Фабиан Ленк
Окото на Нефертити (5)

Божествената светлина

Ким с безпокойство погледна царицата — какво ли ги очакваше?

— Ще проявим благосклонност към децата, естествено — продължи Нефертити с тон, нетърпящ възражение.

— От мен да мине — махна с ръка фараонът.

— Както вече казах, дължим ви благодарност. Оказахте неоценима услуга на фараона и на Атон. Какво ще кажете да ви покажа най-святото нещо на света? — обърна се Нефертити към приятелите.

Ким зяпна.

— За храма на Атон ли става въпрос? — попита момичето.

— Именно! — усмихна се Нефертити и добави: — Тук едва ли се нуждаят повече от мен.

— Е, хайде, върви, щом си толкова убедена, че трябва да покажеш на тези улични деца нашия храм — отвърна фараонът, а в гласа му се долавяха подигравателни нотки.

Царицата очевидно нямаше намерение да му отговаря.

— Последвайте ме! — подкани тя приятелите.

Съпроводена от двама слуги, красивата жена с грациозна походка се отправи към един от страничните изходи на тронната зала.

— Не мога да повярвам. Очаква ни нещо като безплатна разходка — прошепна Ким на Леон и Юлиан. — Невероятно, нали?

По покрита алея, обградена с колони, стигнаха до висока стена и през една обикновена порта влязоха във вътрешен двор, облян от слънчевата светлина. Обграждаха го два реда колони, боядисани в ярки цветове.

В противоположния край на двора се издигаше висока стена, на входа в средата й се издигаше пилон, а от двете му страни се извисяваха два обелиска^[1], високи около трийсет метра, огненочервени като лъчи на залязващо слънце. Зад стената, както обясни царицата, се простираше храмовият комплекс Гем-Атон^[2]. Когато наближиха, Ким видя върху обелиските изображения на Ехнатон и Нефертити. Те бяха седнали един срещу друг и се държаха за ръце. Над главите им беше изобразен слънчев диск, разпръскващ наоколо лъчите си. Когато се приближи, момичето забеляза, че лъчите завършваха с ръце, които протягаха към царската двойка кръстове анх^[3]. От предишното си посещение в Египет Ким знаеше, че анхът символизира вечния живот.

След като отминаха обелиските, се озоваха в следващия двор, където царицата им посочи безкрайно дълги редици каменни маси отляво и отдясно на пътя.

— Тук народът оставя жертвоприношенията си към Атон.

Приятелите бяха изумени. Масите бяха стотици! Най-отдолу бяха наредени плоски хлябове, върху тях — телешки бутове, оскубани гъски, цветя и купи, в които гореше тамян.

Около даровете бръмчаха мухи. Слугите на храма безуспешно се опитваха да ги разгонят.

— Даровете ни са изобилни — каза Нефертити, на която не й убягна изненадата на приятелите. — Тук има хиляда и седемстотин маси и народът не се уморява да оставя все нови и нови дарове. Това е чудесно, тъй като Атон е изворът на живота и на светлината.

Царицата поведе приятелите по-нататък през храмовия комплекс. Минаха покрай още три обелиска, оцветени в нюанси на тъмночервено, през оранжево до жълто — все цветовете на слънцето. След това стигнаха до обширно пространство с размери 40 на 40 метра, където убиваха жертвените животни. Ким много се зарадва, че в момента няма жертвоприношения.

След около петстотин метра стигнаха до стена с вход с пилони.

— Най-после — с тайнствен глас оповести царицата — стигнахме до светилището, най-свещеното място на света. Тук имат право да влизат единствено жреците. И членовете на царското семейство, разбира се. Тук се молим бог да ни подкрепя.

И Нефертити, следвана от слугите, мина между пилоните, покрай ниско приведените жреци.

Ким, Юлиан и Леон я последваха, изпълнени с любопитство.

Внезапно Ким дочу енергичното мяукане на Кия и хвърли поглед през рамо. Един от жреците бързо се обърна и тя бе убедена, че той тайно я бе наблюдавал. В следващия момент видя как някой изчезна зад пилона. Обзе я неприятно предчувствие.

Но когато отново се обърна напред, изумление измести тревожното й чувство. В ъглите на оградения със зидове двор се извисяваха четири монументални статуи, всяка висока двайсет метра. Бяха ярко оцветени и изобразяваха Ехнатон с жезъл и камшик в ръце. Изразът на лицето му бе строг и властен. Между статуите бяха разположени редици от десетметрови колони с жълти и червени капители във формата на лотосови цветове. Между тях се виждаха множество каменни олтари, високи около метър, от които се издигаше дим. Наоколо се разнасяше силен аромат на тамян.

Най-невероятното обаче бе творението, закрепено на стената между две статуи на Ехнатон. То искреше толкова ярко, че на Ким й бе необходимо доста време, докато разбере какво е всъщност — слънце от чисто злато с диаметър повече от десет метра! Ковачите бяха изковали лъчи, които ограждаха слънчевия диск.

Ким бе поразена.

— Да — чу тя гласа на Нефертити. — Това е най-свещеното на света! Сега почитаме само един истински бог и той е силен и могъщ. — Смехът й отекна в двора. — Когато се омъжих за любимия си съпруг, той още се колебаеше дали трябва да вярваме и в други богове наред с Атон…

— И какво стана после? — попита Ким.

— Успях да го убедя, че ще е по-добре за нас и за народа ни, ако почитаме само един бог. Преди имахме почти двеста богове и богини, които трябваше да почитаме. Сега имаме един-единствен бог, сияйния Атон, и всички са отдадени на вярата си към него.

— Всички ли? — попита Ким. — Ами жреците на Амон Ра?

Усмивката изчезна от красивото лице на Нефертити и на нейно място се появи гневна бръчка.

— Забрави за тях! — ядосано отвърна тя. След това продължи да обяснява преимуществата, свързани с религиозната реформа, извършена от Ехнатон.

Докато я слушаше, Ким все повече се убеждаваше, че Нефертити, а не Ехнатон бе движещата сила на реформата.

Едно мяукане, още по-настойчиво от това при пилона, я откъсна от мислите й.

Ким бързо се огледа — великолепният слънчев диск, красивите колони и Кия, която се бе покатерила върху един от олтарите…

Сърцето й внезапно спря. Оттам се подаваше крак! Пръстите на краката сочеха нагоре, така че човекът, на когото принадлежеше кракът, би трябвало да е легнал по гръб.

Дали някой не бе решил да подремне малко, мина й през главата. Но не, никой не би си позволил такова нещо. Обзе я ужасно подозрение.

— Могъща царице — прекъсна тя Нефертити, — там…

— Колко грубо от твоя страна да ме прекъсваш — рязко отвърна царицата.

— Простете ми! — отвърна Ким и се постара да придаде на гласа си раболепна нотка. — Но погледнете там, при олтара, където се е настанила котката ни! — и тя посочи към Кия.

— Велики Атоне, какво е това? — извика Нефертити.

Ким се втурна нататък, за да разбере какво става. Но не стигна далеч.

— Остани на мястото си! — заповяда й царицата и даде знак на двама от жреците да се приближат. — Вижте кой е този, посмял да се излегне в най-святото ни място, вместо да си върши работата! — заповяда тя гневно.

Жреците се поклониха и се упътиха към олтара.

— Това е Мериере, главният жрец! — извика един от двамата секунда по-късно. — Изглежда тежко ранен!

— Какво? — изтръгна се от устата на Нефертити. И тя се втурна към олтара, следвана от слугите.

Приятелите трябваше да останат по местата си.

— Какво може да се е случило? — прошепна Ким на Леон и Юлиан.

— Добър въпрос — отвърна Леон. — Може би се е подхлъзнал.

Те не откъсваха очи от олтара. Натам прииждаха все повече жреци. Настана суматоха.

— Вижте, има рана на тила. Бил е ударен с нещо! — извика някой.

— Бързо, трябва ни лекар! — викаше друг.

Един човек се откъсна от тълпата и се втурна към изхода на двора.

— Извършено е престъпление — прошепна Ким. След това разказа на Леон и Юлиан за нервността на Кия и за чувството й, че някой ги наблюдава.

— Значи мислиш, че някой ни е наблюдавал, така ли? — попита Юлиан.

Ким вдигна рамене, след това бавно ги отпусна.

— Да-а… — отвърна несигурно тя.

В този момент откъм олтара се разнесе вик:

— Мериере е мъртъв! Убили са го тук, на това свято място!