Фабиан Ленк
Окото на Нефертити (4)

В палата

— Заподозрени сме — изплашено прошепна Юлиан на приятелите си, когато тръгнаха след командира на отряда. Войниците ги бяха обградили отляво и отдясно и не ги изпускаха от очи.

— Ситуацията е доста глупава все пак — отвърна Ким. — Лък и стрела, а и амулетът с Амон Ра в прибавка, а от извършителя няма и следа. Нищо чудно, че войниците не ни вярват.

— Тихо! — кресна им командирът на отряда.

Малкият отряд мина под прозореца, където владетелите се появиха пред народа, продължи по прашната улица и най-после стигна до широка, правоъгълна каменна порта в стената, ограждаща палата на владетелите. От двете страни на портата стояха войници, които им махнаха да минават.

Озоваха се във великолепен парк. Финикови палми се поклащаха от топлия ветрец и под клоните им човек можеше да си почине на сянка. Тук растяха и акации, върби, смокини и нарове. В квадратни езерца цъфтяха водни лилии. Минаха край голямо изкуствено езеро, дълго повече от сто метра и широко около четиридесет. На прекрасен дървен кей, покрит с великолепни орнаменти, бяха завързани малки лодки. Между лехите с чудно красиви цветя сновеше армия от градинари, които скубеха плевелите и поливаха нежните растения. В просторни клетки се разхождаха фламинго и жерави, антилопи и диви коне. Около една скала, оградена с пълен с вода ров, скачаха и лудуваха павиани.

Имаше и хищни животни. В една от клетките ръмжаха два лъва, а малко след това минаха покрай няколко гепарда, които неуморно тичаха насам-натам зад решетките.

Когато клетките с хищниците останаха зад гърба им, командирът на отряда ги поведе по портик — покрита алея с колонади^[1] от двете страни. Масивните колони, боядисани в жълто и с капители^[2] във формата на лотоси^[3], носеха дървен покрив, също боядисан в цвета на слънцето.

Под сянката на портика малката групичка мина край ниска постройка, толкова непретенциозна, че бе повече от ясно, че служи за подслон на слуги и чиновници. Най-накрая стигнаха до кръгъл площад.

— Невероятно! — изтръгна се от устата на Юлиан, който бе вдигнал глава и гледаше в захлас.

Пред него се издигаше красив триетажен палат с плосък покрив. Стените му бяха облицовани с розов мрамор и украсени с великолепни барелефи^[4] с прецизно изваяни многобройни детайли. Около тесните прозорци се виеха растения. Портата на палата бе направена от червеникаво дърво и украсена с многобройни златни слънца.

Войниците поведоха приятелите през прохладни вътрешни дворчета и безкрайни коридори. От многобройните канцеларии се разнасяше глъчка. Най-после стигнаха до двукрила врата, пред която стояха двама стражи.

— Трябва да почакате — казаха им мъжете. — Богоподобният ни фараон и Нефертити имат важен разговор с Тий, съветника Ейя и главния жрец Мериере.

— Трябва да докладваме нещо важно! — изръмжа командирът на отряда.

— Може и така да е, но ни заповядаха да не пускаме никого вътре.

Командирът се подчини с неохота и те зачакаха, докато най-после вратата се отвори.

— На колене! — изсъска той на децата, когато влязоха в тронната зала.

Юлиан, Ким и Леон се подчиниха. Кия се притисна в краката на Юлиан.

Момчето предпазливо огледа пода. Той беше покрит с мозайка с разноцветни изображения на пеперуди, риби и водни птици.

— Какво става тук? — разнесе се носов, леко отегчен глас.

— Арестувахме тези тримата — започна командирът на отряда, който също бе коленичил.

— … и една котка, както виждам. Можете да се изправите!

Децата се изправиха и сега вече успяха да разгледат залата. Тя бе огромна. Богато изрисувани с различни орнаменти колони поддържаха високия таван. Стените бяха покрити с колоритни стенописи, изобразяващи сцени от живота на млад фараон: фараонът като военачалник в бойна колесница, като владетел, на когото се заклеват във вярност, и като благ баща, заобиколен от красивата си съпруга и децата си, които гледаха към него. Без съмнение, това беше Ехнатон.

В залата имаше малки каменни езерца с вода, в които се виждаха плуващи костури. Край тях бяха подредени удобни кушетки, от купи с благовонни масла, поставени върху ниски масички, се носеше приятно ухание. Мебелировката на залата бе изключително оскъдна, сякаш нищо не трябваше да отклонява владетелите от задълженията им. Владетелският трон, изработен от тъмно дърво, стоеше върху висок подиум с четири стъпала. Зад него блестеше голямо слънце от жълто стъкло. На трона седеше Ехнатон. Ейя, съветникът, стоеше зад фараона и му вееше с ветрило от паунови пера. Втори мъж, доста сух на вид, се разхождаше нервно наоколо. Вероятно е жрецът, помисли си Юлиан заради леопардовата дреха на мъжа.

Отляво и отдясно на владетеля, върху две кушетки, се бяха излегнали две жени. Пред тях в стъклени купи бяха подредени различни деликатеси: фурми, пълнени с орехи, смокини и круши в мед.

Една от жените бе красивата Нефертити, а другата — на около шейсет години, без съмнение беше Тий, майката на Ехнатон. Тя бе облечена в бледосиня рокля с широк колан и бе отрупана със златни накити, гривни подрънкваха дори на глезена й. Имаше леко изпъкнали очи, остър нос с широки ноздри и пълни устни, извити в сърдита гримаса.

— Хайде, говори, какви са тези деца и тази котка? — обърна се Ехнатон към командира на отряда.

— Бяха въоръжени и се бяха скрили зад платнището на една сергия, непосредствено до прозореца, където се показвате на народа — изстреля командирът. — Стори ми се, че замислят нападение върху живота ви, богоподобни фараоне.

Тий бързо сложи ръка пред устата си.

— Просто да не повярваш! — смаяна извика тя.

— Успокой се, майко! — меко се обърна към нея Ехнатон.

— Намерихме и това у тях — добави командирът. И той се приближи към трона, свел глава. В протегната му напред ръка лежеше коженият ремък с амулета.

— Дай го на върховния жрец! — заповяда фараонът на командира.

Той се подчини, а ръката му трепереше.

Жрецът взе амулета и внимателно го заразглежда.

— Е, Мериере? — обърна се към него Ехнатон.

— Няма съмнение, че това е амулет на Амон Ра. Символ на старото време, символ на преврата! — злостно процеди Мериере и започна да се разхожда още по-нервно.

Ехнатон студено се усмихна.

— Това ще ви струва живота — отрони той.

— Не! — извика Юлиан. — Това не е наше! Можем да обясним всичко.

Командирът на отряда се засмя глухо.

— Замълчи! — заповяда му Ехнатон. След това погледна въпросително Юлиан.

Момчето първо представи приятелите си и себе си. След това разказа какво се бе случило.

— Малкият се опитва да си спаси кожата — вметна Мериере, когато момчето свърши.

Командирът на отряда също енергично кимна с глава.

Фараонът изглеждаше разколебан. Юлиан и приятелите му изплашено се спогледаха. Дали всемогъщият фараон щеше да им повярва?

В този момент се раздаде звънкият глас на Нефертити.

— Какво е оръжието, което децата са носили със себе си?

Командирът кимна на войниците и те донесоха големия лък.

Нефертити се надигна, взе го в ръце и го измери с поглед.

— Само силен мъж може да опъне такъв лък. Права ли съм?

Командирът кимна с нежелание.

— Едно момче не може да го направи — каза царицата и на Юлиан му се прииска да я прегърне.

Нефертити небрежно пусна лъка на земята.

— Не вярвам, че тези деца замислят нещо лошо — каза тя. — Напротив, вероятно действително са се опитали да предотвратят атентат. Дължим им благодарност за това.

Ехнатон не изглеждаше напълно убеден.

— Не знам, понякога си много доверчива…

— Моля? — изтръгна се от устата на царицата. — На мен пък ми се струва, че ти си заслепен. Работата е повече от ясна.

Фараонът изкриви лице.

— Добре, добре — каза помирително той и внимателно разгледа лъка. — Вероятно си права. Но в такъв случай кой е нападателят?

— Вероятно някой от жреците на Амон Ра — обади се в този момент съветникът, като не спираше ритмичните си движения с ветрилото.

— Да — отвърна Мериере. — Спомнете си само за голямото въстание на тези неверници. Искаха да възстановят стария ред, както го нарекоха. Искаха отново да се кланят на старите божества. Какъв късмет, че успяхме да потушим бунта им.

Владетелят кимна замислено.

— Така е, в името на Атон! Нападателят би могъл да е жрец на Амон Ра, успял да се изплъзне от войниците ми и търсещ отмъщение. Така че отново се връщаме към теб… — и Ехнатон се обърна към командира на отряда. — Струва ми се, че си заловил не когото трябва. И ако имаш нещо в главата си, ще заловиш истинския виновник!

Командирът се поклони ниско и побърза да излезе от тронната зала, следван от войниците си. Върховният жрец Мериере също се сбогува и излезе, като каза, че имал работа в храма.

— И какво ще правим сега с тези деца и котката им? — попита Тий.

Нефертити заговорнически се усмихна.

— Остава ни само едно…