Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 25 гласа)
Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2017 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Георги Божинов

Заглавие: Калуня-каля

Издание: трето

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Отговорен редактор: Мартина Иванова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 978-954-26-1388-6; 954-26-1388-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3325


Първа част

I. Бели сарае с кула

1. Чръноовчарката

Калуньо нямаше деца от първата си жена, затова я изгони. Води я две-три години и просто й каза да върви, отдето е дошла. Тя си отиде тихо, но къде отиде и какво стана с нея после — той не знаеше, ни искаше да знае. Чу веднъж само, случайно и несигурно, че били я виждали из селата зад Рата някъде. Но така и не разбра повторила ли беше, или работеше като измекярка по чифлиците там.

Калуньо си взе друга жена, от Черяша. Беше млада, мома беше, нямаше и шестнайсет години, а той емен-емен отиваше към трийсетте. Баща й — средна ръка, малко по-стар от Калуньо. Видя му се отначало нищо човек, зарадван, че ще пробута дъщеря си на добро място. Но се оказа доста хитър, познаваше добре стадата на зет си и като се лепна за едно стадо, вече не се отлепи: взе му за никях, за откуп, цяло стадо овни, което Калуньо после дълго не можа да прежали. Макар че го даде с лека ръка, без да му мисли много.

Но Гюла заслужаваше две стада. Беше хубава, и обична беше. Като те погледне — запие мълчаливо с тия очи изотдолу, — и усещаш как полека започваш да омекваш и да се стапяш… Калуньо се стопи за една вечер. Видя я на един байрам у Черяша. Беше отишъл на гости при Левицата, бори се там, що се бори — спечели овен. После Левицата му се смееше, че спечелил овен, а загубил четиресет овни. Нищо. Загубата не се броеше, а печалбата бе Гюла.

 

 

… Видя я как играе, как стъпва като орлица. Тя аслъ си беше като орлица между кокошки. Другите моми се белосваха и червосваха и лицата им се гледаха бели-сини като одрани. Гюлзар носеше само своето лице, с един хубав млечен загар. Е, Калуньо я видя и я хареса от първо око. На снага тънка и гъвка като фидана. Не носеше димии, както другите моми; димиите, грубо надиплени, ги правеха тантурести и непохватни. Гюла носеше гащи, каквито носят само по долните села — с тесни, а долу по-широко отворени кичести крачоли, и те откриваха едни тънки, но напълнели, силни глезени. Пристъпяше плавно, с изправена горда глава и запалени очи, покъртваше снага и я люлееше леко, като на пружини. „Орлица — помисли Калуньо, — баш си е орлица…“

И всичкото това — гащите, глезените, снагата, млечното лице, а най-вече тия големи очи, които те пият изотдолу и в тях не смееш да гледаш, — всичко това допадна отведнъж на простата Калуньова душа, допадна така, че той си рече: „Тѐ тая!… И никоя друга“.

Тогава, на оня байрам, около Гюла се усукваше един четинясал и смотан дърварин, дошъл отнякъде си, и все току гледаше да се намърда на хорото до нея. Калуньо го гледа някое време, гледа го, трая го донякъде. Па не утрая и го взе настрана, замъкна го до един плет: „Я сам така… да си кажеме две думи ние…“ И като му олупи два здрави шамара, без да му каже дума — отби мераците му. Оня потъна из дърмите и вече ни се видя, ни чу.

Още същата вечер Калуньо и Левицата отидоха да търсят баща й, за да се разберат. А на другия ден, като се постъмни, Калуньо я дигна с кончето и я закара на село. Тя мълчеше през целия път, седеше покорно пред него и гледаше напред. Мълчеше и Калуньо. Немаше за какво да приказва. Приказването бе свършено с бащата и се отнасяше за овните. Само веднъж, като придърпа поводите и се опита да я притисне с лакти, тя се размърда недоволно и той олаби лактите. Беше тъмно, когато стигнаха в село. Свали я от кончето, внесе я вкъщи на ръце, че из двора имаше кал. Положи я на миндерлъка в стаята си, смъкна набързо дрешките й и веднага я облада. Тя беше все така покорна и тиха.

И заживяха. Тръгнаха дните, завъртяха се времената на сеитби и жътви, на коситби и стрижби, на всякакви селски работи и грижи. Калуньо се разправяше с овците, с овчарите и говедарите си, в пазарни дни отскачаше до града, или ходеше по търговия из околните села. Гюла си седеше вкъщи, гледаше си женската работа. Тя се поналя на снага малко, но стъпваше все така напето, както преди. И беше си все така хубава, даже като че разхубавя още повече. Калуньо не можеше да разбере как стана това чудо с него. Мъж на години, улегнал мъж, селските дечурлига вече му викат чичо — децата на неговите връстници и акрани. А на, беше се запалил по това дете и не може да се откъсне от него. Гюла си беше аслъ като дете. Той я слуша във всичко, нищо не й отказва. Други път, като тръгне по къшлите — и се губи с дни. Сега не може да остане ни ден. Все гледа да подреди работата си така, че вечерта да се прибере на село, да я види и чуе. И хапнал-нехапнал, още неумит, неразсъблечен — се хвърля жадно на нея, събаря я на козяците. И дълго, настървено мачка и премята снагата й, тя се огъва и вие в неговите ръце. Докато мъжката му сила изтлее докрай и угасне в отмала и сън. Тя — нищо. Смее си се…

 

 

Така неусетно мина година. И още една. Гюла не му даде деца. Утробата й пустееше, моминска и празна. Калуньо се замисли. Да я гони и да търси друга — вече не можеше. Па и не искаше. За момите беше вече дъртичък. А за другите… сто други щяха да дотичат само щом им кимне. Заради него или зарад имота му. Но ще бъдат или самите те бездетни, или ще домъкнат и децата си, чужди деца. Той няма да може да гледа как шарят из къщата му като хлебарки и се мотаят в краката му. Би зел и мома, но беше го срам малко. И сърце му не даваше. Как да се отдели от Гюла? Бе свикнал с нея, обикнал я беше и без нея не можеше. А кръстът й си остана все така тъничък и никога не напълня. Калуньо с мълчалива надежда се взираше в корема й, но той си остана все така момински прибран…

 

 

… Един ден, беше краят на април, Калуньо се накани да обиколи къшлите, да види как я карат новите му овчари. През есента, още преди Димитровден, беше наел за овчари няколко каракачански семейства, които останаха да зимуват тук и го помолиха да им продаде малко сено. Сеното той им даде така, без пари, но с условие да гледат през зимата две от стадата му. Каракачаните се помаяха малко, въртяха-сукаха — не им се искаше. Накрая се съгласиха. Преди да падне снегът, Калуньо ги наобикаляше често, боеше се да не отмъкнат овците на юг, без да усети. Но каракачаните си гледаха работата добросъвестно, честно и той разбра, че не се и опитваха да го мамят, щом веднъж са дали дума. Беше доволен от работата им. Овците се изягниха редовно, кажи го — половината близниха, агнетата бяха едри, живи, добре гледани. Калуньо се поуспокои. И още повече се отпусна, когато каракачаните се съгласиха да гледат овците му, барабар с две други стада, до новия Димитровден. Той сам подигна платата им, те и хабер нямаха да искат още, доволни бяха и от малкото. Разбираха се. Калуньо особено се спогаждаше с Янко, кехаята на каракачаните, дребен мъж на неговата възраст, пъргав като топка и разсъдлив.

Пролетта беше подранила. Снеговете се стопиха късно, но веднага след това се заредиха топли слънчеви дни, прошарени с черни пролетни облаци, които носеха топли дъждове. Ливадите, доскоро зимно сиви и пусти, зазеленяха видимо, новата трева бързо се оттръгна, сочна и лъскава. Калуньо искаше да предупреди каракачаните вече да завардят ливадите му от паша и да прехвърлят стадата към мерите и балталъците. Защото тряба отсега да се мисли за коситба. Както вървеше хавата, беше ясно, че ако не се запече времето, ще има обилно и добро сено. Беше сигурен, че Янко сам ще се сети за това, но Янко не знаеше добре ливадите му, както и границите на мерите. Та трябаше да му ги покаже. И още няколко работи имаше наум Калуньо: да види дали се е набрало достатъчно сирене, за да праща известие на Аргирис, търговеца от града; има ли сирище и добро ли е; както и дали не е свършила зобта. Даваше зоб по равно за своите и каракачанските овци, за да не подлъгва окото на каракачаните. Знаеше, че няма да пипнат ни зрънце чуждо, и все пак… По-добре си беше да предварди кражбата, отколкото да се оправя с нея после, когато я открие, ако я открие… Той гледаше овците, своите и техните. Горе-долу еднакво охранени. Това му стига…

 

 

… Денят излезе ведър. По мекия просъхнал път, който водеше на изток към бранищата му, буеше трева. Росата още не бе се дигнала. „Барем до пладне нема да вали“ — помисли Калуньо. Встрани някъде цвърчеше чучулига, утринно тръпчиво и сладостно. Потърси я с поглед. Малката птица се възземаше право нагоре и непрекъснато пееше; застоя се малко, трепкаше с криле и все пееше. Па се стрелна изведнъж и падна като камък надолу в ръжта, замлъкна там. Калуньо спря кобилата, почака я да се обади пак. Обичаше песента на тая птица, която не се повтаряше никога, обичаше я повече от славея. Но тя не се обади. Звъняха невидими мушици наоколо, звънеше тишината. И в тишината му се счу друг един звук, далечен, смътен звук, който напълни сърцето му с нова радост. Звукът спря, нямаше го, нямаше нищо освен равния бръмтеж на мушиците. А след малко започна отново, беше все така далечен или близък, но по-явен сега — отсечен и биковит, чиличен звук, като отскачащи удари на чук по наковалничката за клепане на коса. Той побутна кобилата и тръгна ходом, звукът го следваше ту от едната страна, ту от другата, започваше с едно ниско и дрезгаво „джау-джау“ и продължаваше нататък: „пъд-пъ-дък“!… „И перперицата дойде“ — каза си Калуньо. Всичко идва и си отива на тоя свет, все едно и също, хубаво и лошо, всякога едно и също. Светът се повтаря и си прилича — с хубавото и лошото. На Калуньо му стана тъжно. Той не знаеше защо и как му беше и хубаво, и малко тъжно.

Кобилата, усетила юздата отпусната, сама усили хода и се поде на лек, бавен галоп. Но един храст край пътя закачи нещо отзад, дръпна седлото и тя пак тръгна ходом. Калуньо се обърна да види какво е. Беше се закачила мартината, вързана напреки, беше се олабила и се кандилкаше на една страна. Той рече да я привърже отново, но помисли, че пак може да се закачи някъде, отвърза я съвсем и я презрамчи. И отново пое, все на изток, по широкия чер път. Пътят братясваше наляво и надясно с малки тревясали коловози, които водеха към далечните ниви. Падина, нагорно, пак падина, пак нагорно… Високата равнина се люлееше на меки, плавни талази от падини и нагорнища. Пътят вече наваляше към едрите, още голи дъбови бранища, които чернееха татък като стена. Кончето потичваше бодро надолу. На едно място то изпръхтя и като че се спъна, закова се на място отведнъж — Калуньо насмалко да излети през главата му. Но прилегна и някак се задържа за гривата. От близкия шубрак беше издръснал заек и сега подскачаше по пътя напред. „Младо е кобилчето, необяздено още добре, плаши се“ — помисли той, като го подмуши с пети и го пусна силно. Заекът бягаше все из пътя, и бая време бега така, кобилата вече го настигаше — но сети се да кривне встрани и тутакси потъна в шумите.

Ниви и ливади наоколо. Орачи се меркаха тук и там, размахали остени, подвикваха на добичетата. Из браздите подире им крачеха врани, човкаха там нещо. От разораните лански стърнища се дигаше пара и като тънка мъглица се стелеше над пресните угари. Кукуруз сеят. Време е за кукуруза, време е. Така го учеше баща му кога да сее кукуруз: като седнеш в браздата и задникът ти се затопли — значи време е…

 

 

… В дъното на падината имаше стара стубла, един разкапан дънер, зеленясала и хлъзгава стара коруба, кой знае откога останала. Каракачаните бяха я подновили малко — поставили нова липова кора за чучур. Калуньо слезе да пие вода, пусна кончето да пие и то, после да попасе, и запали цигаро. Беше наумил да спре първо на средната къшла, дето стоеше Янко, та с него да обиколят останалите. Но размисли. Най-близката не беше далече от стублата — все по падината вляво. Хрумна му да се отбие при нея за малко, колкото да види кои са там и какво правят. После ще продължи. Разгеле и ще попита за Янко. Той хвана кобилата и я поведе пеша. Къшлата скоро се провидя между дърветата.

Мъжете ги нямаше, останала беше само една от жените, тя цедеше млякото от сутрешното доило, вареше и подсирваше. Калуньо я пита на коя страна са стадата и ще се върнат ли до вечерта. Жената не можеше да говори добре български, но разбираше думите му. Отговори, че няма да си дойдат, посочи с ръка на север, натам ги откарали — и той разбра, че са към Мочурите и няма да се върнат цяла неделя. Намота юздата около шията на кобилата, освободи устата й от железата и я пусна да пасе, без да я разседлава. Само отплещи пушката и я подпря на едно дърво, полегна на тревата и сви ново цигаро. Жената му донесе въгленче да запали. Той я гледаше как шета пъргаво насам-натам, до колибата и обратно, мълчаливо и без да спре ни за миг. Беше нисичка чевръста жена с големи кръгли труфила на главата, каквито обикновено носят каракачанските жени и не ги снемат и при работа; цялата отрупана с тежки черни фустани — като ходеше, те се клатеха равномерно като камбани и се биеха една в друга. Калуньо я огледа бегло. Беше с тънко, но силно лице, румено-мургаво като на циганка, и с циганска ярко белозъба усмивка. Не беше хубава… но не, не това — той знаеше какво е хубава жена. Тая не беше от познатите хубави. Беше особена някаква, такива рядко се срещат. Привлекателна с нещо, но Калуньо не можеше да разбере с какво точно. Да, редки са такива.

Каза й да му донесе по малко от старото узряло сирене, а от прясното — солено и безсолно. Тя донесе, той опита от трите парчета, посдъвка ги, хареса ги на мазност и я похвали. Тя се усмихна за миг, зъбите й блеснаха, и пак се зае с работата си и се улиса в нея. Калуньо лежеше на тревата лениво, беше му приятно да се излежава така и да гледа жената как шета неспирно, да слуша шумоленето на камбаните й. Той я разпитваше за това-онова, не че искаше да знае какво ще му каже. Забавно му бе да чуе как ще го каже. Едва отбираше от приказката й, смесена от гръцки и влашки, и само тук-там закачаше по някоя българска дума. Тя говореше кратко, без да гледа към него и без стеснение.

Говореше и работеше. Беше се навела над ведрата, гърбом към него, надиплените й фустани бяха щръкнали и откриваха почти догоре белите набъбнали бедра, които се поклащаха равномерно заедно с движението на цялото й тяло. Изправи се да пренесе нещо, върна се, пак се наведе над някакво ведро, краката й пак се белнаха. Калуньо неволно гледаше натам. Той хвърли цигарото и стана, отиде при кобилата. Юздата се беше отмотала и се влачеше по тревата, добичето можеше да я настъпи и покъса. Той свали юздата и пак се върна към каракачанката. Тя продължаваше да мие ведра и да ги окача по дърветата наоколо да се изцеждат. Приближи я и постави двете си длани на бедрата й отзад. Жената бавно се изправи, обърна се, огледа го бавно, усмивката й блесна пак, и го удари с мократа ръка по ръцете:

— Бега бе… дракула!

— Не се ли боиш сама? Сама в тая гора?

— Какво да бои се?

— От вълци… от мечки?

— Ха! Вуци, мецки… оди косара, не оди колиба… — Тя посочи с глава към колибата, дето беше подпряна една старовремска пушка, тънка и дълга като върлина.

— А от мене?

— Ха! Ти урса… мецка… ма не стръвна… — Жената пак се засмя, руменото й лице стана по-румено. Тя го гледаше отдолу, смееше се и не сваляше очите си от очите му. — Не, не! — кимаше тя. — Не бои се, не бои се… — И все го гледаше усмихната, право в очите, очите й мънички, гледат остро и пронизващо.

Калуньо потръпна — не беше виждал такива чаксърести и остри, цъклави очи, грозни очи, с ниско надвиснали грозни вежди. Сега се взираше в тях, искаше да проникне в тях, за да ги разбере; да разбере това остро и особено, което го караше да потръпва. Той посегна да хване ръката й, но тя се изхлузи мокро от неговата и отскочи рязко настрана. Жената все го гледаше и се смееше, стоеше близко до него, той усещаше мириса на потното й тяло, нейния напрегнат, пресеклив дъх. И в него бавно се надигаше, набъбваше като вълна едно неясно желание, което той не мислеше и не съзнаваше, което беше преко волята му — непреодолима, тежка вълна, тя се плакнеше топло у него и го изпълваше цял; желание да поеме в ръце това остро, знойно женско нещо, което стоеше така дръзко на пътя му и го облъхваше със зноя си; да го покрие и всмуче в себе си цялото, с всичкото, което беше то. Той постави двете си шепи на кръста й, в двете плавни, дълбоки извивки на кръста, дето е най-тънко. И усети през сукмани и фустани как тялото се размърда и напрегна, изви се като змия, но не за да се измъкне от ръцете му, а сякаш за да ги накара да го стегнат по-здраво. Двете й ръце опряха в раменете му. Той я дигна и понесе към колибата…

 

 

Много по-късно, по-късно, когато вече не беше тук, Калуньо си спомняше ясно само това: как я носеше към колибата, не другото. Едно удължено в спомена носене. Нейната разтреперана снага, вкопчена с нокти в неговата. Смъкнатото от главата кръгло труфило и разбърканите коси, нейното запалено лице, близко до неговото, мършаво, малко грапаво и беломъхесто, широката белозъба уста, полуотворена в унеса, прохладната от пот гуша… И не той, а тя всмукваше него — тая същата малка жена, която изведнъж стана голяма; заливаше го с вълни, на вълни, оттегляше се и пак прииждаше бурно, внезапно и го обливаше цял — той се давеше в нея и изплувваше за малко, да поеме дъх. За да потъне после пак в глъбините, безпаметно и сладко. Беше и страшно, и хубаво.

 

 

Когато вълнението утихна и всичко беше вече спокойно, гладко и морно — тя стана изведнъж. Оправи набързо и безсрамно фустаните си, отново нагласи кръглия венец на главата и излезе навън. И отново се залови за работата си мълчаливо, без да погледне към колибата. Щрапаше боса по мократа трева, прибираше цедилата с прясното сирене, закачено на куки по дърветата, и го отнасяше някъде. От ръженицата, виснала над открития вход на колибата, се оцеждаха капки. Беше валял дъжд, малък дъжд от облак, и не бяха го усетили, беше превалял и отминал. И отново пекна слънце. Листакът на дърветата лъщеше мокър. Калуньо полежа малко на коравия остър козяк. Па стана и той. Погледна часовника — беше се презпладнило. Разтъпка се наоколо, прибра пушката от дървото, дето стоеше подпряна. Беше стояла на дъжда, по лъскавата й цев червенееха тук-там капки ръжда. Изтри ги с ръкав и потърси с поглед кобилата. Нямаше я. Може да се е върнала в падината да пие вода — рече си той и сам усети гърлото си пресъхнало и жадясало. Не му се пиеше от миризливите овчарски бъкли, кирлясали от допира на всякакви уста… Той обрамчи пушката и тръгна надолу към падината, дето сред избуялите треви стублата хвърляше слабата си струя от кората. Коленичи и пи, обърса коленете си — бяха мокри от мократа земя. После се огледа. Кобилата я нямаше и тук. Постоя малко, почуди се на коя страна да я търси. Мина му през ума, че може да е хванала сама пътя за село, и му стана неприятно. Пи отново и като седна да свие цигаро, счу му се глух тропот отнякъде. Дигна глава и се огледа. Пътят беше пуст. Тогава чу слабо пръхтене от близкия гъстак. Кобилата се бе навряла там, за да се отърве от мухите; беше се навела, но не пасеше. Само неспокойно потропваше с копита и често-често размахваше опашка. Заедно със слънцето се бяха появили и мухите и сега стръвно я хапеха. Като го видя, кобилата сама тръгна към него, заедно с рояците мухи, които се въртяха около нея. „Кога се навъдиха толко много? Май пак ще вали…“ — помисли той. Стана и я пресрещна. И пак я покани да пие вода, заведе я при малкото зеленясало коритце, което каракачаните бяха издълбали от трупче на черна мура. Кобилата се наведе послушно над коритцето и гнусливо смукна два-три пъти, като че захапваше водата и я цедеше през космати бърни. Когато Калуньо я възседна, тя се оживи, завъртя се пъргаво, усетила път, който щеше да я спаси от мухите. Да, да, пак се прави на дъжд времето… Калуньо премисли набързо: най-напред при Янковата къшла, после с Янко към другите. Път голям, едва ли ще успее до вечерта. И ще тряба да преспи някъде, а не му се спеше в тесните колиби, пълни с бълхи…

Той озапти кобилата, постоя малко така. Струваше му се, че е забравил нещо при чръноовчарката. Попипа седлото, кобурите отстрани, пушката — всичко беше на място. И все пак нещо му беше лихо. Да, сети се…

Той свърна към колибата. Жената беше коленичила пред огъня, дето къкреше гърне, и режеше лук в едно дървено пахарче на скута си, очите й сълзяха зачервени. Усмихна му се, като го видя. Калуньо извади една бяла меджидия, повъртя я в пръсти. Пак бръкна и извади още една. Подаде й ги. Тя избърса ръце в престилката, пое двете пари спокойно, просто, както правеше всичко, и ги мушна някъде в пазвата си. И отново се наведе над пахарчето, без да каже дума. Калуньо веднага изви назад към извора, кончето само взе пътя на изток.

Беше му ведро и леко. Сякаш не той, а тялото му изпитваше благодарност към тая проста и непозната овчарка, която го посрещна просто, като гладен пътник — и го накърми до насита с простия, сит хляб на тялото си.

Кобилата потичваше бодро, гледките наоколо се меняха. Гори, ливади, тук-там чернееше орница, задънена между тях. Дъбовете още не бяха хвърлили ланската ръжда на шумата си, но вече я хвърляха — вече се показваха новите ластари, мъхнати и кафяво-зеленикави.

Просторите се откриха, когато навали в дола на Рата. Широка, меко удълбана долина, пълна със зелено. Сиво-зелени ливади, светлозелени ръженици, които се дигаха вече и прошарваха склоновете на иви, като престилка. И тъмнозеленото на чамовите гори, из които бляскаха, изправени като свещи, жълтите стволи на дърветата. Долу, в средата на зеленото, се гърчеше среброто на Рата. А още по-нататък, все на изток, постепенно се стапяха в безкрая равно надиплените била на планината, четинясали с гори, назъбени от гори… И там, дето тъмнозеленото на гората слизаше към зеленото на падината, там, в една едва забележима гънка на склона, сивееха сламено кошарите. Подаваше се само част от тях и само привикналото око можеше да ги забележи.

Калуньо обичаше това място, точно това място. То даваше простор на душата му, отваряше я за целия свет и я пълнеше със спокойно ликуване. Винаги когато идваше насам и спираше тук, за да погледне към безкрая на света — вярваше, че няма да умре никога. Знаеше, че някога все пак ще се мре — но не вярваше. Знаеше, че и дядо му бе гледал същото място и бе умрял отдавна, а мястото живееше, все така младо, зелено и весело. И щеше да живее така до края на света. Но Калуньо наистина вярваше, твърдо вярваше, че ще живее и той заедно с него до края на света…

… Неочаквано заръмя дъжд. Ситен, бърз, топъл дъждец. Без облак, облак нямаше. Слънцето светеше през дъжда и дъждовните капки светеха като млечни струи. Мечка се жени… Калуньо слезе от кобилата и тръгна пеша, свали гъжвата, за да го мокри свободно дъждът, който ту се усилваше, ту утихваше. Докато изтъня съвсем, но все припръскваше по малко и все така слънцето светеше през струите му. Мечка се жени. Повесмата на дъжда се спуснаха татък, из долината, и я закриха. После отминаха още нататък, на изток. И точно над кошарите се дигна сводът на дъга, а краищата й опряха в дъното на долината. Докато мереше на око коя от боите ще се сгъсти повече — зеленото на сеното или жълтото на ръжта и царевицата, дъгата почна да редее и бледнее; изведнъж се премести на изток и тя, дето светна само едно ярко и тревожно мораво…

До едни шубраки Калуньо съгледа два-три охлюва, едри като юмрук. Прибра ги в кобурите. После видя, че охлюви са се разпълзели навсякъде наоколо и се наведе да ги събира. Погледът му падна на два охлюва, бяха се залепили един за друг, черупка до черупка, и стояха неподвижни. Опита се да ги раздели. Тогава видя, че те се любеха. Любеха се тихо и продължително: всеки от двата беше едновременно мъж и жена за другия. Той ги захвърли с погнуса настрана. Но след малко отново ги потърси в тревата. Охлювите продължаваха да се любят безметежно и не мислеха за човека, който се бе опитал да ги раздели. Толкова странно беше това… Те сигурно са готови да умрат, впити така, във врящата вода на котела, дето ще влязат още тая вечер.

Калуньо се замисли. Каква сила е това, каква страшна сила. Дивен свят, да му се не надивиш. Мъж и жена… глей ти. Но мъж или жена — не е ли все едно?

И той спира дотук, защото не знае кое е по-добре и защо е по-добре.

 

 

… Янко го нямаше на кошарата. Момчето, което стоеше там, не знаеше къде е отишъл и кога ще се върне. То дълго не можа да укроти двете кучета, които се хвърляха настървено към Калуньо и се изправяха на задните си крака, зли и дотолкова силни, че можеха да покъсат синджирите.

— Какви са тия кожи тука?

По дърветата наоколо висяха няколко овчи кожи, още пресни, разпънати на дървени чатали да съхнат. Една висеше, разкъсана и овъргаляна като парцал, заедно с част от оглозгания гръбнак.

— Лупо… Вук… — смотолеви момчето.

— Кога?

— Ноче…

Нощеска?… Чудно. Само веднъж нападаха вълци, беше късно през есента. И ето сега пак. Глутница не ще да е. Може би само вълчица? Но ако е вълчица, не е много далече. Тука някъде се върти. И тряба да се проследи някак, да се издеби, ако може. Но ако е била сама — какво са правили кучетата? Момчето не можа да обясни.

— Къде отиде?

— Койо?

— Чичо ти Янко?

Момчето махна с ръка към далечния край на долината. Калуньо пресметна: тряба да е слязъл до Бърдуче или Яблан да продава месото на удавените овци. Ако тръгне да го дири натам, няма да ускори идването му. Може да се разминат. По-добре е да чака. Но не му се чака. Искаше да прави нещо, а без Янко няма какво да прави. Освен да разговаря с това дете. Или най-много да прескочи до стадата, ако ги открие, и да разпита овчарите за вълка.

— А овците… къде са?

Момчето пак махна с ръка надолу. Но то не знае, че надолу са широки места и тряба да ходиш цял ден, за да намериш нещо — ако не знаеш къде точно да го дириш.

Момчето метеше с габрова трънометка пресния тор от кошарата, събираше го и с един скъсан ямурлук го изхвърляше на общия куп. Калуньо постоя около него, повъртя се и все попоглеждаше надолу да види дали няма да се зададе някой. Беше пусто и тихо, звънци не се чуваха. Слънцето вече слизаше и сенките се удължаваха. Калуньо беше гладен и нетърпелив, не му се чакаше. Беше му ясно, че денят е погубен и че е по-добре да започне с утрешния. А най-добре е да се прибере на село, та Гюла да има време да свари охлювите. Една тава сигурно ще напълнят. Препечени, с ориз и червен пиперец… Той погледна кобурите, няколко охлюва бяха изпълзели от тях и оставяха лъскави лигави дири по кожата. Отлепи ги, пъхна ги пак вътре и запуши пролуките със сено. Но съгледа пред колибата една закачена празна торба, взе я и пресипа охлювите в нея. Завърза я и я закачи на лъка на седлото. Подпрени на колибата, отстрани стояха два слепи коша, единият прясно изплетен от небелени върбови пръчки. Калуньо ги огледа.

— Ей, юнак!

Момчето повлече съдрания ямурлук и послушно застана пред него, миришеше силно на тор.

— Като дойде чичо ти Янко, да му кажеш, че утре сабайле пак ще мина насам. Чу ли? Утре сабайле!…

Момчето го гледаше с отворена уста, слушаше напрегнато и внимателно — мъчеше се да разбере какво точно му казват. Калуньо повтори, посочи себе си, посочи мястото:

— Утре! Сабайле! — После посочи двата коша и добави: — Да ги заложи довечера на реката. Да налови малко риба! Чу ли? Янко! Ри-ба!

— Ри-ба… — повтори момчето и кимна с глава.

Небето се бе очистило от високата омара, бе ясно, планината вече не пушеше. Над далечните планински очертания се бе проточил керван от малки седефени облачета, подрязани равно отдолу, и бавно пътуваше нанякъде като стадо. „Облаците пасат — помисли Калуньо, — на добро време е…“

 

 

Той прецапа реката, понабъбнала малко от дъждовете, но все така бистра, и пое из върлия бряг. Когато стъпи на равното горе и навлезе в едрата гора, смълчана и мрачна сега, слънцето бе слязло още по-ниско, отиваше на залез вече и пробождаше гората с полегати жълти снопове светлина. Ето къде бе брал охлювите, ето тук, из тия полянки. Тревата още стоеше изтъпкана, разгазена, но вече съвсем суха — и охлюви вече не се мяркаха. Той бързаше да се прибере, за да има време Гюла. Охлюви не беше ял кой знае откога. Той ще й каже как да ги сготви, ако тя не знае. Беше му малко досадно, че не дочака Янко. И че утре ще тряба да бие същия път. Но и да бе го дочакал, все тая. Денят си бе отишъл и работа много няма да свършат. Досадно му беше за вълка и удавените овци; за това, че Янко може да го излъже сега. Че тогава между двамата може да легне горчивата утайка на недоверието. Утайка, хлъзгава като тиня, като смазка и не мож да я прекрачиш. А и утре рано пак ще тряба да бърза обратно, пътят не е малък и няма да има време да се заплесва по пъдпъдъци. И каракачанки чръноовчарки…

Кобилата, усетила равно под копитата, на път към познатия яхър и торбата със зоб, сама се засили и премина в бавен галоп. Но в падината, пак сама, намали ход и се отби към стублата. Искаше да пие пак. Той я остави да пие, слезе от нея и бръкна в кобурите да извади нещо за ядене. Колкото да хапне набързо, не беше ял от сутринта. Нещо съвсем мъничко, само залък макар, да залебне пътем. Кърпата със сухоежбината бе олигавена от охлювите, той я разви и ощипа парче от крайщник. Набара там и стъклото с ракия, беше го забравил. Отпи малко. И пак стъпи в стремето. Преди да потегли, погледна надясно — там, зад дърветата и храстите, невидима, но близка и досегаема, се тулеше колибата на чръноовчарката и тънко се просмукваше оттам мирис на димец. Той се поколеба. Да й се обади набързо, за малко? Съвсем за малко, ей така, без да слиза от седлото? Само да я види какво прави? После пак ще продължи. Има време, рано е още, а може и да позакъснее малко, ден голям вече…

Той възви вдясно.

Жената, точно както през деня, бе коленичила до огъня, като че не бе се местила оттам. Беше гърбом. И не се обърна да го види, като да знаеше, че е точно той. Гледаше си неподвижно в огъня. Обърна се чак когато наближи съвсем. Блесна бялото на дивите й очи и пак се белна за миг усмивката. После бялото изчезна, остана само усмивката, затаена и лукава. Може би не беше и усмивка, може би такова си беше лицето й. Кръглия венец на главата го нямаше сега, косите й бяха разделени на средата и пуснати надолу по раменете, сресани, прави и черни. Калуньо мерна всичко това бегло и разбра, че е сама. И някаква жила вътре в него под гърдите му се обтегна и затрепка бързо-бързо. Той разседла кобилата, извади едно късо въженце да спъне предните й крака. Но размисли и хвърли въженцето на седлото. Свали само юздечката и я пусна да пасе свободно. Няма къде да бяга. Най-много да отиде до водата. Но ще се бои и няма да се отдалечава много от колибата, наблизо ще се върти. Той откачи кобурите от седлото, откачи и пушката и приближи огъня. Застана от другата страна, срещу жената, и коленичи като нея. Тя ровеше с една пръчка в пепелта. Дигна глава и го погледна отдолу, и пак се белна за миг усмивката на гъсто руменото й лице, осветено от огъня. „Тя просто така си се усмихва — мина му през ума, — винаги така си се усмихва.“ И не че усмивката й е някакъв таен знак за някаква близост между тях… Той усети, че ръцете му се тресат леко, и ги опря в земята. Тя изрови с пръчката картофи от пепелта и мълчаливо прибута няколко към него. Той извади от кобурите пастърма и хляб, извади и пинтичката, обърна набързо две-три глътки и я подаде на жената. Тя завъртя глава, не искаше. Но той държеше пинтичката с протегната ръка към нея. Тя я пое неохотно и боязливо, отпи малко и веднага му я върна. Наведе се, от очите й бликнаха сълзи. После започна да нарежда нова купчинка съчки над тлеещите въглени, те попушиха малко и букнаха изведнъж.

Смрачаваше се. Отблясъците на огъня заиграха по лицето й, променено сега, още по-неясно, все с тая лека лукава усмивка, която може и да не беше усмивка. Хапнаха набързо и трескаво, надве-натри. Калуньо дойде много гладен, но сега вече не беше и вече не мислеше за село — бързаше да се прибере в колибата. Тя не бързаше, помайваше се, оглеждаше се наоколо и като че ли се ослушваше. Изсипа охлювите в едно котле и ги сложи на огъня да се варят, започна да шета насам-натам край колибата, ходи веднъж за вода до стублата, върна се. И все потракваше навън с ведра и котли. Той лежеше сам в колибата и я чакаше нетърпеливо, лежеше на сбъхтаната папрат, беше се събул бос. Наоколо бе тихо. В колибата равно църкаха щурци, от гората се обаждаше от време на време плачлива улулица. Чудеше се защо се бави. Не изтрая и излезе навън да види къде е, тревата и клечките боцкаха несвикналите му боси крака. Тя се бе навела и мяташе хляб в насветляната пещ. Той погледна как пипа чевръсто, подпретнала бели ръкави, как плавно се люлее камбаната на широко надипления фустан и се мерка зачервеното й лице, ситно оросено с пот. Когато тя затвори пещта и подпря капака с камъни, той приближи и постави ръка на рамото й.

— Хаде…

— Неее… — Тя меко отстрани ръката му.

— Какво не?

— Неее…

Калуньо стоеше зад нея объркан, не знаеше какво да прави. Тя отиде при огъня, без да го гледа, загреба с голямата лъжица два-три охлюва, подуха им да изстинат и с една игла губерка ги изтегли от черупките им.

— Готов…

Той грубо измъкна лъжицата от ръката й и я хвърли настрана, хвана я за ръката и я повлече към колибата. Тя вървеше подире му и се теглеше назад, но сграбчена от желязната му ръка, нямаше какво да прави. В колибата той сам я съблече, тя стоеше като дърво; съблече я нервозно и непохватно, нахвърля накуп всичките й сукмани и я остави само по бяла риза. Спря за миг да я види. Па подигна ризата нагоре, смъкна и нея. Тя се дръпна назад към тъмното на колибата, сви се там, ребром към него, гола в здрача, осветена слабо от сиянието на догарящия огън, шепите й свенливо се мъчеха да прикрият женското на голотата й. Но главата й бе обърната тревожно към него, тя го гледаше през разпуснатите коси и мълчеше. Стори му се, че пак се усмихва. Той стоеше и я гледаше, искаше да я разгледа добре. Искаше да разбере нещо у тая жена, която го привличаше и плашеше — да разбере какво точно го привлича и плаши.

— Ела — каза й.

Тя не помръдна даже, стоеше си все така неподвижна и мълчалива. Помисли, че не е чула, и повтори:

— Ела, ела, не бой се.

Бавно пристъпи към него с наведена глава, покорна и тиха.

— Лебата… — прошепна.

Тя знаеше по-добре от него. Хлябът е готов, време е да се вади от пещта. Бързо навлече само ризата си и излезе навън.

Калуньо усещаше как жената шета леко край колибата и потраква с тенекии и ведра, как разгъва дълъг шарен месал в самата колиба. Той бе прилегнал на лакът върху папратта, която похрускваше и шумолеше под него, беше му спокойно и хубаво да лежи сред тия меки домашни звуци, да лежи и да я чака търпеливо. Вече не бързаше, беше морен и постепенно се унасяше. Сепна го мирис и топлота на прясно опечен хляб, тръпчив мирис на пот, на мускато и жена. Чръноовчарката беше коленичила до него и го гледаше тихо. Беше гореща и още потна, или сочна, чуваше диханието й. Ухаеше на хляб. Самата тя беше хляб. Калуньо се надигна да свали тънкия месал на тоя хляб, тя му помогна да го свали — и благоговейно го взе в ръце. Беше точно като хляб за гладен, беше проста като хляб, топла и задъхана, дъхаща като хляб. Беше незабележима и ненужна — беше единственото нещо, от което един гладен се нуждае. И Калуньо я взе като хляб в гладните си ръце…

 

 

Любиха се дълбоко, силно и спокойно, без да бързат. Първият глад бе отминал, утолен. Оставаше гладът, вечният. Гладът, когато тоя мъж ще иска тая жена и тая жена ще иска тоя мъж. Това Калуньо го знаеше, усещаше го някак, усещаше, че ще я иска винаги, всякъде, всякога, че навярно това е жената, която ще приляга най-плътно на мъжа у него; долавяше някак, че всеки зов, всеки порив на мъжа у него ще намира у тая жена тих, верен отклик и отглас. Всякога и всякъде.

Не беше като с Гюла. Друго беше. И всичко беше друго, съвсем друго.

Попита я как се казва. Тя избъбра нещо, което той не можа да разбере — Костанса, Костанца или Костанда. Попита я още кой е мъжът й, но тя не отговори. Беше уморена, беше заспала, дишаше леко и равно. Все едно, и да му каже — той няма да го знае. Още не познаваше всичките си овчари.

На другата сутрин Калуньо се събуди чак когато слънцето блесна в очите му през открития вход на колибата. Костанда я нямаше. Вън се чуваше неясен бъбреж. От Мочурите бе дошло момчето, което караше млякото всяка сутрин. Като горско животно Костанда го бе усетила отдалече, по звънчето на магарето или по шушненето на краката, и бе побързала да го пресрещне, за да не ги завари в колибата. Държеше момчето настрана от колибата, някъде отзад, и му помагаше да разтовари чебрите с млякото. Момчето дърдореше непрекъснато и припряно на техния си неразбираем език и като че му се искаше да постои тук още някое време. Тя отговаряше кратко и като че го отпъждаше.

И наистина, скоро го изпрати обратно. Когато звънчето заглъхна, Калуньо се измъкна от колибата. Беше жаден и загреба една кратунка от суровото мляко. Беше още топло, малко зърнесто на пиене, от кламбучкането на чебрите се бе леко съсирило на дребни зрънца масло, приятно кисели на вкус. Отиде след това на стублата да се наплиска със студена вода, а на връщане бе вече разсънен и съвсем бодър.

Чръноовчарката бе сложила вече големия казан с млякото да се вари и както винаги, шеташе неуморно и мълчаливо наоколо. Калуньо бързо се стегна за път. Преди да потегли, той извади малката кожена торбичка, в която държеше парите си, повечето бешлици и няколко меджидии от белите. Изсипа ги в шепа. Искаше да отдели, както преди, само две меджидии. Но улови ръката на чръноовчарката и изведнъж изсипа в нейната шепа всичко, което държеше в своята. Тя взе среброто, както преди, и не каза нищо, ни да, ни не, не благодари, пое го спокойно, както се поема нещо обикновено; както се поема хляб или пари за хляба. Мушна го пак така някъде в пазвата, то звекна глухо там, и пак се обърна да си гледа работата. Тя не изпрати Калуньо, не му каза нищо за сбогом, не го попита ще идва ли пак. Даже не погледна подире му. Той се отдалечи малко и скрит зад храстите, се обърна назад. Жената переше сиренарските цедила и ги простираше да съхнат по ниските клони на дърветата. Той я гледаше непрекъснато и му беше малко чоглаво от това, че тя е точно такава, каквато беше, преди да дойде той тук и преди да се познават. Че тя точно така спокойно и спорно си гледа работата, като че него го няма и никога не го е имало. Той я гледаше ненаситно, гледаше я изумен, сякаш я виждаше за пръв път. Гледаше как сладостно се люлее камбаната на фустана й, как бързо се мяркат здравите силни крака, винаги боси, как играят кълбата на задника й, а под кръглия разноцветен венец, който пак се бе появил на главата й, руменее лицето, все така румено-мургаво. „Дяволска жена… — помисли Калуньо. — Дяволска жена. Да се чудиш отде да я подхванеш, как да я подхванеш. Шейтан жена. Азгънлия жена. Огнена…“

По-настрана от тая жена. По-настрана, ако може. Не знаеше ни отде е, ни каква е. Не му и трябаше да знае, що ли му и тряба. Пред Гюла приличаше на някакъв непознат бурен, с непознат, примамлив мирис. Див бурен, прорасъл и у него…

Калуньо горчиво мислеше тия мисли там, зад храстите, дето се беше потулил, и горчиво съзнаваше, че вече не може да бъде настрана. Че това беше повече от него. Той не знаеше какво точно е, знаеше само, че е повече и по-голямо. Че е някак даже работа на самия Аллах. И излизаше тогава, че тая шейтан жена е работа на Аллаха…

Той слезе от кончето и направи няколко крачки към колибата, кончето само тръгна подире му. Приближи още малко и се подпря на едно дърво срещу нея. Тя не го усети. Повика я:

— Костанда…

Тя се обърна изненадана, засмя се за миг, както винаги, но тоя път сякаш се озъби.

— Ела, Костанда… ела, ела!

Тя го гледаше, като да не го разбира, или се колебае. Но стана и се изправи пред него, с очи право в очите му, очите и чакаха; той завъртя поглед настрана да не я гледа, боеше се да я погледне.

— Костанда…

Усети как настръхват космите на ръката му, как ръката тръгва сама и обвива дръжката на ножа. Ето, сега тряба да направи това, сега тряба, после може да бъде късно… Сега — за да свърши наведнъж всичко. После да замине свободен и чист, да отдъхне от тоя сладък и мъчителен сън. И все едно че нищо не е било…

Тя го гледаше.

— Чуй ме, Костанда… що ще ти река, Костанда…

Неволно бръкна в пазвата й, вързана горе, под гушата, надолу отворена, и напипа едната й гръд, увиснала и пъргава. Но бързо дръпна ръката си и прикри пазвата. Досрамя го; боеше се да не я повлече пак в колибата.

— Чуй ме… ти ще ми родиш едно момче, Костанда…

Жената стоеше неподвижно и го гледаше.

— Едно момче, Костанда… И ще ти дам… всичко ще ти дам, всичко! Едно момче, Костанда. Нали? Момче…

Тя стоеше и го гледаше, като че не можеше да проумее думите му. Той я улови за раменете.

— Искаш ли, Костанда?

Тя наведе глава и все така мълчеше.

— Не, кажи, искаш ли, кажи?!

— Не знае мене…

— Не знаеш… Добре, Костанда. Аз зная.

Той я побутна леко назад и се изправи. Тя не знае. Добре. Аз зная.

Метна се на кобилата и побърза да се отдалечи, без да се обръща, за да не се върне пак. Но беше все още там, при нея. И чак след някое време разбра, че върви не към кошарите отвъд Рата при Янко, а към Мочурите. Нищо, успокои се сам. Да пообиколи, да поогледа… там може да види и мъжа й. Набързо. После ще завие към Янко, няма да се бави. Янко сигурно го чака вече.

… По звънците намери едно от стадата, попита за другите и за стана им. Път нямаше, пътеки още не бяха утъпкани, но овците бяха замели вървища по тревата. Караше по вървищата. Каракачаните бяха оградили търла за овците и колиби за себе си, островърхи като копи сено, набързо струпани колиби, колкото за няколко дни. Каза им да вардят овците от най-заблатените места, пълни с метил. Но те знаеха това по-добре от него и беше ненужно да го напомня. Той искаше да разбере чия е жената, оставена сама на главната къшла. Взираше се в лицата на мъжете, като че по тях се познава. Можеше и да попита, но му беше нещо неугодно и гузно, а и не можа да измисли как да пита. Мъже и жени тук бяха разбъркани и той не узна нищо. Разбра само, че смятат да стоят на това място до десетина дни, докато го опасат, и постепенно да се връщат назад, като местят търлата и колибите заедно с пашата. Напомниха му, че солта е на привършване и че добре ще е, ако може да прикара скоро някой и друг товар сол на крупи. Той пита дали се навъртат вълци тъдева. Не, отвърнаха му, засега е мирно и тихо, но няма да бъде зле, ако набави по-добър барут. Че сегашният, дето го правят в Яблан, в Карабеговата барутчийница, е калпав и по някой път не хваща. Че тряба да се отпъждат не само вълците, ами и дивите свине, които ровят ливадите и ги развалят. Калуньо обеща всичко, що поискаха. След това завъртя кобилата назад, към Янковата къшла. По преките посоки на юг.

 

 

… Янко седеше пред колибата и чистеше риба — момчето бе предало заръката. Видя му се умислен нещо. Може би смутен заради удавените овци и Калуньо го заговори за това веднага, за да го успокои. „Може и вълчица да е — каза Янко, — ако се е окучила сега. Ядове има да се берат…“ Той помена, че удавените овци ще бъдат върнати на Калуньо от неговото, на Янко, собствено стадо. Калуньо го спря:

— Станалото — станало. Виновни нема, нема и кво да връщаш.

Препекоха по-едрите риби на жарта, а скоро и чорбата стана.

Пийнаха малко ракия, хапнаха набързо, свиха по цигаро. Но Янко остана все така мрачен и угрижен.

— Чорбаджи… — каза той, като гледаше настрана и бе явно, че започва разговор, който му тежи. — Тука стана и една друга работа, чорбаджи…

И разказа. Преди два дни овчарите за пръв път откарали стадата надолу, към Бърдуче, и там срещнали стадата на Кара Ибраим, Кара бег дето му викат. Нашите се повърнали, нали не знаят междите — а оня по них. Били повече, забрали им стотина брави…

— То са мери — каза Калуньо. — Кара бег нема ливади по тия места. Неговите свършват на билото между Яблан и Бърдуче.

Мерите били някогашни имоти на Кара бег, вярно е. Но той ги проиграл на барбут в Едирне, после те били изкупени селски от Бърдуче. Но бегът още си ги смята за свои и ги пасе, а селото не смее да му каже нищо. Сега Калуньо плаща на Бърдуче тревнина за тия мери.

— И аз така я знам — каза Янко, — че междата върви по билото горе. И вчера ходих да се разправям…

Каза как го посрещнали. Отишъл да търси забраните овци. Ония го примамили в къшлата, а там излязъл някой си Калъч — така му викат, Калъча… Уж да приказват за овците, а го заградили, искали да го ловят. Но Янко усетил работата и бързо скочил на кончето, разгеле го и държал до себе си. Край ушите му писнали два куршума, но не го закачили…

— Калъча, викаш? Кехаята на Кара бег?

— Бабанка един. Едното му ухо виснало, като да е резано…

— Зная го. Ще се разберем с него.

— Опасен човек е, Калуньаа!

— Нищо, нека е опасен. Овците къде са сега? — Калуньо стана.

Янко стана и той и посочи накъде са заминали стадата.

— Земи пушката и стегни се добре — каза му Калуньо. — Ще имаме малко работа…

Той извади от кобурите на седлото два пищова и подаде единия на Янко.

 

 

… Стадата намериха откъм западната страна на селото, до реката. Янко каза на овчарите да се дигат веднага и да теглят към пладне, все към пладне и все въз баира нагоре — да спрат там, дето били оня ден и дето срещнали беговите стада. Там вече да стоят и да не мърдат наникъде. Овчарите се разтревожиха и питаха защо тряба такова дълго и празно ходене. „Тряба! — сопна им се Янко. — Правете, щото ви се казва, а другото не е ваша работа…“ Овчарите мълчаливо подбраха стадата и ги поведоха. Задрънчаха, залупаха дебелите хлопки, запяха звънците, стадата се откъртиха и потекоха като порой из долината. Калуньо и Янко слязоха от конете и ги поведоха пеша и все гледаха да се промушват из храстите незабелязано, но да вървят успоред на стадата, недалеч от тях. Когато стигнаха края на храсталака и пред тях се отвори чистото равно поле — спряха да се огледат. Полето не беше съвсем равно, надигаше се като меко издълбана копаня на изток и юг, постепенно слизаше до реката зад гърба им, за да почне да се надига над нея пак. В далечината на юг Янко съгледа беговите стада — бяха пръснати и закротени, белееха се като камъни в подножието на хребета. Можеше да се забележи как бавно се придвижват напред и едреят, всяко стадо в отделна полукръгла редица. Стадата на Калуньо отиваха право към редиците, без да спират, както и бе заръката. Двамата с Янко стояха зад един брежлец и мълчаливо зачакаха да видят какво ще стане нататък. От ниското им се видя като че ли двата бюлюка се смесиха. От другата страна хора не се виждаха, но сега изведнъж се появиха двама или трима, започнаха да притичват насам-натам и да правят нещо, което не можеше да се разбере отдалеко. Калуньо ясно видя как стадата му се разбягват, как овчарите тичат объркани, размахват тояги и се мъчат да прибират овците.

 

 

— Айде — каза той, — време е…

Двамата излязоха иззад брежлеца и все така пеша, без да бързат, се насочиха към стадата. След малко чуха и виковете. Овчарите от двете страни се разправяха нещо, или се караха и ругаеха, гласовете им се чуваха, но не можеха да се разберат добре. Калуньо неволно усили крачка, Янко потичваше подире му. Когато стигнаха мястото, беговите овчари се дръпнаха малко назад и се подпряха на тоягите си, загледаха към двамата, за да разберат кои са и какви са. От окото на Калуньо не убегна и това, че всички бяха набучили в силяхите си по два еднакви пищова с еднакви медни глави на дръжките. Един от тях стоеше по-назад и не мърдаше от мястото си; беше с барачести, едри мустаци, калномургаво решително лице, на рамото му висеше шишане. Калуньо приближи до своите овчари, които се мъчеха да приберат стадата и бяха, както му се видя, силно уплашени.

— Не бойте се — каза им, — нема нищо, сега ще се разберем… Тия ли са?

— Тия същите…

— Кой точно?

— Оня, барачестия…

Калуньо даде кончето си на Янко да го държи и тръгна сам към барачестия, който сега отплещи шишането си и се подпря на него под мишка, като на овчарска тояга.

— А, Калъч, ти ли си бил бе?! — весело му подвикна Калуньо. — Не можах да те позная отведнъж, зло да те не познае. Отдавна не сме се виждали, а уж стари достове… Що правиш, що чиниш? По един тютюн ще изпием ли?

Калъча стоеше неподвижно, загледан някъде напред, и не отговори. Калуньо извади пунгията и бавно започна да свива цигаро, но не изпущаше от око мълчаливия си събеседник, който беше на две крачки от него.

— Хм, не приказваш… Тогава слушай, Калъч, слушай добре… — продължи Калуньо тихо и кротко, като да уговаряше наистина свой приятел. — Бъди добър, земи да върнеш бравите, дето си ги залъчил от моите оня ден — що да си разваляме калимерата?… Това едно. И още едно: баира зад гърба ти видиш ли? Ще те помоля да не го прекрачваш още веднъж насам… защото отсам ще срещнеш мене. Но не като дост… Чу ли? А сега дай да си видим сметките. Пасъл си ми бравите два дни — благодарим. Моите са бележени на ляво ухо, та се лесно познават…

Барачестият стоеше все така вдървен, гледаше някъде надалече, но като че не виждаше и не чуваше нищо.

— Ма ти… ти май не чуваш бе, Калъч?!…

Кратък, бърз, силен удар с кондака на мартината по двете колене. Калъча омекна изведнъж и спадна надолу като изпразнен чувал. Но в същия миг, с лице, изкривено от внезапната остра болка, като котка се изви и бръкна в силяха. Новият удар изби оттам ръката му заедно с пищова. А третият, от размах, попадна някъде между рамото и плешката отзад, просто подхвърли тялото на Калъча и го обърна — и се чу не като удар, а като сухо изпращяване на кокал. Калъча се опна по гръб и вече не мръдна, очите му се забелиха. Двамата негови другари, които стоеха недалеч и гледаха, бяха занемели от уплах — бяха забравили, че имат и те нещо в поясите и даже, че имат крака. Но те скоро дойдоха на себе си, дръпнаха се бързо назад и удариха на бег въз баира — зарязаха и овци, и всичко.

— Къде бе, еей?! — викна Калуньо подире им. — Него нема ли да го приберете? Жив е. Тоя път жив го остаям…

Но овчарите ни го чуха, ни се обърнаха назад. Издраскаха чевръсто към хребета нагоре и отидоха, та се не видяха. На мястото останаха само овците, те си пасяха кротко и разбъркано. С тях останаха кучетата, обикаляха наоколо и лаеха стръвно и мирясаха чак когато Янко им залепи по една шикалка от шишането на Калъча.

— Я! — подвикна Калуньо на овчарите си. — Прибирайте сега!

Забраните преди два дни овци бяха тук, овчарите ги познаваха и ги заделиха от беговите. Но десетина не можаха да открият, та взеха десетина бегови. След това подбраха своите стада и ги поведоха обратно. Калъча остана да лежи на поляната все така неподвижно, както неподвижно бе и стоял. Овчарите искаха да земат пушката и пищовите му, но Калуньо ги спря. „Не е наше — каза им, — нека си стоят тук…“

На къшлата се прибраха рано. Янко беше оживен през целия път и бъбреше непрекъснато. Беше му олекнала днешната тревога. Но Калуньо усещаше, че зад бъбривостта в душата му се надига друга тревога, по-трайна от първата.

Хапнаха набързо. Калуньо нареди на двамата овчари да лягат веднага, за да се наспят рано, сам той остана с Янко при огъня. Приказваха за вълчицата — бяха уверени, че е вълчица — и кроеха планове как да я ловят: с хайка, капан или отрова. За вълчицата приказваха, но мислеха за други вълци. Янко се поуспокои. В полунощ, когато им се приспа, събудиха овчарите да стоят около огъня. Строго им заръчаха да будуват до сутринта. После двамата легнаха на затоплените им места. Нощта мина спокойно, а сутринта всички бяха бодри — приказваха и се смееха, докато доеха овците. Доеха четиримата, с Калуньо заедно, той отдавна не беше доил и сега рече да опита; изтрая докрай, но пръстите му отмаляха и силно го заболяха след това. Стадата пак тръгнаха на паша, Янко трябаше да остане, за да подсирва млякото, такъв беше редът. Но Калуньо развали малко тоя ред: каза на овчарите сами да се оправят, а Янко прати в Мочурите да вземе две пушки. Овчарите се смълчаха. Никой още не беше отворил дума за вчерашния ден, но сега всички знаеха, че тоя ден още не е отминал. На момчето погонарче оставиха да довърши някои дребни работи и му казаха да не мърда ни крачка от кошарата. После Калуньо с двамата каракачани взеха най-прекия път затам — ходом и без спиране. Янко ги настигна, когато бяха вече под хребета, дето бе станала вчерашната случка. Поляните наоколо бяха пусти, не се мяркаха ни овци, ни овчари. Само на мястото, дето бе паднал Калъча, намериха едно огниво заедно с каишката му, откъсната, навярно закачено от удара по ръката на Калъча. Полека се въззеха нагоре по хребета, до билото му. Пусто беше и там. Трябаше да се чака и да се задържат овците на място. Калуньо се зае да покаже на двамата овчари как се борави с оружие — в ръцете си досега те бяха държали само тояги. Даде им да пукнат по два пъти на нишан, колкото да се престрашат. Сам пълнеше шишанетата, а нишан беше гъжвата му, закачена на един хвойнов храст. Гъжвата си остана цяла и читава, но овчарите барем посвикнаха да не се плашат от тежките железа, които ги ритаха по раменете и ревяха като топове. Двойна полза имаше от това: на ония оттатък баира топовете даваха предупреждение, а на тия отсам — кураж. Това стигаше.

Иначе денят мина тихо. От беговите стада нямаше и помен. След пладне, когато се смъкваха вече косо надолу по хребета към реката — горе, на билото, се появиха няколко души конници. Янко, който имаше силни очи, каза, че познал между тях сухата, кощилява снага на самия бег. Конниците постояха така някое време, погледаха, па се върнаха назад.

Някъде по голяма икиндия Калуньо даде знак на овчарите да придават полека към къшлата. Беше рано, когато се прибраха. Пуснаха агнетата, които блееха нетърпимо, да посисат от майките си, доста се маяха после, докато ги разлъчат отново и затворят отделно. Едно доило отиде така, Калуньо нарочно го прежали, за да бъдат свободни хората му. Засили огъня още по видело. Янко принесе ведро с подквасено мляко, всички го наобиколиха и измъкнаха дървените лъжици от навущата. Появи се изневиделица и един бакъл, пълен с огнена влага, и тръгна в кръг. Отпуснаха се всички, бяха накострежени досега, но се олабиха, забъбриха, зашумяха, екна смях. С ведрото бяха привършили, с бакъла още не. Приказките бяха в разгара си, вече се здрачаваше и огънят засвети по-ярко, ненужен, но приятен. Калуньо беше прилегнал на едно козяче в тихо блаженство — когато чу отзад и отгоре един чужд, ясен глас, който избръмча звънко и дълбоко като тел на тамбура над главата му:

— Искал си да оправим сметките, Калуньаа… Е, додох да ги оправим!…

Приказките около огъня се пресякоха и замръзнаха изведнъж. Калуньо леко завъртя очи и съгледа тънките, пръхтящи муцуни на конете над главата си. Няколко мига той пролежа така, без да мърда, и трескаво съобразяваше какво да прави. Това, което стана в следващите мигове, после никой не можа да разкаже точно и поред — разказваха го различно, разтягаха го на чейреци и часове. Като изхвърлен от прашка Калуньо прелетя през огъня, запълзя през огъня, запълзя на четири крака, изправи се и се втурна към колибата, подире му изтрещяха пушки, той се спъна и падна, пак се дигна и приведен, се стрелна към колибата, дето на сламата до отвора й бе подпряна мартината му… Янко, разкрачен, нисък, набит, непоклатим — шишането му блъвна огън на дълъг сноп, разширен като фуния… Двамата с Янко тичат подир конниците, които топуркат накуп… Гръм!… Един от конете се премята презглава, черкезинът отскача невредим — беше черкезин, видяха го, с островърх калпак на главата и тънко лице, — отскача и веднага се улавя за стремето на най-близкия кон, тича заедно с него… После всичко потъва в мрачините… А другите двама овчари на Янко продължават да седят вцепенени до огъня, както бяха седели преди, седят със зяпнали уста и еднакво държат шишанетата си напреки на скутовете — и не знаят какво да правят с тия железни тояги, изпотени и треперещи в ръцете им… И всичко това става така светкавично, че не знаеш било ли е, ще бъде ли, сън ли е и какво е… Или някой, замаян от бакъла с огнената вода, си го помислил наяве това…

Двамата с Янко дишат тежко и се връщат към огъня, дето седят без ума и дума ония двамата, вцепенени, с ненужните железа. Наистина ли падна конят? Да… не… вече не бяха сигурни. Повърнаха се да видят. Да. Конят лежеше на една страна, мяташе равномерно шия наляво и надясно, подритваше; беше още жив, искаше да стане. Гръмнаха го — да се не мъчи, и отново се прибраха при огъня. Тогава Янко се вгледа в ризата на Калуньо. В петното на ризата между рамото и врата — едно тънко разлято петно, което бавно растеше надолу. Куршумът бе просякъл краткия си път там, дето рамото се извиваше в шия, беше се плъзнал по извивката малко косо. Мускулът разоран и разръфан страшно, кръвта бликаше на тласъци непрекъснато. Калуньо го усети чак когато Янко изля отгоре му това, което бе останало в бакъла, и го покри с едно чисто изпрано парче от сиренарските цедила. Кръвта не спря. Янко затършува из едни стари торби, извади няколко изсъхнали гъби пърхавици, с тях обилно поръси раната и смени парчето, вече нагизнало.

— Късмет… че не е по-долу… — мърмореше.

Кръвта продължи да блика, бързо намокри новото парче. Янко слагаше все нови парчета, сгъваше ги на няколко ката, едно цяло цедило стана на парчета, а кръвта продължаваше да тече, както в началото. „Тряба да е закачена някоя жила…“ — каза Янко. Тогава се зае наново. Съблече ризата, смени парчетата, пристегна раната здраво с ремъци, опетла ги около двете мишници и врата на Калуньо, който изведнъж замяза на вързоп. Кръвта поспря, но все сълзеше по малко, над превръзката пак изби петно. Янко искаше да развърже ремъците и да прави нова превръзка, но Калуньо го спря.

— Стига. Сама ще се затегне. А сега лягайте, момчета. Денят беше дълъг…

Никой не искаше да ляга, никому не се спеше, всички бяха възбудени. Янко донесе още ракия, но овчарите не искаха да пият, та продължиха само той и Калуньо. Овчарите се прибраха в колибата, дълго се наместваха и дълго си шепнеха там нещо свое, полугласно и неразбрано.

— Аджамии са още. — Янко кимна с глава към колибата. — Още не са привикнали на такива работи.

— Ще привикнат. При такива комшии като беговите…

Янко помълча малко и погледна чорбаджията си.

— Те може пак да додат.

— Сега нема да додат.

Янко го гледаше.

— Нема да додат. Кара бег е твърд, докато срещне твърдо.

— Чакал. Гони, когато пред него бягат.

Калуньо разказа как преди години, когато Карата бил още в силата си — но вече я губел, защото чифлиците му се режели като баклава парче по парче и се изяждали с гевендии по кафаните на Едирне и Стамбул, — как почнал да прави нещо като джамбазлък; как се опитал да го мине с цената на едно ялово стадо, за продажбата му бил нещо като посредник или калаузин. После казва, че му го е платил, а не беше го платил. Оттогава се сритали конете. И макар че от време на време още се срещат по пазарите и се кланят един другиму — вече не си живеят и не се имат за приятели. Търговец толкова, колкото и земеделец… Айдук човек, аслъ с айдушка жилка отунутре. И ограден все с айдуци. Е го и Калъча… бивш разбойник, бегът едва го измъкнал от занданите и го преправил на кехая. Но от разбойник не става друго освен пак разбойник…

— Ще има да берем ядове с тия хайти — каза Янко угрижено.

— И те ще берат с нас.

Замълчаха.

Раната все още не болеше, тръпнеше само. И рамото като че го нямаше. „Пушки — мислеше той. — Пушки за всички. Пушки от града…“

— Утре… не, другиден — в касабата!

— Ти оздравей по-напред — каза Янко. — А касабата нема да ни избега.

Прекара нощта неспокойно, мяташе се и бълнуваше. Палеше го за вода и Янко на два-три пъти му носи мътеница да пие и налагаше кърпи на челото му. Овчарите спяха непробудно и кротко като агнета. Когато с мъка отвори очи на другата сутрин, Янко го нямаше. Беше отишъл да докара едно стадо, което беше от същата къшла, но се бе отделило от нея на друга паша за два-три дни. Той скоро дойде. Още неслязъл от кончето, се вгледа в чорбаджията си.

— Калуньаа… — Спусна се и попипа ризата му — цялата лява страна корясала от засъхналата кръв.

Той сам свали ризата, но парчетата не можа да отлепи. Само постави нови парчета върху старите, отново понапраши наоколо с гъба и леко пристегна ремъците. Опита се да му навлече своя чиста риза, но тя излезе тясна. Калуньо беше прежълтял, отпаднал, не му се ядеше, не му се правеше нищо, лежеше му се само. Янко това му и каза — да остане на колибата и да лежи. Калуньо не се съгласи. По някое време кучетата прилаяха, идваше друго стадо. „И тия са с голи тояги, ама барем правят калабалък…“ Заедно с тукашните, всички поеха направо към хребета. Двамата с Янко ги следваха отдалече. Те не отидоха при стадата, само се намушиха в тръните на една трънясала могилка, която даваше обзор към долината. Конете пуснаха да пасат оседлани, а сами се затаиха на полянката сред тръните. Калуньо се отпусна на тревата по гръб.

— Не леж на голата земя — сгълча го меко Янко. — Росно е.

Той застла кебето си на тревата до него, Калуньо с мъка се премести.

— Не си кефлия, виждам аз. Не трябаше да идваш.

— Нищо. Те нема да додат днес — каза Калуньо. — Ни утре. Старият знае какво ще го правя, ако ми падне на ръка…

— Не люти, море. И да ти падне — ръката ти не е добре.

— Не му е сефте нему. Но тоя път прошка нема. Само да ми падне на ръка…

Лявото рамо изтръпнало, изтръпналостта постепенно слиза по ръката надолу и поболва глухо.

Стояха на могилката до обед. Калуньо ту лежеше, ту опитваше да стане, да се разтъпче, но повече го караше да лежи. Мъчеше го жажда, бяха забравили да вземат вода, и той се унасяше в неспокойна, трескава дремка. Янко го гледаше угрижено.

— По-добре да се върнеш на колибата — каза той.

— И ти немаш работа тук.

— Аз ще постоя още малко.

— Те нема да додат.

— Тая се не знае.

От могилката Янко гледаше стадата как сноват все в подножието на хребета, срещат се и се разминават. Билото над тях беше чисто.

— Най-добре е да вървиш на село — каза Янко. — Да дириш цер. Ако искаш — да дода с тебе…

— Мога и сам.

Той даде мартината на Янко, показа му как се пълни и слезе да лови кобилата. Янко му помогна да се качи на нея.

— Прибирай се и ти — повтори Калуньо — и гледай си другата работа.

— То аслъ… треба да се дере оня кон, да не го разнесат кучетата. А за града кво, утре ли? Май нема да може утре.

— Ще видим… ще ти обадя.

Направи широк завой ходом, за да хване черния път, и се насочи към реката, кобилата се понесе в бавен галон. Зад реката тя тръгна тръс, Калуньо се друсаше на гърба й и ръката изведнъж силно го заболя. Той опита да подкара хайванчето отново в мек галоп, но не можа — започваше стръмнината. Сега и на равен ход ръката болеше. Калуньо слезе от кобилата и тръгна до нея пеша, като се държеше за стремето. Рамото беше като чуждо, беше се подуло и не даваше да се пипне с пръст. Той едва изпъпли стръмнината, беше съвсем изнемощял, а когато излезе на равното горе, пак се опита да се качи. Не успя и продължи пеша из гората — гъст дребак, който постепенно се разреждаше в бранищата пред стублата. Жива душа немаше наоколо, не се чуваше ни глас на пиле. „Направо съм си зян — помисли Калуньо, — жив зян. Да знае Кара бег да ме причака на това глухо място — с голи ръце ще ме улови.“ Че и оружие никакво нема, един пищов само, и той празен…

Едва се дотътра до стублата, пи вода, приседна да отдъхне малко. Беше отпаднал още повече. До село нема да издаяни, къде ти — село далеко. Той намота юздата около шията на кобилата и тръгна бавно към къшлата. Да поседи малко, да поеме дъх и да види какво ще се прави нататък. Добичето дигна, глава и само се заклати подире му.

Костанда се уплаши, като го видя. Не й каза какво се бе случило предната вечер. Тя и не пита, а се опретна на работа мълчаливо и веднага. Най-напред го накара да седне на възглавница до едно дърво и да се облегне на дървото. Подгря вода в едно котле и си изми ръцете. След това коленичи до него и спокойно, някак тържествено-сериозно се зае с раната. Подмокряше около нея с влажно парцалче, триеше леко и все опитваше да отлепи парчетата. Той усещаше пръстите й как шарят тихо по кожата му, ръката й с подпретнатите бели ръкави, които миришеха на изпрано и на слънце. Поболваше го, но му беше приятно тя да го пипа и да го боли от това пипане, долавяше пресекливия й дъх в лицето си, дъх на нещо зелено, гледаше я отблизо, такава съсредоточена и сурова, като майка — и нежна, и сурова. С другата ръка той неволно посегна да прекара зад ухото й и да приглади няколко косъмчета.

— Не мърда! — каза тя строго и той отдръпна ръката си. — Така стои, чака…

Тя се изправи и бързо тръгна нанякъде, камбаната на полите се залюля плавно между дърветата и сякаш позвънваше тихо и звънът отекваше в сърцето му. Той гледаше бялата риза как се мерка между дърветата пред колибата, покаже се и се потули. Втрисаше го. Излегна се на късото чердже до възглавницата и усети да го обгръща зелената хладина на тревата, подраснала наоколо само за ден, и как се люлее в просъница. Тя бе подвряла едната ръка под здравото рамо и се мъчеше да го изправи, в другата държеше китка напластени листа от живовлак. И все в просъница идеше към него напрегнатият неин горещ шепот: „Стане, стане… ти стане… хаде, мало стане…“

Топеше едно парцалче в котлето, прекарваше парцалчето по рамото му, там се стичаше нещо с приятна топлота, заедно с тръпчивия мирис на билка и жена, нещо мило, млечно, гальовно майчино, което обвива като пелена, тежест, която размеква и неодолимо свежда надолу. Студено и топло, пак студено, пак топло… сънища, които се редуват бързо, като облаци, минават и не се запомнят, сънища бързи, които отлитат, подгонени от вятър… студени и топли сънища… дъх на прясно изпрано, ненаситен дъх на слънце и на чисто… дъх непрекъснато обикаля около него и нещо прави, нещо опитва да прави… тръпчив, млечен дъх на жена и на майка… млечна мъгла застила погледа, разсейва се, сгъстява се, топла и студена… давиш се и изплуваш в нея… потъваш дълбоко, тежко надолу и дълбоко, после тихо и леко се понасяш нагоре.

Това трае дълго, безкрайно дълго, мъчително дълго, дълго като цял живот, всеки миг трепти и се изживява докрай, изстрадан до дъното — до дъното, дето стои студена и напластена непрогледната мъгла на забравата. И ето, мъглата полека се разрежда, и се разрежда все повече, и вече се провижда през нея. Ето — вече я нема, нема, нема… и настъпва бистра яснота, бистра като утрин, трезва като изгрев…

 

 

Калуньо се събуди изведнъж, облян в пот, потта лепнеше и студенееше по кожата му. Кога се бе преместил в колибата — той не знаеше и не помнеше. Тя ли го бе пренесла и как — не знаеше. Нито знаеше колко време бе минало и откога. Беше тъмно, в гората плачеше улулица. Жената, топла, лежеше до него, сънена или бдяща, ръката й плъзва през него и подпъхва завивката. Нещо го бе събудило. Може би, сгушена до него, бе прележала дясното му рамо. Може би улулицата. Или само ръката й — премина през него като далечен тъмен зов. Той полека отмахна чергата от лявата ръка — болната, болката още стоеше стаена в нея, заглъхнала или приспана — и я погали там, дето разпилените коси закриват ухото и като паяжина гъделичкат гушата му. Ръката му срещна нейната, трепетна и настойчива — тя отново се плъзна по него и го търсеше, и го искаше, мълчаливо и настойчиво.

— Ти… — шепотеше тя задъхана, надвесена ниско над него, впита плътно в него, трепереща, и се смееше с бяла усмивка в мрака. — Ти…

Беше болно и хубаво. Беше леко и хубаво и напълни душите им с радост, която те не умееха да кажат и нямаха нужда да казват.

Тя се отпусна, все така задъхана и все още потръпваща, и заспа веднага, усмихната все така, равното й дишане полъхваше парещо. И нямаше нататък сънища в оная дълга, дълга, мъчителна поредица. Нататък беше сън, чист сън на праведници, глъбина без край.

 

 

… Когато Калуньо изплува от глъбината, тя стоеше в светлия отвор на колибата по риза, широка и тънка бяла риза, в която прозираше голото й тяло. Беше пуснала косата си надолу пред очите и я решеше, склонила глава на една страна, гледаше го през косата и нещо си шепнеше сама. Като забеляза, че я гледа и той, усмихна му се. Беше свежа и млада като роса.

— Гюргювден — каза тя. — Гюргювден…

Гледаше към него и се смееше. Гледаше я и той, без да откъсва очи от нея, и тихо блаженство го изпълваше отвътре, някаква радост ликуваща, не бе изпитвал това никога, към никоя жена досега, нещо непознато, което го размекваше и го правеше непознат за самия себе си. Магьосана жена. Страшна жена… Гледаш отстрани — прилича на всяка друга. Даже по-грозна от всяка друга. По-проста и по нищо от всяка друга. А усещаш — по-друга е от всяка друга, нещо в нея не прилича на никоя друга. Кое е това нещо, особеното, само нейното, най-нейното нейно, най-тайното, което го теглеше така необуздано, така безводно към нея като към пропаст? Кое точно, кое? Той не знаеше. Знаеше: като надзърне в пропаст, най-напред му се иска да скочи в нея. После се дърпа назад. А тук не се дърпа. Тук се бута в бездната сляпо и не гледа нищо, и не иска да мисли за нищо…

Проклета жена. По-настрана от тая жена, по-настрана.

Калуньо стана. Мина край жената, без да я погледне, и отиде да лови кобилата. Седлото не беше свалено, стоеше си товарът на него. Той помисли какво може да е забравил тук, огледа се, оправи стремето, сега тряба да стъпи в него, без да напряга лявата ръка, която висеше, изсъхнала. Нещо височко, пън някой… Обърна се. Костанда стоеше зад него с паничка кисело мляко и крайщник пресен хляб, млякото хванало отгоре жълтеникава хрускава коричка каймак, с втвърдени мехурчета в каймака. Беше протегнала двете ръце към него с паничката и хляба, пак се усмихваше и го гледаше право в очите — такава гъсто румена, усмихната ягода. Калуньо пак усети как му прималява, щом я погледне, щом го погледне, проклетницата… Беше гладен, вече не помнеше кога е ял последния път и още повече огладня, като гледаше паничката.

Той поведе кобилата към извора.

— Додеш после… пладне додеш… — говореше тя тихо, като вървеше след него. — Додеш Гюргювден…

Той не се обърна, не каза дума, не показа, че е чул — така и не разбра пита ли го, моли ли го, или само го кани.

По-настрана, по-далече. Да забрави, ако може. Да стъпи здраво на земята и да си гледа работата. Толкова работа се отваря сега. Не знае дали са изорали нивите и засели царевицата. Кога да потърси Аргирис и къде да теслими сиренето, ако не се разберат за цената — гъркът е малко терсене на пазар. Отдавна трябаше да бъде на село и да свърши сто работи, които го чакат. А се замайва, пилее се, люшка се по полъха като пух на глухарче. И всичко се обърка от тая, чръноовчарката. От нея. Проклета да е…

Беше гладен и жаден. Пи вода и гладът го сви по-остро. На село! Гюла сигурно е приготвила вече агнето; плънката с карантиите, с лук, пипер и бабина душица… хубаво го прави тя. Тя знае — някое по-сугарно агне, не голямо и не тлъсто. После ще се премени и ще излезе да се повиди с приятели, да погледа и гюрешите. Да не беше това с ръката му — и той би обул киспетите и би плеснал с ръце. Но Гюла беше далеко, беше далечна. Даже не му се мисли сега за това. Никак не му се мисли… Той обърна кобилата на изток, към къшлата зад Рата. Янко все ще приготви нещо за ядене, кво да е. Ще хапне, после ще види. Пред очите му още стоеше Костанда със зелената паничка в ръка и мекия зачервен крайщник. Гледаше го и се усмихваше. Сигурно така е стояла и когато той отмина. Дожаля му за нея. Какво е виновна тя? А мигар е виновен и той? Има ли виновни? Хората се срещат, събират, разминават… любят, бият или убиват. Светът върви така. Къде е вината?

Много му дожаля за нея — такава, с протегнати ръце. Беше несправедлив към нея и неблагодарен. Крива ли е тя, че му допадна изведнъж? Крив ли е и той, че се втурна към нея като жадясал към вода?

Нищо, нищо. То ще мине. То вече минава.

Кобилата вървеше ходом, Калуньо се клатеше отпуснато на седлото. Слънцето свети радостно, наоколо треви и шуми зеленеят, наедрели празнично, гергьовски. А в душата му пусто и несгодно… Той подмуши хайванчето, то това и чакаше и се сбързи без повече подкани. Така, да го лъхне вятърът, да проветри утайките, набрани вътре. Но ръката, разтърсена, ръката изведнъж го заболя отново и той спря, за да премине болката. После пак тръгна ходом.

 

 

На къшлата Янко пак го нямаше, беше останало само момчето. Нямаше и нищо за ядене. Момчето му донесе парче сирене и един оръфан комат хляб, без корички, кой знае къде овъргалян из торбите, спечен и бодлив. Не му се ядеше ни това сирене, ни такъв хляб. Но изяде всичко до троха, защото беше гладен. Надзърна и в едно ведро, но млякото там беше подквасено сутринта и още невтасало. После потърси Янко. На могилката го нямаше. Стадата пасяха под хребета, както вчера и онзи ден, разтегнати на дълга тясна ивица. От ивицата се отдели черна точка и залази насам. Беше Янко, съгледал го на могилката и препускаше насам. Каза, че всичко е мирно и тихо. Пита ще ходят ли утре на касабата. Да, ще ходят. Ти може и да си гладен, Калуньаа, пък аз те занимавам с приказки. Гюргювден е. Едно бравче, а? Ще стане бързо, докато видиш.

— Не, ще вървя. Нека хората си заколят по едно на двама…

Връщаха се към къшлата, Калуньо кривна наляво, за да хване прекия път за Рата.

— А мартината? — викна Янко подире му, но Калуньо не го чу.

Янко остана сам и някое време гледаше към него, чудеше се на акъла и приумиците на своя чорбаджия, който идваше и си отиваше внезапно и когато му скимне. Той тръгна по другия път, за къшлата, от време на време се обръщаше назад и мислеше какво става с чорбаджията.

Калуньо и сам не знаеше какво става с него. Той отиваше към Стублата, бе се зарекъл да не се отбива там, а да цепи право за село. Но знаеше, че отива право при Костанда. Че потъва, както в ония сънища, нощесните, те бяха вече изветрели и забравени, а незабравено от тях бе останало само потъването. Знаеше, че потъва все по-надолу и няма сила да го спре, да го избута нагоре, за да се огледа с ясен поглед наоколо. То бива веднъж, два пъти… сгрешил си, голяма работа, кой не греши. Но така, но това… Той не можеше да го проумее. И не искаше.

 

 

… Тя стоеше на пътеката и го чакаше. Беше го усетила някак и бе излязла при извора да го посрещне. Видя я чак когато наближи съвсем. Тя стоеше, обърната към него, гледаше го и се усмихваше с оная нейна ласкава усмивка, която го прерязваше през гърдите и в която той се боеше да погледне. Но я погледна — и топла вълна го обля. Тя хвана юздата и поведе кобилата, двамата тръгнаха един до друг мълчаливо. Като излязоха при колибата, тя намота юздата около шията на добичето и го пусна да пасе. После се обърна към него и посочи рамото му. Болеше го, когато тя отлепваше старите парчета, тя ги отлепваше леко, но пак болеше. „Боли?“ — питаше го. „Неее…“

Беше му хубаво да го боли така — тя да го пипа с меки пръсти — и му се искаше това да трае дълго.

— Бои се?

— Не.

— Сички бои се.

— Кои сички?

— Мъз, кои. Не трае, га боли…

— Аз трая, виж как трая.

Беше зажумял и я чакаше да топи парцалчето в топлата вода и да го прекарва по рамото му. Да мирише на отвара от билки, да се стичат по гърба му топли струйки, които надолу стават студени. Искаше да продължи дълго това, да няма край, да заспи под тия пръсти. Но то беше кратко, жената пипаше сръчно, пристегна новите сухи парчета около рамото му, после внимателно навлече и ризата. Е?… Беше коленичила срещу него, гледаше го и се смееше. Той отмахна косъмчетата, които закриваха ухото й, и я погали там, около ухото. Тя се смееше, беше хванала здравата му ръка и го гледаше радостно. Па стана, отиде някъде. Облегнат на дървото, той жумеше срещу слънцето и я чакаше. Прошумоляха полите й и едно шарено месалче се разстла на тревата до него. Когато полите прошумоляха още веднъж, на месалчето се появи широка плоска тава с печено агне, топъл хляб и две бъклици, голяма и малка. Пиха от малката бъклица. Тя пак беше коленичила срещу него и го гледаше със светнали, ласкави очи. Той не смееше да я погледне. Беше гладен като хрът, а не можа да хапне нищо. Почопли само плешката на агнето, обра кожицата и това беше. После посегна пак към малката бъклица, но тя му подаде голямата. Беше вино, пивко, с вкус на крехък лозов ластар, и той пи от него. Хубаво вино. А не можа да яде. Агнето миришеше на бабина душица и се топеше в устата. Но нещо му преседна и не можа да яде от него. Тя ядеше, пиеше, канеше го, беше весела, оживена, гледаше го, бърбореше завадено и смешно, смееше се. Той пиеше на малки глътки от голямата бъклица, гледаше я.

Извади кесията си, погледна вътре — нямаше нищо. Сети се за една мъничка пазва в силяха, тайна пазвичка за зор заман, и бръкна в нея. Две монети с остри, неизтрити ръбове, две новички махмудии. С два пръста извади едната и я постави в шепата й. Жената гледаше парата изненадана и смутена, усмивката изчезна от лицето й. Тя държеше златото в шепата си и го гледаше като нещо непознато и опасно. После погледна към него.

— Земи, земи! — подкани я. — Земи, за тебе е!

Тя бавно протегна ръката си към него. Беше помръкнала изведнъж, спарушена някак, и не приличаше на оная Костанда отпреди малко.

— Не, не — каза той. — За тебе е, за тебе!

Тя държеше ръката си протегната, с отворена шепа, беше навела глава. Па сви шепата и замахна кратко встрани. Парата блесна за миг на слънцето — и угасна някъде из храстите. Тя се изправи, постоя малко, загледана надалече, замислена, сурово чужда. После тръгна полека към колибата, заобиколи я и се потули някъде зад нея. Калуньо гледаше подире й. Беше объркан. Полежа някое време така, подпрян на здравия лакът, мислите му се пилееха без ред. Не знаеше какво да каже, какво да прави, къде да се дене. Чакаше я, но тя не дойде. Намери я зад колибата — седеше на тревата, с ръце на скути, гледаше пред себе си отчуждено и спокойно. Той застана зад нея, коленичи и обгърна раменете й.

— Недей… — зашепна ниско над ухото й. — Аз не исках… хайде недей… Ти защо така…

Тя полека свали ръката от раменете си и се изправи. Загледа го сериозно и строго, не беше го гледала така, той стоеше пред погледа й плах и безпомощен.

— Иде си! — каза тя.

— Защо? Аз исках тук… исках сега…

— Иде си!

Той хвана кобилата и я поведе по пътеката. Преди да свие към извора, неволно се обърна назад. Жената се меркаше между дърветата, на главата й пак се беше появил разноцветният кръгъл накит. Тя шеташе пред колибата, както преди, както винаги, и надиплената камбана на полите й позвънваше тихо и болезнено в сърцето му. Калуньо пое дъх и навел глава, взе пътя за село. Беше отпаднал, ядеше го мъка — такава черна мъка, от която няма врата наникъде.

Тогава съзна горчиво, че за първи път такава мъка му причинява жена. Съзна, че раната, която му отваря тази жена, е по-страшна от раната, която тя затваря…