Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2017 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Георги Божинов

Заглавие: Калуня-каля

Издание: трето

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Отговорен редактор: Мартина Иванова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 978-954-26-1388-6; 954-26-1388-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3325

История

  1. — Добавяне

Втора част

IV. Калуньо оправя света

Кривия се миеше с ибрик в кафенето си — ходеше из дългата ниска соба и се плискаше с една ръка, та хем се миеше така, хем поливаше дюшемето, за да го помете след това. Рано беше и посетители нямаше. Като видя Калуня, той се сепна и забрави да се мие.

— Ела — каза му Калуньо. — И отвори обора.

Кривия закуцука чевръсто след него, изпревари го, мушна се в обора, но веднага излезе оттам, затвори вратата и застана пред нея. В двете си ръце държеше едно дебело, тежко шишане с ръбеста цев, почерняла от дълбока ръжда. Стоеше малко наведен на една страна, облегнат на по-късия крак, очите му, наострени тревожно и заплашително, гледаха право към нечакания ранен гост. Калуньо не го и погледна, не се и обърна да го види — той хвана резето на вратата и го дръпна, бутна вратата с крак. Кривия се размърда и пъхна желязото, което държеше в ръцете си, пред него — между вратата и дирека й. Калуньо улови желязото като нещо, което му пречи да мине, дигна го спокойно и го хласна настрана. Кривия се олюля, насмалко да падне. Но задържа се, изправи се бързо и стъпи на здравия крак, наведе се малко напред.

И изведнъж дигна пушката към Калуня… Момчетата стояха недалеч отзад и като видяха това — замръзнаха на местата си. Но те не видяха и не разбраха какво стана по-нататък и как стана. Как блесна мълнийно широкият нож и къде падна мълнията… Видяха шишането, отхвръкнало далече встрани; Кривия, който лежеше на земята сгърчен, по очи. И там, отдето вратът му преминаваше в рамо, биеше на тласъци кръвта, а смачканата риза бързо потъмняваше. Без вик, без звук, без дума… Калуньо се бе навел и триеше ножа в навущето си. После влезе в обора, отвърза воловете и ги поведе навън със спокойна, като тяхната, бавна и тежка крачка… Беше се разденило напълно, далече някъде из селото пееше протяжно закъснял петел…

… През нивите заобиколи селото и хвана пътя за Стублата. Момчетата бяха вече заминали по същия път с воловете, той се бе позабавил малко вкъщи, да се приготви. Когато стъпи на равния път и тръгна по-бавно, чу тропот отзад. Някой препускаше след него. Поспря, вгледа се — беше дете.

— Чичо Кале — извика детето, — чакай малко, чакай! Чичо Кале… буба каза да додеш при него!

Яздеше без седло, беше малко момче още, но набито и зачервено, живите му очи светеха умно.

— Чие си ти момче, кой е бубайко ти?

— Имама, не го ли знаеш? Уруков, имама… каза да се върнеш!

— За какво?

— Не знам. Да те пита едно нещо.

— Аха… Добре. Сега ти, юначе, върни се назад при бубайко си и речи му така: „Чичо Кале каза: кой го дири, да го намери.“ Ще запомниш ли?

— Ще запомня, чичо Кале. Кой го дири…

— … да го намери. Така му речи. А сега се върни.

Момчето врътна коня пъргаво и препусна назад.

Калуньо гледаше подире му и се чудеше къде е виждал това хлапе и кога е подрасло така. Бяха акрани с баща му, би могъл да има и той такова… Значи някой го е видял в село. Някой го е чакал или дебнал. А той се измъкна, като да се криеше. Но няма от що да се крие… Калуньо не искаше да мисли сега за това. Не искаше да мисли за нищо. Той вървеше ходом по широкия път, утъпкан от стока и коли, вече пепелясал, и гледаше зеленото поле наоколо. Но зеленото поле не го радваше. Беше уморен, облаците в душата му се премятаха и трупаха. Пролетниците останаха незасети тук-там… Нема време да ги засее и сега орниците чернеят, покрити със зелената плесен на бурена. Прекарва се и тревата и нито една негова коса не е минала още по нея. Миришеше на зелено наоколо, на кипнала и млада, радостна пролетна земя, на пролет, която става лято. Денят се презпладняше, полъхваше ветрец уж, а жегата не спадаше. Искаше му се да се приюти в някой тих и ласкав зелен кът, дето не стига тревожният гръмол на света, дето е ведро и безоблачно — и няма мисли да въврят като червеи и да дълбаят. Искаше му се да слуша гласовете на чучулиги и косове, да се унесе и забрави всичко наоколо. Както едно време. Кога беше то? Вече и не помни… Оставете ме на мира бе, хора! Оставете ме на мира. Стига. Не искам нищо от вас. Искам само своята закътана полянка, слънчева и пълна с ягоди. Само това, нищо друго… На извора стоеше жена, беше оставила бакърите на земята, изправена, с ръка над очите. И се усмихваше знойно, почерняло, белозъбо. Беше тя, сърцето му я позна и запърха от радост. Беше тя, загоряла от слънцето, само усмивката й се белееше — стоеше, загледана в него, и не снемаше ръка от очите.

— Ела… — Той я хвана за ръката.

— Къде… водиш мене?

— Ела, ела…

Една закътана полянка с мека и хладна, сенчеста трева. Където не се чува гръмолът на света. Където се чува само чучулигата и кукувицата.

— Къде… мене… носиш?… — Пъргавата стегната снага трепти, сгушена в ръцете му, тих смешец гъделичка сладостно ухото му.

— Ще ми загори гърнето…

— Какво има в гърнето?

— Дето ти най…

— Да загори. И аз съм загорял…

Боже мой. Боже ти мой — колко е хубаво да се живее на тоя свет!… Беше тихо и времето спряло. Той лежеше в скута й, унасяше се и умората изтичаше в меката некосена трева. Облаците вече не се трупаха така гъсти и мрачни. Бяха се разредили, бяха бели седефени облачета, те плуваха и пасяха в синьото привечерно небе. Кукувица нямаше, минало й беше времето, но все още като че му се счуваше далечен, припрен кукувичи глас. Беше стихнало всичко наоколо, беше затаило дъх сякаш и се излежаваше блажено и сито. „Хайде!“ — каза тя на ухото му. Хайде, у дома. Да бъдеш у дома си. Да ходиш по света и винаги да се връщаш у дома си — една скутана зелена полянка, където светът не можела достигне. Да се разтуриш и разхвърлиш, да съблечеш тялото и душата си. Да бъдеш у дома си… Познатата пътека. Познатият дървен димец на оджака, сладък димец. Познатият хляб и милата позната ръка, която ти го поднася. Да замирише на дом… Той се изправи и рукнаха изведнъж връз него, сякаш се сгромолясаха изведнъж отгоре му, всичките разбъркани и тревожни гласове на света. Домът е като вир — гмурнеш се и нищо не чуваш под водата. И нищо не видиш. Но не може да се стои все под водата.

— Що има? Що ти е? — Костанда го гледаше.

— Нищо ми няма.

— Гледаш, а не видиш. Мислиш, мислиш. На илядо половината…

 

 

Домът е топъл вир. Гмурнеш се, когато вън реже остър вятър. И ти и е добре така, на топло у топлия вир. Но не може да стоиш вечно на топло у топлия вир. Все някога ще тряба да излезеш на вятъра и да поемеш дъх от острия вятър. И да спреш вятъра. Да застанеш с лице срещу лицето на вятъра… Той хвана поводите и полека се запъти към дома, очертанията на който се меркаха неясно между дърветата. Старият майстор беше тук и заедно с един друг, негов помагач, ковеше едно от крилата на портата. Калуньо за пръв път виждаше този човек; приличаше му на малоумен не приказваше, а мучеше нещо, все се смееше, или лицето му бе такова, засмяно, и показваше едрите като на кон жълти зъби. Крилото бе готово, вече можеха да го закачат. Но трима души не стигаха, трябаха още толкова, за да изправят и нагодят на пантите тежката дъбова дървения… Костанда му принесе пахар с гъбена чорба и застана отстрани усмихната, като да го чакаше да каже нещо за чорбата. Той яде, но нищо не каза. Чорба. От булки гъби. Гъбите е още млади и неразтворени, набрани в сенчестите мъхове на дъбаците, дето и растат. Хубави гъби, най-хубавите, и чорбата хубава… Той поиска да види пушките, които Янко донесъл — тя ги домъкна в един празен сламеник. Бяха четири. Само една чини нещо, другите слаби. Да се чудиш на Янков акъл — от де е изровил тия боклуци. Стиснат е Янко, стиснат… Костанда се прибра в мутвака долу, той остана горе да чисти и смазва пушката, която му хареса. Беше още рано, когато зачу говор на двора. Погледна от чардака — имамът и Левицата оглеждаха наоколо и нещо си приказваха. Те слязоха от конете, вързаха ги и се отправиха към сарая пеша; все нещо си гълчаха. Тропот по стълбите, новите дъски скърцаха.

 

 

— Е, чорбаджи проговори имамът засмян, когато двамата се изкачиха горе, рекохме да те видим къде си, какъв си, жив ли си, не са ли те изяли вълците в тая гора…

— Ти пък — добави Левицата, — че той по-голям вълк от вълците…

— Какво има? — Калуньо дигна глава от пушката. — И какво се намъквате така в чужди дом, като да е дом без кучета?

— Ми че той аслъ си е без кучета — куче не видохме — каза Левицата, като се позасмя. — Ни видохме, ни чухме.

— Не се люти, Калуньаа — каза примирително имамът Уруков. — Ние додохме само да те ободим кво си, що си… Чуваме, правиш тука големи работи… цел беглишки конак си дигнал… Та рекохме като твои приятели да видим… да ни посрещнеш като достове. А ти ни срещаш наорлен…

— Че порукайте като хора, потропайте — ще ви се отвори. А вие така, урбулешки, без питане…

— Ние малко от тебе гледаме — намеси се Левицата. — И ти така по някой път влизаш, без да питаш и рукаш…

Калуньо дигна глава и го изгледа, па се извъртя да види къде е ножът му.

— Ние тука прескачаме набързо, чабуджак — продължи Левицата, — и нямаме много време за седене…

— Че аз още не съм ви канил да сядате. И не сте току-така набързо. Но седнете. Седнете. Да чуем какво ви носи насам.

Двамата неохотно и някак предпазливо се наместиха един до друг на миндерлъка и замълчаха. Калуньо направи знак на Костанда, която се показа зад джамлъка на горницата, тя веднага донесе едно шарено бъкле. Застана диван пред тримата, изправена и нагиздена с всичките си каракачански шарила и премени, стегната и хубава.

— Да бъде мирно и тихо по Дубраша! — надигна бъклето Калуньо.

Имамът отказа да пие, но Левицата си пийна добре, с похъркване и кеф. Скоро след това Костанда донесе и кафета.

— Ние додохме само за една дума, Калуньаа — рече имамът.

— Да я чуем!

— Утре заран събираме джамийския съвет, рекохме да обадим и тебе.

— Чобан човек съм, аркадашлар — рече Калуньо. — И гайлетата ми са много. Та не знам дали ще се намери място и за джамийски съвет…

— Тряба да се намери, Калуньаа! — обади се и Левицата. — Тряба!

— Утре заравяме Роглю — продължи имамът. — Намерили го заклан дома му. Ний не знаеме кой е уработил това, защо и как. Та ще тряба да…

— Не е някой прост зулум — пак се обади Левицата, — кръвнина е…

— Кривия? Ми че така кажете бе! Щом е за Кривия — ще дода! — Калуньо подпря пушката на стената и се изправи пред гостите си. — Кривия го зарежете на моя рабош — продължи той. — Като ви гледам… вие и без това май вече сте го зарезали. Но ви го казвам, да го знаете от мене. А защо и как — това ще обадя на джамията. Анадън? Разбрахте ли?

— Е, хубаво… — смотолеви имамът, изненадан и малко смутен от леснината, с която се развърза мъчният му възел. — Ще те чакаме…

Имамът стана и се изви към стълбището надолу. На Левицата му се седеше още, но стана и той неохотно.

Я! Чакайте малко! — спря ги Калуньо. Искаше да им каже още нещо, но се поколеба. — Или не, не. Вървете. Ще думаме утре, щото има да се дума.

— Чуй ме, Калуньаа — извърна се имамът, — ние идеме при тебе като стари достове. Икрам ти правим, чест и уважение. А ти ни срещаш, като да сме ти душмани. Не е добро това. И за тебе не е добро…

Двамата мълчаливо слязоха на двора, яхнаха конете и препуснаха от място. На портата едва не събориха стареца, който се залисваше там около проснатото крило — той се дръпна встрани и дълго гледа с ръка над очите подир двамата конници. Калуньо помогна да дигнат крилата и да ги наместят на пантите. Бяха здрави, грубо изковани железни панти, циганинът на село ги беше ковал, и топ не можеше да ги разбие. Накрая залостиха крилата с две дебели дъбови мандала, гладко одялани. Когато и това бе свършено, старият майстор се дръпна назад, за да огледа цялата порта; свали от главата си кърпата, една пожълтяла и осолена от много потове кърпа, някога бяла, и се обърса. Лицето му бе разведрено и зачервено, като подмладяло: „Чиста работа — пробъбра той в мустаците, като се любуваше на работата си. — Бейска работа!“ Малоумния седеше на земята и се смееше равнодушно, загледан в краката си.

Калуньо се прибра в горницата. Мислеше за двамата неканени гости. Бяха му приятели някога, вярно. Вече не му бяха приятели — той знаеше това, както и те. Но те още се представяха за негови приятели, а той ги посрещна враждебно. Сбърка малко. Затвори си сам някаква портичка към тях; портичката още му трябаше. Той сам ще затвори тая портичка, когато му доде време. Но сега още не е време. Сбърка малко. Ще се оправи. Утре ще види каква е хавата и ще се постарае…

 

 

На портата се потропа и старецът пъргаво рипна да отмества тежките мандала. Бяха Янко и Менчо. Янко почернял, навъсен, угрижен.

— Не върви, а-а̀… Тревата прекапва… нивите тук-там орани… Пратих мъжете да косят, едвам ги кандърдисах… Не върви и това ти е…

— Пушките ти са калпави, Янко.

— Какви пушки? Не ми е до пушки сега… Такива са, калпави, други нема. Другите са у чорбаджиите, искат за тях баща си и майка си…

— Пушките остави на мене. Само искам да ми намериш две кутрета! Две овчарски кутрета от сой. И да ми ги донесеш тука.

— Кутрета да искаш…

Докато пиеха ракия и вечеряха, Янко разказа какво видял и чул:

— Награбали стока вашите ямаджии. Тук волове и крави имаше сам-там. Сега полето въври като червясало от добитък… Че и от дечурлига, женски повечето… А и какво друго премъкнали — не се знае. Таят се, ослушват се дали нема да ги закача властта…

— Властта е далеко и нема да ги закача. Ти остави властта. Ами кажи ми — можа ли да опазиш къде се е дянал мюдюрина?

— Бе тоя човек… По Жежла се въртял, чувам. Търча у Жежла, подпитувам тука-таме… Нема го. После чувам — у Яблан се криел… Всякакво приказват за него. Ту че бил по Филибето, ту че нишанлия го направили. Други па викат — на съд щели да го вадят. И не може да се разбере… Ала мене все нещо ми казува, че е тука някъде и се потайвува…

— Ще му чуем гласа. Ти пак подпитувай, като ходиш по селата. А Нано?

— Той на село замина — обади се Менчо. И добави, че като били на разсипаното село, Нано му бил казал: имал сестричка, и плакал за нея.

— Бе такова едно женско дете като че у имама видох — рече замислен Янко. — Русоляво едно, на Нано мяза в суратя малко… ама го обули в шалварки… Пък аз знам, че той женски деца нема…

— Нема. Но утре ще разберем всичко…

Калуньо остана сам в горницата. Още не му се спеше. Пийна малко ракия, свали от стената новите цървули, за да ги навърви. Но не намери връвта. Чудеше се защо се бави Костанда, вече се канеше да слезе долу, когато дочу тихо поскърцване по стълбището. Познаваше стъпките й, това котешко, женско отваряне на вратата, тая лекота и незабележимост на всичките й движения. Тя застана на вратата и го гледаше плахо, като че бе дошла за малко и питаше дали няма да я върне. Беше свалила венеца и накитите от главата си, косите пуснати надолу, разделени на две, в бялата набрана риза трептеше гръдта й. „Ела, ела… ела насам!“ Той я гледаше унесено, мислеше колко чудно е това, че очите й менят цвета си така. Сега бяха сиви, пронизително сиви на загорялото лице. Но като се обърнеше към светлината, в тях бляскаха зеленикави искри.

— Снощя… — каза тя… — Снощя…

— Какво снощи?

— Два чоловека… два… от гора… гледа мене…

— Можа ли да ги познаеш?

Не могла. Били на коне, с пушки двамата. Гледали към нея, минали-заминали.

— Ти уплаши ли се?

— Не… мало…

Уплашила се е, и не „мало“. Жена е. Но кои може да са били тия двама човека и какво търсят?… Тя го гледаше радостно и доверчиво като малко момиченце. „Това момиченце ме остави веднъж — мислеше той. — Може да ме остави още веднъж… Може ли да се разчита на него? А е моя, толкова моя, като нищо друго мое на тоя свет; като никоя друга жива душа. Човек е истински само тогава, когато има една такава жива душа. Само една. Само тогава.“ И все пак, все пак… някакъв тънък хладец беше пресякъл пътя им; нямаше го онова първото, ланшното, нещо се бе променило…

— Ела да ти покажа едно нещо… — Той откачи пушката от стената. — Ела… — Изведе я на чардака, показа й как да държи пушката, как да я притиска до рамото и как да насочва. Къде да дръпне с пръст… Тя дръпна веднага и тресна гръм. Той беше изненадан и недоволен от тая бързина. Тя се смееше с глас, не беше я чувал да се смее така…

— Рамото боли ли сега?

— Не… мало…

Все „мало“. Долу се бяха размърдали хората, чуваше се приглушен говор.

— Като идеш за вода — носи това. И като видиш ония пак — гръмни!

Тя го гледаше в очите като кученце, беше близо до него. Ще й бъде трудно да носи това желязо заедно с кобилицата. Освен да превърне него на кобилица. Не, глупости… Просто тряба да прекара водата от извора в двора. Това тряба. Сбърка, че не помести извора в дуварите си. Сбърка. Сега тряба изкоп — двеста крачки.

Прибраха се в горницата, загасиха лампата, той искаше да отдъхне. Денят му бе дълъг. И щом легна — заплува нанякъде. Духаше вятър и люлееше сиво-зелената изкласила ръж на дълги, плавни талази. И той се люлееше с ръжта, в ръжта, по мекия, зеленошумолещ осил, който още не бодеше; леко надолу, леко нагоре — плуваше и отиваше полека нататък, към далечните сини гори. Още не беше заспал, само плуваше, може би вече сънуваше, преди да заспи. Тя тихо и настойчиво се гуши в него, задъхана и топла, ризата й заголена. Той не искаше това сега, не искаше това, беше далече от това, беше уморен и плуваше унесено, бе се оставил на вълната да го носи и полюшва морно и сладко — татък, додето стигаше ръжта, до сините далечни гори… Но отметна тънката завивка и я пое, тя трепереше в ръцете му като от треска или студ… Кога ще се прибереш като хората у дома си?… Още малко, мъничко още…

Така и не разбра; наяве ли беше това, или насъне…

 

 

… Огледа момчето. Още не беше се оправило, лицето му цибрееше като есенен лист. Ще се оправи. В погледа му се бе появило нещо ново, някаква немомчешка острота, някаква спокойна и твърда решителност. Това — добре. Това няма да те подведе… Двамата бяха коленичили зад плета на имамовия двор, бяха разгърнали гъсталака на живия плет, увиснал като рошава прерасла коса — гледаха вътре в двора. Излезе жената на имама заедно с Гюла, която държеше в ръката си бърдо, двете приказваха нещо. После излязоха децата, почнаха да играят на чилик. Момиченцето беше с шалварки и забрадка. Десетина-дванайсетгодишно. Изпод забрадката се подаваше светла коса. „То ли е?“ „Не… не е.“ „Виж добре!“ „Не е то… ама от село е, знам го…“ „Хайде, нема защо да стоим тука повече, може да ни видят…“ Снишени покрай плета, двамата се измъкнаха по уличката, която водеше за джамията. Там чакаха Менчо и Янко. Калуньо им каза да стоят вън и да не пускат никого вътре. Той събу цървулите си и влезе в джамията тихо. Застана до вратата, огледа се. В дъното имамът бе коленичил с лице към старците, четеше. Старците не бяха много, десетина човека, бяха коленичили и те, кой на овча кожа, кой на килимче, донесено от къщи, всеки си знаеше кожата и килимчето, всички слушаха чинно и внимателно; от време на време се навеждаха напред, кланяха се, когато се кланяше имамът. Въздишаха, кашляха, шумолеха приглушено. Един слънчев лъч падаше на стената, там, дето бе нарисувано със синя боя как архангел Джебраил се явява на Мохамед в пустинята и му чете откровенията, които Аллах написал на небето. Все така с равен глас имамът четеше една от сурите на Корана, гласът му кънтеше в хладния полумрак на джамията. Калуньо заслуша. Бяха откъси от разни места — от дългата, звучна и красива Втора сура, от кратките Сто и осма и Сто и десета… Душата на човека е безсмъртна, тя не умира. В рая на бъдещия небесен живот мюселимът ще се наслаждава на всички земни радости. Грешният — него ще погълне пламъкът на ада… Но раят миришеше на цървули и запарени крака, на отдавна непрани вълнени чорапи. Адът не можеше да мирише по-лошо… Имамът дигна глава, бавно се изправи на единия крак, после на другия, червеното му лице стана още по-червено и лъснато. Мина по чорапи през незаетите кожи, килимчета и прескутници, които застилаха пода на джамията, и спря пред Калуньо. Старците извърнаха глави.

— С оружие не бива тука, Калуньаа, в дома на Бога — каза той тихо. После бавно се върна на мястото си и коленичи отново.

Калуньо излезе навън, повика с пръст Нано, който стоеше, облегнат на отсрещния дувар, и му подаде пушката си. Шепнешком повтори да вардят добре и да не пускат никого вътре. Повика ли ги — да идват веднага. Той пак влезе вътре и коленичи като другите, заслуша отново.

„Като срещнете неверници — убивайте ги… отсичайте главите им… или ги пленявайте… дръжте ги вързани…“ Имамът четеше бавно, защото превеждаше направо от арабски, от време на време дигаше глава към Калуньо, като да четеше нарочно за него. „… или не намерите за нужно… да ги пуснете на свобода… Не бойте се да ги преследвате… преследвайте ги винаги… дотогава… докато сложат оружие… и ви се подчинят. Ако не се подчинят — да бъдат унищожени… Защото това е джихат… свещена война…“

 

 

… Джамийският съвет се събра в една от стаичките в преддверието на джамията. Имамът разпореди кой къде да седне, според каяфетя му, на миндерлиците, които ограждаха четирите стени. Калуньо и имамът останаха един срещу друг. Отстрани насядаха останалите — Левицата и двама старци. Единият беше Дерменджи, кроткият, избелял и вечно поспалив дядо Дерменджи. Другият, Аджията, мършав и костелив, но изправен и свиреп наглед, с къса и окръглена бяла брада. Имаше и още един, млад беше, Калуньо не го познаваше — приличаше на Сулю Пеливан, такъв набит като него, може и брат да му беше, но Калуньо не беше го виждал. Чу само как имамът му подвикна тихо: „Мървак!“ — и кимна с глава. Младият се надигна и седна на пода до вратата, подпря я с широката си гърбина. Калуньо погледна под вежди наоколо. Главите бяха наведени, но всички очи бяха насочени към него. Очакваха нещо. Старците почнаха да тъпчат чибучетата си, та извади и той пунгията, да свие цигаро — но гледаше внимателно какво става около него. Всички мълчаха напрегнато, никой се не обаждаше, чакаха нещо и шаваха неспокойни. Калуньо седеше на миндерлъка с кръстосани крака, седеше спокойно и цъкаше с огнивото.

— Е — обади се най-сетне имамът, но гласът му не беше така звучно бръмчащ като друг път, а като да се прокрадваше тихо и предпазливо. — Е, Калуньаа, ти знаеш за какво се събираме…

— Не зная. Ще кажете.

— Ние… май ти казахме снощи…

— Снощи е за снощи. Кажи го сега, пред всички.

Имамът се прокашля.

— Хъм-км. Ми тѐ това… за Кривия да ни разправиш…

— За Кривия? А, добре. Кривия и досега щеше да криви и да вари кафета, да бръсне и чука кундури. Но той искаше да оре земята с чужда, оплакана стока. И сам се надяна на ножа ми. Това е всичко, друго нема.

— Нема, викаш… а? — Имамът пак проръмжа с гърло. — Хъм-км. Ти чу сам кво четохме за неверниците…

— Чух. Но мене, имам ефенди, да прощаваш… мене ми се чини, че ти като да не си чул добре, кое сам си чел. Та чуй го — в Свещената книга е писано с черно писмо на бяла книга: „… или ако не намерите за нужно да ги пуснете на свобода…“ Това писано ли е?

— Свобода! Хюриет!… Сербестбъракмак!… — Лицето на имама, колкото червено беше, още повече почервеня. — Срамота е да слушаме това от един правоверен!… Али си станал каурин и ти?… Каква свобода те е патила, каква свобода за един душманин!?…

— Е, тъй е… — Калуньо се усмихна. — Пред плешивия за тикви се не приказва… Когато неправият е силен — правият излиза виновен…

Старците още не разбираха за какво става дума, но нададоха ухо.

— Каурин не съм — продължи Калуньо. — И тебе, имам ефенди, знаеш що ще те помоля? Да си събираш устата. Да я не събера аз…

Настана тишина. Всички бяха зяпнали в Калуньо и мълчаха.

— А сега гледай тука. Хубаво гледай. Гледайте и вие! — Калуньо извади от силяха кърпата си и я отви. Взе черепчето с изсъхналото детско лице и го показа: — Ѐ го, душманина!

Опулиха се всички, гледаха като магьосани, и някое време стояха така, без да шавнат и шукнат.

— Глей ти, глей ти… — прошепна само старият воденичар, който за пръв път виждаше такова нещо и го гледаше сащисан. — Брей, айол, ма истина ли бре? Ма това да е жив човек?!

— Било е жив човек, дедо Дерменджи. По-жив от тебе и от мене.

— Бре, бре, бре. Я дай сам, дай сам… да видя…

Старецът с треперещи ръце пое черепчето, погледна отзад избелялата, гладко отрязана празна коруба, после отпред кафявата, изсъхнала и втвърдена кожа, която бе запечатала всичките черти на детско личице; попипа косиците, които бяха останали по нея.

— Глей ти, глей каква работа… — прошепна той. — Знам такова едно дете, на мой йолдаш унука…

— На някого е било унука, дедо Дерменджи.

И другите взеха черепчето да го гледат. Гледаха, цъкаха и мълчаха. Не им беше добре. Всички бяха секли. Може някой от тях да беше отсякъл и това… Като дърва бяха секли, без да мислят. Сега като че изведнъж се замислиха, като че прогледнаха, за да разберат какво са секли — те или техните синове и внуци. Никак не им беше добре… Калуньо зави черепчето в кърпата и го прибра.

— Има такова едно при тебе, имам ефенди — каза той, като погледна имама. — Само че живо. Да го върнеш, отдето си го зел. Иначе аз ще го върна…

Имамът, потъмнял като керемида, зина да каже нещо, но не можа.

— Калуньаа — размърда се Левицата, — ние смятаме да те обадим на властта. За Кривия. И за Сулю Пеливан. Още не ти е разминало…

— Обадете на властта. Обадете. Аз ще обадя на комицията.

— Ква комита?! — дръпна се изведнъж кощилявият старец и се улови за ножа си. — Ква комита бе?!

— Комиция, дедо Аджи. Комиция, а не комита. От правителството. Ще мине по нашия край да види кой какъв зулум е правил и каква яма влякъл. Та не само да върне ямата, но и да плати кръвнината…

Замълчаха всички, замислиха се, не бяха чували за такава работа. Гледаха към Калуньо, чакаха да каже още нещо за тая комиция.

— Затова, викам, да върнете овреме всичко, та като мине комицията…

— Лъжеш! — извика Левицата и се надигна.

— Иди питай. Разсипахте цяло едно голямо село. Сега тряба да орете със стоката му нощем. Защото казано е: кой открадне от комшията си гердан — нощем го носи. И вашата така…

— Лъжеш! — ревна Левицата и скочи на крака.

— Аз казах.

— Бе ти… ти… каков си ти бе?! Изрод! — викаше Левицата с цяло гърло, лицето му бе налято и станало червено-мораво.

— Седи миром, Левица. Седни си на мястото и озапти главата си!

— Бей, кво стоиме и го слушаме тоя?! — изграка Левицата с пресечен глас. — Кво го гледате още! Я теглете ножовете!…

Нарипаха всички. Само имамът седеше на дивана отсреща и дишаше тежко. „Чакайте, стойте… — шепнеше, — не бива… Грехота е баш тука…“

Калуньо бе коленичил на миндерлъка и си свиваше ново цигаро.

— Мирно, аркадашлар, мирно седнете… — каза той, без да дига глава от цигарото си. — Оставете се от тая севда. Защото, най-напред… — Той прекара език по ръба на цигарената книжка, залепи я, после почна да цъка с кремъка. — … Най-напред ще се изпосакатим… що да правим сакатлъци? Па и не се знае кой ще излезе читав оттука…

Той цъкаше и праханта най-сетне хвана, замириса на запалена прахан.

— … И после… който излезе — ако излезе — отвънка, ще го посрещнат мои хора. Ѐ ги там отсреща, може да ги видите…

Старците бяха най-близо до малкото зарешетено прозорче и надзърнаха. Калуньо стана.

— Що да правим сеири? — рече той и се поусмихна. — Като може да се разберем кротко и мирно, аркадашлар… Стоката ще съберете до шушка. Всичката стока, от всичките села тука… Вие ще я съберете. И друго квото има задигнато… Да го върнем на живите в онова село… ако още има живи… Хуйда̀н гелмѝш — онда̀н гитмѝш… от де дошло — там отишло… Тъй! Има и милост на тоя свет…

— Що, що рече? — Поспаливият старец постави шепа на ухото си.

— Мерхамет, дедо Дерменджи. Човещина, милост… Тъй. А сега набийте ножовете в каниите и да вървим да си гледаме работата. И помнете що съм рекъл за ямата!

Гледаха го все така втрещени и не можеха да дойдат на себе си. Той стана и тръгна към вратата. Оня, когото викаха Мървака, все така я подпираше с гръб. Калуньо го побутна с крак и Мървака се отмести да му даде път. Калуньо излезе, но се повърна и каза от прага:

— Детето, има̀м! Довечера, като се постъмни… да не гледат хората. Дома ще го доведеш. А вие, аркадашлар, да ме прощавате, ако съм ви настъпил в нещо… що да си придирваме… И пак ви казвам: хаир нема да видим, и земята ни нема да ражда, ако с чужда стока я орем, с оплакана стока. И стадата ни нема да близнят… Е го, засушило се, и нивята са до мишо колено…

Той излезе. Момчетата бяха на мястото си, до дувара срещу джамията. Подбра ги, конете бяха готови, оседлани. Потеглиха веднага.

 

 

… Чакмака държеше ножа до ухото си, чукна го с нокът и заслуша.

— На чан дзънти — каза той. — Тъй, на каврък… къдраво…

Той свали ножа и пак го огледа, прекара остреца му по черната си загрубяла длан и поклати глава:

— Ний такъв челик немаме, чорбаджи… Нашият кво, проста работа…

— Горнобродски ще намериш, масторе.

— Да намеря, ама а де, като е кът… Ма че видим де, че видим, чорбаджи.

— Претегли го сега.

Циганинът изнесе кантар и тури ножа на теглилката.

— Четири оки, емѐн-емѐн… че и отгоре малко иде.

Циганинът подхвърли ножа на ръка, погледна към момчетата:

— Да не им доде тежичко, чорбаджи?

— Нема да сгадаме ножа към момчетата, а момчетата към ножа. Па и нема да бъдат все момчета. Е, може да понамалиш малко… но по-долу от три и пол оки — не! И ще гледаш силата да падне баш на кривината.

— Знам аз, чорбаджи, не ми е сефте. Бъди раат. Току немам кокал такъв, за чирените…

— Ще намериш, ще намериш.

Циганинът пак претегли ножа с длан.

— Араплъшка направа… убав… А защо още три, чорбаджи? То байрамът им мина вече май, а?

— Ти прави щото ти казват, другото не е твоя работа!

— Тъй, тъй. Моята работа…

Менчо взе ятагана на вуйка си и замахна няколко пъти във въздуха.

— Ръката и ножът да бъдат едно — каза му Калуньо, като го гледаше. — Да не е лабаво и ножът да не закъснява. Я ела…

Той избра от двора една сурова дъбова вършина, дебела колкото ръката му: пресечи я! Момчето замахна и вършината отхвръкна насграна. Опита и Нано, не можа и той.

— Дай мене сега…

Циганинът стоеше отстрана и гледаше любопитно. Калуньо подхвърли вършината, тя падна отвесно надолу — и падна на две парчета.

— Дей! Как го правиш така бе, вуйко?

— Сила! Ашколсун, чорбаджи! — Циганинът държеше парчетата, гледаше ги.

— Не е до сила, ченгене.

— Чалъм, тъй, тъй. Сичко до чалъм. Виж как отрязано — на верев по жилата. Ти, чорбаджи, и косъм биля може да пресечеш така…

— До косъма нема да стигаме. Но това, на което расте косъмът… Чакмак, избери сега две брадви от твоите, по-тежички. И две ясенови държалета.

— Щем, щем. Заран ще станат.

— Никакво заран! Сега! Ще почакаме.

Циганинът се засуети, влезе в осаждената си кузна, черна като него, и затрака с железариите си там. Калуньо каза на момчетата да заминават за Стублата, да намерят кехаята и той да им приготви коси за утре.

— Най-напред ще прекосим, щото има. После ще хванем брадвите.

Момчетата заминаха, Калуньо остана да изчака брадвите, а когато те станаха готови, каза на циганина да не бърза с ножовете. Да ги изпипа бавно. Но хубаво да ги изпипа. После потегли и той към Рата направо през полето. Гледаше полето, но там нямаше какво да го зарадва. Не беше валяло още от пролетта, от размирицата. Земята изрусяла от жегите, опечена и напукана. Зимниците едва се дигаха на педя, вретенили и изкласили прекосила, класецът дребен като муха. Оная ръж, която се люшкаше на бляскави зелени талази, беше само в съня. Не върви… Ливадите бяха повечето окосени вече, но копите редки, недорасли. А неговите още стоят некосени, тревата прегаря. Кога не върви — не върви… Като се изкачи на бърчината, дето на завет се тулеше Църън — обърна се и погледна назад. Мястото не беше много високо, но открито — целият край се разстилаше пред него, под него, с малките вълни на баирите, брезовите горички, камънаците и жълтите урви, ливадите и нивите, шарени като прескутници. В падината към залеза лежеше Черяша, не се виждаше оттук, а на хълма срещу нея, през реката, на самия гол и опечен каменен припек, застанал високо като орлово гнездо — се печеше Жежла; къщите й отдалеч мязаха на одялани канари. Нататък бляскаха с къщурките си другите села. На изток тъмнееха горите на Стублата и Мочурите, дето беше неговото свърталище, бърлогата му и царството му. Той гледаше котловината, закривена като шепа, потънала в жега и синя мараня. И мислеше какво държи тая шепа, какво се таи в нея — уж позната, отворена и видна, а не знаеш какво носи и какво мисли…

 

 

Зетя му го нямаше, вкъщи беше само Джума. И първата й приказка беше за Менчо. Менчо, та Менчо — искам си Менчо… Калуньо я успокои колкото можа и заръча да каже на мъжа си да дири косачи за утре и да му се обади. После той пи вода от сладкото кладенче, прочуто в целия край, па слезе долу, при водениците на дедо Дерменджи. Бяха две, една до друга, но работеше само горната. Долната бе потрупана от един голям плосък камък, който се бе подплъзнал от брега и постепенно я бе затиснал. Откъм горната се чуваше кречеталото и съсъкът на водата в улука. Значи старецът се бе върнал. И наистина, магарето му пасеше на полянката при воденицата, а воденичарят го бе съгледал отдалече и излезе да го посрещне.

— Разгеле, трябаш ми. Калушко. Да те питам една работа.

— Сега никаква работа не тряба, дедо Дерменджи. Току земи да забъркаш един качамак. А мене дай серкмето, да наловя малко риба… — Калуньо викаше в ухото му — не се чуваше от кречеталото, а и старецът малко недочуваше.

— Аха… имам една препечена бяла царевина, баш е за качамак!

Воденичарят се разшета, разпъргави се, веднага се зае да стъква огъня за качамака и рибата. И никак не приличаше на оня одряман и скапан старец, който седеше в джамията, простичък като дете, подивял в самотията си. Той не беше прост, само така изглеждаше, или се правеше на прост. Може би и на глух се правеше малко повече, отколкото беше. Воденици имаше и други по Рата, нагоре и надолу. Но тая беше наръка, по средата, с уработена, вдълбана от копита, лесна пътека. Па и старецът имаше ситни камъни и умееше да ги кове, да не замазват брашното. Брашното му излизаше чисто, без пясък, хлябът — и той чист, не скърцаше и не хрупаше в зъбите. Тук идваха мливари от цял Дубраш и понякога с дни стояха да хванат ред; отваряха дълги воденичарски моабети, които не свършваха никога, защото и мливарите не свършваха. Старецът слушаше, гледаше, съобразяваше — така че той знаеше къде какво става. Но в това горещо време мливари прескачаха рядко, старецът стоеше повечето сам и плетеше слепи кошове за риба или кошници за грозде, кои го после продаваше на черяшовци. Защото само в Черяша ставаха лозя. Той шеташе из воденицата пъргаво като млада невеста — види се, и на старец се правеше малко повечко… Калуньо искаше да вземе едрата мрежа, но старецът настоя да земе другата, ситната. „Кой ще си играе да чисти дребна риба, Дерменджи?“ — рече му Калуньо. „Анджак, тя дребна — отвърна старецът, — кво ще й чистиш. И ще идеш, знаеш къде? На пльочастия вир горе, под яза. Дето пльочите са така наредени като мердивень, на стъпала. И ще хвърлиш два-три пъти, четири най-много, повече и не тряба…“

Калуньо наистина хвърли серкмето два-три пъти и напълни торбата. Беше жега, имаше зелена полянка до вира, над нея нависнала гъста гора. Реката тихо шумолеше надолу, а някъде горе глухо бухтеше водопад. Водата беше хладна, минаваше все през усои и не можеше да се стопли добре. Но той се съблече и дълго кисна във вира след това, не му се излизаше. Когато излезе, сенките се бяха удължили по полянката, полъхваше хладец, който се редуваше с полъх на жежчава от скалите по припека. Щеше да кисне още във вира и да пухти, зажаднял беше за вода. Но го уплаши един корен. Тоя корен висеше от камъка, точно над подмола, дето вирът клопотеше и се плакнеше, преди да се завърти. Калуньо премина дълбокия вир и посегна да се хване за тоя тънък, жилав корен. Но коренът, неподвижен досега, изведнъж оживя — залюля се и падна във водата. Па заплува лъкатушно, прекоси вира и се скри там някъде, дето стояха на купчина дрехите му… Той изтърси дрехите си една по една. Змията беше изчезнала. Зелена с кафяво… Знаеше, че не е опасна и няма да го ухапе, не е отровна. И все пак не му излизаше от ума тая змия. Не е на добро… Но, рече си, и тя е живина като другите, и тя варди душа. Беше се облякъл, когато чу едно тънко протяжно врякане, под вира някъде. Врякането се повтори — проточено, тънко, жаловито. Той се ослуша. Като да мякаше котка, притисната без изход. Но какво ще дири котка тука? Той тръгна по гласа надолу. Разгърна треволяците и видя: беше жаба. Една змия — може да беше и същата оная — беше я налапала и не можеше да я погълне. Змията бе зинала широко, да не повярваш, че толко широко може да зине една змия… беше се нагърчила и се задушаваше. Калуньо стоя, докато тя спря гърчовете, изпъна се и застина неподвижно. Жабата врякаше все по-слабо и по-кратко… Той забърза към воденицата. Беше огладнял и ожаднял от къпането, кожата на дланите му бе изпита и сбабена от водата.

Старецът пое торбата, изсипа я на тревата и захвана да дели рибата на две, по-едрата даде на него да чисти, с дребната се зае сам. В огнището възвираше вече едно опушено гърне, и идеше от него мирис на чушки и мерудия, набрани от градинката до воденицата. И докато Калуньо кормеше и солеше рибата, и гърнето замириса на риба. Старецът беше я накълцал с ножа си надве-натри и изсипал в гърнето. „Бейска чорба ще стане. Калушко, сега ще видиш…“

— Аслъ бейска ще стане така! — Калуньо извади от дисагите ракиената пинта и я показа на стареца.

— Ха! О̀лучи… Я дай сам малко… Ох-ох-ох! На дяда млекцето!…

Той редеше едрата риба на камъните, които ограждаха огнището и бяха нагорещени. Рибя чорба и качамак — ах, как чудно се сгадат!… Двамата ядоха, пиха, съскаха от лютевината на чушките и гасеха тая лютевина с лютевината на пинтата… Старците, акраните на дедо Дерменджи, джамийски най-вече, пазеха вярата строго и не туряха шпирт в уста. Но дедо Дерменджи беше прекарал бурни младини, беше скитал по света, беше се срещал с всякакви хора, та не беше дотолкова строг в намазите и заповедите на Пророка. Една тъмна и неясна дума се носеше за него, че на млади години айдутувал с двама-трима като него — лете айдуци, зиме воденичари. Позакачил и от занданите нещо, лежал някое време, запрян за някакъв голям обир, май като че и до кол стигнала работата, на кол да го набият, но някак отървал кола…

А като остарял и понатежал — спрял на Рата и купил двете воденици от един неврокопски бей. Сам като тояга, не беше и от тоя край, а и не се знаеше откъде е, въз него нямаше ни дете, ни коте. Сигурно не бе и стъпвал в джамия, и на джамия почна да ходи чак тогава, когато не можеше да ходи по друго. Петък не пропускаше. Всеки четвъртък вечер отбиваше водата в отпуса и кречеталата на двата камъка спираха. Беше толкова ревностно зачестил на джамия, че ходжите полека-лека почнаха да го броят за човек на дин-исляма, макар че той много-много не бръснеше дин-исляма, нито имаше хабер от него. Акълът си му беше старият, по-право младият — от младите години, деликанлийските. Имаше в Скрибеня една млада вдовица с дете на ръцете, мъжът й убит от дърво в гората. Старецът я беше видял на воденицата, после почна да я наобикаля в село през петъчни дни, принасяше брашънце, приглеждаше я с едно-друго. После вдовицата, която след смъртта на мъжа си бе оглушала изведнъж и напълно, отима още две деца, и двете момичета, буйни и живи като момчета, румени и здрави като ябълки. Децата се поотърсиха, поотраснаха, старецът продължаваше да ги приглежда от време на време, а навикът му да ходи в Скрибеня през петъците остана. По каяфета му не можеше да се познае някогашният негов айдушки занаят. Не беше някой бабаит човек, не личеше сред другите и не изпъкваше, среден калибър беше, по-скоро мъничък или смален. Само пъргав беше много, като невестулка пъргав, ходеше неуморно и все бързо. И видеше надалеко с шареното си око на пръч — авджиите разправяха, че можел да преброи рогата на елен от два сахатя място. Но недочуваше, или се правеше, че недочува. Или се правеше, че недочува повече, отколкото наистина недочува — може би за да се нагоди към своята напълно глуха вдовица. Кой го знае…

 

 

Двамата се нагълтаха с чорбата и качамака, бяха сити, попийваха си кротко и си приказваха; бяха в тоя сефер, когато вече не са гладни, но все си позобват по нещо. Позобваха от печените рибета, които бяха по-скоро спечени или изсъхнали на камъните. После старецът пак пожела да види онова, което Калуньо бе показал сутринта в джамията. Но Калуньо отвърна, че го оставил на село.

— Видвал съм много лоши работи — каза старецът, — какво ли не е минало през тая бяла глава. Но такова нещо не съм патил. Кауринът, че е душман — душман е, и все душманлък носи в главата си. Пъзлив и потаен, кога е сам — и зло куче, кога ти си сам… Туй е той. Но да посегнеш на детето му… на дете да посегнеш… неее, това го, брате, никъде нема. Зверът, че е звер, и у него го нема това…

Старецът загреба с щавената си длан един въглен, натисна го с палец в глиненото чибуче, засмука и потъна в дим. Подсмихваше се лукаво.

— Знам кво ти тряба тебе и кво дириш. Ама нема го…

— Ще го намерим, дедо Дерменджи, ще го намерим. И ти ще помогнеш.

— Бе кво да ти кажа… Ще видим… По Жежла се върти повеке, така чувам…

— Яблан?

— С Ибраимаа нещо си сритали конете. Ще поизпитам, ще упазя. Ма че и върла, пуста скоросмъртница! От какво я правиш. Калушко?

— Черносливки, авдали-сливи. Да ти проводя малко?

— Ти по-добре проводи малко куршум, че ми се свърши. Допада по някой път тъдява някоя живина. Само на риба и качамак и Аллах не даяни.

— Куршум… Добре, може. А друго?

— И от другото. Бе тука от Черяша донасят сегиз-тогиз, ама не е като твоята. Не я докарват някак. Не са й майстори дип…

Калуньо преспа на воденицата и потегли сутринта на другия ден. Воденичарят бе взел една мотика да очисти вадата и позакрепи яза, че от жегите водата бе почнала да намалява. Той стоеше бос във вадата, крачолите му запретнати заедно с долните гащи, и набиваше с мотиката един кол. Когато Калуньо стъпи на пътеката за Църън, повика го:

— Не е зле да се попривардваш и от имама… — каза му, без да го гледа.

В Църън Калуньо научи от сестра си, че мъжът й заминал на Стублата с десетина души косачи. С Джума разговаряха на портата. Той се отби само на сладкото кладенче да пие вода, че снощната риба го палеше на вода; напълни и празната бъклица и взе пряката пътека за лозята на Черяша. Целият склон на баира откъм реката бе обрасъл с лозя и овошки, безлюдни сега — хората бяха повече по ливадите и кукурузята. Празно бе и селото. Калуньо мина по тихите улички, дето клечаха само старци, облегнати на дуварите с тояжки в ръце, и безмълвно го зяпаха. В къщата на тъста му беше само бабата, стогодишна бабичка, която вече бе изгубила ума си и не разбираше какво й приказват. Калуньо не я пита за нищо, ами се отби в дюкяна на Гърка да купи кафе и шекер. Гърка бе докарал и няколко качета с маслини — купи и от тях. Избра и две пъстри шамски забрадки, зелена и жълта, и обеци за Костанда. Слабо се познаваха с Гърка, но се поразговориха за това-онова. Как върви алъш-вериша? „А че върви — каза Гърка, — хората се понапълнили с парици, от разсипаното село, види се, и сега гледат да ги потрошат, да не им ги земе властта. Че и такава дума се чува.“

— Може и ти да я пущаш тая дума — засмя се Калуньо.

— Не, чорбаджи. Тя така си иде. Може и от властта да иде. Хората се посвиват — ем арчат, ем гледат да не се забележва много-много… Сега и стока върви — продължи Гърка. — Народът гледа да пробута пощо-защо. Анадъ̀н? Не ми е работа, а то аз…

Калуньо се замисли. Гърка добре се беше сетил. Но защо не се заеме той? Дал му господ пари, голям дюкян в Черяша, а и по долните села държи нещо. Ще видим, ще видим. Ще помислим…

 

 

… Менчо си играеше с двете кутрета, които Янко беше донесъл. Тичаше из двора, и те тичаха подире му и се търкаляха като две сури кълбета. Нано и Малоумния дълбаеха изкопа на чешмата. Старият Рушко се готвеше да хване главата на извора, беше коленичил там около купчина камъни и ги очукваше. „Остави копача!“ — каза на Нано. Привика и сестриника.

— Земете косите — и право на ливадите!

— На коя ливада се коси — каза Костанда, — на Мочурите. Момчетата мълчаливо нарамиха косите и заминаха на Мочурите с един магаретар, който караше пладне на косачите.

Костанда бе разпуснала косите и се решеше пред малкото огледалце. Беше закачила на ушите си обеците — те играеха и сипеха златни искри. Пребради се с жълтата кърпа, опита после зелената, но не й хареса и пак наметна жълтата. „Хубава ли съм тъй?“ — питаше. Той никога не беше мислил дали е хубава или грозна. Просто беше негова. Тя го хвана за ръката, каза, че ония двамата пак минали. През деня, откъм горната страна на сарая. Същите ли? Били далече и не ги познала. Възвили към извора, напоили конете и потънали в храстите. Калуньо се ядоса на себе си, че гледа нехайно на това, че пропуска нещо. Всякакъв народ се шляе наоколо, гази имотите му, ще се напъха и в самата му бърлога, а той стои и гледа. Но тия, двамата, ще додат на ръката му… Ще додат, рано или късно…

 

 

Същия ден той замина за село. Мина край джамията, насочи се към имамовия двор. Децата бяха вътре, играеха, и момиченцето беше там. Имамът и жена му още не бяха се върнали от полето. Калуньо върза кобилата за един от салкъмите пред къщата, седна на купчината струпани камъни там и сви цигаро. Ще почака. Селото, безлюдно и пусто в това горещо работно време, полека-лека оживяваше. Връщаха се от паша чардите и подире им се стелеше дълга опашка от прах. От паша се върнаха и селските кози, задрънкаха със звънчетата си и се разпиляха из уличките на дълги шарени повесма. Усетили майките си, из дворовете нетърпеливо заврещяха яретата. Замеркаха се и хора тук-там. Едно магаре се зададе насам, натоварено със зелена, пресно окосена трева, цялото загубено в тревата, зад него се клатушкаше дебелата имамова жена. Малко по-отзад идеше и имамът, с мотика и свита коса на рамото.

— Урук, още не си довел детето… Доведи го!

— Сега ли?

— Сега, сега.

Имамът, червен и лъснат, свали сечивата от рамото си, седна и той.

— Детето вече свикна с моите. Ще го върна. Добре. А после?

— Ще събера и други. Ще събера и стоката — до последния брав.

— А подир?

— Ще откарам всичко там, отдето дошло.

— Там няма нищо. Мож ли да върнеш това, което е било?

— Що питаш мене? Тебе си питай!

— То Божа работа. Ние отървахме от ножа жива човешка челяд. Севап е го. Да ти се чуди човек на акъла. Дал ти Бог имот, стока, да ги коландриш и пеешь кефа си да гледаш. А ти ровиш. Само гледай да не изровиш нещо…

— Ти май че ме плашиш, Урук? Не ме плаши. И стига сме приказвали — много приказваме ний. Изведи детето, че окъснях. Донес и дрешките му, неговите си…

Момиченцето беше уплашено, хлипаше и се дърпаше.

— Не бой се, чичовото — успокояваше го Калуньо. — Не бой се…

Когато го качи на седлото, детето писна с глас — да събере махалата. Калуньо се намери в чудо какво да го прави. Чули писъците, иззад плетищата се мернаха глави, които гледаха и слушаха скришом. Той постави детето отпред и потегли. То се мяташе и ревеше през целия път. Накрая се укроти и само хлипаше. Умири се чак когато Костанда го пое в ръцете си и го премени в неговото си старо сукманче. На другия ден гледаше като диво и бягаше от всекиго, но вече не ревеше. Успокои се и разбра, че тия непознати хора няма да му направят нищо лошо чак тогава, когато Менчо му направи от парцали една голяма кукла, нескопосна и смешна. То прегърна куклата и вече не я остави, привърза се към Менчо, ходеше подире му като кученце и не признаваше никой друг…

 

 

… Вечер косачите се връщаха на големи, глъчливи тайфи от ливадите, изнасяха казана с чорбата насред двора и сядаха около него. Сядаше с тях и Калуньо, от двете му страни рухваха момчетата, капнали за сън от умора и непривикналост. Там те и заспиваха, около огъня и казана, още преди да си доядат. Калуньо после ги пренасяше на ръце в одаята под горницата си, завиваше ги. Сутрин без жалост ги дигаше, те потичваха около него неразсънени и чак когато изкарваха първия откос, се събуждаха напълно. Два-три дни те косиха сами, отделно от другите, но заедно с Калуньо, който ги учеше и не им даваше да се отпускат. После, когато момчетата се поокопитиха и вече не забиваха косите в къртичините, той ги намеша с другите опитни косачи, пусна ги пред тях — за да бързат напред, гонени. Момчетата се усетиха на място и започнаха да карат наравно с останалите. Калуньо ги гледаше и им се радваше в себе си: бяха отслабнали и двамата, омършавели, но наякнали и изпечени като сухи дреновици. Ядяха като вълци, а не им се лепеше…

 

 

След десетина дни, когато коситбата превали, той ги спря един ден — да починат. Каза им да прегледат брадвите си и да ги закиснат у вода, ако са разсъхнати. А на другия ден ги поведе в бранището, да секат листник. Накъм северната страна, дето гората беше по-гъста и огърмена в храсталаци. Сечеха храсталаците и някои от дърветата. Сам той бележеше кривите, които трябаше да бъдат повалени. Работата закипя. В гората заехтяха една през друга трите брадви заедно с трясъка и пукота на падащите дървета… През следобедите при тях идваше и Саветка (така се казваше момиченцето), Калуньо чуваше тънкия му гласец, който непрекъснато чучунижеше около Менчо. Детето сутрин спеше до късно, после помагаше на Костанда, носеше й вода от стублата с две малки бакърчета. Костанда му заплиташе косичките на две къси плитки, с по едно червено парцалче. После детето повеждаше кутретата из гората по посока на брадвите, които удряха не много далеч. Менчо го караше да изтегля окастрените клони настрана, учеше го да събира узрели божурени зърна за гердан, говореше му нещо, правеше му смехории и то звънко се смееше. Привечер, като се прибереха, двамата играеха на двора с кученцата или на агнешки кокалчета. Момиченцето вървеше подир бакьо си Менчо неотстъпно и все в него гледаше.

 

 

… Лятото напредваше задъхано и бързо, настъпваха големите горещини. На един или два пъти минаха слаби роси, но те бяха толкова тънки и слаби, че не намокриха нищо и нищо не промениха. Земята си оставаше суха и лъхтеше на опалена пещ. Ливадите бяха остъргани криво-ляво, косачите минаха с дългите си коси направо в жътвите, почнаха да свалят и тях. Редки, ниски жътви, класецът с по две-три зърна, зърната смръждени, едва връщаха семето. Калуньо не влезе нито в една нива и не разтри с длани нито един клас. Нямаше мерак. Той не прати и момчетата, остави ги да секат и градят повече листник, че сеното бе кът, работата отиваше на глад — и за хората, и за добитъка. Сам обикаляше селата наоколо. Слухтеше, надаваше ухо да долови нещо, нещо му не достигаше, изплъзваше му се и го гореше отвътре на тих огън. Хората се бяха втурили в лятото, като да бяха забравили неспокойната пролет. Не бяха я забравили, само не говореха за нея, гузно гледаха да се отдалечат от нея и от спомена за нея… Един ден — тоя ден Калуньо сечеше с момчетата — при секачите дойде Костанда и пита къде е момичето, не е ли идвало при тях. Не е идвало, казаха й. Изпратила го, каза тя, за вода, а го няма. Котлетата му стоят на извора, а него го няма… Къде пропадна това дете? Костанда беше разтревожена.

— Може да се е заиграло… или я е заспало някъде. Назърни вред.

Костанда се защура из гората и все викаше момичето по име. Никой не се отзова. Момчетата се ослушаха, спогледаха се, Калуньо дигна глава.

— Нещо е станало… Я хайдете!

Пръснаха се на разни страни, разгръщаха храст по храст, тършуваха навред, викаха, свиркаха. Събраха се при извора. „Какво може да е станало?“

Тоя ден старият Рушко беше заминал с магарето някъде за вар, а Малоумния, който копаеше наблизо, не можа да каже нищо. Само махаше с ръка, сочеше нанякъде, ломотеше нещо неразбрано, и Аллах не би го разбрал.

Момиченцето беше изчезнало. Калуньо гледаше някъде настрана, мислеше напрегнато и мрачно. Той хвърли недопушеното цигаро.

— Дотука брадви, момчета! Оттука натам ще трябат други сечива… — Той усещаше: вътре в него като да цъкаше невидим часовник. Беше изцъкал докрай и тихо бе звъннал: време е! — Полекате, момчета! Прегледайте оружието. Измийте се, преоблечете се.

Кечетата, седлата, дисагите, едно по едно… Кобилата, ждребна, бе почнала да едрее — отпусна подпругите й малко, да не я стягат. Костанда се луташе из двора като замаяна.

— Кажи на Янко да сградят листника по дърветата, чепатите…

Пристягаше цървулите си и усети на рамото ръката й, трепереща:

— Чуй мене. Ела, ела… — Поведе го към горницата му. — Ела, ела!

Набраната пазва, бяла като сняг, пълна, спада и се подига, играе. Златните ресни на шамията се полюляват — златни звънчета. Гледа го, иска да каже нещо, а не казва. „Бог те бил, винаги те искам, щом те видя такава, щом ме погледнеш така! Не ме гледай така, на път съм, не искам!…“

— Чуй мене. Бързаш. Сѐ бързаш, сѐ бързаш. Нинга не бързай. Помни!

— Ще помня, добре. Нема да бързам.

„Бог те бил, на огън съм, а те искам… Кво да те правя — да посегна ли?“ И той посегна. Тя отмахна ръката му меко и силно: не!…

При циганина спряха най-напред.

— Готово, чорбаджи! Криво-ляво, чорбаджи. Ти нали рече да не бързам?

— Но не съм рекъл да не свършваш. И защо криво-ляво? Я да видя.

Видя. Огледа. Грубо направено, неодялано, недодялано, неогладено. Циганска работа. На циганина му дай да клепе и кърпи мотики.

— То ако беше филдишен чирен, сърма и седеф — то и аз знам, чорбаджи!… — оправдаваше се циганинът.

Филдишен чирен… да те филдишат гяволите. Не видиш ли, ченгене с ченгене, че убива ръката, като го хванеш?! Оглади тука… и тука! Очукай това! Казал съм да не бързаш — значи, да го догодиш как тряба…

— Одма, чорбаджи! Одма! Ти само стой и гледай! — разтърча се циганинът.

… Гола е главата на циганина, мишките опасли перчема му. Но по края още се намира тук-там по някой косъм. Ще изпитаме реза там. И Калуньо сграби в шепа космите по тила — къде отряза, къде оскуба.

— Чорбаджи… немой бе, деца имам, чорбаджи!…

— Не бой се, ченгене. Седи миром. Дай сега кокал някакъв!

Конски копита с вмирисани пищялки, изсъхнали жили… Чакмака ги събирал заради подковите. На дръвника — рап! Погледна отреза — гладък като с бръснач, като сухо кукурузно стъбло, резнато с бръснач. Добре, ченгене. Дотука е добре, другото ще го оправим.

 

 

… Не се надяваше да намери имама на село. У дома му нямаше никой. „На Каурско гробе косят житата — каза му някой. — Може там да е…“ Но му хрумна да види първом в джамията, само да зърне. И случи — имамът беше там. Изтупваше кожите, шилтетата, прескутниците, на които коленичеха правоверните. Беше по риза, разгърден, гъжвата лабава. Позасмя се.

— Къде е?

— Кое?

— Знаеш кое.

— Не зная.

— Не знаеш? Люууус!… — един як по врата отстрани. Гъжвата хвръкна, завъртя се и се разви. Колкото беше червен — стана червен като рак.

— Чакай…

— Не чакам. Къде е?

— Не знам за кое…

Люууус!… — още един по врата, от другата страна, вратът се изкриви, изхака: хааак… Имамът падна на пода, уплашен, дигна ръце да се варди.

— Калуньаа, теслим бе… какво бе?…

— Стани. И ела.

Калуньо седна на перваза до стената. Беше горещо и хладно. Горещо нему, хладно в джамията. Сви си цигаро, сви и за имама.

— Ела тука. Дръж…

Не посмя да не седне, не посмя да не запали, макар че не палеше.

— Слушай, имам. Смятай добре. Главата ти откъсвам… Дечинка имаш…

— Ма чакай бе, Калуньаа… Ти как ме нагъна из един път…

— Къде е?

— Ще питаш… ще… Левицата знае… аз не знам.

— Ааа, Левицата. Така кажи. Що не каза отпървен, като те питам? Язък за шамарите. Като човек те попитах. И гледай да не запалиш джамията.

Той се наведе и взе цигарката, която имамът бе изтървал на едно шилте, плю на нея и я постави на перваза.

— Левицата, викаш. Да не лъжеш?

— Не лъжа. Левицата дръж.

— Бесата-беса?!

— Валлахи-биллахи! Левицата…

— Хм… — Калуньо го гледаше. — Добре, Урук. Сега прави, щото ще правиш тука. Оттука — право дома. И никъде да не мърдаш. Чу ли?

— Чух.

— Ни крачка навън! Чу ли?

— Чух…

— Така. Айде. И — акълът в главата, има̀м!…

… Гърка, със сламена капела, нахлупена ниско под железните очила, разгърден и бос, триеше с кърпа потта от гърдите си, натежали и увиснали като на жена. Седеше на сухия стар дънер пред дюкяна му. И дремеше.

— Ей, Иоргаке ефенди, ще те окрадат, бре!

— Нема.

Гърка дигна глава, прозина се, извади от жилетката часовник, погледна.

— А, Калуньаа, ти ли си бил. Добре дошъл.

— Кафета, Йоргаке ефенди. Направи си труда, ако обичаш.

Момчетата връзваха конете под сенките на дърветата.

— Какво се чува насам, Йоргаке?

— Все същото.

— Стоката харчат ли я?

— В касабата не смеят. Тука подпитуват…

— Тъй, тъй. Ти пък купувай, да не подпитуват на вятъра.

— А сермия — отде?

— Ти ли немаш сермия? Айде де! Но да речем, че немаш. Ще намерим… — Калуньо изтегли от силяха една набъбнала кожена торбичка, разклати я. — Все меджидии. Бели и жълти. Преброй ги и ти.

— Гърка гледаше торбичката, но не я пое.

— То туй лесно, Калуньаа. Току… такова… кел-файда?

— На три дела, бакал-ефенди. Един за тебе. Това е файдата. Дръж!

— Гърка улови торбичката от въздуха, изсипа я на земята и почна да брои. Донесоха кафетата.

— Сега прати слугата си да назоби конете първо. После да повика Левицата. Ние тука ще се позабавим малко нещо…

Слугата ходи и се върна. Левицата бил с децата на палето.

— Ще почакаме — каза Калуньо. — Какви са тия деца?

— Знаеше, че Левицата има само една дъщеря, малко дете, или — малка момичка. Но Гърка каза, че не е съвсем дете, че вече е женено някъде. А сега докарал три оттам, две момичета и едно момче.

— За едното момиче, по-големкото май иска да се жени — добави Гърка. — Ако не се е оженил вече. То по-малко от дъщеря му…

— Хм… А да е довеждал някое друго дете тия дене?

— Друго дете? Може и да е довеждал. Ама не зная. Не зная.

 

 

… Когато се мръкна добре и тук-там из селото заблещукаха светлинки, Калуньо влезе в двора на Левицата и почука на прозорчето. Момчетата останаха вън. Левицата се показа на пруста и попита кой е.

— Свой е.

— Той се взря, но в тъмното не можа да познае кой го вика.

— Аз съм, Левица. Калуньо… Ела по-насам. За дребна работа става дума. И да прощаваш, че те викам по туй време… — Калуньо добави по-тихо: у това дете, което той зел от него — на шията му имало връв с десетина-двайсет рубета…

— Немаше рубета… — отвърна тихо Левицата.

— Имаше, но ти не си ги видял. Бяха в пазвата му пъхнати…

Левицата дигна глава.

— Ще си ги поделим — продължи Калуньо. — За другото нема кво да придирваме толко…

— Добре… — изшепна пресипнало Левицата. — Чакай малко… Той хлътна в тъмнината на двора зад къщата. „Дано не рече да бяга“ — помисли Калуньо.

Но Левицата не мислеше да бяга. Той се върна с една лопата в ръцете. Момчетата се бяха прилепили до плета, Левицата не ги видя. Калуньо им даде знак да го следват от по-далечко и тръгна след Левицата. Излязоха от селото, спряха до един каменен дувар — зад дувара смътно се белееха камъни, набучени в земята и разкривени. Гробището. Левицата тръгна бавно покрай дувара, като се взираше в земята.

— Тука… — каза той по едно време и спря. И веднага заби лопатата в меката пръст, копана вече един път.

Отзад дойдоха момчетата и застанаха едно до друго — Левицата ги усети, дигна глава да ги види, но не каза нищо и продължи да копае. Калуньо стоеше зад гърба му, после седна на земята. В мрака се чуваше само как чатка глухо лопатата в камъните и усиленото дишане на Левицата. Купчината изровена пръст се надигаше и растеше. Калуньо се изправи на колене и почна да свива цигаро. Чу неясен звук отзад, скимтене някакво, и се обърна. Беше Менчо. Закрило лицето си с шепи, момчето плачеше тихо, скимтящо.

 

 

… Калуньо не видя дигнатата лопата, само я усети и мигновено пропълзя напред на колене, отскокна напред с наведена глава. Ударът падна на гърба му, с дръжката, не с желязото. Дръжката изпращя и се пречупи, желязото отскочи и издрънча някъде в камъните. В същия миг Левицата се сниши и побегна.

— Стой!… Спри!… Дръжте го! — Калуньо изтегли пищова и стреля.

Левицата се спъна и падна, но се надигна и отново побегна.

— Дръжте, изтървахме го!… — изсъска Калуньо.

Момчетата се пуснаха подир бягащия, хвърлиха се отгоре му и го натиснаха; той се изправи, развъртя се и момчетата отлетяха от него като трески. Но пак се втурнаха и го уловиха. Левицата куцаше, беше закачен, види се, от куршума в едина крак, та го влачеше и дишаше запъхтян. Момчетата се бяха лепнали от двете му страни и го държаха за ръцете.

— Дайте го тука! — И Калуньо добави, обърнат към Левицата: — А сега изрови онова, дето си заровил. С ръце…

Трапът не беше много дълбок — на дъното му се белна нещо полузасипано. Левицата бе коленичил на ръба на трапа и наведен надолу, започна да отгриба с ръка това, което се белееше там. Калуньо побутна Менчо и му посочи наведения врат на Левицата: хайде… Ударът излезе слаб и неловък, от раната швирна кръв. Левицата дигна глава и отвори уста учуден, сякаш още не вярваше, че са го ударили. „Аааа!…“ — изрева. Понечи да се изправи — и изведнъж посегна да улови ножа на Менчо. Изпревари го Калуньо — замахна с все сила, ножът изхряска и потъна в дебелия врат, заседна там в кокал. Левицата рухна наземи и почна да хърка страшно. Калуньо го прибута в трапа, който не можеше да побере едрото тяло на Левицата, краката сгърчеха отвън.

— Заривайте бързо сега! — извика той на момчетата, които стояха зад него, вцепенени.

С ръце, крака и останката от лопата насипаха отгоре изровената пръст. Притуриха и камъни, колкото можаха да намерят наоколо, дигна се купчина, която се сля с дувара на гробището… Калуньо отупа ръцете си, обрамчи мартината, която стоеше, подпряна на дувара, и застана пред купчината пръст.

— Мръсник… — изсъска той тихо през зъби. — Не можа да разбереш, че Калуньо не си оставя коня в калта…

 

 

… В къщата на Левицата изпратиха Нано, заръчаха му да каже на децата, че ще се връщат на село. През прозорчето затрепка светлинка от борина или от огнището. Калуньо и Менчо останаха вън. По едно време Нано излезе и обади, че познал само голямото момиче, и то го познало, но не ще да тръгне. (То ще да е онова, за което споменаваше Гърка.) С него и братчето му не ще. Склонил само по-малкото момиче… През двора плъзна сянка и спря до вратичката. Беше момичето. В тъмното се белееше само лицето му. Калуньо го пое с ръка, прегърна го и погали косицата му. Детето се тресеше като от студ, но не се дръпна.

— Не бой се, пиленце, няма нищо… — Той се наведе, взря се в лицето на момичето, в тъмното стори му се, че момичето е същото, дето беше при него. Утре ще го види на видело. — Старата усети ли те?

— Не я видях. Легнала си в другата соба…

Прозорчето бе угаснало пак. Беше тихо, само от съседния двор се обаждаше пискливо някакво малко куче. Тръгнаха. Калуньо изтегли момичето пред себе си на седлото. Чак сега лавнаха кучетата, усетили чуждѝнци, от един двор, после от друг — докато цялата уличка пламна от лай. Тримата мълчаливо се спуснаха към реката и хванаха пътеката, която водеше за воденицата на Дерменджи. Месечина нямаше, беше тъмно, а в дола — още по-тъмно, и само пътеката се белееше едва. Горната воденица не се чуваше, беше замлъкнала. Но бутнаха вратата и воденичарят бодро се обади отвътре — спеше като заек. Стана, запали боринка, нареди съчки на загасналото огнище. Скоро стаицата светна мъждиво, с всичките си паяжини, провиснали от тавана и натежали от паспал. За ядене имаше само гърне постен боб и малко просеник. Гладен беше само Калуньо и извади сухоежбинката. Другите не искаха да ядат. Момичето се бе свило до чувалите като подплашено врабче. Воденичарят излезе да донесе още дърва.

— Страх ме е нещо тука, вуйко… — прошепна Менчо. — Все е пред очите ми като жив… как се навел над ямата… как побегна…

— Вече нема да бяга. Сам си изяде главата. Беше узрял за нож. Видя ли какво имаше на дъното на ямата?

— Видях, знам… Искам на село, вуйко!… Тука не ми се стои.

Скоро тръгнаха пак. Момчетата останаха в Църън, а Калуньо сам, с момичето, продължи за Стублата. Иззад гърба му, над хребета до реката, се надигаше зара — месечината изгряваше — и вече не беше така тъмно. Той заобиколи селото отдалеч, да не разлайва кучетата. Когато стъпи на равното и навлезе в редките бранища, прошарени с ожънати ниви — Стублата вече не беше далеко и сърцето му се отпусна.

— Спиш ли? — попита той момичето, което се клатушкаше между ръцете му.

— Неее… — отвърна тъничък дрезгав гласец.

— Мож да поспиш. Щом си с чичо си Калуньо, да нямаш страх от нищо. А ти искаш ли да си идеш на село, на твоето село?

— Искам, искам!

— Добре, пиленце. Ще бъде. Скоро. А тебе как те викат?

— Ленке! — пропя като звънче малката.

— Ленке? Ау, какво хубаво име! А сега, Ленке, ти поспи, че е късно…

— Ма на мене не ми се спи бе, чичо!

— Как тъй не ти се спи? Нощем децата спят.

— А, чичо, ние на село ли отиваме сега?

— Не, мойто момиче. Ние ще съберем още такива като тебе и като ги съберем всичките — тогава ще отидем. Нали? Всичките заедно!

Беше тихо, само улулицата плачеше някъде в горите. Между мрачните сенки на дърветата се провидяха дуварите на сарая — като дълги бели платна, прострени да съхнат. Когато потропа на портата, първи се отзоваха кутретата. Спуснаха се и заджафкаха с детските си гласове. Отвори Костанда, в ръката си държеше пушка.

— Поеми детето… полека… Не, чакай, дай на мен, ти дръж кобилата!

Малката бе заспала изведнъж, накрая, беше се отпуснала и натежала. Той внесе детето на ръце вкъщи и му беше мило — като за негово дете. Та то си е мое! Ей такова едно да си имам… да чучурика из къщи и да ми радва сърцето… Той гледаше бялото нежно лице на момичето, полуотворената устица, от която се подаваха отпред само двата едри резеца. Също като на зайче. „Моето зайченце — мислеше той. — Може и за мене да си го оставя, ако, не дай боже, баща му и майка му не са живи… Па след някоя година ще го оженя за Нано… я за Менчо, ако е писано, ако е рекъл Аллах. Ще си останат при мен да живеят, да им се радвам. Костанда… и тя не ми даде дечинка. Може и да не ми даде. Божа работа е туй, Аллахова работа. Аллах ме е проклел откъм тая страна, види се…“ Той положи детето на сламеника и полека го зави, отдръпна се на пръсти.

— Като се прибере Янко, събуди ме. Сега лягай и ти.

— Че то съмна, къде ще лягам.

Той погледна навън. Месечината беше усред небо, бледнееше. Беше тихо, улулицата не се обаждаше, отишла да спи и тя. Като се качваше по стълбите към горницата, усети колко е уморен; коленете му омекнали и се подгъваха. „Ела! — повика я той. Строполи се на чергите и сложи главата си на скута й. — Чувай, Костанда!…“

Дишаше равно, беше заспал изведнъж. Тя откопча силяха, но не можа да го измъкне изпод него. Зави го само и слезе долу да кладе оджака, че скоро щяха да докарват млякото.

 

 

… В просъница чуваше някакво бърборене долу, дълго се бори с него, но не можа да го надвие. И се събуди. Слънцето още не беше се дигнало. Не беше се наспал, но и вече не му се спеше. Махмурлия, чорлав — слезе долу и мина бос през двора. Кутретата се заплетоха в краката му и го задърпаха. Отиде на извора, съблече се и дълго се плиска. После седна на големия пън да се понапече и запали цигаро. Бавно идваше на себе си. Бе тежък, страшен сън нощта. Добре беше да е само сън. Сега знаеше, че всичко е било едно страшно наяве, по-страшно от сън. И няма връщане, връщане няма. Път назад няма…

 

 

… Гърка седеше като преди на сухото дърво, повалено като едър рогат вол до дувара на дюкяна, и дремеше. Калуньо го сбута.

— Ще проспиш младините си, бакал-ефенди!

— Нема! — Гърка се отзова веднага и отвори очи, с което показа, че не спи, а дреме, и когато дреме — чува и види всичко. И пак извади часовника си, погледна го.

— Дай ми го — Калуньо посочи часовника — за някое време само. Че моят се изгуби.

— Дар ти го давам — отвърна Гърка и го откачи от сетрето си.

— Казвай какво направи!

— Нещо понаправихме… — Гърка успял да събере десетина чифта говеда. Добичетата бяха в двора му, едни лежеха и преживяха, други стояха, непочистени, опечени на жегата — сянка там нямаше.

— Мъртви гладни и жадни — зацъка Янко. — Грък от тамазлък отбира ли? — И той се зае най-напред да пои говедата. Намери и сено отнякъде.

— А деца?

— Децата ги крият, Калуньаа. Преоблекли ги и не мож ги позна. Иначе стоката дават по-лесно, че нямат храна и за своята. Па и ги плаша с комицията… — Гърка се позасмя.

— Привършвай тука и мини към Жежла.

— Жежла да остане накрая, викам аз. Бамбашка хора са жежловци, сертлии и дивички — дай да не ги закачаме сега. Нека видят как върви…

Калуньо тръгна из селото, каза, че ще се върне скоро. Отби се в къщата на Гюлини, тъстът му го посрещна навъсен.

— Какво има? — пита го.

— Нищо. Рекох да ви видя само кво сте, що сте…

— Нема кво да ни гледаш!

Тъстът му не го покани да влезе вътре, разговаряха на вратника. Калуньо бе намислил да му поръча да наглежда добитъка, но се отказа.

— Хукнал си като бесен по селата — каза тъстът му. — Какво искаш?

— Чуждото!

— Чуздо… Кое е чуздо на тоя свет, кое — свое? Чуздо… Не си тръгнал по добър път, да знаеш!

— Знам. Вярно е. Но мой път е.

— И ще си строшиш главата по тоя път.

— И то вярно. Но преди това ще строша някоя и друга дебела глава.

Излезе гневен от селото. И неочаквано се озова при гробищата, не разбра как стана това. Като че нямаше никой наоколо. После видя, че от другата страна на гробището имаше хармани и бе пълно с хора, вършееха там. Той мина покрай дувара и хвърли крадешком поглед към прясната купчина камъни, която бяха струпали нощес. Купчината си стоеше небутната — и вътре в нея беше Левицата. Сиромах Левица! Що му трябаше да дига лопатата? Сега и той щеше да вършее някъде… Калуньо извъртя отдалеч и се върна обратно, заобиколи селото и слезе към воденицата. Старецът с брадвето си оглаждаше парче дърво, за да го лепне на улука, дето течеше. Калуньо се прошета из воденицата сам. През пролуките на дебелите талпи долу просветваше водната струя, талпите поскърцваха под стъпките му. Пресокът с уема беше изпразнен, чувалите натрупани празни накуп. Надзърна и в стаичката на воденичаря. Пълни бяха останали там само два дълги чувала, изправени в дъното. Той ги попипа — бяха твърдо натъпкани, и натъпкани с нещо твърдо. Попипа отново, някакви гънки обли железни пръти… Аха. Да. Добре, добре. Ще видим…

Приседна след това на дебелия дървен труп, дето седеше и воденичарят, да побъбри с него.

— Това с Левицата — каза старецът — добре си го уработил, току да видим оттука натъй как ще да доде…

— Защо? Отде знаеш?

— Отдето всички знаят.

— То може и затуй да е уработено — да знаят. Само че аз не зная.

— Море ти ли не знаеш?… Сега да се вардиш убавичката. Сега къде?

— Жежла.

— Баш при осите. Бабаитлъци продаваш. В гнездото на осите баш…

Баш там!

Старецът гледаше подире му и клатеше глава: „Бабаитлъци…“

— Куршума, дедо Дерменджи, да не забравя… — Той извади от дисагите плоча олово и му я подаде, когато вече си тръгваше.

— А, берекят! Довечер оставаш ли тук?

Но Калуньо вече газеше реката през брода и не го чу. Той хвана пътеката от другата страна и почна полека да се въззема нагоре, все косо през стръмния склон, все през гъстия дребак на мрътвината. Селото се показа изведнъж, когато свърши дребакът. Мястото беше като конско копито, обърнато нагоре, а селото — като подкова на копитото, обикаляше все по ръба. Точно каменно конско копито, с каменни къщи, които се редеха гъсто една до друга с плочените и ръжени покриви. От всички страни брегове и пропасти, само от южната се отваряше равнинка, дето се притискаха една в друга малки ниви и ливади. Там, в падинката между подковата, бяха и харманите, пълни с народ сега. Селото вършееше. Калуньо слезе от кобилата и тръгна пеша. Минаваше от харман на харман, поспирваше, поздравяваше, къде отвръщаха, къде не го и забелязваха. Хората бяха заети, вършееха и не спираха и говореха само с добитъка си. „Волове повечето…“ — забеляза Калуньо. Тук, дето познаваха само конете и магаретата. Водеха воловете, смитаха плявата, вееха зърното и настрана не поглеждаха. И човеците като къщите им — диви, неугледни, настръхнали. И носията им башка от другите — в жегата, в осила не сваляха червените шаячни джамадани и червените пояси, в които неизменно стоеше забучен нож… Той минаваше от харман на харман, взираше се в лицата на възрастните и децата, които водеха воловете. Много волове… А и децата бяха еднакви по дрешки, та не можеше да се познае кои са тукашни, кои чуждински. Само Мървака вършееше дома си, харманчето — в малкия двор отзад, над сами урвата. Двамата седнаха на едни камъни пред къщата, грубо одялани като за сядане. Сви си цигаро, сви и нему, Мървака дръпна два-три пъти и го стъпка с крак.

— Ако аз се бях случил там — Мървака гледаше в земята, — немаше да стане това с брат ми…

— На гюреш и на война давия нема, Мървак.

— Убав гюреш. Четири дечинка негови лягат на ръката ми.

— Дечинката аз нема да ги оставя.

— А майка им?

— Белки па й излезе късметя другаде… Но думата е за друго. Стоката, аркадаш. Чужда е, прокълната стока. Тряба да я върнем.

— Не знам. — Мървака все така гледаше в земята. — Нема да я бъде.

— Но тряба да я бъде. Ще почакаме да се прекара вършитбата…

Мървака стана, от увисналата му сплъстена коса капеше пот.

— Ако има да казваш друго — казвай, че работата ми стои.

— Друго нема. Ти помисли. — Калуньо стана и той.

Мина пеша по същия път обратно, хвана същата пътека, друга и нямаше, и тръгна надолу през дребака и надвисналите карпи из него. Преди да навлезе в гъстата гора, дето пътеката ставаше по-равна, спря, за да се качи на кобилата. И както разсукваше омотаното стреме — чу куршума. Първо чу него как жътна като засилен бръмбар до главата му и чак после чу трясъка на пушката, трясък като от счупена дъска. Отгоре някъде доде. Той бързо се метна към близкия камък и погледна нагоре. Две-три едри канари, заобиколени като копи сено, се дигаха над храстите, на двайсетина разкрача от пътеката. Някъде оттам бе хвърлена пушката… Канарите стояха самотни и не трепваше около тях ни клонка, ни листец. Той свали пушката от рамо, остави кобилата на пътеката и приведен, се закатери нагоре. Нямаше нищо около първата канара. Нито около втората. До най-горната тревата беше разгазена — някой доскоро стоял там. На един глог под канарата Калуньо съгледа малко парцалче, увиснало и разкъснато. Откачи го, помириса го — миришеше на барут. Той се озърна. Беше тихо наоколо, ни шумка да шумне. Може би стрелецът се е загнездил някъде сега и го гледа, държи го на нишан и води цевта по него…

Той заобиколи скалата, постоя малко под нея, огледа се. Нищо. Кой знае, оня може да се е свил сега някъде и се озърта като заек и да чака отде ще му доде ответната пушка… А може и да е теглил веднъж наслуки и веднага изпълзял нагоре към голямата гора… Може. Калуньо се спусна надолу снишен, през храсти и камънаци, спъва се и пада, докато стигне до кобилата. Хвана я за поводите и затича с нея надолу по пътеката. До реката слезе така, тичешком. Не помнеше кога е слязъл и как, беше го много страх, никога не бе изпитвал такъв страх, както сега — и все му се струваше, че по пътеката са наредени пушки, и все очакваше да се обади някоя изневиделица… Отдъхна си чак долу, като слезе при воденицата, потен и треперещ. Размисли: не ще да е бил Мървака; не щѐ да е имал време да го изпревари и да хване пусия. Някой друг ще да е бил… Воденичаря го нямаше. Отишъл да лови риба, казаха мливарите. След някое време той се върна. Калуньо не му каза нищо за премеждието. Не остана и да нощува на воденицата, макар че старецът бе наловил риба и го молеше да остане — канеше се да извърти и качамак. Мливарите, двама-трима опърпани жежловци, непознати нему, все си шушукаха нещо настрана. Дошли да мелят още прясното, още не съвсем втвърдено зърно от гладен харман… Уморен беше, искаше да си отспи хубаво, да не му дрънкат кречетала. Па и кобилата натежаваше вече и трябаше да я остави на ясла. Беше гузен пред себе си, срам го беше от себе си, че преди малко се бе уплашил като дете.

Прекият път водеше през Църън, но кобилата сама хвана долната пътека за Черяша. Не я отби, и него го влечеше нещо натам. Мина по кемерлията мост, стъпи на черяшовската мера, извита като люлка — там есени ставаха панагирите, — и навлезе в лозята. Беше още рано и пусна кобилата да попасе по слоговете. Съгледа, че имаше там попадали зрели круши от дърветата, наведе се да ги събира и разбра, че е гладен, а няма нищо за ядене. Бяха хубави круши, питомни, не диви — черяшовските бърдари бяха донасяли калемите им от Арнаутлъка някъде, от Гръчко и Долната земя. А и гроздето бе почнало да се налива и шари вече. Кисело беше още, но се пробираха тук-там и сладки зърна. Беше се заплеснал по крушите, имаше разни чешити, минаваше от дърво на дърво да ги опитва — когато тресна пушка някъде отгоре. По него ли пукат? И тука ли като в Жежла? Калуньо се надигна, огледа наоколо, не видя нищо. Тогава чу:

— Видим те, видим теее!…

Като че по него викаше някой. Беше пъдарят — стоеше на един чардак, на три дървета сред лозята, и викаше отгоре. Без да бърза, Калуньо тръгна към чардака. Горе стоеше старец с пушка в ръцете и го чакаше. Калуньо се вгледа: беше Аджията, кощилявият старец с кръглата бяла брада.

— Ти по мене ли пукаш бре?

— По тебе я! По тебе. У чуздо бараш…

— Я слез доле да се разбереме.

— Нема кво да слазам… и нема кво да се разбираме…

— Слазай по-скоро! Да не слезе сега само кирлявата ти гъжва…

Калуньо пипна мартината.

Старецът се поколеба, па се обърна гърбом и заслиза по малката дървена стълбичка. Калуньо седеше долу и го чакаше:

— Седни и ти!

Старецът седна срещу него, малко по-настрана, беше вирнал глава и все още държеше пушката готова с две ръце през коленете.

— Та че и се репчи отгоре! Та че и сербез отгоре на сичкото!… Слушай ей, старо пърдало! Да беше некой друг — кокалите му смазвам. А ти, дърт пергишин… нема и кво да хвана по тебе. Ако те побарам и стръскам — душата ти сама ще изпадне. Ясна ли ти е тая?

— Ясна, Калуньаа… — промърмори старецът.

— Ага е ясна — земи сега да изпиеш един тутун. И други път да смяташ, преди да фърляш пушка… — Калуньо му подаде книжката с насипан тютюн.

Старецът малко се позапря дали да я вземе, но я взе.

— Погрешка стана, чорбаджи, да прощаваш. Погрешка. Еваллах…

— Погрешка… — мъмреше го Калуньо. — Че земи, порукай като човек!

— То кьорфишек беше… — оправдаваше се старецът.

— Бе кьорфишек… до рамото ми свирна…

— Треба да съм ги объркал фишеците, ага е тъй.

Книжката се тресеше в ръката му. Той я изсипа в чибучето, затъпка с пръст и почна да сека с огнивото. Калуньо му даде кутия каф-кибрит, старецът дълго я обръща и гледа. Накрая я мушна в пояса и пак си запали с огнивото и кремъка. Калуньо подкачи отново, по-меко:

— А я ми кажи ти мене, дедо Аджи, ти по Каябето бил ли си?

— Ка да не съм бил, Калуньаа! Бил съм! И по Каябето… и на гроба на Мохамеда съм одил. На Емен съм бил аскерлия, дванайсет годин… Целия Араплък съм го изодил, Калуньаа, къде не съм бил…

— Поодил си. Е, като как е там, как живее дюнята натам, дедо Аджи?

— Ми как живее… като тука живее. Гладория. Ма повеке оттука биля. Отглади щяаме да изпукаме по тоя Емен. Що сме тамо тегло теглили, да знаеш… дванайсе годин аскер съм бил… Ма там и вода нема, мани друго. Само песок и едни шерени змии из песоко. Тука баре вода има…

— А народа, като какъв е там народа, дедо Аджи? Като нашия ли е?

— Народа? Хм, народа… народа там е бамбашка, Калуньаа. Сосем бамбашка. Язикя му башка, суратя му башка — црън, та синь. И едната му джука на земята, другата на небото. Ептен друг народ е оня народ. Див народ. Тамо съм видувал човеци да ядат човеци…

— Не думай, дедо Аджи!

— За тебе лъжка, за мене истина. Жив човек, ей тъй на — земат и изядат го.

— Бре, бре, бре, глей ти! Добре де, а кажи ми ти мене, дедо Аджи, като стар човек, видял и патил… кажи ми: убаво ли е човеците да се ядат?

— Ка щело да е убаво, айол?!… Ама и ти… убаво било. Никакво убаво не е.

— Не е убаво, викаш, а? Е, като не е убаво — ние що се ядеме?

— А? Кво? Като ка тъй се ядеме, демек?… — Старецът се забърка.

— Ей тъй на̀, като кучета се ядеме. Голю зима ризата на Босю, а Босю му зима цървулите…

— То пак от сиромашия треба да е тая — каза старецът, като се замисли. — От голоча̀ и немоча̀. Сиромашия до шия, а онова до колена…

Калуньо насипа в празната му пунгия тютюн за няколко чибучета и стана.

— Ти пак прескачай нанасам, чорбаджи — каза старецът. — Ага ти падне път. На крушките сега им е времето. Убави крушки са, угнили, и от секакви вери. Бери колко ти душа сака. Че знаеш, летно лайнце — зимна понудица.

Калуньо мина през селото и отдалече видя, че дюкянът на Гърка е затворен. Но на дънера отпред седеше човек с черно джубе, порижяло от слънцето. Имамът. „Като гарван виснал тука…“ Понечи да се върне назад, но беше късно — видя го и имамът.

— Да си виждал Левицата? — пита го той. — Щото панагир иде и тряба да се стега едно-друго…

— Зех от него само детето — отвърна Калуньо, — което той бе зел от мене и което преди това бях зел от тебе.

— Чувам — и други работи земаш… — Имамът го гледаше внимателно.

— Купувам. И нали се разбрахме: хуйда̀н гелмѝш — онда̀н гитмѝш!

— Орталъка си наплашил…

— Никого не плаша. Мога и да не купувам, Урук. Мога и направо да земам. Защото е чуждо. Защото е хорска мъка. Защото е яма…

— За тебе всичко е яма.

— А за тебе?

— Сито куче е по-добре от гладен бей… Ти или не разбираш, или се правиш, че не разбираш. Кога ще разбереш: народът нема. Не-ма. Не-ма!…

— И треба да има така? Като направи други да немат? Като ги затрие? Това пише ли го в Книгата?

— Пише го. Книгата е Закон.

— А кво пише в Закона на другите, него чел ли си го?… Урук, видях змия, налапала жаба И беше се задавила. Загина и тя, и жабата…

— Не знам кой ще се задави. Ще видим.

— И аз не знам. Ще видим.

— Калуньаа, ти скланяш ли да дадеш имота си на народа?

— Уха! Одма! А ти скланяш ли да го поделиш по равно между всички? Ама по равно. И между всички. Ще се падне ли на всекиго по една вила сено и една стиска вълна? Като пресметнеш — още утре ти го давам. Още утре! Готов ли си?…

Имамът наведе глава и не отговори.

 

 

… И през целия път този разговор тежеше на Калуньо. Като пелин му горчеше. Небе, похлупено с тежки облаци, които не мърдат наникъде, и никъде пролука към синевата. Кафез — и блъскаш се в кафеза, дириш врата, а врата няма. Най-страшното не е кафезът и не, че се блъскаш. Най-страшното е, дето знаеш, че няма врата. Само това може да те задуши.

Той се завърна на Стублата, прибра се в горницата си и легна. Костанда праща момичето да го вика за вечеря. Не слезе. Болеше го глава. И рамото го поболваше. Сутринта чу приглушен разговор зад вратата, разговаряха там тихо, да не го събудят. Но беше буден, чуваше гласовете. Стана и се запъти бос към извора. Янко вървеше подпре му. Извън двора бяха заградили едно перде — колове и два реда пръти. Вътре се белееха воловете, едни легнали и преживяха, други станали. Два се бореха вяло и ротите им чаткаха. „Колко са?“ „Два-триесе чифта — отвърна Янко. — Току… пообрахме се откъм пари…“ — добави кехаята.

Ще земаме без пари. Мигар са броили пари? Я викни баща му на Менчо.

Зетят, тартор на църънските косачи, беше тежък по нрав, мълчалив, темерутин човек. Пита го какво правят хората му. Нищо. Сега вършеят, градят листник… Каза му за какво му трябат. Оня мълча, забил глава в земята — слуша, пуши, пуфти и сумти. Накрая рече:

— Па може.

— Но гледай — каза му Калуньо. — Искам само силни, решителни и верни момчета. Старци не ща, и кекави не ща.

— Па бива…

— Пушки тук нема да трябат. Само вили. Железни, двуроги. Но им смени дръжките. Здрави дръжки от ясен…

Утрините се захлаждаха. Калуньо се ми дълго, облива се до пояс. Ушите му се напълниха с вода, та скача от крак на крак, докато ги изцеди. Както някога, в далечните детски времена, край вировете на Рата. И както преди, погледът се обистряше, снагата се наливаше със спокойна сила, светът ставаше ведър. И болката в рамото бе затихнала. Менчо дялаше нещо на дръвника, Нано седеше на тревата и прехапал устни, съсредоточено шиеше кожена кания на ножа си.

Хапнаха на двора. Малката простря месал на тревата и почна да принася едно-друго за ядене. Калуньо за пръв път сега я видя денем. И видя, че не е съвсем дете. Мислеше я за дете в оная нощ. Беше дете — и не беше. Елечето почнало да набъбва, а лицето още детско. Едно бяло-златисто лице, хубаво като кукла писана, една златна косица избила изпод бялата забрадка, нанизана с дребни пулчета и парици отпред. Костанда я издокарала така. Глей ти, глей ти… Левицата знаял какво да земе, и нека само за това Аллах да му даде мир и покой на оня свет… Калуньо гледаше и не можеше да се нагледа и начуди. На снага като момичка вече, нагласенко и натъкменко. Костанда го нагиздила като кукле, с това разперено сукманче. А иначе дете…

— Тебе как те викаха, кузум?

— Ма аз нали ти казах, чичо? — Момичето се засмя и две заешки зъбчета, по-едри от другите, се белнаха в усмивката му. — Ленке!

— Аха, Ленке… Тъй, тъй. Забравих шото, кузум. Зло да те забрави.

— Пък аз знам твойто — чичо Калуньо! — пропя момичето.

И гласчето му детско, тъничко, чисто сребро — пее, пее. Гледай ти, гледай ти… Къде е расло това чудо, къде се е отчувало… Калуньо погледна под вежди двамата млади бабаити от двете му страни, те сега се бяха навели над паниците си и не смееха даже очи да подигнат към това чудо, което пърхаше и се въртеше край тях. Кой от двамата ще го грабне? То Божа работа Бог и тук турил ред някакъв. Старците гласят едно, младите знаят друго. Такъв е светът.

— Къде, кузум?

— За вода, чичо Калуньо! — звънна сребърното звънче. — Леля Костанда ме праща за вода!

— Спри се малко. Нема да ходиш за вода.

Двамата дръвници, които се бяха загърбили над чорбата и не чуваха, и не виждаха нищо освен чорбата — сега наскачаха изведнъж и един през друг се обадиха:

— Аз да ида! Аз да ида!…

— Ма аз мога, чичо Калуньо, мога и сама!

— Кажи, пиленце, на леля си Костанда други път да не те праща сама на извора. А сега иди!…

Той гледаше как ситно върви момичето, на рамото му кобилица с две бели котлета, как плавно се гуца и люлее снагата му. Видяло от стари жени сигур и се научило да ходи така, че да не плиска водата. Той го гледаше на отиване и връщане и сърцето му се радваше. Това е неговото момиче. Неговото дете. Бог го е чул: искаше момче — момиче му дава. Нищо, и така бива. Може и така.

— Дай, чедо, да пийна от твоята водица! — И той пийна малко; слушаше как дълбоко и запъхтяно диша момичето. Беше му мило да стои в чистото сияние на това кукле, на тая хубост и благодат Божия… — Ѝди, сине, и донес ми едно въгленче да си запаля тютюна сега!

Момичето отнесе водата и се върна с въгленче в машата.

— Голяма да порастеш, Ленко!

— А на село кога ще ходим, чичо Калуньо?

— Ще ходим, чедо, има време. Тия дене ще ходим… — Той мушна в ръката му едно ирмиличе и го побутна: — Ха сега иди да си гледаш работа.

Малката избяга, беше радостно зачервена и смутена. Калуньо гледаше подире й, внезапно натъжен. Къде да го остави това дете, кому да го остави, като сигур си нема нигде никого в онова, разсипаното село?… Той въздъхна. Стана и влезе в яхъра. Кобилата извъртя глава, погледна го с голямото бяло око и тихо, ласкаво-ръмжащо процвили. Знам, душице. Ще се премъчим още един път, само още един път и повече нема… Оседла я, и пак трябаше да отпуска подпругите под корема на хайванчето. До него стоеше Костанда.

— Ония… пак минали…

— Кога?

Вчера. Пак двама, с гугли… Той прикара кобилата до ездитния камък и полека се прехвърли на седлото. Сега ходом към Рата. От високото погледна надолу, потърси ергелето. Конярите не се виждаха. Но когато наближи, те и двамата изскочиха от ракитата и зачакаха да го пресрещнат. Единият беше гол, ловил риба, и почна да навлича биргьотлиите си.

От петте жребчета, които Янко бе скопил, окото му хванаха две — врано и доресто. И двете изпънати струнки, с дълги, извити като лъкове шии. Особено враното, с тая тежка грива, която се тръскаше гордо, увиснала до под гърдите му, с тая опашка, леко навирена в основата и дълга — земята мете; и походката царска… Имаше още едно, трето конче, може би по-добро и от двете. Огледа го внимателно. Тънки стройни нозе, тънки ноздри, които трептяха нервозно, и очи, от които излизаше чер пламък. Не беше сиво, на космати кръгли петна. Беше се метнало на майка си, една арабска кобила, макар че баща му не беше арабин. Калуньо не обичаше сиви коне, нито бели, не ги и въдеше. Освен арабката. Случайно я беше купил на долните пазари от един караманлия. От нея добиваше досега кончета все от други бои, сега за пръв път — като нея. Може би трябаше да го чува за тамазлък и да не го скопява. Но беше късно… Конярите заарканиха двете, поставиха на черното къс повод и Калуньо го поведе към реката, дето почвата бе песъклива и по-мека, та и по-меко се падаше. Даде му няколко шекерчета и му се метна. Пада само два пъти. И двата пъти кончето изтичваше настрана, правеше кръг около него, спираше и го гледаше любопитно и учудено. Когато поставиха седлото на кобилата върху гърба му, то сякаш разбра какво се иска от него и някак изведнъж се примири. Но под шенкелите Калуньо усещаше каква дива сила играе в младата снага на хайванчето и чака да й кажеш само: „Хайде!“

После взе дорестото на повод и потегли надолу, по реката. Премина долината без премеждия, хвана пътеката през ждрелото, там слезе и тръгна пеша. Скоро излезе пред Яблан. Бейскнят конак се белееше на височко място в присонната страна на селото, широк и просторен, с гюлова градина отпред и голяма овощна бахча отзад, с високи дувари, които го ограждаха отвсякъде. Когато Калуньо стъпи на калдъръмената пътека сред гюловете, от две места изскочиха двама плещести мустакати юруци с големи чалми и застанаха пред него. Каза им, че иска да види Ибрахим бея. Те стояха пред него, като да не бяха чули, и той повтори.

— Да видим дали е станал… — изломоти бавно единият и се запъти към конака.

Другият отстъпи малко назад, разкрачен на тежките си като диреци крака, и безмълвно оглеждаше нечакания гост. Гавазинът се върна и каза, все така бавно и завадено, като разделяше думите:

— Оружието, ефенди… да го даваш… Дай го!

Калуньо подаде пушката, ножа, барабанлията, късия ханджар — и разпери ръце.

— Въведете конете вътре — каза на двамата — и назобете ги…

Беят го посрещна в селямлъка си — настръхнал, недоверчив, учуден.

— Изненадан съм — рече той след взаимните теманета.

— И аз съм изненадан, бей ефенди! — отвърна Калуньо. — Не очаквах от себе си това. Ама на, тъй идва по някой път. На тоя свет всичко става.

Бавно говорещият юрук донесе кафета, баклава и вода. Пиха, пушиха, поиграха малко табла. Калуньо заложи купчинка бели монети, до три пръста висока. И се постара да я загуби, разбира се. Разговорът мърдаше трудно. За берекет, за стока, за това и онова. Но полека-лека се поотпусна.

— Знаеш, че мога да те разсипя, на ръка си ми — каза беят изведнъж.

— Зная, бей ефенди. Но зная и че нема да го направиш.

— Няма. Гост си ми — дост си ми.

— Гостът е като камилата — където го вържат, там стои.

— Тъй. Острият нож не бива да реже ножницата си.

— И кой има джамлия конак, не бива да хвърля камъни по комшията си.

— Тъй… Какво си наумил? Защо си дошъл? Какво искаш?

— Мир, бей ефенди. Мир.

— Мир? Хм… Ония змейове твои ли бяха? Добри са. Много, много добри. Хеле пък враният… Жив огън.

— Бях го нарекъл за мен. Но ако ти харесва — земи го. Твой да бъде.

Беят го гледаше строго:

— Това е безценна харизма, Калуньаа. И те съветвам да помислиш. Няма да се обидя, ако се отметнеш.

— На мерака ти път нема да пресека, беим. И хатъра ти нема да строша.

— Но аз нямам как да ти се отплатя — каза беят, поласкан.

— Нема кво да се отплащаш, беим. Аз казах. Нека отплатата бъде мир.

— Не, не, не стига… — Погледът на бея угрижено шареше по стените на селямлъка, отрупани с всякакво оръжие.

Той стана, спря пред един широк нож и го откачи. Не беше ятаган. Едностранно извит, тесен при дръжката и най-широк на върха, скосен като сатър. Дръжката украсена с усукани златни и сребърни телчета, дребни зелени камъни. Ножницата — и тя цялата в сърма и седеф, а устата й изобразяваше отворена змийска уста. Острието привлече Калуньо, не украсата. Когато беят го изтегли, то зънна и заблестя студено като корем на риба!

— Дамаска направа — каза беят. — Тежък е вече за мене, Калуньаа, но на твоята ръка ще легне добре. Пък ако искаш, избери си друго. — Беят махна с ръка към стените, към пушките и пищовите с майсторски изработени кондаци, с изрязани по цевите арабески и други украшения от злато и сребро.

— Не, беим. Благодаря. Вярвам, че ти си избрал най-доброто.

Те поприказваха още малко, беят го изпрати донякъде. Калуньо не го покани на гости в своя сарай. На раздяла предупреди, че кончето не е обяздено добре. Все пак мъчно му беше за него. Сега тряба да се примири с арабина, защото другите две кончета бяха нечисти и на косъм, и на вид…

 

 

Когато пристигна в ергелето, конярите запримчиха сивото, сложиха му къс повод през шията и муцуната, то трептеше цялото като от треска и запалените му очи се въртяха диво. Когато Калуньо обикрачи хълбоците му здраво, на голо, без седло — то не се изправи на задните крака, нито на предните. То само се сниши, изпъна се и сякаш стана два пъти по-дълго. И веднага, от място, се дръпна и полетя като куршум през полето. Вятърът свиреше, гъжвата хвръкна някъде, а Калуньо… той не сети как изхвърча и той като камък, пуснат от прашка. Кончето бе спряло изведнъж и го гледаше ужасено, хълбоците му се дигаха и спадаха бързо. Когато се обърна да го хване, то побегна към ергелето, в тръс, с един хубав, лек раван, като да плуваше — на гърба му кафе да пиеш. Калуньо гледаше подпре му възхитен. Добре че падането не беше лошо, на чиста трева, без камъни. Той веднага схвана разликата. Враното е силно, тежко и неуморно. Това ще бъде бързо. Той тръгна да вземе гъжвата, която се белееше на поляната недалеч, после продължи към ергелето. Втори път не опита. Направо го оседла и поведе пеша. Един от конярите възседна своята кранта и поведе дорестото. Ждребната кобила сама тръгна подире им. Под баира Калуньо изведнъж възседна кончето, то въздръсна по върлото нагоре като заек леко и за броени мигове взе нагорнището. Кобилата и конярят останаха далече назад. „Ето къде трябало да го обяздя.“ Когато излезе на равното горе, кончето бе цялото в пяна и намали хода, но не спираше. „Сега, като го подкова и почне да чатка като бей — атовете до него на магарета ще замязат…“ На извора то се наведе да пие, но той не му даде. От портата надзърташе малката.

— Чичо Калуньо, донесе ли ми нещо?

— Донесох ти кон. Ленке, аз нали ти казах да не излизаш навън?

— Ма аз не излизам, чичо Калуньо! Аз, щото ти си тука… щото те чух.

— Тичай, донес ми малко сено!

Той взе стиска от сеното, помачка я и почна да трие запененото конче, чийто хълбоци, потъмнели от потта, все така се издуваха и спущаха бързо. Той разведе кончето по поляната, малката вървеше все подире му.

— Ама вярно ли си ми донесъл кон, чичо Калуньо? Това ли е? За мене?

— Това конче е много лудо, Ленке. Отзад иде едно доресто с бели чорапци. Него ще ти дам, искаш ли?

— Искам, искам! То как се казва, Дорчо ли?

— Дорчо… може и Дорчо. Или ако искаш, ще ти дам едно друго, съвсем мъничко. Само че то още не се е родило. Ще бъде мъничко като тебе…

— Ма аз не съм мъничка, чичо Калуньо! Виж ме ква съм голяма!

— Вярно, вярно, голяма си.

Пристигна конярят, остави дорестото конче и кобилата и веднага се върна назад. Малката приплака да се „повози на кончето“ и тя. Калуньо се намери в чудо. Рече да я вземе пред себе си на кобилата, но тя не искаше така — искаше сама, като чичо Калуньо. Тогава той я постави на кобилата, каза й да се държи здраво за гривата, че нямаше седло, и я поведе ходом. Малката крещеше от радост. „Пусни я, аз сама, аз сама!“ Кобилата бе понатежала и нямаше да направи беля, но все пак… Той я пусна, малката викаше, риташе, чмокаше, както бе виждала и чувала да правят. Кобилата вървеше ходом, но се засили, мина в тръс, малката заподскача на гърба й като чувалче, почна да се клатушка и заваля.

— Чичо Калуньо!… Чичо Калуньо!…

Той свирна с уста и затича. Кобилата спря — и малката тупна на земята пред нея. Но веднага стана. Кобилата стоеше над нея и я гледаше кротко.

— Видя ли, аз казах ли ти? Къде се удари?

— Нищо ми няма! — Малката се смееше, подигна полата на сукманчето и заголи крака си догоре. Беше малко ожулено и зачервено, засиняваше. — Нищо ми няма, чичо Калуньо! Беше много хубаво. Искам пак!

— Утре пак. Сега дай на хайванчето това, да се опознаете… — Той извади от пояса няколко парченца шекер. — Голяма ездачка ще ми станеш.

— Истина ли, чичо Калуньо? Ма аз искам да ме научиш да свиркам като тебе. С уста. Де свирни пак, чичо Калуньо, искам да свирнеш пак!…

Ха сега де. Чичо Калуньо, та чичо Калуньо… „Тя вече не ме пита за село“ — помисли той. Дете, бързо забравя и всичко му детинско. Освен снагата. Като фидана — млада, но избуяла. Калуньо си нямаше беля — и си намери. А малката си намери игра. На другата сутрин, още не беше станал, тя го задърпа:

— Чичо Калуньо, искам пак! Пак с кобилата искам!…

— Да не си я сънувала тая кобила? Сега имам друга работа, пиленце!

Строго й заръча да не излиза от двора на сарая. Заръча и на Костанда да не сваля око от нея. И изведе Арапина. Мислеше, че вече го е обяздил и укротил. Не би. Едва докосна седлото — кончето драсна и замалко не го събори. Направи кръг из бранището, клоните го шибаха и пак се върна към портата. Висока беше, но ако не бе се навел ниско над гривата — горната греда можеше да отнесе главата му. Втурна се към яхъра, но Калуньо и ши шията му назад и го спря. „Нъравист е, а и малко се плаши още…“ Спомни думите на баща си: хайванчето става такова, какъвто е и сайбията му… Той скъси поводите, отпусна стремената, за да го обхване по-плътно с глезени, притегна подпругата. Тури махмузи на петите си, свали и оружието — да не му пречи и го подпря на дувара. Малката любопитно приближи, но той сърдито й подвикна да не пипа нищо. Я сега… Стъпи в стремето и още не беше прехвърлил другия крак кончето полетя. Отново кръг и отново се обърна към портата. Но той го стегна така силно, че почти изви главата му към себе си. Арапа се завъртя, тръгна ребром. Оправи се, но сега се понесе по пътя към ергелето. Запомнил го. Насила го върна и оттам, спря до извора. Бе ти си инат, но и аз съм инат… Ядове има да се берат с това зверче. Огнено, буйно, деликанлия, още непрекипяло, всичко му гложди. Върза го с едно въже през шията и го пусна да пасе около извора. Вчеса го, разтроши буца от твърдия шекер и му го поднесе от шепа — то обираше парчетата с меките си космати устни и го гледаше. Па потърка муцуната си в ръката му. Ще ми бъдеш ли добро другарче, Арап? Кончето се успокои и когато го яхна отново, то послушно се насочи към харманите. Пак напъваше да литне на воля, но той го сдържа. Църънските аргати, под командата на зет му, бяха привършили с вършитбата и градяха камарите слама. „Бързо градете — каза им, — колкото да не ги завари дъжд, и веднага возете на Стублата. Също и сеното.“ Той постоя малко около аргатите, за да ги огледа. Половината не му харесаха. Или каба, или попрекарали на години. „За ква работа?“ — престраши се да пита зет му. Не му отговори. Яки и решителни му трябат. Неколцина все пак спряха окото му, бяха стегнати и пъргави и като на шега премятаха едрите купища слама. „Ей тия — прошепна той на зет си, — запомни ги. С другите, щом прекарат всичко, ще се наплатиш и ще ги върнеш на село. Вилите готови ли са?“ „Готови“ — отвърна зет му.

В Черяша Гърка се бе върнал и обади, че докарал още няколко чифта, та да прати хора да ги приберат, че нема кой да ги гледа. Калуньо купи няколко дреболии за жените и намина към лозята. Пъдарят го пресрещна още на пътеката. Засмян, ухилен, подаде му кърпа с круши. Калуньо пак му насипа тютюн. Даде му и едно пълно павурче, старецът го надигна веднага и ракията заклокочи в гърлото му като вода. Не остана и на приказка с него. Старецът висеше по цял ден на чардака си сам, нямаше с кого дума да продума, сега искаше да се изприказва. Но на Калуньо не му се приказваше сега.

— Други път, дедо Аджи, други път… Само кажи ми, дедо Аджи, в петък ли се отваря панагира?

— В петък, Калуньаа, в петък. Че и от четвъртък вечер биля…

Той тръгна надолу. Старецът гледаше подире му и пак надигна павурчето. Калуньо се спусна към селската мера, в ливадите, дето след два дни щеше да почне панагирът. Усети закачен на пръста си вързопа с крушите на стареца, кърпата бе ужасно закирлявена — и го хвърли в едни тръни.

Просторно място, зелено и в таз суша — най-хубавото място в целия край. Като ливадите му на Стублата… Той мина от другата страна на потока и спря в брезовите горички, за да го огледа по-добре. Равно място, закътано сред венец от шубраци и малки гори, краищата му леко си надигат към баирите. И отворено само на юг, по пътеката за реката, воденичарската пътека. Той слезе на пътеката, за да огледа ливадите още веднъж откъм тая страна. Добро място. Искаше да запомни всяка падинка и всяко косорче в тая малка зелена копаня. Слезе до реката, но не пое към воденицата. Завъртя през гората издалеч, мина над селото и излезе при гробището. Камъните от оня гроб, извън оградата, бяха разхвърлени, пръстта заравнена. Но вътре в оградата имаше нов гроб, и на него бе побит не просто отцепен камък, а камък мермерен, хубаво одялан, с голям и хубаво изрязан тюрбан отгоре му… Калуньо възседна кончето и веднага потегли за Стублата.

Малката го посрещна първа, стоеше зад портата, още щом залаяха кутраците, като че се бе ослушвала за него.

— Чичо Калуньо, чичо Калуньо, какво е това? Червени папучки! Олеле, кви са убави, с дупчици по ръбовете и зелени пиѐ кюлчета отпред. Чудо папучки! За мене ли са, чичо Калуньо?!…

— Големки са й малко — каза Костанда. — Но децата бързо растат, ще ги напълни.

— Не са големи, не са големи! — разписка се малката и побегна из двора, да не й земат папучките.

— Ела, Ленке, ела да вадиш какво е това.

— Какво е това? Симит?

Но симитчето беше старо, съсухреио, трошливо, кой знае колко време се бе въргаляло из джамлъците на Гърка. Момичето хапна веднъж, не й хареса и хвърли останалото на кутраците, които гледаха гладно към симита и го налапаха наведнъж, без да му придирят…

— Чичо Калуньо, ела да ти кажа едно нещо… — Малката го задърпа. — Земи тоя камък, чичо Калуньо, и го тури на оня камък. Да се качвам.

— Къде да се качваш?

— На кобилата. Ето така. Уха! Сега съм по-голяма от тебе, чичо Калуньо!

— Ела сега да ти кажа едно нещо на ушето… — Тя го прегърна и зашепна в ухото му, шепотът й го гъделичкаше и жужеше като буболечка. — Чичо Калуньо, аз много те обичкам!… Ама много, много, много!… Колко от земята до небото! Толко много!

— Добре, добре, моето момиче. И аз те обичам…

Той я взе под мишниците, дигна я високо нагоре, тя се заливаше от смях и радост. Но веднага усети смътно безпокойство — ръката му, като я сваляше, неволно се плъзна по набъбналата гръд на момичето. „Та тя си е цяла момичка, една малка момичка, която не знае и не разбира това… — помисли той. — А иначе дете. И вече не пита за село. Дете. Бързо свиква с новото. За старото не пита. И по-добре, че не пита…“

И за Костанда имаше нещо. Едно шишенце ливанто. И едно мъничко кръгло огледалце. Малката после взе и двете, едно по едно.

Той ходи до Скрибеня да подкове Арапина и да разбере каква е хавата. Народът се бе пръснал по работите си, но се долавяше някак, че е наежен, затаен, като да очаква нещо или се бои, че в тая тишина може ненадейно да тресне гръм. Като се върна, завари малката, че се бе качила на кобилата и я гонеше из двора в тежък, морен галоп.

— Чичо Калуньо, гледай, гледай! — викаше радостно и се смееше.

— Слазай веднага от кобилата! — скара й се. — Що я гониш така?!

Беше ядосан. Свали я от кобилата и почна да откача седлото.

— Чичо Калуньо, що ми се караш? Ти нали ми каза да я гледам?

— Да я гледаш, а не да я яриш като коза! Ще умориш добичето така!

Момичето се дръпна настрана, стоеше обидено и нещастно, мълчеше и само подсмърчаше около него. Дожаля му и ядът му бързо мина. На кобилата нищо й нямаше, още не беше навремила и не беше лошо да се пораздвижва сегиз-тогиз.

— Ще ти дам Дорчо, Ленке. Искаш ли?

— Не искам — промълви нацупено момичето. — Нищо не искам…

— Не ми се сърди, пиленце. Дорчо е много хубаво конче. Кротко. Само че тряба да обуеш едни гащи…

— Какви гащи? — Малката приближи.

— Такива, дето носят жените по нашия край. Да ти е удобно да възсядаш… Но не сега. Сега имам друга работа.

Зет му беше довел в сарая десетина човека от аргатите, бе ги настанил в една от широките одаи до портата. Слезе долу да ги види. Каза им да се поизмият, изперат и стегнат. Зет му го пита не тряба ли да ги пусне до село, да си донесат едно-друго. Не, не тряба. Засега тряба само да мязат на мирни работни аргати. Вилите стигат. Макар че работата може и да не опре до вили, и добре е да не опре. Зет му разбра и не пита нищо повече. Момчетата се защураха насам-натам из двора, наобиколиха извора. Не викаха и не шумяха, разговаряха тихо, но личеше една обща трескава възбуда във всичките им приготовления. Те не знаеха за какво трябат на чорбаджията и къде иска да ги води той. Знаеха само, че ще вършат пак работа, по-друга, но и по-голяма от досегашната.

Калуньо беше неспокоен: не знаеше как ще потръгне тая работа и какъв край ще земе нататък. Почваше едно, залавяше се за друго, прескачаше на трето — не знаеше кое по-напред. Струваше му се, че кара другите да се готвят, а сам не е готов. Махна ръка: да става каквото ще. Но разсъди. Не може да става каквото ще, а каквото аз ща. Но за това му трябаше да се посъветва с Янко и с близките си. А Янко се бавеше някъде. И се зае отново. Прегледа оръжията едно по едно, отдели негодните, а годните почисти и смаза; те не трябат сега, но скоро ще потрябат… После изведе Арапа, не беше го разседлал. Стори му се, че в нещо си, дребно може би или случайно, кончето е изоглавено и не се поддава на ръката му. А тряба да разчита на него напълно, докрай, във всичко, да няма грешчица ни една. Възседна го и го пусна из ливадата, направи широка обиколка. И го върна обратно. Кончето беше послушно, сякаш разбра, че това е човекът, за когото ще работи и ще се старае, човекът, който му дава зоб, чеше го и го гали. Всичко е в ред.

Малката се завъртя около него. Тя все стоеше най-неочаквано някъде, дето той да не може да я види, а тя да го гледа, и все гледаше да му се мерка, следваше го отдалеч невидимо. И изведнъж му се изпречва. Тогава той изведе дорестото, тури му едно старо седло и я повика.

— Тичай при леля си Костанда да ги обуе шалвари и ела!

Тя припна към къщи. Той скъси стремената, а когато тя се върна, обута в едни тантурести, големи, смешни гащи, донесени с вързопа от къщата на Левицата и правени не за нея — качи я на коня и нагоди стремената.

Ще се крепиш с краката като на пружина!…

— Знам.

— И ще се подигаш нагоре-надолу, наспоред хода на кончето!

— Знам, знам!

— Отде толкова знаеш мари? На пръстици ще стъпиш. И не бой се!

— Няма, добре… — Но беше пребледняла.

Кончето тръгна ходом, после се засили и зави по пътя за реката. „На ергелето отива“ — сети се той и бързо се метна на Арапа. Настигна я и тръгна редом с нея.

— Надигай се, не седи като чувал!

Малката беше пламнала.

— Ама знаеш колко е хубаво, чичо Калуньо!…

— Знам колко е хубаво. А ти не знаеш колко лесно се пада от хубавото. И ако ще падаш — гледай да паднеш на трева, а не на камък…

— Знам аз!

— Все знаеш… всичко знаеш! Много знаеш бре!

— Аз няма да падам!

— Я глей я ти нея! Всички падат. И аз падам по някой път… „Момчетата не са бинеджии и не са така мераклии на коне, както това гяволче…“ — мина му през ума. Връщаха се обратно.

— Чичо Калуньо, хайде по-бързо!

Не може. Тя искаше още да яхат, но той я спря. Стига. Друг път пак…

— Сега слез сама. И гледай да не си закачиш крака за стремето…

Малката скочи пъргаво от кончето, окото му хвана как опитно скочи, как потупа шията му и му подаде шекерче. Досущ като опитен ездач.

— Чичо Кале, обърни се сега настрана… Ама няма да гледаш, чу ли? — Той се обърна, но все пак погледна — тя си събуваше шалварите. Мерна му се голият крак със синьо петно от предишното падане. Не беше крак на дете. — Готово! Много хубаво беше, чичо Кале! Искам пак! Хайде пак!

— Нема такива работи. Вкарай конете в яхъра.

„Да, да… — мислеше той после. — Много се залисвам с това хлапе. И много уйдисвам на акъла му. Да, да.“ Беше го срам да признае пред себе си, но призна: с това залисване искаше да приспи тревогата, която зрееше вътре у него; да отложи и отдалечи неизвестността и горчивината на голямата работа, която му предстоеше. Всичко бе така объркано и неспокойно. Ще успее ли? А ако не успее?… Само прегледа вилите на църънци. Дръжките ясенови, както бе поръчал на зет си. Здрави дръжки, стегнати, не хлапаха. Е, и кво? А ръцете здрави ли са? А сърцата?… Изведнъж му се видя безсмислена и пуста цялата тая работа, която бе наумил. Ясенови дръжки… като че кой знае какво може да стане, ако не са ясенови…

 

 

Прибраха се Нано и Менчо, докараха още говеда — от Гърка. Дойде и Янко, донесе едно малко кученце, дългокрако и тънко като глист, с малка змийска глава. „От хрътовете на Ибраим бея — каза; — дал го по овчарите за тебе… Да ловиш зайци с него; като порасте, само ги лови…“

Вечеряха рано на двора, мълчаливо, всичките заедно. Малката му прошепна на ухото:

— Къде ще ходите, чичо Кале? И аз искам да дода с тебе.

— Не може, пиле. Не е за тебе. Ще седиш тука и нема да мърдаш никъде.

 

 

… Пешаците заминаха напред, конниците останаха още малко. Калуньо се качи в горницата и каза на Костанда да донесе ония работи от раклата. Сичките ли? Не, само образа… И ето, образът на Изрет-ана̀ стоеше пред него в мъждивата светлина на фенера — напукан, олющен, опушен, с тия тъмни тъжни очи, живо вперени в него. Костанда го държеше с две ръце в скута си срещу него, вперена и тя в него, и двата образа си приличаха с нещо. Той ги гледаше двата, ту единия, ту другия, никога не можеше да ги запомни добре и да ги види в себе си така явно, в живата им изменчивост, с всичките им дребни чертици — меркаха се само, изплъзваха се и се размиваха, той не можеше да ги задържи. Сега искаше да ги попие и двата в себе си, да ги всмуче дълбоко в себе си, за да земе сила и вяра от тях. Защото беше мъж, който отива на опасно премеждие, само един слаб мъж, крехък и чуплив, а те бяха жени, и имаше в тях двете нещо вечно, нещо жилаво и постоянно, на което един мъж може да се опре, когато отслабне, или се завали ударен. Той знаеше, че никога не може да обясни на Костанда това, точно това.

— Чуй — шепнеше тя, — бъди ти, нинга да не губиш тебе… Иска свет да оправи? Го остави, нека живее си…

— Не мога да го оставя, Костанда. Нали нема да бъда аз, ако го оставя? Как ще живея в него, ако го оставя? Такъв свет не е мой свет… и в такъв свет аз не съм аз. Разбираш?

— Свет голем, по-голем от тебе… Може мине през тебе, убие тебе…

— Може. То Божа работа. Ще видим.

Когато той се обърна да върви, тя мълчаливо го прекръсти и се поклони. Долу го чакаха, Менчо държеше коня му. Костанда стоеше горе на пруста и гледаше. Чу конски копита как затупаха глухо и се отдалечиха. Тя слезе долу да залости портата. До нея близо светеше прозорчето на стария майстор. Отнякъде се измули малката:

— Лельо, те къде отиват?

— Не знае, мило… не знае… не разбира.

Тя не знаеше и не разбираше. Искаше да го спре. Людските неразбории край нямат. А думата заседна като суха кора в гърлото й. Един живот е и не стига да превиеш живота на другите. Нека да прави това, което е правил. Нека да бъде мирно и тихо. Нека да бъде до нея, тя до него. И всеки божи ден да правят все едно, все същото, познатото, привичното, тихото, изпълнено с тихата, ласкава светлина на дните, с упоението и забравата на нощите. Сега започваше нещо, което тя не знаеше и не разбираше. Той отиваше и се връщаше. Като кон, вързан на кол да пасе. И кол беше тя. А ето, нещо бе станало сега с въжето, с кола или с коня… И тя се усети сама, за пръв път напълно сама, в тоя студен свет…