Георги Божинов
Калуня-каля (3)

3. Бели сарае с кула

Калуньо изпрати стригачите при Янко, те бяха все хора от сиромашка черга и всяко лято все тях наемаше. Те и сами се обаждаха — чорбаджията им даваше добра надница, а след стрижбата се заемаха с коситба на ливадите му. Гюла отиде със стригачите да си подбере вълна за работа; меката и руната — за черги, острата — за кичени кебета. Но тя отиде не само за вълна… Вкъщи на село остана само Костанда. А Калуньо тръгна по селата да събира майстори. И главно в Богулите, отдето излизаха най-много. Беше закъснял — майсторите бяха вече заминали по гурбет и в селото останали само бърдарите.

Селото беше заправено на един гол камък над реката, наоколо нямаше нищо освен камък, и самото то бе от камък. Земя нямаше. Колкото я имаше, раждаше по малко ръж и картофи. Калуньо отдавна навиваше богуллии да слязат на земята му да я работят, но те не искаха. Имаха два занаята, останали от прадеди: да правят бърда от тръстика и къщи от камък. Бърдата товареха на своите дребни, издръжливи кончета, които бяха научени да не ядат много, и ги разнасяха навред; стигаха до Дунава на север и до трите морета от другите страни. Богуллии, както и съседите им от близките села, едва преживяваха от занаятите си и макар че връзваха грошовците си в много възли, не се отказваха от тях… Калуньо беше закъснял и успя да намери в Църън само стария устабашия Рушко, познайник и приятел на Калуневия баща. Старецът не можа да му откаже. С пъшкане и охкане той размърда старите кокали, двамата заедно посъбраха криво-ляво една тайфица от Църън, Богулите и Жежла — двайсетина каменари, колари и аргати. След една неделя разправии и олелии Калуньо поведе тайфицата на къшлата в Стублата, Костандината къшла…

 

 

По това време Янко развеждаше Гюла по стадата да избират вълна. Беше вързал на седлото отзад две кофите дрънчеха и плашеха кончето, — за да размива в тях боите, зелена и червена, и да бележи овците от двата чешита вълна. А Гюла все не харесваше вълната и го буташе от стадо на стадо. Личеше си, че търси и нещо друго. Докато го намери в Мочурите. Беше Костандиният мъж. Позна го не по него, а по момченцето, седем-осемгодишно момченце, облечено по каракачански, с лице мургаво, нежно като на момиче и зеленикави очи. Приличаше на майка си. По него намери и бащата, оня с нестриганата червеникава четина. И докато Янко тръгна с двете кофи из стадото да боядисва нужните овци по свое усмотрение, Гюла се разговори с каракачанина. Шпиро се казваше. Тя нарочно откри лицето си и го попита дали си спомня кога е идвал дома й. Отпратиха момчето да помага на Янко, отделиха се настрана и дълго приказваха нещо. Повече приказваше Гюла, каракачанинът слушаше, навел глава… Янко още не беше свършил работата си, когато Гюла му каза, че иска да си ходи на село. Сега ли, веднага? Той беше удивен, още не беше боядисал овцете. Но чорбаджийката му каза да остави тая работа на чобаните…

 

 

… Рушко, старият майстор, мислеше да почива това лято. Беше си насадил едно бостанче край село, бе свил там проста колиба от пръти и ръженица и само чакаше времето да се стопли добре, за да се премести на колибата заедно с двете кози. Не беше толкова стар, че да хвърли чука и мистрията на тавана завинаги, беше все още изправен, ходеше ситно и припряно. Но се оплакваше, че като се наведе да върже цървулите, после не може да се изправи от кръст. И като се качи нависоко, вие му се свет. Калуньо го помоли: нема кой друг, а работата не чака и тряба да се свърши още това лято; и нема да се качва нависоко, ни да пипа нещо — само да наглежда и нарежда… Старецът поклати глава, той знаеше по-добре от Калуньо какво нема и какво има. Съгласи се с голяма кандърма. Но щом се съгласи, веднага дойде на мястото заедно с половината аргати и колари и без маене почна работа. Той разгърна най-напред овчата кожа, на която Калуньо с въглен бе начертал мерака си. Сградата мязаше на подкова — събираше краищата си при портата откъм пладне, под Стублата. Сараят трябаше да бъде в дъното на подковата, а от двете му страни, като ограда, се редеха хамбари, кошове, плевни и обори.

— Ако се дига отсекъде наведнъж — забележи старецът, — градежът ще иска много народ. Отде да почнем?

— Оттука! — Калуньо опря пръст в дъното на подковата. — От сарая.

— Не — каза майсторът, като се позасмя. — Почва се от най-нужното. От нужник. И от покрив за народа…

С властна и спокойна ръка старецът разпореди:

— Коларите — на Рата за камък! Пешаците да секат гора за колиба! Нари за четиресет-педесет човека! Още десетина коли! И още толкова чираци!…

Народът се размърда, работата около колибата закипя веднага.

— А сега земи брадвето и — сос мене! — заповяда старецът.

Двамата с Калуньо тръгнаха да очертаят мястото на обширния двор. Калуньо задялваше дърветата, които трябаше да бъдат съборени. Майсторът го питаше не му ли е жал за тия дървета, такива налети със сила, наредени като войска; още дедо му ги чувал и не ги секъл — че и те душа носят… Той заничаше по дърветата, мереше ги на око, избираше правите, па посочваше с пръст: тоя… тоя… и тоя… Из бранището ечаха гласове, тишината се напълни с глъч и екот на брадви. Старецът все вървеше из гората с размерена строга крачка, Калуньо го следваше.

— То ми е за последно… — бъбреше старецът. — Тебе не те зная дип, ама баща ти зная… та да не му строша хатъра нему, рахметлията. А народа има сухоежбинка за ден-два, та виж там, да се готви… че тая иска ядене, на сухо не ще… А утре ще чъртаем на земята и сичко ще мерим най-точно.

Колибата за аргатите бе струпана набързо още същия ден. Тъкмо навреме. Защото през нощта заваля дъжд, един от ония летни дъждове, които идва с облак и гръмотевици, но не отминават с облака, а се затягат и карат с дни — тихо, равно и упорито. Пътищата лъснаха и се разкаляха, коловозите потънаха до главините. Коларите изпрегнаха добитъка, пуснаха го да пасе и се прибраха на сушина в колибата. Прибраха се и секачите. Покривът прокапа тук-там, но напалиха огън, та сушеха и ямурлуците, и покрива, приказваха и се смееха, и кашляха от пушеците.

В такова време те щяха да седят и по домовете си, но там нямаше кой да им плаща за седенето… Калуньо беше заминал с Янко по селата да събират още аргати. Имаха късмет. Мнозина от гурбетчиите дюлгери се бяха завърнали от долните села, за да прекосят — тях уловиха. Дадоха им добра надница, платиха им на зелено за месец напред — и Янко поведе първата тайфица от десетина души направо за Стублата. Янко след това трябаше веднага да търчи на Мочурите — да докара стадо мъжки шилета, с овчаря заедно, за курбан на майсторите. Янко се забърка кое да гледа по-напред — стрижба ли, или около майсторите да се върти. Че идеше и предой — да се дели сагмал от шилета, бачии да се градят… не е едно. И всичко му се струпа наведнъж. Смятаха да задържат и стригачите на градежа, като привършат коситба. Че след тоя дъжд пекне ли слънце — коситбата е на прага…

 

 

Мокър до последната нишка, Калуньо се прибра на село. Зажаднял бе за Костанда, два дни не беше я виждал, а му се струваха месеци. Клатушкаше се на седлото, мокър и морен, мъчеше се да спомни лицето на Костанда и не можеше. Как изглежда лицето й, как го гледа, как се смее. И тъкмо да улови черта позната, та да сглоби образ от нея — чертата се размиваше, образът кривеше, неуловим и мътен като образ зад джам, облян в дъжд. Беше гладен и капнал от умора, лицето заострено, душата свита и премръзнала. Искаше да я види час по-скоро, да се сгуши в скута й като дете, за да се стопли и успокои.

Когато влезе в Скрибеня и мина край кафенето на Крив Роглю, беше още видело, но ламбата вътре светеше. Някой го повика отвътре:

— Калуньаа!

Не смяташе да се отбива, не му беше до кафе сега.

Но слезе от кобилата и нави юздата около шията й, да не я застъпи. Дрехите лепнеха студено по тялото му.

— Ела, ела, Калуньаа. Ела сам…

Беше Уруков, ходжата, гледаше го от ъгъла на миндерлъка до прозорчето и се смееше, червендалест, с лъснати очи и бузи.

— Какво има, ходжа ефенди? Казвай по-бързо, че съм вир-вода.

— Сертлия! Сега ще се стоплиш! — Ходжата го гледаше усмихнат.

Кривия донесе две кафета и притури дърва в кюмбето. Калуньо чакаше.

— Чувам, зафанал си големи работи… — Уруков ласкаво го потупа по рамото, но отдръпна ръката си и я изтри в джубето, беше мокра.

— Чак толкоз големи не са.

— И друго чувам. Май че и жена нова… и каурка била…

— Та що?

— Нищо. Само викам… щото се полага по шериатския закон там… — Ходжата надигна филджана си, подуха му и внимателно погледна изниско над него. Калуньо мълчеше.

— Кога смяташ да почваш минарето? — попита той.

— Ми тряба да го почваме, време е… Че това, сегашното, с тия талпи, само ни резили. Не смея и да се кача на него…

— Рекох, ако подпитваш за пари — сега не ме закачай. На зор съм. — Помисли и добави по-тихо: — И в моите работи не надзъртай, Урук. Твоите си гледай.

— Че то това си е баш моя работа.

— Но бърка на моята.

„Мокър съм, студено ми е, работата ми стои и съм зъл — помисли Калуньо, — и си изкарвам яда на човека.“ Добави по-меко:

— А за минарето ще видим наесен, Урук. На думата ми мож да стъпиш като на ездитен камък. Бинекташ.

Той остави кафето и стана. Кафеджията клечеше пред кюмбето и разравяше горещата пепел с две джезвета. Подхвърли му пара и излезе.

Дъждът все така продължаваше да ръси равно, небето ниско захлупено отвсякъде. Кобилата покорно стоеше под дъжда и го чакаше, навела глава. Поведе я към къщи пеша. Тутакси зад портата го пресрещна Гюла, наметната презглава с някакъв чул.

— Идва мъжът на оная… — каза тя.

— И кво?

— Иска си я…

Завъртя се и влезе вкъщи. Той постоя малко, помисли. Па зашляпа през локвите из двора, през сливака към старата къща.

Костанда трепна и се обърна изненадана, когато той отвори вратата и застана на прага — космат и мокър, напълнил със снагата си цялата врата. Тя го гледаше смутена и не знаеше какво да прави, усмивката й се белна за миг. Пристъпи към него и залепи лицето си в мокрия ямурлук, той усети в ръката си нейната ръка — мъничка, топла и трепереща. Подигна лицето й, беше мокро и то, тя искаше да го скрие, но той го държеше в длани, замаян от топлотата му. Отдъхна си. Усети, че най-сетне е дома си, там, където тряба да бъде, където иска да бъде. Където премръзналата му бездомна душа може да се стопли и унесе като дете.

Тя го опипа с тревожни ръце, остави го и се разтича да подсили огъня в оджака. Накара го да седне и събу цървулите му — бяха нагизнали, мязаха на две лигави пачаври и смърдяха ужасно. Развърви навущата, смъкна една по една дрехите му и ги простря да съхнат. Остави го почти гол. Той се срамуваше малко от голотата си, тя не се срамуваше. В ръцете й беше като нейно малко момче, заиграло се на дъжда и намокрено — и притихнало сега, след като са го уловили, били и простили. Беше негова майка — сурова, наказваща и обична. Негова сестрица.

Тя му поднесе едно стомне и сама го държа, докато той пиеше и благият огън на ракията се стичаше блажено в гърдите му надолу. После тя влизаше и излизаше, хлопаше меко вратата и потракваше със съдове; нещо правеше. Полегнал, той я чакаше тихо и гледаше в огнището, дето лениво пролазваха пламъци; чакаше вратата да хлопне пак и тя да полъхне край него с полата си, за да усеща, че е някъде наблизо, отива и се връща; че го обвива със себе си като затоплена пелена — а той се смалява вътре в пелената, стапя се и се смалява като дете. И беше неизказано хубаво това…

 

 

… Той отвори очи и я видя, беше надвесена над него и се смееше, и прекарваше опакото на дланта по лицето му, остро изрязано и бодливо.

— Аде… едес! Едес!

— Не ща сега.

— Не ста, не ста… Сти!

Все чъртаеше с ръка лицето му. Той се надигна на лакът и хвана ръката й:

— Костанде, чуй. Ти искаш ли… да се върнеш при мъжа си?

— Мъс? Не знае… Ти иска? — Пак се усмихна. Но той усети как тя изведнъж се напрегна цялата.

— Не искам.

— Ти — мъс! Ти!

Той гледаше как трепкат по лицето й отблясъците на огъня, гледаше полуотворената уста, бялата усмивка. И мислеше как чудно е нареден светът. Цял ден бе зъзнал в мокротата, в лапавиците и ветрищата, гонен от село на село. И през целия ден като сън му се меркаше тя, като сладостна нощна отплата за суровата неприветност на деня, като светеща мургава снага, която ще го приюти в скута си и ще изпие умората на деня. И ето, тя е при него, той е при нея, може да я земе в ръцете си и тя ще обвие себе си около него, плътно — като смях, като ласка. Когато поиска… Но сега не иска. Сега иска нещо повече от това. Иска цялата нея. Всичко, което е тя. Всичко, което може да бъде тя. Това всичко е голямо и не свършва бързо като прегръдката. Голямо и по-дълго от това изменчиво, трепкащо, неуловимо лице, от тая бяла усмивка, от тия очи, които пронизват и сътрисат; от косите, ухаещи на мускато… По-друго, по-силно, по-страшно… той никога досега не е познавал това страшно и дълбоко нещо, чието дъно се не види. Колко чудно е това — той не може да го разбере. Не може да разбере нито себе си, нито нея, нито това нещо, което обгръща тях двамата и ги върти, и ги замайва в безкрайна, безначална магия. Той не знае нищо, той не иска нищо. Той иска само това, само нея и всичко, което е с нея, идва от нея…

 

 

… Заспа в ръцете й, така както бе прилегнал на лакът. Тя полека го отпусна да легне, сгуши се сама до него. Мерна се за миг само мисъл за рамото му, какво е станало с рамото му… мерна се като искрица и угасна. Тя заспа изведнъж като него, като дете — угасна като искрица и тя…

 

 

… Дъждът като че бе понамалял, но ръмеше все така ситно и равно на другия ден — когато тръгнаха. Зелените ливади, зелените ниви, зелените шуми, всичко зелено бе посивяло и помръкнало в мокротата. И времето като че бе посивяло и спряло.

В новата колиба аргатите играеха на дама с бобени и кукурузени зърна, или дремеха около огъня, делкаха клечки и си приказваха, печаха охлюви. Старият майстор лежеше на нарите, завит с шубата, и само от време на време се надигаше да запали лулата си — и дълго след това кашляше дрезгаво, старешки, но не изпускаше лулата. После лягаше пак — дръглив, оплул от лежане. Понякога излизаше вън, гледаше небето, цъкаше, ходеше нервозно нанякъде и се връщаше, потъмнял като времето, и лягаше отново, като мърмореше нещо безгласно.

 

 

Янко го нямаше. Костанда се опретна да меси хляб. Колибата бе позапустяла без хора, пътеките около нея още стояха, но тревясали. Вътре всичко си беше на мястото, както преди. Калуньо очисти бурените, къде оскуба, къде окоси. Напали огън и мястото оживя. Привечер дойде и Янко със стадо шилета; нямаше къде да го подслони. Не беше Янко човек, който в такова време ще остави живата стока на открито. Той разръчка аргатите, те се разтърчаха и набързо струпаха от шума нещо като навес — не толкова за сушина, колкото за завет, защото дъждът капеше и през шумата. Но през нощта дъждът престана изведнъж (старецът пръв го усети), небето се изясни, показаха се звезди. А от сутринта пекна ясно слънце.

Старият Рушко се размърда ранко-ранко и още преди слънцето беше на крак. Наметнат с кожуха, той застана пред колибата на Калуньо и се прокашли:

— Хавата се отвори, чорбаджи. Хаде!

Старецът размери с крачки цялото място, подире му Калуньо забиваше колчета. Мястото се очерта, беше обширно. Разбраха се тъй: главната сила да бъде хвърлена в дъното на подковата, при сарая; излишната ръка — в градежа по цялата подкова.

Работата веднага възвря. Старецът — нервозен и припрен, с око набито и остро — веднага разпореди кой къде и как; и не остави никого да се помайва и бута без работа.

 

 

… А работите около Калуньо наваляха една връз друга, по няколко наведнъж, застъпваха се, все бързи и неотложни. Около овците, вълната, шилетата и готовото сирене, разправиите с търговци, пазарлъци и превози. И тичане за още аргати. Ливадите се надигнали, цъфтяха бурно и даваха зор за коса. И докато Янко се разправяше с овците, Калуньо потъна в коситбата. Добре че се случи все хубаво време, валя само веднъж и за кратко, не направи поразия, та сеното се прибра изсъхнало, с мирис и цвет на треви. И множко беше, копите се натъркаляха по ливадите нагъсто като овчи стада. А със сеното заедно вървяха грижите по копанта на кукуруза. Ръжениците се бяха източили равни, вече премятаха талази от полъха, ечемиците наливаха клас… Полето радваше окото на Калуньо, сърцето му ликуваше. По цял ден той търчеше от място на място, вечер се прибираше на колибата, капнал от умора, но сещаше умора чак когато прилегне до огъня и се понапече. Хапваше набързо и вече беше заспал — още там, при огъня. Сутрин рано поемаше пак из кърищата. Беше отслабнал, небръснат и занемарен, нямаше кога и ризата си да преоблече, почернял от слънцето, само очите му светеха. Кратко е лятото, като слама изпламтява бързо и буйно, и много работи чакат ръката му. Работите напираха отвсякъде наведнъж, трупаха се една връз друга и край нямаха. Но тоя товар от радостни грижи беше по мерата на Калуньо и наливаше като клас душата му с тихо, несъзнавано щастие. Беше щастлив така. Беше щастлив и не искаше нищо повече от това. Не ниви, не ливади и стада, не имоти и богатства, а това: да се върне вечер и отдалеч да види огъня, че свети, неизменен и верен; една жена да го посрещне при огъня с мълчалива ласкавост, да го обвие като дете с повоя на мълчаливата ласка. Да не мисли по цял ден за нея, но да знае, че я има на тоя свет, че е някъде, че е в него — като кръв, като хляб и вода, като сила в снагата. Като огън във вечерите и нощите му. Това. Понякога му се струваше, че в живота си е имал само една жена — само тая. Че никакви други не само че не е имало, но и не е могло да има. Че е познал само една — тая. Която всъщност още не познаваше. Той не искаше да мисли за нищо, което е около тая жена, неясното и нерешеното около нея, болезненото. Знаеше, че тряба да го реши някак, да го очисти и уясни веднъж и завинаги. Да го лекува, да го извади като трън от пета. Но засега не мислеше за това, отбягваше да мисли, не искаше да мисли. Нямаше време или гузно отлагаше времето… Една нощ внезапно се събуди, нещо го събуди. Беше тъмно, огънят загаснал. Тя, коленичила до него, бяла в бялата си риза, прекарваше ръка по небръснатото му лице.

— Топли мене — шепнеше и се смееше тихичко. — Студено мене… — Потръпваше от студ, нощите бяха хладнички, и бързо се мушна под ямурлука до него.

Кое време беше, колко е спал дотогава — не знаеше. Разсъни се и не спаха до сутринта. Беше почнало да се разбелява, когато се унесе отново. Нея вече я нямаше, слънцето изгряло, събуди го старият.

— Напират за коситба, чорбаджи — каза Рушко. — На свое. Като прекосят — пак са тук. Да им заръчам да водят още народ?

— Бива, бива… Заръчай!

Не беше разсънен още. Стана да се разтъпче, огледа се. И едва сега видя изумен, че дуварът се дигаше отвсякъде като подкова, а в подковата вътре гората очистена и само един-два горуня стояха още, мястото просторно и празно. Дуварът не бе равен, някъде се дигаше, другаде едва излизаше от земята. Но нещо беше направено и стоеше твърдо, нещо ново, което той не бе съгледал досега в здрача на своите вечери и сутрини. „Добре, масторе… ти сам виж… ти знаеш щото тряба…“

Оседла кобилата и замина, обърна се да види чръноовчарката, но не я видя. През целия тоя ден ходеше малко като замаян или недоспал. Но не му се спеше, беше му леко и ведро. И пак, както преди, изпитваше с тялото си благодарност към тялото й, към простото величие на тая жена; не — към жената, сякаш за пръв път бе разбрал докрай, бе усетил до дъно какво е това жена, точно тая жена, точно за тоя мъж. Сякаш тая жена бе събрала в себе си всички жени на света, бе неочаквано някакво, случайно чудо, имане някакво — не това, което събира сега, а истинското негово имане — което случайно бе намерил на пътеката край Стублата; и ако случайно не беше се навел да го земе, можеше и да го отмине. Дали не беше му се присънила? Животът е сън, казва Свещената книга, и истинският живот почва след живота… Но Калуньо предпочита тоя отсам, неистинския, който се напипва и тече гъсто и плътно… Тук пластеха сеното, изсъхналото сено се ронеше и пълнеше потния му гръб с бодлива плява. Там връзваха снопите ечемик, а далече напред през бляскавата стъклена стрън още жънеха; той скубеше едрото и по-зеленото за въжета — сутрин, когато бе влажно и меко. Че то зрееше с всеки час на деня. Натрупваха въжетата накуп, някъде на сянка, оръсваха ги с вода, покриваха ги с черги. По-натам довършваха копането на кукурузята, избуяли и вече лудеещи, можеха вече да скрият седнал човек — подредени и размахали тъмнозелените байраци на листата като безчетна войска. Полето кипеше в жегата и зной капеше от всеки ден. Сън беше всеки ден. Като сън се изнизваше поредицата на дните и бледнееше назад, и тънеше в тъмите на паметта. Наяве беше само тя, оная, чръноовчарката.

И само тя беше нещо истински твърдо, на което може да се опре един мъж, за да бъде мъж — да не се завали и падне. Наяве беше това: той прекарваше длан по гладката стегната плът на корема й, полека я прекарваше, внимателно и боязливо, защото дланта бе загрубяла и грапава: „Има ли тук… нещо?“

— Нема. — Тя се смееше тихо в гушата му.

— Иска ли?

— Иска… Костанда иска… — И пак се смееше.

После тя се дръпва някъде встрани, на ред излизаше нещо друго, тя отиваше някъде в сянката, сама посивяваше и ставаше сянка там, в колибата, при вечните, вечно повтарящи се, несвършващи женски работи на един дом, който още не беше негов. Но той знаеше, че винаги може да я повика от сянката, че сянката е винаги близо до него, че я усеща като своя сянка — ако не я вижда ясно през гъстотата на дневните летни грижи. И че без нея не може. Защо да говори за нещо, което и двамата знаеха? Той знаеше, че и тя не може без него. Знаеше го някак, долавяше го, това се долавя. То му даваше не гордост, не, а пълнота на силите. Пълнотата — да знаеш и да можеш. Да владееш себе си и света си. Тая пълнота: да усещаш, че целият свет може да се огъне като податливо тесто в ръцете ти и да приеме образа на пръстите ти… Той тичаше като бесен из полята от нива на ливада, събираше аргати, нареждаше. Не защото ламтеше да има, не от лакомия, той имаше повече, отколкото му тряба. А за да гледа как нещата се подават на ръката му и се менят, а зад гърба му остават завършени, ясни дела; как силата му се превръща в нещо, което не е било преди това, нещо, което може да се види и пипне… Лятото бе горещо и спорно, зряло лято, най-зрялото лято на Калуньо, най-честитото. Пълно с грижи и безгрижно. Никога не бе се чувствал така добре, както сега. Всичко растеше, буеше и се прибираше чисто, от всичко берекет. Само понякога му се меркаше мисъл, че толкова добро не е на добро — меркаше се и отминаваше като летен облак. Работата по градежа бе позатихнала, но не спираше. Старият майстор се тревожеше. Дните на лятото са преброени и той искаше да изкара сарая преди есенните дъждове поне до покрив. Имаше доста време до есента, но старецът бързаше — бе пресметнал, че изостава. Дуварът бе завършен криво-ляво, но сараят едва излизаше от темелите си и вече по темелите се познаваше какъв ще бъде. Голяма одая с оджак на втория кат, джамлия одая, цял ден да минава слънце през нея от три страни, отпред дървено креве. От дувара отзад да се източи нагоре каменна кула, по-висока от гората, и от нея да се гледа цялото поле наоколо, равното Калуньово поле около Стублата. Толко за това лято. Не беше малко, не беше лесно, старецът всеки ден пресмяташе надниците, потребни тепърва. В работата му Калуньо не се бъркаше, защото имаше доста своя. Тъкмо бе започнала жътвата на ръжта, заедно с нея и вършитбата. За вършитбата Калуньо взе и Костанда да му помага, макар че нямаше много нужда от помощта й, па и старият устабашия мърмореше, че няма кой да готви на хората му. Калуньо я взе, за да бъде до него, да я гледа всеки ден отблизо и да й се радва. Тя облече тънък памучен сукман, да не се набива по него осил, тънка и прозирна бяла риза дерменлия, на главата си върза бяла кърпа вместо каракачанския накит. Беше по-гъвкава и лека така. Калуньо я гледаше как чевръсто и неспирно обира сламата с вила и я отмята встрани, пребрадена до очите и неузнаваема, само очите й се смееха, как момински крехко се огъва снагата й, а гръдта й подскача пъргаво. Сърцето му преливаше от радост само като я гледа, задъхваше се и я желаеше ненаситно, винаги като първи път и всеки път като безкрайна, несвършваща благодат. Едва дочакваха нощите си. Нощуваха, сврени в сламите, без завивки и постилки. Топлият дъх на прясна слама се сливаше тогава с упоителния дъх на мускато и женска пот. Тя тихо го кореше, че ризата ще се скапе на гърба му от сол, откога не я е хвърлял, нека да я свали за пране. Той обещаваше да я свали, но не я свали — и тя наистина се скапа и увисна на парцали.

Беше хубаво време. Ден из ден, нощ след нощ, дълги дни и нощи, които после му изглеждаха изпламтели кратко като един ден и една нощ само. Като насън. И за първи път това лято Калуньо усети, че живее истински…

 

 

Тогава дойде вестта от село, донесоха я аргатите, които возеха зърното: майка му умряла. Калуньо замина на село с Костанда. Той не обичаше майка си. Не че я ненавиждаше за нещо — просто не беше привързан към нея, чужда му беше. Повече почиташе баща си, макар че него отдавна го нямаше. Калуньо беше десетинагодишен момчурляк, когато баща му замина на война някъде из Араплъка и вече не се върна. Останалото разказваше неговият акран Рушко, устабашията. Как били пленници там някъде из пустините, къде Емен или Масър, па бягали, па не знаели път, па едни се отделили и изгубили, с тях бил и баща му… Калуньо го помнеше добре и още го жалеше. Беше едър, малко каба човек, спокоен и разсъдителен, все го учеше на нещо, все му разказваше разни чудновати истории, които ставали по земята или щели да стават. Казваше му, че всички живи твари имат душа, даже дърветата и тревите. Че всичките хора по тая земя са братя и тряба да живеят като братя. И че всеки един човек тряба да остави някакъв белег, че е живял на тая земя… Той и го изпрати да учи в руждието, мюфтийското училище в Едирне, искаше да го види учен молла. Майка му после го премести във Филибето, за по-близо, а скоро подир туй си го зе на село. Калуньо бе будно, паметливо момче, учението му се даваше, но не му бе много мъчно, когато го остави. Майка му бе властна, сурова жена. Тя не повтори, все чакаше мъжа си и не го дочака.

И види се (мислеше после Калуньо) на млади години ще да е била по-добра стопанка от баща му. Останала сама жена, тя не само че не разпиля имота, но го подреди и умножи. Първите егреци направи тя. Помагаше й един човек, не беше от село, беше се появил ненадейно, никой не знаеше откъде, Маджира му викаха. Калуньо помнеше и него добре, но го ненавиждаше люто, макар че Маджира не бе му направил нищо лошо. Беше як мъж с дръзки черни мустаци, посивяла коса, но още млад и в силата си мъж, подвижен като живак и с гръмлив глас. Беше нещо като кехая или главен ратай, но нито едното, нито другото, не се знаеше какво точно беше, разпореждаше се като у свой дом, все подвикваше на Калуньо като на ратаите, понякога надигаше глас и на майка му, а тя преглъщаше и мълчеше. Когато го убиха, Калуньо си отдъхна. Остана загадка как го убиха и защо, но на Калуньо все му се чинеше, че в това убийство пръст има и майка му. Беше вече понаякнал и възмъжал, за да подеме работата сам. Тогава и майка му се оттегли настрана, прибра се вкъщи, укроти се и утихна, вече не му се бъркаше в нищо. И като че точно тогава тя остаря изведнъж и стана такава, каквато остана докрай.

Времето беше горещо и погребението го направиха още същия ден. Гюла бе обадила на всички, които трябаше да додат, бе приготвила и предвидила всичко. Тя плачеше и нареждаше, когато трябаше да плаче и нарежда, или беше строга, суха и разпоредителна, когато според реда трябаше да бъде такава. Тя казваше на Калуньо какво да прави и той послушно го правеше. Костанда беше някъде в калабалъка по края и все пак си поплака малко, но Калуньо никак не можа да се натъжи като за погребение. Нейсе, мина и тая. Вечерта, когато свърши всичко и роднините, след като хапнаха и пийнаха по обичая, се разотидоха, а Гюла се прибра сама в новата къща — Калуньо поиска да пренощува с Костанда в старата къща. Но Костанда се възпротиви, тя не искаше да остане в къщата на мъртвец и напря да вървят на Стублата. Калуньо беше изморен, не му се блъскаше из тъмниците, но се съгласи.

— Ела — каза той, — барем само да ти покажа едно нещо…

— Каково то несто?

— Ще видиш. Ела.

Запалиха свещ и той я въведе в стаята на майка си. Беше мрачна и денем тая продълговата като гроб стая, слънце в нея не влизаше, а сега изглеждаше още по-мрачна, отрупана с черги и всякакви вехтории. Прозорчето с дървените решетки бе отворено, но миризмата на мухъл и старост не се измирисваше лесно. Костанда държеше свещта, а с другата ръка се бе хванала за ръката на Калуньо и трепереше.

— Не бой се — каза й той, — нема нищо…

Той пристъпи към двата сандъка в дъното на стаичката, голям и малък. Големият отрупан с черги и ресначи, надиплени на висока купчина. Той свали на земята купчината, отвори капака — вътре беше пълно с женски дрехи, спластени гъсто. Извади ги една по една, погледна дъното:

— Не е тук…

И се зае с втория сандък, в който също имаше женски дрехи, по-тънки. Извади ги, извади и два тежки наниза от стари алтъни, по-стари от махмудиите. Само ги подигна и ги остави на мястото им. На дъното в единия ъгъл лежеше вързоп от бяла женска риза, вързан с ръкавите й. Калуньо го взе и го постави на земята при дрехите.

— Дай свещта по-близо…

Вътре имаше малка дървена икона, кандилница с част от синджирчето й; също и половинка от патрахил, предна или задна — черен патрахил, обшит по краищата със сребърна сърма и украсен с цветчета и кръстчета, от сърма и те, но златна. Разгледаха иконата. Беше малка, педя на педя и половина, четвъртита дъска, надупчена от дървояди. Образът на нея беше потъмнял и едва личеше под пластовете от восък или нещо друго, с което дъската беше накапана като с кир. Все пак познаваше се, че това е образ на жена, склонила тъжно глава над голо дете. „Изретана“… — каза тихо Калуньо. „Богородица“ — прошепна и Костанда, като гледаше иконата изумена.

— Боже, отде, отде?…

— Не знаеме… никой не знае…

Той разказа. Още когато разкарал първата си жена, майка му отворила пред него сандъка да види тия неща. Дала й ги нейната баба и я заклела да не казва никому, както и самата тя била заклета. Заклела я още да ги предаде на първата си унучка, когато унучката се ожени и добие женска челяд. Ако дочака унучка. Но тя, майка му, не дочакала. Затова заклева него — да направи той това, което трябало да направи тя. От баба на унучка е предавано това, открай време предавано, никой не знае откога е то, откъде е и защо е. Само това: предавано от ръка на ръка и заклевано очи в очи, шепнешком и потайно…

Двамата стояха и като магьосани гледаха нещата, Калуньо за пръв път ги разглеждаше по-дълго. Дъската на иконата бе липова и много стара, от цяло парче, издълбано отзад като с лъжица, покафеняло и гъсто надупчено от дървоядите. Платът на патрахила скапан, едвам се крепеше, само що не се е разсипал на прах. Само на кандилницата нищо й нямаше, беше си здрава, обгоряла, сребърна и като че още миришеше на тамян и въглени… Сепнаха се, когато свещта започна да трепка и попуква, догаряше. Набързо свиха вързопа отново в ризата, завързаха го с ръкавите, Калуньо го постави в ръцете на жената:

— Те, на тебе сега… нема на кого… И тебе заклевам!

Тя държеше вързопа с двете ръце и го гледаше напрегнато, лицето й бе вглъбено и строго, далечно, сякаш наистина мълчаливо се заклеваше: „… за наша унука, кога отимаме… ако отимаме…“

Върнаха се на Стублата още същата нощ, той я държеше на седлото пред себе си; мълчаха през целия път.

 

 

… Старият Рушко бе доволен и весел, току разглаждаше мустак и обикаляше майсторите си, нещо им нареждаше, някъде гълчеше сопнато, но малко престорено. Работата вървеше бодро и напредваше. Майсторите се бяха завърнали, някои още се завръщаха и водеха нов работен народ. Един старецът прати по Рата за камъни, че привършваха, други — към Яблан да бичат талпи за чардаците. Време беше да се мисли и за дограма. „Гледай сега тука, Калуньаа…“

Старецът с трескави пръсти разгърна овчата кожа, дето бе начертал сарая, и облъхна Калуньо с тежък тютюнев смрад, който идеше и от чибучката му, която не сваляше от уста, и от цялата му снага, прогизнала в тютюнев катран: „Е как ще да бъде. Хубаво гледай и казвай отсега, да не кажеш после… Ето тука долния кат — с готварници, фурни, изби. Ето първия над него, като стъпало на долния. Втория, още по-малък, само една одая, горница, но широка, голяма, отсякъде джамлъци, цял ден да гледа слънце и слънце да я гледа. Чардак и тука. Миндерлъци вътре и вън. Там да си пиеш ракийката, на високо и хладно, там и гости да срещаш. През всичките катове минава кулата, отдолу до горе, ще бъде като комин за оджаците, и около нея ще се вият стълбите… От мене толко, Калуньаа. Ако има нещо, казувай…“

Калуньо изслуша стария, разгледа чертежа и го одобри в себе си. Добави само да се прави чардак и на кулата отгоре, малък покрит чардак. Хареса му едничката горница на втория кат и заръча на майстора: има-нема време за целия сарай — за горницата да намери време, да я изкара докрай, до наесен, преди да са захванали дъждовете. Та да зимува в нея. За другото ще гледаме…

— Бива — рече майсторът. — Само да не ни подлъже дървенията…

Той замина за чарковете да търси сухи трупи. Калуньо пък заби по харманите, дето вършитбата вече преваляше. Костанда остави на градежа да готви и меси на майсторите. Прибираше се вечер изморен, хапваше, прилепнал до огъня. Там и заспиваше, загърнат в ямурлука. Сутрин намираше и някоя черга, метната отгоре — нощите се захлаждаха, измъкваше се и тръгваше пак. Работата вървеше все така усилено навсякъде. Всяка сутрин Калуньо отбелязваше как бързо се дигат зидовете, как надхвърлиха гредореда на първия кат, минаха нагоре и се събраха към одаята, която си беше харесал. А после над нея надзърна кулата, тя беше забила здрави каменни корени в земята и тръгна нагоре, заоблена и мощна като дебело дърво. Може да се боднат и две-три пръчки отпред за асмалък…

 

 

Работата вървеше равномерно, плавно и спря само веднъж. Когато една сутрин прикапа дъждец, ситен и тих, без вятър, небето помътня и се захлупи. Дъждецът се затегна, сгъсти се, все така дребен, но вече мокреше, и майсторите почнаха да попоглеждат към колибата. Нервозният Рушко искаше да ги накара да останат на градежа, докато премине дъждът.

— Да не ядат харам ляба си!

— Де холан и ти, устабаши отвърна му Калуньо. — Мой ляб ядат.

— Шреде чоклук — орадѝ боклук! — бърбореше устабашията, като кашляше и псуваше. — Където много народ — там и боклук работа…

— Аз олсун, йоз олсун! — весело му подвикна Калуньо. — По-добре малко, но добро!

Рушко се успокои чак когато дъждът спря; той веднага изрита майсторите от колибата и ги прати на градежа, дето беше още мокро и хлъзгаво. На другия ден небето се очисти и отново пекна слънце, но времето остана хладничко. И сякаш това бе първият лек, тревожен знак, че лятото си отива. Нещо тревожно легна и в душата на Калуньо. Не знаеше отде иде то, не виждаше никакви белези на тревога ни отвътре, ни отвън. А му беше тревожно и чоглаво, усещаше го как набъбва и набира като невидима рана, която още не боли истински, а само глухо поболва. Дали защото Янко не се обажда толкова дълго и дали не са го навили неговите каракачани да си вървят? Но не, не е това. Или може би Костанда бе станала някак сдържана, вгледана в себе си и по-мълчалива от друг път? Едва ли ще е и това. Може и така да му се струва. Жената не подгъва крак от сутрин до вечер. Уморена е, това е всичко. Тряба да й потърси помощ някаква, че не смогва сама… Калуньо не смееше да мисли повече за Костанда, защото още не бе измислил нищо за утрешния ден на двамата. Все отлага. И всичко около двамата е смътно и неоправено. Но Калуньо не е човек, който може да живее в неяснота. Той ще реши и ще отреже наведнъж ясно: така или така…

 

 

Но нещата зрееха някъде встрани от него, в някакъв свой тих и потаен кът на мрака наоколо, и той не беше ги усетил. Бяха узрели, бяха се засилили — откъртиха се от един път и го изпревариха.

 

 

… Паднаха първите леки слани тук-там. Бяха още един знак, а за такива знаци Калуньо имаше набито око. И една сутрин дойде Янко. Беше се стегнал в нови дрехи, с нови навуща, бели като сняг и препасани с черни върви. Беше сериозен и важен. Размениха няколко думи като за поздрав — че още стои неорязан царевичакът, но той е малък кахър. Че другото е прибрано горе-долу. Че днес-утре тряба да пристигнат джелепите да карат гойните стада. Стоката е на цена сега и няма да е зле да се пообиколят пазарите, да се види каква е хавата…

— Че и Митровден иде… — додаде Янко. — Такава ни беше думата, чорбаджи. До Митровден. Време е да теглим за Долната земя.

— Викаш — време, а? — Дъхът на Калуньо секна за миг.

— За морето, чорбаджи. Тъй сме ний научени. Та рекох да видим сметките… — Янко откачи от рамо писюоллията чанта и извади работите.

— Добре де… Я чакай малко… аз смятах… Защо не останете и тая зима, Янко? Па напролет ще видим…

— Напролет? То мене ако питаш, чорбаджи… ама тъй сме си думали ний, а мене ако питаш… — Янко се позабърка, изчерви се от напрежение. — Ама хората напират… съклет им е на едно място… Ний тъй сме научени, Калуньаа…

— Остави какво сте научени. Ти не напираш, нали? Кой напира? Шпиро?

— И Шпиро… Ама и другите.

— Шпиро… Така кажи. С Шпиро ще се разберем. А с вас… чуй ме, Янко. Останете тука и тая зима. Мога и без вас. И вие без мене можете. Но по-добре е за мене и за вас да си бъдем заедно…

Янко беше навел глава, слушаше. Калуньо додаде:

— А Шпиро… ако толко драска да върви — нема да го спираме.

— Ясно, Калуньаа. Току…

Янко се загледа настрана, извади от силяха си дълга шарена кърпа и почна да бърше лицето си, макар че не бе му горещо и не бе потен.

— Това де… ти да прощаваш… той сака да земе и жена си…

— Аха. Е, нека се разбере с нея…

— Те май… разбрали са се…

— Какво? — През гърдите на Калуньо премина хладец и го преряза.

Янко се обърна и погледна чорбаджията си в очите. Беше му олекнало — бе казал всичко, което имаше да казва.

— Е, тяхна си работа… — промърмори Калуньо и дъхът му спря.

— Ами кога?

— Тия дни…

Янко се оживи, беше прекрачил трудното. Разбъбри се: сега ще прати хора да режат царевичак; има да се прекарва още малко сено до егреците; листникът, като го мерим на око, ще стигне.

А няма да е зле двамата да пообиколят пазарите. Калуньо го слушаше и мълчеше, думите на Янко отскачаха от него като грахови зърна по тенеке. Той си мислеше за своето. Защо тя не му е казала нищо досега? Какво е станало? Кога, как се е променило това между тях?… Добре. И той ще мълчи. Ще се прави, че не знае нищо, и ще мълчи. Искаш да вървиш? Върви. Прав ти път.

Горчеше му.

 

 

… Майсторите усилено ковяха талпите на чардака пред горницата му, като мрави лазеха по покрива, мъкнеха и редяха мертеците — а от единия край бяха почнали вече да лепят теклите, каменните плочи. Само дупките на прозорците още зееха празни. Стария несвъртен майстор го нямаше, беше се запилял по града да търси джамджии. Всички се бяха струпали около горницата, както им беше заръчал старият. Калуньо ги гледаше безсмислено, без мерак, като да гледаше пустош някоя. Светът му бе пуст. Още същата вечер той се премести в недовършената горница, открита отгоре и отстрани. Постла сено, направи леговище на голите талпи до зида на кулата. С дървени парчетии запали огън в оджака и огънят зафуча лудо нагоре из отвора. Опрял гръб в зида, Калуньо дълго се въртя, не можеше да се стопли и заспи — от студ или от размисъл. Стараеше се да не мисли за нищо. А мислеше: ето, гради се нещо около него, вън от него; а вътре в него нещо се разваля и руши. Нещо опустява и отмилява…

 

 

Няколко дни той се губи по къшлите, спеше там. Като се прибра, гледаше да не я среща очи в очи; а сутрин рано се дигаше пак на път. Тръповен чакаше тя първа да се обади. Можеше и да не се прибира вечер, за да не спи сам като куче в недовършената горница, дето през разкритите мертеци го гледаше отгоре изцъкленото есенно небе, звездно и студено. Но все го влечеше да се връща там, дето е тя; усещаше, че още е тук. Смътно се надяваше тя да го потърси сама, да обясни, дума да продума. Да отпусне свитото му сърце. Но тя мълчеше. Мълчеше и той. Чакаше я да си отиде тихо — той няма да прави нищо, за да я спре, — да си отиде, за да свърши всичко отведнъж, да преболи по-скоро и заздравее…

 

 

Една нощ, тъкмо се унасяше, чу: стълбите шушнат леко, поскърцват едва. Някой се качваше нагоре. Проскърца и спре, пак проскърца. Той дигна глава и се ослуша, вгледа се в тъмницата — на кревето се белееше нещо. Беше тя. „Ела — каза той дрезгаво, — не стой така.“ Набара няколко трески борина и ги хвърли в огъня. Когато лумнаха, видя я по-ясно — беше по риза, наметната с джубе, косите й струяха надолу и побляскваха от огъня. Стоеше като закована и не смееше да пристъпи. Той стана и я хвана за ръцете, те стояха меко и покорно в ръцете му. Полека я поведе към леговището си. Беше най-горчивата им нощ. Тя се впиваше отчаяно в него и не го пускаше дълго, не искаше да се откъсне от него, като че се боеше да не го загуби и в съня; снагата й, задъхана и гореща, се тресеше в треска, очите й мълчаливо мокреха рамото му. Дума не му каза. Дума не й каза. Дума не си казаха. Най-горчивата, най-сладката нощ… После той се ядосваше на себе си и се мъчеше люто от това, че беше мълчал. Ако й бе казал дума, една думица само — тя щеше да остане. Не каза нищо. Сутринта я нямаше до него, той знаеше, че я няма и долу. Нещата й стояха недигнати, там, в дъното на колибата, струпани накуп върху рогозката и покрити с рогозка. Беше някаква слаба надежда това. Но той знаеше, че си е отишла и няма да се върне. И да се върне — няма да бъде същото, както преди. Нещо е разместено. Защо, как? Отначало не го мислеше много това, беше му нещо леко и слободно. Но мъката неусетно се промъкваше у него като студ, постепенно се усилваше и глождеше премръзналата му душа. И той постепенно осъзнаваше, че е сам, напълно сам в целия свет. Какво е стока, имот, защо е тоя бейски сарай, за какво е всичко това без нея — едничката, единствената?… Отначало му идеше да прати Янко да ги спре, Янко знаеше вървищата им към Долната земя. После се отказа. Жената е по-мъдра от мъжа — тя не знае какво прави, но това, което прави, е винаги по-мъдро от това, което знае и прави мъжът… А мъката си оставаше, беше жива човешка мъка, пиеше го отвътре и нямаше спасение от нея. Нямаше с какво да я записа и разсее. Само времето може да залее всичко. Но времето мърда така бавно, толкова бавно, бавно. Мъката може да изчезне, пустотата остава…

 

 

… Върна се от града Рушко и докара една кола джамове, заедно с джамджията. И по-живо потръгна работата около горницата. По цял ден ковяха, чукаха, мажеха, подвикваха и се суетяха майсторите. Миришеше на вар, на прясно одялан чам, на ново. Рушко беше оживен и тържествен, въртеше се на пети около чорбаджията и все подшиваше как да бъде това и онова, за да няма мърморене после. Но той и без питане си знаеше работата, караше я, както си беше наумил и преди да пита. Калуньо се наливаше с ракия сам, все не можеше да се опие и не му се услаждаше, отговаряше кратко и неохотно на питанията. Отпадналото му сърце бе изстинало за всичко наоколо и не лежеше ни в сарай, ни в горница. По-често почна да се навърта около него и Янко, чийто летни кахъри се бяха поразредили и оставаше да се оправят само с гойните стада — джелепите се чакаха днес-утре. Янко подхвърли да не ги изчакват, да им оставят само половината, а другата половина да продадат сами на салханите, без посредници и калаузи. Калуньо се подвоуми — така се разваляше един стар ред, вдълбан като стар коловоз. Но склони. Беше му все едно сега. Янко се улови за думата му и замина още на другия ден. Скоро след това пристигнаха и джелепите, забраха каквото беше останало за тях и си заминаха недоволни. А десетина дни по-късно се завърна Янко, беше свършил добра работа и изсипа на кебето си пред чорбаджията едно торбе жълти махмудии. Преброиха ги — излязоха комай два пъти повече от това, което бяха дали джелепите. Без да брои, Калуньо загреба с длан колкото една четвърт от купчинката и я премести към кехаята си. Отначало Янко се дърпаше, но после си я прибра в една кърпа, завърза кърпата няколко пъти и я намуши в силяха си.

— Сладко нещо е алъш-веришът, Калуньаа — каза той, като се изтегна на миндерлъка в новата горница.

Но и алъш-веришьт, и всичко друго беше далече от Калуньо, много далече и много малко го занимаваше.

Когато запраши първият снежец, ходиха по авджилък. Янко доведе две овчарски кучета, научени да гонят диво, дадоха ги на едного от аргатите да ги пусне под гората отдолу — те чакаха горе. От първата пусия не излезе нищо, макар че много пресни дири бяха нашарили снега. На втората кучетата дигнаха стадо от десетина сърни — летяха една по друга право на Калуньо. Той стреля и не улучи. Животните се метнаха встрани и се понесоха като вятър из рядката гора. Откъм страната на Янко се чу гърмеж, подире и вик. Викаше Янко. Две сърни бяха паднали от единствения му изстрел. Едва ги натовариха; конете, усетили миризмата на диво, пръхтяха и се плашеха.

— Развесели душата си, Калуньаа! — каза Янко на връщане. Той беше възбуден от лова и горд със сполуката си. — Олаби кахърите!

— Нямам кахъри. Отде знаеш, че имам?

— Знам. Оная ще се върне, ще видиш. Напролет са тук. И не му мисли толкоз. Току измъкни онова крондирче от дисагите, да опнем по веднъж.

Лесно му на Янко, крондирчето оправя всичко.

— Сега да река̀ — ще прескоча оня там хребет и ще ти я доведа! Знам ги баш къде са. Искаш ли?

— Не.

Бърбори си Янко. Види се, здраво е опънал крондирчето. Сам си бърбори. Нека си бърбори. Калуньо не го слушаше. Но по едно време се вслуша: имаше нещо неприлично в това бърборене. Нещо над мерата. Калуньо се сви и настръхна. Демек — той, Янко, знае нещо, което Калуньо не знае. Демек, нещо тъмно и неясно… гаче ли Янко, ехе, още отпреди го е знаял като тоягата си, знаял го от сяка една страна. И само чакал да гледа сеир. А Калуньо хич даже не се и досещал… Я чувай ме ти, невернишко куче, дето богът ти е сбъркан, че и бог нямаш биля, ами имаш само чорбаджия. Чувай: никой не може да знае какво става в две, между две живи човешки души. Освен двете души. Когато между тях лежи севда. Никой. Даже и двете души. Разбра ли? Защото само в севда душата на човека е истинска. Най-истинска. А истинското човек не разбира и у себе си, камо ли у другите.

— Янко, я чуй ме що ще ти река…

— Чувам, аа.

— По-добре е да си свиваш устата. Чу ли? И да си гледаш само твоята работа…

Млъкват и двамата. Янко, засрамен, подбучква коня си и терка напред, не смее да се обърне. Изгорелият му врат червенее гъсто.

 

 

… Първият сняг се стопи бързо, след това се заредиха кишави дни, сумрачни и прогизнали, дни без време. Таман съмне хубаво — и вече мръква. И все капе отгоре, все тихо и равно съска мокреж. Прокапа плоча една — и старият Рушко се разбесня, дигна патерицата да бие майсторите си. Къде са гледали, какво са правили?! По-скоро, по-скоро! Да няма капчица една, ни една! Само една капка стига да съсипе цяла къща! Та се качваха в самата мокрота горе на покрива да пререждат плочите. Цял ден си играха с капчицата, станаха вир-вода. Спряха я уж, но стана една помръзлица, щяха да се изпотрепят по лизгавите плочи. Както и да е, мина тая. В следващите дни чакаха да се отгърне времето, но не дочакаха. Все по-студено и неприветно. Една сутрин рано-рано Рушко притропа в горницата — наметнат с кожите си, закадил с чибучката, целият обвит в мъгла и смрад на тютюн.

— Чорбаджи, тя се разбра веки, хава нема… току дай да видим хесапите ний, че да дигаме чергите на сиджим. Колко можло — толко. Па напролет, живот и здраве — па!

Портата зееше празна там, далече към пладне, дето подковата на дувара събираше краищата си, за да огради широкия двор. Кулата не беше изкарана докрай, свиха я, колкото да презимее, и остана шута. И долните два ката спряха до гол зид. Само горницата беше готова. С чардака, миндерлъците, юклуците, зарешетените с железни пръчки джамове. Калуньо се наплати с майсторите, както бе обещал, тури и по нещо отгоре за всекиго, както прилича, почерпи ги, каза, че е доволен. Те се поклониха ниско, отвърнаха, че са доволни и те, и на тайфи се навървиха към селата си. Остана за още някой ден само Рушко. Да види, каза той, какво още може да се доправи тук и там, а и това-онова да се подготви за напролет… Стана изведнъж много тихо навсякъде. Янко пропадна из къшлите, Калуньо остана сам. Помайваше се. По цял ден притъкваше цепениците в оджака, грееше си ракия, пиеше си я сам. Но не му се услаждаше така, та почна да вика за дружина Рушко. Но старецът се напиваше бързо и заспиваше с чибучката в уста, както си седеше. Имаше една голяма буца небетшекер, от нея Калуньо си сечеше по малко за ракията. Едра като пън, буцата бе и толкова твърда, че като я удряше с брадвето, за да си отцепи парче — от нея изскачаха искри. Той не знаеше къде да се дене, с какво да се залиса, беше му съклет; а и на село не му се ходеше, да лови кривите погледи на Гюла. Рече барем да понабере малко дърва, че оджакът ги гълташе като фурна. Ходи два-три дни из гората, сече, цепи, пренася на сушина. Додето някой и друг ден времето стоя студено и сухо. После пак се затегнаха дъждове и му омръзна да се прибира мокър и да се суши цели вечери. Сети се да прибере нещата на Костанда от колибата в сарая. Пренесе дрехите, както си бяха надиплени. Че друго и нямаше освен дрехи. Оня вързоп, дето й го даде, кога погреба майка си, го нямаше. Взела го, види се… Защо само него, тъкмо него? И отново трепна у него и затлея някаква надеждица, че тя все пак може да се върне някога. Най-близкото някога е напролет. А дотогава има цяла дълга есен и цяла дълга зима… Гледаше нещата на Костанда, но те не бяха Костанда. Болеше го душата, объркана и разнебитена. Защо направи тя това, защо? Обръщаше го така и инак. Не можеше да разбере. Дълбока вода, нищо се не види… Сам, все сам. Дума няма с кого да продума. А с Рушко… старецът подивял, дъдри само за дувари и покриви. Янко се бавеше по къшлите. Размисли се Калуньо, разкахъри се, вече и не можеше да спи добре. Събуди се посред нощ и мисли, мисли. Докато се разбелее. Унесе се за малко, а после през деня ходи като пребит. И една нощ, като се събуди, така и не можа да заспи. След като се въртя дълго на сламеника, дигна се и оседла кобилата. И пое пътя за село. Гюла го посрещна сънена, сложи му да вечеря, той хапна малко. Разговаряха пресекливо и оскъдно. Тя беше доволна, че се е прибрал без оная; беше малко учудена, гледаше да му угоди, сам бе дошъл при нея. Коравото й търпение, набирано дълго, се топеше и омекваше. Тя се вкопчи в него закопняла, прегърна я и той. И зарида изведнъж. Гюла се уплаши: „Какво ти е, Калушко, какво има?…“ „Не, не, нищо нема. Ще мине, ще мине…“ Той прекара нощта при нея, Гюла се поуспокои, но остана малко учудена и замислена. На другия ден той се премести в старата къща. Не искаше да се заседява много на село, само колкото да се повиди с приятели.

Но случи се така, че заседя повечко…