Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mean Streak, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 54 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2014)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Сандра Браун

Заглавие: Специална съботна нощ

Преводач: Диана Райкова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Ергон

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-619-165-028-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2729

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Специален агент Джак Конъл от ФБР изкачи стъпалата от кафяв камък, провери кутията на вратата и натисна бутона до името Гаскин. Тя го очакваше и отговори почти веднага.

— Господин Конъл? — прозвуча от домофона.

— Тук съм.

Пусна го да влезе. Той отвори главната врата и пристъпи в малък вестибюл, после мина през друга врата от тежко, резбовано дърво с гравирани стъкла. Беше го предупредила, че сградата не е била предвидена за асансьор, но за щастие нейният апартамент беше на втория етаж.

Той заобиколи централната колона на витата стълба и стъпи на площадката. Елинор Гаскин стоеше в рамката на отворената врата, откъдето му подаде ръка.

— Не сте се променили.

— Не може да се каже същото за вас.

Тя се засмя добродушно и потупа наедрелия си корем.

— Ами с това тук…

Сега, наближавайки четирийсетте, тя беше впечатляваща, с раздалечени кафяви очи и права черна коса, която носеше подстригана в стил двайсетте. Беше с черни гамаши, балетни пантофки и огромна риза заради бременността си. Нямаше нищо изкуствено в усмивката й. След като се ръкуваха, тя се отдръпна и му направи знак да влезе.

— Благодаря, че ми се обадихте — каза той. — Оставяме визитките си на хората, но рядко очакваме някой да ни се обади. Особено пък след толкова време.

— Четири години, ако не греша.

Бяха минали четири години от масовата стрелба в Уестбъро, Вирджиния. Беше разпитвал тази млада жена два месеца подир ужасния ден, но не бе разговарял с нея пак до неочакваното й обаждане миналата вечер.

— Заповядайте, седнете — каза тя. — Да ви предложа нещо?

— Не, благодаря.

Той седна на дивана. Стаята беше обляна в слънчева светлина, която проникваше през еркерния прозорец, обърнат към улицата. Апартаментът беше в жилищен блок, заобиколен от дървета, разположен между два от натоварените булеварди в Ню Йорк Ъпър Уест Сайд.

— Хубава сграда — каза той. Апартамент като този, който явно заемаше целия втори етаж, си идваше със съответната сериозна цена.

Сякаш прочела мислите му, тя каза:

— Съпругът ми го наследи от баба си. Живяла е тук четирийсет години. Трябваше да го ремонтираме, разбира се. Нови бани, нова кухня. А най-хубавото от всичко е, че има допълнително помещение за детска стая.

— Първо дете?

— Да. Ще е момиченце.

— Поздравления.

— Благодаря. Очакваме.

Двамата размениха усмивки на любезни непознати, които имат да обсъдят нещо важно, но неприятно. Тя беше тази, която заговори първа:

— Гледахте ли видеото, което ви изпратих по имейла?

— Не по-малко от дузина пъти. Но бих искал да го изгледам с вас, за да се уверя, че гледам правилната жена.

Тя отиде до един шкаф, пълен с купчина аудио-визуални компоненти. Включи нужния и на плоскоекранния телевизор върху стената над камината записът тръгна. Остана отстрани, с дистанционното в ръка. В най-долния край на картината с едри букви беше изписано името на един телевизионен канал.

— Скоро ще се появи… ето. — Тя спря видеото и му посочи една жена, едно лице в тълпата. Беше национална новинарска емисия, излъчена предишната вечер. Протестиращи в Олимпия, Вашингтон, бяха отишли до сградата на конгреса във връзка с отменянето на закона за оръжията. Въпросната жена носеше протестен плакат.

— Помислих, че имате предвид точно тази — каза той. — Изглежда някак като Ребека Уотсън, но… не съм сто процента сигурен. — Джак отиде до телевизора, за да погледне по-отблизо. Изследва лицето измежду многото други. — Оттук я познахте, така ли?

— В мига, в който я видях.

Той я изгледа замислено.

— Познавах добре Ребека. Преместих се в града веднага след завършването на колежа, млада и без всякакъв опит. Тя ми даде шанс. Човек не забравя първия си работодател. Работихме заедно в „Мейсис“ почти пет години, преди инцидента в Уестбъро, и не само като обикновени познати. Аз й бях дясната ръка. Прекарвахме заедно часове наред в службата. Тогава не бях обвързана. Тя току-що се беше развела. Понякога ходехме у тях след обикновен работен ден и продължавахме да работим, после пийвахме бутилка вино. Бяхме приятелки.

Тя повтаряше онова, което му бе казала преди четири години, когато Ребека Уотсън беше изчезнала и той бе разпитвал Елинор за внезапното изчезване на приятелката й. Младата жена беше разстроена и разтревожена. И искрена. Би заложил кариерата си за честността й. Но тогава не му бе казала нищо, което да е от полза. Беше й оставил визитката си и я бе помолил ако някога види или чуе за Ребека Уотсън, да се свърже с него незабавно.

И снощи тя го направи. Но той не можеше да си позволи да се надява прекалено за някакъв напредък. Все още. В продължение на четири години бе следвал нишки, които изглеждаха обещаващи. И не стигна доникъде.

— Променила се е — отбеляза той. Преди четири години той също бе прекарал известно време с Ребека Уотсън, но двамата никога не бяха споделяли бутилка вино. Разговорите им бяха заядливи. Беше я разпитвал дълго. Часове наред. Дни. Тя му бе казала от самото начало, че никога няма да предаде местоположението на брат си и така и направи.

— Косата й е различна — призна Елинор Гаскин. — Но това лесно се променя.

— Тя тогава носеше очила.

— Големи, с костени рамки. — Елинор се усмихна. — Мислеше, че й придават по-делови вид и й дават предимство, когато сключва тежки сделки. А, повярвайте ми, това наистина го можеше.

— Вярвам ви — каза той, спомняйки си инатливото мълчание на Ребека Уотсън, когато ставаше дума за брат й. Джак никога не успя да я пречупи и това още го измъчваше. — Знам, че тогава говорихме много по въпроса, но може би съм пропуснал нещо. Бихте ли освежили паметта ми?

Те се върнаха на местата си и Елинор му направи жест да продължи да пита.

— Ребека говорила ли ви е някога за него, госпожо Гаскин?

— Имате предвид за брат й.

Джак кимна.

— Говорила ми е много. Родителите им са починали, така че са останали само двамата. Притеснявах се почти колкото нея, че той може да бъде ранен или убит в Афганистан. Не мислех, че тя би могла да понесе загубата му. Те бяха много привързани един към друг. Когато той се прибра у дома Ребека беше много облекчена, безкрайно радостна. Те наистина прекарваха много време заедно. Той обожаваше Сара, беше й като баща. Тя обожаваше вуйчо си. Тогава… — Тя го погледна печално и вдигна рамене.

— Уестбъро.

— Да.

Джак помнеше датата на ужасното събитие. Беше се запечатала в съзнанието му така незаличимо, както името на мъжа, когото още търсеше. После, петдесет и пет дни след стрелбата, и сестрата на този човек бе изчезнала.

Джак прекара изминалите четири години в изследване на всяка възможна улика, опитвайки се да открие Ребека. Защото — както Елинор беше казала — братът и сестрата бяха неразделни. Намирането на Ребека би го довело с една стъпка по-близо до намирането на брат й. За съжаление, изглежда и двамата притежаваха тайнствен талант за изчезване.

Ребека беше купувач на домакински изделия за „Мейсис“, добре платена позиция с поощряващи бонуси. Без предупреждения, без дори да се обади по телефона, тя бе изоставила работата си. Беше опразнила апартамента си през нощта, оставяйки чек в пощенската кутия, който покриваше наема й. Това бе последният чек, който бе написала на сметката си. До ден-днешен все още имаше над две хиляди долара в нея. Беше взела дъщеря си и бе изчезнала, оказвайки се толкова неуловима, колкото брат си.

— Един ден не се появи на работа — каза Елинор тъжно. — Звънях й цял ден, оставих съобщения, на които не отговори. Помислих си, че може би Сара е болна. След развода Ребека Уотсън се беше посветила изцяло на дъщеря си. След изчезването им бившият й съпруг се беше опитал да привлече внимание, беше пуснал собствени пипала, но се отказа от търсенето само след няколко месеца. Според Джак той не се и беше опитвал чак толкова усилено. Скоро след това се ожени повторно. Сега новата му съпруга беше бременна. Имаше други приоритети.

— Не стигнах доникъде с бившия на Ребека — каза той сега на Елинор. — Задавах му въпроси години наред. Знаех, че не го е грижа особено за излизането на Ребека от живота му, но не можех да повярвам, че ще позволи дъщеря му да си отиде толкова лесно.

— Той е егоцентричен негодник и истински задник.

Джак се усмихна на откровеността й.

— Не мога да не се съглася. Детето му го няма, но той изглежда по-загрижен за това колко пари ще му излезе един частен детектив, за да я намери.

— Разчита на вас да ги намерите.

— Хм, не точно. Каза ми, че няма да мога да намеря купчина вонящи лайна върху бяла роза.

— Очарователно. — Тя замълча, след това произнесе: — Двамата с брата на Ребека са се мразели. Знаехте ли това?

— Ребека ми го каза.

— Била е взаимна и страстна неприязън.

Джак бързо беше елиминирал бившия съпруг като човек, към когото един военен ветеран и изкусен стрелец би се обърнал за помощ. Те се бяха отнасяли враждебно един към друг от самото начало на брака на Ребека.

— Елинор, кажете ми истината. След като брат й изчезна, докато аз си гонех опашката, опитвайки се да го проследя, Ребека знаеше ли къде съм?

— Закле ми се, че не. Казах ви го още преди четири години. Казах ви също така, че й вярвам.

— Всички лъжат — произнесе той спокойно, сякаш се мъчеше да убеди дете. — Лъжат добри приятели. Лъжат особено властите и най-вече, когато се опитват да прикрият някого, когото обичат. А начинът, по който Ребека внезапно напусна живота си тук, не я рисува като човек, на когото може да се има доверие. Не и в моите очи, във всеки случай.

— Не, сигурна съм, че не. — Бъдещата майка му се усмихна леко. — Но когато нещата се отнасят до брат й, можеше да й се има голямо доверие, нали?

* * *

Когато Джак Конъл пристигна в манхатънския офис след посещението си при Елинор Гаскин, той избегна всички, които се опитваха да го заговорят, отиде право в бърлогата си и затвори вратата. Отговаряше само на имейлите и на телефонните обаждания, които не търпяха отлагане, но не направи нищо, което не беше задължително за една типична понеделнишка сутрин.

Оставяйки всичко друго да чака, той отвори чекмеджето на бюрото си, в което държеше една папка с оръфани корици, върху която беше напечатано име с червено мастило. Когато остави папката на бюрото си, той прокле името и мъжа, на когото принадлежеше, след това отвори папката, и след кратко прелистване, намери една снимка на Ребека Уотсън, взета преди четири години лично от самия него, докато наблюдаваше апартамента й, надявайки се, че брат й ще се появи.

Приликата с жената от видеото беше поразителна, но не беше сигурен, че става въпрос за една и съща жена, и не вярваше, че и Елинор Гаскин е напълно сигурна, въпреки че не се съмняваше в нейната убеденост.

Пет минути по-късно продължаваше да сравнява двете лица, когато някой почука на вратата и помощникът му, Уес Гриър, анализаторът на данни, провря глава вътре.

— Може ли?

— Разбира се, влез.

Беше се обадил на Гриър за услуга, докато крачеше между къщата на Елинор и най-близката станция на метрото. Гриър беше тих, блед човек, съвсем обикновен на вид, но блестящ. И можеше да си държи устата затворена, което според Джак беше изключително качество.

Мъжът седна срещу него.

— Обадих се в телевизионния канал в Олимпия и говорих с репортера, който е отразявал събитието. В протеста са участвали стотици хора. Но точно тази група е била превозена с автобуси до сградата на Конгреса от Сиатъл. Причината, по която са попаднали в камерата? Отговори ми, че са били най-гласовити и убедителни.

— Провери ли в Сиатъл?

— Открих една Ребека Уотсън в окръга. Живее в старчески дом. Родена е през 1941 година. Което я прави…

— Прекалено възрастна. Мамка му!

— Ще продължа да търся. Ще разширя мрежата.

— Благодаря, Уес.

Мъжът стана и след миг беше до вратата.

— О, без малко да забравя. Късно в петък… ти вече си беше тръгнал, получих още информация за футболния треньор в Солт Лейк Сити. Бил от тези, дето ще нападнат, но няма да ритнат топката на друг играч.

— Треньорът ли ти го каза?

Гриър поклати глава.

— Свързах се със специалист по остеология, който буквално е събрал счупената му бедрена кост. Отне доста супер лепило, каза той.

— Евфемистичен ли беше?

— Не съм сигурен. Каза, че костите били разтрошени.

— Какво друго каза треньорът?

— Нищо. Малко след като се представих, затвори. Точно както и другите.

Джак погледна към папката.

— Не мога да ги обвиня. Страхуват се да говорят.

— И аз щях да се страхувам.

— Някаква идея кой е следващият?

— Работя по въпроса — каза Гриър. — Но знаеш, нещата се натрупват.

— Засега се съсредоточи върху Сиатъл.

Гриър го остави. Джак се взира отсъстващо в затворената врата няколко секунди, след това очите му се преместиха към папката. Той избута настрана снимката на Ребека Уотсън и погледна тази под нея, на брат й.

Снимката беше правена преди мъжът да стане гневен и застрашителен, и преди да изгуби желанието си да се усмихва. На фотографията имаше намек за усмивка в ъгълчетата на устните. Но ако човек я изследваше толкова често и внимателно, както Джак правеше, щеше да забележи, че леките бръчки бяха вече там, заскобвайки устните, почти предсказвайки отлъчването, което щеше да си наложи в Уестбъро.

Джак промърмори въпроса, който бе задавал хиляди пъти:

— Къде си, кучи сине?