Сандра Браун
Специална съботна нощ (7)

Шеста глава

Джеф мина през вратата на гаража и изключи алармата на къщата. Вътре не светеше. Къщата беше студена и празна.

Преди да си тръгне от Алис, тя за пореден път бе изразила страха си, че Емъри знае за връзката им.

— Напълно сигурен ли си, че тя не знае?

— Чувства се пренебрегната и играе наранена съпруга — увери я той. — Цупи се, това е всичко.

Но си оставаше факт, че Емъри не се бе обаждала от петък вечерта, когато звънна от мотела, в който щеше да прекара нощта. Сега беше неделя следобед, доста време за една съпруга да не се обади, дори да е сърдита.

Нямаше женен мъж на този свят, който не би разбрал очакванията му за малкото бунтарство на Емъри и желанието му да я остави да побушува, докато й мине. Но пък ако не предприемеше нищо, щеше да изглежда като мерзавец дори в очите на любовницата си.

Не е в нейния стил да не се обажда, беше отбелязала Алис неведнъж през уикенда. Не се ли тревожиш?

Не се тревожеше, но предположи, че би трябвало. Набра клетъчния телефон на Емъри и преди още да е позвънил, гласовата й поща се включи с любезната молба да остави съобщение.

— Мислех, че ще се прибереш досега. Обади ми се.

Тя често оставаше в клиниката след работно време и през уикендите, използвайки това време да навакса с бумащината. Звънна на главната линия, а след това на частния номер, запазен само за семейно ползване, но и от двата номера отговориха със запис. Остави съобщение с молба да му се обади. След това се обади в болницата, където се намираше практиката й, и помоли да го свържат с кабинета по педиатрия.

Сестрата, която вдигна, го позна по името.

— Как мога да ви помогна, господин Съри?

— Там ли е д-р Шарбоно?

— Мислех, че е освободена до утре.

— Така е. Този следобед я очаквах да се прибере вкъщи, но не мога да се свържа с телефона й. В клиниката никой не отговаря. Помислих, че може да се е отбила при вас да погледне някой пациент и реших да проверя.

— Току-що дойдох на смяна, така че не знам, но мога да попитам.

— Благодаря. Ако някой е я видял, моля ви, звъннете ми. А ако се появи, кажете й, че телефонът й се включва директно на гласова поща. Нека провери батерията си.

Той затвори, пусна телефона на бюрото си и започна да крачи наоколо, опитвайки се да реши какво да прави. Размишлява в продължение на няколко минути, но имаше само една опция.

Десет минути по-късно вече шофираше на север по междущатско шосе 85.

* * *

Емъри си взе от сандвича с печено сирене, като се хранеше на малки хапки, проверявайки дали стомахът й ще приеме по-твърда храна. Днес повече не й се повръщаше, усещаше само неприятно чувство в стомаха, което означаваше, че не бива да напуска хижата сама.

След отказа му да й даде да използва неговия лаптоп тя се върна в леглото, но не и преди да разпъне паравана предизвикателно. Легна направо върху завивките, дръпна само кувертюрата на леглото върху краката си.

Остана да лежи там, напрегната и бдителна, но той я игнорира и започна да се занимава с нещо в хижата. Беше подушила кафето, което той свари, и пържените яйца. Чу го да мие чиниите, после излезе навън за няколко минути. След това се унесе в сън, докато регистрираше движението му из стаята.

Когато се събуди, бяха минали часове. Навън беше тъмно. През летвичките на паравана можеше да види, че лампата с конопен абажур свети меко.

Притесняваше се, че може би неубедителната й и неуспешна атака е размътила мозъка й, оставяйки я още по-безсилна. Но когато се надигна и седна в леглото, установи, че виенето на свят е преминало. Главоболието обаче продължаваше.

Тя стана и отиде до тоалетната; след това, макар да се кълнеше, че по-скоро адът ще замръзне, отколкото да напусне това несигурно убежище и че той ще трябва да я издърпа за косата оттам, тя излезе.

Точно както предполагаше, той беше вече влязъл вътре, навлечен дебело, както преди. Носеше наръч дърва. Виждайки я, спря на прага, след това затвори вратата, като я ритна с пета, избърса обувките си в килимчето, и занесе дървата до огъня. Гледаше винаги сандъчето с дърва да е пълно.

След като сложи няколко цепеници в камината, той съблече дрехите си за навън и изтръска снега, преди да закачи палтото си на куката.

— Започна да вали суграшица.

— Какъв късмет за вас! Колкото по-лошо е времето, толкова по-лесно ще ме държите затворена.

Забелязвайки огорчението й, той каза:

— Погледнете го от хубавата страна. Няма да умрете от глад. Имам достатъчно храна, за да ни стигне за няколко дена.

След размяната на реплики той се зае да подготви консервирана пилешка супа с фиде и сандвичите със сирене, каквито бе яла досега. Но всъщност простата храна беше чудесна на вкус и колкото повече ядеше от нея, толкова повече огладняваше. Вчерашното бягане я беше изтощило и се нуждаеше от въглехидрати. Супата замести натрия. Тя свърши яденето.

Той забеляза празните й чинии, но не направи коментар, когато ги пренесе в мивката.

— Кафе?

— Не, благодаря. Имате ли чай?

— Чай? — Повтори го така, сякаш никога не беше чувал за такова нещо.

— Няма значение.

— Съжалявам. — Той занесе чашата си с кафе на масата и седна срещу нея. — Не съм любител на чая.

— Все пак трябва да имате под ръка. Не знаете кога пленникът ви може да поиска.

— Вие сте ми първата.

— Първата пленница, или първата любителка на чай?

— И двете.

— Не ви вярвам.

С върховно безразличие той повдигна рамо и духна кафето си, преди да отпие. Когато остави отново чашата си на масата, я улови, че гледа нагоре към металния прът между гредите. Тя отмести поглед и очите им се срещнаха, и усети удар, сякаш някой бе забил юмрук в стомаха й. Не се канеше да го пита за пръта, страхуваше се какъв може да е отговорът.

Усещайки тежестта на погледа му, тя проследи дървените стърготини на повърхността на масата с палец.

— Какво направихте?

— Кога?

— Престъплението. Какво престъпление извършихте? — Не отмести очи до момента, в който вече не можеше да издържи. Когато дръзна отново да погледне очите му, те блестяха като многофасетъчни скъпоценни камъни. Би ги взела за красиви, ако не се страхуваше от тях.

— Държа ги навън.

— Да, така казахте.

— А-ха.

— Полицията? От властите ли се криете?

— Много ви бива, док.

— Престанете да ме наричате така. Звучи като име на домашен любимец. А аз няма да ви бъда домашен любимец.

— Не и послушен, във всеки случай. Драскате.

Тя се опита да не гледа дългия кървав белег през скулата му. Кръвта се беше съсирила, но мястото изглеждаше болезнено и неприятно.

— Трябва да го промиете с малко кислородна вода, за да не се инфектира.

— Да, би трябвало. Но не исках да нарушавам спокойствието ви като вляза в банята. — Той кимна към паравана. — Боях се да не ме подредите отново.

— Не съм ви наранила чак толкова много.

— Не се боях, че ще ме нараните. Боях се аз да не ви нараня. — При шокираното й изражение той поясни: — Не умишлено. Но ако трябва да се защитавам от вас, може да ви нараня без да искам, защото съм много по-силен.

Размерите му биха били заплашителни, ако стоеше зад него на опашката в супермаркета, пътуваха заедно в асансьора или седяха един до друг в самолет. Не се налагаше той да се опитва да впечатлява, ръстът му беше достатъчен. Бежовият му пуловер на плетеници беше по тялото му и подчертаваше широките му рамене и гърди.

Ръцете му, обхванали чашата с кафе, я правеха да изглежда толкова крехка, като чашите за чай от китайския порцеланов сервиз, с които си играеше като момиченце. Дори неподвижни, ръцете му я плашеха. От китката до върха на дългите пръсти, те изглеждаха способни да правят…

Много неща.

Спомни си колко нежни бяха тези пръсти, когато проверяваха кожата на врата й. Цялата си в пот. Страните й пламнаха при мисълта, която прекоси съзнанието й. Тя отпи вода от чашата си и продължи да разпитва оттам, докъдето беше стигнала.

— Били ли сте в армията?

— Какво ви кара да питате?

— Подредеността ви. Всичко е сгънато акуратно и прибрано. Обувките са една до друга.

— Трябва добре да сте претърсили мястото.

— Не очаквахте ли?

— Всъщност, очаквах. — Той протегна дългите си крака. — Знаех, че ще си наврете носа навсякъде.

— И какво скрихте, преди да се разровя? Белезници? Кожени ремъци?

— Само лаптопа си. Не достатъчно добре, както се оказа. Но не мислех, че ще имате сила да измъкнете сандъчето изпод леглото.

— Отне ми всичките сили.

— Имахте достатъчно, за да ме нападнете.

— Но не достатъчно да продължа.

— Трябваше да помислите за това.

— Направих го.

— О, вярно. Касапският нож.

— Не ми помогна много.

— Проби дупка на най-хубавия ми шал.

Той имаше наглостта да изглежда развеселен, което я раздразни. Тя се опита да го свари неподготвен.

— Разкажете ми за войната.

Опитът й докосна болното му място. Той прибра краката си, седна изправен и отпи от кафето. Нормални, незначителни действия, но в този случай издайнически.

— Е? — погледна го тя.

— Какво искате да знаете?

— В какъв род войски сте служили.

Нищо.

— Къде служихте?

Нищо.

— Къде? — когато не отговори и на това, тя каза: — Нищо ли няма да кажете по въпроса за войната?

— Само това, че не я препоръчвам.

Очите им се срещнаха над масата. В твърдия му поглед тя прочете предупреждение, че той иска да прекрати веднага това обсъждане. Тя реши да не насилва късмета си.

— Кутиите с патрони на рафта в банята…

— Мислех, че няма да ги достигнете…

— Трябваше да застана на пръсти. Щом имате патрони, значи имате оръжие.

— Претърсването не разкри ли арсенала ми?

Тя поклати глава.

— Много лошо. Иначе щяхте да ме застреляте, вместо да ме дерете с нокти и да ме нападате с месарски нож. Щеше да ви отнеме по-малко енергия.

Отново й се присмиваше. Тя нападна отново:

— Извършили сте някакво престъпление?

Усмивката му се стопи. Не, не се стопи, защото това означаваше да стане постепенно. Несериозността му изчезна мигновено, ъгълчетата на устата му се върнаха в обичайното си положение и образуваха твърда черта.

— Извънредно голямо.

Откровеният му отговор я изпълни с отчаяние и чувство на безнадеждност. Искаше й се да бе отрекъл или да се беше опитал да се оправдае. Все още държейки се за слабата надежда, тя прошепна:

— Ако е нещо, което сте направили по време на войната…

— Не е.

— Разбирам.

Той се засмя дрезгаво.

— Изобщо не разбирате.

Изправи се толкова рязко, че тя едва не припадна. Реакцията й беше да скочи, прекатурвайки стола зад себе си. Когато столът се удари в пода, тя трепна.

Той заобиколи масата, вдигна го гневно и го изправи на крака.

— Престанете да подскачате всеки път, щом помръдна.

— Тогава престанете да ме плашите.

— Не ви плаша!

— Плашите ме!

— Не съм искал.

— Но въпреки това го правите.

— Защо? Няма да ви нараня.

— Ако е истина, позволете ми да звънна на съпруга си…

— Не.

— … и да му кажа, че съм добре.

— Не.

— Защо?

— Вече го обсъдихме. Омръзна ми да говоря за това. Омръзна ми, освен това, да излизам да пикая навън на студа до едно проклето дърво, само и само да не ви нарушавам почивката. Но сега ще вляза в банята да използвам тоалетната чиния и да си взема душ. Чувствайте се като у дома си. И ровичкайте наоколо, колкото искате — разпери той ръце. — Мястото е ваше.

Той сгъна паравана с няколко изтраквания на летвичките една в друга и го сложи на първоначалното му място срещу стената.

— Тук стои.

Пред вратата на банята натисна ключа на лампата, но преди да влезе, се обърна.

— Преди да направите и десет ярда извън вратата, и ще сте се изгубили, а тази вечер не съм в настроение да ви търся. Така че си избийте от главата плановете за бягство.

След това се обърна и влезе в банята.

Веднага щом вратата се затвори зад него, тя взе лаптопа от дивана, където го бе оставил, за да подреди масата за вечеря. Седна на масата, вдигна капака му, включи го и премести курсора върху квадратчето за паролата.

Пръстите й увиснаха над клавиатурата. Как можеше да предположи каква би могла да е паролата, при положение че не знаеше абсолютно нищо за този мъж? Ни името му, ни датата му на раждане, ни родния му град, професията, хобито. Нищо.

Независимо от всичко опита дузина комбинации, някои с военни теми, повечето от тях нелепи, но — както очакваше, — никоя не успя да отключи компютъра.

— По дяволите!

— Не успявате ли?

Сепната, тя се обърна в стола си; не беше го чула да излиза от банята. Беше облечен само в дънки и носеше чорапите, обувките и пуловера си. Ако преди си бе мислила, че е заплашителен, сега беше нещо много повече. Мокра коса. Боси крака. Голи гърди.

Тя се изчерви и се обърна отново към лаптопа, затвори го не особено нежно и се изправи.

— Вървете по дяволите!

— Вече го казахте.

— Наистина го мисля.

Тя го заобиколи и тръгна към банята.

— Оставих ви гореща вода.

Тя затръшна вратата и понечи да заключи, когато установи, че няма ключ.

Копнееща за душ, подмамена от чистия аромат на сапун и шампоан, но страхувайки се да се съблече, тя бе готова да се измие извън ваната с една от проклетите прилежно сгънати кърпи за бърсане. Допря я до сплъстената си от кръвта коса, но не успя да отлепи засъхналите корички, а освен това болеше.

На една закачалка върху вратата висеше трикотажната риза, с която бе спала миналата нощ. Беше се преоблякла отново в дрехите си за бягане, преди той да се върне тази сутрин, но сега не можеше да се удържи да ги смени с ризата. Копнееше също така да прокара четка през косата си по онези места, върху които нямаше цицини и засъхнали корички. Но интимността, която това предполагаше, беше обезпокоителна. Изми набързо зъбите си с показалец и изключи крушката, преди да отвори вратата. Той седеше на фотьойла, четеше книга на светлината на лампата. В нейно отсъствие бе облякъл обикновена бяла тениска и бели чорапи. Не вдигна глава, нито реагира по друг начин на присъствието й.

Тя се пъхна под завивката и събу клина си, след това се обърна към стената.

Половин час по-късно той изгаси лампата. Тя още беше напълно будна и го усети, когато се приближи до леглото й, затова стисна здраво очи и сдържа дъха си.

Изпълнена със страх, си повтаряше наум единствено: Моля те недей, моля те недей, моля те недей!

Но едновременно с тази мълчалива молба към него да не я докосва, да не я убива, имаше и друга, също толкова силна — той да не я разочарова. Беше глупаво и необяснимо, но така беше. По причини, нямащи нищо общо със страха, не искаше той да се окаже дегенерат, изнасилвач, убиец или откачен по някакъв начин.

— Знам, че сте будна. Погледнете ме.

Като се изключи бясно биещото й сърце, тя остана да лежи неподвижна.

Матракът хлътна, когато той се отпусна на коляно до нея. Тя се търкулна разтревожена по гръб и ахна, когато той сложи ръце от двете страни на раменете й, като закова тялото й и блокира гледката й към гредите, онзи обезпокоителен метален прът, всичко, освен лицето му.

— Когато времето се изясни, кълна се, че ще ви закарам долу. Ще се уверя, че сте в безопасност. Дотогава няма да ви нараня. Разбрахте ли?

Неспособна да говори, тя само помръдна глава веднъж.

— Вярвате ли ми?

С абсолютна честност тя отвърна:

— Искам да ви вярвам.

— Можете.

— Как бих могла, когато не отговаряте на най-основните въпроси, които ви задавам?

— Задайте ми един основен въпрос.

— Как се казвате?

— Какво значение има?

— Щом няма значение, защо не ми кажете?

— Повярвайте, док, ако започнете да ровичкате в живота ми това, което намерите, няма да ви хареса.

— Ако не сте искали да се ровя, да не ме бяхте довеждали тук.

Изражението му стана почти усмихнато:

— Вие ме доведохте.

Тя изследва чертите му, търсейки знаци за ужасните неща, които е направил. Силно лице, по мъжки еднообразно, но по-скоро загадъчно, отколкото заплашително.

— Защо се криете от властите?

— Защо по принцип се крие човек?

— За да не го хванат.

— Ето че си отговорихте.

— Като една почтена гражданка, аз не мога просто да…

— Напротив, можете — настоя той. — Просто оставете нещата както са си.

Тя внезапно се умори от завоалираните му заплахи и реши да го предизвика.

— Иначе какво? Какво ще направите? Обещахте да не ме наранявате.

Макар да не можеше да види очите му в тъмното, тя ги усещаше, как се плъзгат по устата, шията й и отвора на ризата. След това се върнаха отново към очите й.

Тя сдържа дъха си.

Той прошепна:

— Няма да боли.