Георги Божинов
Калуня-каля (2)

2. Гюла

… Толко време се губи по къшлите, нинга не е било това, чаках го секи ден, а той не иде, надах се, а днеска, а утре… а и днеска, че е добър ден, рекох — не може да не си доде баш на празника. И доде си. Един намръщен, един кисел, не му се приказва, целия свет му крив. И не го закачах нищо, само уведох кобилата и турих й у яслата. Рече — боли го главата и му тежко на рамото, закачил си рамото на един строшен клон и раздрал го. Та да го видя… Парчета от цедило, едно връз друго, сичко се залепило, кръв избила и корясала. Да махна тия парчета и да туря нови. А не мога да гледам, страх ме е и ми се гади. Отлепям едно по едно, гледам, че го боли, но само стиска зъби и на челото избила пот. Вика ми да дръпна наведнъж сичко. Обърнах се да не гледам и дръпнах. И като швирна оная кръв… Прилоша ми. А той си гледа, зема едно по едно чистите парчета, държи ги на рамото, докато се напият, и ги фърля. После ми показа как да стегна ремъчките. Дадох му да се преоблече. После му сложих да яде. От агнето бяхме хапнали малко, то старата яде повече, тя все яде и все си е гладна, ако не й кажеш да спре — не спира. Собата й в старата къща пълна с дървеници и не ми дава да ги чистя; казва, че й било добре, като я хапели дървениците… А той не яде много, повече пи. Рекох му да не се налива толко с тая пуста ракия, той ме изгледа и нищо не каза, каза само да му застеля в другата соба. Да не го закача по болното рамо. Застлах. Слушам после: върти се, пуфти, нещо събори, излезе навън, върна се, пак излезе. Гледам през пенджурчето — седи на дръвника и светка с цигарото. Като зе да се разбелява, станах да издоя биволиците и да сложа на кобилата, закачих млякото на оджака да възври и седнах да пресуча малко прежда. Ослушвам се, в собата му тихо. Надзърнах — унесъл се, ама отвит. Влязох да го завия — и като скочи изведнъж, и гледа с ей такива отворени очи. Ма гледа и не види. По туй време порука кехаята отвънка и чак тогай се събуди. Оседлаха кобилата и заминаха някъде. Върнаха се привечер, конете натоварени с нещо дълго, увито в чували, и едни сандъчета. Спряха да хапнат и да изчакат колите и отидох да видя какво е това в чувалите. Пипах, но не можах да позная. Прътове някакви, железни и дълги. Колите додоха късно вечерта, отивали за сиренето, и сички се дигнаха за къшлите тогава. На другия ден го нема. И на по другия. Доде си на третия. Ма не сам. С една чръноовчарка. Тя сама си скочи от коня. Поогледах я аз тъй, поизмерих я. Една изправена, стегната една, гледа те право в очите и не мига, а ти не мож да гледаш в очите й. Църна, ама не много, и устата й голема. И стара, треба да има трийсет, че и отгоре. Ще спи, казва, в старата къща. До майка му, демек. Еми да спи. На заранта пак ми я води. Дай й, вика, някаква работа, да се намира у работа. Че каква работа? Е, нека помете двора. И нещо дърва да насече… Га гледам по едно време — дворът пометен, насред пуши купчина боклук, и дървата насечени. Пък аз съм зела едни масурчета с вътък за снопарки и се чудя коя боя до коя да туря. Чакай, рекох, да питам и нея, да видим що ще рече. Тя зе масурчетата, гледа ги, мери ги на око. Па вика. Тая, вика, благата боя, пембената, до църно да туриш, че си ударат, та да светне като огнено… Жълтото на суро, сурото на кърмъзено, пак църно до него, после бяло… Ами, викам, едни зелени борики искам да изкарам — на бяло може ли? Може, вика, ама не е убаво, мръчка се и се губи. Та по-добре на църно по-вакло да бъде… И ми подава масурчетата. Гледам я аз, тая като че сега от стан излязла, приказката й завалена, ама пак се разбира. Той в това време чешеше кобилата, тя отиде при него, пита го нещо, позасмя се, и той се позасмя. После тя отиде на оня край на двора, има там една купчина белопръстица. Взе една мотика, донесе вода и почна да разбърква пръстта. После доде кехаята, двамата с мъжа ми излязоха на пътя, а там стои един от чръноовчарите — мъничък един, а у суратя като момче, суратят му обрасъл с червеникава четина. Двамата почнаха да се препират нещо. Мъж ми нещо му дума, оня навел глава и слуша, ама клати главата и като че не кандисва. И иде кехаята вкъщи, каня го вътре, питам го: „Кой е тоя?“ „Мъж й“ — вика. „Ми кво се разправят там?“ „Пазарят се“ — вика. „Много ли сака оня?“ Кехаята надигна филджанчето, изпи го, па завъртя глава настрана и дума: „Ич не сака…“ Наливам му аз пак ракия, и пак гледам навънка. Мъж ми туря нещо у шепата на оногова, оня гледа шепата и мълчи. Мъж ми пак бърка в кесията, пак туря нещо в шепата му и го тупа по рамото. И оня си отиде, ама се познаваше, че не е кефлия. После мъж ми отиде до старата къща, там чръноовчарката маже стената с белопръстица. Нещо й казва и се ухилил. После двамата с кехаята заминаха нагоре с конете. Беше станало пладня, седнала съм да похапна, па се сетих, че и чръноовчарката може да е гладна. Е, рекох, ако е гладна — сама ще се обади. Добре, ама тя се не обади. А до вечерта омазала къщата отпред, къщата свети като нова. Вечерта се прибира мъж ми, оправя кобилата и тръгва за старата къща. Ете след малко — води ми я. „Сложи да хапнем“ — вика. Добре. Сложих, хапнахме. Никой дума не дума. Чръноовчарката зе колко — два-три залъка, и стана. Излезе си. А мъж ми се начумерил, обърна една чаша и мълчи. После още една. И ми казва. „Слушай — казва. — Довел съм ти тая жена да ти помага… (още една чаша наля). Ма сакам — вика — да я броиш не за измекярка, а за човек. Чу ли?“ Чух. И толко беше. Той се прибра и си легна. Като ошетах, легнах си и аз. По едно време се събуждам, нещо ме събуди. Гледам: нема го. Излязъл. Чекам да се върне, а се бави. Нещо ме гложди и не мога да заспя. Чекам. Еле по едно време те го, иде си — скърцат стълбите. И вратата прискръцва. На пръсти приближава, гледа къде мене да види спя ли. Спя. Лежа и не шавам. Сабайле го оставям да си доспи. Нищо му не думам. Той разтопи лой и смаза пантите на вратата. После пак запраши къде къшлите. Но вечерта си се прибра. Сега оди къде оди — вечер си се прибира…

А оная станала преди мене. Зела трънометка, мете двора. Издои биволиците и ги изкара на паша с говедата, селските. И пак се залови да маже къщата, сега отвътре. Привечер се връща човекът ми, вързал не вързал кобилата — хоп при нея. И ми казва после да приготвя съседната стая за старата, свекървата. Старата да се премести до мене, за две-три вечери само, колко да се омаже къщата отвътре. Е, хубаво. И старата се дотътра още същата вечер, бях й приготвила да се разплуе там. А мъж ми рече да прескочи до кафенето на Крив Роглю. Чекам го да се върне — нема го. Стана полунощ, мина, втори петли пеят — нема го. Сън ме не лови. Чувам по едно време — скърцат стълбите. Тях не може да намаже с лой. Той се събул по чорапи, влиза и ляга. И пак не мигнах. Сабайле се поразмърдах малко, държах се донякъде, прозявах се, бутах совалката. И като съм заспала по едно време на кросното… беше се презпладнило, та се събудих. Той пак се губи цял ден някъде, но ранко се прибра. Вече все ранко се прибира…

И тая нощ същото като оная. Само че тая нощ мене не ми се спи. Той излиза, чекам да затихнат стъпките и — по него. Мина двора, мина сливака и се вмъкна в другата къща. Ни боринка, ни лампа да светне там… Чекам аз, чекам. И е го, задава се по едно време. Не ме види. Събува се долу, полека по стълбите, пусти стълби пак скърцат. И се изправих пред него.

— Мож да не се събуваш толко отдалеко — думам.

— Ти кво тука? — сепна се.

— Ми кво, чекам те…

Прибра се, легна си, като че нищо не е било. Сабайле дроби млякото си, седя насреща му, гледам го.

— Ти кво си ме зяпнала така мари?

— Докога… така? — питам. Ама гласецът ми изтънял, ще се скъса.

— Кое — докога? — И остави лъжицата.

— Това. Ти знаеш…

— Наминах при добитъка да го видя…

И като рече така, солзите ми рукнаха от един път. Той ме гледа, гледа, па ме фана за ръките.

— Слушай… ама не реви, а слушай добре. Мога да изгоня тебе и да зема нея. Нема да го направя. Срамота е от хората. Мога да не гоня тебе, а да зема и нея. Нема да го направя — две не ми требат. Ще направя така: ти тука, тя там. Но ако ти… — Помълча малко, додаде: — Ако ти… ако разбера, че ти я гониш и мъчиш… само дума да чуя една — главата ти откъсвам. Убаво да помниш!

И то беше сичкото. Аз знам отде иде сичкото. Къде ли не ходих, какво ли не правих. Не помага. Сички врачки обиколих, сички оджи, сички церове, магии, и треви разни, и муски секакви. Не и не. Нема да ме сподоби Бог с рожбица. Моите дружки ги навъдиха вече по три-четири, а аз така… като сухо дърво. И като мина по улицата, жените се събрали накуп до вратниците, бърборят. И щом ме видят — смълчат се. Като отмина — пак шушукат и гледат подире ми. Старата — и тя все накриво ме гледа… Хорските уста не мож да затвориш. А оная, чръноовчарката, си имала момченце, кехаята ми рече. То при баща си, с овците…

И една нощ стоя до пенджера им. Чувам, приказват: „Не мога тука“ — вика оная. А той: „Потрай още малко, да събера майсторите…“ Какви майстори да събира? Светка цигарото му вътре. И той пак по едно време нещо продума, ама закачам само оттук-оттам… демек нещо като: фанала ли вече, усеща ли нещо?… Тук зашепотиха, смеят се тихо — и нищо не можах да разбера. После се умълчаха и си ойдох.

И доде време за стрижба…