Фабиан Ленк
Окото на Нефертити (13)

Тайникът

Рамос отстъпи назад към водата и изчезна от погледите им.

Юлиан хвърли въпросителен поглед към приятелите си. Трябваше ли да го последват?

В този момент съзря Кия и моментално отхвърли тази мисъл — котката не можеше да плува. Вместо това каза:

— Жалко, че Рамос бе толкова неразговорлив. Може би, ако разберем кой е собственикът на кораба, нещата ще се поизяснят. Защо не попитаме някой моряк или хамалин?

Приятелите се върнаха на пътеката и не след дълго отново стигнаха при кея. Точно в този момент четиримата носачи вдигнаха носилката и я понесоха към града.

— За бога! — простена Юлиан. — Пак не успяхме да видим кой е в носилката! Наистина, не ни остава друго, освен да попитаме някого.

Тримата небрежно се отправиха към мостчето, водещо към палубата, като се опитваха да не се набиват на очи.

Там се бе появил някакъв исполин с широки рамене, властно изражение и ъгловата брадичка. Гладкият му череп лъщеше на слънцето като стъклена топка. Мъжът се изплю в Нил и плюнката изписа дъга във въздуха. След това сложи ръка над очите си и погледна в посоката, в която бе изчезнала носилката. Сега оттам се зададоха три натоварени догоре коли, теглени от волове. Около колите пристъпваха няколко мъже.

— Хайде! — изрева мъжът вместо поздрав. — Пренесете стоката на борда! И не се мотайте!

Дали мъжът не е капитанът, запита се Юлиан. Във всеки случай изглеждаше като някой, който има какво да каже.

— Какво каза? — извика един от доставчиците. — Ще разтоварим стоката тук. За това ни е платено. А как тя после ще се озове на кораба ти, си е твой проблем, капитане.

На слепоочието на великана запулсира издута вена и той излая:

— Безсрамна сган!

Очите му неспокойно засноваха насам-натам. Явно не можеше да принуди мъжете да качат стоката на борда. Очевидно властта му се простираше само на кораба.

— Ще се разкайвате за това! — яростно извика той.

Мъжете невъзмутимо разтовариха стоката на кея. Не след дълго пред кораба изникнаха камари с плодове, кошници със сушени смокини и фурми, пити с мед, хляб, амфори с най-различна големина, стомни и кафези с гъски и кокошки.

Внезапно на Юлиан му хрумна нещо.

— Имате ли нужда от помагачи? — извика той на капитана.

Мъжът потърка главата си с ръка, сякаш искаше да я лъсне още повече.

— Вие ли сте помагачите? Три деца и една котка? — извика той в отговор.

— Много сме работливи, а и не искаме много.

Капитанът се засмя мрачно.

— Нямаше и да го получите. Да се работи на този кораб е чест, в името на Атон!

Юлиан скръсти ръце пред гърдите си.

— Чест ли? Че защо?

— Не знаете ли на кого е корабът?

— Не — отвърна Юлиан и си даде вид, че това ни най-малко не го интересува.

— Принадлежи на член на царското семейство — отвърна капитанът.

Юлиан бързо попита:

— Как се казва собственикът?

— Не е нужно да знаете — отвърна капитанът за най-голямо негово разочарование. — Заповядано ми е да не говоря за това без нужда. От съображения за сигурност. Във всеки случай собственикът ще отпътува довечера. Затова поръчахме провизиите. А сега всичко лежи тук, на този пек, а по-голямата част от моряците ми са в града. — И той отново потърка обръснатата си глава. — Е, добре, можете да помагате. Започнете с птиците и ги разтоварете в трюма.

— За нас е истинска чест! — отвърна Юлиан и намигна на приятелите си.

Приятелите грабнаха един от кафезите и го помъкнаха към трюма, а в това време капитанът извика моряците, останали на кораба, и им заповяда да се залавят за работа. Самият той не помръдна и пръст.

Щом стъпи на борда, Юлиан се огледа. Корабът имаше една горна и една долна палуба. В голямата каюта най-вероятно се намираха личните покои на собственика на кораба.

— Не зяпайте, ами се залавяйте за работа! — кресна им капитанът.

— Добре, добре — отвърна Юлиан.

Слязоха по една стълба във вътрешността на кораба, където вече имаше някакви стоки.

Юлиан остави кафеза на пода и бързо се огледа. Освен тях нямаше никого другиго. Той бързо обсъди положението с Ким и Леон.

— Невероятно, това корито принадлежи на член на царското семейство — каза той. — Но защо Рамос бе докаран точно тук?

— Много просто: по всяка вероятност собственикът на кораба е поръчителят на атентата — прошепна Юлиан.

— Само че не можем да го докажем — възрази Леон.

— Значи трябва да открием доказателства…

— И как ще го направим? — сбърчи чело Ким.

— Каютата! Сигурен съм, че собственикът се настанява там, докато трае пътуването.

— Искаш да влезеш там ли? — попита изненадано Леон.

Юлиан кимна:

— Ами да, възнамерявам да хвърля един поглед. Но мога да ти отстъпя тази чест.

— Благодаря, няма нужда — отвърна Леон и окуражително потупа приятеля си по рамото. — Ким и аз ще пазим да не те открият.

— Добре — отвърна Юлиан и се опита да изглежда спокоен.

Но не беше. Разбра го, когато с треперещи крака се заизкачва по стълбата. Идеята обаче беше негова и вече нямаше връщане назад.

Когато се озова на горната палуба, момчето се огледа. Капитанът се бе облегнал на парапета, гледаше надолу към кея и подхвърляше по някоя забележка на хората си. Наоколо нямаше никого другиго.

Момчето притича до вратата на каютата и я отвори. Бързо се шмугна вътре и затвори вратата зад себе си.

Наоколо цареше полумрак. Юлиан се притисна до стената и се огледа. Пред прозорците висяха пердета от плътен бял плат, които очевидно трябваше да спират слънцето. Все пак в каютата влизаше достатъчно светлина, така че той можеше да се ориентира. Видя писалище и етажерка с множество папируси, както и кушетка, маса и две табуретки. Изглежда, помещението служеше за кабинет и приемна. Юлиан безпомощно се огледа. Какво да търси?

В този момент чу мяукане и погледна към краката си. Сърцето му едва не спря да бие. Видя Кия, която очевидно го бе последвала и бе влязла заедно с него в каютата.

— Знаеш ли колко ме изплаши? — измърмори той, но бе доволен, че не е сам.

В задната част на помещението имаше още една врата. С разтуптяно сърце момчето се приближи до вратата и я отвори. Видя само едно широко легло с красиво покривало и няколко ракли, украсени с дърворезба. Това очевидно бе спалнята.

Реши да насочи вниманието си към първото помещение. Внимателно издърпа един свитък от етажерката и се зачете в него. Бе някакъв договор. Взе друг свитък и внимателно започна да го разглежда, но в него нямаше нищо подозрително. С всяка изминала минута ставаше все по-нервен. Какво би станало, ако някой влезе в каютата? Някой слуга или моряк например? Щяха ли Ким и Леон да успеят да го предупредят навреме?

Точно когато се канеше да изостави начинанието си и да напусне каютата, Кия измяука по характерния си начин и насочи вниманието му към писалището.

Юлиан пристъпи към него, а котката се шмугна отдолу.

Момчето застана на колене и видя, че от долната страна на писалището бе прикрепено малко чекмедже, което не се виждаше отгоре. Тайник!

Юлиан внимателно дръпна чекмеджето. Вътре имаше къс пергамент. Когато се приближи до прозореца, за да го разгледа, видя, че бе план на Ахетатон. Имаше нарисуван мост, който се простираше над една широка улица.

Това вероятно бе прозорецът, от който царската двойка се показваше на народа. Някой бе маркирал точно това място! Една права черта отвеждаше непосредствено към края на пътя. Сърцето на Юлиан заби по-бързо. Би могъл да се обзаложи, че в края на линията се намираше мястото, на което Паренеферу дебнеше в засада!

Юлиан обърна плана и видя, че на обратната му страна бяха обозначени часът и три имена. При вида им по гърба му започна да се стича студена пот.

— Благодаря ти, Кия — прошепна момчето.

След това се втурна към вратата, здраво стиснал в ръка находката си. Убеди се, че е чисто и затича към приятелите си.