малката, засукана на една страна долчинка. Дето Гърка трябаше да докара воловете. Но там нямаше волове. Нямаше никой. Постояха, повъртяха се. „Рано е още…“ — рече Калуньо. Но сам знаеше, че не е рано. Слънцето се дигаше. А Гърка бе казал: по тъмно… Ни звук, ни човек, ни добиче. Нещо е станало. Янко рече да прескочи до село, да види защо се бави Гърка. Не, не бива. Ако тряба, ще отидем всички. Сега не бива… Пуснаха конете да пасат, неразседлани. Седнаха да хапнат малко. Ще почакаме. И все поглеждаха към отвора на рога, дано там се покаже нещо.

— Май че ще тряба… — започна Калуньо угрижен.

Но не довърши: изтрещяха изстрелите, повторени сухо от затворената долчина. Метнаха се на конете веднага и препуснаха към изхода. „Не накуп! — викна Калуньо. — Пръснете се!“ Но там, дето се вливаше в широката падина на панагирището, рогът беше тесен и трябаше да се съберат пак. И точно там екнаха нови изстрели. Минаха бързо през теснината, никой не беше засегнат, но кончето на Янко изостана, завъртя се и затъпка на място, почна да се заваля и падна на една страна Янко успя да отскочи от него пъргаво, веднага се улови за стремето на Калуньо и затича заедно с него. Нагазиха в някаква плитка вада, обрасла с тръстика и шавар, вода там не течеше, но беше мокро и тинесто. Едва се измъкнаха.

— Много бяха — каза Нано.

— Две пушки, само две. От екота се чуват повече…

Калуньо се върна назад пеша да прегледа падналото конче.

Беше живо, счупен преден крак, надигаше се и се мъчеше да стане. Стреля го в ухото, да не се мъчи. После се въззеха по брежлеца над вадата и лозята. Янко все гледаше назад. Но назад нямаше нищо, беше тихо и мирно, не шаваше и листо… „Бяха само двама, а ние трима… — мислеше невесело Калуньо. — Срамота! Срамота на срамотите!“

— А сега назад!

— Къде назад?

Не в рога. Калуньо свали мартината от рамо, постави я напреки пред себе си, приготви и револвера да му е подръка. И все по брежлеца възви към селото. Оттам се смъкнаха към средата на селото, дето беше дюкянът на Гърка. Уличката пуста, ни жива душа. А дюкяна го нямаше. Стърчеха само обгорените стени, зееха празните, почернели прозорци и вратата. Гредите на покрива още пушеха, прогорели и продънени, по тях не бе останала ни една тикла — тиклите се бяха изсипали на купчина и под тях се мернаха само две-три газени тенекии. Когато се върнаха назад, по същата уличка, над тях просвири куршум. Бе пуснат отзад, от някоя самотна пушка. След туй чуха слабия пукот, далече отзад.

 

 

Третият.

Аджията се върна и обади, че никой не знае какво е станало с Гърка. Или никой не иска да каже? Остана неясно: избягал ли е, сам ли дигнал стоката и подпалил дюкяна, или някои друг — защото стока изгоряла нямаше, само дюкянът опален; и сам той жив ли е, или спастрен… Калуньо изпрати неколцина да завардят изходите на селото, а с останалите започна от къща на къща. Изведоха целия добитък, не гледаха и не питаха кой е свой и кой чужд. Не слушаха плачове и ревове, забираха всичко наред.

После дадоха огън на тая махала, отдето предния ден бе изпратен куршумът. Духаше слаб, но упорен южен ветрец, огънят зализа и другите махали. Привечер, когато свършиха работата си, пламтеше страшно цялото село. Гледаха от височината на изток как народът щъка насам-натам и се опитва да гаси. Изгоря всичко. Оцеля само махалата откъм панагирището, отдето духаше и вятърът. В Черяша не остана и косъм от стока — Янко и Нано я откараха на Стублата. Другите преспаха в Църън.

 

 

Четвъртият.

На Стублата се събраха всички сабайле. Отдалече ги посрещна Темерутина — бе потъмнял още повече и бе станал още по̀ темерутин. Взе Калунья настрана, двамата изостанаха от другите. Тогава му обади за Костанда, и как станало всичко… Калуньо слушаше, изтръпнал и далечен, като че не той слушаше. Не я чули кога отишла за вода. Чули гърмежите, два или три, а може би и повече. (Старият Рушко нищо не чул, понеже не чува, а Малоумния само махал с ръце, сочел нещо, подскачал и бил много уплашен; Малоумния не беше точно малоумен, по-скоро беше суглумин — затънтен, съвсем прост човек, който при това не можеше да приказва добре, но иначе разбираше всичко.) Веднага изтърчали с момчето. Видели двамата конници, които се отдалечавали към пладне полека, ходом, и даже не бързали. Пуснали подире им по една пушка, но ония и не се обърнали биля. Далеко били вече и само засилили конете. Единият кон вран като въглен, опашката му дълга, земята мете. Другият кулест. Бакърите били пълни, до тях кобилицата и пушката; и в цевта имало пресен нагар. Пренесли Костанда в собата й, била още жива. И после останала като жива.

Калуньо се качи в горницата и не слезе да я види. Цялата нощ прекара буден. Цялата нощ слушаше Малката как плаче и хленчи и през плачовете говори нещо умолително на мъртвата. И равното, будуващо мърморене на Янко, който четеше молитви над нея…

 

 

Петият.

Янко и Нано изкопаха гроба, недалеч от портата, от западна страна, под двата оцелели горуня там. Калуньо слушаше как тихо, пронизващо скимтящо вият кучетата някъде долу и от време на време извива на висок плач Малката. Още не го болеше истински, само тръпнеше и се надигаше неясна, глуха болка отвътре и той се мъчеше да я затисне с ракия. А болката береше и набъбваше. Влезе Янко, гологлав, бледен, каза, че вече ще я заравят, време е. Беше сковал сандък. Костанда лежеше в сандъка, натруфена с каракачанския си венец, косата й заплетена ситно и навита на колелца пред ушите. Бяха надошли всички каракачани от стадата, с жените и децата, стояха строго и тържествено, със запалени свещи в ръце… Тя лежеше в сандъка точно като жива и даже като че се подсмихваше малко. Калуньо се наведе и я целуна по студеното чело. За пръв път, и за последен. Когато я пуснаха с въжетата долу и пръстта затрака по ковчега, казаха му да хвърли шепа пръст — и той хвърли. После прегърна Малката, която не преставаше да хлипа и цяла се тресеше, нямаше сили да плаче — и я поведе към сарая. Отзад Янко, скръстил ръце, ломотеше неразбрана молитва — каракачаните все така стояха и го слушаха чинно… И стана тихо. Калуньо нищо повече не видя и не чу в тишината. Малката заспа на миндерлъка, той я зави и остана буден и тая нощ. Седеше на ниско пънче и гледаше в огъня. Мислеше къде, в какво, с какво е сбъркал — и не можеше да намери. Чак призори прилегна малко, но се събуди, щом разбеля. Малката спеше дълбоко, беше отслабнала и нещастна, полуотворила устица с двете заешки зъбчета отпред. Единият й крак, изметнат настрана, висеше от миндерлъка. Полека го прибра и зави.

 

 

Шестият.

— Значи, единият кон вран, викаш, а? — пита Калунъо.

— Вран като нощ — отвърна зет му.

— Така…

Изпрати Аджията и зет си по дирите на двамата. Да видят, да поразпитат, да чуят. Имаше една махаличка, залепена като лястовиче гнездо в присойния скат на Рата. Баква се казваше, бедна махаличка от пет-шестина къщи, земята й беше на межда с имота на Калуньо, но все по скалите. Съгледвачите се върнаха малко след пладне. Ония двамата наистина минали оттук, слезли към реката. А отвъд реката, над лъките, е Яблан. Конниците никой не познал, но един познал враното конче, виждал го между конете на бега. Така, така. Точно така.

Калуньо дигна тайфата и още същата вечер бастиса карабеговия конак, заварди го отвън, хората му изловиха уруците пазванти без стрелба и кръв. Прегледаха конюшните най-напред. Врания кон го нямаше. „Къде е? Калуньо попита бега, който стоеше и горницата си разтреперан и оплул повече от всякога.

Харизаното си е харизаио обясни той, — твое си е и не искам ни да го зимам обратно, ни да се отмятам от думата си. Само питам: къде е?…“ Но бегът не знаеше къде е враният кон. Може и наистина да не знаеше. Калуньо го предупреди за сетнините, ако лъже. Извини се, задето нахълтал така в конака му. Напомни му, че и двамата са си обещали мир и че който го наруши ще тегли джеремето сам. Бегът се закле, че не знае нищо, изглеждаше искрен и много смутен. Но той беше и стара лисица… След това Калуньо се оттегли към Баква. Но остави в гората над Яблан и над конака двамата си съгледвачи…

 

 

Седмият.

Мина спокойно. Стояха над Баква, скрити в камънаците. Само изгоряха от жажда бяха забравили да земат вода. Чак когато се стъмни, дойде Аджията и обади, че двамата конници пак се появили. Дошли отдолу, по Рата, влезли в беговия конак; и сега са там… В двора на конака преди това светели фенери, но щом пристигнали двамата фенерите угаснали. Калуньо от ново поведе хората си. Каза им: ако някой се опита да излезе силом от конака, или да бяга — да не гърмят по него, а да го ловят жив… След полунощ потропаха на портата. Никой не излезе да им отвори, макар че кучетата се деряха от лай. Разбиха портата с брадви. Калуньо влезе в яхъра и веднага видя двата коня, врания и кулестия, вързани от края. Когато доведоха пред него бега, уплашен и по бели гащи, Калуньо най-напред му каза няколко думи, за да го успокои, и го помоли да се облече. Отнякъде се измулиха две жени, две млади гевендии, излязоха полуголи от малката стая до беговата горница. Казаха, че те ще помогнат на бега да се облече, и го въведоха обратно в горницата му. Янко пошепна: били готвачки на бега, също и танцувачки-кючеклийки, още и телячки — къпели бега в хамама му. Докато Калуньо чакаше бега да се облече, дойде Пано и каза, че двамина прехвърлили високия дувар на най-непазеното място, скочили и побегнели. Подгонили ги, но ония се изгубили в тъмното из дола на реката, „Нали каза, че не бива да гърмим, та така ги изтървахме…“ Калуньо гледаше смутеното лице на момчето и се поусмихна. Остана спокоен, като че тъкмо това бе очаквал да стане и то бе станало. Доведоха отново бега, двете гевендии стояха от двете му страни и го крепяха. Калуньо му каза да се стяга за път, нека разпореди да запрягат бричката с меките яйове и още преди изгрев да напусне конака заедно със слугите си. Разреши му да вземе само най-нужното от покъщнината, другото да остави тук. То си с негово, и игла от имота му няма да се загуби. Бегът покорно климаше с глава. Само, добави Калуньо след малко, ще тряба да си земе обратно Врания… Като видя как момчетата му оглеждат жадно двете гевендии, помисли да ги остави в конака, докато бегът отсъства. Или в своя сарай — за готвачки? Но те могат да развалят хората му. Нека заминават с бега. Стар човек, нека му помагат и услаждат живота му колкото могат и те, и той…

Слънцето изгряваше, когато керванът от брички и каруци, с беговата начело, дигна прах по пътя на юг. Дето бегът смяташе да спре — отвъд планината, по Долната земя. Калуньо се прости с него любезно, обеща да му обади кога може да се върне. Беше му жал за него и почти не го ненавиждаше… Нано все още се тюхкаше, задето бе изтървал двамината. И все разправяше на бача си как ги изтървал. Калуньо го успокои. „Те нема да бягат далеко — каза му. — Където и да бягат при мене ще додат.“ Но той знаеше, че няма да додат сами…

 

 

… Дните и седмиците след това бяха равни на себе си. Затишие. Мир — с гладка повърхност и мътни, невидими, неведоми недра.

Градяха обор за нарасналия добитък. Десетина чифта Янко откара в разсипаното село. В селото нямало никой, само няколко семейства, завърнали се от бяг дал им по нещо… Циганинът тичаше от Стублата до село, мъкнеше железа и гласеше шейната. С него имаше и друг един, да дяла дървенията. Прикарваха още добитък от селата. Това непрекъснато влачене на добитък почна да омръзна на всички. Освен на Янко. Стръвното око на тоя каракачанин не знаеше насищане. И Калуньо подозираше, че каракачанинът задига не само грабения, но и своя добитък на хората. Когато в сарая не оставаше никой, той земаше със себе си и Малката. Боеше се да не посегнат и на нея. Но не бързаше да гони ония двамата. Ще ги намери, има време. Янко шеташе пъргаво и откара нови чарди надолу към салханите. Но оборите, струпани надве-натри около сарая, се пълнеха с нов и все нов добитък. Та повикаха още хора от Църън да се занимават с тия мучащи и блеещи пълчища; да градят нови обори и кошари. Но по-настрана от сарая — за да не се набиват в окото на чорбаджията, комуто явно не харесваше тая оживена Янкова шетня и лакомия. А когато Янко още веднъж се накани да кара добитък по пазарите — Калуньо го спря. „Стига — каза му. — Дотук. Инак ще замязаме на тия, от които зимаме…“

 

 

… Сиромашкото лято се издължи, дните следваха все така слънчеви, топли и ласкави. Минаха две-три слаби ръмки, понамокриха малко нещо, а след това отново се заредиха меки дни и земята отново се затопли. Тук-там из полето се мернаха орачи и сеячи, но някак скришом като че ли, потулено някак. Като че се бояха да излизат и на работа. Връщаха се веднъж с Малката отнякъде и тя му показа двама орачи между редките дървета на бранищата. „Чичо Кале, гледай, гледай…“ Бяха мъж и жена, мъжът държеше ралото, натискаше го в земята, ралото едва драскаше орязаното кукурузище, кривеше и се измяташе. А до магарето, наред с него, се бе впрегнала жената и теглеше заедно с него, бе изопнала шия като добиче и от мършавото й лице се стичаше пот. Малката не бе виждала такава оран, тя гледаше смаяна как жената се спъва из къпиняците и припада на коляно, но пак става; как мъжът псува непрекъснато и магарето, и нея, размахва един дълъг остен и шиба с него магарето, а може би и нея. Малката гледаше след тримата, които постепенно се отдалечаваха с браздата си, беше хванала Калуньо за ръката и шепнеше:

— Защо така, чичо Кале… как така?…

— Така! — отвърна той сурово. — Да видят тегло и зор. Затова се казва тегло — да теглиш!…

После се замисли: това ли е искал за тоя народ — тегло? Иска да мъсти? Или иска мир и тишина? Какво точно иска? Ако караш с добро — смятат те за мекушав и ти се качват на главата. И бият. Ако отвръщаш на злото със зло — свикваш със Злото у себе си и непрекъснато му търсиш като храна все ново и ново Зло извън себе си, за да го оправдаваш… И тогава Злото у тебе става обръгнало, постоянно Зло. Накъде да върви, как да постъпи?… Мълчаха и двамата до сарая. Той бе потънал в мислите си. Малката посивя изведнъж, беше далечна и чужда.

 

 

… Чакмака доведе веднъж при него един циганин и като заекваше смутено, го помоли да чуе думата му. Беше едър, каяфетлия циганин, по каяфета му се познаваше, че е сериозен и достоен човек, свикнал да командва и да се разправя с големи хора. Беше облечен с кюрк и нямаше по него нищо закърпено, мустаците му стърчаха решително и дръзко, а думата му — мека и достойна и тя. Искаше изѝн, разрешение, да разположи катуните на своя табор долу, при Рата. Има добра върба там, има ракита, да поседят малко там и поработят — това им е тем занаят и ляб. Циганинът извади кесията, беше натъпкана добре — за да плати бериите, колкото се полагат. Калуньо го спря. „Работете — каза той — и седете колко ви душа сака…“ Той забеляза, че циганинът не се зарадва много, дето няма да плати нищо, че той иска да са му чисти сметките и да не е благодарен никому за нищо. И не бързаше да прибира кесията. Явно бе човек, който знае цената си.

На другия ден сам отиде да види циганите. Арапа ги усети преди него и като видя черните, заострени триъгълни платна на катуните — начули уши и спря сам. Плашеше се. Бяха двайсетина катуна и толкова каруци с чергила, наредени на кръг около тях. Коне пасяха наоколо. Много циганки, които гълчаха кресливо, като че се караха, и още по-много полуголи дрипави циганчета, които се въртяха около тях и играеха. Мъже нямаше, мъжете се бяха пръснали край реката да секат стари върби за корита и да режат пръчки за кошници. Пушеха огньове пред всеки катун, над всеки огън висеше котле с чорба някаква. Циганките седяха край огньовете, плетяха кошници или обстругваха вретена на нещо като чекрък. Калуньо спря встрани да ги погледа. Не го познаваха и не му обърнаха внимание, работеха си и дърдореха непрекъснато на своя кавгаджийски език. И не усети кога го побутнаха по крака. Беше една от циганките, беше обхванала десния му крак с две ръце и го гледаше отдолу.

— Ай да врачуваме, чорбаджи!

Беше тънка, с дълга до земята, надиплена и шарена черно-бяла пола, като еребата кокошка. Беше млада и хубава циганка с големи безумни очи и голям жълтеникав белтък на очите. От ушите й висяха и се поклащаха обици като два едри златни полумесеца. Не беше от черните, беше само млечномургава, с черна коса, разделена на две и пусната около очите. Калуньо я помисли за някоя луда, защото и приличаше на луда с тия безумни очи и тая дълга лъскава коса около очите. „Ела само по-настрана, чорбаджи — каза тя тихо. — Тия да не гледат и слушат…“ Той подаде ръката си, а хвана нейната, подигна я, циганката ловко стъпи на пръстите му в стремето и се метна пред него на седлото. Полата и се вейна широко и откри за миг гладките, напълнени и съвсем бели бедра. Когато минаха на отвъдния бряг и се скриха зад храстите, той я дигна и обърна с лице към себе си, преметна краката й върху своите и още там, на седлото, я облада бързо и трескаво. После слязоха от коня и седнаха на тревата. Циганката улови ръката му.

— На ръката сичко пише, чорбаджи… Че си имотен и малджия си го знаеш, що да казувам. Че ти казувам кое не знаеш… Самата истина, чорбаджи! Самата истина. И с много малко лъжа, колко да заслади истината!

— Не ти ща̀ истината, ченгене, истината я зная. Байгън от истини, до гуша са ми дошли. Лъжа ми кажи. Излъжи ме. Ще успея ли, дето съм наумил?

Циганката гледаше ръката му и не го слушаше:

— Има тука два пътя, чорбаджи, не съм ги писала аз. Ако те лъжат — и аз лъжа.

— Кажи ги и двата!

— Чакай. — Тя го погледна. — Е там, през тая планина, отвъде, имаше два разбойника, чорбаджи. И двата ги знаех. Мъжа аз го усещам само като го видя. Даже преди да го видя… А тия бяха мъже, любих ги и двамата.

Той извади бешлик и го постави в скута на циганката. Тя го взе, погледна го и го върна в дланта му.

— Като тебе бяха, силни и двамата. Но имаха разни пътища.

— Анджак, за пътищата кажи!

— Единият, завалията, нямаше късмет. Аркадашите му ходеха някое време с него. Но като видяха, че си остават голи като него, оставиха го. После той се уби. Сам си се уби…

— А другият?

— Него ятаците му го убиха. Беше късметлия и всичко му идеше отръки. Все трупаше. Ходеха с него, докато трупаше. Като натрупа — убиха го да му земат натрупаното. Тъй, чорбаджи. Нали видиш, пътят е Божа работа.

— Друг път няма ли?

— Няма. Не, има още един. Ама то не е път… Беше мирен, кротък човечец, гледаше си мирната работа. И него любих. После и той умря…

Тя държеше ръката му в скута си и гледаше замислено в нея.

— Та всички умират, демек, а?

Тогава извади от пазвата си книги за игра, те бяха толкова охлузени, че едва се четяха знаците и боите им. Разбърка книгите ловко и бързо, с привикнала ръка, и ги подаде — да ги пресече той. След това дълго и замислено гледа пресечената книга. Калуньо се вгледа и той. Бледо, но ясно личаха там два ножа, насочени един срещу друг с върховете си.

— Тоя нож видиш ли, чорбаджи? — Посочи му с пръст единия от двата. — От тоя нож да се вардиш… убаво да се вардиш…

Той се взря отново: двата ножа бяха различни и не си приличаха; но ножът, на който циганката бе поставила пръста си, беше досущ като неговия нож с отрязания като сатър връх — харизмата на Кара бег…

Тя гледаше книгите и клатеше глава. Той ги перна с ръка, хвана я за раменете и полека я положи на тревата. Но тя отмахна ръцете му и се изправи:

— Не, чорбаджи, не може!

— Защо не може?

— Може, но ти не можеш… — Циганката го гледаше с безумните си очи. — Азгънлия съм, чорбаджи, огнена съм… — добави тя тихо. — Но огънят ми е заровен в пепелта дълбоко… А ти си бръз, чорбаджи, търпение нямаш. И само ми мътиш главата и главата ме боли. Ти не можеш…

Той я гледаше изумен. Помисли, че циганката го изнудва, и извади шепа бешлици. Но тя решително отблъсна ръката му: „Една пара стига, чорбаджи, повече не ща, не ща…“ И понечи да става. Силом я задържа. Силом я натисна в тревата. Тя го блъскаше яростно, не се даваше, искаше да хапе. Но не можа да се изкопчи от ръцете му и се укроти. Той дълго се мъчи с нея. Тя лежеше в ръцете му, отпусната като дърво, гледаше безучастно някъде настрана, устата й стисната гнусливо и презрително. Но изведнъж, неочаквано, снагата и трепна, циганката изви глава към него, изви и снагата си като змия, той усети, че между ръцете му като че наистина пропълзя змия… „О, девла… о, боже!“ прошепна задъхано. Снагата й се тресеше и виеше, накрая се сгърчи и замря, а пръстите й се бяха вкопчили в гърба му и го дращеха през ризата като орлови нокти. Циганката лежеше на тревата тихо, бе плувнала в пот и изнемощяла, изглеждаше по-стара от преди, гърдите й изскочили от пазвата и увиснали спарушено. Замириса му на пот и циганщина и му стана неприятно. Той полека смъкна фустата й надолу и покри голотата й. Изправи се. Тогава съзря през храстите отсреща две голи циганчета, които ги гледаха. Тръгна към тях и те побегнаха като опърлени. Циганката бавно се надигна на лакът и спокойно, безсрамно напъха гърдите си в пазвата.

 

 

… Взе циганката в сарая да готви на тайфата му. Настани я в една малка собичка, дето държеше разни сечива, до самата тайфа. Не се докосна до нея повече. Но забеляза, че и хората му странеха от нея. Никой не я погледна като жена и никой не я пожела. Като че се бояха. Макар и да търпяха обърканите й гозби. Делѝ къзъ̀н чеизѝ гибѝ — както рече веднъж старият Рушко: объркани като чеиза на луда мома… Особено я възненавидя Малката. Не отиде никога при нея, никога не се обърна към нея, никога не яде от гозбите й. И не заговори ни за нея, ни с нея. Кораво беше хлапето, макар че никак не изглеждаше такова…

 

 

Застудя и удариха първите слани. После посипа първият лек снежен. Той се стопи бързо, но скоро след него падна нов, по-дебел. Добитък прииждаше все още, все по малко, и все така мирно и тихо, скришом от окото на Калунья. С добитъка се разпореждаше Янко, а помагаше Нано. Бяха въвели ред и само двамата си го знаеха: от кое село и от коя къща по колко и какво. Селяните, наплашени, сами си водеха добитъка, та да поскрият по нещо от него, ако могат. Събираха и покъщнина, не само добитък. После Янко препродаваше на селяните от едното и другото, но тихомълком и само от време на време, за да не го усети чорбаджията. Чорбаджията стоеше настрана от тия объркани сметки и работи, стоеше високо в горницата. Може би ги забелязваше, може би се досещаше какво става около него, може би само се правеше, че не се досеща и не забелязва. Или може би смяташе, че всичко това е справедливо възмездие за виновни и невинни, дял от оправянето на света? Защото той бе решил да го оправя и да не миряса, докато не миряса и Светът. Но той не знаеше какво мисли и какво бе решил Светът… Светът сега беше притихнал под снега, който наваля още, бе се затаил и не мърдаше, за да не го смятат за жив. Светът не знаеше дали е оправен или не — той гледаше само да оцелее.

Снегът задръсти пътищата, търговията с живата стока спря. Само овците и козите разделиха по егреците. По-едрата стока отиде на зимови нанякъде, дето знаеше само Янко. Беше много, никой не знаеше броя й, даже и Янко, и скоро изпояде готовото сено, а по него и листника. Но Янко не беше вчерашен. Под негова команда склепаха няколко груби шейни и тръгнаха наред по селските плевни — да обират сеното и сламата им. Никой не ги спираше, нито можеше да ги спре. Народът се свил, не шава, а сено и слама вече не му трябаха. Щом и няма какво да ги яде.

 

 

Един ден Янко се качи в горницата и каза, че някое си момче от Църън, като отивало за кош слама, чуло някаква тиха гълчава в една от съседните плевни край селото. Калуньо бе прилегнал, но се надигна и наостри уши: „Кога това?“ „Снощи, по зайде-слънце!…“

 

 

Заминаха бързо с всичките шейни. Калуньовата отзад, впрегната с Врания. Малката държеше дизгините и го управляваше весело и бодро. До нея, замислен, седеше Калуньо. Заобиколиха издалеч и спряха. Калуньо слезе да огледа мястото. Плевнята стоеше в ниското, беше мъничка дъсчена плевннчка с посивели, оръфани дъски на каменна основа. Едно деренце се изтакаше от нея нагоре, обрасло с косорче храсталак. Калуньо остави няколко човека край деренцето, каза им да стрелят на месо. С другите той се смъкна, пак издалеч, надолу към входа на плевничката. Спряха под един висок слог, обрасъл с трънки и завеян от преспи. Прати едно от момчетата, то само пожела да излази до слога и да извика на аидуците да се предават, ако са вътре. И ако искат да бъдат опростени. Инак ще дадат огън на плевнята… Момчето изпълзя до самите трънки и извика оттам. От плевнята не се отзова никой. Но когато то стана да се върне обратно — отвътре пропукаха пушки и то полека, без глас, като подкосено се смъкна в снега. После казаха, че плевнята била на баща му… Калуньо даде знак да ударят наведнъж всичките пушки — и треснаха двайсетина една през друга; от талпите на плевнята се дигна пушилка. После удариха още веднъж. В тишината, когато пълнеха пушките третия път чуха се гласове и безредни гърмежи отгоре, откъм деренцето. След това още един глас, гласът на Нано, проточен: „Насааам, бат Кале, насааам!“

Калуньо се затече нататък, с мъка рушеше снега. В дъното на дерето бяха паднали трима души, един по друг, както бягали. Двамата изстиваха, а първият, който ги водел, призяпваше и береше душа Калуньо се вгледа в лицата. Двамата не познаваше. Но първият му замяза на Костандиния мъж. С крак обърна по гръб набитото, късо тяло на каракачанина, то примърда. Калуньо позна заобленото, гъсто четинясало лице, обрасло с червеникави косми до очите. Същият. Той извади барабанлията и стреля два пъти в главата му. Не мръдна повече. Само единият крак се тресеше слабо и подритваше. Докато спря. Когато се върна към плевнята, казаха му, че един все пак успял да избяга от нея — разместил тиклите на покрива и скочил отгоре незабелязано. Късно го усетили, гърмели подире му, но не могли да го ударят. Както му го описала висок и пъргав като котка, с дебели ястъклии мустаци. — Калуньо позна в него Карабеговия кехая, Катъча. Знаеше го да е заминал с бега на Долната земя. А ето че не заминал. Или се върнал?…

 

 

В плевнята беше останат само един от айдуците. Не беше убит, бе легнал чудновато на една страна и не можеше да се движи, но гледаше живо и беше озъбен, като че се готвеше да хапе. Като видя Калуньо, той протегна ръка и замърда с пръсти — мъчеше се да докопа револвера, който лежеше на сеното до него. Калуньо стъпи на ръката му и прибра револвера. Тогава видя ранения. Беше Мървака. Бяха нахълтали по него в плевнята и неколцина от хората му, искаха да го доубият, но Калуньо не даде. Раненият не е наш душман, каза. Нека да го дигнат в една от шейните и да не го пипат повече — с главите си ще отговарят, ако му направят нещо. Понесоха към шейните и Мървака, и своето ранено момче, то беше още живо. И поеха назад. Малката улови чича си Калуня за ръкава: „Някой им е носил ляб на тия, чичо Кале…“ Вярно. Някой им е носил ляб. Калуньо се замисли. И тоя някой ще да е от селото, тука… Кой беше поменал, че плевнята е на бащата на раненото момче?… Махна с ръка и нареди да завъртят към селото. Намериха човечеца и прибраха и него в Стублата. Не му обадиха нищо за момчето му. Биха го да изкаже кой е носил ляб, само той ли или и други. Човекът ревеше и все повтаряше, че не знае нищо, че дома си има по-малка плевня, а на оная не е и стъпвал… Биха го много, човекът повтаряше едно и също — не знае. Сигурно щяха да го пребият, но Малката не издържа — ревна на чичо си да пуснат човека. Нека само да пазят къде ходи и какво прави, по-добре е да бъде жив, а ако го пребият — за какво им е. Катуньо я послуша и тоя път. Олабиха човека, но той не можеше да ходи, та трябаше да го оставят в собицата на Рушко и да го налагат с кожи. Момчето му бе ранено в корема и живя два дни. Много жадуваше за вода. Калуньо бе заръчал строго да не му дават ни капка. Но един от другарите му се бе смилил, дал му бе да пие и скоро след това момчето умря. Мървака го предадоха на циганката, да се грижи за него. Не го лекувала, от ден на ден чакаха и него да умре. Но той оцеля…

 

 

… И пак затекоха дните, с дребните грижи около добитъка, с приказките край огньовете денем, и все това безсмислие на ядене и пиене вечер. Колеха всеки ден по два-три брава, сарамският народ искаше да яде, а ракията течеше като чучура на стублата. Беше остра като първак тая ракия, не беше като меката и пивка Калуньова; донасяха я отнякъде, сигурно и нея забираха като стоката по селата. Ходиха по авджилък един-два пъти, Калуньо удари матурица, тя сама тръгна към него и го гледаше, като че не бе виждала човек и искаше да го разгледа: прасенцата й се стрелнаха като куршуми в гората. Янко и Нано я одраха и разсякоха още на мястото, после казаха на тайфата, че е кошута и всички ядоха от месото. Накрая им обадиха какво са яли — някои не повярваха, помислиха, че чорбаджията си прави майтап. Но когато чорбаджията каза на Янко да донесе кожата загледаха го мълчаливо и трезво и най-пияните. Някои повърнаха другите не казаха нищо, но се дигнаха от трапезата и се оттеглиха. На другата вечер се събраха пак, но ядоха само това, което сами бяха клали. Разгеле, имаше какво да се коли и какво да остане… Калуньо бе забравил за Мървака, беше го отписал от тоя свет и не го мислеше. Но един ден Малката нахълта при него и извика възбудено:

— Чичо Кале, тие се борят!…

— Кои се борят? Как се борят?

— Тие там!… Ела да видиш, ела! — Тя го хвана за ръката и го поведе.

Спряха пред прозорчето на циганката, Калуньо погледна вътре. Па махна с ръка на Малката да се отдалечи. И влезе в собичката. Циганката и Мървака се бяха впили един в друг и не го усетиха. Той постоя до тях, погледа ги, почака. Но циганката го съгледа, отвори широко очи и извика нещо кратко на своя език, па скочи на крака и започна да оправя полата си.

— Ела — каза й. Тя покорно тръгна подире му. Качиха се в горницата. Той бръкна в дисагите, които висяха от тавана над главата му, извади шепа ирмилици, меджидии и алтълъци, бели и жълти разбъркано, без да гледа и брои и ги изсипа в полата, която циганката досетливо поднесе.

— А сега — оттук право в касабата! Мой човек ще те откара. Има там циганска махала. Кеф ти — остани в махалата. Кеф ти — пилей се, където ти очи видят!…

Стори му се, че през разпуснатите коси циганката се усмихва безочливо.

— Чорбаджи — каза тя тихо, — с твоята ръка ги тури в пазвата…

— Заминавай, докато ножът ми стои мирно в ножницата си!

— Чорбаджи, нали знаеш коя глава се бои от ножа ти?! Завъртя се бавно и бавно слезе по стълбището надолу.

Пано не каза нищо, но явно бе, че не му се иска да губи цял ден, за да кара една циганка до града. Но помисли, че на връщане може да спре и нощува в Скрибеня… И послушно отиде да впряга Врания в шейната. Когато стана готов и потърси циганката — не я намери. Нямаше я. Беше изчезнала и никой не можа да каже къде е отишла, кога и как е изчезнала… Калуньо отново слезе долу и пак назърна в собата на Мървака. Беше прилегнал на одъра си настрана, прегънат одве. Като го видя, понечи да се изправи.

— Лежи си — спря го Калуньо и седна на малкото трикрако столче срещу одъра. Някое време двамата се гледаха. — Е, как е? Със здравето?

— Горе-долу… — отвърна неохотно Мървака.

— Че е горе-долу — сам видях. За раните питам.

— Една е. През кръста. Не мога да се изправя, като ходя.

— Но ходиш. Добре. Белки пък и се изправиш. Е, а по-натам?

— По-натам… ти ще кажеш. Тя моята се видя. Сега съм в ръцете ти…

— За душман не те броя. Можеш да вървиш, където искаш.

— Къде да вървя? Нямам нищо никъде… — Мървака се надигна бавно, с мъка, седна на одъра, превит напред, и загледа Калуня изотдолу, с изкривена глава. Беше небръснат, дивата му нестригана коса висеше още по-диво. Но погледът омекнал.

— Но ако само… речеш още веднъж, трети път… Да знаеш: милост нема. Макар че за душман не те имам.

— Душманлъкът беше дотук, Калунъаа. Душманлъкът свърши.

— Дано. Искам да е мирно, Мървак. Мирно и тихо. Разбери ме. Мир по тая земя, нашата. Всеки да си гледа работата. Ти може да се прибереш дома си, никои нема да те закача.

— Немам дом. Калуньаа. И челядта ми се разпиля…

— Дом се гради и челяд се въди. Но може и тука да останеш, ако искаш. Па после ще видим… — Помълча малко и добави тихо, проникновено, с молба в гласа: — Слушай, Мървак. Брат бъди ми… и аз ще ти бъда. Вярвай ми, истина ти казувам. Като побратим ще те помоля, по брат от брат рожден: помогни ми да утишим света! Ти можеш, знам…

Двамата приказваха още някое време така и се разбраха кротко. Калуньо се прибра в горницата успокоен и тихо просветлен. Той не искаше врагове и душмани и се зарадва, че един от душманите му, един от най-върлите — вече не му е враг и душман.

 

 

… И пак тръгнаха дните, спрени за миг от тая нищожна случка, която никой не видя и не чу Мървака остана в тайфата. Сам пожела да остане, защото и наистина нямаше къде да отиде. Другите се посместиха малко и в собата, и в средата си. Той влезе в средата им, но остана в своята собица, при косите и търнокопите. Приеха го безропотно и добродушно, без крив поглед и лоша дума. Като побратим на чорбаджията, на главатаря те вече знаеха, че е негов побратим, беше им внушено и показано това. Ако чорбаджията им беше кимнал да го убият щяха да го убият, без око да им мигне. Но той им каза, та го приемат като свой — и те го приеха, без да мислят за що и за какво. То си е работа на чорбаджията.

Повикаха врача костоправ от Богулите, Мето, та види кръста му. Човекът седя няколко дни да го цери. Обръща го, премета го, намества кокалите му. След това Мървака се посъживи малко. Но не можа да се изправи напълно. Тежките му рамене отново се наляха със сила, но си останаха приведени надолу, ръцете увиснали надолу, кръстът превит напред, вкостенен и неподвижен. Като че цялото му тяло бе засилено да тича. Мървака свикна с това полека-лека, другите също свикнаха да го гледат така.

С всичко се свиква, стига да не пречи. Па даже и ако пречи…

 

 

… Заседна една зима, зима зимовита — край няма и край се не види. Дните къси, а не знаеш какво да правиш с тях и как да ги пълниш. Уж всичко завършено, а нещо гложди като недовършено. Нещо неясно и тъмно… Появиха се вълци, удавиха десетина овци по егреците отвъд Рага. Та се дигнаха всички на хайка да ги ловят и гонят. Янко водеше и разпореждаше хайката, той най-добре познаваше местата оттатък. Обширни места. То не беше дол, а огромна копаня с много долове и долчета, покрити с ниски и гъсти дъбови шубраки; доловете разперени като ветрило на всички страни. Над тях, над ветрилото, почваше гола равнина. На първата пусия, в ниското, изкараха само един вълк. Калуньо не го видя; пукаха му мнозина, но той излезе невредим. На втора пусия не излезе нищо, а на третата, най-горе на копанята, дето започваше равното, неуморния Янко нареди стрелците и ги насади като боб ти тук, ти там… Калунья той постави на една височинна над плитко и сухо дере, дето имаше широк обзор… Вълкът излезе от дерето точно срещу него. Беше голям и силен вълк, сив, с белезникав корем. Не бягаше, само потичваше тръсом. И спря недалеч от него, изплезил червен език, хълбоците му се дигаха и свиваха бързо. Беше морен, и не само от тичането. От единия хълбок бе пролазила струйка кръв — закачила го бе все пак някоя дремка от шишанетата. Не можеше да се върне назад отзад идеха викачите, ехтяха гласовете им, лумкаха тъпаните и гюмбелеците им; лавнаха отново и злите овчарски псета. А отпред стоеше човекът, смъртният враг. Вълкът нямаше къде да бяга. По равното човекът ще го настигне и с коня си, и със сачмите си. Двамата се гледаха. Беше строен, хубав, силен звяр, в очите му имаше човешка, почти човешка мъка и гордост. И човекът му се възхити, пожали го. „Нека живее…“ — каза си. Калуньо се дръпна с кончето на една страна, вълкът възви на друга и все така тръсом се понесе по равното, към далечните гори. Стрелците от съседните пусни видяха това, а после сигурно пошепнаха и на другите за странната постъпка на чорбаджията. Защото после мълчаха всички чак до Стублата. Все пак бяха ударили една вълчица, носеха я на прът, може би около нея се въртеше вълчата бесовица, която бе издавила овците…

 

 

След това пак ходиха по авджилък. Веднъж засякоха прасета и сърна. Изядоха всичко омешано — сърнешкото бе за успокоение на съвестите. Хареса им, настървиха се. Само Аджията. Темерутина и дядо Рушко не лизнаха нищо от тоя дивеч. В дните на свински теферичи тия тримата минаваха на бобена чорбица, която си варяха сами. И както винаги става, щом в едно човешко множество се появи някоя нужна работа — все ще се появи и нужният човек за тая работа. Така се изнамери и готвачът, който замести циганката. Беше младо момче, то можеше да вари и пече по вкуса на всички. Когато не ходеха по лов, колеха две или три шилета на ден. Стока имаше достатъчно, неброена стока, за която Янко имаше грижата да не намалява: макар че Янко гледаше малко накриво колячите и все гледаше да им пробута нещо по-мършавко и хилаво. Варяха курбан чорба в големия казан, а за вечеря въртяха овнешко чеверме. На чевермето майстор бе Аджията — умееше да го върти равномерно, да го полива с лой и чорба, да го тъкми така, че да стане крехко. С чевермето почваха теферичите и пиянствата вечер, понякога и цяла нощ. С ядене, пиене, свирни и игри. Готвачът свиреше хубаво на окарина, а когато окарината проглушеше ушите на всички — тогава Темерутина откачаше от стената тамбурата си, нагласяше тельовете и почваше своите маанета. Колкото мрачен, навъсен и неразговорлив да беше този човек — я каже десетина думи на ден — толкова повече си отваряше душата с тамбурата, приказваше с нея, жалеше и плачеше, жадуваше или се радваше. С тамбурата си Темерутина ставаше човек като другите, даже малко по човек, тамбурата бе друга негова душа, или друга част от душата му, обърната към света и разговаряща със света. Самата му душа като да бе тамбура, но за нея никой нямаше пръсти и затова мълчеше… А когато пръстите на тамбурджията премаляваха, вдървени от натискането на тельовете — той изведнъж спираше неочаквано и окачваше тамбурата на пирона й. Играчите бършеха потта от вратовете си, сядаха отново. И отново надигаха кратуните. А гледачите и зяпачите, сити и преситени, отново пресягаха да шипнат нещо от чевермето, което лежеше на две широки плитки тави, изстинало и слоясало, кокалите му вече се оголваха и побеляваха. В тия кратки мигове на почивка и затишие певците вече прехвърляха наум коя песен да захванат напред. Почваха и песните — провлечени, проточени, дълги като вълчи вой, или пресекливи като плач с хълцания, или гробищни виявици, преправени на песен…

 

 

При тия песни изведнъж се прочу Мървака. Нищо беше Мървака в това сборище. Един гръбльо, помилван по волята на чорбаджията. Помилваха го и те, с едно и също равнодушие като за смърт и милост. Приеха го за свой просто и лесно, даже и не помислиха, че всеки от тях би могъл да попадне на дереджето му, да бъде осъден или помилван. Просто го приеха — и това е. Но истински го приеха с песните му. Беше осакатен човек, осакатили го бяха те, превит одве, от кръста нагоре приведен напред — и това придаваше нещо мечешко и заканително на едрите му рамене. Все пак бе силен човек. И макар да бе скромен и да се обаждаше рядко, усещаха, че тоя човек не хвърля думите си на вятъра и знае цената си. Когато другите пееха, той слушаше. Запя за пръв път чак тогава, когато всички бяха уморени и не им се пееше и играеше вече. И бе чудно, че от тоя силен, канара-човек излизаше такъв тих глас, слаб глас, треперлив и несигурен. Заслушаха го. Гласът си остана все такъв тих и сипкав като глас на кавал, но постепенно се увличаше, увличаше и другите с такива сладостно бълбукащи извивки, че като заслушаш — направо те хваща за гърлото, като да бълбука от твоето гърло като твой глас. Слушаха го, онемели и магьосани. След една-две такива песни оклюмалата тайфа отново оживяваше, разбъбряше се, почваше отново да яде и пие, да се шегува и да разправя преживелиците си, разправяни сто пъти вече. Караха Мървака да пее още, той се усмихваше, скромно поласкан, и подкачаше нова песен. Но след нея вече млъкваше окончателно. И никакви молби и подкани не можеха да го накарат да отвори уста. Чак до другата нощ. Когато пееше други песни, и съвсем другояче.

Много хареса на всички песента му за Болена Дойчина. Дълга песен, в която се разказваше за Църна Арапина, как спрял на солунско ливаге и сакал от Солуна града „на ден п’убаа нееста, да го служи благо вино, на нокь любит п’една мала мома, ми и любит, и ми я загубвит“. Как се дигнал от одъра си Болният Дойчин и казал на сестра си да му извади от шарена ковчега триста лакти платно — „да пристегнам моя половина, че веке ми се коски разкостеле“. И как после победил Църна Арапина… А когато накрая „дупна коня Болена Дойчина, одвай дойде при своите дворье, така Дойчин легна и си умре“ — слушателите му, затаили дъх, вече плачеха… Караха Мървака да пее тая песен всяка вечер и той с готовност я пееше. После почна да я пее сам, без да го канят. Тогава мнозина усетиха в това „веке ми се коски разкостеле“ нещо като особен намек, а в цялата песен — някакъв по-друг смисъл, а може би и тъмна заплаха някаква…

 

 

Калуньо ходи два-три пъти на тия сборища и прави всичко, което правеха другите. Но веднъж, когато всички бяха мъртвопияни, бърбореха всички разбъркано и никой не слушаше никого — едно от момчетата поиска да се пошегува. Разказа с пияно завален глас как един път чорбаджията го пратил да донесе бакъл вода от сладкото кладенче в Църън, как после то отляло малко от бакъла и пикало в него… Момчето почна да се смее, искаше всички да се смеят на шегата му, която си бе истина. Но като видя, че никой не се смее, че всички млъкнаха вцепенени изведнъж — млъкна и се вцепени и то. Калуньо се надигна полека и застана над момчето, замълча. И изведнъж така го хласна по тила с лакътя си, че то заби глава в тавата и от носа му шурна кръв; почна да се бърше и подсмърча. Изтрезняха всички. Калуньо каза на момчето да стане, то стана. Каза му да земе същия бакъл, да отиде на същото кладенче, да налее вода и да се върне. Беше среднощ, когато момчето замина. Среднощ, сред зима и на два часа път в снега… Чакаха го. Не вярваха да се върне, смятаха — я ще затъне из преспите някъде, я вълци ще го изядат. Пиха пак, ядоха, разговаряха, опитваха да пеят, искаха да бъдат весели, а не бяха. Нещо не вървеше. Бяха нащрек, трезви всичките, поглеждаха към вратата и чакаха, а и чорбаджията не си отиваше и не им даваше да лягат. Когато момчето се появи отново, малко преди разсъмване, и застана на вратата със скрежясали вежди и дрехи, с бакъла на рамо — отдъхнаха си. Калуньо сам отля половината вода от бакъла и накара момчето да пикае в него. После накара и другите — и всички на смях се изредиха. Сам наля след това една пълна кратуна и я даде на момчето да я изпие. После още една кратуна. На третата му призля, то повърна. Гледаха всички и не смееха да шукнат. След това Калуньо каза на момчето да си дига парцалите и да заминава, отдето дошло…

 

 

Подир тая случка Калуньо вече не стъпи в собата на хората си. Смяташе да разпусне тайфата, но Янко го раздума. Нека потрае още малко, до напролет. Па тогава ще видим. Че има още малко работа… Калуньо го послуша. А тайфата се отнесе различно към постъпката на изгоненото момче. Едни го съдеха: не може така, на чорбаджията ляба яде, а пикае на ляба… Други го разбираха, макар и да не смееха да направят като него. Трети се бояха. И точно тия, третите, после останаха в тайфата. Всички усещаха, че е станало нещо нередно, че и двете страни са в нещо прави и в нещо криви. Едно бе ясно за секиго: чорбаджията има нужда от свои верни хора — и по това нема кво да се приказва. След някое време Темерутина и Янко привикаха неколцина от момчетата едно по едно, но само по едно на ден. Казаха им, че чорбаджията е доволен от службата им при него, дава им добри пари, ще им задели и по малко добитъчец. Но съжалява, че вече няма нужда от тях. Могат да си вървят на село и да си гледат мирната работа. Само да оставят оружието тук. Привиканите си отиваха един по един, доволни, че не си отиват с празни ръце, но повече засрамени. Останалите трепереха да не бъдат привикани и те. Тогава си спомниха, че всичките тия, които си отиваха на село с наведени глави, бяха все по нещо чуруклии: я промънкал дума, дето не тряба, я не промънкал — когато тряба. Или погледнал накриво. Или почнал да прави сметка на чорбаджията си… Трепнаха всички. Разбраха, че чорбаджията гледа и слуша. Темерутина и Янко излязоха на почит, почнаха да се побойват от тях, почнаха да се увъртат около Нано и Менчо — защото чорбаджията викаше и тях в горницата си вечер, когато се решаваха общите работи. Едно само остана неясно: защо чорбаджията не изгони и Мървака. Когато всички знаят, че Мървака е камък без дамар и от никоя страна не може да се похване и одяла, за да уйдиса на зид… Дали пък на Мървака не е пречупено и нещо друго заедно с кръста?… Но чорбаджията, види се, е претеглил и него на невидим кантар и знае какво прави. Накратко: бояха се всички да не бъдат отпратени с голяма благодарност на село — където ще тряба отново да седнат и правят бърда и рогови гребени, и да нагъват просеник с лучец. Че и просеник не сякога ще се найде, еле пък у зима като тая… Тия, които най-много се бояха, точно тия бяха готови сега да скочат и в огъня зарад чорбаджията. Без да мислят прав ли е чорбаджията или не и без да го мерят на собствените си малки и неверни кантарчета. Този човек, бил той такъв и онакъв — дава ляб. Чист ляб. И нещо на ляба отгоре. От ръката му ядеш тоя ляб. Това е най-главното. Когато се смее — смееш се и ти. Когато говори — слушаш. Квото ти заръча — одма търчиш да го правиш. Не ти е другарин. Главатарин е, с него не мож да се мериш, и по рамото не мож да го тупаш. Това е. И нема кво повеке…

 

 

Чорбаджията в това време и хабер си нямаше от тия претънени размишления на своите хора. Той си имаше свои работи и грижи, а те не бяха за всяко ухо. Вечерните сборища в собата продължаваха, но по-тихо, по-прибрано и прилично, с мерка. На тях вече не ходеха и по-първите хора след чорбаджията — те вече се събираха в горницата на ядене и приказки. Собата вече не знаеше какво става в горницата и какво мисли горницата. Но тя скоро го узна. Появиха се като изневиделица нови десетина момчета в двора на сарая. Отпървом бяха малко смутени или смотани наглед, гладни и малко несръчни, но здрави момчета, сметени от разни села. Пошушваха, че измежду тях имало и неколцина такива, дето ходили в онова, разсипаното село, секли там и клали. Тия си личеха, бяха по-свирепи и дръзки наглед от другите, накървавени и готови на всичко. Пошушнаха, че чорбаджията нарочно избирал и такива, накървавени…

 

 

Но сега Калуньо слушаше Янко. Янко му шепнеше, че е добре да сградят един-два чарка по Рата. Народът има нужда сега от талпи и греди, за да гради горелите къщи по горелите села. Защото народът винаги гради. Това е така от памтивека, то си е в унутрето на народа — да гради. Един-два чарка. Може и три. Където има сгода. И да се подновят водениците, дето са порутени, а запустелите да се пуснат наново. Има ли воденица, ще има и какво да се мели. Сега ако нема, утре ще има. И пътеките да се уширят до два коловоза между селата. (Защо? Сега нема какво да минава и по един коловоз!…) „Сега може да нема, но догодина ще има. Народът да ги ушири. Като на ангария нещо.“ „Но с надница“ — рече Калуньо. „Никаква надница! — опна се каракачанинът. — Тия пътища са си за народа, той да си ги прави.“ „Хм, а кой ще го изкара на ангария?“ „Бившите наши момчета от тайфата — те да станат нещо като кьойбашии по селата. Това са наши, верни хора. И бакали да се примамят от града. Па даже и имам някакъв…“ Калуньо размисляше вяло и тегаво. Добре е това, не е лошо. Но как да стане? Слязоха на Рата тримата — с Малката, която вече не се делеше от чича си. Ледовете се трошеха, реката ги влечеше мътна и се надигаше. Янко напред водеше уверено. „Местата ги знам, Калуньаа, огледал съм ги…“ Той огледал, смятал, мислил и премислял. Едното място при един вир, над оня вир, дето Калуньо бе ловил риба през лятото. Другото — при запустялата воденица, като поднови вадата й. Но защо бърза каракачанинът? Още никой не е приритал за талпи и греди.

— Има време.

— Няма време. Калуньаа — възрази каракачанинът. — Пролет иде. Тряба отсеги…

Янко се отдели и още същия ден заби по градищата да дири железарии за чарковете. Той знаеше по-добре от Калуньо има ли време, или няма. Той усещаше времето по-добре от всекиго.

Воденицата на Дерменджията, дето през есента бяха станали толкова премеждия, като че бе оживяла наново. Някой бе пуснал водата, кречеталото трещеше и пълнеше дола със сухия си дървен трясък. „Само един камък работи“ — помисли Калуньо и се надвеси от брега да види какво става долу. Пред воденицата се навъртаха някакви опърпани хорица, но като съгледаха конниците — бързо се връцнаха назад и се потулиха. Калуньо се подвоуми дали да слезе, но се отказа — след всичко, което бе станало неотдавна на това място, му бе противно да го вижда отново. Но Малката неочаквано пожела да слезе сама. За малко, каза тя. Той я чакаше горе на брега, при сухата вада, дето някога бе лежал и стрелял. Тя наистина се върна бързо, беше замислена и мълчалива. Когато излязоха от дълбокия дол на реката и стъпиха на равното горе, Малката се загледа надалече, към тъмните гори на Стублата.

— Виж бе, чичо Кале… какво е онова там? Онова черното, дългото?

— Нищо не е. Храсталак. — И той бутна коня напред.

— Ма то мърда. Виж го… като гъсеница мърда…

Я! Храсталакът наистина мърдаше, лазеше едва и като че се изтакаше от гората напред. Като че самата гора запридаше от себе си тая черна нишка — нишката непрекъснато се удължаваше и бавно прошиваше снеговете с черен конец. Чудно, какво можеше да бъде това… Спуснаха се в плиткото деренце на някакъв приток, а когато излязоха от другата страна — гъсеницата пък наваляше в една падина и началото й не се видеше, както и краят. Спряха. „Хора са — каза Калуньо. — На хора мязат. Върволица от хора.“ Но някакви странни хора — всичките гърбави, или носеха нещо на гръб, а не можеше да се познае какво е то. Двамата с Малката удариха през падината напреки, за да пресекат пътя на върволицата и да излязат пред главата й…

 

 

Имаше там и старци, но повечето бяха жени и деца. Всичките задянали на гръб бремета с дърва. Когато първите видяха пред себе си конете, спряха и загледаха двамата. По тях спря и цялата върволица. Най-отпред стоеше един старец, той бе водил върволицата през снеговете. Когато първите след него спряха, той продължи да върви сам, бавно и морно напред, приведен под бремето си, като се подпираше на тояжка; не бе разбрал, или не бе усетил, че другите вече са спрели. Сетне спря и той, погледна нагоре изумен, бремето се изхлузи от гърба му и той се изправи. Беше висок човек, ужасно мършав, с дълбоко и страшно потънали очи, с хлътнало, потъмняло лице, което мязаше на череп — и белите власи, които ограждаха черепа, още повече подсилваха неговия зловещ, зеленикав мрак. Беше страшен старец. Той постоя малко така, загледан с мътните си очи в Калунья, и нещо бавно съобразяваше, устата му мърдаше беззвучно. Па свали кюляфа си, плетената капица, и пристъпи към коня на Калунья от дясната му страна. Краката му се заклатиха и той се смъкна като отсечен в снега. Раменете му се тресяха.

— Калуньаа, бащице!… Ти баща, ти макя, Калуньаа!…

— Стани, старче! — каза сурово Калуньо, като се наведе и протегна ръка да подхване стареца за рамото. — И тури си капата, да не изстинеш.

Помогна му да се дигне от снега и го придържаше, защото старият човек тегнеше надолу и като че искаше пак да се свлече на колене. Старецът улови ръката му с две ръце, зарови си лицето в нея и заговори с пресеклив глас, като да плачеше, или нареждаше през плач:

— Па тѐ ние… суорачец да посъберем… Те така, мило… рекохме, суорачец… щото има паднало… Ти да прощаваш, чорбаджи, суорачец… да прощаваш… То колко ти е… ама рекохме, щото има паднало по гората… Що да гние?… Че е зима… па нема кво да се яде… нищо нема… ти да ни простиш… Що ние така сякога, чорбаджи… И нашите дедеве и бащеве.

Калуньо усети, че ръката му се мокри от думите на стареца, и полека, гнусаво я изтегли от ръцете и лицето му. Наоколо се бяха струпали жени, стояха безмълвно и плахо, бяха свалили бреметата и те. Няколко от тях се спуснаха да ловят ръката му и да я целуват, но той издърпа ръката нагоре и не я даде. Тогава те се хвърлиха от двете страни към краката му, хванаха стремената и приведени покорно като робини, с тия черни, избелели и порижели фереджета, благоговейно и бързо, една през друга, целуваха навущата му.

— Стига!… — изрева той и гласът му излезе изтънял и писклив.

Откачи от лъка на седлото бича с волски жили, дигна го — бичът глухо тупна с дебелия си край по нечия приведена гърбина, после по друга. Но гърбините стояха все така безропотно и търпяха, или не усещаха. Той бутна коня напред, разтласка жените и тръгна покрай дългата върволица. Малката го следваше помръкнала и бършеше сълзите си. Жените и децата смъкваха бреметата в снега и също като предните искаха да се приближат до него. Той отминаваше бързо и не им позволи. Тогава те се струпаха около Малката, тръгнаха заедно с нея, галеха краката й, шепнеха й нещо тихо, милозливо и примирено. Калунъо стигна до края на върволицата — пъртината се изтакаше далече назад и криволеше, беше утъпкана, дълбока и тясна и се познаваше, че неведнъж бе ходено по нея. Върна се обратно, до главата на върволицата. Старецът все още стоеше на място и тъпкаше снега, все така гологлав, с капицата в ръка.

— Рекох, тури си капата на главата, старче, да не простинеш!

— Ние суорачец, чорбаджи, суорачец… — продължаваше да пее и да се оправдава старецът с треперливия си немощен глас, като да пееше някаква старешка песен, която повече приличаше на плач.

— Че нема кво да се яде… гладно се не седи, чорбаджи…

— Та вие дърва ли ядете? — удиви се Калунъо.

— Ние това на град го носим, чорбаджи… на касабата…

— Чак на касабата? И за що?

— За ляб, чорбаджи… Зрънце, брашънце, кво доде… Че гладно се не седи, Калуньаа… Да иззимеем един път…

Пита го откъде е. От Жежла. А другите — тия жени, децата?

— От селата тъдева. Ние суорачец… Че зима, студено, па нема…

Старецът се бе поослободил и се разбъбри. Бе отново наместил капицата на голата глава, мършавото му лице се пооживи. Щеше да приказва дълго, но Калунъо го спря:

— Чакай. Чуй ме хубаво, дядо. Като се върнете от касабата — ела при мене. Мой човек ще ти покаже отде да сечете! А сега карайте… вървете!

Върволицата потегли отново. Калунъо изчака да мине край него цялата и дълго гледа подире й, когато отмина. Дълго гледа как бреметата се поклащат, спадат и се надигат наляво-надясно, наредени едно по друго в тясната пъртина. Как помръдват бавно, едва-едва, как напредват стъпка по стъпка в хлъзгавината и полека се отдалечават. Той гледаше задните и знаеше, че това е бавният ход на стареца отпред — другите го повтаряха точно и се клатушкаха като гъше ято подир стария-престарял гъсок, който знаеше работата си. И мислеше колко дълго има да се клатушкат така, докато се домъкнат до селата си, за да нощуват там. И как утре сабайле пак ще се съберат на ято, за да поемат още по-дългия път до касабата. С тия жалки, нищожни снопчета дърва, които в обратния път щяха да се превърнат на също такива жалки кори хляб…

И сърцето му се свиваше.