Сандра Браун
Специална съботна нощ (5)

Четвърта глава

— Не си ли притеснен?

Джеф Съри се протегна и се прозя, след което се обърна настрани и се подпря на лакът.

— Ни най-малко. Това е тактика за привличане на внимание. Емъри иска да ме накара да се притеснявам за нея.

— Не й е в стила да не се обажда.

Той се намръщи.

— Звъни постоянно. И то в най-неподходящите случаи. Като миналата нощ.

Клетъчният му телефон беше започнал да вибрира върху тоалетната масичка в банята точно когато той и Алис се бяха пъхнали под душа след изморителната сексгимнастика. Говоренето със съпругата му всъщност би добавило известна възбуда към сапунената игра. Но въпреки това се беше възмутил от прекъсването на Емъри, която сякаш умишлено беше избрала момента.

Напоследък тя му се обаждаше често през деня, в повечето случаи за нещо маловажно. Като например дали иска да яде, или не. Дали иска тя да вземе дрехите от химическото, или той ще го направи вместо нея. Дали се е обадил на фирмата за чистене да ги включат в графика си, или тя да се обади.

Триковете й бяха смехотворно прозрачни. Въобразяваше си, че е невероятно хитра и изобретателна, докато беше напълно ясно, че се опитва да следи графика му. През изминалите няколко месеца трябваше да й се отчита къде е ходил и колко време е бил там. Постоянният й контрол беше започнал да става прекалено досаден и се налагаше той да измисля благовидни извинения за времето, прекарано с Алис.

— Не беше ли страхотно? Два дни почти необезпокоявани.

— Разглезваш ме. Закуска в леглото тази сутрин.

— По-скоро обяд — каза той и се притисна към шията й.

Тя простена.

— Не мога да повярвам, че сме спали до толкова късно. Колко сме пили снощи?

— Не мисля, че беше виното, мисля, че беше по-скоро тревата. Много високо качество.

Тя покри лицето си с ръце и се засмя.

— От години не бях пушила. Загубила съм тренинг.

— Беше адски забавно. — Той прокара пръст между гърдите й. — Това те направи много секси. Не че имаш нужда от помощ в това отношение.

Алис не беше от жените, след които се обръщат. Тъмните й очи и косата й съответстваха на матовия й тен, който някои биха сметнали за поразителен. Можеше да бъде наречена дори красива. Но дори най-милостивите критици не биха й дали повече от пет по шестобалната система.

Но си имаше и предимства да си с по-обикновена жена. Страхът от отхвърляне я караше да е благодарна; благодарността я правеше лесно задоволима и манипулируема без усилия.

Между веждите й се образува вертикална бръчка.

— Мислиш ли, че Емъри знае за нас?

— Не.

— Честно?

— Честно, не. Не знае.

Категоричното му отхвърляне беше в основата си вярно. Той искрено можеше да каже, че Емъри не го е обвинила, че има афера, което не означаваше, че тя не подозира. Но за да облекчи безпокойствата на любовницата си, той разтърка мястото между веждите й с показалец, изглаждайки тревожната гънка.

— Цупи се, това е всичко.

— Не ти ли каза нещо, преди да тръгне?

Леко раздразнен от настойчивостта й, той въздъхна:

— Да. Каза довиждане.

— Знаеш какво имам предвид. Каза ли нещо, което да подсказва, че е научила за теб?

— Когато се прибрах вкъщи я заварих да тръгва и започнах да я убеждавам да не тръгва. Но, честно казано, не съм се престаравал. Колкото по-скоро напуснеше града, толкова по-скоро можех да те вкарам в леглото. — Той сложи ръка на гърдата й и започна да я масажира с леки движения.

— Нищо друго ли не си казахте?

— Помолих я да ми звънне, когато пристигне в мотела, и тя го направи. — Той се приближи до ухото й и изръмжа: — И забави осъществяването на фантазията ми под душа. За което никога няма да й простя. — Той се наведе надолу и захапа леко върха на зърното й.

Но тя не се разсея толкова лесно.

— Това беше преди повече от двайсет и четири часа, Джеф, което е доста време да не се обади.

— Каза ми, че може да остане още една нощ там, ако се чувства прекалено изморена от бягането. Явно точно това прави.

— Откъде знаеш, че не се е прибрала вкъщи, докато си бил тук?

— Защото ако алармата на къщата се изключи, телефонът ми ще иззвъни. Да благодарим на бог за приложенията.

— Тя не би ли се обадила, ако реши да пренощува там?

Той въздъхна с примирение.

— Не че ми е приятно да го обсъждаме, особено по време на любовна игра, но щом държиш да знаеш: бяхме скарани, когато тръгна. И сега ми се муси и ме наказва, като не се обажда.

— За какво сте били скарани?

— Заради този проклет маратон, на който иска да бяга.

— Ти какво общо имаш с този маратон?

— Именно! — каза той разпалено. — Това я попитах и аз. Това не е нещо, което ме интересува, тогава защо трябва да се влача с нея?

— За да викаш за нея, може би?

— Правил съм го. На всеки шибан маратон. Часове наред съм се блъскал за място на финалната черта, изчаквайки десетте секунди, които ще й отнеме да мине покрай мен и да получи аплодисментите ми за изключителното си постижение. Отказвам да го правя отново. Но това е специално бягане за нея, затова се почувства засегната и… Защо, по дяволите, ти разправям за семейните си неволи, когато предпочитам да правя това? — Той плъзна ръка между бедрата й. — Не е ли по-добре?

Тя въздъхна и се сгърчи при допира на ръката му.

— Много по-добре.

Той си сложи презерватив и се пъхна между бедрата й, които на усещане бяха много по-различни от тези на Емъри. Или поне доколкото си спомняше разтворените бедра на Емъри. Беше толкова отдавна, откакто не бяха правили секс с нея, че беше започнал да забравя.

Не беше сигурен кой пръв бе охладнял, тя или той. Дали й изневеряваше, защото брачният секс беше станал толкова нередовен и лишен от вълнение, или беше станал нередовен и скучен, защото Емъри интуитивно усещаше, че той намира забавление в леглото на друга жена?

Не че приемаше всички тези обвинения за своята невярност. О, не. До голяма степен това се дължеше на Емъри. Всеки ден тя ставаше и излизаше преди съмване, никога не се прибираше вкъщи преди да мръкне. Работеше безкрайни часове в клиниката, след това обезумели пациенти й звъняха по всяко време през нощта и я питаха какво да правят с течащите носове на хлапетата си, с температурата или диарията.

Свободното й време пък беше посветено на това да тренира за проклетите си маратони. Тя тичаше. През. Цялото. Време.

Беше бегачка, когато се запознаха. В началото той се възхищаваше на нейния атлетизъм, на издръжливостта и самодисциплината й. Както, разбира се, и на стегнатата й фигура и добре оформени крака. Няколко години тичаха заедно. Но след това тя се беше вманиачила.

Хубаво. Беше я оставил да се занимава с нейното хоби, докато той се занимаваше със своето и точно сега стискаше меките й бедра срещу помпащите си хълбоци. Натисна още веднъж и свърши. Не беше сигурен дали Алис е свършила, но в чукането я биваше много повече, отколкото Емъри.