Дюкянът на Крив Роглю беше на кьоше, между две от петте улички, които се стичаха от баирите наоколо и се събираха в низината, при мегданчето на Скрибеня. Не беше съвсем среда на селото, малко встрани падаше, и лятно време дюкянът се отваряше само сутрин в петъчни дни. Хората лете се събираха по пейките из махалите, старите, излъскани от седене пейки, на кратка приказка след работа. Мегданчето тогава пустееше, както и кафенето. Само есени и зиме то оживяваше истински. Имаше пред кафенето два стари салкъма, от небодливите, топчестите. Още дядото на Кривия бил донесъл фиданките някога си, от времето на войниклъка отнякъде си — и ги забол тука. Салкъми със сечени и отново покарали клони, тук-там ожулена кора, като раздрана кожа, която заздравяла, но белегът останал… Единият ъгъл на кафенето беше берберница, там Кривия бръснеше. Той имаше още един занаят — правеше кундури и еминии — и когато нямаше кого да бръсне, хващаше чуковете и калъпите. И даже още един: кроеше и шиеше. Със занаятите се заемаше само от време на време, кога как се случи. Защото скрибенци носеха цървули и сами си ги правеха, а по-първите хора си купуваха кундури от града. Дрехи им шиеха пътуващи по селата терзии. Но и Кривия не оставаше без работа. Живееше и работеше на горния кат.

Когато Калуньо влезе, Кривия плющеше с бръснача по един опнат каиш и разправяше някаква история. Той знаеше всички новини и истории на Дубраша, и на един ден около Дубраша, и сега казваше последната… Връщали се църънски бърдари от Горната земя и таман отминали последното каурско село, таман да хванат пътя за Беглишка поляна — рекли да си наскубят малко сено от плевните, за хайванчетата. Че като скочили тогава ония ми ти диви кауриоси! Че като награбали колове и напоперили нашите… потрошили ги от бой. Та сега двама берат душа…

Кривия замълча, другите сърбаха кафетата си, мълчаха и те, мислеха.

— Пада им се — обади се Калуньо. — Други път да не барат у чуждо. — Стоеше до вратата, не бяха го забелязали.

Вътре седяха все негови приятели, хора от негова хора — ходжата Уруков, Левицата и Чурлика от Черяша, и някои по-стари, като Аджията и Дерменджи. Обърнаха се.

— Ооо, Калуньаа! Къде се загуби бе, аркадаш, никакъв те нямаше!

— Заправил е човека големи работи… големи като за голем човек.

— Ще те изядат там вълците, бей!

— Ми, той сам ще изяде вълците — я виж го какъв е вълнясал и овълчен.

Посмяха се, размърдаха се да го посрещнат, направиха му място на миндерлъка срещу кюмбето — не бяха го виждали отдавна и му се радваха. Кривия, ухилен, остави бръснача и взе няколко малки джезвета, заклати се чевръсто и ги навря в горещата пепел на кюмбето отгоре. Пиха още веднъж кафе, Кривия поднесе по филджанче ракия заедно с кафето. Разговориха се спокойно. Ходжата поиска от Калуньо да му продаде юницата на една от кравите, харесал й бил млякото, че гъсто. После пак се върнаха към това, което обади Кривия. Спомниха, че неотдавна пак каури били забрали половин стадо на ябланския бей, и питаха Калуньо какво знае по тая работа. Калуньо не знаеше нищо, освен това, че беят забрал стадо от неговите. И че ако каури са задигнали на бея половин стадо, то значи, че преди това беят им е задигнал цяло стадо. Помълчаха малко. После поде Левицата:

— Море не знам, чини ми се мене… каурите нещо са навирили глави. Нещо гласят. Къде по-рано каурин да мине пътя на наш човек? Та ако ще да е тоя каурин най-сайбия човек, дето ляб си ял от ръката му…

— Не, тая не ще да е току-така. По-първен бяха заловили едното с два товара бердани. А берданата що е? Московска пушка.

— Не били бердани, шишанета били…

— Все то. Що щат у каурин?

— За мечки им трябат.

— Мечки… Мене все нещо ми ломоти, че тая не ще да е току-така. Гласят нещо неверните, ама де да видим…

— У тая работа не може да няма пръст и московският цар — обади се ходжата. — Та викам яз: ако каурите гласят нещо — то ний тряба ли да чакаме да го нагласят?

— Тъй, тъй! Право е!

— Бе я оставете се холан! — обади се и Калуньо, който досега мълчаливо слушаше от столчето, дето Кривия го бръснеше. — Гласят… Приказки!

— Не са приказки, Калуньаа. Къде сврака цъцре — я крилце, я перце!

— Анджак, ние цъцрем!

Спогледаха се, замълчаха пак малко. После отвориха дума за авджилък. Някой помена, че сърните отсега му проскубали сеното по къра.

— То, дивото, никой не му коси и тъкми за зимата.

— Току я дайте да видим ний коги да излезем…

… И тръгна по реда си времето на селската зима. С грижите около добитъка, греяната ракия, играта на зар и дама при Кривия, с авджилъка и безкрайните приказки около него. За Калуньо времето течеше без ред, като насъне, като един дълъг път, който няма свършек; път, дето не вървиш, а той сам върви край тебе, ти стоиш отстрани и го гледаш с угаснали очи; може наистина животът да е един сън… Той прескача два-три пъти до Стублата, Янко беше там, стария майстор го нямаше. С Гюла се помири тихо, от само себе си. Двамата заживяха пак заедно колкото можеха, както можеха. Понякога си спомняше за лятото, за Костанда, за нощите им. Спомняше примирено и спокойно. То бе толкова далеко това, толкова далеко, че вече не вярваше да е имало лято някога. Всичко си бе отишло, както и дошло — тихо и незабелязано. И вече не знаеш дали го е имало… Калуньо се успокои. Каза си, че няма късмет и няма да има, че може и така да му е било писано. Позаглъхна мъката му и всичко — нявгашна радост и скорошна мъка — засипа пепелта на дните.

… Още през зимата из селото като полъх мина мълва: уж че каурите оттатък планината били се дигнали на оружие… или се канели да се дигат ли — нещо такова; не можеше да се разбере добре. И че народът на Дубраша тряба да се стяга да ги умирява някак… Такива думи. Хората думат всякакво, ту едно, ту друго, каквото им доде на устата — това думат. Калуньо не даваше ухо на такива думи, слушаше само отстрани, хъмкаше и мълчеше. Нямат си кабахат, мислеше той. Дрънкат каквото им падне. Ако е за умиряване — за това си има войска, има си власт, и до нас няма да опре… Но колкото по̀ напредваше зимата — а след Танасовден почна да се провижда и пролетта, — толко по-упорити ставаха мълвите и по-тревожни. Почнаха да приказват всички, и приказваха само за това под път и над път. Че каурите се готвели усилено, печели сухари и купували цели коли с барут. И че — резил! — барутя го купували от барутените фабрики на наши — правоверни!… Че и топове щели да докарват чак от Московията. И че даже щели да ги предвождат московски паши и началници — за да колят наред всичко мюсюлманско… „Все пак — мислеше Калуньо разколебан, — все пак, види се, тряба да има нещо верно в тия приказки. Не може да нема, иначе не биха се приказвали. То и каурите си немат друга работа, ако мислят, че това може да го бъде. Царщина бута ли се така лесно? А ако и Московията е намешана тука — за черни очи ли ще го прави? Хм…“

Той ходи веднъж до сестра си в Църън да поразпита верно ли е това, дето се говори за битите бърдари. И дали между бърдарите е бил и зет му. Не е бил, каза Джумка, той с друга тайфа бил. И излезе, че това, което дърдореше Крив Роглю, е малко истина и малко не е. Истина, че има бити бърдари. Неистина — че има пребити и умрели. Истина — че за сено станала цялата работа. Но бърдарите сами си били виновни. Развършили две копи сено на хората, без да питат и плащат. А като попитали тях — сами налетели на бой. Е, понатупали ги. „Хак им е, и малко им е. Аз да съм — мислеше Калуньо, — на мое сено да посегнат така, и аз да ги побарам, па да видим как ще си събират карантиите и дали после ще посегнат на чуждо…“

Веднъж в кафенето го взе настрана ходжата Уруков. Приел, каза той, вест от мюдюрина да подрежда народното опълчение. За случай на нужда. Свещен дълг на правоверното мюсюлманство е да земе участие в тая работа, каза Уруков. Какво смята Калуньо? Калуньо го изслуша внимателно и отвърна, че смята да си гледа работата. Че по-добре е правоверното мюсюлманство да си наляга парцалите на голите меса и да си гледа работата и то своята работа, не чуждата. За чуждата всякогаш се намират мераклии. Има войска, има правителство. Ако не стига войска — има хайлази и чапкъни, и всякаква друга изоглавена голотия и градобитнина, да се влече там. Това е, което Калуньо смята…

Уруков наведе глава, замълча. Не му харесаха тия думи. Той подкачи пак, малко навъсено, но търпеливо: „Работата е сериозна, Калуньаа. Голотията ще се повлече, верно е. Но нам голотията не стига. Трябат предводители, хора видни, нофузлии хора, дето думата им се не подмества. Може да не се стигне до кръвнина, и добре е да се не стига. Може да е само така — за страх лозе пази. Та ножът на каурина, ако е излязъл малко от канията си, да се върне пак в канията. А това тряба да видят някои по-първи хора, та да възпират народа, ако потряба. Хора като Калуньаа примерно. Като Левицата и Чурлика. Такива хора. Тия двамата скланят. Също и Мърваците от Жежла, Сульо Пеливан и брат му. Някои сами се бутат напред, като Крив Роглю, да речем. Но кой е Роглю и какво може Роглю, кой ще ти слуша тая дъдрица? Вятър го вее Роглю на бяла кобила… Виж, Калуньаа е друго нещо. Народът сам вика: Ако тръгне Калуньаа — тръгва и той…“ Уруков дигна кръвеното си, потно лъснато лице към Калуньо и го загледа: чакаше отговор. Калуньо отговори: той благодари за честта. Но сега не може да се реши. Ще помисли малко…

Така се разделиха. Уруков дълго гледа подире му, когато Калуньо излезе от кафенето и тръгна към дома си. Да, да, ще помисли малко. Има време. А като помисли — ще каже… Но няма какво да мисли и казва. Беше мислил. Правоверно мюсюлманство… брех да му се не види. Че мюсюлманство, че и правоверно отгоре. То значи: да се помъкне кьораво и кьопаво, да нарами чували и въжета за яма, да раззине уста за плячка и кръв… Не беше ли така, когато се размърдаха селата оттатък Яблан преди две-три години? И то добре, че не станаха големи зулуми тогаз. Работата беше по-ситна — скарали се за някакъв балталък и някаква си гора. А сега? Не е за Калуньо това. Не. За него е да си гледа мирния гечинмек, за чуждо окото му не ламти, Бог му дал от всичко. Освен едно. Дето и Бог, види се, не може да му го даде…

Веднъж, като изкачваше слабото нагорнище на уличката, кобилата се подхлъзна по леда и падна на колена, насмалко да се разчекне. Калуньо овреме отскочи от нея и я дигна. Още там прегледа копитата й. Едната подкова паднала, другите изтънели и разклатени, ще паднат и те. Направо си е боса кобилката. Той се върна и я поведе пеша към ковачницата на Чакмака. Сам циганин в селото, никой не знаеше откъде е дошъл, само той се занимаваше с ковачлък. Все чукаше и клепеше. Напоследък наковалнята звънтеше непрекъснато, като че ли Калуньо сега се сети, че никога по-рано не е чувал гласа й така често, от тъмно до тъмно. Около стария Чакмак се бе навъртяла да му помага цялата негова многобройна челяд, заедно с циганката. Духалото, цялото окърпено, пъхтеше бодро; беше се появила и втора наковалня, а с нея — и втора чета цигани отнякъде, ударите се сипеха един през друг, искри хвърчаха като трески. Калуньо застана пред отвора на вратата — имаше отвор, но врата нямаше — и гледаше вътре. Задимено, опушено, отровно, не може да се диша. И пълно с народ. Голяма работа тряба да бе се отворила за циганина, макар че за оранье и копанье бе ранко още. Калуньо се вгледа. Няколко пръта желязо стояха мушнати в огнището, вадеха ги по един и чуковете почваха да валят по тях. Разплескваха ги, пак ги пъхаха в огнището, пак ги вадеха. На второто огнище железата поемаше сам Чакмака, поочукваше ги оттук-оттам, поизвиваше ги, даваше им някакво грубо подобие на ножове. Черен, опушен от саждите, съблечен до пояс и до пояс космат, с увиснал корем, лъснат от пот и мазен — Чакмака удряше, без да спира. „Май… като че ятагани коват тия ченгенета…“ — досети се Калуньо. Той сега съгледа, че и по двора сновяха цигани. Едни дялаха от рога, бели и черни, ушатите чирени на ятаганите, други въртяха камъка на точилото, голям като воденичен, и точеха готовите сечива. Работата кипеше весело, бързо и съсредоточено. Смееха се, подхвърляха закачки, някои в тия съсъци и трясъци тананикаше знойните извивки на маане, друг бъбреше, че желязото не стигало — истинското желязо, горнобродското; че тряба не кво да е желязо, защото и ножът излиза къв да е. Трябало горнобродско — неговият рез не трошел кокалите, а ги режел като бръснач, както бръснач реже гладко кукурузно стъбло… Смееха се, че фукарията мъкне всякакъв непотребен железорак, даже изтъркани шини от колите или ръждясали чембери от качета, та квото излезе — само да сече там някак…

Калуньо взе един от готовите ножове и го разгледа. Нищо ятаганче, очукано надве-натри, оттук-оттам, колкото да му е име нож. Пукната пара не чини. Циганинът ги прави късички, че не стига желязото. Но за сечене — ще секат криво-ляво. За тикви ги бива…

Той поведе кобилата полека надолу по уличката. Но го настигна самият Чакмак, запъхтян, беше тичал подире му: „Чорбаджи, да прощаваш, не съм те видел, зло да те не види… ние щото сме се забакнали у работа съга и глава не дигаме… за назе жътва съга, чорбаджи! Та затуй. Ти кво, кобилката!? Дай я наназад! Ние одма. Ти да прощаваш…“

Върнаха се. Чакмака подвикна по цигански нещо кратко на тайфата, двамина притичаха веднага. Въведоха кобилата под един сайвант на сухо, заклещиха я между две дървета. Като похъкваше, Чакмака взе да вади разхлабените подкови, да примерва нови и да подрязва копитата. А работата наоколо не секваше и за миг. Ковяха, чукаха, точеха, дялаха. „Тия са полудели — мислеше Калуньо, като ги гледаше, — или тепърва има да полудяват. Къде са хукнали? Но циганинът не е виновен, за него сега е жътва. Другите са полудели, другите. Всичките тия, които нямаха и ножлета да си отрежат хляб, сега правят ножове да режат глави… Луд, луд свет…“ И Калуньо за пръв път усети… не — разбра, че това, за което тоя луд свет приказваше досега, сега наистина може да стане. Защото не човекът, а ножът, сам ножът може да поиска да сече. Сам ножът е опасен, когато го има, и не е за хляб… Това го сътресе цял. „И друго… — помисли той. — Ако цял свет е луд и само аз свесен — може да излезе, че лудият съм аз, а не светът?…“

Привечер, като се прибра, завари вкъщи Менчо, сестриното момче. Беше дошло от Църън, Калуньо едва го позна. Знаеше го десетинагодишен лапандрак, живо, пъргаво момче. Като го прати някъде за нещо — тича онова момче, та се къса. Напоследък не беше го виждал, момчето беше почнало да овчарува, та рядко се прибираше на село. И ей го сега… Калуньо го огледа: лапандракът израсъл на едър кокал, беше почти колкото него на бой, наякнал, плещите му още нямаха истинска мъжка сила, но бяха разгърнати нашироко и малко посвлечени. Добре. Калуньо го гледаше и му се радваше мълчаливо. Разпита го какво прави майка му, баща му, какво ново по село. Нищо, добре са, пращат му много здраве… По-натам разговорът позасече. Калуньо долавяше, че момчето е стегнато, че иска да каже нещо, но не смее, а и той не искаше да му помогне. Чакаше. Може да е дошло и нещо по ергенлък, макар че, хм… за ергенлък като че е малко раншко. Но де да ги знае човек сегашните млади…

— Вуйко, имаш ли някаква работа да свърша? — попита момчето и се изчерви.

— Работа? Работи аз имам колкото искаш, вуйковото. Ти остави работите, ами я ми кажи какъв ти е зорът? Само в очите ме гледай и право да говориш!

Момчето се посмути и каза с половин уста: около кошарата му се навъртели вълци… та дошъл да му търси старото шишане… и оня, големия нож… оня, широкия…

— И ножът ли ти тряба за вълците? Да ги дереш с тоя нож?

Момчето още повече се смути: А, не, така… да го види само…

Калуньо го гледаше, размисляше нещо — и усмивката му изчезна.

— Малък си още, Менчо. Дете си още. Нека други си трошат главите. А и каурите ти как ги смяташ? Стоят вързани и чакат ти да ги сечеш?

Момчето бе навело глава, бе се изчервило гъсто. На Калуньо му дожаля:

— Па и кой знае къде съм ги захвърлил тия стари железа…

Менчо се изправи, просветнал:

— Аз знам, вуйко! В мутвака на старата къща, под гредите. Да ги донеса ли?

— Чакай, не бързай. Бързата кучка… нали знаеш какви ги ражда?

— Вуйко, сичките ми другаре отиват… само аз ли да остана?

Гласът на момчето притрепери плачливо, очите му се наляха изведнъж.

— Добре де, ще видим… — Калуньо се замисли, поомекнал. — Ти пита ли баща си, майка си?

— Питах… Ми… пускат ме…

— Да не ме лъжеш бре, магаре? Че ще проверя.

— Бубайко ме пуска…

— А майка ти? Майка ти какво казва?

— Нищо…

— Хм, ще я питам. Пък аз ще си помисля малко. Ще си помисля и ще ти обадя. Тъй, до ден-два-три…

— Утре не може ли, вуйко?

— Утре? Добре, може и утре. Ще видим…

Нова беля, изневиделица. Щур свет, пощурял и побеснял. Чуло, че мъжете отиват — хукнало и то барабар с мъжете. Да му свирнеш един по врата и да не му казваш защо. Ама един як, та да му хвръкнат и сополите, и мераците. До вчера му висяха сополите от носа и ги ближеше с език…

Калуньо кипеше отвътре и стискаше зъби. Наля си ракия, помисли, па наля и на момчето малко. То насмалко да се задави, но храбро си изпи дела. Той го гледаше мълчаливо под вежди и го досмеша. Ядът му бавно отлегваше и притихваше. Все пак малко и гордо му беше. И ядно, и тъжно, но и гордо малко. Все пак негова кръв е момчето. Още не е мъж, вярно, но и дете не е. Че и хубаво момче, на майка си цяло. И на рода мяза…

На другата заран стегна кобилата (Менчо беше заминал напред), прехвърли хребета, навали в потока, който се вливаше в Рата, и се възкачи към Църън. Завари и двамата — сестрата и зетя, Менчо се мерна из двора и тутакси се потули някъде. Когато им каза за какво е идвало момчето при него, Джума щеше да припадне. Зетят пушеше, мълчеше, слушаше само. Па по едно време се обади:

— Стига си циврила! Нема да ходи все до гащите ти. Мъжко е, да се понакървави окото му малко…

Но Джума още повече се притръшка, зави глас на умряло — да събере махалата, — та даже и на Калуньо му стана досадно. Едва я умириха. С ревове, плачове и гюрултии се разправяха до обед. Калуньо силно се колебаеше и много го беше яд, че неволно се изтърва и повлече по акъла на малкия и че нямаше как да се повърне сега. Но той се надаше да се повърне по-късно, и непременно ще се повърне. Накрая са разбраха така: момчето да бъде с Калуньо; само до него, и той да го наглежда и държи на къс юлар… Повикаха Менчо (той сам влезе, защото слухтеше до вратата) и строго му заръчаха да не е посмял да направи и една крачка без вуйка си. И то само ако вуйко му е решил да ходи. Иначе — не. Иначе веднага го връщат на село… Джума се поуспокои. Но на гърба на брат й легна товар, който той нито искаше, нито смяташе да носи. Ако зет му е толкова мераклия да праща сина си на каръшъклък и война — да си го води сам. Но Калуньо не искаше и да скърши хатъра му, защото възнамеряваше да го употреби за една работа около джелепчилъка — нужни му бяха там повече свои хора… Той твърдо се надаше, че цялата тупурдия ще излезе празна и че облакът ще се разнесе. Или поне ще мине покрай. Ей го, задала се е нова пролет с нови грижи, а той няма намерение да се води по акъла на лудите и да се бута в облаци, дето не му е работа. Има си доста своя… Калуньо чак подиробед можа да се откачи от дома на сестра си, за да навести стария Рушко, да го подсети, че пак идва времето му. Старецът лежеше болен, кашляше и плюеше, но не изпущаше чибучката от устата си. Но обеща: щом се пооправи, да наобиколи тайфата и да я дига на път.

Калуньо се върна на село още същата вечер, по се застоя и не излиза никъде. Взе само хляб и сутринта по тъмно замина за Стублата. Беше решил да не стъпва вече на село — мислеше, че като не се мерка там, може да го забравят и оставят на мира. Ще гледат-гледат и ще дигнат ръце от него. А и няма да го намерят, ако рекат да го търсят. Няма да го гонят из къшлите я. И Менчо няма да го намери. Тогава и баща му, и майка му няма да го пуснат сам. А най е за вярване, че от цялата тая тупурдия нищо няма да излезе. Е го, отваря се време за работа, народът ще се разпълзи из полята, иди го събирай…

На Стублата нямаше никой, но в оджака на долния кат под пепелта още тлееха въглени. Янко е бил тук. Заминал нанякъде, но ще се върне. Той се върна вечерта. Беше умислен, не му се приказваше много, стоеше нащрек. Попита само като какво се говори из село за каръшъклъка, размирицата. Говорят се разни работи, отвърна Калуньо, но той не им вярва, смята ги за момчешки щуротии. Янко каза, че подочул и той нещичко… уж че каурите и да не се дигат — опълчението пак щяло да се дигне. Щяло да бъде нещо като талим, като учение нещо, като манерва, както що го правят по Аврупата нагоре… Калуньо заслуша: каракачанинът знаеше нещо. Какво? А, нищо… Толко… Щело да трае това до два-три дни, къде Гюргювден някъде. Така се приказва. Ма секакво се приказва.

Нещо подхвърли Янко и за Костанда, не беше много ясно, а и на Калуньо не му идеше да пита: дошла ли, та ще идва ли. Нещо такова. „Каквото и да става — каза Калуньо, — ти нема да мърдаш оттука.“ „А че къде да мърдам отвърна Янко, — ний нали… наша вера друга… от овци повеке не знаем, па и не ни треба. А кога се омешат чужди капи — ние кютим настрана…“

Дойдоха пет-шестима от тайфата на Рушко, бяха първите, старецът ги пратил, а сам останал да събира другите. Заеха се да коват портата от дебели мешови талпи, цепени през есента. Бяха едни начумерени, бавни, едва пипаха. „Да съм на твое място, Калуньаа — каза му Янко, — щех да ги пазаря на парче, не на надница…“

Тръгнаха с Янко по къшлите да видят как са се изягнили стадата, които вече излизаха на паша. Беше сухо и топло, преспите по усойничавите места още стояха, смалени и сиви, а по припеците запламтяха като свещици първите минзухари. Пролетта настъпваше бързо, новата трева всеки ден се дигаше и тъмнееше гъсто зелено. На Калуньо му беше ведро да се порее така, да се пообветри след зимния застой. А тайно се надаше, че като е все на път — няма да го намерят лесно, ако рекат да го търсят… На една от къшлите отвъд Рата веднъж му се мерна Костанда. Или не беше тя? Жената стоеше далече, гърбом, не можа да я види добре, и неволно му беше да попита коя е, но мязаше на Костанда. Той усети как му прималява леко и коленете му омекват. Не попита Янко, нито отиде да види жената. Може да не е била тя, дано не е била, ох, дано не е била. Може да му се е сторило само така. Но след тая дребна случка Калуньо остана неспокоен, Костанда не му излизаше от ума…

Искаше да прекара по-дълго на къшлите, да позабърка дирите си малко; та тия, на които тряба, да не могат да го намерят. Но не можеше да понася миризливата теснотия на тия къшли. И случи се така, че когато една вечер се върна на Стублата, там го очакваха четирима непознати конници. Бяха слезли от конете и разговаряха с аргатите на Рушко. Като се вгледа, позна двамина от тях — Уруков и Левицата, пременени бабаитски и въоружени от горе до долу. Третият непознат, с чизми и синя униформа на милязим, сух и строг, човек на години вече, сколуфите му побеляваха. Беше мюдюринът. Четвъртият — нисък, набит, глава без врат, главата гъсто обрасла с червеникава четина, че едва оставаше отпред малко местенце, колко два пръста, за челото. Калуньо бе виждал някъде тая четина, но къде, къде? Сети се. Сульо Пеливан… Бяха се борили веднъж. Сульо нямаше нужда да го мажат с шарлан, и така си беше мазен, плъзгав, къпан веднъж, когато се родил; неуловим, нема къде да го уловиш, пъргав като топка и ужасно тежък, като бивол тежък. Калуньо дълго се мъчи тогава с него, обръща го така и инак, премета го — топката не се даваше и не падаше по гръб. Само веднъж доде така някак, че го дограби, дигна го и го хвърли на земята. Но топката отскочи от земята, рипна на крака и отново се залепи за него. Дълго лъхтяха двамата, не надви никой, на старците им омръзна да гледат и най-сетне спряха гюреша.

— Позна ли ме? — попита мюдюринът, като се усмихна строго, искаше да бъде ласкав.

— Не, мюдюр ефенди.

— Ние с бубайко ти, рахметлията — Аллах да го тури до коляното си отдясно, — едно време как сме шетали из тия планини, как сме върлували татък към Едирне… Вярвам, че и ти няма да паднеш по-долу от бубайка си…

Калуньо не знаеше какво е правил баща му към Едирне с тоя човек, който явно бе по-млад от баща му, за да му бъде акран, и за когото бе чувал, че е с айдушки косъм, не много чист. Дали пък не му е бил слуга?… Беше му неприятно, че точно тоя човек припомня за баща му, като да припомня за наследен бащин дълг, който тряба да изплаща синът. Но Калуньо нямаше намерение да изплаща чужди дългове. Това той и направо каза на мюдюрина, когато се качиха в горницата и се почерпиха (мюдюринът отказа да пие). Разделиха там селското опълчение на две и за главатар на едната половина поставиха Левицата, а за другата предложиха него.

— Немам дарба за такава работа, мюдюр ефенди — каза Калуньо кротко и примирително. — Има по-мераклии от мене, тем дайте да водят…

— Уруков ще бъде мой помощник, а за твой викаме да бъде Сульо…

— Холан, куртулисайте ме от тая севда…

Някое време мълчаха всички, пушеха, гледаха в дюшемето и мълчаха.

— Е — дигна глава мюдюринът, — зорлам хубост не става.

Решиха: Калуньо да остане за помощ на Левицата, а със Сульо ще видят нещо друго; за своя помощ мюдюринът може да земе Чурлика… Чурлика. Калуньо го знаеше слабо — сериозен мъж, своенравен и малко саможив. А Сульо? Див бивол. Две думи накръст не може да каже. Пък то не става само с биволска сила, иска и чалъми… Мюдюринът беше навъсен, повече не продума.

Скоро той стана и излезе със Сульо навън, другите останаха още малко. Помолиха Калуньо да отбере от хергалята си пет-шест коня за по-първите хора на опълчението. Той се съгласи веднага и на драго сърце. Повече не го закачаха и не се занимаваха с него. Ако иска да върви с другите — да върви. Ако не иска — да прави каквото иска. Негова си работа. Тук тряба мерак, насила не става. Не му го казаха, но той го разбра и беше доволен, че най-сетне ще го оставят на мира. Леко се отърва.

На другата сутрин рано-ранко дотърча Менчо, издокаран във всичко ново, ухилен, подрусва се на гърба на една бърдарска кранта, чийто най-хубави години бяха минали отдавна. И още от двора припря:

— Вуйко, хайде!… Събират се, вуйко… вече се събират! — Момчето го гледаше със запалени очи и тръпнеше като младо необяздено конче.

Гледаше го Калуньо и се чудеше какво да го прави. Двоеше се.

„Слушай бе, говедце! Я да се връщаш на майната си, отдето си дошъл. Че да не зема някой прът да ти обруля ушите!…“

Така трябаше да му каже.

— Вуйко, закъсняваме! — припираше момчето. — Хаде, вуйко!

Вътре в него трептеше една обтегната жила, равномерно и бавно играеше като кантар и не се знаеше на коя страна ще подаде.

— Е, щом хайде… нека да бъде хайде…

И никога не си прости тая дума.

… Гръмнаха и се разнесоха до десетина тъпана наведнъж. Запищяха зурните на циганите. През гъстата навалица, която се стичаше от улиците на циганите към мегданчето на Скрибеня и се гнетеше, и тъпчеше там, и все повече се сгъстяваше, премина гърч — от единия край до другия. Навалицата се раздвои, през процепа вървяха двама човека, тълпата се разриваше пред тях да им отвори път. Единият беше Уруков, ходжата, той беше напред, по него Левицата носеше на рамо провиснал зелен байрак. Имаше там, в средата, купчина дърва, дълги и криви дървета, грубо окастрени. Двамата стъпиха на дървата отгоре и Уруков размаха ръце. Тъпаните и свирните секнаха, многогърлата човешка глъч постепенно затихна, навалицата затаи дъх. Левицата разклати пръта и зеленият лист на байрака запъпра над главите. После той заглави пръта в дървата. Напред излезе Уруков, огледа навалицата, гъсто скупчена и занемяла около него, дигна двете ръце нагоре и отвори уста:

— Гяурлар каръшмиш!

Вятър мина през ръждива гора, през ланска некапала шума: Аааа!… — и зашумоли, и забуча, и се понесе от единия край до другия.

— Каурите се побунили!…

— Аааах!…

— Каури… побуни…

— Аааах!…

— Каури побу!…

— Аааах!!!…

… Доведоха там, при дървата, едно каурче, раздърпано, босо и уплашено, вар-побеляло. Уловили го някъде, кой знае къде се отбило от своите, стока ли изгубена търсело, нещо друго ли било — забъркало се и го хванали. Довлякоха го при дървата, бутнаха калпачето му, уловиха го за косите и наведоха главата му над дървата. Лъсна жълто нож там, дълъг, извит като клюн. Левицата изцеди жълтото на шарлана от него, завъртя го, замахна… И отново се мерна острият клюн, лъсна червено. До байрака се дигна и разлюля още един прът — и гледаше отгоре му главицата на каурчето, уплашено, очите широко отворени. Черно-червено потече по пръта…

— Аааах!… — ревна тълпата.

— Каури побунили!…

— Аааах!…

… Мюдюринът, следван по петите от Чурлика и Сульо Пеливан, беше отишъл на юг, да дига опълчението от долните села край Рата. Двете збуни трябаше да се съберат отвъд реката.

Калуньо все още се щураше насам-натам, стягаше се. Той отстъпи кобилата си на Менчо, че беше кротка, а сам реши да земе стария скопен жребец, който теглеше пайтона му. И тръгнаха последни от всички. Менчо все даваше зор да вървят, че закъсняват. Той остави вуйка си и отиде напред, смеси се с другите конници; Калуньо го пусна да върви, а сам изостана. Нарочно изостана, за да не бъде с първите, а и за да не гълта прахоляците на тълпата. Отби встрани, пусна коня да пасе и я изчака да се източи. Пред него минаха всички, цялата сган цели два часа се влече и бъхта. Конници имаше малко, повечето пешаци, някои с магарета. Всякаква сива паплач и сган, запасала всякакви сечива — за сеч, за косене и мушкане. Имаше и доста шишанета, но мнозина бяха тръгнали като дървари, с брадви и топори, забучени на самарите, закачени на лакът или на пояс. Някои носеха на рамо свити коси или прости голи тояги. Вървяха развлечено, но бързо, все вървяха, напъваха, жадно устремени напред. Шушкаха цървулите, прахът се слягаше бавно след навалиците, стелеше се като мъгла, забулваше пътя и поляните наоколо. Когато последните отминаха напред заедно с праха си, Калуньо излезе на пътя и бутна коня подире им. Менчо беше отишъл към главата на върволицата, далече напред. „Няма да го загубя, ще го намеря — мислеше Калуньо. — Младо момче, деликанлия, кръвта му гореща и кипи — нека покипи, нека поиграе малко, после ще видим.“ Видя го чак горе, на тресавищата, дето тесният път излизаше на простор и нямаше толкова прах. Беше при Левицата, който му приказваше нещо, съветваше го или му заръчваше нещо. Менчо кимаше с глава, после сръчка кобилата и полетя в галоп напред, след туй се върна назад, до края, дето беше и Калуньо. Гърбът на кобилата бе потъмнял от пот, а над потта тук-там избила бяла пеница. Ще умори хайванчето това момче… Менчо подбираше задните, да не се размъкват, нещо им викаше, кобилата играеше под него нетърпеливо и гордо, като че сама усещаше нрава на своя ездач и се стараеше да се нагоди към него. Калуньо го гледаше отдалеч и неволно му се порадва. Хубаво момче, с тая нова свилена гъжва, с тоя нов чепкен от мека синя чоха, подплатена с червен джанфез; ръкавите, подплатени и те с червено, се развяват бабаитски. И седи като бабаит на седлото — наперено, лактите малко встрани… (видял е у някого това). Шишането привързано напреко на седлото отпред — старото, забравено, ръждиво шишане, тежко като туч, сега светеше като огледало, излъскано с керемида и пясък. А в новия жълт силях набучен, както и тряба, аккабзалията ятаган с големите бели ушати чирени… Приляга му. Хубаво момче. Добре, добре… Само че не умее да язди кобилата тръсом; много се друса и клати, ще набие гърба на добичето… Калуньо го гледаше и се усмихна. Аджамийче е още момчето, хабно е още, още не знае как се държи ятаган, не знае как се набучва. И много неща още не знае. Но аджамийството — и то му приляга някак. Ето, и другите му се радват, като го гледат такова напето юначе, опиянено и буйно, издокарано в ново като за сватба — сякаш че гледат сами себе си в своите млади и луди години. Драго им и да го гледат, и да го слушат… Менчо съзря вуйка си, който, спешен, стоеше до коня и си свиваше цигаро, и се насочи към него. Беше се зачервил, лицето му гореше, беше бръз и подвижен, не можеше да стои мирен и минута, като че нещо отвътре го тикаше все да лети нанякъде и вече не можеше и нямаше как да спре. Калуньо забеляза, че и кобилата, тая спокойна и улегнала живина, бе станала нервозна и тя като ездача си.

— Вуйко… аз не можах… аз ей сега!…

— Сопри се малко!

— Знам, знам. Аз сега, ей сега!

Изломоти на един дъх и полетя пак. Беше нужен някъде и летеше натам, нещо там беше много важно и невъзможно без него, нещо трябаше да стане на мига и той, пламнал, търчи натам. Калуньо поклати глава: потичкай, потичкай… Но от окото му не се изплъзна това, че кобилата, преди да легне в плавен галоп, измина доста крачки в морен тръс; че ездачът й се клатушка отгоре й като чувал с картофи. Непременно ще й набие гърба, ако не го е набил вече… Нека. За него си е. Довечера ще прегледа кобилата, а утре може да му я земе. Но и тряба да му каже как да се подема на стремената, за да я облекчава. Да го научи, защото момчето е момче и не знае… До Беглишката поляна, дето трябаше да се съберат двете збуни, го мерна само веднъж, и то отдалече. Все до Левицата се държеше, обикаляше край него магьосан. Намери го на поляната. Бяха пристигнали там първите тайфи, бяха се разположили на стан, наклали огньове, въртяха чевермета. Новите идваха непрекъснато, на талази на талази, и пълнеха поляната. Калуньо се смая, като видя колко много свет бе оставил работата си по селата и се беше помъкнал на път като за някакъв невиждан байрам. Всяка тайфа си палеше свой огън, но хората се пръснаха да търсят близки и приятели из другите тайфи и се размесиха. На една могилка побиха двата байрака. Забухаха тъпаните, заквичаха свирките на чалгаджиите, няколко циганки гевендии тръснаха дайрета, размятаха кореми голи — и светът се юрна да гледа. Късно подир пладне тайфите още се влечеха и прииждаха, и се изливаха на равнището от двата му края. Широката Беглишка поляна изведнъж стана тясна за толкова народ. Мислеха да нощуват тук, сечеха шикла за навеси и леговища. Но привечер долетя мюдюринът, разрина тълпата с коня си, газеше и не гледаше кого, удряше с камшика наляво и надясно — за да си отвори път към могилката с байраците. Събра там главатарите, каза им нещо. И секнаха тъпаните и зурните, вихрушка смете гевендиите и зяпачите. Народът се разшава, загъмжа, тайфите се събираха, викаха се, застягаха самарите на добитъците. На път, на път!… Мюдюринът беше навъсен, недоволен от нещо, ядосан и припрен, речта му къса и дрезгава: „Бързо! Чабук, чабук!“ Размърдаха се, потекоха, първите полека се подадоха напред, по тях като грубо опредена нишка от рижо повесмо почнаха да се изтакат други. Изпратиха напред доброволци с коне за съгледвачи. Менчо искаше да отиде с тях, но Калуньо го съзря и върна го: „Дотука сам!“ Момчето едва не плачеше от мъка.

— Ето, видиш ли — ревеш. А искаш да се мериш с мъжете. Така — не!

— А как?

— Другояче. После ще ти кажа. А сега ще стоиш въз мене — и толкоз!

Левицата беше наблизо, гледаше ги и помоли Калуньо да не стяга момчето така.

— Дете е още и не е за такава работа — отвърна Калуньо.

— Нищо, нека се учи.

— На гюреш давия няма, Левица; на борба съд няма и никой няма да те пита на колко си години.

— Не сме тръгнали ни на байрам, ни на гюреш.

— Анджак. Момчето е още аджамия. Я зян ще направи, я зян ще стане. Ако потряба — ще ида аз.

— Че ти даже и оружие нямаш!

— Левица, гледай си там командата и за хорската челяд не бери грижа!

— Барем да имаше челяд… — отвърна ядно Левицата и шибна коня си. Беше силно ядосан, лицето му налято с кръв и мораво.

Калуньо знаеше, че не е много прав, и го беше яд от това. Но кратката разправия с Левицата го накара твърдо да реши нещо, което само неясно му се мержелееше досега: тоя байрам други са го засвирили — нека си го играят те. Той ще постои настрана, ще погледа; после ще види.

Групата на съгледвачите замина напред, върволицата на пешите се разтегна по пътя и навлезе в големите гори. Менчо не се сърди на вуйка си дълго. Младо момче, бързо му минава. Сега все повече се въртеше около Левицата. Едно, защото Левицата бе главатар на голяма тайфа и имаше истинска власт да разпорежда, това го привличаше и възхищаваше. И друго — усещаше, че Левицата се възхищава от младото му буйство и го насърчава. Но сега и Калуньо не изпущаше от око сестриника си, бе нащрек да се намеси, когато потряба. Скоро потряба…

Пътят навлизаше все навътре в горите, те ставаха все по-гъсти и дълбоки, изправени от двете страни като брегове на урва. На едно място се отвори продълговата поляна, в дъното й пасеше стадо овци. Стояха там, подпрени на криваците си, двама овчари и гледаха към пътя. Изведнъж се гръмна отнякъде. Овчарите удариха на бяг, подире им се юрнаха и задрънчаха със звънците си и овците. Тозчас се пуснаха нататък и неколцина от доброволците, те успяха да прехванат и завърнат към пътя част от стадото; овците бяха наплашени, стояха, скупчени нагъсто и дигнали глави нагоре… Калуньо беше наблизо и видя всичко, но не разбра отде се гръмна. Чак когато овците бяха прикарани до пътя и заблеяха, все така скупчени — между тия, които ги караха, съгледа и Менчо. Беше възбуден, засмян, нещо викаше — а от цевта на шишането му пролазваше струйка димец. Калуньо го повика с ръка, момчето покорно се приближи:

— Ти ли гърмя?

Той взе шишането от ръката му, огледа го, духна в цевта и помириса. И започна да го връзва на своето седло.

— Вуйко… защо?

— Защото така. Защото не си дал живот, за да го земаш…

— Ма аз нагоре пуках бе, вуйко!

— Нагоре, надоле… Кой ти каза да пукаш? Що пукаш?

— Аз така си… аз без да искам… така си, аз не съм искал, вуйко!

— Без да искаш… После може да поискаш. Ще остане у мене. И без това ми натякват, че не нося нищо… Нека бъде тука шишането, при мене!

— Вуйко!

— Шът, стига!… Може някой да те подлъже и да ти го земе. Я виж колко са без пушки. После иди го дири…

Но като видя съкрушеното лице на момчето, добави.

— Аз пак ще ти го дам… е, по-после. Като се научиш да го държиш. И да не стреляш, без да искаш. Един път у годината то гърми само. И един път гърми празно. Сакатлък ще направиш някой…

… Беше се смрачило и вървяха все през гора — в дъното на дълбокия тесен пролом на пътя през гората. Гората се поразреди и отдалечи, провидяха се някакви обширни, вълнообразни ливади. Спряха там, съсипани от ходене, сами и без команда спряха, натъркаляха се кой къде свърне. Тук-там лумнаха огньове, но тоя път тъпаните не се обадиха. Почивката трая кратко. Докато пристигна мюдюринът. Пристигна незабелязано, както винаги, изотзад някъде, не можаха да го познаят в тъмницата сред навалиците, които хлуеха на тумби от гората и се изриваха на ливадите. Мюдюринът се зае с огньовете — разбишка главните, без да гледа къде падат, викна да стават и тръгват веднага. Одма, одма!…

Левицата се обади тогава умолително:

— Народът е каталясал, мюдюр ефенди, поломен от път… и добитъците едва се крепят. От бързане пътят няма да стане по-кратък…

— Много приказки! — изсъска гласът на мюдюрина. — Като тръгнеш с куция — сам куцаш. Комуто не стиска — да се връща!

Затътриха се пак навалиците, повлякоха се без глас и без ропот. Само шушнене на цървули по мекия пепелясал път, глух топот на копита, глухо пръхтене, приглушен звек на юлари и железа. Все напред, в безкрая напред, в тая безкрайна гора, в катранения мрак. От глъбините на гората идеше само сиротният глас на улулицата. Даже Менчо утихна и се държеше около вуйка си. Момчето се бе укротило, бе оклюмало и одрямано. На два пъти Калуньо го прихваща да не падне, че се заваляше, и му подвикна да си отваря очите. Момчето се сепваше за миг, а след миг клюмаше отново. Умната кобила, усетила на гърба си отпуснатия ездач, сама вървеше по-леко, сякаш за да го крепи. Беше уморена и тя… Вървяха, не спираха, все вървяха. Клатушкаха се, спяха вървешком. Предните не спираха и все теглеха задните напред, задните бутаха предните. Все пак върволицата се поразреди и размъкна, уморена, копита и цървули тупаха меко по мекия път.

В тишината изведнъж някой запя. Тихо и нещо познато, малко странно изменено, то постепенно се усили и понесе над цялата върволица. Песента се превърна на вой, проточен като стенание или смях, дълбоката гора връщаше дивото му страшно ехо и го усилваше. Трепнаха всички, разсънени и удивени. Кой беше тоя, дето пееше така, какво беше това? Поспряха, ослушаха се, върволицата се разбърка, премина през нея шепот, бръз и тревожен. Разтичаха се нанякъде някои, чуха се високи, разсънени, припрени викове, загълчаха неразбрано: кой бе, къде бе, що бе?… Струпаха се на една страна да видят човека, който пееше така, кой е, какъв е. В тъмнината едва се познаваше — беше само една висока черна снага. Човекът въртеше над главата си тояга, дълга като него, и все пееше дивата си песен. Беше се насъбрал народ наоколо и още се събираше — гледаха го и се пазеха да не ги закачи тоягата. Никой не се обади, че го познава, и не го повика на име. Извардиха някак, та уловиха тоягата, двамина уловиха и самия него, светнаха борина, вгледаха се в лицето му. Никой не го познаваше. Беше младо момче, колкото Менчо може би. Как бе попаднало тук и отде? Никой не знаеше. Момчето продължаваше да вие, но по-слабо и прегракнало, на устата му се бе появала пеница, очите му се въртяха ужасени, избелени — гледаха, а не виждаха. „Несвесен е сиромаха“ — каза някой. Момчето спираше воя за малко и започваше да бърбори бързо и шепнешком: мрави, мрави, мрави, мрави… После пак почваше да вие тихо, като да скимтеше, и постепенно усилваше воя. „Я вижте да не са го полазили мрави бе!“

Къде мрави в такова време, на път… Разбъбраха се наоколо:

— Дайте вода нанасам!… Има ли вода?… Къде има вода?…

— Тука, тука! Я!…

Подадоха едно бъкле от ръка на ръка над главите, водата кламбучкаше. Натиснаха момчето да седне, наливаха в устата му вода — то не искаше, но го държаха, водата се разливаше по лицето и дрехите му. И все продължаваше да шепне, бързо и унесено: мрави, мрави, мрави… Бутаха се наоколо да гледат, но нямаше какво да се гледа. Някой разтласка грубо навалицата и излезе отпред:

— Какво има?… Къде?… А!…

Левицата. Той погледа някое време, както другите, гнусливо и съжалително.

— Я — каза — отведете го настрана, да не пречи. И… — Левицата махна косо с длан: — Нема що да се мъчи. Другите да вървят. Хаде!

Изшътка и лъсна изтеглен ятаган. Отведоха момчето настрана, навътре в гората. Подире се обади глас:

— Не бе! Я оставете го! Нека да си умре само!… Вържете го само.

И нов глас, силен и заповеднически:

— Придавай напред!

Върволицата се разшава, заклати се, запъпли морно по пътя.

В душите бе тягостно и смутно, сподавен шепот пролазваше тук и там: оставете го да си умре само… оставете го… Бяха го оставили. Може би го бяха вързали за някое дърво. И дълго след това се чуваше воят на несвесния, старите смърчи шумоляха и го препращаха насам, все така зловещо и все по-глухо. Докато заглъхна съвсем — удави се в горските мрачини и се сля с гласа на улулицата… Върволицата мърдаше по-живо сега, разсънена от случката и разбъбряна полугласно. Може би бързаше суеверно да се махне по-скоро от това страшно място, по-скоро да го забрави. Сетиха се за вода, бяха опразнили всички бъкли, а вода не срещнаха да тече никъде. Зажъднели бяха и хора, и добитъци. Нададоха крак. Когато навадиха в една падина, неволно забързаха всички — надеяха се да намерят вода. Вода наистина имаше, един тънък ручей минаваше там, в дъното, и пресичаше пътя, но мястото беше тясно и не можеше да побере толкова народ наведнъж. Първите налягаха да пият, добитъкът — и той засмука жадно, но отзад напираха нови — и всичко се омета. Разгазиха ручея, размътиха водата, стана една блъсканица, падината изведнъж се задръсти, чуха се резки сърдити гласове, тропот на копита, магаре изрева плътно като тръба. Някъде се сбиха; веднага след това няколко бързи, приглушени удари на тояга по нечий гръб, човешки или магарешки. И един глас, който съскаше, познат глас, в който всичко се вслуша и смълча: „Чабук, чабук!… По-скоро, по-скоро!…“ Почнаха да се изтеглят неохотно нагоре, по другия скат на падината — кой пил, кой не пил, или недопил… Калуньо не можа да лизне ни капка, водата така сладко и жадувано заплиска в краката на конете, те смукнаха вървешком по веднъж и това беше. Менчо не се обади. Нагорнището свърши, стъпиха пак на равно, но скоро след това отново започна спускане. Друга падина, друг поток — той течеше през пътя напреки, но после възвиваше и вървеше успоред на пътя. Тук пиха всички. Калуньо се отби и той, слезе и загреба с шепи. Водата ледена, миришеше на тиня, бяха я размътили отгоре. Но кой ти гледа. Той наплиска лицето си, водата се стичаше студено и неприятно от гушата му надолу по гърдите. Това го ободри и разсъни съвсем… Тук ги посрещнаха съгледвачите, бяха се върнали. Съгледване, съгледвачи. Глупости, какво ли има да съгледват в глухата пуста гора. Калуньо видя малката конна групи встрани от пътя, ездачите разказваха тихо и оживено нещо на мюдюрина, който слушаше мрачен, с наведена глава и от време на време питаше кратко за нещо. Калуньо гледаше да се промуши напред, без да ги гледа и без да го забележат. Но го забелязаха — беше на кон и виден сред толкова пешаци. Някой извика: „Калуньаа!…“ Но веднага се обади друг, по-тихо: „Оставете го тоя!…“ И го оставиха, не го повикаха втори път. „Оставете го да умре“ — помисли Калуньо и потръпна от тая лоша дума. Менчо го чакаше на пътя. Пита го не е ли жаден. Не е — поклати глава момчето. Мракът се бе поразредил, нощта като че преваляше, или се подаваше месечината иззад горите. Калуньо се взря в лицето на момчето, видя му се заострено и бледо. Ще се поболее това момче… Слизаха вече само надолу, пътят ставаше стръмен и мъчен за ходене, помъчен от нагорнище. Като сенки, един по един, се изнизваха съгледвачите, отиваха напред. Последни минаха Уруков, мюдюринът и Сульо. Вляво, през пролуките на гората, Калуньо изведнъж съгледа вода, много вода, разлята нашироко и надълго. „Каква е тая вода, отде се взе, да не е езеро някое“ — почуди се той. Не знаеше такава вода по тия места, по тоя път, който му беше познат, но сега го обърка и му се стори съвсем непознат. Такава голяма бяла вода… и леко се люшка отгоре, люлее се, като да замръзва сега, но още не е замръзнала. Беше сумрачно и не можеше да познае къде се намира, вървяха все по хребет и от двете страни на пътя пропадаха долове. Все слизаха по хребета и уж се разлепваше времето, разбеляваше се уж, а наоколо бе непрогледно като в мрак, бял млечен мрак, по-непрогледен и от черния. Изчезна езерото, остана само този мрак, който обвиваше всичко, и белотата му се усукваше около върховете на дърветата, премяташе се над тях на кълбуци, или се разтегляше като нишки. Сети се: мъгла… Бяха навлезли в мъгла. А онова отляво, дето се гледаше като вода, беше само мъгла над блатото — той бе спирал там за нощувка понякога, на път за пазарищата отвъд планината. Оттук и започва земята на каурите. С блатото всичко дойде на мястото си и стана ясно. През поляните отгоре се спуска поток, изворите са близо; поляните се извръщат леко на север, стават равни, стават блато, но истинското блато е малко по-нататък. Отсам си е една дълга зелена ливада, лете нацъфтяла с буйни треви и само най-буйните, проточени на тъмна лъкатушна ивица по средата й, бележат тресавищата. Опасните тресавища, дето не смее да пристъпи ни косач, ни добиче, ни горска живина… Калуньо знаеше, че ще спрат тука. Едно, защото тук винаги се спира, и друго — че народът е капнал от път… И наистина спряха. От уста на уста предадоха команда по редицата: да спира кой къде е и да ляга. Калуньо не легна веднага. Искаше да избере по-добро място, по-чисто, по-настрана от гъстотата на тая паплач и от гъстата й воня. Той се възкачи нагоре по поляната, до края й, дето почваше гората — спря там до потока, който клопотеше из тревите, вдълбал из тях своето кривулещо, постоянно леговище. Беше сухо припечно местенце до един самотен смърч, наоколо хвойнови храсти, които го ограждаха като търло. Добро местенце. Калуньо върза конете, без да ги разседлава, смете набързо сухи съчки и напали огън. Разстла ямурлука и накара Менчо да седне на него. Момчето беше като премръзнало. Калуньо влезе в гората да набере още дърва, а когато се върна с тежкия нарамък, завари го да лежи на ямурлука. Зави го и почна да реди дървата на огъня. Слънцето беше изгряло, беше видело, но чак сега се провидя — дигаше се над отсрещните гори. Без блясък, като нова сребърна пара, замотана в мъглата, която оредяваше и вече се раздигаше. Провидя се и поляната надолу, дъното й бе гъсто насипано с народ, който чернееше там, разпилян като кози барабонки. Глъч не се чуваше, далече беше. Очерта се ясно и бърчината, хребетът, по който слязоха отгоре. Там беше и пътят, който вървеше все по хребета и възвиваше, преди да се спусне към селото зад бърчината. Селото не се виждаше. Около тая бърчина сега се чу слаб пукот, като да пукаха пуканки. Калуньо се сети, че това са гърмежи. Но защо се гърмеше и накъде — не можеше да се разбере. Той се ослуша, но повече нищо не чу. Нещо ставаше около тая бърчина. Той хвана конете да ги разведе малко, разтри ги, за да поразкара умората им. После ги разседла, пусна ги да пасат и се върна при Менчо. Легна на едно от конските кебета и се припече на огъня. Не беше студено, но в планината е всякога добре да прилегнеш до огън. Трябаше да потърси и нещо за ядене в торбите — гладно му беше. Но вече се унасяше в сън. Може и да беше поспал някое време… Счу му се като да ручат и боботят гръмотевици. Слушаше ги в полусъница и се чудеше какво може да бъде това — търкалят се като тежко натоварени коли по калдъръм, а небето чисто. Знаеше, че спи, че слуша тоя гръмол насън и иска да се събуди, а не може. Но изведнъж тресна по-силно, нещо издрънча близо до главата му и той отвори очи. Огледа се. Говореха хора наблизо, смееха се, миеха някакви казани на потока. Калуньо се надигна на лакът, подвикна им:

— Ей, аркадаши! Кво така сте се разбъбрали баш над главата ми?!

Хората се обърнаха изненадани, загледаха го и млъкнаха. Един от тях, най-възрастният, го позна, види се, и отвърна смутено:

— Не те видохме, Калуньаа, да прощаваш…

— Вие… какво тука?

— Ний тука чорба ще варим, Калуньаа. Чорба. Ний сме ахчиите…

— Че подместете се малко де, кво като сте ахчии! Видите, хора лежат!

— Щем, щем, Калуньаа, ще се подместим. Сега ще се подместим…

Дигнаха казаните на пръти и ги отнесоха надолу по потока, разговорите затихнаха, но пак се чуваха ясно. После заръшнаха из гората да събират дърва, запалиха огньове; и се заеха с овците, които чакаха наблизо накуп — да ги колят, дерат и режат за казаните. Същите овци, които Менчо бе отбил от каурското стадо снощи. Калуньо се разсъни съвсем. Някой някъде бе мислил за казани и готвачи… Той подири с очи конете — пасяха един до друг. Прилегна отново, но вече не му се спеше, Менчо бе заспал дълбоко, слънцето биеше право в лицето му, но той не сещаше и не мърдаше. Да спи. Калуньо се изправи, отново погледна надолу към конете. Сега забеляза, че поляната долу е празна, разпилените кози барабонки бяха изчезнали. Хората ги нямаше.

Къде може да са отишли? Или са заминали?… Не може да бъде. Готвачите са тук. И народът ще е някъде, я по сенките из гората. Той слезе до казаните да се поразтъпче. Готвачите си гледаха работата и като че се стесняваха от него. Постоя малко около тях, послуша. Стана му неудобно да стои празен. Нещо трябаше да прави, каквото и да е. Взе една брадва да насече дърва за огньовете — приятно му беше да разкърши снага сутрин, да събуди заспалите сили. Из такъмите на готвачите, освен брадви, се намираха разни касапски ченгели, ковани цигански клинове, една свита коса. Хрумна му да скове коневръз. Отсече едно дълго право дърво, две други по-къси и почна. Готвачите попоглеждаха към него. Нищо не му казваха, но в очите им съзираше недоумение или съжаление. Той знаеше какво си мислят сега: тоя ага не вземе да прави, каквото правят другите, ами дяла нещо, което не тряба, и си играе като дете… Попита възрастния кога ще носят чорбата. „Когато стане готова — каза човекът. — Скоро ще стане.“ „Ами кога ще се тръгва?“ „Къде да се тръгва?“ „Надолу…“ Човекът го погледна, погледна и помагачите си, помълча…

— Ний не знаем, чорбаджи… — отвърна. — Нам ни са казали тука да стоим. Нищо повеке ний не знаем…

Възрастният се наведе над дръвника и пак почна да кълца месо с окървавения сатър. Калуньо постоя, погледа, премести поглед към коневръза, помисли с какви глупости се занимава. За какво му е тоя коневръз сега, какво има да връзва на него. Два коня. Глупости… Той взе косата и я огледа. Изтъняла, изядена от треви и заточвания, стара коса. Изправи я, начука с ханджара си заглавката на косилото. Избра една падинка до ручея, дето тревата стоеше по-гъста. И почна на къси откоси, надлъж по ручея. Тревата не беше цъфнала и не беше за коса още. Но соковете вече играеха в нея и пускаха мирис на зелено. Най-хубавият мирис на света — мирисът на прясно отрязана сочна трева. „Ето, — каза си Калуньо, — може да има войни и размирици, може свет да гине. А трева винаги ще расте. Всяка пролет ще покарва наново, и като избуи за коса — косата ще тръгва из нея. А с човеците… не е ли така и с човеците? Подрастват, избуят, после мине някоя коса и ги повали. А след туй покарват други; за да чакат и те косата си…“

Наблизо в гората се обади кукувица, Калуньо спря да я послуша. Тя прокука два-три пъти и млъкна. След малко се обади пак, от друго място, може и друга да беше, гласът далечен и слаб, но ясен. Чудно: кукувицата кука, докато има коситба, прекоси ли се — спира. Защо така? Докато кука, човек е най-млад и силен, зелен като тревата… Той съблече ризата, полепнала за гърба му, върза кърпа на главата си и измъкна косата, забучена в топлата тупнала пръст. И усети как гърдите му се издуват от сила, в ръцете му напира сила, в цялата му снага трепти радостна сила, която не знае къде да се дене и какво да прави със себе си; тиха радост, просмукана у него от тая зелена земя, която Бог създал за труд и услада на човека. За всички има от тая земя, за всички. Всички са братя и тряба да живеят като братя… А не живеят. Все недоволни от нещо. Все търсят нещо и не го намират. Чоплят нещо слепешката, бутат се насам и натам като овни. Един скача и се буни, друг скача насреща му. Като кучета се ядат. И няма край тая. Защо е така — Калуньо не може да разбере. Може да е и така: хората не разбират езика си. Един език, а не го разбират. Един говори едно, друг друго — то е едно и също, но казано другояче… Колко му тряба на човек, за да поминува като човек? Имане голямо? Няма да го отнесе… Човекът е гост на тая земя. Гост — и малко му тряба. Не съвсем малко, но и не чак толкова много. Но непременно му тряба това, ето това: една коса, едно такова зелено ширине, това слънце и тая сива кукувица, която се е скрила там, в сенките на гората, и кука ли, кука. Толко му тряба на човек. А той не гледа това. Зинал, ламти… а това, най-голямото, не гледа… В краката на Калуньо се белна нещо продълговато, като кост. Наведе се и го взе. Не беше кост, камък беше. Разгледа го. Грапав, може да стане и за брус. Ще опита. Само за да чуе тоя звук на брус, на камък по чилик, това чаткане, което не е много силно, но се чува надалеко, като кукувичия глас. Той изтри косата с трева. После с къси, привични замахвания почна да плъзга камъка по остреца. Постепенно, от петата към върха. Бавно и с наслада. Захвана след това тесен откос, да не се мори много. Слушаше как съска косата, гледаше как се отмята тънкият, рехав откос, пристъпваше разкрачено и леко напред. Спря, за да пие вода от ручея. Па седна да свие един тютюн. От лицето му течеше зной, също от гърдите и от гърба, поясът беше нагизнал от влага. Кожата на гърба му, зимно бяла и прозирна, вече усещаше слънцето.

Повикаха го. Менчо го викаше. Заби косилото в земята и се обърна назад. Тогава видя колко много трева, ненужно много, беше повалил. Извади корубесгия часовник от пояса, изпотен беше и той, отвори капака. Беше се презпладнило. Готвачите лежаха под сенките. До тях Менчо кусаше чорба от едно пахарче. Когато Калуньо наближи, възрастният готвач се надигна да сипе и нему.

— Вуйко, гърбът ти е червеи като рак…

— Сега и твоят ще стане червен. Ако все така спиш, чобан чорбаджи, от овците ти и чорба няма да стане… А курбаня е добър, масторе.

— Да сипя ли още, Калуньаа? — обади се възрастният.

— Сипи, сипи.

Готвачът принесе и малко печено месо на едра, широка шумка от подбел. Но на Калуньо повече му хареса простата миризлива чорбица, сготвена от прясно месо, сол и вода, без нищо друго. Огладнял беше.

— А вие кво? — обърна се той към възрастния. — Чакате, а? Няма ги.

— Ще додат — кратко отвърна човекът.

Калуньо не иска да разпитва повеке — защо ги няма още носачите, кога ще додат и ще додат ли. Макар че това занимаваше повече него, отколкото чорбарите, за които беше все едно дали ще яде някой чорбата им, или няма. За тях беше просто: казано да сготвят чорба — е те ви чорбата… Ще додат, няма къде да ходят; без всичко може, само без ляб и чорба не може… За Калуньо не беше така просто. Той долавяше, че тия хора го гледат някак особено. Като че искат да му кажат нещо, а не смеят. Като да таят някаква мисъл към него, недобра мисъл, а не искат да я изрекат от жал към него. Той сега забеляза, че всичките бяха по нещо кусурлии — кой с крак, кой с ръка или око. Само възрастният беше здрав и прав, но беше възрастен. На Калуньо му се отби мерак да говори с тях. Тъй и тъй щяха да говорят едно, а да мислят друго. Той само ги почерпи с тютюн, похвали още веднъж чорбата и поиска да я заплати. Но старият не прие. Двамата с Менчо отидоха на своя стан. Калуньо искаше да подремне малко, но не можа. Гърбът му пламтеше. Повъртя се малко, намества се, с гърба си усещаше всяка клечка и шишарка под козяка, стана да чисти тревата отдолу. Пак опита да затвори очи, но сънят не идваше. Изправи се и седна, хвърли поглед към конете. Бяха се опекли на слънце и усилено въртяха опашки. Нападнали ги ободи — ония зеленоглави, едри и тромави мухи, които се лепят по кожата и смучат, а по кожата винаги има протекла кръв. Или голите конски мухи, които се впиват в слабините като кърлежи с жилавите си крака и не дават мира на добичетата. Прехвърлят се от магаретата… В краката на конете имаше неизядено сено, те стояха с унило наведени глави, махаха опашки, неспокойно мърдаха и потропваха с копита.

— Иди ги отвържи — каза Калуньо на момчето, което дялкаше клечка с ятагана си. — Напои ги и ги почисти от тая гад. Или не, чакай заедно.

Беше горещо и на сянка. На бърчината отсреща, безлюдна и гола, трептеше мараня. Из въздуха се носеше равен, непрестанен бръмтеж на невидими мушици. Тревата не беше така зелена, както сутринта, като че бе избеляла от жегата. Готвачите спяха, натъркаляни кой къде свърне из тревата. Опушените черни казани все така си стояха над загасналите огньове и никой не беше идвал за тях.

— Да ги натиря ли да пасат?

— Само ги пусни. Те си знаят какво да правят.

Пуснаха конете, те веднага се навряха в сенките, останаха там един до друг, неподвижни и увесили глави, и често-често махаха с опашките.

— Ела сега…

Момчето го гледаше учудено. Не му се ходеше никъде в тоя задух.

— Ако е за косене, ти вече си накосил, вуйко. Па и не го ядат, нали видиш…

— Ела. И не приказвай много. Тури си нещо на главата да не слънчасаш.

Калуньо тръгна напред, подире му неохотно, но покорно се затътра момчето. Ела. Вуйко ще ти покаже едно от най-чудните чудеса на тоя свет. Най-хубавото. На тоя свет винаги ще има ежби и ядове, неразбории и неуправии. Но всяка пролет ще расте трева и всяко лято тревата ще се коси… Той изтегли косилото от пръстта, която вече се бе спекла, наточи косата с камъка и я подаде на момчето:

— Оттука почни!

Менчо взе косата, погледа я като нещо чуждо и враждебно.

— Друг път държал ли си коса в ръка?

Момчето не отговори. Замахна веднъж, отряза снопче трева, тя се разпиля. Замахна пак. Тревата стоеше като проскубана. Калуньо го гледаше и се смееше тихо:

— По-малко захващай. Надигай косилото с лява ръка.

Менчо замахваше силно и продължаваше напред, тревата се пилееше подире му и откос не личеше.

— Дай да ти покажа — рече меко Калуньо, като се мъчеше да сдържи смеха си. — Дай мене. Не така… Гледай сега. Той взе косата. — Ще свиваш лявата ръка. Така. — Той замахна кратко и отсечено, откосът се изправи и очерта. — … и ще дигаш ръката леко нагоре, да се лизга по ръба на косата.

Още с първия замах момчето заби косата в една къртичина. Насмалко да я пречупи — така силно удари. Калуньо взе косата отново и изкара откоса докрай. Не спореше и нему. Тревата бе засъхнала, напечена от слънцето, острецът се лизгаше по нея и вече не я режеше, както сутринта, по роса. Той се изправи, свали кърпата и избърса потта от лицето си. Жега. Кукувицата не се чуваше вече. А и няма май нищо хубаво в това косене. То веднага си личи кой има мерак и кой няма. Насила хубост не може. Момчето не тръгна подире му да гледа, както бе вървял той подир баща си едно време; и не припираше да вземе косата от ръцете му. Ами стои и гледа. Блее. Кой знае къде се е заблеял. Не, насила хубост не ще… Той извади часовника: рано бе още. Слънцето приличаше. Небето уж чисто, но я влагата ще изпие, я град ще докара. А царевицата още не е засята… Калуньо извади камъка от пояса и го подаде на момчето.

— Опитай и ти. Но чакай да го намокря по-напред…

Той коленичи до ручея и пи. Наплиска се, хвърли шепа вода в пазвата, намокри и ризата — изгорелият му гръб жежеше от слънцето и през нея. Накисна камъка във водата и отърка ръбовете му, замазнени от косата. „Не е за коситба в тая жега. А съм седнал да уча това дете, което нема мерак да се учи. Насила се правя на щур“ — помисли Калуньо.

— Дръж здраво, да се не порежеш! Окото ти да е в ръката!…

Още не беше изрекъл. Момчето замахна с камъка да точи косата. И веднага бутна косата настрана, лицето се смръщи — и улови палеца.

— Я да видя? Аз ти казах…

Палеца, то се знае. Порязано под нокътя, успоред на нокътя.

— Дръж така, стискай. И бягай нагоре към дрехите. Но по-напред земи да го попикаш. Аз ще потърся някоя гъба…

Калуньо взе косата и тръгна из ливадата, като се взираше пред себе си. На един гол припек се белнаха няколко дребни обли топчета на гъби, но те бяха още млади и нямаха прах. Свърна по потока, намери жиловляк и откъсна няколко листа — с тях наложи пръста на момчето и го превърза с парче, отпрано от кърпата. Няма страшно, всеки се е рязал. Той сгъна косата и я върна при готвачите. Те още спяха. Сянката се бе изместила и те лежаха на слънце с грозно отворени уста. Един от тях изломоти нещо неразбрано насъне. Когато Калуньо подпря косата на дървото, само старият дигна глава.

— Какво, няма ли ги още? Ще ти прокисне чорбата в тая жега, ахчибаши!

— Ще додат. И прокиснала ще я изядат, холан…

Далече някъде на запад, зад горите, протътна слабо, като че изпръхтяха коне. Калуньо се изправи и загледа нататък, но не можа да види нищо. Небето бе все така чисто, нямаше облак, но слънцето като че бе леко замъглено, приличаше мрачно на дъжд и над ливадите сякаш бе легнала невидима сянка. Тътнежът от запад се повтори, по-ясно тоя път и по-продължително. „Ще ни мокри май…“ Гръмотевиците зачестиха, бяха все така далечни, слънцето постепенно започна да гасне като борина, която догаря. И чак тогава иззад горите пролази и подпухна синкавата тъмнота на облак, прошарен с ръждиво и бяло. Дали няма да удари град? Ще омлати зимниците, тъкмо се дигат сега… Боже, дано отмине!

— Ставай! — подвикна Калуньо на Менчо. — Да не ни затече дъждът.

Той отсече три дълги вършини, завърза ги и трите на горния край и ги разпери. Метна отгоре им по-широкия от двата козяка. Насече и сурова шикла от смърчите, напласти я по козяка — да го притиска отгоре.

— Дай сено! От косеното. Носи вътре всичко!

Застлаха другия козяк вътре в шатрата, върху пресъхналото, малко влажно сено. Внесоха седлата, оръжието и торбите. Готвачите — и те се бяха размърдали, сечеха смърчова шикла да покриват казаните.

Ще трябат и дебели дърва за огъня. Калуньо взе брадвата и влезе в гората. Сухите дърва наблизо бяха обрани от готвачите. Имаше попадали едри трупи, но скапани и мъхясали, за огън не ставаха. Полута се нагоре-надолу, момчето го следваше. Спря пред едно дърво, то още се държеше на дънера си — чукна го и изкънтя на кухо. Стори му се, че прикапаха първите капки. Или беше роса, която се усещаше по лицето и ръцете като полепнала влажна паяжина. Той свали дървото, претрупи го на две. С Менчо свлякоха парчетата долу. От клоните подновиха огъня пред шатрата, а двете парчета на дънера оставиха да тлеят бавно през нощта. Калуньо заби ушите на брадвата в земята, с острото нагоре — да пресече облака, за да не вали град… Ръмежът се усили. Козякът на шатрата се напи с влага, обтегна се и закоравя като кожа. Едрите капки, които се събираха по иглите на смърча, тупаха звънко по козяка отгоре. Вътре не прокапа. Огънят, подкладен от сухия клонак и лумнал буйно отначало, почна да пуши и гасне. През поляните надолу, стъмени изведнъж, преминаха бързо, едно след друго като огромни метли, няколко повесма дъжд и свиха към бърчината. Готвачите, покрили главите си с чулове, притичваха насам-натам и бъбреха високо. И — това беше. Още ръмеше тихо и нечуто, тъничко поръсваше, клоните на смърча отцеждаха тежки капки, но капките тупаха все по-рядко по козяка. Калуньо се подаде от шатрата навън да погледа небето — болезнената му синина се бе оттеглила на юг и боботенето на облака идеше сега оттам. Голям дъжд тряба да е сега там… Тук дъждът само с края си бе закачил тукашните места, а силата му отиде другаде. „Там, по нас… — мислеше Калуньо. — Добре е да е само дъжд, гергьовски, всяка негова капка чини алтън. Само дано не е град; ще натъпка зимниците в земята — и без това са още в земята… Дано е дъждец, че както се е засушило…“

Все така бе затъмено, така си остана и до здрач, и все поръсваше леко. Калуньо се зае със загасналия огън, притури му съчки и шишарки, раздуха го. От запад вече не се проясни. Денят си отиваше бавно, огънят засвети по-ярко. Сети се за конете…

Не, няма къде да бягат, ще се въртят наоколо. Менчо лежеше в колибата неподвижен и мълчалив, с ръце под тила.

— Няма да спиш сега, рано е!

— Ма аз не спя, вуйко!

— Стани, нагледай конете. И поразмърдай се тъй малко, младо момче си.

Момчето неохотно се измъкна от колибата, Калуньо гледаше подире му.

„Омърлушил се е нещо пехливанинът. — Той се усмихна. — Знам аз кво ти е. Но докато си с вуйко — тъй ще е.“

Пред огъня ненадейно излезе старият готвач, в ръцете си крепеше голям дървен пахар и пристъпваше полека.

— Поеми го, Калуньаа… препълних го. Дигнаха казаните най-после… Чорбицата си я бива, та рекох…

Човекът се върна още веднъж, донесе клон с гъста шикла, а на шиклата — купчинка печено овче месо.

— На жаравата го пекох, може да има и някое въгленче залепнало тук-там, та ти не му придиряй много… Иначе добро е, пресно е…

Той прилегна до огъня, който освети замисленото му, дълбоко бръчкаво лице. На Калуньо допадна тоя човек, който говореше малко и само нужното, и му се видеше познат отнякъде, но не можеше да си спомни откъде. Човекът припомни: купувал е стока от него, две турмакини. Преди две години това… не, преди три. Сега са, ехе, големи биволици, и дават мляко, ама мляко. Като го подквасиш и като гребнеш — остава дупка. Такова мляко… Медо се казва, ако е чувал. Медо от Богулите… Калуньо пак не можа да си спомни за него — едному ли е продавал стока. И премълча. Но помнеше, че е имал работа с такъв човек. Подаде му пунгията с тютюна да си свие цигаро. Старият отказа: не го пийме ний това… Тогава Калуньо се сети за бъклицата. Порови из торбите и я извади, старецът я помириса и промърмори нещо. На Калуньо му беше драго да го гледа как той надигна бъклицата и пи от нея жадно и леко — като да пиеше вода, като че цял ден не беше пил. Когато старецът свали бъклицата и си отдъхна, и изръмжа с гърлото доволно, очите му светеха и гледаха не така намръщено изпод гъстата мрежа на бръчките.

— Така е добре — каза. — По-башка е. А ти, Калуньаа, хапни. Хапни, докато не е слоясало.

Менчо се появи при огъня изведнъж и седна мълчаливо. Не рачи да яде, не бил гладен.

— Пък аз съм гладен — каза Калуньо. — По-добре сито куче, отколкото гладен бей…

Медо го погледна и се усмихна, бръчките му се заплетоха ситно и весело.

— Аз пък ще ти кажа една — рече той. — Кога си между кьорави, баре едното си око затваряй…

— Хич и не смятам да го затварям между чобани. Защото: кърк чобан — бир адам. Четиресет овчаря правят един човек…

— Тъй е — отвърна старецът. — Но пред плешивия не се говори за тикви, Калуньаа.

— Говори се. Лисицата знае сто приказки — и всичките са за кокошката.

— Виж, Калуньаа — каза старецът, като се надигна на лакът и го погледна внимателно. — Има и такава една приказка: когато неправият е силен, правият излиза виновен…

— Но само тогава, когато тия, дето са около правия, се таят.

— Има и друга една: не режи опашката на магарето си пред хората; един ще каже къса е, друг — дълга е…

Сега се усмихна и Калуньо. Той дояде чорбата, остави и за Менчо, пресегна за парче месо. Надигна бъклицата, после почна да свива цигаро.

— Чуй, бае. Поприказвахме си с приказки, а сега да приказваме човешки. — Той извади главня да запали цигарото, помисли малко. — Не те знам дип, но ще ти кажа като на баща. Тук работа аз нямам. Поведох се по чужди акъл. Мюдюринът да прави каквото го Аллах научил. Не се бъркам, не ща да ми се бъркат. Ти ми кажи мене само едно. Къде се канят да ходят и какво са намислили? Та да си правя сметката…

— Те са тука — каза Медо — и няма да ходят другаде.

— Как тука? Как няма да ходят? Та нали?…

— Ще бастисват селото, Калуньаа.

— Кое село? Това тука? — Той посочи към бърчината.

— Това. Ако не са го бастисали вече.

— Ма как така? Защо така?… А!…

Медо не отговори, сви рамене. Млъкна и Калуньо, беше смаян. Не знаеше.

— Ти нали сам разправяш, че не искаш да се бъркаш. Анджак. Неправият точно това сака — да не му се бъркат. Ще рече — ти му помагаш…

Той май като че е прав старецът. Гори някъде пожар, ти си викаш: далеко е от мене, кво да му се бъркам. Па току гледаш — огънят се присламчва и към твоята стреха, облизва я. Тогава и да се бъркаш, и да се не бъркаш — все тая… Човек смътно се е боял от нещо, от някаква напаст, която може да го сполети; смятал, че все някак ще се размине. А не се разминало. Тогава човек прави нещо срещу напастта… Но какво може да направи сам Калуньо? Какво тряба? И как? Сам? Сам ли?… Калуньо не можеше да си отговори. Но като не може да си отговори — човек почва да се бои.

Калуньо се боеше.

Огънят беше догорял, светеше само жарта, двата дънера бяха запалени и светеха без пламък. Калуньо хвърли още сух клонак отгоре и приближи дънерите. Беше тъмно наоколо, от огъня ставаше по-тъмно. Момчето се бе вмъкнало в колибата и не се обаждаше. Притегнал от другата страна на огъня, Медо мълчеше, размисляше нещо. Пушекът от запалените клони биеше право у него, но той не го сещаше, или бе привикнал на пушеци. Калуньо му подаде отново бъклето, старецът пи и го постави до себе си, загледан нататък, където в тъмното на изток трябаше да бъде бърчината над селото.

— Народ… дюня — издращи гласът му, прехрипнал. — Народ див, дигне се и тръгне на една страна, като стадо овци. Защо тръгва на тая страна, а не на другата — иди го разбери. Тъмна работа. Народ, зинал да изяде себе си. Много има да пати тоя народец… Кърк чобан…

Той говореше спокойно, като на себе си. И все гледаше нататък, към бърчината. Неволно и Калуньо погледна натам. Беше все така тъмно, съчките попукваха и още не се палеха, отдясно се дигаше черната стена на гората, ливадите бяха погълнати от чернотата на нощта. Бърчината се мерна като тънка полегата черта, зад чертата се дигаше слаба заря. Но лумна изведнъж огънят и всичко наоколо почерня още повече. Двамата мълчаха и мълчаливо си подаваха един на друг бъклето, то кламбучкаше, наполовин изпразнено, те сучеха течния огън от старата отрязана гилза, отдъхваха и ръмжаха гърлено. Гледаха все нататък, към бърчилата. Зарята там се дигаше и растеше, разгаряше се и растеше.

— Месечината тряба да е…

— Не е месечината — отвърна старецът.

Не беше месечината. От селото беше. Двамата гледаха нататък, към тая тревожна заря, не приказваха, не им се приказваше. Само гледаха и си прехвърляха бъклето. Цяла нощ гледаха, не спаха през цялата нощ, която постепенно бе светнала като ден. Светеше селото.

… Когато Калуньо се събуди, беше ден. Слънцето се изправило, огънят загаснал и посивял, дънерите прегорели наполовина и почернели. Старият готвач шеташе долу, при казаните. Менчо лежеше в колибата, още не беше се събудил, или се излежаваше. Калуньо отметна ямурлука — старецът беше го завил до огъня и извади часовника, почна да го навива. Рано беше още. Не знаеше колко е спал, но вече не му се спеше. Беше бодър, стегнат, готов. Нещо невидимо бе работило у него като часовник, беше се навивало дълго, беше зряло бавно. И беше узряло. Часовникът у него позвънваше и го викаше. Калуньо още не знаеше какво е това, което го вика, ни знаеше какво ще прави; знаеше само, че нещо ще прави, че това нещо е у него, стои навито и запретнато, готово като джепане в цев и само чака искрата на кремъка. Но още не знае нито мига си, нито нишана си… Калуньо не бързаше, беше спокоен. Слезе до потока, съблече се гол до пояса и се изми.

Не беше гладен, не беше жаден. Само кожата на гърба го поболваше, а сънят изтичаше като водата от него. Той усети как отново набъбва сила в раменете му, в ръцете, в цялата снага. Само дето кожата пареше слабо, но то ще мине. На човек не му тряба малко. Човек не може с малко. На човек му тряба много. Не само коса и кукувица, не само зелена трева и синьо небе. На човек му тряба всичко. Тряба му цял свет — за да бъде човек. Когато има такива зари нощем — денем не мож да се радваш на зелената трева. И никакви коситби вече, никакви такива детски занимавки и щуротии. Защото слънцето свети над един суров свет, дето стават други коситби…

Той потърси с поглед конете — бяха се отдалечили, пасяха заедно надолу. Като го видя, кобилката дигна глава, тихичко-ръмжащо процвили и заподскача със спънатите предни крака към него. Той отключи букаите и кобилата се пусна да тича.

Направи един кръг около него, после още един, по-бавно. Калуньо я гледаше възхитен. Извила шия гордо като лебед, кобилата тичаше леко и свободно, подбрала стройното си тяло, с блясъци, които преливаха седефено по кожата на мишците — и тялото й искаше само едно: да литне… Тя тичаше и по косъма й играеше светлина, а в окото й, отправено към него, имаше закачка: хвани ме де!…

— Джа, ела тук!… Джа!…

Кобилката сви кръга и още веднъж го сви. Дойде при него ходом и радостно дъхна с ноздри в лицето му.

— Ела, Джа, ела с мене…

Той тръгна нагоре, кобилката по него. Разбута момчето, за да измъкне седлото, което то бе поставило за възглаве, и му подвикна да става и да се лови на работа. Сам не знаеше на каква работа да се лови — но около вуйко работа винаги се намира. Менчо стана, сънен и замаян, почна да се стяга и суети. Калуньо нахлузи юздечката на главата на кобилата, метна седлото, стегна подпругите, подвря пръстите си да види да не са лабави. Премери на око стремената, бяха нагласени като за Менчо — поотпусна ги. Огледа се, да не е забравил нещо. Не, нищо. Да земе железата? Само ще му тежат. Барем ножа? Че хлапето почна клечки да дялка с него. Не, и нож не му тряба, за кво му е… Пусна се тръсом през ливадите надолу и възлезе на дългата бърчина, която през целия вчерашен ден стоеше като преграда пред погледа му. Спря там. Под бърчината се стелеха, размазани нашироко като омара, пушеците на селото. Погледна надолу към падината, дето бе селото. Но село нямаше… Пушеците, които отдалече изглеждаха като мирни пушеци на много комини, сега се кълбеха гъсто и полъхът от планината ги накланяше надолу. Пушеци на пожари. Гореше селото. От много страни, от всички страни… Той бутна кобилата и слезе на пътя. Тръгна полека надолу, тръпен и настръхнал — като че зиме трябаше да гази вода до гуша, за да премине на другата й страна. Но тряба да се гази, няма как. Тряба да се прегази тая лудост, за да се мине на другата й страна. Той смътно се досещаше за нея, той я знаеше, виждаше я, но затваряше очите си и не искаше да я мисли. Защото не можеше да я спре. Както не може да спре една придошла вода, мътна и побесняла. Как да я спреш? Тя си има своя сила и силата й тряба да изтече сама. Тряба да почакаш да се оттече сама и отмине, докато изтънее и стане пак кротка речица, докато се свие скромно в бреговете си. Рата прави така есени или в късна пролет, когато се топят снеговете. Когато премята гъсти талази, непрогледни и страшни, с парчета натрошен лед. Мостове отнесени, бродове няма, мътилката бучи и реве. Тряба да почакаш. Или да газиш направо, без да гледаш нищо; да рушиш с гърди размятаните гриви на мътното, на беснотията…

Калуньо стисна уста и се напрегна цял. Няма да чака. Ще гази направо… Догаряха плевните край селото. Едни бяха паднали — купища почернели камъни, недогорели греди, овъглени плетни, които се сипеха на прах; плетни, омазани с кал — пушеха и дълго щяха да пушат. Други светеха огнено, без пламъци, не можеше да се гледа в тях — и отдалеч дъхтяха жежчава… Кобилата бе начулила уши, плашеше се. Той слезе от нея и я поведе пеша. Полека надолу по пътя, който заобикаляше плевните и се спускаше към първите къщи. Познат път, позната падина, пълна с овошки и къщи, къщите се белееха радостно из овошките, накитени като кукли и хванати една за друга на две дълги хора около пътя. Нямаше вече хора — нямаше къщи… Някъде догаряше, някъде беше догоряло. Сгърчеха опушени дувари без покриви, зееха празни прозорци — като празни дупки на черепи. Разбити вратници, размъкнати из пътя някакви парцали. Хора не се виждаха никъде. Помръкнало всичко, помъртвяло, запустяло. Калуньо вървеше по улицата тръповен, душата му се беше свила и зъзнеше от студ. Какво е това? Защо е това, боже?…

… Имаше един дедо Тодор, от долната махала, къщата му въз баира лепната. Дедо Тодор Влаа. Не беше дедо още, не беше и влах, така му викаха, че правеше малко алъш-вериш с власите. Висок, едрокост, стъпяше малко патаресто. Лицето му — и то едро, но сухо, червено — лице добро и мъдро, като лицето на баща. Намериха се в един хан из Татар-Пазарджика, заедно пътуваха насам, после пак се срещаха по търговии, два-три пъти бе преспал дома му, в една чиста стаица, която миришеше на дюли и чубрица. Думата на дедо Тодор беше подпис и капаро, знаеха го из цял Дубраш, народът от Рата опираше до него за едно-друго, опирал бе и сам Калуньо. Веднъж се оплакваше: ограбил го бил някой от доспатските села, излъгал го в нещо, бил като негов ортак. Дедо Тодор бе прежалил това, разказваше го спокойно, без огорчение, само се учудваше, потропваше ситно с тояжката по земята, като да набиваше с нея думите си: „Хубаво да помниш, айол, едно — да се вардиш от тогова, комуто добро си направил…“ Сега Калуньо се е запътил към дедо Тодор да го пита дали се е увардил от тогова, който ял хляб от ръката му. И още да пита: отде тръгва лудостта на тоя свет и има ли край…

Той вървеше по разорената улица и вече не гледаше нищо; мислеше само за оная къща на долния край — има там един човек, който може да му каже какво е това. Спускаше се полека надолу, кобилата се дърпаше и пръхтеше, изправила уши. Счу му се отнякъде задавено, глухо ръмжене. Спря, погледа, не можа да разбере отде иде. Надникна зад един плет и тогава видя кучетата — бяха две и се дърляха за нещо. Мернаха се само някакви бели ребра да стърчат като редките зъби на гребен. Друго куче изскочи отстрана изневиделица, искаше да прекоси пътя, но човекът и конят му бяха попречили. Настръхнал гладен пес с увиснал корем влачеше някаква голяма космата тъмна топка. Песът спря, спря и човекът; двамата, застанали един срещу друг, се гледаха в очите. Тогава песът остави топката на земята, набърчи нос, зъбите лъснаха — и няколко пъти вдъхна и издъхна толкова злоба срещу човека, че човекът неволно отстъпи. Песът отново пое топката си, премина улицата на ребро, като потичкваше ситно и все поглеждаше свирепо към човека — боеше се да не му отнеме топката. Тогава човекът видя, че тая топка е глава на човек… Все по-гъст ставаше надолу тоя смрад на дим, на окадено, на смърт, тоя задушлив блудкав смрад, от който се обръща душата. Калуньо направи още няколко крачки колебливо, поспря, помисли да се върне. Но не се върна. Продължи надолу. Вкоравената му снага сама отиваше надолу, повлечена от нещо, което бе над волята и над разсъдъка. Надолу, из мрътвинната тишина, до вчера живо човешко гъмжило, край опожарените, порутени къщи, до вчера съдини на човешки животи, съсипани сега безвъзвратно, из тоя страшен, страшен кучешки свет, побъркан и внезапно озверял… Той спря. Стори му се… не, не беше кучи вой, не беше писък. Друго беше. Ето пак, повтори се същото, същият вой, тъмен и пронизителен, от който косите на душата се изправят. Не беше вой. Песен беше. Беше диво и страшно да чуеш песен в тая човешка пустиня. Той се ослуша — не беше ли му се сторило така? Отде идеше тоя глас?… Сърцето му лупаше тежко, ще се откъсне… Пееше жена. Започне и спре, пак започне. От ниско, издълбоко — издигне се нагоре, реди някакви неразбрани думи, реди, реди. И секне изведнъж. Поеме дъх, постои. И почне пак — издълбоко, същото, все същото, отначало, от дълбините на мъка. И не можеше да се разбере отде иде тоя глас. Или извираше отвсякъде, като гласа на кукувицата?… Той се отби и надзърна в един от вратниците, вътре беше разруха и тишина. Зад другия вратник — същото. Той постоя, погледа, почака да се повтори. Погледът мина към другата страна на улицата, спря в едни каменни дувари с покрив на портата. През младата зеленина на лозницата, над дуварите, се мернаха плочи на покрив, нещо бяло от стени. Двете крила на портата лежаха на земята разтрошени, широкият отвор зееше. Калуньо застана в отвора, погледна навътре към изтъпканите лехи. Жената седеше на прага и гледаше към него. Забрадката развързана и краищата пуснати надолу — като при голяма мъка, която души; косите — и те спуснати, очите, обезумели и изцъклени, гледаха в него. Той закачи поводите на някакво дърво, то стърчеше прекършено до портата, и тръгна полека по калдъръмената пътечка. Жената седеше, свита на прага, и го гледаше. Тогава той видя, че гледа не към него, а към портата, че не го вижда, и нищо не вижда, само гледа. И като гледаше — запя пак, заговори. Гласът се дигна нагоре и не можеше да се знае песен ли е това, плач ли, или смях. „Охо-хо-хооу!… Дечицата!… Мамините дечица!… Няма ги дечицата ми, дечицата… Дечинката ми няма… Къде са ми дечинката?… Охо-хо-хооу!… Милите дечица на мама… Къде са ми дечинката… няма ми дечинката… Мамините дечинка на мама… дечинката, дечинката… Милите на мама. Охо-хо-хоу!“

Жената спря задъхана, олюля се, като да се блъскаше в нещо, с две ръце сграби косите си и ги смъкна надолу през лицето, в шепите й имаше косми, по лицето й потекоха вадички кръв. Погледът все така отправен към пустотата, гласът зареди отново: „Къде са ми дечинката, дечинката, дечинката… Няма ми дечинката… Охо-хо-хоу!…“

Калуньо отстъпи назад. Не сети кога се върна по калдъръма на пътечката, кога откачи поводите и тръгна надолу. Сподиряше го гласът на жената и той бягаше от него, искаше да избяга, да не го слуша, но гласът го следваше и когато вече заглъхна: дечинката, дечинката… Надолу! По-далеч от тоя глас, за който няма отглас, няма отговор и няма утеха отникъде, и никога няма да има. Той пак чуваше гласа около себе си, тих и проникновен, шепнеха го съборените дувари, камъните, плетищата, обгорелите стени на къщите. „Охо-хо-хооу!… Дечинката, дечинката!“ Отде иде кукувичият глас? Беше навсякъде, струеше отвсякъде, все шепнеше, нашепваше, тихо и непрестанно, чукаше в сърцето, кънтеше в главата — и когато престана да се чува. Гласът питаше тишината за дечицата, викаше дечицата от пустинята, молеше ги да се върнат, молеше пустотата да ги върне — ако са се заиграли някъде, ако са се залисали и забравили да се върнат вкъщи. „Не е ли виждал някой дечинката ми? Нека да ми ги доведе, ако ги види! Охо-хо-хооу!!!… Мамините дечица на мама…“ Гласът пееше и плачеше без сълзи. Гласът се надаше, дано стане чудо — и дечицата да се върнат засмени и зачервени; да се затичат към мама, тя толкова ги чака… Дечицата са били. Имало ги — довчера. До тая заран може би. Живи и весели били, тичали и скачали…

И пак, както преди, Калуньо помисли да бяга назад, далече назад някъде. Да не гледа и не чува. Там, в горите някъде, където има ливади и овци, дето е зелено и тихо, и слънчево. Да потъне там в златната мекота на тревите, да слуша гласовете на гората. И да забрави всичко, всичко.

И пак, както преди, той разбра, че не може да се върне. Че няма да се върне. Че тряба да продължи покорно надолу — с ожесточението на ужаса, с ожесточението, което вече не спира пред по-големия ужас, за да стигне до дъното му, отдето вече няма накъде. Надолу, надолу!… Защо, господи, боже мой? Защо?… Той стъпи на нещо меко, то примърда под крака му и изхруска — и веднага с погнуса отдръпна крака си. Помисли, че е жаба, от ония жаби, дето скачат по пътищата, а добитъкът и колята ги мачкат и ги правят на сплескани сухи корички. Не беше жаба. Той се наведе и го взе това нещо, погледна го и тутакси го хвърли. Но пак се наведе, отново го взе, извади кърпата си и внимателно го загъна в нея. Беше детска ръчица. Ножът замахнал и я отсякъл на един път, косо и равно. Ножът бил от горнобродско желязо, което не чупи костите, а ги реже като бръснач. Ножът като бръснач отрязал ръчицата откъм пръстите, които се протягали напред, за да потърсят закрила, да се завардят, или да помолят милост. Ножът минал косо, палеца го нямаше, останали само четирите пръста… Калуньо се изправи. Трепереха ръцете му, трепереха краката му, цялото му тяло се тресеше. В лицето се бе наляла тежест, в гърлото набъбна и заклокочи нещо несдържано — ще го задуши… Няма да пита дедо Тодор какво е това. И дедо Тодор вече го няма. И никого няма да пита. Знае вече. Никой няма да му каже това, което той знае по-добре от всички. Той сам, с двете тия ръце, ще измъкне това, което се е набрало в гърлото му, и ще го стопи в ръцете си. Ето така!… Той сви шепите на обръч, пръстите се сгърчиха и напрегнаха, като да сграбчиха нечия гуша. Ето така!… Той сам, целият, ще се превърне на две ръце и в обръча на шепите му ще опули очи жълто-зелената крива муцуна, пълна с жълто-зелена отрова — да плюе в устата на усойница, ще отрови нея… Той ще намери тая муцуна, ще я търси и ще я намери, ако ще да е накрай света, ако ще вдън земя да е — ще я намери. Иначе не може да се живее. Просто не може да се живее. Не може. Иначе няма зелени ливади, ни кукувици и коситби, и никога няма да светне синьо-синьото небе.

И тревите, които се полюшват от полъха, сочни и затоплени от слънцето — ще изсъхнат в сърцето му завинаги. И нищо няма да има на тоя свет — докато го има това. Нищо. Отдавна го души и пие това. Много отдавна. Той не знае колко отдавна. Стига.

Той оправи стремето, беше се засукало, стъпи на него и се прехвърли на седлото. Ах, къде е сега мартинката, анджак сега му трябаше! Или ножа — защо не го зе… Кобилата, усетила ребрата си между стегнатите колене на ездача, живо затропа с копита по калдъръма, изви шия и се завъртя на място, яростно задъвка юздечката. Подкара я надолу и в празните стени зачатка екот на копита, бърз и тревожен.

… Видя ги, не бяха далече. Зад първия завой на мегдана — ако мегдан беше това празно място между къщите. Не бяха тук всички, нямаше как да се поберат, но бяха много. Влизаха-излизаха от къщите, притичваха насам-натам с въжета и чували в ръце и на гръб, събираха се, пилееха се, щъкаха безцелно на разни страни, стръвни и запотени, викаха нещо, мъкнеха нещо, поотделно или общо, правеха нещо, което не можеше да се разбере отведнъж. Той и не искаше да го разбере. Знаеше го. Спря и се огледа, потърси с поглед, но не видя това, което търсеше. Стелеше се тънък димец, идеше отнякъде — тук къщи не горяха, нищо не гореше. Той слезе от кобилата и метна повода на първия кол, който му се мерна от плета наблизо. Поглади гривата на добичето, потупа холката му. Ръката още трепереше и той я тръсна няколко пъти да я успокои — тя все шареше по празния силях, като да търсеше сама там нещо. Краката не сещаше, сякаш бе стъпил на дебел пласт сено и отдолу нямаше твърда земя, и сеното се люлееше. Онова, което набъбваше под гърлото му, като че бе набъбнало още повече — опнато, ще се пръсне, ще пръсне и него. Полека, Калуньо. Не бързай, Калуньо. Полека… Той хласна портата, дето влизаха и излизаха най-много, опря рамо на дебелия дирек. Сега сети краката на твърдо. Погледна вътре. Беше пълно с хора, които не познаваше, които сигурно не го познаваха. Все така продължаваха да влизат и излизат, ходеха насам-натам. Бърбореха, смееха се грубо, лежаха, излегнати на слънце, двама се пощеха. Куп жени до зида. Млади жени, раздърпани и посивели от ужас, притиснати и скупчени в ъгъла като стадо подплашени овци и като овци дигнали глави нагоре. Двамина пиеха от стомна, нещо си приказваха, побутваха се, смееха се. Един с дебел, ястъклия мустак и огромна гъжва на главата бе коленичил и триеше ножа в навущето си, от двете страни го триеше, като да го заточваше, ножът побляскваше остро; триеше ножа и говореше нещо под мустака, хищно като ножа побляскваха зъбите му. Говореше нещо на едно младо момче с розови страни без мъх, с момичешко лице като Менчовото; момчето също държеше нож в ръката си, гледаше и слушаше почтително стария… Слизаха от стълбите на къщата едни, качваха се други, бъбреха високо и охолно, гъжвите накрехнати или бутнати назад нехайно. Беше горещо — времето и работата. Жените все така стояха изправени до зида, гъсто една до друга, вцепенени, не мърдаха, дигнали ужасени глави. Стадо… Калуньо крачна напред, никой не му обърна внимание, не го повика и не го забеляза. Той застана пред жените, огледа ги една по една. Млади жени или млади момичета. Някои съвсем млади, като деца.

— Вие кво дирите тук? — попита ги рязко.

Жените го гледаха, оглушали от ужас, занемели от ужас — само го гледаха.

— Хайде по дом! — кресна им.

Те не мръднаха; стояха и го гледаха, сковани на място.

— Вие не чувате ли?

Те не чуваха. Те стояха и гледаха, забравили човешки език.

Към него пристъпи младото момче, което приличаше на Менчо.

— Калуньаа — каза то кротко и с почит, — тия са тука запрени. Не може…

— Кое не може? Я чакай, чакай… кое си ти момче, не те знам… Откъде си?

Той пресегна и хвана момчето за ръката, с ръката си усети как тя изпука и омекна. Момчето изохка и изтърва ножа, розовото му лице се скриви от болка. Калуньо се наведе и взе ножа от земята, замахна и го перна по гърба с плоското. Момчето отхвръкна като треска и падна по очи пред краката на жените. „Да те нема, келеш!…“ Метна ножа през зида, далече някъде татък. Пред него се изпречи оня с голямата гъжва и големия мустак, искаше нещо да му каже. Калуньо не го и погледна, не го чу — само махна кратко с ръка и мустакът полетя от стълбите надолу. Наоколо стихна шумът. Спряха да приказват и да се смеят, да пият и ядат, да се пощят, да слизат и да се качват. Тия, които седяха, сега станаха. Всички се обърнаха към него, стояха и го гледаха смаяно. Той не ги гледаше. Закрачи свирепо по стълбището нагоре. Но сети се нещо и се повърна назад, към портата. Премери на око и измъкна един кол от плета. Опипа го: здрав, тежък мешов кол с грапава кора. И тръгна назад. За миг огледа къщата. Не беше горяла, читава беше. Голяма къща, два ката, пруст на втория кат. Чакай, това не беше ли… май че такава беше и къщата на дедо Тодор… Или се лъже? Май че и тъдява беше, като че ли… Нямаше време да гледа повече. Стъпи на стълбището и тръгна нагоре. Гледаха го, мълчаливо му правеха път. Горе две одаи, пълни с народ. Без да гледа, хлътна в едната, надникна иззад гърбовете, разтласка ги и излезе напред. На чергите на пода мерна два бели женски крака разчекнати, двамина ги държаха отстрани, между тях нечий гол космат гръб; гледаха жадно наоколо, хвърляха закачки, заничаха отдолу, смееха се гръмко и дрезгаво: „Стига, накърми се… Аде слазай!…“ Смееха се гърлесто и вонящо, бутаха се напред да гледат, скимтяха и сумтяха гладно, с протекли лиги, чакаха ред — джафкаше и хриптеше куча бесовица, вмирисана на пот и похот, течаща и размазана… Калуньо ги огледа всичките, колкото можа. Никого не познаваше. Само един, препасан с престилка, мешинена и зацапана тъмно като касапска, му замяза на Крив Роглю от Скрибеня, кафеджията — но нямаше кога да го гледа и да се взира, мерна го само. Той избута назад тия, които стояха зад него и го подпираха, отвори си място и пристъпи към косматия. Замахна с крак и с всичка сила го ритна отзад, превъртя го и го отхвърли чак в краката на ония, дето стояха отсреща — изпопадаха и те там, в дъното на одаята. Човекът изрева диво и се сгърчи там, до стената.

— Аааа!… — ахна навалицата изненадана; и всичко стихна изведнъж, всички се обърнаха към него.

— Говедо!… Говеда!…

Голият се надигна бавно, изправиха го, засмърча, от носа му бе рукнала кръв и той я триеше с ръце, секнеше се и плюеше, лицето му, лъснато от пот и кръв, бе станало червено като косата му.

— Алар бе, кой е тоя?

Беше нисък и труплест, целият обрасъл с червеникави косми. Сульо…

— Отдека е тоя бе?

— Ела да ти кажа, серсем!

Голият стегна учкурите и както беше приведен, ненадейно се спусна и удари Калуньо с глава ниско под гърдите. Дъхът секна отведнъж, Калуньо се блъсна в задните, но не падна, защото го подпряха отзад — замаха безпомощно ръце и зина, не можеше да си поеме душа и търсеше глътка въздух, краката омекнаха. Голият се изстъпи назад, все така приведен, свит на топка, и отново се засили. Той закъсня. Само с миг закъсня. И всичко стана за миг. Калуньо дигна кола, който държеше в ръка и не пущаше, дигна го с двете ръце, събра цялата мощ на раменете. И го стовари надолу… Нещо твърдо дрънна в твърдото дърво, нещо изхряска и поддаде. Видя очите на голия, широко отворени и избелени, невиждащи; устата, зинала криво, блъвна сгъсток от кръв и го опръска. Как притрепера и се затресе биволската снага на голия, как бавно се смъкна на колене, смали се и се изсипа на пода, сгняса се там и се разстла…

— Аааа… — ахна навалицата, ужасена, удивена, изненадана.

Дървото свирепо заигра по гърбове и глави, по ръце и крака, дървото не гледаше нищо и никого, дигаше се и падаше къде свари. „Вън!…“ Заблъскаха се пред него, затрополясаха, заблъскаха се като овни пред тоя побеснял овчар, в миг задръстиха вратата: „Вън, мамицата ви!“ Сурнаха се надолу по стълбището, сподирени от хвърления кол.

— Какво има, чоджуклар? — чу се глас. — Какво става тук?

На вратата беше Левицата и гледаше вътре.

— Кой е тоя, де лежи там? Що лежи?…

Той отиде при голия и го обърна с крак, наведе се над него, гледа го някое време. Купчината още трепереше и береше душа, очите страшно изблещени, от устата още излизаха хрипове, редки и клокочещи вдъхвания, задавени в кръв. Главата не се познаваше — дето беше глава, сега имаше пихтия. Главата беше умряла, но здравото и силно тяло още не се предаваше, не искаше да умре и все потръпваше.

— Цъ-цъ-цъ… язък!… Кой уработи това?

На вратата се бяха натрупали неколцина и гледаха уплашено вътре.

— Кой направи зян най-добрия ми бабаитин?… Ти ли? — Левицата опря тежък поглед в Калуньо.

Калуньо пристъпи към него и впи поглед в погледа му. Вратът по-дебел от главата; не е и врат… Главата расте направо от гърба, долу широка, нагоре тясна. Ако речеш да го обесиш, въжето ще се изхлузи. Но ръцете няма да се изхлузят…

— Момчета бе… — Главата се извъртя и подхвърли през рамо някъде назад: — Я дайте… я вижте… тогова да го…

Не доизрече. Железните пръсти на Калуньо стегнаха железен обръч там, дето главата расте от гърба… Някакво бързо трополене наоколо. Някой дърпаше и удряше отзад. Но пръстите стискаха. Той гледаше отблизо главата как стана червена, после морава, от изкривената напрегната уста излизаха изкривени някакви звуци… Видя отблизо една черна кръгла дупка, която зееше и приближаваше, зееше все по-широко и все приближаваше; а когато стана най-широка — от дупката плисна огън — и го изгори, и го ослепи… Повече Калуньо не видя и не чу нищо…

Събуди се до един плет, може би кобилата бе изцвилила над него. Или го бе освестил дъждецът, който поръсваше, кротък и ситен. Напна се да стане и не можа. Главата се цепи и бучи, снагата омекнала и разнищена. Спря да почине, после пак. Размърда пръстите, размърда ръката — бръкна да извади часовника. Нямаше го. Надигна се на лакът, но го заболя всичко. Пак се отпусна. Нямаше жива душа наоколо да помогне, само кобилата. Не знаеше къде е, какъв е тоя плет, защо е до плета. Захвърлили го тук, взели го за умрял. Може и наистина да е умрял вече.

Погледна кобилата — тя стоеше, тъжно увесила глава над него. Видя, че юздата я няма, сребърната юздечка, със сребърен мундщук, сребърните копчета и синците. Едно късо въженце, раздрипавено по краищата, заменило юздечката. И само по риза. Ни чепкен, ни гъжва; ризата съдрана и оваляна в праха, потъмняла от мокрота някаква… Калуньо протегна ръка и напипа прътите на плета, прекара ръката нагоре по тях. Поде се и напна пак. Причерня му в очите и се смъкна надолу. Отново опита, когато премина чернотата в очите му. Улови един кол от плета, напъна се, стъпи на крака. Но краката затрепериха, ходилата като че се запалиха и хлътнаха в нещо меко, и все потъваха в мекото. Облегна се с гърди на ниския плет, провисна от другата му страна — и пак в очите нахлу тъмнота с остри и нетърпими блясъци, които удариха в главата и изкънтяха болезнено. Той държеше кола и не го пущаше, помнеше, че го държи и не тряба да го изпуща. Когато мракът в очите се поразсея и той успя да хване въженцето на кобилата — усети, че няколко ръце го грабнаха и дигнаха; усети, че е на кобилата, на голия й гръб без седло; че стиска в шепа няколко косъма от гривата…

— Я!… — Готвачите дигнаха ръце над очите и загледаха. — Калуневата… Има нещо на гърба… Няма нищо, седло е… Ямурлук е, не е седло…

Кобилата вървеше ходом през ливадите, потъна в низинка, па пак се показа на равното. „Човек е, не е ямурлук!…“ Вече ясно виждаха как тялото на човека, преметнато през гърба на кобилата като дреха, се клати и свлича ту на едната страна, ту на другата и само по някакво чудо не пада. Видяха как тялото натежа на едната страна, как се провлякоха краката — и падна на земята. Кобилата спря изведнъж, както само конете могат да спират, когато падне ездачът им — и тихо изцвили.

— Тичайте, уби се човека!… — извика старият готвач.

Неколцина се пуснаха нататък, подхванаха тялото. Кобилата ги сподири сама с наведена глава. Постлаха козяк до огньовете, положиха го. Старият готвач се наведе над него. „Жив е!“ — каза. Кръв имаше само по главата му. Една широка драскотина минаваше отстрани на челото, по сляпото око, към ухото, ухото висеше разкъсано. Другаде старецът не намери кръв, но цялото тяло беше в синини и тъмнееше; беше бъхтано.

— Няма да го бъде, завалията…

— Стояха си мирни — и глей какво им дойде до главата и на двамата.

— Дано корубата вътре е здрава…

— Стига сте грачили! — изгълча сърдито старият. — Ловете две овци! Дръжте краищата на козяка и полека в колибата…

Старият се залови за работа. Най-напред закла двете овци, закачи ги на дървото и каза на момчетата си да ги дерат бързо, докато са топли, и веднага да му носят кожите. След това каза да изнесат Менчо от колибата, да не пречи — вътре лежеше Менчо със счупен крак; друго му нямаше, даже и кракът не го болеше, само не можеше да ходи.

— А каурчето? — питаха стария. — Каурчето какво да го правим?

— Каурчето няма да пипате повече, че ръка отсичам! На каурчето давията ще му види Калуньаа…

Не беше лесно да се съблече полумъртъв човек. От Калуньо нямаше и какво да се съблича — бяха го съблекли. Нямаше го чепкена с хубавите сърмени джеврета. Нито аладжата под него. Нито цървулите и ни чорапите. Останала само ризата, а и тя висеше на парцали… Когато старият Медо свали и последния парцал от снагата на Калуня, уплаши се. Беше снага на кабадаит човек, личен левент. Сега — синя като овча кожа, по-синя и от кожа. Синя и черна. Дървен труп, пуснат по водата — отъркалян и очукан от камъните… Нищо не беше останало от Калуньо. И то добре, че кръв няма… Но старецът знаеше, че това не е много добре, че хората са умирали без капчица кръв отвън — а вътре корубата пълна. Калуньо лежеше и не мърдаше. „Може и да умре… — помисли старият. — Всичко е в ръцете на Аллаха. Но нека барем човек направи всичко, каквото може, за човека…“ Той подвикна на момчетата си да побързат с кожите. Донесоха едната, беше топла и влажна. Той я нахлузи откъм краката, тъй както беше — неразрязана. Другата намъкна отгоре. Потряба и трета кожа, за ръцете — че останаха отвън. Третата старецът разряза и пристегна с въженце около раменете на Калуньо, после омота въженцето и около другите кожи, да прилепнат. Старият се изправи, отри потта си. Ето какво невярно нещо е човекът, какво крехко нещо — черупка на яйце. Калуньаа, планина човек, планина да събори — сега мязаше на пеленак, какъвто е бил някога; така, увит в кожите и увързан с повоя на въженцето. Дано Аллах му даде още дни, а ние направихме, каквото можахме… Но за ръцете на стареца имаше още работа.

— Я — подвикна той — прикарайте още две овци. За каурчето. Човек е и то.

Гледаха го. Той отиде при дървото, дето готвачите бяха захвърлили каурчето, и го огледа. Раздърпано, с окъсани дрехи, насиняло, косата сплъстена от запечената кръв — не се познаваше човек ли е било това. Милост нямат… На война е така, какво да се прави. На война и на гюреш давия няма — няма кому да се плачеш… Той облече в овчи кожи и каурчето, което бе пречупило крака на Менчо недалеч оттук. А после готвачите бяха потрошили от бой и него, като Калуньо.

— Дайте сега биволите и прягайте! — нареди строго старецът.

Докато настилаха колата с дебел пласт сено — още недобре изсъхнала трева, косена от самия Калуньо вчера — и докато впрягаха, старият човек коленичи, за да се поклони няколко пъти на Аллаха. И да му каже, че той, простият Медо от Богулите, е направил засега всичко, което може. Че отсега натам другото е във волята на Аллаха. Ако Аллах е далече и не чува, най-близо до човека е друг човек. Та ето така, Медо ще бъде сега до тия тримата, дето лежат на земята. А вие, бабаити, такива-онакива, кьорави и кьопави — вече тряба да сте научили как се прави курбан чорбасъ от месо, вода и сол. Та ще гледате сами да си я правите. И някак си да минете без Медо…

Към следващата част или към съдържанието

Георги Божинов Калуня-каля (4)

Метаданни

Данни

Калуня-каля

Информация

История

Сваляне / Връзки

II. Метеж

Георги Божинов
Калуня-каля (4)