Сандра Браун
Специална съботна нощ (29)

Двадесет и осма глава

Найт и Грейндж ги прекараха през една полицейска стая, която Джеф й беше описал с пренебрежителни подробности.

— Надявах се никога повече да не видя това място — каза той на Емъри тихо. — Найт не ти ли намекна за какво е всичко това?

— Само, че не искал да го обсъжда по телефона.

Те последваха двамата детективи по къс коридор и влязоха в стая за разпити.

— Тук ще е по-тихо — каза Найт, когато й подаде стол. — Джеф, седнете ей там. Да ви поръчам ли нещо за пиене?

Двамата отказаха едновременно.

Найт седна от другата страна на малката маса. Грейндж се облегна на стената, беше пъхнал едната си ръка в джоба на панталона, а в другата държеше кафяв плик. Той изглеждаше безразличен и отпуснат.

Емъри не се заблуждаваше.

Найт започна:

— Добре ли си починахте през нощта?

Не, Бог ми се яви. Тя отвърна уклончиво:

— Знаете как е в болница.

— Събуждат ви, за да ви сложат да спите.

— Нещо такова.

— Може ли да ни кажете все пак причината да сме тук? — намеси се Джеф. — Чака ни пътуване до Атланта. — Той изглеждаше нетърпелив, сякаш му се искаше да е навсякъде другаде, само не и тук.

Найт направи физиономия.

— Причинихме ви известно безпокойство, Джеф.

— Неудобство? Направо ме обидихте.

— Така е. — Найт въздъхна. — И аз, и Грейндж ви казахме, че съжаляваме. Казваме го отново. Приемете извиненията ни. — Когато Джеф не отговори, Найт продължи: — Причината да ви се обадим тази сутрин, е, че си помислих, че може би съпругата ви се е сетила за нещо, което е пропуснала да ни каже.

— Звучи като упрек — каза Джеф.

Найт се усмихна добродушно.

— Имах предвид по-скоро един точно определен спомен, който й се е изплъзнал от ума вчера. Помислих си, че нещо може да го е освободило през нощта.

Предвид обстоятелствата разбирането на детектива беше необичайно. Тя погледна нервно към Джеф, преди да се обърне към Найт.

— Полицаите, които отидоха да преминат по маршрута ми… те ли са открили нещо?

— Още не. Онази ваша карта появи ли се?

— Вие имате карта на парка — контрира тя. — Може би по-подробна от моята, която принтирах от интернет. Как би могла тя да помогне?

— Ами, с вашата ще сме сигурни, че не сте направили отклонение и не сте поели по погрешна пътека. Защото… тук е толкова объркващо… никой не може да посочи мястото на злополуката ви, каквато и да е била тя. Да имате някаква идея какво разстояние сте изминали, преди да се случи?

— Тичах около час. Не успях да стигна до мястото, където да направя завой и да се върна.

— Сигурна ли сте?

— Да.

Те изглеждаха подозрителни, но тя не можеше да каже дали за това, че не е стигнала до мястото, където да се върне, или заради способността й да си спомни. Тя се размърда в стола, който вероятно беше проектиран специално, за да създава дискомфорт.

— Повярвайте ми, искам да знам какво ми се случи точно толкова, колкото вие.

Найт и Грейндж се спогледаха, преди да се обърнат към нея.

— Сигурна ли сте, че няма какво да добавите към това, което ни казахте вчера?

Би предпочела да не повдига въпроса за слънчевите очила, докато не разбереше какво имат да кажат и защо не може да се обсъжда по телефона.

— Нищо? Хубаво, тогава. — Като се обърна към партньора си, Найт попита: — Готово ли е?

Грейндж се оттласна от стената.

— Всичко е заредено. — Сложеният на масата лаптоп беше с гръб към нея. Грейндж го завъртя така, че мониторът му да гледа към нея.

Джеф, който имаше добра видимост към екрана, каза:

— Какво е това, по дяволите? Домашни филмчета?

— Нещо такова — промърмори Найт.

— Това беше предоставено на нашето внимание тази сутрин. — Грейндж кликна върху иконката в центъра на екрана и видеото започна.

Качеството на картината не беше добро, тя беше тъмна и зърнеста, но Емъри разпозна стаята веднага. Стомахът й се сви. Кръвта нахлу зад тъпанчетата й като вода от скъсана язовирна стена.

Тя гледаше как влиза в кадъра, с гръб към камерата. Когато се обърна, един лъч светлина освети лицето й. Тя вдигна ръка да прикрие очите си.

— Смъкнете това, ако обичате. Заслепява ме.

Спомни си как той премества фенерчето с няколко градуса надясно, но тя продължаваше да е видима за камерата, когато се огледа наоколо.

— Това е кабинетът му. Тук няма да има нищо. Трябва да намерим стая за прегледи, шкаф, в който държи материали и медикаменти.

— Водете, док.

Тя излезе от кадър. Стаята стана тъмна, както и компютърният екран. Тогава се материализира меню, което предлагаше на гледащия опции повтаряне, спиране или излизане.

Грейндж спря видеото и се върна на мястото си до стената.

Емъри седеше като вкаменена. Можеше да почувства невярващия поглед на Джеф. След няколко тромави секунди, той стана и се изправи до стола й, слагайки леко ръце на раменете й.

— Емъри, какво беше това? Какво беше това?

Усети през пуловера си, че ръцете му са влажни. Или, по-вероятно, тялото й се потеше от унижение.

Найт подпря ръце на масата. Около пръстите му имаше стегнато увито ластиче. Той го подръпваше и то издаваше пляскащи звуци.

— Д-р Шарбоно? Емъри?

Тя откъсна очи от ластичето и го погледна в очите.

— Д-р Кал Трентън е бил в Корал Гейбълс, Флорида със съпругата си, за да празнуват четирийсетгодишнина от сватбата си. Освободил е персонала си за една седмица. Кабинетът не е бил отворен до вчера. Когато отишли на работа, открили, че е влизано с взлом, и всички изпаднали в паника. Едва тази сутрин докторът си спомнил за скритата камера, която бил монтирал в библиотечния шкаф преди няколко седмици. Изглежда е държал нелегално бутилка с алкохол в дъното на шкафа и е подозирал, че чистачките след работа се черпят. Надявал се да ги хване чрез нея. Но — каза той, изоставяйки тази тема, — след това просто ги сменил с трезвенички. Нямал представа дали камерата още записва, тъй като била от онези нещица, програмирани да работят през определени интервали от време. Примка, мисля, че така ги наричаха. Както и да е, човекът извадил диска и го предал тук на колегата, който вчера е разследвал взлома. — Той сви месестите си рамене почти извинително. — Разпознал ви е веднага, разбира се. Обади ми се вкъщи.

Тя го гледаше, но очите й бяха изцъклени, мислеше си за катастрофалния ущърб, който бе нанесла на репутацията си. Не разполагаше с нищо повече от едно необяснимо споменаване на слънчеви очила. Полицаите разполагаха с видео, което я показваше как влиза с взлом в лекарския кабинет.

Найт произнесе името й, меко, но с явен подтик зад него.

Тя излезе от унеса си.

— Ще отида ли в затвора?

Найт погледна нагоре към Грейндж, който явно споделяше смайването на по-старшия си колега.

Когато Найт се обърна отново към нея, каза:

— Това ли е всичко, което имате да кажете?

— Да.

— Без обяснение?

— Необходимо ли е?

— Емъри, не казвай и дума, докато не извикаме адвокат — обади се Джеф. Той подръпна облегалката на стола й, сякаш очакваше тя да стане и да си тръгне.

— Може да действате и така — каза Найт.

— Трябваше да действам точно така, когато започнахте да ме разпитвате за нейното изчезване. Знаем колко сгрешихте тогава и съм сигурен, че Емъри има логично обяснение за това… — Не намирайки думи, той посочи към лаптопа.

— Но тя няма да каже нищо, докато не дойде адвокат.

Найт направи знак с ръка:

— Успокойте се, Джеф. Не сме тръгнали да арестуваме д-р Шарбоно все още. Сигурни сме, че има смекчаващи обстоятелства и бихме искали да чуем какви са те. Докато получим някакви разяснения от Емъри, защо не изчакате навън?

— А вие защо не ме целунете отзад?

— Джеф. — Тя се обърна в стола си и го изгледа. — Вероятно веднага ще трябва да потърсиш адвокат за защита. Сигурна съм, че нашият юрисконсулт може да предложи някой. Ще се свържеш ли с него вместо мен?

— И да те оставя тук сама с тези?

Грейндж се дръпна от стената.

— Всъщност, не решавате вие кой да остане и кой да излезе. Можем да ви съпроводим навън.

Преди ситуацията да излезе напълно от контрол, Емъри стисна ръката на Джеф.

— Звънни на юрисконсулта ни, а аз ще внимавам какво говоря.

Той изгледа двамата детективи.

— Ако това завърши с арест или процес, ще свидетелствам, че сте отказали на съпругата ми да присъства адвокат, докато сте я разпитвали.

— Надлежно отбелязано — произнесе безучастно Грейндж.

Джеф се наведе и я целуна по слепоочието, прошепвайки:

— Защо не ми каза за това?

— Не можех.

Той се поколеба, явно искаше да знае повече. След това стисна рамото й успокоително.

— Вярвам ти.

— Благодаря.

Той излезе и затръшна вратата след себе си.

Надвисна мъчителна тишина. Най-накрая Найт произнесе:

— Е? Бихте ли споделили с нас какво правехте на това видео?

— Не е ли очевидно?

— Не искате ли да ни кажете защо сте влезли с взлом в този лекарски кабинет?

— Не.

— Имате зъб на д-р Трентън?

— Никога не съм го срещала. Дори не знаех името му, докато не ми го казахте.

— Нападнали сте кабинета му случайно?

Тя не отговори.

— Просто сте минавали през онова малко градче, забелязали сте кабинета му и сте решили да разбиете ключалката на задната врата и да си вземете някои материали и лекарства?

Тя продължи да мълчи.

Найт се наведе напред:

— Емъри, да оставим това видео. Извинете ме, но защо сте влезли в кабинета на този доктор и сте взели… — Грейндж пристъпи напред и му подаде един лист, който беше извадил от кафявия плик. Найт си сложи очилата за четене и изреди гласно нещата, които тя бе събрала в една найлонова торба за смет, за да ги носи по-лесно.

Когато той свърши, тя добави:

— Плюс една кутия гумени ръкавици.

Найт размаха листа в ръката си.

— Защо сте взели тези неща, при положение че можете да ги вземете от собствения си кабинет?

Тя не отвърна нищо.

— Трябваха ви за лечението на пациент?

Тя остана мълчалива.

— За самата вас? За да се лекувате? Не ме гледайте така, като че ли съм луд. Тези неща ви бяха необходими, за да се лекувате сама?

— Не.

Той се облегна и замълча за миг.

— Окей. Мъжът с фенерчето, който ви нарече „док“, което предполага известна степен на близост. Той ли е мъжът от хижата, който се е погрижил за вас, но чието име се е изтрило от паметта ви?

— Не се е изтрило от паметта ми. Не го знам.

— Бил ви е съучастник в престъплението, а не знаете как се казва?

Без да признава за извършване на престъпление, тя каза:

— Не знам името му.

Найт и Грейндж се спогледаха. Грейндж вдигна едната си вежда изразително. Найт погледна към вратата, след това понижи глас:

— Емъри, да не би да е любовник, с когото сте се срещнали тук за уикенда?

— Любовник? — Това беше най-смехотворният термин, който можеше да се приложи към него. — Не. Никога не го бях виждала преди.

— Преди какво?

— Преди да дойда в съзнание в хижата му.

Като продължи да шепне, Найт каза:

— Не искаме да причиним разрив между вас и Джеф. Вие сами ще оправите нещата помежду си. Но трябва да ни кажете кой е този крадец.

Тя ги изгледа последователно.

— Ако искате името му от мен, ще трябва да си спестите усилието и да ме тикнете в затвора сега. Не знам кой е той.

Найт изпусна дълга въздишка.

— Технически сте извършили углавно престъпление, което — ако ви признаят за виновна — се наказва с няколко години затвор. Обаче ние в Северна Каролина имаме степенуване на присъдите и използваме точкова система, за да категоризираме едно престъпление, вземайки предвид тежестта му, мотивите на престъпника и предишна криминална история.

— Не съм сигурна какво…

— Това означава — прекъсна я той, — че никой не иска да ви затваря. Това не е било разбиване и обир. Имало е купчина долари в брой в бюрото на управителя. Още е там. Един заключен шкаф с болкоуспокоителни, амфетамини и успокоителни, които биха се продали на улицата за купища пари, са останали недокоснати. Е, не съвсем недокоснати. Ключалката е била разбита, но нищо не е взето, освен двуседмична доза антибиотици, които, както ми казаха, в Европа могат да се купят навсякъде.

Той изчака всичко това да стигне до съзнанието й, преди да продължи:

— Д-р Трентън каза, че му изглеждало, сякаш липсващите материали са взети от професионалист. От лекар професионалист, искам да кажа, а не от професионален крадец. Каза, че единствените неща, които са взети, са необходими за процедура. За приключване на бременност.

Той си отбелязваше реакциите й и когато тя сведе очи надолу, се прокле, че е толкова прозрачна.

Найт отново седна напред в стола си, олицетворение на сериозност и състрадание сега.

— Този мъж принуди ли ви да откраднете тези неща, за да го освободите от проблем?

Тя не каза нищо.

— Емъри?

Емъри отказа да отговори.

Сякаш получил мълчалив сигнал от Найт, Грейндж измъкна един стол и седна до тях на масата. Той се държеше според описанията на Джеф като „лошото ченге“. Тя се приготви за извиване на ръцете.

— Двамата със Сам не вярваме, че ви е хрумнало да извършите влизане с взлом и да откраднете гумените ръкавици на някакъв селски доктор. Паричната стойност на откраднатото медицинско оборудване не е голяма. Ако възстановите сумата на д-р Трентън, се съмнявам, че той би искал да види уважавана колежка като вас обвинена, а още по-малко — осъдена. Вярно, лекарствата, които са били откраднати, са контролирани субстанции, но някой би могъл да се надруса повече с шишенце NyQuil^[1].

Той спря.

— Със Сам смятаме, че сте била принудена или заставена насила да извършите този обир. Това, което не разбираме, е защо го прикривате — мъжа, когото не можем да видим. Мъжът с дрезгавия глас. Кой е той, д-р Шарбоно?

— Казах ви, не знам.

— Ами, може би сме в състояние да помогнем с това.

Изненадана от думите му, тя видя как Грейндж изважда една карта от кафявия плик. Той я разтвори. Беше дубликат на картата, която бе използвала, за да разчертае маршрута си в онази иначе невинна събота, когато без никакво предчувствие за това, животът й се бе преобърнал с главата надолу. Ако последните пет минути бяха някаква индикация за предстояща опасност, то вероятно животът й никога повече нямаше да бъде същият.

Някой беше нарисувал звезда с червено мастило на картата. Грейндж заби показалеца си върху нея.

— Това е паркингът, където сте оставили колата си. Вашата стартова точка, нали така?

Тя кимна.

— Бензиностанция „Шеврон“, където бяхте оставена вчера, е тук на този кръстопът. — Той й я посочи. — А тук е градът, където се намира кабинетът на д-р Трентън.

— Това, което направихме — каза Найт, — е да съединим тези точки, за да очертаем кръг. След което започнахме да проверяваме архивите за арести, търсейки човек, съден преди, който живее в този кръг или достатъчно близо.

Грейндж каза:

— Изскочиха няколко имена.

Тя сдържа дъха си.

— Единият беше тип, който излежава присъда за въоръжен грабеж — каза Грейндж. — Съпругата на другия го е убила преди осем месеца, така че явно той не е нашият човек. Но имаме още някои имена. — Найт й се усмихна. — И особено едното от тях ни се вижда наистина хубаво.