Сандра Браун
Специална съботна нощ (12)

Единадесета глава

Спирачките изскърцаха.

Той пусна Емъри и отиде до един от предните прозорци точно навреме, за да види как таратайката занесе, преди да заоре в едно дърво край пътя пред входа му.

В момента, в който позна пикала, Емъри се втурна към вратата.

— По дяволите! — Ръката му се стрелна и хвана края на ризата й, дръпвайки я обратно.

Тя извика, но той я обърна и затисна с ръка устата й.

— Чуйте ме. Мълчете и се скрийте някъде.

Тя се изви и се опита да се освободи от хватката му.

— Слушайте какво ви казвам, по дяволите! Със сигурност не искате да се срещате с тези мъже. Те ще ви наранят жестоко. Повярвайте ми, моля ви. Разбрахте ли? Говоря сериозно, док. Мислите, че съм заплаха, но не можете да си представите партито, което тия ще си направят с вас.

Някак си посланието му стигна до нея. Очите й бяха ококорени и уплашени, но тя спря да се бори.

— Трябва да изляза, но мога ли да ви вярвам, че ще останете вътре?

Тя кимна.

— Не ви говоря глупости. Те са лоша новина. Ясно? — Тя кимна отново и той свали ръката си от устата й. — Не позволявайте да ви видят.

С бързо движение той свали палтото си от закачалката, отвори вратата и излезе на верандата, провиквайки се:

— Стойте там, където сте.

Двамата мъже бяха пресекли пътя, но спряха, когато им извика. Той взе разстоянието с няколко крачки, като им се усмихваше. Мъжете воняха на мокра вълна, застоял тютюн, на кисело и на пот.

Рошави, неподдържани бради покриваха долните две трети от лицата им. Носеха плътно прилепнали шапки, спускащи се над веждите им. Облечени почти еднакво в тежки палта и брезентови панталони, пъхнати в гумени ботуши, единственото, по което се различаваха, бяха десетината сантиметра в ръста им и двуцевката, която по-ниският стискаше в лявата си ръка.

Те бяха най-близките му съседи, но никога не бяха говорили с него, единствените реплики, които бяха разменяли, бяха заядливи забележки. Неведнъж се беше налагало да чисти двора си от празни бутилки и бирени кенчета, изхвърлени от прозореца на пикапа, докато минаваше, друсайки се. На два пъти стените на бараката му бяха надупчени от сачми, вероятно изстреляни от пушката, която по-ниският от двамата държеше сега. Един ден се бе върнал вкъщи, откривайки мъртва миеща мечка на верандата си. Не беше умряла от естествена смърт. Главата й беше отрязана.

Отвратителна духовна нищета. Ненавиждаше това.

Предположи, че двамата се опитват да го провокират към отмъщение. Не им достави това удоволствие. Вместо това бе игнорирал инцидента и бе погледнал в друга посока, докато отминат.

Беше изчаквал благоприятен момент.

Сега почти бе стигнал до портата, когато единият, с пушката, се наведе напред и изплю сдъвкан тютюн през оградата към него. Лепкавата каша се приземи на сантиметри от обувките му. Другият беше малко по-любезен. Той докосна навития край на шапката си в подигравателен жест, сякаш да я свали.

— Здрасти, приятел. Аз съм Норман Флойд. Това е малкият ми брат, Уил.

Норман го изчака да се представи.

Когато той не го направи, по-възрастният Флойд вдигна палеца над рамото си.

— Имаме проблем.

— Виждам.

Пикапът май вече не ставаше за нищо. Един от предните калници липсваше. Всичките четири гуми бяха с изтъркани грайфери. Камуфлажната боя изглеждаше като че ли се е упражнявал аматьор. Разхлабеният ауспух беше прикрепен с тел към ръждясалия заден амортисьор.

Предната броня беше увита наполовина около ствола на един бор, почти изкоренен от удара и килнат под трийсет градуса. Разбитият радиатор на колата вдигаше пара.

— Не е трябвало да пътувате днес. Прекалено е заледено.

— Ами да, сигур’ си прав. — Норман сви рамене и му изпрати глупава усмивка, на която трябваше да е тъп, за да повярва.

Междувременно другият, Уил, гледаше зад него в двора с любопитство към пикапа му, бараката и хижата. Той се надяваше, че Емъри се е вслушала в съвета му и не се вижда.

Ако се налагаше, щеше да убие двамата братя Флойд, но предпочиташе да не е днес.

Норман каза:

— Съседи сме, както знаеш.

— Виждал съм ви да минавате покрай хижата.

— Знаеш ли къде живеем?

Знаеше, но си помисли, че е по-добре да не им показва. Той кимна към разбития им пикал.

— Не трябва да се опитвате да го теглите, докато пътищата не се изчистят.

— Така и предположихме.

— Е, бъдете внимателни. Би трябвало да сте окей, ако се придържате към банкета, така че чакълът да ви помогне да изтеглите колата. — Не му се искаше да се обръща с гръб към мъж, който държи оръжие, но още повече не му харесваше идеята двамата братя да си мислят, че го е страх от тях. Понечи да си тръгне, но Уил се обади за първи път:

— Ти да не смяташ, че трябва да се приберем вкъщи пеша? — Той изрази мнението си като се изплю отново.

— Мислехме си — каза Норман след малко, — че може да ни откараш. Да е най-много миля, миля и половина оттук до къщата ни.

— Щом не е толкова далече, значи лесно ще стигнете преди да се мръкне. Ако тръгнете веднага.

Под надвисналите вежди очите на Уил станаха още по-враждебни. Той пристъпи напред с няколко сантиметра и зае още по-войнствена поза.

Обикновено едва доловимата заплаха би го развеселила. Щеше да си помисли: давай, селяндур, хайде да те видя! Щеше да изчака единият или другият да му се нахвърли и тогава щеше да омете земята с тях. Чакаше този момент. Но днес не беше денят. Трябваше да държи сметка за безопасността на Емъри.

— Да отлепяме, ъ? — Норман погледна към небето и протегна дланта си да хване снежинките. — Не ми изглежда т’ва скоро да престане. — Той се почеса по брадата, докато гледаше над рамото си към разбитата таратайка. — Нема ’а ни стане нищо да повървиме малко. Дори в т’ва шибано време. Щото… — Той посочи зад себе си към пикала.

* * *

Емъри гледаше през една пролука между рамката на прозореца и муселинената завеса как мъжът, когото безуспешно се бе опитала да съблазни, набра комбинацията на ключалката, мина през портата и пресече пътя към разбития пикап, където пасажерската врата стоеше открехната.

Той се наведе, погледна вътре, явно за да говори с някого. След малко се обърна към двамата мъже. Изражението му беше мрачно и опасно. Със стиснати устни той произнесе нещо на двамата, след това мина през портата и се насочи през двора към хижата, оставяйки портата отворена.

Тя се отдръпна от прозореца, когато той влетя в стаята.

— Стой така, че да не те виждат, но ги дръж под око. Казвай ми какво правят. — След това се наведе към края на дивана, повдигна го и го премести леко, после коленичи и отметна края на килима.

— Какво става? Кои са тези хора?

— Братята Флойд. Норман и Уил.

— Молят ви да им помогнете за пикапа им?

— Нещо повече. Искат да ги откарам.

— До къде?

— До къщата им… Кажете ми какво правят в момента.

— Помагат на някого да излезе от кабината. Кой е?

— Малката им сестра.

По време на тази кратка размяна на реплики беше вдигнал една част от дървения под. В правоъгълната кухина под пода имаше метален сандък като онзи, който бе намерила под леглото. Той отключи заключалките и вдигна капака.

Огнестрелни оръжия. Много. От всякакъв тип.

Той измъкна един пистолет, провери пълнителя, след което го затъкна в колана на дънките, спусна пуловера и палтото отгоре, за да го скрие. Докато Емъри стоеше там, безмълвна от удивление, той затвори сандъка, върна дъските и килима и премести дивана на мястото му.

— Тайната е разкрита — каза той и посочи към скривалището с оръжия. — Ако се наложи, вземете нещо, за да се защитите. Знаете ли как се стреля?

Тя го погледна със зяпнала уста, когато той се наведе към леглото и свали калъфката от възглавницата. След това взе обувките й и ги пъхна в калъфката.

— Ако се наложи да излезете да вземете дърва за горене, преди да се върна…

— Да се върнете? — възкликна тя. — Нали не мислите наистина да отидете с тях?

Явно, обаче, мислеше, защото тримата навън си проправяха път към неговия пикап. Единият с пушката изглеждаше по-нетърпелив да я изпробва. Той вървеше напред, докато брат му с видимо нетърпение караше сестра им да заобикаля замръзналите участъци земя в двора.

— Както казах, дървата за огрев са складирани от външната страна на тази стена. — Той вдигна брадичка по посока на стената с книжните лавици. Като потупа джобовете на палтото си, той намери ръкавиците си и си ги сложи. Хвърли шапката и шала в калъфката за възглавница, стисна я отгоре и я прехвърли през рамо като дядо Коледа. — Няма да се бавя.

Тя застана между него и вратата.

— Да не сте луд? Те изглеждат опасни.

— Опасни са.

— Тогава…

— Всичко ще е наред.

— Откъде знаете?

— Просто знам.

— Това не е отговор.

— Дръпнете се, док.

— Могат да ви прережат гърлото.

— Не е в техния стил.

— Какво знаете за техния стил!

— Повече, отколкото бих искал да знам.

— Имали сте сблъсъци с тях преди, нали?

— Не съвсем.

— Какво трябва да означава това?

— Знаех кои са, но до днес не сме се срещали. Те са ми съседи.

— Каквито твърдяхте, че нямате.

— Да, ами… излъгах.

— На какво разстояние живеят оттук?

— Нямам време да обяснявам сега. Дръпнете се от пътя ми, преди да дойдат да проверят защо се бавя.

Той се опита да я заобиколи, но тя отново го блокира.

— Оправдахте се със заледените пътища, че ме държите тук.

— Те още са коварни. Точно заради това онази проклета таратайка се заби в дървото.

— Тогава защо ги карате до тях?

— Защото е прекалено далеч за момичето да върви. — Той се пресегна зад нея, взе връзката ключове от кукичката и ги пусна в джоба на палтото си.

Тя го хвана за ръкава.

— Не можете да ме оставите тук.

За първи път, откак бе влязъл вътре, той спря, за да я погледне, след това с внезапно движение пусна калъфката и обхвана главата й с ръце. Прокара облечения си в ръкавица палец по долната й устна.

— Заклех се, че няма да ви докосна. Но независимо от това адски ми се иска да ви изчукам напук на всичко.

След това стисна хълбоците й с ръце и я отмести настрана.

— Не се показвайте, докато не тръгнем. Ако те дойдат вместо мен, стреляйте по кучите синове и после задавайте въпроси. — С едно плавно движение той се наведе да вдигне калъфката, отвори вратата и излезе.

* * *

След срещата с детективите Джеф бе изпратен в хаотичното фоайе, където по пода се виждаха следи от кален, топящ се лед. Взе си един сникърс от автомата и го изгълта с горчиво хладко кафе, също от машина. След това седна на един свободен стол и „разпъна палатка“, тъй да се каже, докато чакаше нещо да се случи.

Колкото повече седеше тук, толкова повече се ядосваше.

Беше се обадил на секретарката си, че ще отсъства от работа, но сега се питаше дали не трябваше да уведоми шефа си и да му каже къде всъщност се намира и какво става. Но след това сам се разубеди, решавайки, че няма смисъл да задейства алармата, докато ситуацията не го наложи.

Алис беше разтревожена за Емъри вчера следобед. Досега трябва да е съборила стените. Знаеше, че трябва да й звънне, но се отказа и от това. Щеше да изглежда зле, ако Найт и Грейндж откриеха, че се е свързал с тайната си любовница, докато за жена му продължаваше да не се знае нищо.

Прочете „Уолстрийт джърнъл“ и изигра една игра скрабъл на телефона си, докато кипеше от обида, че е игнориран. Изниза се един час. Когато вече не издържаше да бездейства, започна да ругае тихо, а когато наистина му писна, рискува да загуби стола си, оставяйки го, за да отиде до гишето на рецепцията и да поиска да извикат незабавно сержант детектив Сам Найт.

Няколко минути по-късно Найт излезе през свързващата врата без явно да бърза, като неуспешно се опитваше да повдигне смъкнатите панталони върху шкембето си.

— Трябва да има телепатия, Джеф. Тъкмо се канех да дойда при вас. Елате.

Той вече беше Джеф!

Найт задържа вратата и го пропусна да влезе. Жената с рухналия покрив на хамбара вече не беше в стаята. Служителите си говореха един с друг, или по телефона. Някои бяха на компютрите си. Но независимо с какво бяха ангажирани, те едновременно спряха и го проследиха, докато се движеше към бюрото на Найт; където Грейндж вече чакаше с мрачна физиономия като на погребален агент.

— О, боже — простена Джеф. — Какво е станало?

Грейндж отвърна като му посочи един стол.

Той остана прав.

— По дяволите, кажете ми!

— До този момент нищо не е станало — отвърна Найт, когато сам се отпусна в стола си. — Седнете, Джеф.

— Това май е единственото, което сте способни да правите. Да седите. Защо не направите нещо конструктивно, за да намерите съпругата ми?

— Правим всичко, което можем.

— Просто си седите тук!

Осъзнавайки, че е привлякъл още внимание към себе си, той седна — с всичка сила — и погледна двамата детективи.

Найт каза:

— Няма да е добре за нас да тръгнем да обикаляме наоколо, да хабим гориво, при положение че не знаем къде е отишла, след като е напуснала мотела.

— Ами кредитните й карти? Мери-Бет не…

— Мери-Джо.

— Както и да е. Тя не трябваше ли да провери дали не са теглени пари от тях?

Грейндж се включи:

— Това би ускорило нещата, ако имахте номерата на кредитните карти на Емъри.

— Обясних ви — каза Джеф, като едва разтвори стиснатите си зъби, за да изплюе думите. — Емъри има собствени сметки. Аз имам мои. Тя плаща нейните си сметки…

— Всъщност не го прави.

Джеф премести очи от Грейндж към Найт:

— За какво говорите?

— Счетоводителят, който води книгите на медицинската клиника плаща също и личните сметки на Емъри. Удържа й малък хонорар всеки месец. Точно той ни даде номерата на персоналните й сметки.

— Страхотно. Фантастично. Мери-Джо проследи ли ги?

Найт каза:

— В петък следобед, малко след като е напуснала Атланта, съпругата ви е заредила колата си, използвайки кредитна карта в една бензиностанция. Имаме трансакцията записана от охранителна камера. Между другото, тя беше облечена точно както ни описахте.

— Защо сте мислили, че няма да бъде?

— Възможно е да е спряла някъде между къщата ви и бензиностанцията и… нали разбирате… да се преоблече. — Преди Джеф да успее да отговори на тази безсмислица, Найт продължи: — Както и да е, платила е стаята си в мотела със същата карта и я е използвала отново, за да плати вечерята си в петък вечер. Оттогава никоя от картите й не е била използвана.

Джеф прехапа долната си устна.

— От петък вечер?

— Знаете ли колко пари в брой е носила със себе си?

Той поклати глава, после прочисти гърлото си и каза:

— Не, но се съмнявам, че са много. Няма навика да носи много пари със себе си. Даже се шегуваме помежду си. Тя вечно няма кеш.

След известна пауза Грейндж се обади:

— Проследихме също така записите от клетъчния й телефон. Последният е проведен в петък вечерта. — Той се усмихна и това не беше дружелюбно изражение. — С вас.

— Звънна ми, за да ми каже, че е пътувала благополучно, че вече е в леглото и се кани да спи. — Той се наведе напред, подпря лакти на коленете си и покри лицето си с ръце. — Това не са добри новини, нали?

Чу стола на Найт да изскърцва, после ръката на детектива се отпусна тежко на рамото му.

— Не се отчайвайте. Може да ви изглежда, че не правим нищо, но ще премахнем всички пречки, за да я намерим.

Докато го придружаваше обратно до фоайето, Найт небрежно попита дали би могъл да види оръжието на Джеф.

— Стандартна процедура. Разбирате. Ако ми дадете ключовете от колата, ще изпратя един полицай да го донесе, така че да не излизате в тази киша.

Джеф се усъмни, че времето е причината Найт да не иска той да донесе оръжието, но предаде ключовете си без да спори.

След като го увериха, че ще е първият, който ще научи, ако има нещо ново, добро или лошо, той отново беше оставен.

Столът му беше зает от някакъв тип с вид на мотоциклетист с козя брадичка, сплетена на една плитка, която стигаше почти до кръста му. Докато крачеше по коридора, Джеф провери телефона си за пропуснати обаждания. Имаше едно от приятелка на Емъри, на която бе звънял предишната вечер, и която бе оставила съобщение на гласовата поща, че не е чувала Емъри от повече от седмица.

Един клиент беше оставил съобщение, изразявайки недоволството си от потъването на фондовия пазар и питаше дали Джеф има някаква идея как да покрие загубите. Шивачът му се обаждаше, за да го информира, че поправките по дрехите му са направени. Имаше две пропуснати обаждания от главния номер на клиниката, но никой не бе оставил съобщение.

От Алис, разбира се, която предпочиташе да не звъни на клетъчния му телефон.

Той прекара един час в безполезно крачене и беше изпълнен с безсилие, когато Грейндж връхлетя във фоайето с шапка с наушници на главата и закопчано догоре яке, и тръгна към него.

— Открили са колата й.

— Само колата? А Емъри?

— Търсят.

— Къде?

— Нантахала.

— Къде е това?

— В момента сте в Нантахала. Национален горски парк. Двамата с Найт тръгваме.

Грейндж почти бе излязъл от вратата, докато Джеф смели информацията и реагира. Той скочи да го настигне. Сам Найт спря един джип на тротоара. Грейндж отвори пасажерската врата и влезе в купето.

— Стойте тук. Ще държим връзка. — След което затвори вратата и джипът се отдалечи, оставяйки Джеф да се взира след него в снега.

* * *

Не й отне много време, за да разбере защо е взел обувките й. Все пак не можеше да тръгне по чорапи. Той искаше да е сигурен, че Емъри ще остане тук, докато се върне. Но проклета да е, ако тръгнеше да се бие с онези двамата, в случай че дойдеха те, а не той.

Той беше вдигнал дивана с лекота. На нея й отне повече усилия, а още по-трудно й беше да размести дъските на пода, но успя да се справи с помощта на една отвертка, която намери в чекмеджето, където той държеше по-малките инструменти, с които бе поправил тостера.

Тя си избра един пистолет напосоки и предпазливо го сложи на края на масата.

Скоро след като се бяха оженили, Джеф й беше показал малък револвер, негов собствен, и й бе предал елементарен урок за това как се стреля. Но тя никога не бе стреляла. Онова беше револвер. А това имаше пълнител. Разпознаването на разликата беше почти всичко, което знаеше за огнестрелните оръжия. Но да има някое под ръка беше добре за нейно собствено спокойствие.

Освен това се чувстваше по-сигурна, след като се облече напълно. Веднага щом екипът й за бягане изсъхна, тя го облече.

Оставена без никакво занимание, Емъри тръгна да обикаля хижата. Прегледа съдържанието на чекмеджетата, които не бе изследвала преди, но не намери нищо, което да издава нещо за нейния домакин — нито списание, нито кореспонденция, рецепти, дори листче хартия с осветляваща информация върху него.

Това самото беше откритие. Той бе скрупульозно предпазлив. Не държеше нищо, което би могло да го идентифицира.

Като се приближи до книжните лавици, тя прокара пръст по гръбчетата на книгите, подредени по азбучен ред. Измъкна някои от тях, прегледа ги, търсейки празни страници или написани на ръка бележки по полето. След малко заключи, че рафтовете, които той самият бе монтирал, не съдържат нищо, освен книги.

Отчаяна от неуспеха си, тя отпусна ръце върху капака на лаптопа, мечтаейки си по някакъв начин да улучи тайната парола. Не стана.

Сложи дърва в огъня, когато предишните догоряха и закрачи бавно из стаята, като често поглеждаше през прозореца, надявайки се да види приближаването на пикала. Колкото и да не й бе приятно да признае, тя се тревожеше за него. Двамата мъже изглеждаха с достатъчно лоша репутация, за да го убият само заради обувките, да не говорим за пикала. Може би „малката сестричка“ беше само примамка. Може би съвсем умишлено бяха блъснали таратайката си в дървото като част от сложна схема, за да го ограбят.

Беше й казал, че не е срещал братята до днес, но бе признал, че знае кои са. Знаеше, че да режат гърла не е в техен стил. Какво значеше всичко това? Въображението й започна да рисува картини, една от друга по-катастрофални, завършващи лошо не само за него, но и за нея.

Това бе ужасяваща мисъл, каквато не си бе позволявала досега: можеше никога да не успее да се прибере вкъщи.

Досега Джеф трябваше да е съобщил в полицията, но щеше ли да знае да им каже откъде да започнат търсенето? Беше споменала за дестинацията си, но дали беше обърнал достатъчно внимание и дали беше запомнил думите й? Дори тя не можеше да си спомни какво точно му е казала, когато му показа картата на националния парк, върху която бе отбелязала маршрута си. Но дори при най-обща представа откъде е тръгнала тази сутрин търсенето би могло да започне.

Тя щеше да се прибере у дома. Разбира се, че щеше. И тогава…

Какво?

Кристалната топка си мълчеше както за бъдещето й, така и за настоящата ситуация.

Когато тя и Джеф се съберяха, щяха да бъдат доволни и облекчени да се видят. Но караницата им щеше да е само прекратена, не разрешена. Клиновете между тях бяха твърдо забити. Да допуснем, че е имал афера, при връщането й дали щеше да я приключи веднага от чувство за дълг? Това нямаше да доведе до нищо друго, освен да направи всички нещастни.

Което си е право, как можеше да обвини Джеф, че има любовница, когато прегръдката на един непознат я караше да пламва?

Да. Така беше.

Опитите й да играе фаталната жена бяха завършили с ироничен обрат: тя беше съблазнената. Тя бе изложена на унижение, но когато той започна да я гали, тя спря да играе. Беше я притиснал към себе си и тя го бе усетила твърд и настоятелен срещу тялото си; истината не можеше да се отрече. Тя го желаеше.

Всеки женски инстинкт се бе събудил и не само дългата летаргия бе направила сексуалното й желание толкова силно. А той. Искаше да го направи с него, да усети всяка груба повърхност, всяка дрезгава дума, миризмата му на гора, вкусът на уиски в дъха му, дръзката изпъкналост на пениса му. Искаше го целия, без да я интересува кое е правилно и кое не за д-р Емъри Шарбоно.

Ако той не бе прекъснал това с онзи оскърбителен маниер, тя щеше да се направи на още по-голяма глупачка.

Тази мисъл я обезпокои и увеличи тревогата й, така че когато чу пикала да влиза в двора, тя взе пистолета, стисна го с две ръце и го насочи към вратата.

Той влезе вътре, много по-заплашителен от друг път. Пистолетът не го смути ни най-малко. Изгледа го подигравателно, после хвърли калъфката от възглавницата с обувките й към нея. Тя се приземи на пода в краката й.

— Обуйте си обувките. Заминаваме.

— Къде отиваме?

— Водя ви в планината, освен това бързам.