Фабиан Ленк
Окото на Нефертити (3)

Появата на владетелите

Леон бе заслепен от ярка светлина и объркан разтърка очи. Видя се да стои на някаква улица, широка около петнайсет метра. Улицата бе доста прашна. Усети палещите лъчи на слънцето върху голите си рамене и се огледа. И той, и Юлиан имаха само кожени препаски и носеха сандали. Ким бе облечена в проста бяла ленена рокля и също бе обута със сандали.

Тълпата около тях ги повлече напред, без да им обръща внимание. Повечето мъже носеха препаски, а жените — леки рокли. Имаше амбулантни търговци^[1], продаващи талисмани и мехлеми, жени, носещи стомни с вода на главите си, писар с папирус^[2] под мишница, група хихикащи деца, рибар с пълна мрежа нилски костури, пастир с две кози, както и селяни с двуколки, натоварени догоре със смокини, лук, краставици, грозде, леща, грах, праз, бакла, марули, чесън, дини, пъпеши, чували с ечемик, жито и нахут. Отляво и отдясно на улицата се виждаха сергии с всевъзможни стоки. Сергиите бяха сглобени от дървени летви с опънати над тях бели платнища, които пазеха хората от жарките слънчеви лъчи.

— Пристигнахме… — каза Леон.

— Колко е топло и хубаво! — възкликна зарадвано Ким.

Кия също бе превъзбудена.

— Няма съмнение, че обича прародината си! — засмя се Юлиан.

Леон кимна и хвърли поглед през рамо. Зад гърба му се извисяваше десетметрова кула, покрита с ослепителнобели мраморни плочи. Точно пред тази кула се бяха озовали в света на Нефертити и трябваше добре да запомнят мястото — кулата щеше да им послужи като обратен билет за родния Зибентан.

Приятелите стояха насред улицата. Леон отметна глава назад. Кулата поддържаше през средата дълъг покрит мост, който се простираше над улицата и свързваше два комплекса от сгради зад високи огради. Зад стените се виждаха върховете на огромни пилони^[3] — високи масивни четириъгълни кули с наклонени стени — като пресечени пирамиди. Там вероятно се намираха някакви храмове. Леон знаеше, че от двете страни на входа на древните храмове винаги се разполага по един пилон.

Потокът от хора минаваше през високия проход под моста. Непосредствено под плоския покрив на кулата, високо над моста, се виждаше огромен отворен прозорец, обезопасен с перила. Там, отдясно и отляво на един слънчев диск, се вееха червени знамена.

Приятелите се отдръпнаха встрани, за да не пречат на движението, и застанаха в края на улицата. Тримата захласнато съзерцаваха суматохата наоколо.

— Невероятно! — извика Ким. — Първо обаче трябва да разберем къде се намира работилницата на този Тутмос и след това…

— Идват, идват! — извика в този момент малко момиченце, застанало недалеч от тях.

— Кой идва? — попита Леон.

Детето го погледна развеселено.

— Да не би да си паднал от небето, че не знаеш? — каза то, хихикайки.

— Е, не чак от небето, но не съм оттук — уклончиво отвърна Леон.

— Е, опитай се да познаеш тогава кой ще се появи на онзи прозорец?

— На онзи прозорец ли?

— Да! — засмя се детето. — Е, хайде, ще ти помогна. Там ще се появят красивата Нефертити и богоподобният Ехнатон! По това време обикновено се показват на народа, който ги приветства.

Леон забеляза, че хората край него се бяха спрели и бяха засенчили с ръце очите си. Към мястото прииждаха все нови и нови тълпи, така че само след минути приятелите вече не можеха да се обърнат. Всички с нетърпение очакваха нещо.

— Не виждам никого — колебливо отвърна момчето.

— В такъв случай погледни към дясната страна на моста — каза момичето. — Виждаш ли войниците?

В този момент Леон видя отряд войници, въоръжени с копия и боздугани. По всяка вероятност бяха застанали от двете страни на владетелите. Във всеки случай Леон не можеше да види нито Нефертити, нито Ехнатон.

— Това са телохранителите им! — обясни момичето. — Съпровождат владетелите от личните им покои до палата, където управляват. Той се намира от другата страна на улицата.

Леон видя, че отрядът се спря. Един мъж, облечен в леопардова кожа, си запробива път през стената от хора. Леон остана с впечатлението, че той настойчиво уговаря за нещо владетелската двойка, която бе все така скрита от погледите на приятелите.

В този момент някой извика високо.

— Майка ми ме търси — каза момиченцето на приятелите и изчезна сред тълпата.

Когато Леон вдигна ръка, за да й помаха за сбогом, нещо го заслепи и той погледна към срещуположната страна на улицата. Нещо отново проблесна. Какво ли може да е?

Момчето погледна към отсрещната страна на улицата. Там също нещо проблесна! Идваше от една от сергиите.

— Забелязахте ли това? — тихо се обърна Леон към Ким и Юлиан.

— Сякаш някой подава светлинни сигнали — отвърна Леон.

— Сигнали ли?

— Да! — Леон посочи към сергията. — Светлинният сигнал идва оттам. Виждате ли мъжа, застанал върху сандъка до сергията? Обзалагам се, че държи в ръката си огледалце, с което отразява слънчевите лъчи.

Момчето се обърна. Диагонално от него се намираше друга сергия, цялата покрита с платнище. По всичко изглеждаше, че е затворена. Отразеният слънчев лъч затанцува по платнището! В този момент зад платнището се очерта сянка. Криеше ли се някой там?

Разнесоха се възгласи и Леон отново погледна към моста. Войниците се приближаваха с маршова стъпка към прозореца на кулата.

— Всеки момент ще видим владетелите! — възбудено извика Юлиан. — Оттук ще можем да ги разгледаме много добре!

Леон обаче не спираше да мисли за странните сигнали. Погледът му продължаваше да снове между двете сергии.

Тълпата избухна във възторжени викове.

— Ето ги, ето ги!

Някои хора паднаха на колене, други молитвено протегнаха ръце към слънцето, а трети благоговейно редяха молитви.

На прозореца се появи дребен мъж с пшент^[4] на главата — висока сребърна корона, като калпак, с още по-висок червен издатък отзад на темето и с уреус в предната част, над челото. Лицето на мъжа беше издължено и овално, с меки черти, с леко издадена напред брадичка, носът бе къс и приплеснат, а устните — тънки. Върху гърдите на фараона блестеше тънка, квадратна плочка, вероятно от чисто злато. В ръцете си, скръстени на гърдите, владетелят държеше царските знаци на божествената му власт — жезъл във формата на пастирска гега и камшик.

В този момент до него застана поразително красива крехка жена.

Нефертити, помисли си Леон. Тутмос бе възпроизвел лицето й изключително точно.

Царицата бе облечена в обикновена бяла рокля, плътно прилепнала към тялото. За сметка на това обаче широката огърлица, която покриваше и раменете й, очевидно беше безценна. Беше от злато, с инкрустирани^[5] огромни сапфири и перли, и искреше в цветовете на изгряващо слънце. Върху катраненочерните си коси царицата носеше корона като тази, с която бе изобразена на бюста. Към декоративната лента, която я опасваше, бяха пришити диаманти. От предишните си приключения в Египет Леон знаеше, че царицата най-вероятно е с перука. Заради голямата горещина повечето египтяни имаха къси коси, а при тържествен повод приближените до царската фамилия си слагаха скъпоструващи перуки.

Погледът на Леон се стрелна към покритата с платнище сергия. Но светлинните сигнали бяха изчезнали. Дали не се бе заблудил? За всеки случай отново погледна натам. Това, което видя, го ужаси.

Между частите на платнището, спускащи се над входа, се подаваше върхът на стрела!

— Атентатор! — извика Леон и си запробива път през гъстото множество.

Приятелите го последваха.

Хората наоколо го гледаха неразбиращо. Момчето осъзна, че няма никакъв смисъл да им обяснява какво е видял. Трябваше да действа, за да предотврати нещастието!

Той напредваше метър след метър към уж изоставената сергия. Върхът на стрелата бавно се издигаше нагоре — точно към прозореца, на който стояха владетелите. Нямаше съмнение, че целта на извършителя е владетелската двойка!

В този момент Леон стигна до сергията. Без да мисли много, той се хвърли към платнището. Чу се сподавен вик и върхът на стрелата изчезна.

Платнището не издържа тежестта на Леон и момчето пропадна навътре. Когато погледна нагоре, видя как една сянка, с огромен лък и стрела в ръце, се изниза от задната страна на сергията. В този момент до него застанаха Ким, Юлиан и Кия.

Момчето инстинктивно грабна едно малко столче и го запрати към нападателя.

Чу се вик, едрият мъж загуби равновесие и падна на колене. Обърна се и стреля, без да се прицелва. Лицето му, с белег на дясната буза, бе изкривено от гняв и омраза. В малките му студени очи бе стаено нещо, което смрази кръвта на Леон. С ловко движение мъжът изтегли изпод дрехата си меч и скочи на крака.

В този момент Кия скочи и заби нокти в ръката на нападателя. Мъжът изруга и сграбчи котката за главата. Кия измяука жално.

— Не! — изкрещя Леон и се хвърли към мъжа, за да спаси котката. При сблъсъка си с него Леон усети как през пръстите му се промуши и изпадна на земята верижка, която се откъсна от врата на мъжа.

Вбесен, мъжът метна котката настрана — за щастие, тя пъргаво се приземи на четирите си крака. След това блъсна Леон, който се строполи върху приятелите си, и трите деца се озоваха на земята. В това време нападателят побягна.

Леон пръв се изправи на крака и се втурна към задната част на сергията. От непознатия нямаше и следа. В този момент отнякъде се появиха множество гологлави войници.

— Какво става тук? — нахвърли се срещу приятелите един от тях, вероятно командирът им. Беше як и мускулест. Очите му бяха разположени близко едно до друго.

— Имаше опит за атентат! — бързо рече Леон. — Прогонихме нападателя! Избяга през задния вход.

— Да бе! — измърмори мъжът, като провлачваше думите. — Само дето не мога да видя никого.

— Естествено! — каза Леон. — Този тип яко си плю на петите.

Мъжът свъси вежди.

— Ти си бил голям умник — и той се наведе към лъка и стрелата, изтървани от нападателя. — Кой ще ме убеди, че не вие сте имали намерение да използвате лъка? — тихо и заплашително попита той.

Леон отстъпи назад.

— Ние ли? Но това е просто…

— … какво? — изсъска мъжът. — Тук има още нещо… — и той вдигна от земята амулет^[6], прикрепен към тънък кожен ремък.

Леон бе убеден, че това падна от врата на атентатора.

Мъжът показа амулета на хората си.

— Знакът на нечестивия — каза той глухо. След това тикна амулета под носа на Леон.

Момчето видя сребърна фигурка с висока корона и жезъл в дясната ръка.

— Това е знакът на Амон Ра^[7] — изрева командирът. — А този знак е забранен, защото ние имаме само един бог, Атон. Който носи знака на Амон Ра, се наказва със смърт!

— Това нещо не е наше, изтърва го нападателят — отвърна Леон.

— Да, да, тайнственият непознат. И аз щях да твърдя същото, ако бях на ваше място — невъзмутимо отвърна командирът. — Ще ви заведем при великия Ехнатон. Той ще реши как да постъпи с вас и с мъжа. — И той направи знак на хората си: — Отведете ги!