Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2017 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Георги Божинов

Заглавие: Калуня-каля

Издание: трето

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Отговорен редактор: Мартина Иванова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 978-954-26-1388-6; 954-26-1388-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3325

История

  1. — Добавяне

VIII. Калуня-каля

Дедо Танаско, окапал древен старец, се буташе и съпиняше по слоговете и драките, превит под тежестта на раницата, пълна със сурово месо. Пушката му се кандилкаше и го удряше с приклада си под коленете, дълга почти колкото него. Дожаля ми за стареца, тръгнах да му помагам.

— Дай тука раницата, дедо Танаско!

За лов не го биваше вече стареца — стар учител, отдавна пенсионер. Но все още ходеше по лов, мерак му беше да ходи. Не го караха да стои на пусия и да причаква дивеча. Нито да бъде викач. За това се иска добро око и здрави крака, а старецът нямаше и двете. Но да напали огнец на сборното място, да приготви нещо за хапване и пийване там, дето ще се съберат всички след лова да ядат и пият и да разправят ловджийските си патила и подвизи — това старецът все още можеше. И той послушно се заемаше с това, което му възлагаха, защото само то бе по силите му, жалките старчески сили. Драго му беше да слуша ловните разкази при огъня и да ги преживява — все едно че и той е бил с другите, стрелял и се вълнувал като на млади години… И ето, ние вървяхме сега на сборното място, да напалим огнец там, да опечем месото и да чакаме другите.

— Оди с мене — рече старецът. — Има там една хубава поляна с хубава вода…

И ние вървяхме през поляни и гори, равнината наваляше в някоя падина, пак се възземаше. Отново почваха поляни и гори, но дедо-Танасковата поляна все още я нямаше никаква. А раницата тежичка…

Мерна се между дърветата татък някакъв висок каменен зид. Наближихме — беше нещо като силоз или трафопост, но кръгъл, врасъл в земята и много висок.

— Що е това, дедо Танаско, трафопост ли е?

— Такава работа некаква — отвърна старецът. — Имаше там долу, при реката, един гатер… чарк… бил на дедо ми едно време, ама после го развалиха… Та оттука прекарваха електриката му. Ма то не е правено баш за електрика. То друго… друга работа е то…

Водата беше наблизо — една циментирана стубла с железен чучур. А до нея старото огнище, оградено с камъни. Накладохме огъня, старецът взе една ръждясала тенекия, която се търкаляше там, поочука я с едно дръвче да изтърси ръждата й. Постави я на камъните и почна да реди месото на нея, да го соли.

— Калуня-каля му викаме на туй място ние… — каза той. — Калу̀ня-каля̀… Демек — калето на Калунь ага, кулата на Калуньаа. Тук бил и сараят на Калуньаа. Широк, хубав бял сарай… После изгорял. Помня съсипиите му, като воловарчета сме си играли тука. Из камъняците беше пълно със смокове, едни такива дълги, жълти и шарени смокове, дебели като ръката ми… После народът разграби камъните, че бяха все дялани, и всичко се очисти. Остана само кулата… Казват, че пролети, нощем, при новолуние от нея се чували гласове… като че някой стене, плаче, реди някакви неразбрани думи. Ама това са приказки, не им вярвам… Но дедо ми е разказвал историите на Калуньаа, той бил в тайфата му…

— Кой бил дедо ти, дедо Танаско?

— Дедо Янко. Слуга на Калуньаа, нещо като негов кехая… Беше един мъничък, по-мъничък от мене. Ама един гявол старец, бръз един, все терка-терка… Бях вече коджа хъшлак, момчурляк подрасъл, а той беше още жив. И все го подпитвах за старите работи, кво било, що било… А той седне, поплюва си на пръстите — все си поплювкуваше на пръстите старецът, като да брои пари… Седне и почне да разправя.

 

 

… Всичко стана много бързо, толко бързо, че ние, дето бяхме на двора, не можахме да додем на себе си, или да се намесим… Ние с Нано заглавяхме климиите на една кола, че бяха се разсъхнали и олабили. По едно време чуваме — тресна гърмеж. Гледаме — Калуньаа върви, с едната ръка уловил дръжката на ножа си, изтеглил го до половината от канията. И още един гръм. А Калуньаа, изправен цял, дигнал глава, все върви напред. И както си вървеше — почна да се заваля и падна на колено. Но пак се изправи. Тогава видяхме, че Мървака гърми срещу му. А чорбаджията отива към него. Беше безстрашен човек, от нищо страх нямаше. Помня: бъркаше в силяха си, сигур да намери пищова, но в силяха нямаше нищо друго, само нож. Беше изтеглил ножа до половината. И пак падна на колено… мъчеше да се изправи и не можа… Тогава Мървака се сбързи към него, доизтегли ножа му, замахна и го удари… Видях как Калуньо се наведе надолу от удара, но не падна, все още стоеше на колено. Чак тогаз се пуснахме и ние натам. Мървака бе дигнал ножа да удари втори път, но не можа. Изпревари го Нано — лупна го с климията отзад. Мървака изтърва ножа и падна. Нано го удари още веднъж; и все удряше и удряше, докато главата на Мървака стана кървава пихтия, и вече не можеше да се познае глава ли е, какво е… Удряше го, както се удря змия, беше се запенил, побеснял и никой не можеше да го спре. Макар че Мървака беше вече умрял… Внесохме Калуньаа в горницата му, бързо смъкнах ризата да видя раните. Имаше само една от куршум, под дясното рамо. Куршумът излязъл от другата страна и там цъфнала голяма дупка. Но по-лоша бе раната от ножа — на лявото рамо, точно там, дето беше и старата куршумена рана. Но тая беше просечена дълбоко и кървеше много. Превързах криво-ляво, казах на Нано и Темерутина да правят, да струват — но да гледат да спират кръвта. А сам впрегнах бричката, та у града, утрепах кончето от гонене, а и аз самият изплезих ей такъв език, докато сляза в града и намеря хекимина. Беше един стар грък… Човекът доде, видя раните, даде някакви церове и прахове, мъчи да спре кръвта и той. Като поспре, каза ни, щом чорбаджията се освести и доде на себе си — да пазим да не приказва, а и ние да не го заговаряме никак… Гъркът стоя до вечерта, каза ни как да промиваме раните, как да превързваме. И си замина. Откарах го до града и пак се върнах. Цяла нощ ние тримата стояхме около Калуньаа. Кръвта беше поспряла, но пак си таеше по малко. По едно време почна да бълнува, да приказва някакви думи, които не можехме да разберем… нещо като за някакви чучулиги и кукувици… Мяташе се и не можеше да се успокои. На другия ден доде на себе си, но беше страшно прежълтял, омършавял изведнъж. Изгубил беше много кръв. Пита ме нещо, ама едвам шепоти. Сетих се, че ме пита за Малката — къде е. Излъгах го, казах му, че е долу и скоро ще доде. Не зная дали повярва, но заплака. Не с глас, а така — само сълзите му течаха по лицето. През нощта пак бълнува, а на другата сутрин пак доде на себе си. Кръвта беше спряла и вече се надах — аха, ще прескочи трапа… Почна да приказва. Молих го да спре, но той си приказваше. И приказката му уж свесна, а не мож да схванеш нищо от нея. Доколкото разбирам сега, той търсеше някаква дума. Той беше голям човек, беше бамбашка човек, и не сяка дума му се разбираше. Даже и кога си беше здрав. А сега се мъчеше да намери тая една дума. Казваше, че не чучулигите и кукувиците ще спасят народа. Че не нивите и ливадите ще го уталожат; не хлябът ще го нахрани и не ракията ще го напои. А какво? Нещо друго. Но той не знаеше какво е другото… Той се мъчеше да разбере това нещо. Търсеше думата и не можеше да я намери — и това го тормозеше ужасно. Вече не го спирах да приказва. Той не ме и слушаше. Сам си спираше, да почине малко. После почваше пак, и пак сам. По едно време, гледам го — заспал. Зарадвах се, рекох си — добре е… И слязох да видя някоя работа на двора. После се връщам — той разкъсал превръзката, кръвта тече, цял облян в кръв и несвесен. Пак го превързах и вече стоях само до него. Освести си по някое време, и докато се сетя да му попреча — пак махна превръзката. Кръвта хлуйна отново…

И все ми се чини, че тоя човек сам си искаше да умре.

Той угасна през нощта.

Мислехме го, че пак е несвесен. Чакахме го да се събуди, до сутринта чакахме. Но беше вече изстинал.

Заровихме го през деня, между Костанда и Малката.

Поставих над главата му кръст, макар че тайфата мърмореше и негодуваше. През нощта махнали кръста. Но после, когато тайфата се разпиля кой накъде види — пак забодох кръст, по-голям, по-здрав…

 

 

— … Кръстовете ги помня — добави дедо Танаско. — Три кръста, един до друг. Тежки кръстове, дъбови — като сега ги помня. Ама бяха вече изгнили, покривени, лишясали… и като ги пипнеш — ронят се…

— Къде бяха?

— Ей под оня горунь там… чакай да видя… — Старецът се надигна. — Дали пък не бяха под оня, другия? Знам ли… Мястото после се заравни и сега не може да се познае. Па и отдавна не съм ги гледал и съм забравил…

— А с другите какво е станало?

— Кои други? Тайфата? Дедо не ми е разправял. А не съм го и питал. Разправяше ми само за Нано, че бил се оженил за Гюла и скоро след тая случка им се родило момче… Нарекли го на Калуньаа, да му е живо име. И от това момче после тръгнало началото на Калуневия род, дето е и досега… И те това съм запомнил от дедо, на това дедо се чудеше най-много. Как така… Калуньаа бил добър човек… и гледал да прави добро за народа… Искал да прави добро — а все излизало зло… Ей такава работа, такава една история, да й се чудиш и маеш…

— Нещо останало ли е от Калуньаа, дедо Танаско?

— Нищо, кво да остане… Е, имот, стока… Стоката си я поделили Нано и дедо после… А, и една стара песен беше останала за Калуньаа. Помня, пееха я по седенките. Ама после излязоха други песни, по-модерни, и тая полека-лека се забрави…

— А ножа на Калуньаа?

— Ножа ли? — живо се отзова старецът. — Ха, чакай… добре че ме подсети. За тоя нож да ти разправям… С него пак станало едно убийство после… ама случайно убийство. Но то е друга една история… Тряба нещо да е бил като прокълнат тоя нож… Най-напред дедо ми го прибрал. Търкаляше се из двора ни. Ама беше един очукан, нащърбен. Сечехме тикви за добитъка с него. Сечехме и тръни, беше добър за сечене на тръни, че замахнеш отдалече и нема да се бодеш. После тоя нож се затри някъде, н’ам къде се затри. Може и по комшиите да пропадна…

… Ама помня — беше един тежък нож. Бях голям вече и як, а с две ръце едвам го дигах…

Край