Сандра Браун
Специална съботна нощ (25)

Двадесет и четвърта глава

Ребека Уотсън, без никакъв страх от пороя, отиде право до наетата кола на Джак и почука на прозореца.

За да го свали, той трябваше да запали двигателя, което отне пет-шест секунди, но забавянето изглежда я ядоса още повече. Най-после стъклото бавно се спусна надолу. Дъждът влетя вътре. Тя почти му изсъска:

— Специален агент Конъл.

— Не знаех, че ме помните.

Намръщеният й поглед правеше твърдението нелепо.

— Ако сте дошли да ме уведомите, че брат ми е мъртъв, трябваше да сте откровен и да позвъните на вратата. Не беше нужно да клечите тук половината нощ или да си губите целия ден, шпионирайки ме. Така че какво ви води насам?

Фактът, че знаеше за наблюдението, му подсказа, че е бдителна. Беше нащрек за хора, които я следят.

— Може ли да поговорим? — попита той.

— Разкарайте се.

— Добре. Явно сте склонна да сътрудничите.

Тя го изгледа кръвнишки.

— Бил съм целия този път. Моля ви.

Тя остана равнодушна.

Погледът му се стрелна към къщата.

— Той с вас ли живее?

— Да не сте си изгубили ума?

— В този район ли е? Някъде наблизо? На следващата пряка?

Тя не каза нищо.

— Ако не е наблизо, тогава какъв е рискът да говорите с мен?

Тя не каза „да“, но не каза и „не“, не каза също да се разкара, така че когато се обърна и тръгна, той изключи двигателя, излезе и я последва към къщата. Не му предложи да се скрие под чадъра. Той отново покри главата си с якето. Когато стигнаха до верандата, се опита да изтръска дъжда от себе си, колкото можеше. Тя тръгна пред него, но не и преди да си вземе пощата от кутията.

— Тук няма нещо, което да ви интересува, но заповядайте. — Тя пъхна купчината писма в ръцете му и той ги притисна към мокрото си яке. Без да ги поглежда, ги остави на спретната купчинка на масичката в антрето.

— Може ли да използвам тоалетната ви?

Тя го изгледа за миг, сякаш се опитваше да разбере дали не се шегува. След като реши, че не, кимна:

— Разбира се — и му направи знак да я последва по коридора към малка тоалетна под основата на стълбището.

Мина пред него и вдигна капака на тоалетното казанче.

— Виждате ли? Тук вътре няма нищо друго, освен поплавък и лостче, или както там го наричат.

— Плаващ клапан.

Тя свали капака с трясък и посочи към огледалото над мивката.

— Няма аптечка, която да инспектирате. Свободен сте да изтръгнете водопровода под мивката, но ако го направите, ще трябва да го свържете или да ми възстановите разходите за водопроводчик.

— Благодаря за подробните разяснения, Ребека.

— Не забравяйте да си измиете ръцете. — И като излезе, тя затвори вратата след себе си със сила.

Той не само си изми ръцете, но след като ги изсуши, използва хавлиената кърпа, за да попие дъждовната вода от лицето и врата си. Оправи вратовръзката си и прокара пръсти през косата си.

Няколко минути по-късно с облекчен мехур и чувствайки се далеч по-представително, влезе в дневната й. Тя беше включила лампите върху масата и седеше накрая на дивана, с подвити под себе си крака. Черните обувки с високи токчета бяха изритани настрана под масичката за кафе. Тя не особено любезно му посочи един стол, който не изглеждаше толкова удобен, колкото дивана.

Погледнаха се. Той заговори пръв:

— Харесва ми новата прическа.

— Пинк я изкопира.

— Разбира си от работата.

— Достатъчно с глупавите любезности. Как ме намерихте?

— Приятелката ви Елинор.

— О! — Това я изненада. В изражението й се прокрадна тъга. — Как е тя?

— Добре. Очаква раждането на първото си дете след няколко месеца.

— Значи се е омъжила за Тим?

— С фамилия Гаскин?

Тя кимна и когато той потвърди, че това е името на Елинор по мъж, каза:

— Когато я видях за последно, нещата между тях ставаха сериозни. Щастлива ли е?

— Много. Бебето е момиченце. — Той й разказа за посещението си в сградата от кафяв камък и й я описа. — Елинор ми се обади, след като ви забелязала по националните новини в репортаж за протеста в Олимпия.

Тя си пое дълбоко дъх.

— И аз го видях. Никога нямаше да участвам, ако бях помислила, че камерата може да ме улови.

— Откроявате се.

Тя докосна подстриганата си коса.

— Не мислех, че някой ще ме познае.

— Елинор го направи. Беше сигурна, че сте вие. Аз — не. Не и до вчера, когато ви видях да излизате и да си прибирате пощата.

— След всичките тези години още търсите.

Той сви рамене.

— Все още не съм го намерил. Вие сте единствената ми връзка.

— Късметлийката аз.

— Не съм толкова лош.

Коментар не последва.

Той огледа приятната стая. Не разбираше нищо от интериор, кое беше качествено, кое боклук, кое модерно. Апартаментът му беше функционален и това беше единственото му качество. Но за неизкушеното му око тази стая изглеждаше обзаведена с вкус. Въпреки описанието на Уес Гриър за нещата, които се продават в магазина й, стаята не беше претрупана.

Нито пък тя. Беше облечена в обикновен черен пуловер и тесни черни панталони. Бижутата се състояха от един ръчен часовник с черна кожена каишка и единичен наниз от перли. Те бяха в същия цвят като косата й. Резкият контраст въздействаше. Единственият цвят по нея бяха очите.

— Дъщеря ви Сара е пораснала — каза той.

— Свири в училищния оркестър.

— На какъв инструмент?

— На чело. В момента е на репетиция. Родителите на нейна съученичка са днес на ред да ги карат с колата. Ще се прибере в шест и петнайсет. — Тя погледна към големия си часовник. — Искам да си тръгнете оттук преди нея.

— Тя помни ли Уестбъро?

— Разбира се.

— Говори ли за него?

— Непрекъснато.

— Какво казва?

— Че вуйчо й й липсва.

— А вие какво й отвръщате?

— Че и на мен ми липсва.

Той задържа погледа й за миг, после каза:

— Ребека…

— Сега съм Грейс.

Той наклони глава.

— Защо точно Грейс Кент?

— Предложи ми го фалшификаторът, който изготви фалшивите ми документи. Не си бях избрала друго име, така че се съгласих с избора му.

Въпреки признанието й, че е извършила федерално престъпление, той се усмихна.

— Помислих си, че може би сте си спомнили някой мъж на име Кент.

— Не искам друг съпруг.

— След онзи, който сте имали, не мога да кажа, че ви обвинявам.

— Казахте ли му къде сме?

Джак вече клатеше глава.

— И не планирам. Не съм тук да ви причинявам неприятности. Макар че бих могъл да ви арестувам, че живеете под измислено име.

— Такъв голям, лош агент на ФБР — подигра се тя. — Не можете ли да измислите да правите нещо друго?

— О, имам достатъчно работа. В момента разследвам странен инцидент, който се случи в Юта. Преди това се занимавах с любопитна случка в Уичита Фолс, Тексас, която до днешен ден, вече две години, си остава необяснена. Първата, която привлече интереса ми, беше в Кентъки.

Лицето й си остана като маска.

— Какво знаете за един футболен треньор в Солт Лейк? — попита той.

— Че вероятно е мормон?

— Не е. Преместил се е тук от Вирджиния.

— Няма ли мормони във Вирджиния?

— Какво би накарало един треньор в навечерието на шампионския мач да грабне бейзболна бухалка и да си счупи бедрената кост? Или поне той твърди, че счупването е причинено от самия него.

Той остави думите му да отзвучат. Ребека не каза нищо.

— И още нещо странно — продължи Джак, — човек би си помислил, че отборът му от тринайсетгодишни хлапета, родителите им и членовете на общността ще бъдат ужасени от тази трагедия. Но никой, който го познава, не съжалява за принудителното му пенсиониране. Той има славата на човек, който печели, но мнозина поставят под въпрос методите, които е използвал, за да мотивира играчите си. Говори се, че е внушавал страх. Ако някое дете сбърка, бива унижавано. Казвам „говори се“, защото самите деца дума не обелват за това, което е ставало по време на тренировки и след претърпяна загуба. Един от бащите ми каза, че синът му се боял да приказва. В нощта на инцидента треньорът е казал на екипа от бърза помощ, на съпругата си, на полицията, на пастора си, абсолютно на всички, че си го е причинил сам. След това млъкнал. Никакви подробности. Никакви обяснения защо. Нищичко. Вчера все още отказваше да говори за това, което се е случило онази нощ. — Той я погледна многозначително. — Виждате ли иронията тук?

— Как бих могла да я пропусна? Вие едва не я изписахте с главни букви на стената. А и историята си я бива. Само че не схващам по какъв начин ме засяга?

— И това ли искате да изрека на глас?

— Ако мислите, че съм виновна в нещо, тогава защо не ме арестувате?

— Не искам да ви арестувам.

— Тогава какво извинение имате за това, че се крихте в храстите снощи и днес цял ден, следейки всяко мое движение?

— Не изпитвам удоволствие да ви шпионирам.

— Тогава престанете.

— Ще спра. Кажете ми къде е той и…

— Не знам.

— Ребека…

— Грейс.

— Както и да е — каза той, повишавайки глас до нейния. — Да не очаквате да повярвам, че не сте имали никакъв контакт с него от четири години?

— Не съм го казала. Казах само, че не знам къде е и наистина не знам.

— Значи наистина имате контакт с него. Колко често? Веднъж годишно, всеки месец, два пъти седмично? Как се свързва с вас?

Тя протегна ръцете си с дланите надолу.

— Извадете бамбуковата си пръчка и удряйте. Или мъчението с вода^[1] работи по-добре?

Разстроен, Джак стана и заобиколи стола си, сложи ръце на облегалката му и се наведе. Впери очи в нея. Тя имаше същата способност да гледа през човека като брат си. Извръщайки се, той промърмори:

— Проклета семейна черта.

— Какво?

— Очите ви.

— Не сте първият, който го забелязва. Когато бяхме деца… — Тя се отказа да завърши изречението.

Джак отново седна в стола си.

— Когато бяхте деца, какво?

— Нищо.

— Хайде. Кажете ми нещо, което не знам. Поне зрънце информация.

— Мама правеше говеждо задушено всяка неделя.

— Всички майки правят говеждо задушено в неделя. Кажете ми нещо за него.

— Вече знаете всичко.

— Изненадайте ме с нещо.

— Той всъщност обича сок. Или поне обичаше. Всъщност, предполагам, че още обича.

Джак гледаше как, макар да не искаше, мислите й се върнаха към миналото. Към едни по-щастливи времена. Тя произнесе с горчив тон:

— Винаги ме е закрилял. Аз съм с две години по-млада и той приемаше ролята на по-голям брат сериозно. Доколкото си спомням, не ме изпускаше от поглед. Не би позволил на никого да ме закачи.

— С подобен бодигард човек трябва да е пълен глупак да се замеси с вас.

— Аз също бях способна да се защитя.

Той се усмихна.

— Обзалагам се. Как точно?

— Казвах на всички грубияни да си го начукат.

Той се беше държал като един от тях и предполагаше, че в някаква степен си е заслужил този отговор. Усмивката му угасна и той обърна глава към прозореца; сякаш гледаше през водопад. Потоците дъждовна вода чертаеха своите маршрути надолу по стъклото.

След малко, връщайки се отново към нея, той произнесе:

— Не се опитвам да ви тормозя, Ребека. Щях да го направя, ако смятах, че ще доведе до някакъв резултат, но мисля, че дори бамбуковите пръчки няма да ви накарат да издадете къде е той.

— Няма, защото не знам.

— Помислете за близките на жертвите. — Това беше удар под кръста, но той би използвал всичко, каквото можеше. — Знаете ли, те поддържат връзка с мен. Имейли. Телефонни разговори. Дрънканици, които ти късат сърцето… знам, че не ви мига окото от грубостта ми. Но пък вие знаете, че тези хора искат и заслужават…

— Стига!

Тя скочи от дивана като опарена и излетя от стаята с грацията на черна котка. Разбра, че е отворила входната врата, защото усети полъх на влажен въздух. Той стана неохотно и я последва в антрето. Тя държеше широко отворена вратата, взираше се в пода под босите си крака, позата й беше скована.

Когато я доближи, тя вдигна глава, поглеждайки го с тези кристални очи.

— Създадох добър живот за Сара и за мен тук. Но бих го изоставила за миг. Бих изчезнала отново. Ако продължавате да ми досаждате, ще го направя. Знаете, че съм способна.

— А вие знаете, че аз ще продължа да го търся и ще го намеря.

— Губите си времето. Той никога няма да позволи да бъде намерен.

— Сигурна ли сте? Не сте ли си помисляли, че това може да е облекчение за него?

Тя се изсмя горчиво.

— Я стига. След малко ще ми кажете, че това би било най-доброто нещо за него.

— Няма ли да е така?

Тя сведе предизвикателния си поглед дълго преди да извърне главата си настрани. Виждайки малка пукнатина в бронята й, той се възползва.

— Знаете, че това ще е най-доброто за него, Ребека. За вас също ще е много по-добре. Ще спрете да се притеснявате, че ви шпионирам. Ще можете да използвате истинското си име. Няма ли да е по-добре за всички? — Той направи стъпка към нея и заговори настоятелно: — Помогнете си, като помогнете на мен. Само ми загатнете, насочете ме.

— Карате ме да предам брат си.

— Той никога няма да научи, че информацията е излязла от вас. Кълна ви се. — Тя го слушаше, така че той натисна: Не искате да изгубите хубавата си къща тук, да оставите очарователния си магазин. А дори да го направите, какво ще стане със Сара?

Тя го стрелна с поглед и той си помисли: Аха! Точка за мен.

— Сара беше дете, когато напуснахте Ню Йорк, прекалено малка, за да разбира последствията. Да избяга с мама посред нощ е било голямо приключение. Но сега няма да е така. Ще упорства. Няма да иска да остави приятелите си. Ще се възмути, че я принуждавате.

— Скоро ще се прибере. Трябва да си тръгнете.

— Ще й кажете ли, че съм бил тук?

— За луда ли ме мислите?

— Тогава как ще й обясните, че сте разстроена?

— Не се ласкайте, Джак. Нямате способността да ме разстройвате.

— Фактът, че се обръщате към мен на първо име показва колко сте разстроена. Нещо повече, вие лъжете. Мисля, че ви измъчва много да карате дъщеря си да живее сенчест живот.

Можеше да се закълне, че й се иска да го убие за тези думи. Тя настръхна.

— Тръгвайте си.

Ситуацията на нерешителност трая няколко минути, нито единият, нито другият помръдна и сантиметър, след това той изруга тихо:

— Хубаво, ще си отида. Засега.

— И не се връщайте.

— Не го обещавам. — Той излезе на верандата. — Благодаря, че ми разрешихте да използвам тоалетната. — След което вдигна якето над главата си.

— Специален агент Конъл?

Той се обърна.

— Ако се приближите до Сара с идеята да изкопчите някаква информация от нея, ще ви блъсна с колата си, а после ще ви кастрирам.