Сандра Браун
Специална съботна нощ (14)

Тринадесета глава

Джеф беше наблюдавал как светлината на деня преминава в краткотраен здрач. Тъмнината се спусна бързо.

Убиваше време. Искаше да убие Найт и Грейндж, че не го държат информиран, както обещаха. Вместо това седеше и гледаше стенния часовник как прогонва следобеда без следа от онова, което се случваше зад коридора на шерифския офис.

Когато наближи краят на работния ден в клиниката в Атланта, той позвъни на главния номер.

— Обажда се Джеф Съри. Докторите още ли са там?

— О, боже, господин Съри. — Мелодичният тон, с който рецепционистката му отговори, трептеше от емоции. — Оставих ви съобщение, питах ви дали сте научили нещо за д-р Шарбоно. Всички се поболяхме от тревога. Моля ви, кажете ми, че е добре:

— Нека говоря с лекарите, ако обичате. Няма значение с кого.

— Д-р Джеймс в момента е тук.

Той чу как слушалката преминава от една ръка в друга.

— Джеф?

— Боя се, че нямам много за казване, Нийл. Намериха колата на Емъри рано тази сутрин. Но само колата. Това е последният рапорт, който получих.

— Почакайте. Ще ви включа на високоговорител. Всички искат да чуят.

Джеф си представи как болничният персонал се е събрал около бюрото с телефона, докато разказваше малкото, което знаеше.

— Намерих онзи национален горски парк по Интернет. Заема хиляди квадратни мили, повечето от които планини, някои от тях наречени „пустошта“. Теренът не е за хора със слаби сърца.

— Ходил съм на къмпинг в този район — каза докторът. — И тя се е загубила там? Исусе Христе.

— За щастие, както знаете, Емъри е в отлична физическа форма и невероятно издръжлива.

— Там не вали ли в момента сняг? Температурите са много под нулата.

Джеф остави на Нийл да обрисува възможно най-мрачната картина.

— Да, времето определено затруднява търсенето й.

Хората в другия край на линията се надпреварваха да му задават въпроси един през друг. Той ги прекъсна:

— Съжалявам. Не знам нищо друго. Полицаите още не са се върнали, нито са звънели. Или ако са го направили, то не са говорили с мен. Минаха часове, откак тръгнаха, и аз съм „на тъмно“ като вас. Адски разстройващо е.

— Искате ли да ви закарам дотам?

Докторът правеше предложението заради Емъри, не заради Джеф, и той бе доволен да има основателна причина да го отхвърли.

— Няма какво да направите. Това, което знам, е, че трябва да мислим позитивно и да се надяваме, че Емъри е добре и просто не успява да се свърже с мен.

Колегите й се съгласиха с думите му, но гласовете им бяха потиснати, когато му казаха довиждане.

Той се обади след това в офиса си и остави гласово съобщение за секретарката си, казвайки й само, че по семейни причини утре няма да е на работа. Точно когато затвори, Найт се появи.

Когато Джеф го видя, сърцето му подскочи.

— Емъри?

— Търсенето продължава. Съжалявам. — Той направи знак на Джеф да го придружи и те тръгнаха през лабиринта от бюра в голямата стая. Грейндж седеше на бюрото на Найт, стиснал чаша кафе в ръцете си, които изглеждаха зачервени и напукани. Страните му бяха порозовели от студ.

Джеф взе стола, на който беше седял преди.

— Кога се върнахте?

— Преди малко, успяхме само да си вземем по едно кафе. Искаш ли?

Джеф поклати глава, след това очите му се преместиха от единия върху другия.

— За бога, кажете ми нещо. Каквото и да е. Направо загивам.

Найт побутна чашата си и взе едно ластиче, с което се заигра.

— Тъжната истина е, Джеф, че не знаем нищо за това къде може да е Емъри.

Той погледна към Грейндж, който кимна утвърдително.

— Колата й…?

— Беше единствената, оставена на един паркинг, от който има достъп към живописна панорама и няколко планински пътеки. Тези пътеки се разклоняват непрекъснато, след това всяка една има артерии, стигащи догоре и до долу. Записах имената на някои от тези маршрути. Погледни, виж дали някоя ти звучи познато.

Джеф взе листа, който Найт му подаде, и прочете списъка.

— Всички ми звучат еднакво. Индиански имена. Нищо не ми идва на ум. Пътеката, по която е тръгнала, може да е тук, но… Съжалявам. Просто не си спомням.

— Всички търсиха, докато се стъмни. До този момент няма следи от нея.

Джеф остави листа на бюрото на Найт, след това наведе глава и разтърка слепоочията си. Двамата офицери го оставиха да си направи изводите от онова, което му бяха казали. Накрая той вдигна глава и прокара ръка по лицето си.

— По колата й нямаше ли някакви следи?

— Беше покрита с тънък леден слой, а отгоре беше натрупал сняг, но не изглеждаше да е докосвана, след като е тръгнала. Наоколо не се виждаха следи, което показва, че никой не е бил там, след като е паркирала.

— Ами вътре? Някакви признаци за борба? — Той преглътна. — Изнасилване?

— Това е добрата новина. Няма следи от борба — каза Найт, усмихвайки се.

— Слава богу.

— Изглежда сякаш е паркирала и е тръгнала сама. Няма спукана гума. Не е оставила ключовете, разбира се, но след като… ъ-ъ-ъ… момчетата от сцената на престъплението…

— Сцена на престъпление?

— Така я разглеждаме, докато не разберем станалото. Както и да е, след като те приключиха с колата, ние я проверихме. Запали веднага. Няма проблеми с двигателя. В багажника намерихме обувките, които е носила в петък, и брезентова торба с името й върху нея.

— И бележник от скъпа кожа с визитни картички вътре.

Найт кимна.

— Донесохме брезентовата торба в офиса и искаме да я прегледаш, да видим дали ще забележиш нещо необичайно. Ние вече прегледахме съдържанието й, но не видяхме нищо, освен нормалните неща. Дрехи за преобличане, бельо, тоалетни принадлежности.

— Трябва да е пътувала по светло. Канела се е да остане най-много две нощи.

— В колата имаше и лаптоп — добави Грейндж.

— Никъде не ходи без него.

— Не можем да влезем в него без паролата. Знаете ли я?

— Имената на майка й и баща й, само че на обратно.

Грейндж си ги записа.

— Колегите чакаха паролата. — Той стана и изчезна по коридора, докато Джеф трябваше да започне да изследва лично съдържанието на компютъра на Емъри.

— Не открихме клетъчния й телефон.

Той заобиколи Найт.

— Носи го в туристическата си раница, когато тича. В случай… — Той спря, заеквайки. — В случай на беда.

— Ами, още не го е използвала. Проверихме. Освен това не излъчва сигнал.

Грейндж се върна и каза на Найт:

— Ще ни уведомят.

— Кой и за какво ще ви уведоми? — попита Джеф.

Грейндж беше лаконичен.

— Нашите компютърни спецове. Ще ни кажат, ако намерят нещо полезно на компютъра й.

Джеф се беше сдържал досега.

— Междувременно жена ми още я няма. Търси ли я някой, всъщност?

— Много хора я търсят, Джеф. Но е тъмно. Пътищата горе са дяволски непроходими, но въпреки това изпратихме офицери. Снеговалежът горе е много по-силен, отколкото тук. Утре, ако времето е ясно, ще изпратим хеликоптер, но прогнозата не е обещаваща. Търсенето ще продължи по земя, но става бавно заради терена. Ако е възможно, ще получим полицейско куче, за да…

— По дяволите. — Той стана и се отдалечи, като блъскаше юмрук в другата си длан. — Утре. Ако. Полицейско куче, за бога. — Спря да крачи и се обърна отново към тях. — Къде е този паркинг? На какво разстояние е оттук?

— На известно — отвърна Найт.

— О, това много ми помогна.

— Джеф, седни.

— Задникът ми хвана циреи от седене! Ще отида сам!

— Това няма да е много мъдро.

— О, колко време ще ви отнеме на вас, мъдреците, да вкарате паролата в компютъра на Емъри?

Найт въздъхна:

— Критикувайте усилията ни, щом това ви кара да се чувствате по-добре, но ако и вие се объркате някъде горе из планината, тогава скоро ще ни се наложи да търсим двама души, вместо един.

Джеф се спря и се залюля на пети напред-назад.

— Ами ФБР?

— Не можем да ги включим в това, но и те биха направили същото като нас.

— Което е страшно ценно.

— Вижте, Джеф, знам, че ви се струва, че нищо не се прави, но…

— Адски сте прави. Точно така ми се струва.

— Разбирам колко отчайващо може да е.

— Как ли пък не. На някого от вас случвало ли се е любим човек да изчезне?

Найт тихо призна, че не е преживял такова нещастие.

— Тогава не се преструвайте, че знаете какво чувствам в момента.

— Добре, ще спра с тези баналности, ако седнете и ни позволите да поговорим за някои неща с вас.

Джеф не го направи веднага, но постепенно осъзна безполезността на избухването си, затова се върна на мястото си.

— Кажете, за какво искате да говорим?

— Ами — започна Найт, — както казах, изглежда Емъри е паркирала и се е отдалечила от колата по своя воля. Няма следи да е била нападната или влачена, нищо такова.

— Което означава, че е претърпяла злополука в онази ужасна пустош. И още е някъде там, докато ние си седим тук, където е приятно и топло, и кафето е горещо.

— Възможно ли е да се е срещала с някого?

— Не — отвърна Джеф рязко. След малко погледна към Грейндж и попита: — Като например?

— Има маратонски клубове. Понякога бегачите тренират в групи.

— Емъри тренира сама.

— Винаги ли?

— Да. Ако е членувала в клуб или нещо такова, никога не ми е споменавала. Тя не ходи да се среща с никого. Проверихте ли за такива клубове?

— Мери-Джо го направи. Никъде не се откри Емъри да е записана.

— Тогава защо пак повдигате въпроса?

— Двойна проверка — каза Грейндж, оставайки невъзмутим. — Малко вероятно, но все пак е възможно Мери-Джо да е пропуснала.

Найт каза:

— Жена ми се разхожда всяка сутрин с група жени в квартала. Не е спортно ходене, нали разбирате. По-скоро шляене, което им дава време да поклюкарстват за някой, който не е излязъл с тях. — Като погледна Джеф, той попита: — Сигурен ли сте, че Емъри няма някое приятелче, с което да тренира?

— Сигурен съм. Не знам да се е срещала с когото и да било. Освен това причината, поради която замина в петък, беше, че иска да е сама.

— Защо е искала да бъде сама? — поинтересува се Найт.

— За да може да се концентрира. Бягането е като терапия за нея. Използва го, за да разбере и подреди нещата в главата си. То е като… като църква за нея. Дава й духовна сила.

— Чувал съм за това. — Найт погледна към Грейндж и кимна замислено.

— И все пак, трябва да е ужасно отдадена, за да шофира над сто мили, за да бяга сама по планински маршрут.

— Сама си създаваше предизвикателства — каза Джеф. — Поставяше си трудни лични цели.

— Човек, който непрекъснато се опитва да се надмине?

— Това също. Тя е перфекционистка. Посвети ли се на нещо, все едно е изковано в стомана.

— Включително бракът?

Странната на пръв поглед бележка на Грейндж го раздразни и той го показа.

— Моля?

Найт, с тон на мъдър дядо или свещеник, попита меко:

— Джеф, тя вярна ли ви е?

Той се вбеси и ги изгледа с пламнали очи.

— Знам какво си мислите, но грешите.

— Какво, според вас, си мислим?

— Че Емъри се е срещнала там с мъж. Че аз съм будала, последният, който разбира, че жена му му изневерява.

— Не е ли възможно?

— Не. Категорично не.

— Хубаво — кимна Найт. — Предупредих ви, че се налага да ви зададем някои трудни въпроси. Щом казвате, че всичко е цветя и рози, тогава… — Той разпери ръце встрани, оставяйки жеста сам да говори за себе си.

— Не съм казал, че всичко е цветя и рози. — Джеф сведе поглед към пода и когато вдигна глава, двамата полицаи го гледаха очаквателно. — Двамата с Емъри се скарахме в четвъртък вечерта.

— Вечерта, преди да тръгне за тук?

— Да.

— За какво?

— Започна от дреболия. Не исках тя да идва тук. Според мен пътуването беше абсурдно ненужно. Защо да не тренира някъде близо до вкъщи, където не се изисква да нощува навън, и което е, честно казано, по-малко опасно? Едното доведе до друго и скандалът ескалира. И двамата избухнахме. Легнахме си сърдити. В петък следобед, когато я видях да тръгва, още не ни беше минало. Нито един от нас не се извини, нито си взе обратно думите, които бе изрекъл предишната нощ.

Найт направи физиономия. Грейндж дори не мигна.

След няколко минути напрегната тишина Найт попита:

— По време на спора от какво се възмущавахте?

— Най-общо казано, от времето, което тя прекарва в тичане. И по-специално за предстоящия маратон. Организира го от почти една година. Голямо благотворително събитие. Обещала е голяма сума пари, ако финишира. Това ще е първото й бягане след травмата на крака, която претърпя. Тренировката беше сурова. Много по-тежка, отколкото смятах, че е здравословно и умно. Настоявах да пробяга само половината разстояние, но тя не искаше да чуе. Как щяло да изглежда пред останалите бегачи, ако организаторката не успеела да финишира? Казах й, че това е гласът на егото й и нарекох заниманията й идея — фикс.

Найт подсвирна.

Джеф каза:

— Признавам, че това беше удар под кръста. Тя излетя от стаята, а аз бях прекалено ядосан, за да я догоня. Скандалът завърши с това.

— А тя за какво избухна? — попита Грейндж.

На Джеф му отне известно време, за да отговори, претегляйки колко желае да разкрие, но реши да бъде откровен.

— Във фирмата ме прескочиха и не ме направиха партньор. Не защото не съм го заслужил, а заради вътрешнофирмена политика. Което е унизително. Бях разочарован, раздразнен и, признавам, Емъри допринесе още за неудовлетворението ми.

— Как така?

— Бях потиснат и мрачен. Не бях особено приятен. Отхвърлях опитите й да ме утеши и да повдигне самочувствието ми. — Той вдигна рамене. — В четвъртък вечерта безсилието, което траеше месеци наред, достигна връхната си точка. И двамата си казахме разни неща.

Грейндж сега само седеше и го гледаше. Найт попита:

— Не оскърбителни, предполагам? Не сте стигали до физическа разправа, нали?

— Боже. Не! Не сме такива. Повишаване на глас, това беше всичко.

Найт кимна.

— Съпругата ми и аз днес сутринта се скарахме заради една мокра кърпа, която съм оставил на пода в банята. Тя ми се развика, попита защо тогава не пикая на пода, щом хвърлям кърпата. Човек никога не знае какво ще вбеси една жена.

Сравнението изуми Джеф до такава степен, че той замълча.

Найт се изправи и сякаш по мълчалив сигнал, Грейндж стори същото.

— Ако излезе нещо до довечера, ще ви уведомим — каза Найт.

Джеф го погледна невярващо.

— Това ли е? Затваряте магазина и се прибирате вкъщи?

— Не се безпокойте. Нашите хора работят по въпроса от други ъгли.

— Какви хора? Какви ъгли?

— Гледни точки — Сутринта ще започнем рано. Всъщност, може да се окаже полезно да сте с нас, Джеф.

— Бих искал много. Не мисля, че мога да понеса още един ден да седя тук.

— Добре. Тогава ще дойдете с нас.

С онзи разбит пикап? Нямаше начин.

— Ще ви следвам в моята кола.

— Не, ще пътуваме всички заедно — каза Найт твърдо, без да оставя място за спор. Детективът вдигна подплатеното си яке от облегалката на стола и го облече. Поглеждайки палтото на Джеф и шала му „Бърбъри“, каза: — Ще ви трябват други дрехи.

— Нося си скиорско яке.

— Носите си?

Джеф се обърна към Грейндж:

— Моля?

— Взел сте си багаж, преди да тръгнете от Атланта за тук?

— Взех си някои неща, да.

— И как така? Смятали сте да останете тук известно време?

— Предполагах — натърти той на думата, — че когато намеря Емъри, по всяка вероятност няма да си тръгнем обратно преди понеделник сутрин. Дойдох подготвен да прекарам тук поне една нощ.

Грейндж не показа реакция на обяснението.

Найт насочи Джеф към изхода:

— Утре сутрин ще ви вземем… в колко… да кажем в седем? Прекалено рано ли е?

— Ще бъда готов. Надявам се само, че ще мога да остана в мотела още една вечер.

— Погрижили сме се — каза Грейндж. — Обадихме се и ви запазихме стая.