Георги Божинов
Калуня-каля (5)

III. Оставете го да си умре сам…

… Едно безкрайно, безкрайно, безкрайно пропадане…

От зима в лято, от жега в студ. Пропадаш надолу във влажния хлад, усещаш как пропадаш, вятърът свири край тебе студен, а ти пропадаш, потъваш надолу в нещо бяло и меко, което те обвива, потъва с тебе и то, бяло и меко, то е студено, после става топло, след туй горещо и отново студено. Знаеш, че все някога тряба да има край това пропадане в бездната, някъде долу — и чакаш да се друснеш в това дъно, всяка бездна без дъно все тряба да има дъно там, напрегнат и тръпен чакаш. Да се удариш там на твърдо, на остро, в острите карпи — да се разпилееш. И да свърши всичко…

А все не свършва. Бездната няма дъно. Бездна — без дъно. И няма край това зъзнещо летене в бездната, и не свършват тия бели мъгли, тия бели пелени, които те обвиват, тия дълги, тънки, меки, студени-топли бели кърпи, които летят заедно с тебе и не могат да спрат потъването. Топли влажни кърпи, студени влажни кърпи. И сладък ужас на потъване.

Зелена ливада — това е дъното. Не остри камъни. Зелена, мека слънчева ливада. И той коси тая ливада. И се чува наблизо приглушеният глас на кукувицата. Но това не е кукувица, а кукумявка — тя крещи рязко, отсечено и зловещо. А той коси ливада и върви бавно напред, и сега вижда, че ливадата не е зелена, а черна и светла, редува се по нея черното и светлото. Той гледа изумен: и тревата не е трева, а коса, човешка коса, тъмна и светла коса, жилава, огъва се, люлее се като водна трева, усуква се около остреца на стоманата и острецът не я реже. А косата в ръцете му уж е коса, но не е коса, а е нож — дълъг и закривен. Той размахва ножа — и се събират на откос едни космати топки, всичките имат очи и го гледат ужасено през разбърканите косми, отворени и немигащи очи. А краката му пристъпят напред и чвакат в мокрота, в нещо прогизнало, краката му потънали до глезен в нещо черно-червено, топло и лепкаво… След това почва сънят и той знае, че това е сън: между косматите топки, над окосените глави се издига една, която го гледа умислено и тъжно като Изрет-ана̀. Като Богородица. Прилича на чръноовчарката, той я вижда неясно през бялата мъгла на пелените, нейният образ се мержелее, но той знае, че това е тя, само тя гледа така. Не я вижда да говори, не вижда устата й, но чува думите й:

— Гори, гори, гори, гори… Спи, спи, спи, спи…

Думите отекват някъде, в нещо, повтарят се много пъти, постепенно затихват. И се чуват други думи, чужди думи, непознати, но очаквани, и те се повтарят много пъти като удари на сърце:

— Ос-та-ве-те го да ум-ре… Оста-ве-те го да ум-ре… Да ум-ре, да ум-ре, да ум-ре…

Оставете ме да умра. Защо не ме оставите да умра? Оставете ме. Искам да умра. Нека падна на дъното, да се разбия. Нека всичко свърши наведнъж, свърши наведнъж, свърши наведнъж, свърши наведнъж. Наведнъж!… А не свършва, не свършва. Той се буди отново — и отново пада отчаяно, мъчително, без надежда да падне. Иска да сънува пак, иска пак да види лицето на Изрет-ана̀, да го види през меките бели пелени, то е образът на чръноовчарката, която го моли мълчаливо за нещо, а той не може да го разбере; и той я моли за нещо, иска да й го каже, а не може — и това го терзае ужасно. Иска да й каже да остане като сън до него, над него, да го държи здраво, за да не падне в пропастта, която няма свършек, която е дълга като ден, дълга като върволица от дни, като цял живот — един дълъг и ненужно проточен живот. Той я моли и тя го разбира — тя го държи. Тя, сънят, го държи при себе си, тя е същата, каквато я знае, топла и мека, с тръпчив дъх на мускато и зелена дъбова шума, напечена от слънцето в тиха заветна полянка. Тя го държи и не го пуска никъде. Така е добре, добре… Ето лицето й, то е ясно сега, тънките прозирни кърпи са паднали и той го вижда съвсем ясно, съвсем явно — угриженото лице на Богородица, която се навела над своето болно дете и иска да му помогне; близко майчино лице, толкова негово и мило, той протяга ръка да го пипне, но не може. Той скача и тръгва към нея, но се люлее, краката се огъват, омекнали, и пропадат в тиня, не може да ги измъкне… Същото лице, същият образ, сън наяве… Тогава тя го взема на ръце, той е толкова лек и мъничък, тя го носи към леглото като дете, поставя го на меко… Тя бърше с кърпа челото му и говори угрижено:

— Гори цял, божичко… Спи сега, спи, спи… — И бърше лицето му, или го мокри, и пипа лицето му с меки пръсти.

Нищо не може да се направи. Оставете го да умре. Нищо не мога да направя — оставете ме да умра… Желязна прозоречна решетка. Блъскаш се в нея безсилен и не можеш да я извиеш. Навън е просторът — не можеш да го стигнеш. Блъскаш се като муха в прозорец — вън е просторът. Толкова близо, а не стигаш до него. Когато човек иска да направи нещо и тряба да направи това нещо, а не може — оставете го да умре. Оставете го. Спокойно да умре… Човек може да направи всичко, което пожелае. Ако истински пожелае. Не го оставяйте. Човек може всичко и няма да умре, докато не го направи. И аз няма да умра, докато не направя всичко. Всичкото… то е да хвана за врата, да сграбча в шепи онова дебеловрато, огромно Зло. Няма да умра — просто защото не съм направил всичко. Докато не извия врата на Злото, докато не го усуча като връв. Защото не мога, не мога, не мога иначе. Защото не съм, ако не мога.

И нататък път няма. И започва пак бездънната черна пустота. След пустотата почва сънят. А в съня е пак тя, чръноовчарката, единственият човек на света. Не е имало нищо досега. Светът започва с нея. Започва сега. Или свършва сега? Започва… И за пръв път той разбра, че не сънува. Че се е събудил от сън. Беше лек и кух отвътре, земята го носеше като перце. Беше тя. Костанда, и го гледаше. И само от дъха й потръпваше като перце, трептящо от най-лек полъх. Беше сутрин, зелено и тихо, прохладно, но не студено, росата още не бе се дигнала, чуваше се далечна кукувица. Беше тихо и в него самия. Светът се повтаря и това е най-доброто, което може да направи. С треви и кукувици, с добро и зло — светът се повтаря. Това е твърдостта, на която се опираш, за да усетиш, че си на този свет…

 

 

… Калуньо се полута из двора безцелно, тревата и слънцето го опияняваха. Дойде жената и го наметна с нещо. Прималя му и приседна на стълбите. Тя се наведе пред него да го обува, той постави двете си ръце на раменете й. Животът постепенно идваше у него; не защото е жив и ходи, а защото старите привични връзки се събуждаха и идваха на старите си места. Но една бе скъсана и той напразно се мъчеше да я завърже отново. Нещо се губеше там, някакъв спомен се бе процепил на две и двата бряга бяха близко, но нямаше мост и брод между тях… Нещо му казваше тя, той слушаше и не можеше да разбере. Едни думи изпъкваха, други тъмнееха и изтляваха неразбрани. Нещо му казваше и Янко, когато дойде вечерта. Мъглата постепенно се дигаше и откриваше нещата наоколо в техните познати, точни, делнични очертания. Той питаше все отново и отново и все не можеше да разбере как е попаднала тя тук, как е попаднал той тук и къде е момчето. Но те са две момчета… Как две, защо две? И отново, и отново гъгнеха обясняващите гласове, които минаваха край него като непонятно бърборене на поток. Били в Скрибеня, на село… но не можеха да му втълпят добре, или той не можеше да схване добре. Били на село при Гюла. Толкоз. Тя да ги гледа. Но защо да ги гледа, какво има да гледа?… Тук спираха, усмихваха се съжалително, не можеха да помогнат. Спираше и той, изнемогнал. Беше слаб като вейка… На другия ден разведе кобилата из ливадата на бранището, върна се при извора. Работеха копачи там, правеха изкопи. Янко ги повикал да прекарват водата към сарая. Калуньо ги гледаше равнодушно. Беше прегърнал кобилата през шия и така ходеше. Опита да я възседне. Кобилата като че се понаведе малко, за да му помогне. Но той не можа да се изхвърли на гърба й и полека се смъкна по нея… Останалото каза Янко. Как се връщали тия… тукашните… от каурското село, как едва се довлекли, претоварени с покъщнини, натежали от яма като преяли пиявици, утънали в кърви. Как прекарвали говеждите чарди, цялата жива стока на селото, храните на селото заедно с децата, които не успели да затрият там, уморили се да ги затриват, та ги зели за погонарчета по пътя насам. Как кьораво и кьопаво се юрнало подире да обира необраното, да рови из пепелищата, да вади клинците от недогорелите греди. Как отнесли всичко и не останало нищо. И как голямото, богато каурско село станало пустиня, с палешник да минеш по средата му, надлъж и напреки… Янко знаеше; мушеше се навсякъде, слухтеше и гледаше, питаше и разпитваше — знаеше всичко. Но сега и Калуньо знаеше… След два-три дни той замина за село. Менчо го нямаше там — майка му го прибрала на село, както си бил със счупения крак, овързан в липови трески.

Другото момче, каурчето, беше там. Подриваше на кравите в обора. Калуньо го огледа. Беше здраво, само мадко бледо. Светлооко, набито на снага, колкото Менчо на години или малко по-голямо. Като го видя, момчето се уплаши, загледа го стреснато. Калуньо го успокои, каза му да не се бои от нищо, лошото е отминало. Той изведе момчето навън, да го види по-добре, двамата седнаха на дръвника. Калуньо искаше да разбере. Момчето разказа накратко, криво-ляво. Как пасло овците в гората и вече завъртяло към пладнището — когато дошло другото момче (Менчо) и искало да му забере овците. Сбили се. После дошли другите и… по-натам не помни. Освестило се тук, на чуждото място. Калуньо пита как го казват. Нано. Добре, Нано. Ние да сме живи и здрави, Нано. Другото ще го оправим… Иска ли да се върне на село? Ми… иска… Добре, моето момче, ще се върнем. Ти сега яж повече, да наякнеш. Па ще видим. След някое време ще те заведа при твоите хора и при овците. Баща, майка имаш ли си? Има си.

И сестричка си има, по-малка от него. Добре… Скоро ще ги видим. Нано, не бери грижа. Скоро.

Не му каза, че село вече няма. Че и овци няма. Че и баща, и майка, и сестриче или братче — може би и тях вече ги няма. И не се знае какво има, какво оцеляло… Потупа го по рамото, момчето му харесваше, то бе навело глава, сега я подигна и го погледна открито, с надежда. Добре, Нанко, ще я опраим, сичко ще опраим… Само на Кьосо брада не можем.

Заръча на Гюла да се грижи хубаво за момчето и да не го кара на никаква работа, докато не се оправи. Освен ако то поиска да свърши нещо само. То е наше момче, каза й той, мое и твое… Вече се канеше да излиза, но се сети нещо и се върна в обора. Момчето събираше с вила намокрената слама и застилаше нова. Огледа го — окъсано цялото, одрипавяло. Заведе го вкъщи, даде му свои стари дрехи да се преоблече. Джамадан и чешири. Висяха на него, бяха му широки. Нищо. Ще му направи нови подир, а засега така… „Мож ли да ездиш?“ — пита го. Оседла за него скопения жребец. Не искаше никой да го види и никого да види. Из село и без това нямаше много хора, народът бе плъпнал из полето — оряха, сееха кукуруз, някъде чаткаше брус. Стори му се, че имаше много волове из полето, друг път като че не е имало толкова много. Тия ли, същите ли тия мирни и работни хора бяха ходили и там? И бяха се върнали, и бяха подкачили пак своите мирни селски работи? Калуньо не проумяваше това. Може да беше просто нещо, но не го проумяваше. Сигур и самите тия хора не го проумяваха. Но той ще го проумее. Непременно ще го вземе в ръка това просто нещо, да го разгледа добре, да го разчопли, за да види какво има вътре. Това нещо, което сега е притихнало гузно в миша дупка и се ослушва, и се прави на ибрям-башия — като че нищо не е било… Хванаха преките пътеки и скоро възлязоха на баира над Църън. Долу, под селото, глухо бухтеше реката и тракаха кречеталата на воденица. Най-напред Калуньо се отби при стария майстор, да го подсети да събира пак хората си. Стареца го нямаше, отишъл за дърва, та поръча на бабата да му се обади. После намина към сестра си. Менчо беше там, беше на крака, ходеше, но припадаше на левия крак. Майка му трепереше над него. Зетя го нямаше, отишъл с овците. Като го видя, Джума не знаеше да се радва ли, или да плаче. Все пак поплака си малко и занарежда. Калуньо я послуша някое време мълчаливо, па му дотегна и я изгони навън. Остана само той с момчетата. Накара Менчо да заголи крака си до коляното. Рана нямаше, не бе и имало, но пищялката бе извита навън като сърп и окъсяла.

— Май рано си махнал липовините — каза му.

— Сърбеше ме и не можах да ги трая.

— Е, ще траеш тогава така. Таман и ще яздиш по-добре с тоя крив крак… А тогова познаваш ли го?

Сестриникът му се вгледа в Нано, който седеше на трикракото столче отсреща.

— Вуйко, тоя не е ли?… Вуйко, аз тогова… аз на тогова главата ще…

— Шът! Седи миром. Да не си посмял да дигнеш ръка, че ръка отсичам. Чу ли?

— Чух…

— Ще го имаш за брат… — (Менчо седеше сгърбен на миндерчето.) — Защото не е виновен. Защото и двамата сте курбан на други. Чу ли?

— Чух…

— Малко е да чуеш. Да разбереш тряба. Тука тряба… — Калуньо почука главата си. Момчетата го гледаха и мълчаха. — И на тебе казвам — добави той строго, като се обърна към Нано. — Няма какво да делите. Вашето го поделиха вече… — Той стана и рязко отвори вратата. Джума стоеше зад вратата и се дръпна гузно назад — беше подслушвала. — Влез и ти — каза й. — Нема кво толкоз да чуеш. Но е добре да чуеш. Синът ти ше доде с мене. Стегни му едно-друго за път…

Ней не се искаше да го пуска, но се боеше от суровия си брат и не посмя да откаже. „Както гледам — добави той, — добре си го лекувала. Ние ще го долекуваме…“

Същия ден тримата заминаха за Стублата. Менчо креташе на магаре подир двамата конници. Старият Рушко още не беше се върнал от гората, та Калуньо пак напомни на бабата да го прати при него, като се върне. „Щем, щем“ — климаше бабата с глава…

И триста работи се струпаха наведнъж. Янко цял ден бе тичал по къшлите да се разправя с орачи и овчари, прибра се уморен, но Калуньо не го пожали, подгони го на Богулите да вика Медо — готвача и врача. Двамата дойдоха късно през нощта, старецът прегледа крака на Менчо и поклати глава: не е дотолко вещ в тая работа, каза; кракът зараснал накриво и не че не може да се оправи, но той не може — има по-вещи от него; както е чувал, кракът тряба да се чупи наново, за да зарасте право. А за тая работа трябат други костоправи, той се не наема — не е дотолко вещ… Калуньо погледна към Менчо: какво ще кажеш? Менчо сви рамене. Да се троши строшено място, за да стане по-здраво от здравото?… Не, по-добре да си остане така. Може и така да му е било писано. Е, не се познава чак толко много, не е като на Крив Роглю… Разгеле, Роглю. Тряба и при него да се ходи. Два ката нови дрехи за Нано. Единият за секи ден, другият за добър ден. Да се обяздва младата кобилка за Нано. За Менчо — жребецът, че е кротък. Рушко да събира аргатите. Водата на Стублата да се доведе до двора на сарая. Да се стягат стаите долу. Нивите да се обиходят. Но вълци ги яли и нивите, и ливадите, овците, сараите — и всичко… Има нещо по-голямо от това, най-голямото нещо: да разбере какво точно е станало. Сам да разбере. Защото тия, които знаят, няма да му кажат. Сам. Първо — едно ходене до Филибето, там да пита. После ще види…

Рушко дойде на другата заран, рано-рано притупурка с магаренцето. Но дойде сам. Изфъфли с беззъба уста, че архати имало фного, сичките са си у село, никой не одил на хурбет. Но и никой не сака да доде тук. А защо — Рушко не знае. Не му е работа да знае. Неговата работа е да работи. Но и това веке не мое, че не държи кръст, а като се качи нависоко — свет му се вие… „А на бабата като се качиш, вие ли ти се свет?“ — попитаха го. Два-три пъти го питаха, че старецът бе почнал силно да недочува. Докато получат сърдит отговор, неясно изфъфлен, и съвсем ясна псувня. Калуньо го гледаше мрачно.

— Нищо, устабаши — каза примирително. — Остани баре ти да наглеждаш това-онова. Работата не е заек. Почини си. Дръвца набра ли?

— А, набрал, набрал. Един магарешки товар за цел ден. С дъртешката сила. Малко е, но много и не тряба, че иде лето. За бабата стигат…

Посмяха се със стареца. Пийнаха след това, хапнаха. Костанда принесе чорба от агнешка карантия, хляб, току-що изваден от фурната, с хубав, пресен мирис. После пак пиха. Калуньо даде и на момчетата да пийнат малко, сила да им доде. Той ги гледаше внимателно и беше угрижен. Не си говореха, държаха се като чужди, каквито и бяха. А може и да се срамуваха един от друг, или се премерваха на око. А побратими тряба да станат… Ходиха след това на хергелето, при реката долу. Калуньо намери необязденото — млада кобила, сестра на Джа, стройна като нея, с увиснала до земята опашка и дълга грива. На ръка не се даваше, трябаше да я запримчи с въже и да потича някое време около нея. После почна да обира полека въжето. Кобилчето вървеше тръсом на кръг около него и го поглеждаше с бяло, недоверчиво око. Буйно животно, подивяло на воля в хергелето. Той все обираше въжето и стесняваше кръга. Но кобилчето се опна изведнъж, насмалко да го повлече… Менчо опита пръв. Не успя и да се допре до него, когато кончето се завъртя изведнъж и го загърби. Той бързо се хвърли на земята и къчът мина над него. Опита и Нано, пристъпи спокойно, хвана се за гривата, затича заедно с кобилката и няколко пъти обиколи харманчето. След това бързо се метна на гърба й, но тя се изправи на задните крака и го събори… Дълго се залисваха с кобилката, докато тя плувна в пяна и се предаде. Поставиха й едно старо седло, от колибата на хергелджиите, то нямаше и стремена, само две въженца отстрани. Нано й се качи. Калуньо върза кобилката с късо въже през шията и я поведе, възседнал своята кобила, която редом с младата вече не изглеждаше така млада.

— Сега ще я зобиш и гледаш добре, да свикне с тебе. И само ти…

За Менчо остана пак старият скопен, затлъстял жребец. Той вървеше отзад и окото му беше в кобилката. Скопен, пак гледаше женското…

 

 

Като стигнаха Стублата, Калуньо се отби да потърси някаква юздечка, двете момчета останаха сами да го чакат при извора.

— Ако искаш, ще ти я дам… — каза Нано.

— Не искам. Вуйко да каже… ако намери юздечка…

Но вуйко не беше намерил юздечка. И тръгнаха пак, всеки на своето.

 

 

… Когато Калуньо го повика отвън. Кривия се въртеше около двама-трима свои посетители. Качиха се горе в одаята, дето работеше абаджилъка си, развиха на тезгяха двата топа плат. „Два ката за тоя деликанлия!“ — Калуньо посочи с глава момчето зад гърба си. Кривия изгледа момчето и зина да каже нещо, но замълча.

— Ще туриш тука целия си мурафет. Зор нема. Но хубаво да ги изкараш!

Кривия кимаше с глава. Разбраха се по-напред да скрои синьо-чохения, празничния. Той взе мера с една връв, която опъваше по железен аршин, и бележеше с едно оловце в тефтера си. После разрови парцалите в ъгъла на одаята, за да намери червен плат за подплата на чепкена. Калуньо забеляза, че извади нещо, свито на топка, и пак бързо го мушна в купа от парцали — като хвърли бърз, мигащ поглед към двамата.

— Я, я?! Какво беше това?

— Нищо не е… — смотолеви Кривия. — Пачавра една.

— Я да я видя аз тая пачавра, дай я насам!… — Сам разрови парцалите и извади топката, разгъна я. Беше старата мешинена престилка на кафеджията — той сега носеше друга, тъкана и шарена, женска. Мешинената беше изцапана с нещо червено, което бе потъмняло и изсъхнало, та мешината стоеше корава и хрущеше на пипане. — Какво е това? На салхана, на касапница ли си бил?

— Нищо не е то… — Кривия посегна да вземе престилката, но Калуньо не му я даде, дръпна я. После я сгъна, прибра и излезе, сподирен от момчето. Кривия гледаше подире — и не само краката, но и устата му бе изкривена… Вкъщи Калуньо отново разгъна престилката — и дълго и мълчаливо разглежда тая страшна червена престилка, която го плашеше и тревожеше и го караше да стои пред нея със стаен, ненаситен ужас — да я гледа така, както се гледа страшна картина. Той гледаше какво е нарисувано на тая картина и по нея си припомняше другата, истинската.

 

 

С Менчо заминаха на Стублата още същия ден, Нано оставиха на село да прибере новите дрехи, когато станат готови. Момчето не знаеше какво да прави само там и пак влезе в обора. Но Гюла го извика. Подаде му една кокошка. „Да я заколиш!“ — каза тя.

— Ма, како Гюле… аз не съм клал… никога не съм…

— Нищо, какиното, сега ще се научиш — каза тя и му се усмихна. Беше дигнала яшмака си, за пръв път пред него — и за пръв път той я видя. Остана поразен. Никога не беше виждал такова хубаво женско лице. — Дръж. А покрай бача си Калуня ще се научиш да колиш и друго…

Тя се усмихна пак. Той взе кокошката предпазливо и се чудеше какво да я прави.

— Хайде! — Тя го потупа по гърба и прекара ръката си по ръката му от рамото надолу. — На колко си години, Нанко?

— На шестнайсет… на седемнайсет… Не знам, како Гюле.

— Уха, голям мъж си вече! Тряба да ги знаеш сичките мъжки работи… — Гюла се изсмя. — Я ела, ела, Нанко. Кака дат и покаже… — Хвана го за ръката и го поведе към дръвника: — Стъпѝ на краката й… Така. С другата ръка й фани главата и опни, ама шията да опре на дървото… Така… Сега дръж брадвето и удри!…

Той удари. Обезглавената кокошка заподскача в краката му.

— Бегай настрана, да те не опръска! — Тя го дръпна.

После, когато скубеха кокошката заедно, тя го разпитваше за село — има ли си там баща, майка, свои хора. Той отговаряше — има си.

— Ами мома имаш ли си?

— Каква мома?

— Ех, каква мома… Мома, такава… дето да се жениш за нея.

Той наведе глава и се изчерви.

— Не се срами, какиното. — Тя пак се засмя. — То по ората оди това. — И го погали по лицето, което бе пламнало гъсто. — Ти си ми като братле — каза тя. — По-малко братле. И тряба да ме слушаш. Сега иди ми насечи ситни дръвца. А после кака ще ти каже едно нещо.

Той донесе дървата бързо:

— Какво ще ми кажеш, како Гюле?

— Какво да ти казвам?

— Нали щеше да ми казваш нещо?

— Забравих го… А, ей така, да бъдеш въз мене, да ми помагаш…

— А, како Гюле… а овците ми къде са? Моите овци. На село дето…

Тя се замисли, помълча малко, па каза:

— Там са, на село сигур…

— Ма дали са ги прибрали?

— А, сигур са ги прибрали… Боже, какъв си ми глупавичък! Глупаво е момчето, нищо не разбира. Нищо не знае.

— Како Гюле, аз искам да… Кажи на бача Калунь да ме заведе…

— Къде да те заведе?

— На село, како Гюле. Че не знам път…

Тя се изсмя, дълго се смя. Момчето стоеше втрещено и я гледаше.

— Добре, Нанко, добре. Ще му кажа. Много ли искаш да си ходиш?

— Много, како Гюле!

— Че тука лошо ли ти е?

— Не е лошо. Ти си много добра. И бачо е добър. Ама…

— Какво ама?!… Не казваш… И да знаеш, каурин такъв, че не съм добра! Иди сега да подринеш на добитъка! После тряба да насноваваме. Да помагаш. Няма да ми ядеш ляба харам! И хубаво да ми изчешаш кобилата! Каурин такъв… я се виж, дриплю! Да закърпиш гащите си, няма аз да ги кърпя!

Нано не знаеше защо го нахока тя така, без нищо. Излезе мълчаливо. Някое време се разправя с добитъка, подрива, чеса. Па се прибра в стайчето си, легна по гръб на голия сламеник и се замисли. Какво да прави, къде да се дява, как да се измъкне от тая чужда къща. Не бяха лоши тия хора. Само чужди му бяха. А му е мъчно за село. За всичко на село. Не знаеше как е попаднал тук, защо е попаднал, никой нищо не му казва… Мълчат, нещо крият. По едно време при него влезе Гюла.

— Ела да ядеш! — каза тя меко.

— Не ща!

Тя приклекна до него и хвана ръката му:

— Сърдиш ми се… Не ми се сърди, аз съм си такава. Хайде да хапнем малко, че после да сновем на стана. Па като изтъка — ще ти дам едно кичено кебе за сватбата. Знаеш какво хубаво ще стане! Дар ще ти го дам. Искаш ли? Хайде, ела сега. Ти нали си мое братле и ме слушкаш?

— Не ща.

— Сърдитко! — Тя го улови за раменете и се мъчеше да го изправи. — Стани де! У, какъв си тежък! Хайде, па вече няма да ти се карам!…

Той стана… Тъкмо бяха опънали основата и Гюла бе почнала да я навива на кросното, в двора влезе чужд човек. Мъничък, брадясал, по каракачански облечен. Влезе в двора като свой, кучетата бафнаха по веднъж, а след това завъртяха опашки. Гюла стана.

— Стой тук, Нанко. Сега ще се върна…

Тя отиде при каракачанина, двамата заприказваха. После Гюла изнесе ракия, човечето пи и си замина. След това продължиха работата. Гюла вдяваше нишките в бърдата и нищелките, беше мълчалива и неспокойна, пипаше трескаво. Проговори чак привечер, когато го повика за вечеря. Нано отказа, още не беше се отсърдил. Тогава тя донесе в стайчето му паница с каша и отбрани мръвки от кокошката. И остана там, докато той изяде всичко.

— Сабайле ще станем по-ранко, братлето ми. За вълна ще ходим…

По-ранко стана тя, беше коленичила до него и го буташе:

— Хайде, братлето ми!…

Беше тъмно, спеше му се, не му се ходеше никъде. Но стана. Гюлината кобила беше стара, с увиснал корем, като да бе винаги жребна. Докато пристягаше седлото и многото ремъци, Нано се разсъни. Гюла стоеше до него в тъмното, гледаше го отблизо с големите си влажни очи.

— Качи ме сега — каза тя тихо, — че да не се катеря от дръвника.

Той я взе на ръце, тя го прегърна, беше мъничка и лека в ръцете му, и я постави на седлото… Ходиха само до обед. Той не познаваше местата, които минаха, къшлите, които обиколиха. Нито овчарите. Гюла го водеше уверено от стадо на стадо, даваше някакви заръки и разпореждания и отминаваше. Минаха по брега на реката, излязоха на едни равни поляни, изкачиха малък баир и се свлякоха от другата му страна, дето също имаше стада. От стадата се измули оня човек, брадясалият, същият, дето бе идвал на село предния ден. Двамата с Гюла се отделиха и приказваха пак.

На село се върнаха по пладне.

— Свали ме сега… — каза тя, когато влязоха в двора.

Той я пое, тя обви шията му с ръце и остана така, прилепнала в него, увиснала надолу. Той полека я постави на земята, тя отвори очи, беше зажумяла. После бавно се затътри вкъщи. На прага се спря, обърна се:

— Ела… да ми събуеш чехлите!

Той коленичи пред нея и събу чехлите й. Тя стъпи с единия си бос крак на главата му и го притисна надолу. Изсмя се и влезе вкъщи. Нано се зае да разседлава конете и да сваля торбите от седлата. Гюла пак се показа на вратата и му подвикна да нацепи дърва и запали хамама. Доядя го, нищо не каза. Надаше се, че чорбаджийката му ще се прибере най-сетне, ще миряса и ще го остави на мира. Смяташе тайно от нея да се измъкне някак и да хване пътя за сарая — да моли бача си Калунь да го води на село. А вместо това, тряба да цепи дърва и да грее вода за тая гевезена кокона. Нано въздъхна. Няма какво да се прави…

Хамамът, банята — това бяха две каменни стаички в дъното на широкия двор, зад старата къща. В тясното навесче отпред беше оджакът, той топлеше и двете стаички. Нано унило и покорно се зае да носи вода от чешмата и да пълни големия казан, после донесе дърва и запали огъня. При бача си ще ходи утре, ще гледа да се измъкне, да не го види тая…

Когато водата се сгря, той потропа на вратата на чорбаджийката и каза, че е готово. Гюла мина край него, очите й бяха подпухнали — спала беше и на едната й буза бе отпечатана черта като от връв. Той седеше до огъня, потъкваше го, тя мина близо до него и го перна с хавлията си. После той я чу как се плиска вътре. Смрачаваше се. Нано стана и запали газеничето в стаичката до банята, дето бе застлал и одъра за нея — да легне, като се окъпе. После пак се върна при огъня. Слушаше как там, зад стената, водата шурти, как Гюла се плиска и тананика нещо с тънък, трептящ гласец. И тъжно си мислеше за овците и за село.

— Дай още вода! — чу гласа й, когато плисъкът спря.

Нано загреба с празния бакър от казана, провери с пръст колко е топла водата, отвори вратата и постави бакъра до дървената преграда, зад която беше Гюла. През пролуките, без да иска, погледна натам — мерна бегло бялата й риза, един заголен крак…

И излезе.

— Жежка е много! — обади се Гюла. — Донеси студена!

Той измъкна главните от огъня, донесе още студена вода, доля в казана един бакър, другия внесе в банята и го остави до преградата.

— Дай го тук! — подвикна тя.

Той се изправи.

— Влез де, влез! Тука влез. Няма да те изям…

Той заобиколи преградата и влезе вътре, като се обърна настрана и само едното око завъртя към чорбаджийката. Тя седеше на ръба на голямото каменно корито, дългата й мокра риза бе залепнала за снагата. Бе спуснала отпред косата си, намазана с хума, и я решеше. И се смееше зад косата:

— Ела, Нанко, ела тук да ми полееш, ела, моето момче!

Тя каза това тихо и така меко, като да го молеше. Подаде му и белия сребърен тас… Той й полива дълго. Излиза за още вода, връща се, потъква огъня, пак й полива. Тя искаше още и още вода. Нещо му приказваше, нещо тананикаше и все плещеше като дете. Подигаше ризата на единия крак, после на другия, подлагаше краката си на струята на таса и все се смееше, хубаво й беше… Изведнъж тя стана, изправи се срещу него и престана да се смее. Отметна косата назад изведнъж и го погледна право в очите. Па подигна ризата, изхули я през глава и я хвърли настрана, изправи се — гола, бяла в здрача на банята, съвсем близо до него. И пак почна да се смее лудешки. Той извърна поглед, засрамен и смаян, и заднешком почна да отстъпва към преградата и вратата.

— Къде? — викна тя присмехулно, той се спря. — Какиното! То ми се срамува… Погледни ме де, няма да ослепееш.

Той я погледна. Не ослепя, но се разтрепера. Гледаше го и тя и се смееше презглава. Па се наведе, загреба с таса вода и го плисна в лицето. Той избяга навън и отново седна при огъня, разтреперан и потресен, и слушаше как Гюла продължава да се смее в празната баня. Усети я после как мина край него тихо като полъх, като мирис на хума, на сапун и жена, разбърка косите му и хлътна в другата стаичка. И затананика там.

— Ела! — повика го тя отвътре.

Той се изправи над огъня, от който вече нямаше нужда, и тръгна колебливо към стаичката. Тя стоеше на вратата, не беше гола сега, беше загърната в хавлията, и му каза тихо:

— Ела, Нанко, ела… ела, моето момче! — Хвана го за ръката и го поведе навътре, той вървеше подире й, омекнал и безсилен. Тя се обърна към него, постави ръце на раменете му, хавлията се смъкна от нея и падна долу. Зашепна му нещо отблизо и думите й го лъхнаха като огън: — Ела сам, Нанко, ела… Кака ще му каже едно нещо… едно хубаво нещо… да видиш само какво хубаво нещо… Ела, ела!

Тя го хвана за ръцете и полекичка го притегли към одъра, който се белееше в дъното на стаичката. Седна на одъра, обърна се към него и духна газеничето:

— Ох, ела, ела… ела, момчето ми…

 

 

… Те прекараха нощта в това стайче. Косата й беше все така влажна и хладна, неизсъхнала от къпането или потна. После прекараха там целия ден след нощта. И още една нощ премина — ту в безпаметен, кратък и неспокоен сън, ту в трескаво будуване, което приличаше на сън повече от съня. Не сещаха глад, ни жажда. Светът заглъхна и изчезна, далече там някъде навън, и бяха останали само те двамата… Когато осъмнаха за втори път в стаичката, мязаха на сенки. Даже не знаеха колко време са били заедно, колко дни и нощи. Бяха ужасно гладни и двамата, а косата на Гюла бе вече напълно изсъхнала. През деня тя не се показа никъде, а и той не искаше да я види. Всеки правеше нещо свое, или по свой начин не правеше нищо. Той се замота около добитъка, тя се щураше невидима някъде из новата къща. Но когато се здрачи отново, той несетно и без да знае защо, премина през сумрачния сливак, натежал от зелено, и се озова в заветната стаичка. Там, от одъра, го гледаха две очи, запалени като два въглена…

 

 

Дойде вест от Калуньо: бързо да се шият дрехите и като се ушият — Нано да се дига за Стублата Чохените дрехи бяха готови и Нано ги облече. Но не им се зарадва. Още когато отиваше при Кривия, видя го на улицата — идваше откъм селската чешма и караше два вола. Нано се вгледа у воловете и трепна — нещо познато му се мерна. Единият равно сив, другият — и той сив, но със слаби жълтеникави петна тук-там по косъма и рогата му малко по-разведени встрани. Не може да бъде… Той изчака воловете, те минаха край него, стъпяха тежко и бавно. Тихо повика: „Сивко!…“ Волът се отби към него, поспря се, Нано го почеса зад рогата, добичето благодарно и кратко духна в лицето му. Кривия яростно шибна вола с пръчка и го подкара напред. Нано се разтрепера, нищо не каза, нищо не попита, само тръгна след Кривия да си вземе дрехите.

Той не иска да вечеря, макар че Гюла дълго се въртя около него, хвали дрехите му, моли го и го разпитва какво му е. Не отиде и в стайчето, макар че то светеше, както предните вечери.

И нито отвори на Гюла, когато тя потропа на вратата му в старата къща. През цялото време си мислеше как са могли да попаднат воловете им чак тука, толкова далеко. Какво може да е станало?… Той не мигна през цялата нощ. Въртя се дълго на одъра и някъде към втори петли стана. Оседла кобилката и пое пътя за Стублата. А сутринта се върна на село с бачо си Калуньо и Менчо… Спряха направо при Кривия. Току-що бе станал, палеше кюмбето долу и пълнеше медния ибрик за топла вода. Рано беше и в кафенето още нямаше хора. „Ела!“ — каза му кратко Калуньо и сам тръгна към двора отзад. Кривия се заклатушка подире му, като се чудеше какво дири дома му тоя див и опасен човек, с когото е по-добре да нямаш много работа. Калуньо вървеше напред, без да се обръща и без да гледа дали оня го следва. Влезе в обора, дето лежаха биволица, магаре и двата вола; спря до воловете, които мирно преживяха над яслите си, потупа ги по задниците и бавно се завъртя към Кривия:

— Чии са?

— Мои са си… — отвърна с половин уста Кривия.

— Отде ги имаш?

— Имам си ги…

— По-рано нямаше волове… Пак питам и думай право: отде ги имаш?

Той крачна към единия вол и го отвърза от дирека.

— Чакай, кво праиш? — Кривия хвана ръката му.

Калуньо махна с ръката кратко — и Кривия се преметна като понесен от вихрушка и падна на купчината пресен говежди тор, струпан в ъгъла на обора. Той се изправи, почна да се отупва и чисти, нещо замърмори и засумтя. Калуньо не го слушаше; той отвърза воловете и ги поведе навън. Кривия потичваше подире му, обикаляше от едната и другата страна, говореше нещо или молеше, припираше неотстъпно. Калуньо не го слушаше. Вървеше си напред и водеше воловете. Въведе ги в двора си, после в яхъра, спокойно ги върза там и подвикна на момчетата да им турят по шиник с ечемик. Кривия все още се въртеше наоколо, все дърдореше нещо. Калуньо го прегърна през раменете, оня се изгуби в ръцете му, и го поведе към портата — хласна го там леко навън и пусна мандалото. Върна се и каза на Гюла да принесе нещо за ядене.

Ядоха мълчаливо. Никому не вървеше тая пресъхнала и втвърдена на кокал козя пастърма. Нагъваха повече млякото — и дъното на дълбокия дървен пахар бързо пресъхна.

— Айде, момчета! Конете!…

Момчетата рипнаха веднага, яли-недояли. Усещаха, че стопанинът се готви за нещо важно, но не смееха да питат какво. Калуньо стоеше на прага и размишляваше: да земе ли и воловете? Воловете са бавни, ще ги бавят. По-добре е да бъдат леки… Каза на Гюла да тури в дисагите сухоежбина за трима. И тръгнаха. По неверни пътеки, но с вярна посока.

Беше голяма икиндия, когато спряха на Поляните. Нано напираше да вървят още, за него местата ставаха вече познати, даваше зор да вървят на село още сега. „По здрач сме там, бачо Калуне!…“

— Не, не… ще бъде тъмно… и няма къде да нощуваме…

— Как няма бе, бачо Калуне?! У нас, дома! — извика Нано.

— Не, не. Тука. Па утре… нов ден — нов късмет. Сабайле, по видело…

Нямаше къде да нощуват в селото. Калуньо знаеше това по-добре от момчето. Не можеше да му каже. Не биваше. Или не смееше. Или не умееше да го каже така, че да не уплаши момчето. Нека да види само…

— Пуснете конете да пасат. Не ги спъвайте, няма къде да бягат…

Слънцето закачаше вече върховете на смърчовите гори, притихнали мрачно наоколо, в падината лягаха дълги синкави сенки. Тук лете бе винаги пълно с народ, овчари и дървари от чарковете. Сега мястото бе пустинно и тихо, ни жива душа, ни жив глас отникъде. В средата на падината кривулеше поток. Мястото бе равно, та водата теглеше бавно, с много извивки, и стоеше жълтеникава от песъкливото дъно, също жълтеникаво. Но бистра иначе. „Елате, момчета, да наловим малко риба за вечеря…“

— Нямаме нищо — обади се Менчо, — ни серкме, ни кош.

— Без серкме и кош. Ще ви кажа как.

Потокът беше слаб, но правеше на места доста големи вирове. Калуньо се съблече гол, опита водата с крак — хладничка беше, макар че денят бе горещ. Той избра един от вировете, загреба шепа пясък и дребен чакъл, хвърли го с кратък замах, както се сее жито — там, дето водата излизаше от вира и правеше малко бързейче. И тутакси седна на дъното. Водата го обля с хладината си и кожата му настръхна. Но той усети как около краката му примърда нещо живо. Първите две пъстърви, и от пръв път. Метна ги на брега. Опита още веднъж. Нищо. Тогава се премести към другия вир. Още две рибета. Имаше повече, под краката му се навираха и мърдаха, но му се изплъзваха. Менчо затича да донесе торба, после се съблече и той. По него свали дрехите си и Нано. Но момчетата не умееха да ловят така, а и студената вода бързо ги прогони. Калуньо остана сам, той вече не сещаше водата, беше се захласнал и вървеше все нагоре срещу потока, момчетата го следваха по брега и само събираха рибата. Той спря, когато слънцето слезе зад горите и цялата поляна помръкна в сянката, а въздухът изведнъж захладня. „Сега — дърва!“ — викна той. И докато се обличаше, момчетата вече палеха огъня. Беше премръзнал, ръцете му гъбясали, изсмукани от влагата, трепереше. Като се загърна в кебето и прилегна до огъня, позагря се. Запали цигаро. Беше му добре така. Топло на тялото, а на душата спокойно. Над горите още тлееше далечната заря, в падината се сгъстяваше здрач; тревите, цъфнали гъсто и повече в бяло, вече губеха шарките си. Набитото му око улавяше, че тревата се прекарва вече, отива си, а коса не идва, и в тоя разбъркан свет едва ли ще доде… Конете пръхтяха недалеч. Момчетата чистеха рибата и нещо тихо си приказваха. Калуньо гледаше огъня, който усилваше блясъка си в здрача, потъкваше го, размисляше нещо — и вътре у него се надигаше глуха тревога. „Можеш ли да земеш живот, който не си дал?“ — пак се появи тая дума, която го глождеше тия дни. Беше потънала някъде, и ето — изплува пак и се обади като стара болка. „Можеш ли?“

— Какво, вуйко? Нещо рече?

— Нищо не съм рекъл… Посолихте ли? Сега жарава повечко тряба…

Той извади от дисагите шарената дървена пинта, смукна веднъж дълбоко, ракията потече надолу като сладък огън в гърдите му. „Много блага почна да ми става, не е на добро“… — помисли. Потегли още веднъж и се зае с огъня, разбърка го да прави жар. Но от чам не става жар.

— Вуйко, може ли? — Менчо посегна към пинтата.

— Не може.

— Шегуваш се… — Менчо се засмя и отпи две добри глътки, като вода. — Аз вече не съм малък, вуйко!

— Много ли си голям!?

— Е, колко за бой…

Калуньо премълча, беше му неприятно. Имаше нещо неясно дръзко и неприлично или непозволено в приказката на това хлапе, то е отскоро, по-рано го нямаше. Нещо дразнещо в нрава, в това как свободно, с питане и без питане, посяга към пинтата. Нещо му се изплъзва от това момче. По му харесва Нано, че е още мек и послушен, може би и малко глупавичък, но повече прилича на човек… Може би не му харесваше у Менчо това, че без да знае и без да иска, говори това, което Калуньо мислеше насаме. Нощем, когато обръщаше нещата така и инак. Студено му окото… Да, изплъзваше му се някак, нещо немомчешко имаше у това момче. Но може би Калуньо се лъже. Може би сам не е млад и вече не разбира младите? Но не, момчетата са още меко тесто, тепърва ще се меси и навярно той ще го меси. И все пак, все пак… долавяше, че точно това, което не харесваше у Менчо — оголеното, заостреното, студеното, — точно то му е нужно сега. „Залудо си биеш път“ — беше му казал Менчо малко съжалително. Не, Менчо. Не е залудо. Калуньо е стъпвал на дъската вече и знае — гнила е. Иска да стъпи още веднъж, за да видят и момчетата колко е гнила. Това му тряба. Иначе би тръгнал сам. Калуньо знае какво прави.

 

 

… От тъмнината се изхлу Нано и строполи до огъня нарамък дърва — задъхан и потен, набит, зачервен като цвекло. „На тоя му дай да носи и гърби, да тегли и влачи…“ Добро момче, обично. Невинно и наивно — като воле; младо воле, което ще стане вол като воловете си. Пък кой знае…

Пекоха риба на жаравата, ядоха, пак пекоха — цяла торба риба имаше. Момчетата бяха я попресолили, та ги караше на вода — пиха от потока и от пинтата. Огънят бе догорял, тлееше в него само един дебел пън. После, загърнати в ямурлуците си, скоро задрямаха. Калуньо остана буден и продължи още някое време да разклаща сам пинтата. И да довършва мислите си, които не свършваха и не искаха да спят.

 

 

Сутринта ги събуди Нано, бе станал пръв и припря да вървят. Дънерът бе догорял докрай и разсипан на пепел. Калуньо тури съчки, раздуха и подпали огъня отново. „Не бързайте, момчета, има време, нека се раздени добре…“ Не му се тръгваше толкова рано. Тръгнаха, когато слънцето се дигна високо над горите. Нано току подбутваше кобилката си и препускаше сам напред, връщаше се възбуден, даваше зор на другарите си да вървят по-бързо. „Полека — възпираше го Калуньо, — има време…“ Нано пак политаше напред, оглеждаше познатите места, а кобилката, усетила нетърпението му, сама бе станала нетърпелива. Момчето бързаше. Но колкото по̀ напредваха, толкова по-угрижен ставаше Калуньо и по-неохотно вървеше. Какво да прави? Момчето сигурно ще се уплаши, като види какво е там. Той спира на едно-две места, залисваше момчетата, ходи из гората, уж че търси ягоди. Вече съжаляваше, че е тръгнал на път, който носи само ядове. Да ги залъже ли да останат тъдява някъде, а да продължи сам? Или да им каже направо какво е станало със селото? Но не, сам той видя малко, а тряба да види всичко, за да знае. Не, ще вървят всички заедно… Нано вървеше напред и ги караше да прибавят крачка, Калуньо нерешително се влечеше подире му. Но все поспирваше тук и там, гледаше да се позабави, да се измъкне някак от трудното, към което отиваха и отиваха. Махна ръка: да става каквото ще. Ако няма колай да се избегне неизбежното — нека поне го погледнат право в очите. И по-скоро, та и по-скоро да свърши всичко… Той сам забърза.

Ето поляната, дето Нано бе оставил овците си. Кога? Той не помнеше. И къде ли са овците му сега, кой ги пасе? Нещо се губеше… Тряба да са ги прибрали тогава. Или магарето и кучетата може да са ги завели на село. Когато дойдоха ония, разлютените, и го награбиха нанякъде… Но нещо се губеше тук. Губеше се и нямаше връзка със следващото.

Нано изчака да го настигнат и пак се втурна напред. Пътят скърши рязко надолу, кобилката се пусна по него. Нано се задържа за гривата с едната ръка, опъна повода с другата. Отпред бяха селските ливади, дългата низина на мерата — Нано гледаше тия места ненаситно и радостно, всичко тук му бе познато и мило, свое. Той пак спря да изчака другарите си. Тревите прецъфтяваха, детелината вече прегаряше, глушинякът връзваше шушулките си. Той се сепна от смътна тревога: по цялото това обширно зелено поле не се мерка жив човек, ни добитък, не се чуе глас, ни хлопка. Той стоеше и гледаше надолу, чудеше се празник ли е някакъв, та хора няма, и какъв празник може да бъде сега. Ослуша се към село, да чуе камбаните на черквата. На празник двете биеха често, една през друга — два пъти малката и един път голямата. Не чу нищо, беше тихо навред. Нямаше го и глухия, гъгнивия бръмтеж на селото, сплетен от всички селски звуци — той винаги се долавяше, като подухне долнякът. А над селото винаги стоеше, тънко разстлана, мъглицата от пушеците на комините. Сега няма нищо. Само два орла се виеха над падината на селото, като да бяха стъпили на невидима въртележка, там, във висините горе, с разперени, неподвижни криле. Нано слезе от кобилата и я поведе пеша по равната седловина и погледна към селото надолу. Той не чу кога дойдоха другите двама при него. Нито ги видя. Гледаше селото. Гледаше това, което е било село. Обгорени, опушени стени, щръкнали, полуразсипани, сринати на купища ръждив кирпич. Пустош. И остър мирис на леш. Само овошките зеленееха буйно и реката бълбучеше измежду тях.

— Какво… какво… какво е това!? — шепнеше Нано побледнял.

Сприя бе минала през падината — отхлупила къщите и издухала целия живот от тях. Вървяха бавно надолу и само мекият топот на копитата отекваше в пустошта. Нано поспирваше тук-там, гледаше, устните му мърдаха и шепнеха нещо неясно — и пак боязливо пристъпяше напред. Калуньо се обърна през рамо. Момчето бе изостанало и едва се тътрузеше отзад, като че не смееше, или не искаше да върви напред, въртеше глава ту на една страна, ту на друга; лицето му изострено, хлътнало изведнъж и побеляло, в широко отворените очи белееше ужас. Калуньо спря да го изчака. Взе от ръцете му юздата, хвана го за ръка, поведе го: Не бой се, момчето ми… Няма нищо. То ще мине… ще мине…

Не знаеше какво да му каже още. Беше горещо и задушно, в тишината бръмчаха рояци зелени мухи. Мирисът на леш се сгъсти, сладникав, лепкав смрад извираше на талази, идваше на талази отнякъде, или отвсякъде.

— Дръж се, момчето ми… да не се плашиш от нищо и от никого!…

Ниско под пътя вдясно зеленееше градинка, потънала в сенките на овощак, зад овощака все така невидимо шумолеше потокът. Калуньо слезе от пътя и нагази високите треви. Искаше да постои на хлад малко, да се позабави, да пообмисли някои неща. От краката му се дигнаха два гарвана, крилата им запъхтяха тежко и тромаво като духала. Мернаха се още няколко гарвана отпред, ходеха из тревата — правеха нещо там, навеждаха се и се изправяха, един от тях кривеше глава и го гледаше. Калуньо пристъпи напред още малко, гарваните само се отместиха, но не побегнаха и не отлетяха — продължаваха да се навеждат и да човкат и все попоглеждаха към него. Той разгърна храстите и се стъписа: там се дигаше купчина човешки кокали, облечени в дрипи или голи, човешко месо, разръфано и скапано, с червеи, които въвреха в купчината и побляскваха влажно в шарената сянка на градината; човешки глави с изкълвани очи го гледаха с празни очни дупки, човешки черепи, от които висяха парцали кожа, изпреплетени с коси. Едно месиво от някога живи човеци… Той ги гледаше като магьосан и не сещаше ужасната воня. Гарваните продължаваха да ходят наоколо, човкаха из тревата и го поглеждаха. И полека, предпазливо пак приближаваха камарата от човешки остатъци. Тежки, големи гарвани, синьо-черни гарвани, с клюнове синьо-черни и здрави като чукове. Бяха свикнали с мъртвите човеци и не се бояха от живите… Калуньо неволно се дръпна настрана към потока, който бълболеше и като да разговаряше сам в сянката на градината. Може би искаше да се измие, или да се натопи в хладината му, да отмие с чистотата му, вечно възраждаща се, някаква нечистота, полепнала по него. Той не знаеше какво иска; само тръгна нататък, из високите избуяли треви, напоени с кръв. Нещо хрусна под краката му и той се наведе да види какво е. Беше кост, къса и тънка като клечка, изкълвана и оголена. Друга купчина от кости се мерна отпред, по-ниска, но по-широка от оная, по-разпиляна, харман от кости и дрипи, разстлани в тревата, видими само отблизо, с прорасла буйна тъмна трева, която ги закриваше. Калуньо стоеше и гледаше, и не смееше да мръдне напред, за да не нагази още някоя кост и да не хрусне тя под краката му като жива… Нямаше какво да гледа повече, беше видял. Но стоеше и гледаше, не можеше да откъсне поглед от това. Черепи тук не се виждаха, навярно потокът ги отнесъл. Колко дъждове са минали оттогава, имало ли е дъждове — той не помни и не знае. Може да са били буйни, ако е имало, потокът придошъл и ги отнесъл надолу. Колко били — сто, двеста, хиляда? Той не знае. Никой не знае. Много или малко? Вече не мислиш за много и малко, не мислиш как е станало, защо станало. Той мислеше за главите, които бяха направили това, живите глави, които направили това и си отишли, и сега се навеждаха над ралата и косите, снишаваха се до мирните си занаяти, както преди. И гузно, отрезвяло искаха да изглеждат, както преди, като че нищо не е станало… Погледът му опря в едни очи, които го гледаха учудено от тревата. Бяха помътнели, но бяха очи и се познаваше, че били сини, сега мътносинкави, но като че ли още живи — така го гледаха. Беше детско лице, лице на момиченце, по чудо запазено, свито, изсъхнало от жегите, смалено като юмрук, напълно запазено личице. Не бяха го докосвали кучета, ни гарвани. Калуньо се наведе и го загледа. Беше като заровено до половината в земята. Той почопли с пръст полека и го обърна. Черепчето не беше заровено. Беше до половината отсечено и празно, задната половина я нямаше, останала бе само предната с лицето. Той дълго стоя приклекнал и гледа това лице. Изсъхнало, то беше като живо, непокътнато, гледаше учудено, сякаш още се чудеше какво бе станало с него; и ужасът на това, което бе станало с него, отминал. Останало само учудването… Може би така му се стори. Може би. Той извади от пояса кърпата си, загърна черепчето в нея полека, много грижливо; завърза кърпата и я прибра. Момчетата го чакаха на пътя, посърнали и занемели. Нано стоеше като побъркан, жълт-зелен на лице, едната му страна потръпваше. Два-три пъти му подвикнаха да тръгва, той не чуваше, или не разбираше. Поведоха го. Поведоха и конете — те пръхтяха и се дърпаха, не искаха да вървят… Селото бе мъртво. Ни глас, ни звук отникъде. Само веднъж зърнаха една котка, угоена, грамадна, свита на топка — гледаше ги със зелените си остри очи — и за миг потъна в буренака до пътя.

Калуньо се вслуша: счу му се звук някакъв. Идеше отдолу. Къс и пресеклив, но постоянен. Нетърпимо като скомина стържене на тенеке по камък. Над съсипиите, над зелените овошки, които единствени бяха оцелели тук, се показа сграда, която също бе оцеляла, опушена, но оцеляла. Ниска, разлата нашироко и надълго, ръждивият железен кръст на покрива килнат малко. Черквата. Калуньо се ослуша: звукът идеше оттам и бе по-ясен. Стържеха лопати. Нещо правеха там — все пак имаше някакви живи хора. Калуньо забърза надолу и сви по късата уличка, която водеше за черквата. Тогава видя, че в двора й се щураха десетина човека, сновяха нагоре-надолу. Цигани повечето. Но между тях се меркаха сините сетрета и на двама-трима заптии. Всички бяха превързали устата и носовете си с кърпи, работеха с лопати, гребяха и прибираха с лопатите нещо като гюбре, после го превлачаха със стържене до една плитка яма, дето го и събаряха. Калуньо приближи и се вгледа: това, което бутаха в ямата, бяха скапани човешки лешове. По-встрани стоеше чаушът, той също бе превързал лицето с кърпа и подхвърляше през кърпата къси и гъгниви команди към циганите. Калуньо тръгна към него, чаушът го видя, обърна се и го зачака почтително. Той свали превръзката си, натопи я във ведрото, което стоеше до него, изстиска я и каза извинително, преди да я постави.

— Инак се не трае, челеби… повърнах си и червата… Голям зян, челеби, голяма съсипия, цъ, цъ, цъ, язък!… В селото и пирон не може да се намери, камо ли па нещо по-дружко, за у работа… А вие по какво така насам, челеби? — Чаушът го гледаше любопитно и държеше превръзката.

Калуньо не отговори. Погледът му бе насочен към трапа, дето циганите продължаваха да влачат лешове с лопати и вили, подвикваха си нещо на своя гърлен кавгаджийски език и дружно се кикотеха. Плиткият трап бе препълнен с лешове, от едната страна циганите бяха почнали да го засипват с пръст от изкопаното, а от другата още прибутваха лешове.

— Ей, чорбаджилар! — подвикна им чаушинът. — Тъпчете бре! Да се не види нищо!… Айде, че да не заиграе гърбача!

Един от циганите скочи на пръстта да тъпче, но затъна до пояс. Другите го гледаха и се закикотиха отново, подадоха му лопатата да се измъкне, почнаха да го огрибат и чистят с лопатите си. Чаушът пак намести кърпата на носа си и като се обърна към Калуньо, каза му тихо:

— Тука ще да дохажда една комиция, челеби… Ингилизи, да гледат… То и кво има толко да се гледа, ама на̀… тъй дошло…

— Кога ще доде тая… комиция?

— А, не знаеме, челеби. Не ни са казвали. Мене ми са казвали да обереме, щото може, да не бие на очи толкоз. Друго не ми са казвали…

— Има ли останали живи хора в туй село, чауш?

— А, не знаеме, челеби. Не сме видвали. Може да има, ама не сме видвали… Челеби, да прощаваш, ама един тутун ще ти се намери ли? Мене не ми е до тутун, че не го пиеме ние, ами пусти смрад се не трае…

Калуньо извади пунгията, двамата свиха по цигаро. Чаушът беше възрастен човек, почнал да побелява вече, но стоеше изправен и опнат.

— Викат, от мюдюрина било туй… дето тука, тоя зян… всичкото туй.

— Ти него знаеш ли го?

— Кое то? Мюдюрина? А, видвали сме го шат-пат… до Татар Пазарджика кога прескача, до конака… Нищо човек, да му се не надаш, че толкоз лют бил. То бива-бива, ама ча па толкоз… Кое си е право де…

— Къде е той сега, знаеш ли? Мюдюрина?

— Мюдюрина? А, не знаеме, челеби. Де ще знаеме ний. Не ни е туй работа да знаеме… Чуваме, дали му били нишан… За тая работа, тука… Меджидия. И че го били направили юзбашия, та паша ли… ама не ми се верва да е паша… Туй чуваме, пък тъй ли е, не е ли — не знаеме. Ний сме прости ора, челеби, най-долните царски ора, и баш нам нема да кажат кое как е и що е… Само чуваме, щото се приказва, тъй, помежду ората. Ама ще ти кажа: не е добра таз работа. Крива е. Тъй знаеме ний…

Един бял сребърен бешлик сепна шепата на чауша заедно с ракиената пинта и още едно цигаро.

— И какво още се чува, чауш ефенди?

— А, нищо, кво… Само дето искал да се тури и той у таз комиция, ингилизката. Ама го не рачили… Нашите си големци, филибелишките, рекли да го турят като човек, дето най знае като как станала всичката таз работа тука… размирицата. Добре, ама комицията го не рачила…

— Аха… Та сега, демек, ти не го знаеш къде е, а?

— Щото не знаеме — не знаеме, челеби. У наш Татар-Пазарджик не е.

— А у Филибето?

— Не ми се верва, челеби. По моя прост акъл, сега не е дип приритал да си показва каяфетя пред ората. Ще да се тули някъде… на чъкмаз-сокак, на задънен сокак някъде…

Калуньо пак му подаде пинтата. Циганите стояха, подпрени на лопатите си, и гледаха жадно към двамата. Или към пинтата. Калуньо помисли да даде и тем да пият, но го догнуся и се отказа.

— Тая комиция не ще да се кани да му даде нишан и тя — продължи чаушът и изведнъж се обърна към циганите: — Ей, чапкънлар, що спряхте бре, ченгенета? Я мърдайте по-скоро, да не размърдам гърбача…

Циганите, както бяха скупчени, се разшаваха из двора. Двамина нарамиха на тояга една от тенекиите, които стояха наредени до черковния зид. Калуньо тръгна подир двамината. Чаушът неохотно се затътри по него. Спряха пред ниския сводест отвор. Калуньо надзърна вътре. Отначало нищо не можеше да различи в полумрака, но го лъхна нетърпим смрад, по-силен и по-нетърпим от оня на двора — беше застоял. Той неволно посегна и сне гъжвата си. Окото му постепенно привикваше с тъмнината… Отвън черквата изглеждаше захлупена и нищожна, вътре се отвори ниско, но просторно помещение. Цялото, от край до край, бе затрупано с лешове. Двамата цигани газеха по лешовете отгоре и ги заливаха с нещо от тенекията.

— Какво правят?

— Газье е туй, челеби, газье… Ще ги палим. Тъй ни са нам заръчали.

През тежкия трупен смрад се промъкваше, прецеден през него, тънкият мирис на газ. Беше по-поносим от другия. Преди да се дръпне назад, Калуньо забеляза, че белите варосани стени на черквата бяха опръскани до гърди с нещо черно; не съвсем черно, а червеникаво. По-късно се сети какво е то, опръсканото… Той излезе навън, задушен от смрадищата и гледките, които го сътрисаха. Циганите пак шетаха из двора, влачеха лешове и непрекъснато гълчеха на глъчливия си език. Изведнъж те се струпаха на една страна, забъбраха по-оживено и се смееха. Калуньо приближи. Бяха измъкнали от купищата някъде един що-годе запазен труп на момиче, съвсем младо, почти дете. Косите дълги и разпуснати, забрадката си стоеше още, полата се бе дигнала нагоре или циганите я бяха дигнали — и гледаха заголените крака. Двама крепеха трупа с вилите си, трети кършеше снага между краката му и правеше неприлични движения. Гледаха към Калуньо и се смееха, като че нарочно за него го правеха това, или го канеха да погледа отблизо и да се посмее с тях; циганите наоколо се виеха от смях… Калуньо приближи. Замахна изведнъж и с всичка сила хласна циганина по врата. Циганинът заедно с леша, над който се кълчеше, заедно с двамата други, които държаха леша, барабар с вилите им — сякаш вихрушка ги завъртя и преметна в трапа при другите лешове. Останалите се дръпнаха уплашено и го загледаха. Той изскърца със зъби и посегна към ножа си — те мигом пръхнаха като врабци из двора и се не видяха. Чаушът стоеше наблизо, уплашен и той…

Дотърча Менчо и пошепна нещо в ухото на вуйка си. Двамата бързо се затекоха към улицата, отдето бяха дошли. Зад тях, от тесните като мазгали прозоречни процепи на черквата, излизаха валма от чер, мазен пушек. Вътре палеха лешовете с газта…

— Се повръща — каза Менчо, — не знам кво му стана…

— Не е толкоз мъчно да разбереш. Къде е?…

— Е го, до онова дърво там. Ходи някъде сам… и му стана така, като се върна.

Нано бе се смъкнал до дървото, коленичил в тревата и превит одве — напъваше се да повръща. Гърчовете и напъните следваха един след друг, един от друг по-мъчителни.

— Нанко?! Какво има, момчето ми?

Подкрепиха го да стане, той трепереше. „Няма да може да върви“ — помисли Калуньо. По-добре е момчетата да се върнат, а той сам да продължи надолу. Но първо да изведат Нано от селото, за да не гледа. Опитаха да го качат на кобилата — смъкваше се и трябаше да го крепят от две страни. По-лесно бе да ходи. Ходеше, плетеше крака, но ходеше криво-ляво. Спъваше се на всяка крачка като несвесен… придържаха го. Вървяха мълчаливо по обратния път нагоре. Като превалиха бърдото и селото се закри, спряха. Нано се смъкна насред пътя и седна. Гледаше безумно и не виждаше, бърбореше нещо безсмислено и от устата му се точеха лиги.

— Нанко, момчето ми, слушай…

Не слушаше и не виждаше, само тихо мукаше нещо и простенваше. „Лошо — помисли Калуньо, — лошо.“ И се прокле, че го е довел тук. Да върне сега момчетата назад сами — кой знае какво може да направят. Момчета са, кажи го — деца са още… Преместиха се до потока. Калуньо уми лицето на момчето и го остави да полежи на тревата. Да му поразмине малко. Сам се изми след това, дълго се ми, па полегна и той. Какво да прави? Да ги пусне сами назад — ще му бъде тревожно за тях, ще ги мисли и това ще му пречи. Да върви с тях надолу — не знае какво може да стане с момчето… Нано лежеше на тревата, пребледнял и отслабнал изведнъж, само простенваше тихо и ломотеше някакви неразбрани думи. Тряба да го върне обратно. Няма как. Да се върне с момчетата на Стублата и да чака, докато Нано се оправи. После да се дига отново на път. Няма как. Защото тряба да мине тоя път надолу — до филибелишките и татарпазарджишките първенци. За да разбере. Калуньо иска да разбере. Тряба да разбере всичко, от край до край. За да може да живее. Иначе не може. Той иска да живее мирно и тихо — там, в горите. Никой да не го закача, никого да не закача. И всички, всички да живеят мирно и тихо. Защото не може да се живее мирно в размирното. Не може. Размирното, което стои като дигнат нож над врата. И все да извръщаш очи към ножа, за да видиш кога ще блесне като светкавица към врата… Не може да се живее така. Той иска да разбере защо е размирно, кое му е размирното — и да го озапти. Доколкото може. Да го оправи. Доколкото може. Той иска да оправи тоя размирен свет. Това е… Оня, бъбривият чауш, го рече; рече това, което Калуньо вече знае. Което така тъмно и неясно шареше там, дълбоко вътре в главата му, едно неуловимо нещо, което все му се изплъзваше досега — и ту припламваше мъжделиво, ту гаснеше и се давеше, и изплувваше отново. Калуньо знае, вече знае. Защо да ходи някъде, за да узнае повече? Той знае най-важното. Сиреч знае всичко и повече не му тряба. Сега му трябат още двама-трима човека, те знаят още малко. Къде са? Ще ги намери. Ще ги намери и в миша дупка. Ще ги намери и ще ги попита. Леко и кротко…

 

 

— Нано! — Той побутна момчето, но то не се обади. Попипа го — като че на огън гори, и тръпки минават по тялото му.

Погледна към Менчо, той се занимаваше с конете — повика го. Постлаха на тревата кебе, преместиха момчето на него, завиха го. Трева е, влажно е, не бива на трева… Бореше го съблазън: се пак да слезе долу, да види, да срещне очи в очи това, що го глождеше и не му даваше мира. Да свърши работата си докрай. Или — да я почне открай? Или — да слезе после? Кога после? Да дочака комицията? Да я пресрещне? Или да почне с мюдюрина по-напред? Ще види. Ще помисли. Първо да се оправи с момчето. Момчето не е добре. Тряба да го маха по-скоро оттук. Да забрави, ако може. Да се провлекат дните и да затлачат днешния ден. Ако може. Да легнат дните на прясната рана отгоре като биле на забрава, лист по лист, меко и уталожващо. Ако може. А сега да вървим. Няма какво да правим тук повече. Да вървим.

— Да вървим!

Дано Янко е намерил добри пушки… Нано ще остане при Гюла… Костанда, ах, Костанда!… Зелена гора, тихо място, закътано и слънчево, място за отдъх — ще посмеят ли да му го земат?… Свет на вълци, луд свет, когато времето полудее, всички полудяват… Само дано Янко намери добри пушчици. Стиснат е малко, скръндзлив е. За добра пушка колкото искат — даван. Когато светът полудее — добре е до тебе да се намира добра пушчица. Да бие надалеко и наблизо, и вярно да бие. Па нека додат вълците. Всичките вълци на всичкия вълчи свет… Гюреш — това е свободна борба. На гюреш давѝя нема — ако те осакатят, нема кому да се плачеш. Хванал си се веднъж — я крак, я ръка може да строшат. Я глава… Той изтегли ножа си, огледа го. Бляскав, но не бял. Сиво-синкаво бляскав, дамаски чилик, неумолим чилик, с дълбей по средата, извивка на косер. Ето тука, при извивката, е силата. Ето тук, при това остро, което може да пресече косъм, пуснат от въздуха. Ето зова желязо, стиснато здраво и замахнато, отваря път само; и пътят вече не може да се склопи и затвори. Такава да бъде и ръката, която го държи.

— Спи ли?

— Не знам. Все така…

Хайде, време е. Калуньо ще бърза с болния напред. Двамата на едно седло — как ще бъде тая? Мъка. И тръгнаха пак. Не стана съвсем както искаше Калуньо. Не можеше да бърза. Болният се заваля наляво-надясно, тряба да го крепи. И за кобилата трудно. Болният е като мъртвец тежък. „Белята си зех…“ Нищо Нано е яко момче, ще му мине. Трябаше да види, за да знае. Ще стане по-здрав и по-лют. Нищо. Ще преболее. Момчето е добро. Ще стане добър мъж, на него ще можеш да се опреш като на ножа си. Младо е, сила няма още, но ще налее сила. Полека… и ето ги пак на Поляните. Пак огън, пак тримата до огъня. Загърнат в ямурлука си, Калуньо мисли или сънува. Учи момчетата на гюреш. Двама срещу един. Едва им устоява. Един го уловил за крак, другият се обесил на врата му. Здрави момчета, млади и пъргави. Но той се извива леко и ги пилее, той само се разтърсва и те падат като круши обрулени. Но крушите изпълзяват и отново се лепят за него. Единият се мъчи да подвре ръката си под мишката му, за да я опре на врата. Добре, ще му дам да опита. И нещо пропуква. Напън… Другият тегли крака му встрани. Добре, опитай и ти. Калуньо още мисли, че играе, че още е на шега всичкото това — но вече тряба да легне по гръб. Е, легнах, момчета, еваллах!… Добре, момчета вълчета, добре! Надвихте ме… А сега друго. Ето: китката на ребро, ръката свита в лакътя. На ребро — равно и право. Кратък, биковит, силен замах, ето тук — по шията отстрани. Ръп!… Кой ще застане? Но вече няма шега, да знаете! Никой? Е, тогава заставам аз. Удрете!… Удар. И се залюля, люлее се, краката омекват. И тряба да се напрегне силно, за да остане на крака. Така, добре, добре. Не се плашете, вълчета, нема нищо. На гюреш давия нема. Брадвата тряба да бие на едно място, за да сече. Така. Добре. А сега ти застани… аз полечка… такава е играта… Удар! И той долавя: в последния миг, най-последния, мигът на докосването, Нановата шия поддава в посоката на удара. И не пада. Добре, много добре. Това е ново. Другото и баба го знае… И пак почва играта. Те още нямат сила, но умора не сещат. Млади момчета. Вълчета. Вълци ще ми станат…

 

 

… Жега. Прегарят тревите, недорасли и цъфнали, прецъфтели, отиват си и няма кой да ги обере. Жега и в гората. И сенките не спасяват от жегата. И вечерта, привечерта, когато стигнаха стария стан на Поляните и спряха. Полека свали болния, застлаха му до старото огнище, напалиха огъня и пуснаха конете да пасат. Калуньо мислеше за ливадите на Стублата; за тревата, че още коса не я лови, а вече прегаря. Стадата… Стрижбата… Кукуруза… Дано Янко смогне сам някак, той е о̀правен…

Мислеше с тъга колко далечно и чуждо му е всичко това сега, което едно време беше толкова близко, толкова мило, най-милото, което го замайваше като прясно сено. Друг огън горѝ сега на душата му и го гори, и го топи полека, постепенно, но постоянно. Нещастлив огън, неспокоен.

Той въздъхна. Погледна към Нано — момчето дишаше равно, спеше. Менчо не иска да вечеря, беше оклюмал, легна до огъня, зави се през очи, заспа и той. Калуньо остана буден и дълго слушаше тъмния глас на улулицата. Размисляше. Прехвърли живота година по година да види къде е сбъркал и защо е сбъркан така сам той. Не можа да намери. Нещо не върви както тряба. Нещо не пее. Може би трябаше да бъде като другите и да не мисли много. Може би трябаше, като му кажат: „Тръгни!“ — да тръгне. Или: „Сечи!“ — да сече. Кво толко има да му се мисли…

Чарда. Стадо. От стадото отделят брав, възседнат го, стиснат го с колене през ребрата, извият му шията назад — и теглят ножа през гърлото. Приврещи, притръшка се, докато се задави и стихне. И само поритва леко. А другите в това време си пасат, пасат си и хабер нямат. Стадото пасе и придава полека напред. И вече е забравило за оня брав, дето приврещял и се задавил в кръвта си. Хич биля не го е и забелязало… Нож чака всички, кво има да му се мисли толко. Нож. Паси — сега-засега… И стадото пасе. Казали му да опасе едно село — и опасло го. Какво е виновно стадото? Къде сите — там и гол Асан. Квото за сите — това и за Асан, голия. Паси днеска за днеска. Паси и не дигай глава, и не чакай, не гледай утрето. Утре нема… А той гледа и чака. Нещо е сбъркан, повреден е нещо. Гледа и чака… Но стадото не е стадо, а глутница. Пак е стадо, но казали му да стане глутница — и става глутница. И изяда друго стадо. После пак става стадо, което може да бъде изядено от друга глутница. И край няма тая…

Това е светът. Дюня — мердивень: светът е стълба — един слиза, друг се качва… Калуньо се забърка. Какво да прави? Какво тряба да прави? Той не знае. Той е хвърлен в тъмна кошара и върви пипнешком — дано напипа изход към виделото. Бута се из кошарата насам-натам, толкова е слаб и безпомощен. Накъде? Към стадото, което сумти сополиво в мрака и си му е добре така? Или към изхода, към виделото, дето е така ужасно сам и закъдето не знае път?… Той реши: връщане към чардата, към топлото, спокойно множество на стадото — няма. Просто няма. Назад път няма. Само напред. Па… квото е писано на челото и в Свещената книга…

Последното, кое го каза: да не казва нищо повече. Стига. Съсипа го това безконечно теглене на оки и умерване на драмове — до косъм. Стига. Един живот е. Прави квото не мож да не правиш. И да става квото щѐ…

Тогава заспа.

 

 

… Беше тъмно, когато се събуди, нещо го събуди. Надигна глава, огледа. Конете не се виждаха, но бяха наблизо — чу как слабо позвънва звънчето на кобилата. Момчетата спяха до загасналия огън. Нано лежеше така неподвижно, както бе легнал вечерта. Само калпакът му паднал. Отново намести калпака, попипа челото — студено. Уплаши се и побутна момчето — то се размърда и въздъхна. Беше рано и студенко, горите тъмнееха наоколо като ограда. Зорницата беше изгряла. Той тури съчки и борови кори на огъня, раздуха го, лумна пламък и се разгоря и наоколо стана още по-тъмно. Калуньо прилегна пак на мястото си, тогава видя, че отсреща Менчо се бе надигнал от ямурлука си и го гледаше ококорено.

— Ти защо не спиш?! — сопна му се. — Рано е. Леж!

— Вуйко!… — отвърна момчето шепнешком с предрезгавял глас, очите му бяха широко отворени. — Страшна работа, вуйко!…

— Каква е тая страшна работа? По-страшна ли е от нас? Кажи я!

— Дето сънувах… Един ми сече главата… и тя се търкулна… ама пак си я усещам… гоня я, настигам я… пак си я поставям на врата… Оня пак я отсече… ама ножът му хабен… търка-търка, като бичкия…

— Глупости. Лягай да спиш. Рано е още.

— Страх ме е, вуйко. Оня пак ще ме настигне…

— Да не е Кривия? — Калуньо се усмихна.

— Де да го знам. Само ножа му видях… един широк и ръждив, на петна такъв… и нащърбен като бичкия… Вуйко, айде да си ходим!

— А, Нано?

— По пътя ще си доспи.

— Само ще се бутаме из тъмниците… — Калуньо погледна към черната назъбена ограда на гората, оттам вече се надигаше Зорницата.

— Таман и по-ранко ще стигнем. Хайде, вуйко, да се махаме оттук!

Калуньо се изправи и потърси с поглед конете, не ги видя, но тръгна към звънчето. Съгледа ги и трите. Главите им наведени, сбрани наедно… И тръгнаха. Пътят едва се белееше в мрачината. Нано все така седеше, отпуснат като тесто, и преливаше ту на едната страна, ту на другата. Калуньо го крепеше с ръце, но усещаше, че момчето просто спи и че като се наспи, ще бъде здраво. Вървяха един до друг с Менчо.

— Ами ако оня излезе сега пак? Нощесния, дето те клал. Ще го познаеш ли?

— Уха, нека ми излезе!

— Нали викаш, не си го видял.

— Видях го малко. Един рунтав такъв. Потурите му рунтави и бият на червеникаво. Стиснал зъби и зъбите му се белеят, като ми търка гушата.

— Малко на Левицата ми мяза, както го разправяш. Ако ти падне сега?

Менчо се озърна, изтегли ножа и го завъртя около себе си. „Уха!“

— Полека, ще ме закачиш. И не така.

— А как бе, вуйко?

— Както се секат дърва. Секъл ли си дърва? Не пряко, а наверев. И отсечено, силно, от един път!

Менчо прибра ножа си и се замисли.

— Вуйко, то било страшна работа, онова там… Аз видях. То много страшно…

— Страшно я. Има страшни човеци на тоя свет, момче. Но срещу тях тряба да се изправят още по-страшни, за да ги довършат…

Замълчаха. Развиделяваше се, когато стигнаха Рата. Нано скочи от кобилата сам и пожела да яхне своето кобилче. Трите коня, облекчени, издраскаха бързо баира над реката и още по-бързо се подеха по равното горе. На Стублата не се отбиха — цепиха право за Скрибеня.

— Какво има?

Калуньо остави дисагите и приближи към Нано, който излизаше от обора и гледаше смутено бача си. Надзърна в обора, чу конете как здраво и вкусно хрупаха зобта.

— Какво е станало?

— Воловете… — прошепна Нано.

Калуньо пак влезе в обора, огледа. Воловете ги нямаше.

— Къде са воловете? — попита той Гюла.

— Не знам. Нема ли ги? — Гюла се прозина, току-що бе станала.

— Някоя нощ ще те изнесат и тебе с чергите барабар…

Той бавно се върна към купчината такъми, още неприбрани, и взе силяха. Запаса го, набучи ятагана с чаталестите бели чирени. Посегна и към мартината, но помисли и я остави. Дълго сека с огнивото, докато запали цигарото си. Запали го и тръгна към портата замислен, без да бърза. Като да бе тръгнал да върши работа, която не иска бързане, за да се извърши добре. Момчетата гледаха подире му учудени. Па тръгнаха по него и те. Той не се и обърна да ги види, нямаше нужда от тях — крачеше напред, приведен малко, димът струеше и се пилееше зад гърба му…