Сандра Браун
Специална съботна нощ (36)

Тридесет и пета глава

При споменаването на осемте смъртни случая, Хейс рязко се изправи и върна стола до масата за хранене.

— По-добре да приключваме, док.

— Да приключваме?

— Утре може да е дълъг ден.

— Искам обяснение за това, което агент Конъл ни каза за теб.

— Спалнята е надолу по коридора. Банята е отдясно. Аз ще се свия на дивана.

— Хейс? — когато той се обърна към нея, тя каза:

— Предполагам, че това е истинското ти име. Хейс Банък?

Той се поколеба, преди да кимне кратко.

— Радвам се, че най-после го знам.

— Не бързай да говориш.

— Ако бях потърсила в интернет, какво щях да намеря? Военното ти досие? Научната ти степен по строително инженерство? Че имаш сестра и племенница в Сиатъл?

— Боже, боже. Значи Конъл е бил същински фонтан от информация, а?

— Говореше също за някакъв треньор по футбол. За свещеник. И други в допълнение към Норман и Уил Флойд.

— Вземам си думите обратно. Той е един дърдорко.

— Всичко е свързано с онази стрелба във Вирджиния.

Очите му станаха студени и враждебни.

— Трябва да си лягаш, док. Иди да поспиш.

— Не ми се спи.

— Добре тогава, аз ще отида.

Той тръгна към коридора, но тя бързо му препречи пътя.

— Кажи ми за какво е всичко това?

— Сигурен съм, че ще научиш, когато му дойде времето.

— Искам да знам сега. Искам да го чуя от твоята уста, не от някого другиго.

— Защо?

— Защото иначе никога няма да повярвам, че си бил забъркан в нещо толкова отвратително.

— Е, бях. — Тонът му беше рязък, сух. — Ето. Това е всичко, което трябва да знаеш и всичко, което ще получиш от мен. То няма нищо общо с тук и сега.

— Агент Конъл мисли, че има.

— Агент Конъл да си го начука. Случилото се тогава не те засяга по никакъв начин.

— Но засяга теб.

— Не се опитвам да спася моя живот! А твоя.

— Нямам нужда да ме спасяваш! — викна тя, разгорещена от спора. — Мога да отида сама при Конъл, Найт и Грейндж, и…

— Какво?

— Да обвиня Джеф.

Той строго поклати глава.

— Не е добър план.

— Защо?

— Нямаш никакви доказателства, които да подкрепят твърденията ти.

Тя разтвори ръка, показвайки му водача на ципа, после бързо дръпна ръката си обратно.

Той сви рамене с безразличие.

— Безполезно. Откъде го имаш и откога, твоята дума срещу неговата — забрави ли?

— Но това, заедно с камъка би…

— Нямаш камъка.

— Но той е у теб.

— Точно така. У мен.

— Пазиш го като гаранция — от мен?

— Дали всъщност не гледам да опазя теб — да не нахлуеш с „доказателствата“ при онзи мазен кучи син, за когото си омъжена, и да се изложиш на опасност? Дяволски си права, така е.

— Джеф не може да ми направи нищо, докато съм заобиколена от полицаи.

— Което е единствената причина, поради която не дойдох да те взема по-рано. Чаках навън пред болницата последната нощ, докато видях Джеф да излиза и предположих, че си в безопасност. По-голямата част от днешния ден прекара в компанията на униформени. Но какво ще се случи, когато те си вдигнат шапките и си тръгнат поради липса на доказателства срещу него? Ще изиграеш своята карта. Ще го обвиниш. И как според теб ще приеме той това, когато вече е готов да те убие?

В това имаше логика. Дори Джеф сега да извадеше желязно алиби, тя никога повече нямаше да му вярва и да се чувства спокойна насаме с него. Никога повече.

— Добре де, планът ми е дефектен. Ти имаш ли друг? Какво възнамеряваш да правиш?

— С камъка ли?

— С всичко. С това, което знаеш за Джеф. С мен.

— Още не знам.

Тя си помисли за братята Флойд, как се мъчат сега в болничните си легла.

— Но ще се съобразиш със закона, обещаваш ли?

— Още не знам.

Разстроена почти до сълзи, тя каза:

— Кажи ми за Вирджиния.

— Не.

— Моля те.

— Не!

— Искам да знам какво си направил!

— Не, не искаш! — Викът му отекна в стените на тясното пространство. Минаха няколко секунди, след това той произнесе с нисък глас: — Повярвай ми. Не искаш.

Напрегнатият начин, по който го изрече, неотстъпчивото му изражение я уплашиха. Тя се отдръпна от него.

— Вероятно си прав. Може би не искам да знам. — И като се огледа обезумяло, каза: — Всъщност, защо изобщо дойдох тук с теб?

— Така. Ще ти отговоря. — Той направи няколко премерени стъпки към нея. — Не съм те издърпал от онзи балкон и не съм те заставил насила да дойдеш с мен. Но щях да го направя, ако е необходимо. — Изчака да смели думите му, после се приближи още, докато лицето му не надвисна над нейното. — Ако трябваше, щях да те овържа с метално въже и да те отнеса. Защото бих предпочел да не искаш да имаш нищо общо с мен, отколкото да те видя мъртва.

Това не беше поезия, но идваше от дълбоко. Сърцето й се изпълни с емоции. Тя се пресегна да докосне бузата му.

Но преди да го е направила, той хвана китката й и я задържа. Когато най-после я пусна, посочи към коридора и нареди дрезгаво:

— Иди да си легнеш. Заключи вратата, ако това ще те накара да се чувстваш в по-голяма безопасност.

* * *

Той чакаше.

Тя не помръдна.

Остана да се взира в него със спокойни, разбиращи, доверчиви очи. Тъкмо обратното на това, което трябваше да бъдат.

— Добре — изръмжа той, — сама си го изпроси.

Стисна я за кръста и я обърна с лице към стената. Съблече пуловера през главата й, после свали фланелката по същия безцеремонен начин. Презрамката на сутиена й падна жертва на нетърпението му и той се свлече по гърдите й. Той го дръпна, хвана ръцете й, опря ги на стената и ги покри със своите, когато се притисна до нея.

Ухапа я леко отстрани на шията, сякаш да я бележи като негова, знаейки дяволски добре, че няма право на нея, че няма право дори да я желае.

— Уплашена ли си?

— Не.

— Значи не го правя както трябва.

Той остави пътека от целувки надолу по врата й; тя изскимтя, но от възбуда, не от страх. Той се тласна към дупето й, давайки й ясно да разбере, че е напълно сериозен.

— Сега страх ли те е?

Вместо да се отдръпне, тя се тласна назад, като се намести, увеличавайки натиска и карайки го да изсъска през зъби.

— Играеш си с огъня, док.

Когато тя го направи отново с въртеливо движение, той свали ръце от нея и невиждащо разкопча дънките й. Умело пъхна ръце в бикините й и между бедрата, намирайки я гореща, влажна и подута от същото настойчиво желание, което пулсираше в него.

Пръстите му се свиха нагоре и влязоха в нея. Той погали магичното местенце и я усети как потръпва. Прошепна дрезгаво в ухото й:

— Искам да съм вътре. Веднага.

Обърна я и я повдигна срещу себе си, след което я пренесе по късия коридор в спалнята. Остави я до леглото и тя започна да съблича останалите си дрехи така трескаво, както той се освобождаваше от своите.

Беше гол, преди тя да се отърве от втората си обувка. Отхвърляйки покривката на леглото, той седна на ръба и посегна към нея, когато тя остана без бельо. Разположи я между бедрата си, хвана едната й гърда и пое зърното в уста, като го подръпваше алчно, почти отчаяно, преди да сключи ръце около нея, привличайки я все по-близо, и притискайки лице в еластичния й корем, а после по-надолу, в сладкия мускус на секса й.

Като се зарови там, той прокара ръце нагоре-надолу по бедрата й, после ги разтвори с повече властност, отколкото бе нужна, защото — колкото и озадачаващо да беше това — доверието й в него бе непоклатимо. Използва палците си, за да я разгърне, разкрие и подготви за нападението на устата си. Провря език дълбоко в нея, веднъж, два пъти, три, навлизайки все по-дълбоко, после приложи към нежната плът кратки набези, карайки я да се задъха и да издаде нисък стон, когато засмука малкото връхче в уста.

Но не искаше тя да свърши, докато беше в нея. Сложи я върху леглото, като сложи колене между вдигнатите й бедра, и тъкмо се канеше да се смъкне върху нея, когато тя каза:

— Чакай!

— Не мога.

Добре де, можеше — можа — когато тя седна, хвана ханша му с две ръце и пое главичката на члена му в уста. Удоволствието бе толкова голямо, че той стисна зъби, без да осъзнава с каква сила е стегнал челюстта си, докато върхът на езика й се зарови в прореза, намери сладкото местенце и той се опита да говори. Ахна и изпъшка, след което произнесе сподавено:

— Исусе, помислих си, че сънувам начина, по който правиш това. — След няколко секунди додаде: — Док, спри. Спри.

Той отмести главата й, но не и преди да е оставила една бърза целувка върху члена му.

Когато тя легна назад, той я последва и потъна в нея, натискайки, докато повече не можеше, после отпусна тежестта си върху нея и зарови лице в шията й.

— Ти ще си моята гибел. Но по дяволите, ако мога да направя нещо. — Надигна се и заковал очи в нейните, започна да се тласка в нея.

Беше невероятно, не само защото беше толкова възхитително стегната и копринена. Беше. Не само защото перфектно и в такт отговаряше и на краткото, и на все по-дълго плъзгане на члена му. Правеше го.

Не само защото когато измъкнеше члена си напълно, тя се раздвижваше под него със сластните движения на източна танцьорка, докато той не издържеше и отново се заровеше дълбоко в нея.

Не само защото ръцете й го галеха с безупречна интуиция. И не само защото, когато тя свърши, той почувства всяка конвулсивна тръпка, но видя и сълзите в очите й, които свидетелстваха за преливащите емоции зад тях.

Всичко това имаше значение. Но онова, което го накара да стане още по-твърд, по-дълъг и по-изразителен, отколкото е бил някога в живота си, беше, че в тези моменти, когато се изгуби в нея, тя обви ръце около главата му, притисна я към себе си и каза шепнешком, сякаш това бе най-скъпата дума в речника й: Хейс.

Дълго след това никой не помръдна. Най-накрая умът му се проясни достатъчно, за да си даде сметка: боже мой, беше свършил в нея. Без презерватив. Ето защо беше толкова хубаво, ето защо той не съжаляваше достатъчно, за да побърза да се откъсне от нея.

Когато най-после се размърда, се подпря на лакът и я погледна. Тя се усмихна сънено. Той обхвана брадичката й със свободната си ръка и я целуна, без да бърза, правейки любов с нейната уста, сластно и бавно.

Когато най-после се отдръпна, каза:

— Какъв съм късметлия, че не се плашиш лесно.

— Каква късметлийка съм и аз.

— Но още си в опасност, док. Така че се страхувай. Само че не от мен.

— Знам.

— Никога от мен.

— Няма. — Тя прокара пръсти през косата му. — Не знам всичко, но едно знам. Не си отговорен за смъртта на осемте невинни хора.

Както мекият блясък на фенер, който внезапно угасва, душата му отново стана тъмна и студена.

Той се отдръпна от нея и се изтърколи по гръб. Впери очи в тавана и каза:

— Права си. Само седем от тях бяха невинни.